Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (6)

III глава
Змейков чифлик

Бендидора изгледа под вежди тримата мъже, които съсредоточено дъвчеха месото от снощния улов. На светлината от огъня виждаше различни детайли: белега от нож върху лявата буза на Крамик и дупките от акне по брадясалата кожа на Булик. Лицето на Вананд бе гладко и хубаво, а единият му кучешки зъб бе по-остър и скъсен поради счупване.

— Какво? — сопна се срещу нея Вандо, видял изпитателния й поглед.

— Нищо — бързо изрече тя и сведе очи към парчето месо в ръката си.

Те не знаеха коя е. Намериха я припаднала — с дълбока рана на главата, в градината, където я нападна асура. Каза им, че е придружителка на ябруската принцеса Бендидора и се представи с името на собствената си придружителка Вида. Погрижиха се за нея, но изминаха цели два дни, преди да се съвземе достатъчно, за да тръгне на път. А когато най-сетне се измъкнаха от сградата на манастира, видя гледка, която и досега не й даваше мира нито денем, нито нощем. Смъртта, доведена в планината от асурите, я преследваше неотклонно с ужасните свидетелства за погрома на цели две войски, с камарите оглозгани кости и непоносимата трупна воня. Оттогава почти всяка нощ сънуваше кошмари, будеше се с писъци или не заспиваше с часове, втренчена в ясния небосвод. Веднага й бе станало ясно, че Крамик е необикновен човек, или човек с необикновени знания и умения. Измъкнаха се от гибелната мелница на асурите благодарение на него. Неизвестно как той сякаш поместваше и четиримата, заедно с конете, в магически изолатор, в който се чуваха писъците на сияещите, но те не можеха да им навредят, както ставаше с всичко живо наоколо. Птиците падаха насред полета си, песните им секваха и наставаше злокобна тишина. Зайци, лисици, сърни се вцепеняваха и тупваха на място. Гората беше осеяна с оглозганите скелети на всякакви животни. На няколко пъти сияещите създания се приближаваха, но нещо ги отпъждаше и нито веднъж нито те, нито сивите им не нападнаха хората. Беше сигурна, че мъжете крият някаква голяма тайна, но не искаше да привлича излишно вниманието им с въпроси. Затова си мълчеше и рядко продумваше. Но държеше очите и ушите си постоянно нащрек и гледаше да не пропуска дори най-дребните жестове и мимики на спътниците си.

— Луда женска — изфъфли добродушно Вандо, дъвчейки месото.

Бендидора присви презрително очи, но не каза нищо, а вдигна парчето месо и отхапа една хапка. Подъвка известно време, преглътна, изправи се и започна да се приготвя за сън. Натрупа си постеля от окапалата есенна шума, уви се добре в завивки и кожи и затвори очи. Мъжете си говореха нещо, мляскаха, дъвчеха, отпиваха вода и избухваха в приглушен смях. Тези звуци постепенно я успокоиха и унесоха в дълбок сън без сънища.

Когато се събуди, не можа да прецени колко време е спала. Стори й се цяла вечност, но сигурно не бе изминало много, защото огънят гореше силно, а тримата мъже все още будуваха и разговаряха. Бендидора отново затвори очи, продължи да диша равномерно, за да не усетят, че се е събудила, и се заслуша в разговора им.

— Добре де, а какво ще правим с женската? — попита Вандо.

— Най-добре да я оставим в Змейков чифлик — предложи Булик.

— К’ъв е тоя чифлик? — явно Вандо още дъвчеше месо, защото Бендидора едва разбра въпроса му.

— Тоя чифлик е най-известният в околностите на Истрос, а в Истрос — още повече. Преди войната снабдяваше двореца, а и манастира с продукти. Императорът ядеше храна само от Змейков чифлик, яздеше коне само от Змейков чифлик, използваше кожи само от чифлика, пиеше…

— Разбрах, разбрах — прекъсна го нетърпеливо Вандо, — и гъзеше жени само от Змейков чифлик.

