Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (18)

IX глава
Турнир

Таласъмът се гърчеше на пода на колата, захлупил главата си с купчина кожи. Звукът от десетте рога, дали начало на турнира, можеше да го убие. Добре че успя навреме да запуши уши си. И тия крясъци на тълпата, отвратително! Постепенно виковете стихнаха, явно боят бе започнал. То се измъкна изпод кожите и се огледа. Взе един от мечовете и си изряза две тънки ленти вълнен плат от едно шарено платно, метнато върху стоката. Навивайки ги, оформи тампончета и ги прибра в дрехите си. Прие образа на пророчица и се измъкна от колата. Черноглавците надигнаха глави, наканиха се да тръгнат с него, но то ги спря и продължи само.

Вдясно се намираше лагерът на стети-сантропи. Беше празен, всички бяха на трибуните. Въпреки това „глиганите“ го охраняваха, застанали на стотина метра един от друг. А вляво, докъдето стигаше поглед, се разполагаха конете, колесниците и каруците на пристигналите за състезанието чужденци и ури-сантропи. Тук-там стърчаха по един или по двама мъже и охраняваха стоката и конете, но иначе бе безлюдно и тихо. То отмина раханянина, който пазеше техния керван и се запъти към трибуните. Не възнамеряваше да се присъединява към публиката, но седенето в колата го изнервяше. Въпреки това внимаваше да не се отдалечава много, опасно беше да възвърне внезапно вида си пред някого.

Всичко вървеше по план, с изключение на забавянето им заради проклетия турнир. Трябваше да намери вейницата възможно най-скоро, защото времето му изтичаше. Фонтанелата се затваряше прогресивно, въпреки че избягваше да се показва на слънце и ядеше само бял мъх, отгледан на тъмно. Нямаше друг избор, освен да чака и да върви с раханянския керван. Без тях не би стигнало далече. Трябваше му тъмнината в колата, където отглеждаше храната си и където се криеше от слънцето. С раханяните преминаваше лесно границите и крепостите, а Неранза се хващаше на всяка негова приказка, въпреки недоверието на караконджула.

Таласъмът се върна с бързи крачки в колата, защото скоро щеше да се преобрази. Черноглавите замахаха дружелюбно с опашки, щом го подушиха. Вътре, сред тъмнината и спарения въздух, то възвърна вида си и веднага напъха тампончетата от плат в мъхнатите си уши. Изрови от ъгъла на колата странен синкав камък, покрит с бял мъх и започна да го гризе и смуче. Миризмата на раханянско желязо, идеща от стоката, дразнеше обонянието му и разваляше удоволствието от храната.

* * *

Напрежението по трибуните избухна в крясъци и дружен вой. Шестимата мъже се сблъскаха в центъра на терена и се завъртяха в кълбо от крака и ръце. Бързо се оформиха по двойки. Тълпата отново затаи дъх и хиляди очи се втренчиха в борещите се.

Ермиар бе докопал Вихтун за колана на панталона с едната ръка, а с другата се опитваше да стегне ръцете му в хватка. Биеше се с него, без да използва демонската си сила, защото такава победа не би му се усладила. Мъжете нямаха право да се удрят и трябваше да свалят противника на земята, използвайки само техника и сила, без наранявания. Лачин и Кувиар се въртяха приклекнали в кръг и се опитваха да се хванат един друг, но благодарение на лойта никой не успяваше да приклещи за дълго другия. В най-неизгодна позиция бе Севар. Дискарм го бе стегнал здраво в хват и беше само въпрос на време кога ще рухне на земята. „Глиганът“ можеше да свали Севар на мига, но пазеше честта му и си даваше вид на затруднен. Ермиар хвърли бегъл поглед към тях. Разбра в какво положение е брат му и нападна орендата на Дискарм, без да изпуска от внимание собствения си противник.

Севар с изненада усети, как „глиганът“ отслаби хвата и залитна, изгубил равновесие. Без ни най-малко да се притесни от пребледнялото лице на Дискарм, той побърза да се възползва от слабостта му и го сграбчи с все сила. Трибуните пощуряха. Неочакваният обрат накара мнозина да се изправят на крака.

