Радка Александрова
При чудаците на Атеналп (4)

Четвърта глава

Тигърът е убит!

В кораба настана суматоха.

Леля Котана започна да проклина часа, в който пуснаха господин Тигър да слезе. Прегърнати, Ежка и Белка не сваляха очи от командира. Само той изглеждаше спокоен: беше се замислил за нещо си.

— Бедният Тигър! — проточи леля Котана. — Предчувствието не го излъга. Първата жертва! Не биваше да го пускаме, не биваше!

— Отворете! — дращеше яростно по вратата Ежко. — Погубиха приятеля ни, искам да отмъстя на похитителите!

— Не го слушайте! — задърпа го назад за бодлите жена му Ежка. — Къде е тръгнал!? Господин Тигър е ерген, а той… Не мислиш за мене, таралеж такъв!

Леля Котана дълбоко въздъхна:

— Колко пъти сме го предупреждавали да не налита на бой! Не отбира от дума.

— Тигърът не е убит!

В настъпилата тишина капитан Хорс внимателно подреди книгите си, изправи се с цял ръст и повтори сухо:

— Тигърът е жив!

Никой не повярва, всички си помислиха, че говори така само за да пресече паниката.

— Но той лежи проснат на поляната и не диша — обади се маймунката Зорничка.

— Нали видяхме със собствените си очи…

— Няма смисъл да се залъгваме!

— Господин Тигър отново ще бъде между нас! — заяви тържествено командирът. — В това съм повече от сигурен. Той ще спи пет денонощия и ще се събуди невредим. Мога да ви го обясня научно, но няма да ме разберете. Затова ще си послужа с пример: представете си, че ви се наложи да принесете сто тона въглища за съвсем кратък срок. Да речем, за половин час. Е, как ще се чувствате след това, няма ли да заспите непробудно?

— Та толкова ли са им тежки ударите? — изгледа го недоверчиво Ежко.

Хорс се усмихна.

— Господин Тигър ще ви каже.

— Видя ли! А ти искаше да им отмъщаваш! — Ежка вплете нежно бодлите си в тия на мъжа си.

— Казах ви да се измитаме, но вие… Вече е ясно — бият!

— Не може, лельо Котано. Връщане на Земята — чак след две години в точно определен ден. Това тук не е такси — качваш се и слизаш, когато поискаш. Ясно ли е на всички? — изгледа ги подред командирът.

— Добре се подредихме!

— Две години затвор! Ще пукнем от скука в тоя космически кораб.

— Да почакаме, докато господин Тигър се събуди. Прибираме го и… дим да ни няма. По пътя ще му мислим…

Командирът ги остави да умуват и влезе в кабината. Искаше спокойно да разсъди върху новосъздалото се положение, да изработи план за бъдещите действия. Прави са животните! Две години в тая тясна килия — значи, всички да се поболеят. Дали да не опита още веднъж при чудаците с добро?

Той се помъчи да си припомни всичко, което беше чел за Атеналп. Пак книгите щяха да му помогнат.

На вратата се почука. Беше леля Котана. Канеше го да похапне нещо. Капитан Хорс махна с досада и лелята побърза да затвори. Но веднага след нея в кабината нахълтаха трите Врабчета. Те пък искаха да потърсят приказки в библиотеката. Какво да ги прави — разреши им. Нещо повече — сам им прочете приказка. Изобщо нямаше никакво спокойствие. Възбудените гласове на пътниците пробиваха тапицираната с кожа вратичка, пречеха му да се съсредоточи. Чу се ясно как Ежко предлага да се смъкнат вкупом долу и да приберат господин Тигър. Било недостойно да го оставят цели пет денонощия сам и безпомощен на чуждата земя. „Никакво слизане!“ — писнаха в хор Ежка и Белка и шумът стана още по-непоносим.

„Къде се намират? Тук да не е игрище?“ — ядоса се капитанът и изведнъж реши да ги приспи до един. Това му осигуряваше, веднъж — пълно спокойствие и, втори път — предпазване от усложнения. Ами ако Ежко и чичо Кенгур наистина се опитат да пренесат в ракетата Тигъра и чудаците се възпротивят?… Да, просто се налага да ги приспи за известно време. Бързо отключи аптечката, преброи хапчетата за сън, скри ги в горното джобче на дрехата си и излезе от кабината.