Крамик и Вандо се захилиха. Чу се глух звук.

— Ох! — викна Вандо.

— Тъпо добиче такова — изсъска Булик, — императорът е мъртъв.

Настъпи кратко мълчание, което Вандо пръв прекъсна:

— И к’во още за тоя чифлик?

— Познавам собственика — отвърна Булик. — Грегон е необикновен човек. Ще й намери работа и ще живее повече от добре, ако е трудолюбива.

— Кой, бе, тая торба с кокали ли!? — повиши тон Вандо.

— Ш-ш-т, ще я събудиш — скастри го Крамик.

Вандо сниши глас, но продължи:

— Могат единствено да го сложат да плаши гаргите това, грозното момиченце.

— Ти си грозен — захили се Булик, — и си хлътнал до уши по нея. Ама такава красавица няма начин да ти обърне внимание.

— Ти май съвсем си се чалнал, а? Да наричаш тая грозотия — красавица! — заядливо отвърна Вананд.

— Престанете — леко повиши тон Крамик. — Булик е прав, трябва да я оставим някъде, не може да продължи с нас. Къде се намира тоя чифлик?

— До утре вечер ще стигнем — бързо отговори Булик. — Само че не знам какво е положението след войната. Може и да не намерим живи хора.

В гласа му се долови мъка и той преглътна. Бендидора се досети, че Булик се притеснява за жена си и децата. Настъпи мълчание.

Булик въздъхна и тихо се обърна към волобара:

— Крамик?

— Да.

— Тези крилати чудовища могат ли да стигнат до Исиней?

— Ако поискат, могат, но едва ли. Те водят война на живот и смърт и бързат. Трябва да останат само няколко от тях, по една за всяко Дърво.

Вандо озадачено попита:

— Ама защо да бързат? Ако съм на тяхно място, ще си плюя на петите, ще се скрия някъде, ще си похапвам де що намеря живо и хич няма да се забърквам в някакви си битки.

— Това е инстинкт, природа, съдба, предопределеност. Ти не можеш да ги разбереш, защото не си като тях.

— И много се радвам, че не съм — промърмори си Вананд и допълни с по-висок тон:

— А ти откъде знаеш толкова?

— Чувам ги — кратко отвърна Крамик.

— Е, то и ние ги чуваме, то остава и да не ги чуе човек — продума Вандо.

— Чувам ги как общуват, това е като да чуваш мислите им. Не е същото като крясъците, които издават — обясни Крамик.

— ’Айде стига, бе, и мисли ли можеш да четеш? — зачуди се Вандо.

— Всъщност не, но те изглежда имат различни нива на общуване. Явно могат да предадат някои от мислите си така, че да проникнат в чуждото съзнание. Получава се нещо като нашия разговор, само че наум. Странно е и не мога съвсем да го обясня.

— Дрън-дрън, нищо не разбрах, пък и не ме интересува.

Крамик се засмя:

— Е, не е чак толкова сложно всъщност. Явно могат да изпращат съобщения до всички от техния вид. Аз мога да доловя тези съобщения, но вие не успявате. Предполагам, че също така могат да съобщават някои съдържания избирателно, без да са достъпни за всекиго. В тези случаи и аз не долавям нищо. Подозирам, че имат и мисли, които не споделят с никого.

Булик се намеси, а гласът му звучеше ядно:

— И добре правят. Да си ги държат за себе си гадините мръсни.

— Да, но благодарение на това, че ги чувам, разбрах нещо много важно.

— Какво? — попитаха в един глас Булик и Вананд.

Крамик сниши глас и Бендидора напрегна до край слуха си, за да чуе какво ще им каже.

— Те са пазителите на една от книгите, за които ви разказах, а някой е успял да я открадне. Останали са без книгата си.

— Хак им е — зарадва се като дете Вандо.