— У-а-а! — мощно се развикаха ури, когато миг по-късно Дискарм се озова на земята.

Схватката с най-опасния противник приключи с победа на Севар и той се превърна в любимец на тълпата. Въпреки по-слабото си телосложение успя да се справи със самия Дискарм!

— Севар! Севар! Севар! — крещяха трибуните.

В това време Ермиар успя да повдигне Вихтун във въздуха и да го тръшне с измъчен вик на земята.

— У-а-а! — отново ревна тълпата.

Ермиар с радост демонстрираше ликуването си, дразнейки намръщения Вихтун.

Лачин бе успял да обхване изотзад врата на противника и се мъчеше да го събори, но Кувиар не се даваше лесно. Извиваше гръб и отбягваше опитите на Лачин да спъне краката му. А с мечешките си лапи дърпаше ръцете на Лачин, пробвайки да отслаби хвата му.

Щом Севар видя, че Ермиар завършва с победа, хукна към него. Метна се устремно и се опита да го сграбчи за врата. Дискарм и Вихтун бяха отстранени от боя, но останалите трябваше да продължат. А Севар, добил самочувствие след надмощието си над глигана, реши, че борбата с Ермиар ще е като игра, която лесно би спечелил. Но сбърка. Ермиар го свали толкова бързо на земята, че Севар дори не успя да осъзнае как точно се случи. Публиката бе разочарована, очакваше още победи от новия си любимец. Дружното:

— Е-е-е…, — с което отбелязаха отпадането на Севар, не успя да изтрие доволното изражение от лицето на Ермиар. Днес бе наказал и двамата, които несправедливо му се сърдеха.

В този момент Кувиар, не успял да се изплъзне от хвата на съперника си, падна изтощен на земята.

Лачин и Ермиар, последните останали претенденти, се изправиха един срещу друг. Въртяха се в кръг и всеки замахваше към другия в опит да докопа някой крайник. Но Ермиар бе разсеян. Мислеше за израженията на брат си и Вихтун, когато ги просна победени на терена, и доволната усмивка все още висеше върху лицето му. А Лачин се възползва, приклекна светкавично, сграбчи крака му и го катурна с все сила на земята. Ермиар изгуби равновесие, самодоволното изражение се стопи, а в очите му блесна объркване, преди да се стовари по гръб и да зарее поглед в облачното небе.

Победител от първата схватка за кан-император бе Лачин. Трибуните го приветстваха с викове. Настъпи време за почивката преди следващото състезание — бой с бойна брадва и кинжал.

* * *

Загарда въздъхна с облекчение, въпреки че Ермиар бе завършил състезанието паднал на земята. Не й допадаха тези борби и демонстрации на сила, но щяха да погледнат с лошо око на липсата й, затова не се махаше, ала зяпаше повече в публиката, отколкото на терена. Бе сред стети, облечена като тях и седнала в централната част, покрита с дървен заслон. Вече не трепереше и не се притесняваше толкова в тази среда, но все още се чувстваше неловко и не на мястото си.

Всички се изправиха и тръгнаха към лагера. Бе предвидено достатъчно време за обяд и дори за кратък сън. Сестрите на Ермиар вървяха редом с нея и бъбреха възбудено. Обсъждаха битката и се ядосваха на победителя, приемаха успеха му едва ли не като лична обида, особено след първоначалния триумф на Севар и достигането на Ермиар до финалния сблъсък.

Докато се придвижваха сред тълпата, Загарда едва зърна в далечината почти скрития сред дърветата силует на красивата кобила. Силно й се прииска да погледне още един път отблизо необикновеното животно. Влечеше я неудържимо натам, въпреки очевидното недоволство на русата стопанка на коня.

— Трябва да видя някого — измънка тя на спътничките си, — скоро ще се върна.

Те не й обърнаха особено внимание, заети да обсъждат най-вероятния победител в турнира.

