Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (8)

IV глава
Мраконеми

Не усещаше нищо, само дето паниката го владееше, но болка нямаше. Висеше във въздуха хоризонтално, сякаш окачен на невидими куки, с лице надолу. Беше парализиран, не можеше да помръдне, не можеше дори да мигне. Останалите дванадесет мъже висяха около него по същия безпомощен начин. Салистар стоеше прав на пода под тях и дори не ги поглеждаше. От тази височина се виждаха бялата му коса и черните одежди, но лицето оставаше скрито. С каква сила успяваше да държи вцепенените мъже във въздуха Безмер нито знаеше, нито искаше да знае. Молеше се единствено това — каквото и да е то, да свърши по-скоро.

Изведнъж Салистар изпъна дясната си ръка и замахна с нея, сякаш разсича въздуха. През дясната половина на Безмер сякаш премина ток, последван от силна разпъваща болка. Костите му запукаха и заскърцаха. Развика се с всичка сила, без да знае, че от парализираното му тяло не излиза нито звук. Болката, на която бяха подложени мъжете, не можеше да проличи дори като грозна гримаса на лицата им. Салистар замахна и с лявата ръка. Мъките станаха толкова силни и нетърпими, че съзнанията на висящите във въздуха мъже отлетяха нанякъде. По една малка искрица живот остана да проблясва в помътнелите им очи.

— Имам враг — промълви с тих, студен глас Салистар, докато мъжете във въздуха над него агонизираха, и впери поглед в сияещите.

Под качулките, с които бяха покрити лицата на създанията, не се виждаше нищо, но това ни най-малко не смущаваше Салистар.

— Вие ще ми помогнете да сразя този враг и каквото поискате от мен, ще ви го дам. Ще ви върна и свободата — изражението на Салистар оставаше каменно, — но дотогава, за да помните кой е вашият господар, крилете ви остават тук. За да помните кой е вашият господар и имената ви остават тук. Аз ще ви дам имената и аз ще ви дам крилата.

Изричайки това, той погледна към „глиганите“, строени край вратата. Те моментално изтичаха и заобиколиха сияещите, като четирима от тях ги хванаха в здрава хватка и ги събориха на колене. Свалиха качулките и ги съблякоха. Паднали, голи и овързани с въжета, сияещите гледаха Салистар право в лицето с дивите си светли очи. Устите им бяха натъпкани с парцали и завързани, за да не могат да използват най-страшното си оръжие. Въпреки пленничеството по лицата им не се четеше нито страх, нито смирение. По-скоро приличаха на дебнещи плячка кръвожадни животни.

Но това съвсем скоро се промени — още щом войниците развързаха крилете на мъжкия и започнаха да ги разпъват. Осъзнал какво се канят да направят, сияещият започна неистово да се дърпа. Живата му коса се изпъна, сякаш настръхна от ужас, а дивият му поглед се замята като побеснял. Глиганите бяха бързи и точни. Докато двама опъваха крилете, трети ги отсече с по един удар и тялото на асурата се търкулна на пода, разтърсвано от болезнени гърчове. Рукна жълта кръв и обагри земята под него. Веднага след това същото се случи и с женската. Двете тела се гърчеха в мъки, докато кръвта им изтичаше, а Салистар стоеше и ги наблюдаваше безучастно. Накрая, когато реши, че ако се забави още, ще изгуби живота им, той даде знак на глиганите. Войниците спряха кръвта, превързаха раните и увиха асурите в топли наметки. Двете създания посивяха, свиха се и някак погрозняха, стресирани от изживения ужас, а очите им вече не гледаха хищно и кръвожадно. Седнали в краката на глиганите, те трепереха от болка и страх.

— Ти ще си Крон — Салистар посочи с пръст мъжката асура, — а ти Бес — каза на женската. — Ще ви променя така, че да не загубите паметта си, ще ви спася от собствената ви жалка природа. А тези — и посочи с ръка висящите във въздуха тела — ще ви бъдат слуги. Изпращам ви да унищожите враговете ми, но ще си държите устите затворени. Ако дори един-единствен човек пострада от писъците ви, горчиво ще съжалявате.

И сякаш за да им покаже веднага и на място, че е напълно сериозен в заканата си, предизвикателно свали превръзките от устите им. Но сияещите седяха покорни, с наведени глави, без дори да помислят да му се противопоставят.

— Добре — със задоволство констатира послушанието им. — Никога не забравяйте кой е вашият господар! И щом заслужите свободата си, ще ви я върна обратно.

