Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (4)

II глава
В плен

Безмер метна примката през главата на женската асура и дръпна. Въжето се затегна около врата на сияещата. Едва сега тя отвори очи и го погледна. Двама от мъжете стояха наблизо, уловили в мрежи вечна светлина. От тях очите на асурата изглеждаха сиви.

Черен мрак ги обгръщаше отвсякъде в пустия манастир, но трябваше да тръгват. Полунощ отминаваше, а имаха дълъг път пред себе си. Тръгвайки през нощта, войниците се надяваха, че ще избегнат повторна среща с крилатите създания. Безмер дръпна въжето още по-силно и с нетърпение. Тогава лицето на женската стана страшно. В очите й просветна див блясък и люта злоба заля Безмер. Тръпки го побиха и той извърна поглед от лицето й, но продължи да дърпа. Тя трябва да се изправи. Мъжката асура не създаваше такива проблеми. Още с първото подръпване на въжето успяха да го накарат да се изправи и тръгне. Един от войниците, изнервен от упорството на женската, хвана дръжката на копието си и я заби в бедрото й. Тя се сви за момент, вдигна глава и примирено се изправи. Тръгнаха един след друг към изхода на манастира, а Безмер влачеше сияещата след себе си. От дълбините на каменната сграда долитаха зловещи шумове и крясъци. Различни птици и диви животни бяха намерили подслон сред изоставените й помещения и коридори, но глухите войници не ги чуваха. Липсата на звуци всяваше в сърцата им непреодолим ужас.

Навън вееше сух и студен вятър. Тук в планината кълбетата вечна светлина бяха съвсем оредели, поради настъпващата зима. В почти непрогледната тъмнина телата на асурите светеха. Безмер знаеше, че сияещите воюват денем, а нощем почиват, но настръхваше всеки път когато си помислеше за сивите им. Предстоеше да се справят и с друг проблем. Трябваше да качат асурите на коне. Опасяваше се, че животните ще се уплашат от сияещите. Но за негово облекчение всичко премина гладко, най-вероятно поради приликата на създанията с хората. И не след дълго яздеха с прилична скорост обратно към Истрос.

Безмер не свали примката от врата на асурата. Държеше въжето опънато, но не прекалено. От време на време се обръщаше назад, за да провери наред ли е всичко. Заедно с войника, който водеше другото същество, се намираха най-отзад в колоната, защото въпреки конските чулове, с които наметнаха асурите, сиянието на непокритите им части заслепяваше очите и тъмната нощ ставаше още по-непрогледна.

— Къде ме водиш? — гласът прозвуча в главата на Безмер и замалко да го събори от коня. Дали не си възвърна слуха!? Той завъртя глава като полудял на всички страни, но не чу никакъв друг шум около себе си. Дали този глас идваше от асурата? Но тези създания нямаше как да знаят езика им, а дори и да говорят, как биха го направили със запушени усти и как би могъл да ги чуе, щом е глух. Безмер се извърна със свито сърце назад и погледна сияещата в очите. И в момента, когато погледите им се срещнаха, той отново чу гласа й:

— Къде ме водиш?

„Ветровете да ме отнесат, ако това светещо зло не човърка в главата ми!“ — помисли си Безмер и си спомни сивите, които разстройваха съзнанието. „Май полудявам! Не бива да гледам в очите й.“ — реши той и продължи да язди напред. До Истрос ги очакваше дълъг път, а неговото единствено желание бе да предаде на Салистар възможно най-бързо асурите и да се отърве от зловещото им присъствие.

* * *

Анза се приближи към следващата къща на Тропотче със зловещото чувство, че всичко се повтаря. Стара дървена съборетина, на чийто прозорец, едва пробила със светлината си мъглата и мръсотията по стъклото, блещукаше лоена свещ. Зад себе си чуваше джвакащите в калта стъпки на Беркут, но не го изчака и тръгна сама към вратата. Почука отривисто няколко пъти и застина. Нищо. Беркут я настигна и също затропа с широката си длан, но без резултат.

Спогледаха се. Същото се случи и преди да открият трупа на оракула.

— Чакай тук — каза Беркут и така натисна вратата, че Анза си помисли, как цялата къща може да падне.

Широкият му гръб потъна във вътрешността на съборетината. Неранза не го послуша и се вмъкна след него. Този път труповете бяха два, единият на земята, а другият върху продъненото легло до прозореца. И двете дребосъчки лежаха с положени върху корема ръце.

Анза смръщи вежди, приближи се към едната и стисна китката й. Без пулс, но още топла. Втората, и тя.

— Какво става тук, ветровете да го отнесат!? — прошепна с недоумение.

Беркут се приближи и огледа труповете, повдига ги, обръща ги и накрая заключи:

— И при двете е счупен шийният прешлен, моментална смърт. Оръжието е тънко и остро. Ето, виж.

— Проклятие — изсъска Анза и излезе бързо навън.

Беркут още веднъж огледа внимателно стаята и я последва. Неранза призоваваше курдушите, затворила очи и скръстила ръце на гърдите си. След минута Беркут ги видя. Две кълбета тъмна, почти плътна енергия с големината на човешка глава. Обикновените хора не ги виждаха и усещаха въобще. Само магьосници като Анза можеха да усетят присъствието им, да ги подчиняват на волята си и да ги карат да им служат. Но дори и те не ги виждаха.

Единствено караконджулите знаеха как изглеждат. Имаше разлика между свободните курдуши и подчинените на магьосник. Свободните бяха с неясна и изменчива форма, докато подчинените винаги бяха кръгли.

Курдушите изчезнаха и Анза отвори очи.

— Пратих ги по другите къщи, да видят дали и тях ги обитават трупове.

Беркут само я наблюдаваше, смръщил вежди.