— Вземи охрана или поне някоя придружителка със себе си — предложи й Алгара, но Загарда отказа и тръгна сама към мястото, където стоеше кобилата. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се вълнуваше. Чудеше се дали конят е толкова красив, колкото го помнеше от срещата им сутринта, или самата тя все още е била под влиянието на нощните си сънища.

Не бе сбъркала. Звездолика, както я нарече русата й собственичка, бе вълшебно създание, сякаш непринадлежащо на този свят. Загарда преодоля притеснението си и се приближи към русата и тримата й спътници, които се бяха разположили в близост до завързаните коне. Изведнъж една космата глава се надигна неочаквано от тревата и стресна девойката. Дурум подуши въздуха в нейната посока, успокои се и отново легна в краката на единия от мъжете.

— Добра среща — притеснено поздрави Загарда.

Още когато я зърнаха, че се приближава към тях, четиримата млъкнаха в очакване. И тримата мъже отвърнаха в един глас на поздрава й:

— Добра среща.

Само русата девойка нищо не каза. Гледаше я сърдито изпод вежди и дъвчеше порозовелите си от притока на кръв устни.

— Идвам заради кобилата. Много е красива и все ми е пред очите — откровено каза Загарда, а по страните и се разля руменина — каква е тая порода?

— Не е породиста — троснато каза Бендидора.

— Тцъ, тцъ, тцъ, виж я ти! — Вананд с възмущение изгледа Бендидора и се обърна към Загарда:

— Момиче, като си идеш после оттук, да си умиеш хубаво лицето, уроки ще те хванат, да знаеш.

— Тебе пък кой ли те пита — заяде се Бендидора, — да не би да съм излъгала! Такава порода няма, следователно не е породиста. Мелез е.

— Може ли да ида при нея? — запита Загарда, която така или иначе не се интересуваше от породата. Бе попитала ей така, колкото да завърже разговор.

Бендидора я изгледа внимателно. Странна е тази персона, с отнесен поглед, изподрани от работа ръце, но облечена скъпо. За нея бе узнала, от разказа на тримата си спътници, че е селянка от Кодили, но това ни най-малко не обясняваше присъствието й сред стети, и то като равна. Беше я видяла да се движи с принцесите на Онгалада. Сигурно червеят Ермиар имаше пръст в тая работа.

— Защо ти е? — отново се тросна тя.

— За нищо — поруменя Загарда, — просто така.

— Не може — отсече Бендидора.

Внезапна остра болка жилна отново ръката на Загарда. Раздразнена от болката и от държането на русата, Загарда отвърна:

— Глупачка глупава! — обърна се и си тръгна. Нямаше какво повече да направи. Кобилата бе чужда собственост, а на тази руса злобарка нямаше да седне да се моли, я.

Бендидора се опули невярващо, а Вананд избухна в смях. Булик и Крамик също се подсмихнаха.

— Казвах ли ти аз, че си глупава, а? Виж, че за никого не си загадка! — през смях й рече Вандо, докато Бендидора зяпаше объркана гърба на отдалечаващата се Загарда.

В този момент Звездолика изцвили и започна да се дърпа ожесточено. Направо полудя. Мяташе се като побесняла и риеше с копита. Ремъкът, с който бе вързана се впи жестоко в кожата й. Хората започнаха да се извръщат, да я сочат и говорят.

— Хей — викна Бендидора.

Загарда се обърна.

— Иди при коня и стой колкото искаш.

Загарда се усмихна и се върна назад, а Звездолика утихна и се укроти, щом видя, че се приближава. И отново се случи същото като сутринта. Кобилата сведе шия в поклон, а муцуната й почти опираше в земята.

— Това наистина е странно, а? — каза със сериозен тон Вананд. — Аз не бих яздил кон, който се кланя на друг човек! И въобще конете не вършат такива неща, де се е видяло кон да се кланя? Има нещо зловещо в тая работа.

— Звездолика не е кон — замислено прошепна Бендидора.