Обърна им гръб и вдигна празни очи към висящите във въздуха мъже. Замижа, протегна ръце към тях и започна да визуализира. Салистар бе отделил много време на тази своя визуализация, бе измислил всичко до най-малкия детайл, до най-малката подробност. През съзнанието му преминаваха цветните картини от Зелената волобарска книга — клетките, от които бе изградена плътта, нервните разклонения, сухожилията, мускулите, костите, кръвоносната система, кожата. От ръцете му на мощни вълни заструи енергия, усилвана от ужаса и болката на войниците. Въздухът около мъжете се нагнети, сгъсти и сгорещи. Телата им бавно започнаха да се въртят около собствената си ос, сякаш някой ги пече на шиш. С всяко завъртане визулизациите на Салистар се материализираха една след друга, полепваха по телата и се вграждаха в плътта на мъжете. Той за първи път усети мащабите на силата, която притежава. Твореше телата им, забулваше съзнанието, изтриваше спомени, влагаше от мислите и душата си. И въпреки това усети неудовлетвореност. Знаеше, че това, което върши в момента, би било детска игра за онзи, който прочете и трите книги. Желанието му да ги притежава така се възпламени, че това се отрази на магията. Въздухът се разреди, мъжете спряха да се въртят.

— Проклятие — изсъска той, но изчака да се успокои.

Успя да пропъди мислите за книгите и довърши визуализацията си. Накрая бавно смъкна мъжете и променените им до неузнаваемост тела останаха да лежат на твърдия под като мъртви.

Салистар се обърна към сияещите:

— Крон, Бес, това са вашите неми слуги, които ще всяват мрак в душите на враговете ми. Затова ги наричам мраконеми. От днес нататък само вие ще общувате с тях, те са глухи и ще чуват единствено вашите заповеди.

Едва сега в съзнанието му прозвуча гласът на сияещата, осмелила се най-сетне да попита:

— Какво искаш от нас?

— Искам да ми намерите Демонската книга, както и тази, която пазят юдите от Черната планина.

— Демонската книга е наша.

Салистар изпрати лек тласък от тъмна енергия към нея и тя се строполи в гърчове на земята.

— Къде е тогава, щом е ваша, глупаво създание!? Мога да ви залича от земята веднъж завинаги. Вместо това ви давам шанс за свобода, какъвто няма да дам на никой друг. Не ме предизвиквайте!

— Спри — извика мъжкият в съзнанието на Салистар, — остави я. Ще ти донесем книгите.

— Знам, че ще ги донесете, Крон — сериозно отговори Салистар и го изгледа с празните си очи, в които не можеше да се прочете нищо. — Знам, че ще ги донесете.

— Не можем нищо да донесем — изсъска в главата му женската. — Съвсем скоро ще вляза във втора възраст и вече няма да бъда това, което виждаш. А той — тя посочи мъжкия — трябва да умре.

— Знам всичко за вас — спокойно отговори Салистар. — Ще се погрижа да не влизате във втора възраст. Ще запазя паметта ви и телата ви такива, каквито са сега. Ще изтръгна единствено гласа ви, за да не се изкушавате и да си мислите, че с негова помощ можете да избягате от мен. — Салистар кимна с глава към мъжкия: — И той няма да умира, а ти ще го слушаш и ще му се подчиняваш, глупаво женско създание.

Очите на мъжкия се разшириха, тялото му потръпна. Той все още не разбираше напълно какво означават думите на Салистар, но усети, че вместо смърт го очаква цял един нов живот. И въпреки ужаса в очите на женската, въпреки болката от отрязаните криле осъзна, че очаква с нетърпение предстоящото.

* * *

— Вижте, кълбета! — викна раханянският войник към другарите си и всички от кервана вдигнаха очи и проследиха с поглед няколкото кълбета вечна светлина в небето.

Намираха се близо до границата с Ябрус. Студът вече не жилеше толкова злобно, местността бе обрасла с буйна растителност, а в далечината върху смрачаващото се небе тъмнееше силуетът на Черната планина.

Неранза даде знак на капитана. Трябваше да спрат и да разтоварят багаж за нощуване. Войниците спяха направо върху земята, увити в кожи. За Неранза имаше постеля в една от колите със стока, които водеха със себе си. Тя обаче я отстъпи на таласъма и спеше на земята заедно с останалите раханяни и раханянки. Анза бе войник и не си позволяваше да разнежва тялото си, още повече, пред очите на собствените си хора.

Двамата с Беркут се усамотиха до едно дърво и се наядоха в мълчание. Щом се заситиха, се облегнаха на дебелия дънер и се загледаха в запалените сред кервана огньове.

— Не ми харесва, че искаш да влезеш тайно в Биляра, без да съобщиш на кана коя си.

— А какво да му кажа? Че идвам да бера билки? Ще ме помисли за луда! С търговския керван мога да вляза незабелязана и така да си отида. Съобщя ли коя съм, ще започнат церемонии, покани, формалности. Няма да ми остане време за билката и вейницата.