— По-добре да тръгнем след живите, ако са останали такива. Хайде да търсим онази млада дребосъчка, която видях по пътя.

— Добре, но ако пръв я намеря, ще я пратя при останалите — ядно избоботи Беркут и тръгна към гората.

Анза снизходително поклати глава и го последва. Сред дърветата мъглата сякаш бе още по-гъста. Стелеше се бяла, влажна и плътна като стена.

— Стой близо, да не те изгубя — рече й Беркут, който като типичен караконджул нямаше проблеми с ориентацията дори и в такова време. Някак инстиктивно винаги намираше правилната посока.

— Не се бой за мен — отвърна му тя, — курдушите ще ме изведат от мъглата, ако се наложи.

Чу го как изсумтя недоволно и тънка усмивка се прокрадна на лицето й. Караконджулите не признаваха друга сила освен своята. Тя нарочно поизостана назад, за да остане сама с мислите си. Запита се как ли се справят войниците в тая мъгла. Още не бяха подали сигнал, значи продължаваха да търсят дребната. А тя можеше да е навсякъде. Жалко, че курдушите не можеха да помогнат за издирването й. За да намерят живо същество, се нуждаеха от негова дреха, вещ или плът — като кучетата.

Изведнъж чу женски писък на няколко крачки пред себе си — там, където трябваше да се намира Беркут. Затича се и го видя да държи дребната за косите. Тя се беше свила и не помръдваше, а Беркут със самодоволно изражение стискаше навитата около китката си плитка, доволен, че търсенето приключи толкова бързо.

— Пусни я — викна Анза.

Беркут разви плитката от ръката си, видимо недоволен. Дребната продължаваше да стои свита и с наведена глава.

— Как е името ти? — попита я Анза.

Оракулът нито помръдна, нито отговори.

— Не се страхувай, няма да ти направим нищо лошо. Как е името ти?

Тя продължаваше да мълчи. Беркут се ядоса, сграбчи отново косите й и ги дръпна назад. Анза щеше да възрази, ядосана от нетърпението на караконджула, но в този момент видя лицето на дребната и застина, защото я гледаха две огромни жълти очи с правоъгълни черни зеници, досущ като на коза.

— Това не е оракул — прошепна тя и продължи да оглежда създанието.

На ръст беше колкото оракулите и носеше същите груби дрехи като техните. Лицето и цялото й тяло бяха покрити със светла гъста, много къса и нежна козина. Вместо уста имаше розовеещи бърни без козина по тях. Ушите, поставени високо, изострени и мъхнати, стърчаха леко над дебела и лъскава черна четина, много подобна на коса и сплетена на плитка. Така носеха косите си и дребните. Носът бе едва загатнат, две нежни ноздри дишаха учестено от страх и възбуда.

Съществото заговори, а гласът му бе с някакво неприятно метално звучене:

— Рум телие, двещид талия касавири.

— Савхи — Анза разпозна думите на древния език, — нищо няма да разберем, ветровете да го отнесат. Но ще я вземем в двореца. Министър Мугел ще превежда.

Въпреки че за караконджулите савхи бе роден език, Беркут не го знаеше, защото отрано бе останал сирак. Отгледаха го хора, от които нямаше как да научи древния език.

— Ама що за изчадие, а? — наклони глава Беркут и изгледа създанието. — Никога не съм виждал такова.

— И аз не съм. — Анза се запъти обратно към Тропотче. — Трябва да дадем сигнал на капитана.

Беркут, без да се церемони, дръпна плитката и повлече съществото със себе си.

— Дали то е убило оракулите, а? — запита с интерес и отново му хвърли проницателен поглед.

— Отде да знам — сви рамене Анза, — но ти внимавай.

— Ако е то, браво! — избоботи караконджулът и съучастнически поотпусна плитката.

Видът на „изчадието“ не предизвикваше у Беркут усещане за опасност, затова той пренебрегна предупреждението на Анза.

Бързо стигнаха до конете, Анза откачи от седлото костен рог и го наду. Въпреки че рогът бе малък, звукът прозвуча плътно и силно. Косматото създание се изви сякаш от остра болка и захлупи уши с козинестите си ръкоподобни крайници, увенчани от черни, твърди и остри нокти.

— Тая косматка май има силен слух, видя ли я как се сгърчи? — каза Беркут и с любопитство заоглежда съществото.

Анза разсеяно погледна към тях, но си личеше, че мислите й са другаде.

— Какво ти е? — попита Беркут.

— Нищо, изчакай тук капитана, аз ей сега ще дойда — каза тя и тръгна нанякъде.

Беркут погледна злобно след нея. Обичаше я, но понякога, когато се отнасяше с него, както с останалите си подчинени, полудяваше от яд. Можеше поне да му каже какво си е наумила. Видя как курдушите се появиха до главата й, преди силуетът й да се стопи в мъглата.

Анза влезе отново в първата къща на Тропотче. Свеща едва мъждукаше. Бързо отиде до изстиващия вече труп, повдигна го и намери прободеното място, а от курдушите научи, че цялото село е избито. Анза бе сигурна, че няма нужда да преглежда останалите трупове. Вероятно всички бяха загинали по един и същи начин. С пробождане в основата на главата. Дълбока бръчка се вряза в челото й. Бързо се върна при Беркут, косматото създание и конете. Войниците вече бяха там; наобиколили караконджула, зяпаха и обсъждаха жертвата му. А създанието стоеше все така с наведена глава.

— На конете! — викна Анза още отдалече и прекъсна разговорите им.

Нямаше търпение да се прибере в Жьлезен дворец и да разпита съществото. И една друга мисъл не й даваше мира. Беше сигурна, въпреки мъглата, че когато на идване видя дребната сред дърветата, тя си изглеждаше като най-обикновен оракул. Или бе видяла някоя друга, която така и не откриха, или се случваше нещо наистина невероятно.

