Хедер Меспи
Билкова отвара и рог от еднорог (16)

VIII глава
Юдиното було

Рогачът пристъпи сред вековните дървета, ограждащи Юдина поляна, и спря. Деница внимателно свали тялото на спящия Янкул от гърба му и го положи на най-потайното място под най-гъстите клони. Пристъпи по меката като коприна трева, вдъхна от свежия въздух и се заслуша в звучния ромон на реката. Каквито и бури да брулеха Черната планина, каквито и гръмотевици да раздираха небесата над нея, Юдина поляна винаги оставаше тиха, спокойна и вълшебна. И само когато тук идваха и танцуваха юдите, въздухът ставаше топъл и лепкав, трептяща мараня ги скриваше от поглед, а тежката и гореща влага пъдеше всичко живо. Но сега поляната бе мирна и свежа. Звездите гаснеха. Утрото бавно вървеше с Деница и галеше тревата, играеше си с листата и хвъркаше с веселите песни на птичките из въздуха.

— Ремени нетала идиум лана.

Светлина проблесна от олтара на волобарите, камъните се завъртяха с пукот и образуваха каменен стълб над поляната. Освободена, третата книга се завъртя бавно и се спусна в краката на Деница. Тя я повдигна и огледа металния обков. Бе най-обикновен, без украса и орнаменти. Единственото впечатляващо нещо беше спиралата, която минаваше по цялата дължина на обкова от едната му страна. По цялото протежение на спиралата стърчаха малки тръбички с кукички, сякаш направени, за да се закачат за други подобни на тях тръбички. Върху една от кориците, може би задната, бе гравиран надпис на савхи, който гласеше:

Ти, който надписа четеш

и тази книга искаш да отвориш,

едно ще трябва да научиш най-напред,

преди с листата й да заговориш:

 

Три книги са, що силата владеят,

три книги власт ще донесат

на този, дето притежава

за всяка от кориците ключа.

 

Но истината тук ще кажа

и клетва дай да помниш ти,

на зло душата си недей отдава,

завета ми в сърцето си пази.

Че няма на света душа,

която притежава мощ такава —

от трите книги знанието придобито

да я остави цяла.

 

Затуй разкъсах я на три

таз сила, власт невиждана що дава.

Недей събира я за миг дори, за да не дойде злото сред безкрая.

Деница знаеше, че най-голямата грижа на юдите е съхранението на тайната за тази книга и опазването й от чужди ръце. Но за нея това не бе от значение. Откакто свали булото, жадуваше да види книгата, да я разлисти и да узнае тайната й. Сега се оказа, че е нужен ключ, за да бъде отворена. Ключ, за който тя нямаше представа нито къде, нито как да открие. Въпреки това се опита да я отвори, превъртя я няколко пъти из ръцете си, натисна тук и там, но се убеди, че няма да успее без ключа и я прибра у себе си.

— Къде са хората ми?

Деница подскочи, стресната от хладния глас на Янкул зад себе си.

— Янкуле — уплашено рече тя, а очите й казваха всичко за съдбата на билярските войници.

— Къде са хората ми, изрод такъв? — повтори той и я сграбчи за шията.

— Янкуле, пусни ме — прошепна Деница.

— Ще те убия — викна той и пръстите му се впиха с още по-голяма сила във врата й. — Чудовище, изрод, какво направи с хората ми?

— Аз те спасих — хрипливо изрече тя, — спасих те, защото те обичам.

— Не ми е нужна любовта ти! — лицето на Янкул бе изкривено от ярост. — Мразя те!

Ръцете му се напрегнаха до краен предел, тялото му натежа върху нейното, досами лицето й блесна злобата, избухнала в зениците му. Деница го отблъсна само с едно движение на ръката и той се претърколи на земята.

— Ти се опита да ме убиеш — прошепнаха устните й, а болката струеше от всяка изречена дума.

— И защо не? — предизвикателно отвърна той. — Ти не си човек. Защо дойде при мен, защо подмами целия ми отряд в уродливия си капан?