— Уф, да бе, вярно, че е еднорог — подигравателно каза той. — А ти си ябруска принцеса. Все дружина големци сме се събрали. Крамик е волобар, Дурум е вълк, само аз и Булик сме си най-обикновени пущини. Вананд с подозрение наклони глава към Булик и попита с присвити очи и заговорнически тон:

— Приятелю, сега да не вземе да се окаже, че си жар-птица, а? Че съвсем ще взема да се сдухам, задето съм си най-нормален човек!

— Не съм жар-птица, но пак мога да ти сритам задника — сърдито избоботи Булик. — С това твое остроумие да беше станал шут в двореца, а!

— Да бях, ама не съм — въздъхна Вананд и си придаде тъжно изражение.

Въпреки, че се заяждаше и препираше постоянно с Бендидора, Вандо ни веднъж не я подкачи за това, че все се бави, мотае и не отива да се представи на семейството си. В себе си вярваше напълно, че е тази, за която се представя и никак не искаше да се раздели с нея. А тя се чудеше как да постъпи. От една страна, искаше да види близките си, да се изкъпе в баня и да се наяде до насита, но от друга, никак не й се щеше да зареже приключението по средата. Чувстваше се значима, скитайки с тримата мъже. Бе узнала тайните им. Отначало дочуваше — кога случайно, кога не — разговорите им. Задаваше неудобни въпроси и инициираше провокиращи разговори, докато един ден най-сетне й се довериха достатъчно, за да й разкажат всичко отначало до край. Бендидора бе възхитена. След толкова време скучен и еднообразен живот най-сетне се забъркваше в истинско приключение. И то какво! Ако се покажеше на баща си, никога нямаше да я пуснат да тръгне отново с Булик, Вандо и Крамик, а на всичкото отгоре можеха да я омъжат за Ермиар. Направо се ядосваше, че е жив, толкова се отвращаваше от мисълта да стане съпруга на безмозъчния червей, както го наричаше в мислите си. Единственият начин да продължи пътешествието си с тях, бе да остави близките си да продължават да я мислят за мъртва. Затова не ходеше на трибуните, криеше се и се чудеше как да постъпи. Оставаше още един ден, за да реши.

А Загарда галеше шията на Звездолика и се чудеше защо тази кобила се държи така в нейно присъствие. Надничаше в очите й с надежда отново да зърне сиянието и спиралата, но напразно. Нищо такова не се случваше. Конят я гледаше с мъдрите си очи, аха да проговори, а ноздрите му потръпваха възбудено.

— Момиче — повика я Вандо.

Тя се извърна към него.

— Човекът, от когото взехме тази кобила, твърдеше, че тя не е кон, а еднорог. Ти как мислиш, възможно ли е това?

— Че тя дори няма рог! — изненадано рече Загарда.

— Хе, хе, нали! И аз това казвам.

Но още докато изричаше думите си, Загарда осъзна, че кобилата има рог — онази златиста спирала, която се издигаше от челото й. Само че бе невидим. Развълнувана, тя прехапа устни и се вгледа внимателно в очите на Звездолика:

— Значи ти си еднорог — прошепна й Загарда, — вълшебно животно! Но какво правиш тук тогава? Не живеете ли в планините, вие еднорозите?

Но еднорог или не, Звездолика си мълчеше и нищо не казваше. Загарда я погали още известно време и се обърна да си върви. Чак тогава кобилата изцвили, сякаш да изрази недоволството си, че я изоставят. Загарда се извърна и обеща:

— Пак ще се върна!

Махна към насядалите на тревата мъже и с изненада видя, че този път и русата й отвърна и дори викна след нея:

— Ела отново, умнице!

— Ще дойда — засмя се Загарда и се запъти към лагера на стети.

* * *

Дойде ред и на следващото изпитание в турнира. Десетте рога известиха началото му. Претендентите излязоха на сцената и този път бяха облечени отгоре до долу. Върху дрехите имаха ризници, на главите си носеха шлемове и всеки държеше щит в едната ръка, а в другата бойна брадва. Кинжалите си бяха затъкнали на кръста. Ентусиазмът на тълпата не се бе изгубил ни най-малко и виковете й огласиха цялата местност.