* * *

— Можеш да се качиш, мама те чака — изрече Загарда с мекия си глас и се усмихна мило на Ермиар, въпреки неприличната му поза.

Той бързо свали краката си от масата, изправи се и тръгна към стаята на Загардината майка. Изкачи дървеното стълбище към втория етаж на къщата, премина бавно през дългия коридор и видя светлината от кълбото вечна светлина да се процежда през процепите на паянтовата врата. Отвори я бавно и се огледа, преди да влезе вътре. Стаята беше слабо осветена от самотното кълбо, прикрепено с мрежа за прозореца. Из въздуха се носеше странна, остра миризма, а вътре цареше хаос от купища вещи, натрупани по всевъзможни начини и места. Единствено при шишенцата и стъклениците, наредени върху дървените лавици, цареше ред. В първия момент Ермиар помисли, че стаята е празна, но след миг видя един силует да се отделя от дълбокия мрак в ъгъла.

— Влез, демоне — гласът на старата бе дрезгав и пресипнал, — къде ми затри медальона? На кого го даде, та почерни живота ни?

Тя се приближи до него и подпухналото й лице се белна на светлината от кълбото.

— Престани да ми говориш със загадки, вещице — заговори с яд Ермиар, — ти знаеше какво ще ми се случи. Как? Откъде?

— Понякога усещам бъдещето, понякога не — тя се приближи още повече към него. — Ако можех винаги да знам какво ще се случи, нямаше да ти дам ключа. Мислех, че ще го опазя, а така сама предизвиках това, от което се боях.

Тя заклати глава и се отдръпна в тъмните сенки на стаята. След кратък миг отново се появи в светлото и заговори:

— Обаче запомни, демоне, всеки минава по пътя, всеки може да овладее орендата, ако прочете книгата, но изборът как да използваш дарбата е твой. Внимавай в избора си, демоне.

— Какви ми ги приказваш, жено изкуфяла? Знаеш ли какво се случи в Карпонили? — попита той, ядно смръщил вежди. — Тези изчадия изядоха всички до последния човек! Хиляди мъртви биляри. Видях и императора. Тялото му бе оглозгано до кости. Познах го единствено по това — бръкна в джоба си, извади пръстен, който проблесна на слабата светлина, и го тикна в лицето й — по печата.

— Ах! — викна старата и сложи длан върху устата си — говориш като него. Лицето й се изопна и някак помръкна: — Но него го няма, няма го…

— Като кого? — почти извика Ермиар.

— Някой ден може би ще го видя отново — отдръпна се жената и лицето й пак потъна в тъмнина. — Сега всичко е обгърнато в мрак, сякаш времето е спряло.

— Престани с недомлъвките си, вещице, говори — извика Ермиар и лицето му стана страшно. — Казвай каквото знаеш!

— Хайде стига си крещял, не ме плашиш — озъби му се тя. — Сополанко. Ще ти кажа каквото мога, но първо ще ми обещаеш, че ще вземеш Загарда със себе си.

Ермиар млъкна и се начумери. След малко отговори с по-спокоен тон:

— Не мога. Тръгнал съм за Онгалада, далече е, а навсякъде са плъзнали така наречените пазачи. За да пътува, Загарда трябва да има писмено разрешение от новия император. Онези, които пътуват без такова разрешение, изчезват безследно, знаеш го.

— А ти имаш ли разрешение? — попита ядно тя, наклони глава и го загледа с черните си очи, блеснали в полумрака на стаята. — Овладял си орендата, демон си. С теб Загарда може да пътува. Не я оставяй тук, където са заплашени и здравето, и животът й. И ти казвам, че ако остане в Кодили, ще умре. Ако вярваш на думите ми, ще я вземеш със себе си.

Ермиар махна с ръка някак отегчено и бързо изрече:

— Ще я взема, казвай каквото знаеш, че тук смърди?

— Я-я-я — някак весело възкликна тя, — а какво стана с царските обноски? — Тялото й отново се разтресе от неприятния смях: — Ха-ха-ха…

— Хайде, хайде, говори — почти благо я подкани Ермиар, — път ни чака.

Усмивката върху старческите устни се стопи, когато тихо заговориха. Шепотът едва се чуваше в стаята:

— Има три книги, демоне, едната е у теб. — Тя посочи с треперещ показалец към сърцето му. — Трите не бива да стават достояние само на един. Защото какъвто и да е, колкото и сила да има, колкото и добро да го владее, няма да издържи на мощта и на трите. Този, който се е нарекъл император, търси книгите, иска ги и трите, а вече има една. Ако ги открие, с този свят е свършено, демоне, край.

На последната дума старата замахна с ръка, сякаш отсича нечия глава. Артистичното й слово не впечатли особено Ермиар.

— Тази книга, която е в мен, няма да открие. Не се притеснявай. Скрил съм я добре.

— Не — старата почти извика, — нищо не си скрил, демоне, защото не знаеш, че ако те убие, ще овладее орендата и без да е чел книгата. Затова се пази!

— Ветровете да ме отнесат, старо, но не разбирам за какво е всичко това? И не ми казваш какви са тези крилати създания, които погубиха толкова много от мъжете на Биляра в планината Карпонили.

Тя махна с ръка, сякаш е нещо маловажно:

— Тях не ги мисли, това са пазачите на демонската книга, която сега е у теб. Сигурно вече са се избили взаимно и още триста години няма и да гъкнат. Важен е този — императорът, той ще ни донесе гибелта.

— А третата книга? Къде е?

— Глупак — просъска тя и замахна със заплашителен жест към него, — нали ти казах, че книгите трябва да останат разделени. Не си и помисляй за друга от книгите, не питай и стой далече от тях.