— Ама че си глупав, Вананд — полулегналият Крамик седна и ядно махна с ръка, — това значи, че две от книгите са намерени. И ако и тази, дето са пазили сияещите, я е открил този, който ми открадна Зелената книга, нещата стават още по-сериозни.

Те се смълчаха за малко.

— Това ги кара още повече да бързат. Въобще не се притеснявай за Исиней — заговори отново Крамик.

— Кой това? Кой бърза? — тъпо попита Вандо, чиято мисъл се бе отнесла в съвсем друга посока.

— Асурите, кой — тросна се Булик, — ама че овчи мозък имаш.

— Е, за къде бързат? — не му обърна внимание Вандо.

— Нуждаят се от майки. Те трябва да намерят книгата и да осигурят оцеляването на вида си.

— Ами що не я търсят тая книга заедно, а се изтрепват взаимно? — за пореден път възкликна Вананд.

— Виж, Вандо — въздъхна Крамик, — по-добре не се опитвай да ги разбереш. Те не мислят като хора. Едно, че инстиктът им е определящ за поведението и друго, че са зависими от природата и климата в много по-голяма степен от нас.

— Я зарежете това — не се стърпя Булик, който щом разбра, че асурите не заплашват дома му, изгуби всякакъв интерес към тях. — По-важно е какво ще правим ние.

Той сподави една прозявка, взе клон и разпали огъня.

— Нищо не се е променило. Отиваме в Черната планина, да търсим юдата, за която ми спомена духът на Каршашаранал — отговори му Крамик. — Това е единствената следа, която имаме.

— Добре де, а защо повярва на Алобоготур? Ами ако той е откраднал и двете книги? Оставихме го да се спотайва в катакомбите заедно с останалата пасмина жреци, вместо да избием до крак тия мръсни предатели. Я си помисли само какво ще стане, ако те са откраднали тези книги и после ги използват срещу нас, с каквито планове явно добре се справят! — запита Булик.

— Вярно е — оживи се и Вананд, — трябваше да ги убием до един.

Откакто двамата научиха за ролята на избраните в избиването на толкова много билярски войници, направо се давеха в чистата си и неподправена злоба към всички жреци.

— Нали ви казах вече, усетих силата на заклинанията им. Ако бяха взели дори една от книгите, нямаше да има нужда да се крият от асурите. Със заклинението си за смърт Алобоготур може да навреди само на повечето животни и хора, но дори някоя по-едра мечка би могла да му се опъне с успех.

— И така да е, заслужаваха да умрат — рече Вандо.

— Не ме интересува какво заслужават — рязко отвърна Крамик. — Единственото, което ме интересува, е да намеря Зелената книга и да я занеса при волобарите от Кабур Далет.

Настъпи мълчание, през което всеки от тях обмисляше чутото и казаното през собствените си чувства и надежди. Както винаги най-малко време за мислене отдели Вандо. Той разтегна уста в широка и шумна прозявка, оригна се звучно и се изправи:

— ’Айде да спим, а!? — предложи и се зае да си спретне постеля.

Булик го последва. Крамик остана да се взира в тъмнината, сред която тук-там все още проблясваха кълбетата вечна светлина.

Огънят вече догаряше, когато между дърветата прошумоляха нечии тихи стъпки и Дурум се появи, наедрял и с още по-гъста и дълга козина отпреди. Студовете настъпваха и това си личеше ясно и по новата му премяна. Вълкът се промъкна до Крамик и седна на задните си лапи.

— Как си, вълчо? — нежно му проговори Крамик и го почеса зад ушите. След това се изтегна на постелята, приготвена по-отрано, уви се добре и потъна в сънищата си. А на Дурум остави отговорността за охраната на скромния им лагер.

Бендидора будуваше, трескаво се опитваше да измисли как да продължи пътуването си с тях и да се добере до Ябрус. „И какви са тия книги, ветровете да ги отнесат?!“ си каза точно преди сънят да повали и нея.