Кан-придружителят обяви представителя на „дивите котки“:

— Пешак трета степен Тертей.

На терена се появи доста странна фигура. Нисък, кривокрак и набит, Тертей уверено застана до другите участници. Приличаше на бъчва сред каменни колони, но третата степен говореше, че уменията му съвсем не са за подценяване.

Трима от бойците свалиха пръстените си и ги хвърлиха в един шлем, донесен от кан-придружителя. Той разклати шлема и го поднесе на другите трима.

Тертей изтегли пръстена на Севар, Лачин изтегли пръстена на Ермиар, а за Кувиар остана пръстена на Вихтун. Битката започна.

Отначало Загарда се заинтересува от боя, но много бързо се отегчи и започна да разглежда хората наоколо. Заглеждаше се в лицата им, дрехите и косите. Беше й интересно да наблюдава нечие изражение, цветните дрехи на жените и странните им сложни прически. Сети се и за съселяните си. Пред очите й се появиха трескавите очи на Каля, хлътналите й бузи и треперещите ръце. Тя винаги, още от малка си бе по-чувствителна и откак онези пазачи отвлякоха мъжа й, заприлича на призрак. Въпреки това стоически ставаше по тъмно и се строяваше на площада за преброяването, преди да ги откарат на шебелово поле. Погледна надолу към ръцете си, за да потърси болката от вечно надраните от шебел ръце, но само белезите още напомняха за нея. Раните отдавна се бяха затворили. И тогава… отново прогледна с онзи поглед. Видя собственото си сияние. От ръцете й струеше бяла светлина. Сви ръката си в юмрук, разпери пръсти, но светлината си стоеше и не изчезваше. Загарда вдигна очи и отправи взор към мъжете на терена. И видя нещо невъобразимо. Сякаш долу се биеха цветни стихии, ярки енергии. Те меняха цветовете си, поглъщаха се една друга, отблъскваха се, смаляваха се и нарастваха. Но най-необикновена бе енергията около Ермиар. Толкова наситена и жива, почти материална. Тя като че ли поглъщаше околния свят, така ярко се открояваше. Преливаше от черно в средата до тъмно и светлосиньо по края си. Загарда гледаше изумена, но я очакваха още изненади.

Севар изнемогваше под атаката на Тертей, не успяваше дори да замахне за удар. Бе прекалено зает да се брани със щита. Краят изглеждаше предизвестен и унизителен, тъй като Тертей не притежаваше същия такт като Дискарм и никак не се стараеше да скрие колко му е лесно да просне Севар на земята.

Но преди това да се случи, част от тъмната енергия на Ермиар се отдели, оформи се като човешки силует и нападна Тертей. Загарда изумена наблюдаваше как тъмно-синьото петно разкъсва енергията на Тертей, запраща искрите на червеникавото му сияние в пространството и се впива в тялото му. Обгърна го като тежък плащ. Изпразнен от жизнената си сила и сграбчен от тъмната енергия на Ермиар, Тертей пребледня, по челото му изби пот, а ръцете му затрепериха неудържимо. За Севар вече не бе трудно да поведе схватката в своя полза и той бързо се възползва от неразположението на Тертей, събаряйки го на земята с бурна атака.

Загарда осъзна, че само тя може да види всичко това. За останалите хора по трибуните Севар отново бе герой. Тълпите скачаха и крещяха, зарадвани от неочаквания обрат. Тя за пореден път се изуми от силата на Ермиар. Едва бе свикнала, че може да твори материални форми с енергията си, макар и нетрайни, а сега се оказа, че е способен да напада с орендата си човек, без дори той да разбере от къде идва атаката. А най-удивително бе това, че видя как го прави! Но какво ли целеше? Замислена, разфокусира за момент погледа си и прогледна така, както само змейовете можеха да виждат. Откри й се най-вероятното бъдеще. След първоначалния шок от видението, Загарда скочи на крака и хукна извън трибуните, сподирена от изненаданите погледи на стети.

