Метаданни
Данни
- Серия
- Трите книги (2)
- Включено в книгата
- Година
- 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 53 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
8. Омайниче
Отнейде в гората се разпиля звънлив смях. Вейницата се озърна, не видя нищо, а смехът спря. Сред дърветата притичаха стъпки, обаче преди още да погледне в онази посока, усети въздишка току до ухото си. Косите й се разместиха от нечий дъх, усети присъствие, дори зърна сянка в периферията си, но когато се обърна, нямаше никого.
Екна песен. Такава, от която боли. Всичко се сви в нея, нави, натегна и от очите й рукнаха сълзи. Без да знае защо. Просто бе толкова красиво, истинско и влезе право в сърцето й! Забоде се там и остана. Щеше вечно да копнее да чуе тази песен поне още веднъж.
А когато настъпи тишина, се появи и тя. Красива, руса и силна юда. В бели одежди, яхнала едър рогач.
— Вейнице, повелителко на билките, ти си моя сестра. Скиташ сред горите като мен, но ти си лечителка, а аз не. Кажи ми, ще ме избавиш ли от моето тегло?
Вейницата я видя през змейски поглед. Сиянието около юдата се разпростираше надалече от тялото й. Преливаше в инидигово, жълто, червено и оранжево като огън.
— Ти си здрава — озадачено отговори вейницата, — не си болна.
— Ех, сестро, нима само тялото може да боледува?
Вейницата мълчеше и не знаеше какво да каже. Тогава отново погледна и потърси миналото на юдата. Надникна и в бъдещето й. Разбра от какво боледува тя, но не можеше да й помогне.
— Съжалявам — рече и наведе глава.
Юдата тежко въздъхна и се стопи сред дърветата, а след нея звучеше песента й:
Омайвам и прилъгвам
в страсти огнени захвърлям,
в копнежи и беди забърквам всекиго. Уви!
Но аз самата съм предадена,
на вълци кръвожадни дадена,
потъпкана, измамена и в черната си кръв удавена.
Не питай защо
душите погубвам,
Не питай защо
от плът ги изтръгвам
Не питай защо
сред сенките бродя,
по пътища мрачни и всявам тревога.
Не питай защо
ми го няма сърцето —
изядено, стъпкано, бе ми отнето!
Защото…
Обичам, обичам като луда,
какъвто е пламъкът за нощна пеперуда,
каквато е буря, помела гората,
каквато е битка на смърт за свободата,
и съм цялата рана, за обич кървя,
и съм жадна, съдрана, гола, сама.
Не ме питай защо!
Обичам, обичам като луда…
осъдена ни жива като живите да бъда
и мъртва също да не съм…
На мястото, на което доскоро стоеше юдата, грееше огнено цвете. Омайно омайниче, красиво като страстната любов на юдата, кърваво като мъката й.
Вейницата го взе и внимателно го постави сред останалите билки в букета си. Сякаш светеше омайничето и напомняше, че не само тялото може да боледува и не на всекиго може да се помогне.