Ермиар присви очи и я изгледа с досада, преди да попита:

— Коя си ти? Откъде знаеш тези неща и защо да ти вярвам?

— Ако щеш ми вярвай — уморено се извърна тя и затътри старите си крака по пода. Седна на дървено столче до стената, преви гръб и подпря с ръце лицето си. — Иди в Онгалада, вдигни останалите области и дай отпор на самозванеца. Само ти можеш. Свали го от власт, но не го убивай, не вземай силата му за нищо на света. Ако го хванеш, ще ти помогна да върнеш силата в книгата и да я заключиш. Върви си вече, уморих се. Вземай момичето и се махай.

Ермиар я стрелна с очи, накани се да каже нещо, но се отказа и тръгна към вратата. Каквото и да бе очаквал от срещата си с нея, не бе го получил. И без нейните съвети щеше да отиде в Онгалада, а самопровъзгласилият се трябва да бъде свален. Само това, че не е стети-сантропи, стигаше, за да се вдигнат на крак Онгалада, Ябрус и Чаладара и да го смажат. Ермиар недоумяваше какво ги бави, та не правят нищо по въпроса.

Вярно, научи, че книгите са три. Че в тях се цели самозванецът. Само дето усети, как същото желание се заражда и в неговите намерения.

Преди да излезе, чу как старата измърмори:

— Не се поддавай на желанието за трите книги. Не ти ли стига да си творец на духа?

— А какво могат другите? — попита той със светнали от любопитство очи.

— Махай се, вън. Вярата ми в теб е била напразна — злобно викна тя.

Той се спря за момент, но нищо не отговори, излезе и тихо затвори вратата след себе си.

На първия етаж, свита на кълбо върху одъра до камината, спеше Загарда. Умората я бе повалила въпреки вълнението от срещата с Ермиар.

Той клекна до нея и разтърси рамото й:

— Загарда, трябва да се събудиш.

Момичето отвори едва-едва очи. Той продължи да я разтърсва.

— Стани, Загарда, събуди се. Тръгваме.

Най-сетне Загарда се осъзна, седна и прокара ръка през косата си.

— Какво става? — попита объркано и се огледа.

— Майка ти иска да тръгнеш с мен, Загарда.

— Да тръгна с теб!? Къде?

— Връщам се в Онгалада.

Загарда се замисли за момент и с вълнение каза:

— Искам да дойда с теб, дори да отиваш в пустинята Лахира, но майка ми ще остане сама. Как да я оставя?

— Тя пожела да тръгнеш с мен.

— Не знам, Ермиар, не знам какво да правя. Как да я оставя съвсем сама, стара е? Онези кучета могат да я убият, като разберат, че ме няма.

— Виж, Загарада — с нетърпение отговори Ермиар, — нямам време за тези драми. Решавай, идваш ли, или оставаш тук. Изборът е твой.

Очите на момичето се напълниха със сълзи, както заради резкия тон на Ермиар, така и заради тежкото решение, което й се налагаше да вземе.

— Ще дойда с теб, но първо трябва да говоря с нея — отговори тя след дълга пауза и се изправи. — Чакай ме, няма да се бавя.

Крехката й фигура изчезна в тъмнината зад вратата. Ермиар остана сам, загледан в пламъците на огъня, проклинащ наум слабостта си към нея, заради която я прие за спътница. Не след дълго отгоре се чу викът на Загарда и над главата му се разнесоха тичащи стъпки. Той се втурна към стълбището и замалко не се блъсна в разтревожената девойка.

— Няма я — бързо изрече момичето, — навсякъде я търсих, изчезнала е.

Ермиар, разбрал, че няма за какво да се тревожи, махна с ръка и се върна в стаята. Но девойката не се успокои и продължи да бърбори възбудено:

— Как е успяла, без да разбера?! Ами ако й се случи нещо, ако я хванат? И къде ще отиде?

— Загарда — повика я Ермиар, но тя продължи да каканиже:

— Възрастна е, а студовете скоро ще връхлетят, какво ще прави тогава? Съвсем сама, навън… Защо ми го причини?

— Загарда — гласът му проехтя в схлупената стая с невероятна мощ и сила, а момичето залитна от изненада, млъкна и го загледа стреснато. — Вземай каквото ще вземаш. Тръгваме.

* * *

Когато в далечината изникна високата стена на Истрос и покривите светнаха, озарени от слънцето, бе ранно утро. Мълчаливата група, предвождана от Безмер, не бе срещнала особени препятствия по пътя си към столицата. Асурите не създаваха проблеми и изглежда се разбираха чудесно с конете.

Пътуваха нощем под прикритието на тъмнината и студа. Избираха малко познати пътища и тайни пътеки и заобикаляха населените места, да не би някой човек да зърне, дори и отдалече, сияещите. А сега, когато Истрос бе вече пред тях, трябваше да изчакат да падне мрак, преди да влязат в града. Безмер даде знак за почивка и мъжете, уморени от безсънната нощ, скоро заспаха, увити в дългите си мантии. Само един от тях препусна към столицата, за да предупреди Салистар.

Събудиха се, а денят преваляше. Мъжете се нахраниха кой с каквото свари. Безмер отдели ядене и за асурите. Предложи им няколко парчета месо и хляб, но както винаги те изядоха само месото. Макар да бяха едри колкото хора, те се нуждаеха от много повече и по-питателна храна. Затова постоянно ловуваха месо, а сивите задоволяваха нуждата им от растителна храна чрез еликсира, който произвеждаха в коремчетата си. Сияещите се нуждаеха от тази живителна сила, за да летят и поддържат нечовешката мощ на крайниците си. Битките със себеподобните също изискваха много енергия и създанията не се спираха пред нищо, за да утолят огромния си глад. Ала дните, прекарани в плен, раните и нищожното количество храна, което получаваха, отслабиха силата им.