Затича се с всичка сила към мястото, където стоеше еднорогата. Трябваше да ги спаси — и нея, и русата й стопанка.

Бендидора се бе увила в рошава меча кожа и грееше ръце на тлеещия от обяд огън. С всеки изминал ден времето ставаше по-студено, денят се скъсяваше, а кълбета се съзираха рядко. Крамик, Вананд и Булик се бяха запилели да наблюдават битката, а Дурум скиташе из околностите на Каим.

Странно, но внезапно почувства тревога. Наоколо бе тихо, единствените по-силни звуци идваха от трибуните. Когато пристигнаха на това място, се постараха да намерят възможно най-спокойното и закътано кътче сред навалицата от хора. Откриха го тук, точно в началото на гората. И именно от дълбините й долетя този полъх на тревога. Очевидно и конете усещаха нещо, защото пръхтяха и се дърпаха, наострили уши. А Звездолика започна да се мята и да рови земята. Бендидора се изправи и отиде при нея. Опита се да я успокои, говореше й, искаше да я погали, но кобилата пръхтеше и се дърпаше. В това време дочу нечии стъпки зад себе си и като се обърна съгледа тичащата Загарда:

— Бързо — едва викна Загарда, задъханата от бягането. — Трябва да се махнете оттук.

— Защо? — повдигна вежди Бендидора, но още преди да дочака отговор, започна да отвързва Звездолика и да я подготвя за езда.

— Към трибуните, трябва да отидем към трибуните, бързо! — отвърна Загарда.

— Дръж — Бендидора тикна в ръцете й повода на Звездолика и се зае да отвързва другите коне.

— Побързай!

— Ама какво става, ветровете да го отнесат? — тросна се насреща й Бендидора.

Обаче вместо да получи отговор, видя как между дърветата срещу тях се появиха конници и не успя да сдържи вика си на ужас. Защото те не се отличаваха по нищо един от друг. Гледаха с празни очи, а по мъртвешки бледите им лица не можеше да се прочете никаква емоция.

И двете девойки се вцепениха.

А мраконемите препуснаха спокойно към тях. Зловещи творения на болен мозък, камшиците им свистяха и съскаха като разгневени пепелянки. От страх или от друго Загарда отново прогледна със змейски поглед.

И тринадесетте конници бяха обгърнати от сива енергия, чийто край бе назъбен и ръбест, а не овален като на всички останали енергии, които бе наблюдавала досега. Около тази сивота обикаляха други бледи и слаби светлинки. Повечето бяха жълто-зеленикави и от време на време потъмняваха до кърваво-червено, опитвайки се да проникнат през сивотата и да достигнат телата на мраконемите. Но всеки път попадаха в сиви светлинни водовъртежи, вихри от по-тъмна енергия, които изсмукваха от тях червения цвят и ги захвърляха отново извън зъбатия край на сивотата. Но тази кърваво-червена атака явно не бе напразна, защото, докато ги наблюдаваше, две от светлинките успяха да достигнат така жадуваните тела. И в тези моменти лицата на мраконемите се променяха. Очите им се пълнеха с цвят, изразът им ставаше смислен, а чертите им придобиваха индивидуалност. Ала веднага щом сивотата успееше да отблъсне чуждата атака, те си възвръщаха облика на Салистар и празния му поглед, биеха с камшиците си и сееха страх и смърт.

Загарда улови всичко това в едно кратко мигновение и изпищя:

— Бягай!

Бендидора вече се бе преметнала върху коня на Булик и забиваше пети в хълбоците му. Загарда скочи върху гърба на Звездолика. Тя обаче бе по-тромава от отличната ездачка Бендидора и се забави фатално. Еднорогата изцвили недоволно, а до тях вече тропаха копита, дрънкаше метал и свистяха камшици.

Загарда се извърна и видя до себе си един от мраконемите точно в мига, в който бе вдигнал камшика си, за да я удари.