Този път питомците му го посрещнаха с мрачно мълчание, никой не запита какво ще правят по-нататък, измислил ли е нещо. Капитан Хорс се престори, че не забеляза общото настроение — застана по средата на кадифената пътечка, усмихна се бодро и започна:

— Предлагам да похапнем и да се повеселим. Искам никой да не смята, че сме пленници! Още малко търпение и всичко ще се оправи. Приготвил съм ви едни хапчета. Те имат чудно свойство. Ежко, заповядай! Ще видиш как нервите ти ще се отпуснат…

Ежко взе хапчето и галантно го подаде на жена си. Щом го глътна, Ежка изръкопляска:

— Ей, че ми е весело!…

Леля Котана отвори хладилника и взе да подрежда закуските. Врабчетата се спуснаха да й помагат. Останалите също се разшетаха. Само красивата Белка не вземаше участие — излегнала се на креслото, тя правеше очите си пред малкото огледалце.

— Хайде, стани да разлееш сиропа! — сгълча я леля Котана. — Ония долу и така ще те харесат.

Госпожица Белка се прозя, стана с мъка от креслото и бавно изпълни нареждането на леля Котана.

Веселбата не трая дълго. Когато всички се унесоха в дълбок сън, капитан Хорс натисна копчетата, та креслата да се превърнат в легла, зави пътниците с копринените одеяла и забърза към библиотеката.

Най-после пълна тишина! Той свали от рафтовете дебелите книги, подреди ги по специалност и почна да ги прелиства. Въздействието на хапчетата щеше да трае пет денонощия — колкото и сънят на господин Тигър. Но ще му стигне ли това време да намери изход от тежкото положение?… Длъжен е! И като командир, и като учен, и като пратеник на Земята!…

Много нещо прехвърли, додето открие книгата, която можеше да му помогне. Въз основа на научни хипотези тя описваше живота на Атеналп. Прочете я от край до край и подчерта дебело по-важните места.

Изведнъж му се стори, че чува стъпки. На кого ли може да са? Всички пътници спят дълбоко… Ами ако някой от чудаците се е вмъкнал в кораба!? Той настръхна — стъпките продължаваха. Рязко се обърна и за свое най-голямо учудване видя пред себе си Зорничка.

Маймунката го гледаше с виновна усмивка.

— Ти?! Какво правиш тук? Защо не спиш!?

— Не ми се сърди, чичо Хорс. Аз не глътнах хапчето, скрих го под езика си.

— Не само че ти се сърдя, но и ще те накажа! — изгледа я строго той.

Зорничка наведе глава смутено.

— Искам да ти помогна!

— Да ми помогнеш? Ти?! На мене?!

— Да, вече зная как.

Командирът потули усмивката си, помъчи се да стане сериозен.

— Слушай, маймунке, най-добре ще направиш, ако кротко приседнеш ей в онова ъгълче. — И той й подаде една изпъстрена с картинки книжка.

Обаче Зорничка не мръдна от мястото си.

— Само две думички, чичо Хорс!

— Добре, казвай, каквото има да казваш.

— Капитане — подзе непокорницата, — нали тукашните жители повтарят всичко, което им кажеш и направиш?

— Да, така е, за съжаление.

— Та това е чудесно!

— Ха! — смая се командирът. — Питай господин Тигър колко е чудесно… Я ме остави на мира, имам много работа!

— Но аз искам да сляза долу. И ако не ме пуснеш, ще избягам! — заплаши го маймунката.

— И какво ще направиш, като избягаш? Много съм любопитен.

— Ще изпея на чудаците една песен, ще танцувам, ще им покажа малко фокуси…

— Чакай, чакай — прекъсна я живо Хорс. — Ти наистина ме подсещаш за нещо. Да, наистина, щом повтарят всичко — значи, ще повторят и добрите дела. Та това е вече изход! И какви славни чудеса могат да се извършат тук през тези две години! На колко истини можем да ги научим!… Дай си лапичката, умнице! Сядай до мене да обмислим всичко!

— Да събудя ли останалите? Защо да не зарадваме и тях? — помоли се Зорничка.

— Добре би било, но как? Не трябваше да давам сънотворното, голяма грешка направих… Нищо, като се събудят след пет денонощия, каквито са ми разбрани и трудолюбиви, бързо ще наваксаме. Ще има работа за всички — и за госпожицата, Ежка, и за мъничките Врабчета. А сега предлагам да вървим.

— Аз съм готова, капитан Хорс!

Командирът придърпа нетърпеливата маймунка зад гърба си и натисна бутона за стълбичките.