— Не съм подмамвала никого — бавно отговори тя. — Аз те спасих от тях, само един можех да спася и избрах да си ти. Обичах те, а ти ме предаде. Ярост се надигна в гласа й, люта ярост юдина:

— Не един път, Янкуле, не един път, страхливецо, предаваш любовта ми. Преди, когато още имах сърце, ти не се пребори за мен. Остави ме да скитам сама и да диря спасение и за себе си, и за нас. Сега, когато отново се предадох в ръцете ти, когато съм готова на всичко за любовта ти, искаш да ме убиеш. Нещастнико, ти знаеш ли как те обичах? Може ли страхливата ти душа да обича така?

— Заради теб изгубих войниците си, моите ястреби. Всеки един от тях бе готов да даде живота си за мен, а аз ги изоставих, безсилен и покачен като дете на гърба на някакъв рогач. Защо не ме остави да умра с тях? — от думите му болеше, болеше затова, че в тях имаше любов към погубения му отряд, но не и любов към нея.

— Искаш да умреш, умри тогава!

Деница се хвърли върху него и впи пръсти в гръкляна му.

— Отивай при ястребите си и бъди проклет!

Янкул дори не смогна да й даде отпор, с такава сила го стисна тя. Само няколко мига по-късно тялото му лежеше мъртво на земята.

Щом осъзна какво е извършила, Деница извика като обезумяла и се просна върху него. Викаше го, дърпаше го, плачеше и виеше като вълчица. Но никой не й отговаряше. Близката река бълбукаше напевно и птичките пееха весело, както винаги.

Чак привечер надигна глава Деница. Избърса сълзите си и уми в потока лицето си. Претърси дрехите на Янкул, но не откри булото си и викът й още един път огласи поляната. Както никога досега, тя искаше да вплете булото в косите си, да забрави Янкул, да забрави Деница и да бъде юдата Ирника.

— Сура — викна Деница.

Рогачът изтича през поляната и застана до нея. Тя се метна на гърба му и потегли обратно. Трябваше да открие коня на Янкул. Там бе останал багажът му.

* * *

Главният пазач на външната порта на град Каим, столицата на Ябрус, огледа внимателно документите на търговците от Раха и кимна към двама свои подчинени. Те се втурнаха и започнаха да оглеждат и претърсват трите коли на раханяните. Повдигаха всички покривки, ровеха, блъскаха нетърпеливо вещите. И трите коли бяха натоварени с мечове от раханянско желязо. Останалото бяха лични вещи, дрехи и провизии.

Една едра и красива раханянка се приближи с коня си до главния и го поздрави с усмивка:

— Има ли проблем? — попита и свали от главата си пухкава шапка от лисица. Косите паднаха гъсти и дълги върху раменете й.

— Няма проблеми, стандартна процедура — начумерено отвърна той, но очите му не се откъсваха от нея. Хубава жена!

— Защото и на границата ни проверихте, сега пак. Боите ли се от нещо? — тя имаше силен акцент, но все пак говореше добре билярски.

— Мерките за охрана са засилени. Утре в Каим се провежда турнир за избор на император и сума народ се стича насам. Зяпачи, търговци, всякаква паплач. А вие криете ли нещо?

Анза избухна в смях и закачливи пламъчета заиграха в очите й:

— Ако крия, на вас ли ще кажа?

— Едва ли? — засмя се и той.

— А какъв е този турнир, пазачо, нали имате нов император? Така чухме в Раха, че старият е умрял, но го е сменил нов на име Салистар.

— Самозванец е той, този Салистар. Затова кановете свикват турнир. Идете да гледате, ще бъде интересно. Такова събитие не се случва често.

— Бързаме към Истрос, не знам дали ще имаме време, но може би ще послушам съвета ви.

— Вие си знаете — вдигна рамене той. Двамата, които претърсваха, му докладваха, че всичко с багажа на чужденците е наред. Той разгледа още веднъж документите им, колебаейки се. Искаше му се да си побъбри още с красивата раханянка. Но нямаше право да ги задържа повече, затова протегна ръка и върна свитъците в ръцете й.

— Свободни сте — рече и добави: — Желая ви успех!

— Благодаря, пазачо — усмихна се на свой ред Неранза и напъха свитъците в кожената чанта, преметната на гърба й.