Момичето не успя да направи нищо друго, освен да затвори очи в очакване на болката. Но нищо такова не последва. Тя ги отвори отново и изумена видя как чертите и лицето на мраконемия се измениха. Ирисите се изпълниха с цвят, кожата придоби мургав отенък и Загарда го позна:

— Безмер — повика го с треперещ глас и се потресе от ужаса, който съзря в целия израз на съществото му.

Той бе като застинал върху препускащия кон и не отпускаше ръката, замахнала да удари. Гледаше Загарда и си спомняше. Мигове, откъси, чувства и една пропъдена душа. А срещу себе си видя живота и любовта, които можеше да има, ако не бе ламтял винаги за повече, винаги за още, винаги за нещо друго.

— Туп — стрела се заби с глух звук в гърдите му и окончателно прогони сивотата от тялото му. Безмер се катурна върху гърба на коня.

Загарда извика отчаяно:

— Не-е-е-е…

Тъкмо го бе открила отново, макар и странно осакатен, и ето че отново го изгуби, завинаги.

Тя се извърна да разбере откъде бе дошла стрелата и видя срещу себе си красива руса жена, яхнала елен. Лъхна я топла вълна. Горещината разреди въздуха, а по тялото, й облечено топло и увито с кожи, рукнаха вади пот.

От своя страна Деница не й обърна внимание. Това, което виждаше срещу себе си бе единствено ликът на Салистар, виновникът да сложи булото, както първия път в пещерата на юдите, така и сега, когато след дълги колебания най-после щеше да го вплете в косите си. Сама щеше да се забули този път за да го преследва докато е жив, защото той бе причината тя да се превърне в чудовище, в изрода отблъснал любовта на Янкул и извършил убийството му.

Тринадесет пъти можеше да убие Салистар и при всяко убийство да получи удовлетворение, да почувства тържество, да намери мир със себе си. Тя преметна над главата си булото. Парчето плат литна за един кратък миг нагоре и започна да пада. Щом докосна косите й, сякаш невидима сила го вплете в тях и Ирника препусна към мраконемите. От въздуха около нея започнаха да се материализират други руси жени, потънали в жежка мараня, размазала образите им. Приличаха на мираж в пустиня, някак нереални, но предвещаващи смърт.

Нещо, очевидно тежко, падна и се претърколи на земята когато юдата препусна покрай Загарда. Девойката погледна бегло, видя че е правоъгълен, метален предмет, но не му обърна повече внимание, а се зазяпа във воюващите стихии срещу себе си. Огнената пламтяща енергия на юдите срещу сивите тъмни водовъртежи на мраконемите. Жаравените пламъци хапеха озъбената сива аура, която ги поглъщаше, въртеше, преобръщаше. Свистяха стрели, плющяха камшици, дрънчаха саби и юдините люти писъци раздираха пространството.

Отслабена от огнената атака, сивата оренда около мраконемите започна да пропуска пропъдените войнишки енергии. Те се вкопчваха в телата, изменяха лицата и възвръщаха първоначалния им образ. Но това ги погубваше на мига, сграбчени от изпепеляващата горещина на някоя юда или покосени от стрелите им.

Загарда скочи от кобилата и се втурна към тялото на Безмер. Стрелата бе попаднала в сърцето му, нямаше шанс да бъде спасен. Въпреки болката тя си спомни, че трябва да спаси живота на Звездолика и се озърна да открие с поглед стопанката й. Бендидора препускаше към трибуните заедно с неколцина други, станали свидетели на необикновената битка. Загарда погледна за последен път към мъртвото тяло на Безмер и отново се качи върху кобилата. Понечи да последва останалите към трибуните, но Звездолика не помръдваше. Момичето направи няколко опита, ала конят се въртеше и не се поместваше от мястото си.

— Хайде красавице, нека се махнем оттук, опасно е.

Момичето погали кобилата по шията, подкани я и заби пети в хълбоците й, но животното изцвили и вместо да се затича, наклони глава към земята.

