Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (11)

6. Купра билка^[1]

Както си вървеше, малката вейница се зачуди:

— Хм, май този ден няма да има край, а? — рече го на себе си и вдигна очи към небето.

То си висеше ясно и светло. Откъде се взе, такъв дълъг ден? Дните никога не са били толкова дълги. Духовете на билките трябва да имат пръст в тая работа! Тъкмо си помисли това и нечие тъничко гласче я повика:

— Хей, вейнице!

Тя се огледа, но в първия момент не видя никого. Завъртя още един път глава и единственото живо същество, което съзря, бе една дребна лястовица, кацнала върху храст. Щом бухалите говорят, защо и тази лястовица да не говори, помисли си вейницата и предпазливо попита, гледайки я в очите:

— Ти ли ме викаш?

— Аз — отговори лястовичето, — нося ти купра билка.

И наистина в крачето на мъничкото птиче стърчеше някакво растение, приличащо на най-обикновена трева.

— Благодаря ти — усмихна се вейницата и посегна да вземе билката. Но лястовицата в миг хвръкна и кацна отново наблизо, само че този път по-нависоко.

— Преди да приемеш купра билка в букета си, трябва да ми дадеш клетва! — възмутена от прибързаността на вейницата, птичката завъртя недоволно глава.

— Клетва за какво? — учуди се момичето.

— Аз ще ти разкрия как да се връщаш тук, когато поискаш, а ти ще ми дадеш клетва, че никога и на никого няма да кажеш.

— Та аз се намирам в нашата гора, дето е до селото! Мога да се връщам тук винаги — отвърна вейницата, гледайки с насмешка птичето.

— Не, ти се намираш в горната земя и ще можеш да лекуваш истински, само ако знаеш пътя за насам.

Леле-е-е, огледа се вейницата около себе си. Ето защо денят бе толкова дълъг и разговаряше с лястовици и бухали. Горната земя, ех, че интересно!

— Добре, ще ти дам клетва — съгласи се вейницата. — А каква е тази горна земя?

— В горната земя са сътворени всички форми, които имате там, в средната земя. Идвайки тук, ще можеш да поправяш формите, ако са развалени, или иначе казано, да ги лекуваш. Ще узнаеш езика на формите, този, на който са написани и съществуват.

— Аха — рече малкото момиче, без да е наясно какво точно й говори птичката. Но каквото и да означаваше, то много пъти по-интересно от всички игри, на които бе играла до този момент. Щеше да е страхотно, ако може да идва тук, когато си поиска — за разнообразие. Жалко само, че не е разрешено да води други със себе си. Би било къде-къде по-весело. — Какво трябва да направя? — попита вейницата.

— Просто обещай, че няма да издаваш никому как се стига до горната земя и ще ти дам купра билката. Тя е символ на обещанието ти и ще изсъхне от корен, ако престъпиш думата си.

— Обещавам да не издавам никому как да стигне до горната земя — тържествено издекламира вейницата.

Лястовичката хвръкна, доближи се до ухото й и прошепна тайната, издигна се нагоре и пусна билката. Тревистото растение плавно се понесе из въздуха и падна право в ръцете на вейницата. Момичето го сложи в букета си.

— Вейнице — повика я отново с тъничко гласче птичката, докато пикираше нагоре-надолу.

Момичето вдигна очи към нея.

— Помни, че ако нарушиш клетвата и купра билка изсъхне до корен, пътят към горната земя завинаги ще се затвори.

— Ще го запомня — викна момичето.

Лястовичето се изгуби в небето.