— К’ъв търговски керван? Кой ще се хване на тая въдица? Та ние сме само три коли стока, нищожно количество. Онези да не ядат яйцата с черупките, я!

— Ти за мостри и предварителни сделки не си ли чувал, главо дебела?

— Онази косматата ти е напълнила главата с тия глупости, нали? Кан-императорът може да ти помогне. Кой, ако не той, може да нареди да ти доведат вейница и да ти намерят билката.

— Издулор е мъртъв, на него можех да се доверя, но на този, новия — не.

— Така да е — избоботи Беркут и с неприкрита злоба погледна към колата, където нощуваше таласъмът. И трите черноглави кучета се бяха свили до колелата й. Напоследък все около косматката обикаляха. Странна работа.

— Да спим, а? — предложи уморената Анза.

— Да спим — съгласи се караконджулът и се намести в топлите кожи, — но да знаеш, че не ми харесва тая работа.

— На теб пък какво ли ти харесва? — с досада изпръхтя Анза.

— Ти ми харесваш — ухили се Беркут и я гушна в мечешката си прегръдка. Неранза се свря в гърдите му и затвори очи. Звуците на гората приспиваха и унасяха. Шумоленето на листата и тревите, далечните писъци на нощните харлии. Налягалите по земята войници шепнеха тихо, а лагерните огньове догаряха с уютно припукване. Идилията бе нарушена от непривичен остър звук, последван от неприятната миризма на сяра.

— Пфу-у как пръдна!? — в просъница промърмори Анза и сбърчи нос.

— Ми к’во! Да се сгреем, че виж как застудя! — спокойно рече караконджулът, без да отваря очите си.

* * *

Асурата прибра криле и стъпи на студената земя. Чу как мъжкият кацна зад нея, но не му обърна внимание. Огледа тялото си. Кожата й тъмнееше, загрубяла и вроговена на места. А летенето вече я затрудняваше. Трудно разгъваше и свиваше крилете си; таванът на височината и скоростта на полетите й постоянно падаха. Бе изяла и последното стадо сиви, което донесе незначително количество еликсир. Сега единственият й шанс да се нахрани за последен път добре, преди зимата да дойде, бе мъжкият.

Инстинктът за живот я тласкаше към равнините. Другите асури вече бяха потеглили на път. Там пролетта идваше по-рано, имаше изобилие от цветя и сивите произвеждаха повече еликсир. Но долу щеше да изгуби паметта си. Щеше да изгуби спомена за това, което не й даваше мира и тормозеше съзнанието. Демонската книга бе изчезнала, животът бе в опасност — нейният живот, на нейните деца, както и тяхната обща памет.

Вече навлизаше във втора възраст. Тялото й се изменяше, крилете закърняваха, съвсем скоро щяха да изсъхнат и окапят. Гъста козина щеше да израстне по цялото й тяло, кухите кости щяха да се запълнят, ръстът й — да се смали. Гласът, с който доскоро омаломощаваше всичко живо, вече гъргореше хрипливо и не можеше да събори дори пеперуда. Трябваше да тръгне към равнините, да си намери леговище, преди да влезе в трета възраст, за да преживее зимата и следващите триста години от цикъла. Но как, като самият живот е застрашен?!

И тогава я чу. Чу тази, отвлечената от хората. Тя щеше да търси Книгата, щеще да умре, но не и преди да я открие и върне в корените на дървото. Ала асура не можа да се успокои напълно. Знаеше, че трябва да е една-единствена от родените в нейното леговище. Една-единствена с право над Живото Дърво. Да остави друга женска жива, макар и в плен на хората, бе опасно за живота — за нейния живот, на нейните деца, за тяхната обща памет! Но нямаше избор, зимата идваше, трябваше й леговище, трябваше да се спаси. Създанието се обърна и връхлетя върху мъжкия. Устата й се напълни с жълтата му кръв.

* * *

Ернак Жълтия кръстосваше нервно из коридора, а металните ключове, закачени за пояса му, подрънкваха в такт с крачките. Звукът отекваше самотно сред каменната зидария. Три факли, разположени на равни разстояния една от друга, осветяваха слабо хладното помещение. Тази нощ Крон и Бес, заедно със зловещата си свита от мраконеми, щяха да напуснат забраненото крило на двореца Истрос, където Салистар твореше злото си. Изроди! Нямаше никакво желание да ги вижда, но императорът категорично му възложи да ги изпроводи чак до стените на външния град и да се погрижи групата да не всее смут у гражданите.