* * *

Сиво небе простираше здрачината си над света. Над оголената, разкаляна земя вееше леден вятър, стягаше студ.

— Имам чувството, че тук е погребана радостта — с неприязън заключи Неранза и потупа шията на коня си. Обзе я внезапна нежност към животното, което безропотно я носеше върху гърба си в грозната пустош.

— Като вярваш на тази космата дребна и вървиш след нея… — недоизказа мисълта си Беркут и млъкна.

— Какво? — раздразнено попита Анза.

— Не запомни ли какво ти казах, още като тръгнахме. Не вярвай на дребна, дори и да е грозна като онази там. — Караконджулът кимна към по детски крехкото гръбче на таласъма, което се поклащаше пред тях. Създанието яздеше ниско муле, претоварено с багаж и стърчеше над вързопите с развятата си от вятъра плитка.

— Можем да имаме наше дете, Беркут — с копнеж възрази Неранза.

— Глупости! — възмути се караконджулът и лицето му се изкриви от ярост. — Това е невъзможно. Казах ти, че нямам нищо против да имаш дете от друг. Защо изостави Раха и тръгна към Биляра да дириш някаква химера? Държиш се като глупачка.

— Я да не ми говориш така, рогато добиче такова — изсъска Анза.

— Мърла глупава, ще ти говоря, както си искам — избоботи Беркут.

— Погледни си първо грозната физиономия — сопна се Анза.

— Ама като ти е между краката, не е грозна, нали?

— Не е, защото има какво да я краси!

Двамата се засмяха. Анза се надигна на стремето, замахна и го плясна грубо зад врата, а той сграбчи косите й и рязко ги издърпа. Рошавата й шапка от лисица подсочи във въздуха и падна на земята.

— Мръсен караконджул! — викна Анза и направи знак на един от войниците, яздещи отзад, да вземе шапката. — Като те хвана, ще ти извия врата!

— Ще ме хванеш друг път — заяде се Беркут и препусна напред.

Анза заби пети в коня, извика и хукна след него.

И двамата знаеха, че тази игра ще изтощи конете, затова Беркут се остави да бъде настигнат, още щом застанаха начело на малкия керван. Анза прехвърли гърба на коня си и в движение скочи върху караконджула. Хвана се здраво за коженото му палто и викна в ухото му:

— Искам дете от теб!

— И аз искам — отвърна й Беркут, — и ако косматката лъже, ще й изтръгна гръкляна, така да знаеш.

— Знам.

Таласъмът се поклащаше върху спокойното муле, гледаше ги с правоъгълните си зеници, а ушите му потрепваха, чувствителни за всеки звук наоколо. В този миг един войник в края на кервана запя. Плътният му и силен глас се изви над голото поле и пое тъжна песен за железните мини на Раха. Косматката се сгърчи и погледна злобно зад себе си. Мразеше песни, мразеше силни звуци, мразеше хора. Но най-много мразеше караконджули. Намереха ли вейницата, първо от него щеше да започне, докато не се отърве от всички тях. Само трите кучета щеше да остави.

Кучетата на Анза. Едри, грозни и груби животни, с мръснокафяв цвят на късата козина. А главата на всяко от тях сякаш бе предназначена за друго тяло, защото бе с черна козина и странно контрастираше на кафявото тяло. Бърните им висяха, а острите, извити и жълти зъби стърчаха и при затворена муцуна. Раханянската войска ползваше тази порода в лов и битки, поради страховития им вид и злобен, кръвожаден нрав. Раханяните дотолкова уважаваха приноса им във военните действия, че стилизираният образ на кучето слънце бе превърнат в герб на държавата им.

Таласъмът ги харесваше и те му отвръщаха със същото.

* * *

Булик изохка и лицето му се сви в болезнена гримаса, когато слезе от коня. Кракът все още го наболяваше, а понякога болката си беше направо силна, както сега, когато, доволен, че пристигнаха най-сетне до Змейковия чифлик, забрави да внимава и се тръшна на земята с цялата си тежест. В следващия момент извика ядно:

— Ветровете да го отнесат дано! — и се прегъна на две, стиснал с ръка болния крайник.