Безмер хич не се трогваше от слабостта им. Още малко и сияещите нямаше да бъдат вече негова грижа. Той свали наметката си и със знаци прикани един от войниците да направи същото. Остър вятър вееше и носеше студ по земята. Кожата му настръхна, но нямаше избор. Метна топлата мантия върху сияещата и я загърна добре. Бяха прекалено близо до Истрос, а след няколко часа щяха да влязат и в самия град. Не му се искаше да рискува и някой да види асурите. Когато и мъжкият бе добре увит в мантията на войника, потеглиха към столицата. Безмер прецени, че когато достигнат стените на града, слънцето ще се е скрило и Истрос ще е потънал в мрак. И не сбърка. Оределите от студа кълбета вечна светлина блещукаха тук-там високо в небето, а над града бе паднала черна нощ. Каменната стена на външния град се издигаше зловещо над главите им, а те бързаха в сянката й да достигнат портата. Студът брулеше лицата и щипеше кожата. Безмер, лишен от мантията си, трепереше неудържимо и ругаеше наум асурите. Накрая стигнаха до масивната порта. Пропуснаха ги бързо, без излишни протакания. Препуснаха по каменните калдъръми на външния град, все още носещ следите от нашествието на уголците. Много къщи бяха полуразрушени и почернели от пожарите, но се забелязваха и нови строежи, и поправени сгради. Градът се възстановяваше от войната.

Нощните улици бяха пусти. Хората спазваха забраната на императора и се прибираха по домовете си след залез. Само стражите обикаляха и дебнеха за нарушители. Отрядът на Безмер премина без прблем проверките и щом навлезе във вътрешния град, всичко се промени. Високи, бели сгради и кичести паркове обкръжаваха най-красивия дворец в Биляра. Вътрешният град бе приказен и изумителен, граден три века от поданиците на империята. А Салистар го бе превърнал в още по-бляскаво и привлекателно място. Всяка вечер се организираха различни танци и празненства, пищни представления и забавни игри. Хвърляха се купища пари и хорски труд, за да могат стети-сантропи да живеят в разкош и бързо да забравят император Издулор. Салистар искаше да е обичан в собствения си дом и го постигаше без много усилия. Улиците и алеите блестяха, осветени от хиляди кълбета вечна светлина, хванати в тънки мрежи. Студът все още не ги бе убил и те осветяваха приказно равните, бели пътеки. Прозорците на две-три къщи светеха и от вътрешността им се носеха музика, смях и весела глъчка. Стражи патрулираха навред, но не спираха за проверка, а само поздравяваха учтиво и отминаваха. Във вътрешния град разрушенията от войната бяха незначителни и вече нямаше и следа от тях. Приживе Бакуриан се бе надявал да управлява от този дворец, затова беше опазил вътрешния град от атаката на войската си.

Групата на Безмер не обърна внимание на заобикалящите ги красота и лукс. Войниците бяха изморени, премръзнали и гладни и затова продължиха с бърз тръст към конюшните. Постепенно кълбетата вечна светлина започнаха да оредяват с наближаването на центъра на вътрешния град, където сред огромен парк бе разположен дворецът. Колкото повече го наближаваха, толкова по-плътен мрак ги обгръщаше. Навлязоха в парка сред гъстите и високи дървета, извисили дебели клони в обсипаното със звезди небе. Намалиха скоростта си поради тъмнината и внимателно продължиха напред. Не след дълго срещу тях се зададе човек на кон с горяща факла в ръка. Безмер го позна и очите му блеснаха с омраза. Бивш жрец на Истрос, от подчинените на Заберган, а сега първи приближен на Салистар, Ернак Жълтия, както го наричаха, бе най-омразната личност за Безмер.

Ернак закова коня си до Безмер, тикна факлата в лицето му и с нетърпение попита:

— Къде са?

Безмер разчете по устните въпроса му и посочи с глава двете асури. Ернак се приближи до тях, но тъмнината и дългите мантии не му позволиха да види добре асурите. Понечи да дръпне наметката на едната фигура, но внезапно се отказа. Непознатото го плашеше и той обърна коня, препусна обратно в посоката, от която дойде, и ненужно се провикна към глухите войници:

— След мен.

Те го последваха, повикани от светлината на факлата.

Мъжът ги отведе пред конюшните, където ги очакваха десетина души, облечени в тъмни одежди. Щом Безмер и другарите му спряха конете си, десетимата ги заобиколиха от всички страни.

Ернак се появи пак с факлата и им посочи двете загърнати създания. Мъжете се втурнаха към асурите, свалиха ги от конете и изчезнаха с тях в тъмнината.

Безмер скочи от коня и с облекчение го поведе към конюшните. Най-после се отърва от зловещите асури, заради които Салистар го лиши от слух. Надяваше се никога да не ги види отново.

В това време мъжете отвеждаха сияещите към двореца. Минаха през един страничен вход за придружители и продължиха надолу към избите и подземията на сградата. Слизаха по тесни стълби и мрачни коридорчета и накрая се озоваха пред масивна метална врата. Един от мъжете извади ключ, отвори я широко, а останалите натикаха вътре сияещите, загърнати все още в черните мантии на войниците. Вратата се тръшна зад тях и металът издрънча, докато ключът превърташе резето. В помещението цареше сумрак. Две кълбета вечна светлина се носеха из въздуха и осветяваха бегло три тела, провесени на дебели вериги, закачени за тавана. Асурите се огледаха изпод наметките. Освен висящите от тавана, другиго не видяха. С отсечено движение женската се опита да свали мантията от себе си, но само я оплете във въжетата, с които бе овързана. Мъжкият се приближи до нея и отметна от главата си качулката. Тя протегна завързаните си ръце, за да махне превръзката от устата му. Веднъж освободила зъбите му, и двамата щяха да бъдат свободни.