Раханянският керван потегли. Пазачът и останалите охранители на външния град ги зяпаха с интерес. Раханяните не бяха чести посетители на Каим и затова привличаха като с магнит вниманието им. Най-странно за билярите беше наличието на жени сред войниците, които охраняваха кервана. Бяха петнадесет войници, шест от които — жени. А красивата раханянка, дето бе разговаряла с главния, явно бе собственичката на кервана.

Не беше за чудене, знаеше се, че Раха се управлява от жена, и че жените там са като мъжете. И въпреки това билярите не успяваха да погледнат безпристрастно на този факт. Струваше им се нередно и дори нахално от страна на раханяните и жените им. Освен това имаше и други странни членове на кервана — като онази, дребната, дето бе с ръст на дете и онзи, големия с рогата. Билярите само бяха чували за караконджули и се спогледаха стъписани, когато едрата му фигура премина през портите.

— Живото Дърво да ни опази с клоните си от тая сган — прошепна един, а другите закимаха в суеверен ужас.

Щом преминаха стената на външния град, таласъмът побърза да се прибере в последната кола, за да възвърне истинския си образ, скрит от очите на многобройната тълпа. Черноглавите кучета веднага го последваха и закрачиха до колелетата на колата. Беркут ги изгледа изпод вежди, смръщи се и дълбока отвесна бръчка се вряза в челото му.

А в Каим наистина бе страшновато! Толкова много народ се разхождаше по улиците, че на Анза й се зави свят. Едва се разминаваха с другите кервани, които препречваха пътя им. Викове и постоянна глъчка огласяха студената утрин. Столицата на Ябрус не беше така красива като останалите централни градове. Много от улиците тук не бяха павирани, включително и тази, по която вървяха, и краката им газеха в мръсни локви и кал. Сградите бяха ниски, груби и мрачни. А местните имаха начумерени лица и лоши очи. Косите им бяха дълги и рошави. Всички, дори и жените, бяха препасани с ножове.

Пътят, по който вървяха, бе единственият, по който можеха да преминават търговски коли. Минаваше през пазара, завиваше покрай стената на вътрешния град и излизаше на срещуположния край на града. От двете му страни се редяха множество странноприемници с достатъчно големи дворове, в които можеха да разположат колите, да подслонят конете и да преспят една нощ, дори две. Въпреки че бързаха, защото ги чакаше дълъг път, Неранза се изкушаваше да остане за турнира. Искаше й се да види как бъдещият кан-император на Биляра ще извоюва титлата си и кой ще бъде той. Но човешката гмеж по хановете я отблъскваше и тя продължаваше да върви напред.

Преминаха покрай спретнат хан с почистен двор и висока бяла чешма до входа. Над вратата се мъдреше табела с надпис „Бялата чешма“, а през широко отворените порти на двора се виждаха празни навеси с ясли, край които на нисък пън седеше възрастен рошав ябрусец и дялкаше нещо с ножа си.

Анза дръпна юздата и спря коня. Беркут спря до нея:

— Какво има? — избоботи той и проследи с поглед нейния.

— Чудя се дали да не останем за турнира? — Анза въртеше главата си и оглеждаше с внимание сградата — Тук ми изглежда подходящо.

— Да останем — съгласи се охотно Беркут.

Никога не бе присъствал на турнир, щеше да е интересно забавление.

Анза скочи от коня си и му подаде юздите. Не тръгна към вратата, а към възрастния човек до конюшните.

— Добра среща, дядо — с уважение се поклони Анза.

Старецът вдигна към нея ясно-сините си очи. Кожата му бе суха и набраздена като почва, останала дълго време без вода.

— Добра среща, момиче, май не си тукашна?

— Не съм, от Раха съм.

— А-а-а — неопределено възкликна той и млъкна.

— Искам да отседна в тоя дом, но се чудя защо по другите е пълно с народ, а тук няма клиенти?

— Защото моите стаи са по-скъпи, момиче.

— Ти ли си собственикът?

— Аз.

— А защо даваш по-скъпо?

— Защото влагам повече. И храната ми е по-добра, и къщата ми е по-чиста и леглата ми са по-меки.

— Хм, да видим тогава — рече Анза и се усмихна. — Ще отседнем при теб за тази нощ. Може ли?

Старецът проточи врат и огледа с присвити очи раханянския керван.

— Може, влизайте.