Дървените порти, здраво залостени, с нищо не намекваха за гостоприемство. Но звуците, които долитаха иззад каменния зид, ясно доказваха, че Змейков чифлик е все още обитаем. Цвилеха коне, дрънчаха инструменти, кудкудякаха пилци. Не се виждаха и никакви следи от нападение. Вероятно войната с Уголия не бе оставила поражения в този затънтен, но красив край на Биляра.

— Знаят, че сме тук — рече Булик, преглътнал болката. Пусна крака си и се изправи. — Сега чакат да видят какво ще направим.

— Ами ако е пълно с пазачи? — попита Вандо.

— Вандо, омръзна ми вече да скитам, човече. Ако има пазачи, ще се бия, пък да ме убиват и да се приключи. На диви животни заприличахме от това скитане из пущинаци и дерета! — и както каза това с нормален тон, така в следващия момент викна с цялата си сила:

— Грегоне, човече, отвори тия порти, че от месеци не съм спал в легло. Вампирясах вече.

Известно време нищо не се случи, но накрая веригата на катинара задрънча, портите проскърцаха и тежко се открехнаха. Подаде се една доста интересна фигура. Едър, здрав мъж, прехвърлил петдесетте, с русолява, рошава коса, остра като на козел брадичка и изключително светли, издължени очи. Той им хвърли бегъл поглед изпод вежди и се зае да отвори по-широко вратите. Едно младо момче притича отвътре, да му помогне. Небрежно и някак между другото русият отговори на Булик:

— Тепърва няма как да вампирясаш отново, дърт упир такъв. Какво си се развикал? Подплаши ми свинете. Чувствителни животни са ми те.

Булик се засмя и поведе коня си през портите, последван от Вананд, Бендидора и Крамик, хванал здраво веригата на Дурум. Озоваха се в огромен двор. На пръв поглед се забелязваха поне пет постройки, но всъщност бяха много повече. Около тях се събраха мъже, жени, деца и ги гледаха, сякаш са паднали от небето.

— Виж ги — махна с ръка русият и се обърна към Булик, — не са виждали упир и си оставиха работата, за да те зяпат.

Народът чу думите му и се разшумуля. Хората се размърдаха притеснено и постепенно всеки се запъти нанякъде да върши нещо. Едно момиченце вървеше подир майка си и мрънкаше с тъничко гласче:

— Упир, мамо, упир.

— Да, да, упир — позасмя се тя и вдигна детето на ръце. — Хайде, че трябва да забъркаме храната на кокошките.

Булик се приближи с усмивка към домакина:

— Същият Грегон, като едно време. Не ги оставяш тия хора да починат и минута.

Мъжът изсумтя и троснато рече:

— Като направиш стопанство като това, тогава ще даваш акъл.

— А-а-а, голямо като твоето не ща — поклати глава Булик. — Виж, нещо малко, семейно… мечта ми е, знаеш.

— Голямо, малко, работата не свършва — въздъхна Грегон и тупна силно Булик по рамото. — Разказвай, откъде идеш?

— Имам и да разказвам, и да те питам някои неща, но нека първо да седнем, да хапнем. Цяло теле с копитата бих изгълтал от глад.

— Е хайде, цяло теле няма да ти сложа, но все ще се намери нещо — съгласи се Грегон и чак сега огледа внимателно спътниците на Булик. — Ама вие наистина отдавна скитате, а?

— Отдавна — кимна Булик.

— Оставяйте конете, ще се погрижат за тях, и влизайте. Ето там.