Но в този момент от тъмнината в единия ъгъл изникна висока фигура. С дълга бяла коса и зловещи празни очи към тях с бавни крачки се приближи Салистар. Двете създания се извърнаха към него. В очите им светеше дива злоба от глад, умора и изтощение. Какво още искаха от тях човеците, колко още щяха да ги измъчват.

Салистар, без да трепне, махна с ръка към асурите. И тогава въжетата паднаха на земята, мантиите се свлякоха и сияещите останаха насред помещението голи, свободни и объркани.

— Яжте, нахранете се — гласът му проехтя в помещението.

В първия момент двете създания като че ли не повярваха на случилото се. Стояха замръзнали и втренчени в Салистар. Но в следващия момент, осъзнала поканата му, женската асура се нахвърли жадно върху едно от телата. Бе детско крехко месо, а кръвта, която потече, бе още топла. Мъжкият не остана по-назад, отиде до следващото висящо от тавана тяло и захапа там, където имаше най-много месо, впи се в бедрото на жената. Вдовицата на ковача и двете й деца щяха да нахранят изнемощелите от пътя асури с телата си.

Салистар постоя известно време, наблюдавайки как се хранят сияещите, после затръшна след себе си тежката врата. Асурите дори не му обърнаха внимание, толкова бяха гладни.

* * *

Безмер отвори очи и блажено протегна тялото си под меките завивки. В стаята цареше сумрак, но през пролуките на пердетата искряха снопове светлина, които проблясваха, отразени в излъскания дървен под. Той се обърна на една страна и отново затвори очи, безкрайно доволен от факта, че изпълни успешно задачата, поставена от Салистар. Сега можеше да се отдаде на дълга и заслужена почивка. Мъжът се усмихна на мисълта, че съвсем скоро Салистар ще възвърне слуха му, както му бе обещал, ако успее да залови асури.

Някой го разтърси за рамото и прекъсна унеса му. Той отвори очи и смръщи вежди, тъй като над него се бе надвесил не друг, а Ернак Жълтия. От огромния му нос съвсем близо до лицето на Безмер стърчаха два снопа остри косми, а в малките злобни очички блесна насладата от това, че е прекъснал почивката на войника. Безмер скочи и бутна с рязко движение Ернак назад. Жрецът залитна, но бързо се овладя и ехидна усмивка се появи на лицето му, докато подканяше с жест двама от „глиганите“, застанали зад него, да се приближат. В главата на Безмер изригнаха хиляди въпроси. Обзе го панически страх, когато войниците грубо го измъкнаха съвсем гол от завивките и го избутаха навън в коридора. Поведоха го нанякъде. Пред себе си виждаше крехкия като на жена гръб на Ернак, но това, което го ужасяваше най-много, бяха хората. Придружители, войници, всякаква дворцова сган… Зяпаха го, като че е една от онези танцьорки по кръчмите, дето сваляха всичко от себе си. Говореха нещо и той за пръв път се почувства добре, че не чува. Но това беше от срам и съвсем за кратко, защото в следващия момент му се прииска да вика, да попита къде и защо го водят. Нека го зяпат, нека приказват, каквото желаят. Само да разбере къде го водят. Най-сетне, осъзнал, че нищо не може да направи, сведе очи и продължи да върви, примирен и със свито сърце.

Стори му се, че е изминала цяла вечност в обикаляне на коридори, докато накрая го тикнаха в една огромна, празна зала и го оставиха съвсем сам. Той бързо се огледа за нещо, с което да прикрие голотата си. Двете дебели прашни покривки върху две дълги маси, наредени покрай стената, бяха прекалено огромни и тежки. Същото се отнасяше и за пердетата пред високите триметрови прозорци. Нямаше да му свършат работа. Но голотата му насред огромната зала го караше да се чувства слаб, унижен и уязвим, както никога досега. Затова се приближи до една от масите, мина между нея и стената и седна на един стол. Почувства се малко по-добре и някак по-сигурен, след като успя да се прикрие по този начин.

В същия момент огромната двукрила врата в дъното се отвори и вътре, подтиквани от дворцовата стража, влязоха всички войници от дружината, с която заловиха асурите. Скупчиха ги в центъра на помещението. Някои от тях бяха голи, други с риза или по панталони и само един бе изцяло облечен. В очите им се четеше същият ужас от неизвестността, който тормозеше и него. Едновременно с това се отвори и друга от вратите на залата, странична и по-малка. Трима огромни „глигани“ въведоха вътре две закачулени фигури, които не оставиха никакво съмнение у Безмер — асурите. „Глиганите“ избутаха създанията до една стена и ги обкръжиха, опрели копията си в телата им.

Преди да осмисли каквото и да е от случващото се, отново се отвори една от страничните врати и по гърба му полазиха мравки. Сякаш хлад нахлу в залата и мъжът, който въпреки голотата си досега не бе почуствал студ — настръхна. Очите му се отклониха в друга посока. Някакво зловещо чувство го сковаваше, парализираше и не му позволяваше да гледа към мястото, откъдето се появи Салистар.

Поглеждяйки встрани, видя, че един от „глиганите“ тръгна към него и с жест го подкани да се изправи. Безмер се подчини. Войникът хвана рамото му и го насочи към останалите дванадесет пленници в средата на залата. Грубо го избута сред тях и се оттегли в дъното на залата до голямата двукрилна врата, където другите „глигани“ стояха, изпънати като струни, но с лица, които издаваха, че страх владее и техните души.