Минаха много дни, откакто сияещите пристигнаха в двореца и Ернак бе неволен свидетел на промяната им. Салистар се усамотяваше всеки ден с двете асури, но Жълтия бе разбрал какво вършат. Императорът магьосник ги променяше така, както бе променил тринадесетте войници. Обаче тяхното преобразяване навярно бе по-сложно и отнемаше повече време и сили. Ернак забелязваше уморения и кисел вид на Салистар след срещите му със сияещите.

А двете асури по нищо вече не приличаха на онези магични и загадъчни създания, които бе зърнал за кратко, когато ги доведоха в двореца. Сега повече от всякога наподобяваха хора. Без криле, облечени в дрехи и с прибрани коси. Нямаше го характерното сияние на телата им, но оставаха все така красиви. Обаче тази красота бе най-обикновена, човешка. От изключителната им прелест и омая не бе останала и следа.

Жълтия вече съжаляваше, че Салистар пое управлението. Страхуваше се до смърт от него, а императорът го товареше постоянно с нови и нови задължения. Налагаше се да управлява потока от мъже, а и от доста жени, които постоянно прииждаха на цели кервани в столицата. Салистар сформираше войска и бързаше, сякаш предстоеше не зима, а лято. Кой, ветровете да го отнесат, се готви за война, когато иде зима!? Но Ернак не смееше да каже и гък на императора. А хора не липсваха. Цели племена се присъединяваха към Салистар, подмамени от обещания за храна и подслон.

— Отвори ни!

Ернак едва не подскочи. Двете асури изникнаха зад гърба му като проклети привидения. Мразеше и начина им на общуване, който много приличаше на каналите за общуване между жреците, отдавна прекъснати от Салистар. Само че каналите се отваряха след дълга подготовка и със съгласието на отсрещната страна, а тези създания дълбаеха директно мозъка и в тяхно присъствие се чувстваше така, сякаш всяка негова мисъл е изложена на показ. Всъщност бе установил, че това съвсем не е така и докато не изрече мисълта си, сияещите не могат да се докопат до нея. И въпреки това не можеше да потисне неприязънта си към този начин на комуникация.

Погледна ги изпод вежди и пъхна ключа в ключалката. Завъртя и металът изщрака, а зад себе си чу тропот от множество стъпки, кънтящи по студения каменен под. Мраконемите следваха двамата си господари. Обхвана го неясен ужас, но някаква отдавна забравена мъжка гордост си проправи път през инстинктите и Ернак, вместо да отвори вратата и да забърза напред, изпъна рамене и погледна предизвикателно зад себе си.

— Дърво на предците ми! — неволно прошепна Жълтия често използваното от жреците възклицание, поразен и стъписан, защото срещу него вървяха тринадесет копия на самия Салистар. Някогашните различни по размер и ръст фигури на войниците бяха уеднаквени, както по ширина и височина, така и като образ. И то по образа не на кого да е, а на самия император. Тринадесет чифта от празните очи на Салистар го гледаха с вледеняващо безразличие.

Сякаш нещо се стовари с трясък върху главата на Ернак и разби на хиляди частици мозъка му. „Може ли да съществува по-извратено и болно съзнание от това?“, запита се Жълтия и извърна очи от зловещата гледка. Треперещата му ръка бутна с мъка високата порта. Сепна се от черния мрак, който зейна насреща му. Бе забравил да вземе факла. Върна се назад, но точно преди да я достигне, мина досами един мраконем и усети тялото си да настръхва. По кожата му изби студена пот. С изострените си сетива на жрец усети ясно тъмната енергия на извършеното върху тялото насилие, обвила някогашния войник и настанила се в изпразненото му тяло. Стори му се, че чува потиснатите писъци и вопли на жертвата; усети болката; потъна в празнотата на съзнанието му и залитна, причерня му, едва не се строполи върху каменния под. Като черен водовъртеж се завъртя мраконемската енергия и започна да засмуква орендата на Ернак. Той се подпря на стената и някак успя да сложи бариера пред потока си. Все пак в Истрос той дълги години бе втори жрец след Заберган. Силите му не бяха за подценяване. Пое дълбоко въздух, избърса с ръкав потта от челото си и измъкна факлата от желязната стойка. С бързи и отсечени крачки Ернак мина начело на процесията, без повече да поглежда към мраконемите и двамата им водачи. Все някак щеше да ги изпроводи до стените на града, а после трябваше да измисли как да се добере до Змейков чифлик, и то възможно най-скоро. Грегон развъждаше най-добрите пощенски гуги и само при него все още можеше да открие дресирани и немаркирани птици. Колкото и разтегливи да бяха за Ернак понятията добро и зло; колкото и да бе потъпквал честта и достойнството си заради различни облаги; колкото и да бе лицемерен и страхлив, той осъзна, че не може да приеме злото, което му се откри в този момент. И за първи път в живота си реши да се бори.