И тогава насреща им се появи тя. Водеше я младо момче, здраво хванало юздата в ръка. Мъжете замръзнаха на място, а Бендидора зяпна. Никога и никъде не бе виждала подобно животно. В сравнение с него техните коне приличаха на кранти, въпреки че бяха по-едри и породисти — от най-скъпата аркаинска порода. Кобилката беше сравнително дребна, стройна, с изящни крака, лебедова шия и буйна грива. На цвят беше светло-кремава, почти бяла. Само едно тъмно-кафяво, звездообразно петно се мъдреше в средата на челото й. Гривата и опашката бяха тъмно-кафяви като петното. Козината й лъщеше на слънцето като коприна, а очите й бяха тъмно-сини, умни и благи като на мъдрец.

— Леле-е-е, каква кобила! — възкликна Вананд и сръчка Бендидора с лакът: — Виж, момиченце, ей това е красавица, а не като теб!

Бендидора сви устни и направи крачка назад, подразнена от грубостта на Вандо. Но веднага забрави за него и отново насочи вниманието си към кобилата, която вече се намираше на два-три метра от нея. „Наистина е невъзможно да съществува по-красиво животно!“, помисли си тя. Конят притежаваше вродена грация, благородно излъчване и несравнима красота. Ето, вече бе толкова близо, а не можеше да му намери нито един недостатък.

Странно, но изглежда че и кобилата забеляза Бендидора, защото, щом стигна до нея, спря, изпръхтя възбудено и отказа да помръдне. Девойката инстинктивно вдигна ръка и погали животното по шията.

— Ха, това е нечувано! — гръмко обяви Грегон и се плясна по челото. — Ти, момиче, знаеш ли, че това животно е живото зло. На никого не дава да я язди, с никого не можа да свикне. Държа я само защото е красавица, ала и ялова ще се окаже, няма еструс, няма нищо. Единствено от инат живее таз’ гадинка. А виж, тебе те хареса!

— Те нея все такива откачалки ще я харесат, че как иначе? — обади се Вандо, но никой не му обърна внимание.

— Хайде, елате да се наядете и ще ви разкажа за тази кобила. Странна история, откъдето и да я погледнеш — подкани ги Грегон и мъжете го последваха, без да чакат втора покана. Само Бендидора се поколеба, искаше й се да постои още малко при красивия кон. Но гладът и умората си казаха думата и тя с нежелание дръпна ръка и обърна гръб на животното.

Изоставената кобила изцвили недоволно и неохотно тръгна, дърпана за юздите от водача си.

Грегон ги въведе в ниско, но широко помещение с огромна запалена камина и груби дървени мебели. Настаниха се до една маса в близост до камината, а две закръглени жени с бузести, червендалести лица и добродушен вид, навярно сестри, започнаха да отрупват масата с различни блюда. Печени меса, сирене и огромни пити пухкав хляб. Четири кани с квесел, една с вино и кръгло плато с плодове: грозде, ябълки и круши. Тримата мъже и Бендидора се нахвърлиха на яденето, а Дурум, който бе ловувал цяла нощ и не се заинтересува от храната, се сви в краката на волобара и заспа. Дълго време никой от тях не проговори, тъй като бяха прекалено заети да дъвчат. Грегон спираше поглед ту върху този, ту върху онзи, но най-много се взираше в Бендидора; поглаждаше си брадата, клатеше глава и кимаше, вглъбен в мислен диалог със самия себе си.

— Я, кажете — попита ги той, — вие идете от Карпонили, нали? Какво се случи там? До тук само слухове стигат и не знам в какво да вярвам.

Булик му отвърна, дъвчейки:

— Императорът загина, Грегон, всички загинаха, сангаси, жреци… Помляхме се с уголците… И Бакуриан, и войската му вече ги няма. Изпотрепахме се взаимно, туй стана. Ти по-добре разкажи какво става в Истрос. Кой е този новият, как се справя? И ние само на слухове оттук-оттам се натъкваме.

— Вие откъде падате? — опули се Грегон и сниши глас. — Как се бил справял!? Та това е най-голямото зло, сполетявало Биляра. По-голямо и от потоп, да знаете.