Любопитството надделя ужаса и Безмер вдигна очи. Салистар стоеше само на няколко метра от тях, облечен в черни кожи по тялото — като някой ябрусец, с прибрана назад бяла коса и празни очи. От императора на Биляра лъхаше на смърт.

Безмер усети как сърцето му спря за момент, но веднага след това заблъска като лудо в гърдите.

* * *

Раханянският министър Мугел мръщеше вежди и заглаждаше с нервни движения стърчащата си напред брадичка. Никога не бе зървал подобно създание и не се свенеше да го оглежда като предмет, въпреки че то явно притежаваше интелект и очевидно не се чувстваше комфортно при този оглед.

Тесните прозорци на заседателната зала в Железен дворец едва пропускаха светлина в мрачното помещение. При все това министърът забеляза някакво движение върху темето на създанието. Под гъстата козина нещо пулсираше в такт с учестеното му дишане. Мугел протегна ръка, набраздена от изпъкнали синкави вени, докосна четината, потръпна и се отдръпна. После рязко и решително с едната си ръка обгърна главата на създанието, а с другата си проправи път през козината. Напипа меката тъкан, която покриваше отворената фонтанела и възкликна от изненада. Отдръпна ръка и отново надникна в жълтите кози очи.

В този момент тежката двойна врата се отвори с трясък и в залата в клинообразен строй влязоха петима войници, носещи запалени факли. След тях вървеше Неранза. Косата й беше още влажна след банята. Дълга пухкава наметка от сини лисици пазеше тялото й от усойния студ.

— Министре — кимна му тя. Мократа коса открояваше още по-добре лицето й, а красотата му сякаш озари мрачната обстановка.

Мугел се приведе в нещо като поклон.

— Това е създанието, което открихме в горите на Тропотче. Виждали ли сте друг път такова, или подобно на него?

— Никога — отвърна Мугел.

— То говори на савхи.

Мугел повдигна вежди в озадачена гримаса.

— В такъв случай трябва да е от древните. Открих и нещо странно, има отворена фонтанела също като при човешките бебета.

— Какво означава това?

— Не знам — сви рамене министърът.

Анза се вгледа отново в съществото и рече замислено:

— Наредих да запушат устата му, защото не искам да говори в мое отсъствие. Прекалено съм любопитна какво ще каже и не искам да изпусна нито една негова дума.

Мугел кимна с гримаса, която трябваше да изразява разбиране. Много-много не му се удаде, но Неранза Великата не обърна никакво внимание на това.

— Отвържете го и му отпушете устата — нареди тя.

Един от войниците бързо сряза въжетата, с които бе овързано косматото създание, и извади натъпканите парцали от устата му. Косматката, както я нарече Беркут, погледна с жълтите си очи Анза и сякаш проплака:

— Велие.

— Иска вода — каза Мугел.

— Да, да, разбира се — кимна Анза и направи знак на един от войниците.

От вълнение по страните й изби руменина. Започна да се разхожда нетърпеливо, докато изчакваше необикновеното същество да утоли жаждата си. То не я накара дълго да чака и веднага щом се напи, започна да говори с металическия си тембър. А Мугел запревежда, без да крие удивлението си:

— Не ме връзвайте повече, нищо лошо няма да ви сторя.

— Какво си ти? — с разширени от любопитство очи попита Анза.

— Оракулите ме наричат таласъм.

— Не съм чувала никога за такива като теб.

— Само оракулите говорят за мен. Те знаят, че аз се появявам, когато нарушат закона.

— Закона ли!?

— Оракулите имат закон и трябва да го спазват, иначе се появявам аз. Те презряха древните повели и се намесиха в съдбините. Създадоха тъмни енергии и нарушиха хармонията. Аз съм тук, за да я възстановя.

— Бури и зли мълнии да се стоварят върху главата ми, ако разбирам нещо от това, което ми говориш! — възкликна Анза. — Какви са тези енергии и каква е тази хармония? И най-вече, защо им е на оракулите да я съсипват?

— Дребните усещат вибрациите и могат да предсказват бъдещето отчасти, но нямат право да се намесват в него. Те могат да овладеят низши, тъмни ритуали, с които да съсипят нечие бъдеще, да го променят, но така влияят и върху хармонията. Ако нарушената хармония не се възстанови, могат да настъпят необратими промени във времето и пространството.

— Аха — присви очи Неранза, — разбирам. И ти възстанови хармонията, като ги уби!? — саркастично повдигна вежди тя.

— Да, това е единственият начин да прекратя действието на тъмните им ритуали. Освен това освободих оплетените съдби на много хора.

Неранза се смълча, направи няколко крачки, обърна се рязко към таласъма и попита:

— А защо оракулите не спазиха този свой закон?

— Суета и дребна печалба. Но това не ме интересува.

— Какво те интересува тогава?

— Казах вече, тук съм, за да възстановя хармонията.

— Добре, но откъде идваш? — с изумление запита Неранза, докато Мугел нервно потриваше ръцете си една в друга.

— Бях оракул, като останалите жители на Тропотче. Но когато те нарушиха закона, аз се превърнах в контрольор на хармонията. Сега съм таласъм.

— Затова ли, когато те видях в гората, преди още да открия труповете, приличаше на най-обикновена дребосъчка?

— Не. Аз пожелах да ме видиш такава.

За част от мига около създанието се изви светеща дъговидна спирала и… таласъмът се преобрази в оракул. Млада дребна с нежна кожа и живи, големи очи.

— Как го направи!? — почти извика Неранза. — Това е невъзможно.