Загарда погледна натам, накъдето сочеше еднорогата и отново видя правоъгълния предмет, който бе изпаднал от преминаващата покрай тях юда.

— Защо стоите? — кресна някой зад гърба й. Бендидора, разбрала, че Звездолика и Загарда не я следват, се бе върнала назад.

— Отказва да тръгне — пот се стичаше на вади по лицето на Загарда. Косата й бе залепнала на кичури по влажното лице.

— Ти можеш ли да яздиш въобще!? — кресна гневно Бендидора.

В този момент и двете видяха, как измежду дърветата се появиха конници. Мъж и жена, които си приличаха като брат и сестра. Мъжът яздеше по-напред, а жената го следваше. И двамата се спуснаха в галоп към двете девойки, без да обръщат внимание на биещите се в близост до тях юди и мраконеми.

Асурите, за разлика от Загарда, знаеха какъв е предметът, изпаднал в тревата до краката на еднорогата. Макар да не видяха как юдата го изпусна, странното поведение на Звездолика бе привлякло вниманието им и щом металът проблесна в тревата, осъзнаха, че виждат срещу себе си една от търсените реликви.

Поглеждайки в очите им, Загарда като че ли усети по каква причина еднорогата не мръдва от мястото си. Скочи от гърба й, затича се и вдигна книгата от земята.

— Какво правиш, ветровете да те отнесат, побърка ли се? — развика се ядосаната Бендидора, решила че си има работа с луда жена. Тя бе открила в образите на Крон и Бес приликата с асурите. Въпреки промяната след намесата на Салистар, характерната им красота, огромните очи и невероятно нежните черти на лицата им се бяха запазили и всеки, който ги бе зървал дори само веднъж, трудно би успял да ги забрави.

Но Загарда не й обърна внимание. Върна се обратно и този път не стана нужда да подканя Звездолика. Кобилата едва усети момичето върху себе си и се втурна в галоп. А Загарда с усилие успяваше да се задържи върху коня и едновременно с това да не изпусне предмета от ръката си. Сърцето й препускаше по-бързо и от Звездолика, развълнувано от преследването с асурите. Гонитбата я накара да забрави за миг смъртта на Безмер, ала болката се върна и така се вкопчи в съществото й, че я почувства дори физически, чрез плътта си. Стана и безразлично, празно и пусто. Преживяваше загубата за втори път, но докато първия път бе имала надежда, че Безмер е жив, здрав и ще го види някой ден отново, сега всяка надежда бе мъртва, бе погинала заедно с него. Ако можеше да го спаси, само ако можеше!

Бендидора препускаше на ръка разстояние от задницата на Звездолика и с крясъци подканяше коня си. По лицето й ясно се четеше страхът от преследвачите. Все пак я глождеше съмнение, че са същите създания, които помнеше от Карпонили, тъй като тези приличаха много повече на хора, нямаха криле и не използваха повалящия всичко живо писък. Въпреки това приликата бе прекалено голяма, за да е случайна.

Тя постепенно се изравни с еднорогата и Загарда, хвърли поглед към тях и видя нещо, което я накара да забрави, че ги преследват. Върху изцяло побелялата кобила вместо Загарда яздеше малко момиченце с развети тъмни коси. И двете със Звездолика бяха обгърнати от облак кристално-ефирна светлина, а от челото на коня се издигаше златиста спирала, която се раздвои, разплете и се раздели на две. Едната спирала си остана като рог върху челото на кобилата. А другата се понесе сред облака от светлина право към книга в метален обков, която момиченцето държеше. Летящата спирала мигновено се усука около подобна златиста спирала, заключваща металния обков на книгата. Кукички от едната спирала се закачиха за кукички на другата и се образува плътна, двойно навита спирала, която блесна ярко за миг, угасна, стопи се и заедно с нея си отиде облакът от светлина. Момиченцето изчезна. На негово място отново галопираше Загарда върху бледо-кремавата Звездолика с кафявото петно на челото. Загадъчната книга обаче бе останала в ръцете на Загарда. Обковът й щракна и се отключи.