Крамик свъси вежди, но продължи да дъвче парче хляб и нищо не каза. А Грегон продължи:

— Навсякъде са плъзнали така наречените пазачи и тормозят хората, принуждават ги да работят, прибират им всичко, оставят им колкото да не умрат. Вкарват всички в някакви списъци и не дават да се пътува без разрешение. Идваха и тук, въоръжени с проклетите си камшици, но успях да ги отпратя, поне засега. Благодарение на стоката, която доставям на двореца, имам някои привилегии, но не вярвам да е задълго. Този е вманиачен да контролира всичко и всички. Единственото, което го възпира, е липсата на хора. След войната никой не се завърна, вие сте първите. Затова ги подбира всякакви. Носи се слух, че ще въвежда задължителна военна служба. Тежки дни ни очакват, да знаете. Ами вие, как не ги срещнахте тези пазачи, късмет сте имали…

— Късмет, друг път — поклати глава Вананд, — крием се като мишки вече повече от месец. До гуша ми е дошло.

— Добре правите — кимна Грегон.

— А в другите области как е? — попита Крамик. — И там ли е успял да се наложи?

Грегон се позамисли, но бързо отвърна:

— Не вярвам… за толкова кратко време от смъртта на Издулор… А и както казах, ограничен е от липсата на достатъчно хора. Но няма да се спре, докато не завземе всичко, помнете ми думата. Трябва да се прати вест до областите, да се обединят и да се борят срещу новия, но пустите пазачи не дават пиле да прехвръкне. Ако кановете не вземат мерки, няма да усетим как този ще ни надене хомота, и край, свършено е със свободата ни. Лично аз изпращам редовно вести и до трите области, но дали стигат, сал Живото Дърво крие тая тайна в клоните си.

— Бре, гледай го ти, душманин бил — възкликна Вананд и се почеса глуповато по главата.

— Добре, де — размърда се на стола си Грегон, — тази история, дето ми я разправяте, нещо не ми харесва. Не само съм слушал за битки, момчета, на младини и аз бях във войската. След пердах като тоя, дето сте спретнали в Карпонили, винаги има много трупове. Знам го това, но има и оцелели, и ранени; победители и победени. Как стана така, че всички са се изтрепали един друг и само вие сте живи? Хей това умът ми не го побира. Гнила е тая работа и вие си мълчите, ама старо куче съм аз и си настоявам за истината. Да знаеш, Булик, упире такъв, че когато приемам гости, не търпя да ме лъжат в очите.

Булик се сви на стола си, притесни се и впери тъжен поглед в Крамик.

— Прав си — рече Крамик, — той не е искал да те лъже, но аз настоявах да си мълчим за това, което се случи там.

— А, това е друго нещо — задоволство светна в очите на Грегон. — Хапвайте сега, пък има време да починете, да се осъзнаете и ще ми разкажете. Ще запазя тайната ви, не се бойте, не съм някое плямпало.

Отново настъпи мълчание и само прекалено звучното мляскане на Вандо пречеше на Бендидора да заспи направо на масата. Толкова голяма бе умората й, а топлината от камината я унасяше още повече. Но внезапно в съзнанието й се появиха мъдрите сини очи на красивата кобила и тя се оживи. И въпреки че съвсем съзнателно си мълчеше през повечето време, правейки се на срамежлива, глуповата и добродушна придружителка, не успя да се въздържи и попита Грегон:

— А каква е историята на онази кобила, дето я видяхме преди малко?

— А-а-а, да — кимна Грегон, — не знам дали ще ми повярвате, ала мисля, че тя не е обикновен кон.

— Наистина не е — кимна Булик, — аз толкова красиво животно нито съм виждал, нито съм чувал, нито съм вярвал, че съществува.