— Всеки дребен носи в себе си две същности — заговори пророчицата на раханянски. — На оракул и на таласъм. Таласъмът е вътрешният контрольор на всеки от нас. Пази ни от вероятността да се поддадем на тъмните енергии, на суетата, на възможността да повлияем на нечия съдба. Таласъмската ни същност е невидима, но постоянно ни ограничава, контролира, пречи и провокира. Така сме създадени. Постоянното раздвоение и ограниченията ни правят злобни и лоши. И затова хората странят от нас. Но, ако по някаква причина оракулите започнат да се поддават и тъмните енергии надделеят, то силата на всички техни таласъмски същности се съсредоточава в дребния или дребната, успяла да спази закона. Ако спазилите закона са няколко, таласъмската сила се концентрира в най-младия. Така таласъмът взема превес, както външно, така и вътрешно. Освен това съсредоточава в себе си непонятни за обикновен дребен способности. Една от тях е да възвръщам стария си образ. Но не мога да го задържам задълго.

Около тялото й пак се усука светлинната дъга и пророчицата отново прие образа на таласъм.

— Невероятно — възкликна Анза, — това е абсолютно невероятно! И успя ли да възстановиш тази толкова ценна хармония?

Таласъмът отново заговори на савхи с металния си тембър, а Мугел отново пое ролята на преводач:

— Всички оракули от Тропотче са мъртви. Изпълних предназначението си, няма повече нарушители. А що се отнася до хармонията, възстанових я… поне отчасти.

— Пак ли този савхи — намръщи се Анза, — нали преди малко говореше на раха?

— Не мога да говоря раха в това тяло, разбирам го, но не мога да го говоря.

— Добре, добре, продължи — нетърпеливо махна с ръка Неранза и отметна кичур влажна коса от лицето си.

Оракулът таласъм се наведе към Анза и съсредоточено я погледна с правоъгълните си зеници.

— Трябва да ти кажа нещо, което те интересува. Оставих ви да ме заловите, за да ти предам едно съобщение, което има връзка и с възстановяването на хармонията.

— Говори — очите на Неранза блеснаха от любопитство.

— Това е само за теб, не би искала да го чуят и други хора.

Неранза се поколеба само за миг и нареди:

— Оставете ни сами.

— Това не е разумно — възпротиви се Мугел. — Ние не знаем дали всичко, което ни наговори това… ъ-ъ-ъ, това нещо, е вярно.

— Казах вече, излезте — прекъсна го Анза с нетърпение.

Войниците побързаха да изпълнят заповедта й и поеха към изхода. Анза измъкна факлата от ръцете на един от тях и погледна предизвикателно към министъра, който въздъхна с най-възмутеното си изражение:

— Поне го завържете — призова я отново към благоразумие.

Анза се направи, че не го е чула и продължи да гледа смръщено, докато вратата зад него се затвори с трясък, малко по-силен, отколкото би било учтиво. Неранза Великата се подсмихна. Тя уважаваше тези, които отстояваха себе си. Въпреки че така или иначе се налагаше да й се подчиняват, не търпеше откровени блюдолизци и подмазвачи сред хората си.

Щом останаха сами, таласъмът се преобрази в оракул и заговори:

— Знам защо беше в Тропотче, Неранза. Страх те е, че нямаш наследници.

— Така е — кимна Анза и притихна в очакване на това, което щеше да й каже пророчицата.

— Имаш две възможности — да родиш дете от караконджула или да го зарежеш и да намериш друг баща за децата си. Съветвам те да направиш първото, въпреки трудностите, които предстоят.

— Не мога да родя от Беркут — почти изсъска Анза.

— Можеш, просто не знаеш как.

— Невъзможно е! — викна Неранза и гласът й проехтя в празната зала.

— Ще бъде трудно, но е възможно — убедено отговори младата пророчица.

— А защо искаш да ми помогнеш? — присви очи Анза и отметна все още влажната си коса назад. — Досега ми обясняваше, че си избила цяло село, защото са се намесвали в чуждите съдби. Нима да ми помогнеш да забременея от караконджул не е намеса във вибрациите? При това вие оракулите мразите неговия вид.

— Възстановяването на хармонията изисква намеса, тъй като самата хармония е била нарушена с намеса. Няма как да настъпи баланс от само себе си, нужна е моята помощ. Смъртта на оракулите от Тропотче е само част от този процес.

— Защо, какво ще стане, ако не родя от Беркут? — изненада се Анза.

— Караконджулите няма да ти се притекат на помощ, когато животът ти ще зависи от това, а Раха ще бъде разкъсана от борби за престола ти.

Анза замълча и сведе глава. Само факлата припукваше в настъпилата тишина.

— Обичам го — най-сетне каза тя, вдигна глава и погледна пророчицата в очите. — Искам негово дете, независимо дали то ще спаси живота ми, или не. Кажи ми какво трябва да направя?

Дребната не успя да скрие неприязненото си изражение след като чу признанието на Неранза. Не можеше да си представи, как е възможно да се обича караконджул, въпреки че този факт улесняваше плановете й. Въздъхна тежко и се напрегна, за да задържи още малко образа си на пророчица.

— Първо, трябва да намериш истинска вейница, която говори с духовете на билките. Само тя може да ти намери мандрагора, но не от тези, които виреят по нашите земи. Те не могат да ти помогнат. Нужна ти е билярската билка, която билярите наричат куцо коренче. Ако я откриеш, ще забременееш от караконджула.

— И къде да търся истинска вейница? — озадачено повдигна веждите си Анза.

— Ще я намериш там, където расте билката, в планината Карпонили.

Анза се замисли за момент и тревожна искра проблесна в очите й:

— Оракуле, ами ако открия тази билка, що за създание ще родя?

Дребната сгърчи лицето си от досада:

— Нали каза, че го обичаш?

— Обичам го — потвърди Анза, но тревогата не изчезваше от очите й.

— Тогава ще обичаш и детето му, не се бой.

Анза впери замислен поглед в краката си и не видя ехидната усмивка върху устните на пророчицата.