— Друго имам предвид — махна нетърпеливо с ръка Грегон, — ти знаеш, че аз много внимателно подбирам конете за разплод. Създал съм цели две уникални породи, а едната — аркаинската е вече легендарна. Няма по-бърз кон от аркаинския, но за да го създам, съм издирвал какви ли не коне от най-затънтените и далечни места, за които може да ти хрумне. Родил съм се беден и отрано останах сирак, та цял живот ходех неук, но от няколко години се уча да пиша и записвам всичко, което научих за конете и не само за тях. Знам повече за наследствеността, отколкото вие за задниците си, да ме прощава при…, ъ-ъ-ъ… момичето, и ви казвам, че тая кобила не е кобила. Въобще не е кон.

— Хайде, бе — възкликна Вандо, наклони глава напред и се намести на стола си.

— Тоест кон е, ама само наполовина — добави Грегон. — Ако ви покажа майка й, ще кажете, че лъжа, защото е от тия, примитивните породи, с грубо телосложение, кафеникава една такава — като магарица. А бе общо взето нищо и никакво животно. А вижте каква дъщеря роди!

— Добре де, не знаеш ли кой е бащата? — запита го Булик.

— Знам, ама няма да ми повярвате — поклати глава Грегон.

— Кажи, де — нетърпеливо рече Булик.

— Еднорог — почти прошепна Грегон и ги изгледа предизвикателно, все едно пита: „Казах ли ви аз, че няма да ми повярвате?“.

— Хайде, бе — тихо промърмори Вандо и с интерес зяпна Грегон.

— Е, откъде твоята кобила е намерила еднорог бе, Грегоне? — запита Булик и се почеса по брадата.

— Къде, къде, сигурно в обиталището на еднорозите. Нали го знаете онзи връх в Карпонили, стръмният, дето почти никой не е стъпвал и дето го наричат „Еднорог дворец“. Бяхме я изгубили пущината в подножието на тоя връх и два месеца я нямаше. Но сама се върна, вече бременна с ей тая красавица, която видяхте преди малко.

Настъпи мълчание. Всеки от тях обмисляше чутото. За еднорозите се носеха легенди; говореше се, че наистина се срещали на онзи стръмен и недостъпен връх в Карпонили, наречен „Еднорог дворец“. Но досега те си оставаха все там, сред приказките и слуховете. А сега Грегон ги въвличаше в още нови необясними и необикновени истории, като че не им стигаха случилите се до момента.

— Добре де, а защо пък да е еднорог? Красива е, вярно, но не може ли бащата да е бил някой напет жребец и толкоз?! — след кратък размисъл възрази Булик.

— Слушай ме, като ти казвам, еднорог е. Тази кобила няма еструс, не се поддава на никакво обучение и не върши нищо, което сама не е пожелала. Вода пие веднъж в месеца, а друга храна, освен майчиното си мляко, не е близвала, откакто беше конче. Ти ми кажи дали обикновен кон може да живее така, и не само да живее, но и да е в превъзходна форма.

— Хайде, бе — отново възкликна Вандо, но този път Булик го шляпна силно зад врата.

— Престани с това „хайде, бе“, та „хайде, бе“, малоумнико. Нещо смислено не можеш ли да кажеш?

— Мога — озъби се Вананд, — гледай си работата! Харесва ли ти?

— Казват, че еднорозите се хранят от лунната светлина — прекъсна ги Бендидора и мъжете обърнаха очи към нея. Думите й сякаш ги сепнаха, внезапно се омърлушиха и умората се изписа ясно по лицата им. Мълчание посрещна думите й, увисна тежко в помещението и като похлупак задуши разговора.

Тогава Крамик се изправи и нави синджира на Дурум около китката си. Вълкът веднага се събуди и скочи на крака, готов да последва волобара.

— Благодаря за вечерята, стопанино Грегон — с усмивка се обърна към домакина, — но вече съм изморен. Ще ми покажеш ли къде мога да полегна?

— Разбира се, за всекиго има приготвена стая. — Грегон се изправи, останалите го последваха. — Елате.