Той скочи чевръсто на крака и свирна пронизително с пръсти в устата си. От къщата притичаха двама младежи и хукнаха да помагат на раханяните да приберат конете и колите.

— Ела — рече старецът и я поведе към сградата. — Каква ти е стоката?

— Мечове от раханянско желязо.

— На времето имах нож от раханянско желязо — много добър, но го изгубих.

Замълчаха.

— Нае ли си сергия? — запита старецът точно като минаваха покрай чешмата.

— Не — поклати глава Анза. — Тук съм за турнира, а мечовете ще карам в Истрос.

— А-а-а, турнира, разбирам — дядото бутна портата и я задържа, докато Анза влезе.

В двора нахлуха и останалите раханяни. Наместиха колите, разседлаха конете, повериха ги на ханджиите и се настаниха на масите в гостилницата в очакване на гощавка с топла храна. Само един не бе доволен от решението на Анза. Таласъмът седеше свит в една от колите и си мърмореше злобно на савхи, а трите черноглави лежаха в краката му.

* * *

— Ветровете да го отнесат дано! — изруга Деница, когато се озова на мястото, където ги нападнаха юдите и не откри нищо друго, освен утъпкана земя.

Скочи от гърба на сура и започна да разглежда следите. Знаеше, че ловците, а и много войници, главно „змиите“, можеха да четат по следите в земята така, както се чете книга. Деница не бе от тях, но имаше късмет, защото знаеше каква диря оставя Янкуловият кон. Част от подковата на предния му десен крак се бе отчупила, когато тръгваха от вала, и сега тя търсеше да види нейния отпечатък в земята. На няколко пъти видя такава следа, но колкото и да се мъчеше, не успя да си изгради представа какво се бе случило след смъртта на мъжете. И изведнъж забеляза човешки стъпки. Нямаше как тези стъпки да са от войниците, защото юдите отмъкваха телата им направо от конете и ги разтапяха в огън, без да им дадат нито шанс, нито време да избягат. Значи други бяха дошли след това. Деница тръгна по стъпките, те бяха по-лесни за следване. И след известно време разбра какво се е случило. Една част от конете се бяха разбягали, докато другата бе открита от петима души, движещи се пеша, и бяха подкарани по границата между областите Чаладара и Ябрус. Явно двама от човеците не можеха да яздят, защото техните стъпки вървяха успоредно с тези на конете и не изчезваха.

Не й оставаше друго, освен да тръгне след тях, защото следата от счупената подкова се появяваше сред следите от техните стъпки. Имаха сериозна преднина, а Деница напредваше бавно, яхнала своя сура. Често изгубваше дирите и трябваше отново да ги търси. И когато следата от счупената подкова се появяваше, отново идваше и надеждата, че съвсем скоро ще държи булото в ръцете си.

Следите постепенно я отведоха в Ябрус. Хората, похитили войнишките коне, явно се бояха да не ги заловят с ценната плячка и се придвижваха по всевъзможни затънтени пътища. Заобикаляха населените места и лагеруваха в дълбоките лесове. Очевидно пътуваха към Каим, където се намираше най-големият пазар на коне в областта, и където можеха да открият кой да купи аркаинските жребци на добра цена и без неудобни въпроси.

След дълго скитане, през което се стараеше да не мисли за нищо друго, освен да не загуби следите и да открие булото, Деница видя пред себе си стените на град Каим. Тя скочи от своя сура и тръгна пеша към портата на града.

Пазачите се спогледаха многозначително. Някои от тях се подсмихнаха лъстиво, а други направо подсвирнаха, когато Деница се появи на портата. Дори най-леките жени, танцьорките по хановете и кръчмите, че даже и тия, дето скитаха по улиците нощем, не ходеха сами. Поне се сбираха по две по три, а тази русата, очевидно севернячка, явно съвсем му бе изпуснала края, за да се движи сама, при това и извън града. Пък и красива беше, толкова красива, че направо да ти се завие свят.

— Престанете! — главният пазач ги изгледа сърдито. Трябваше да ги пази тези хаймани, да не вършат глупости и да изхвърчат от войската, че после, освен престъпления и бесилки, друго не ги чакаше. Годинките му тежаха и жените вече не го вълнуваха, както преди, но тази му взе акъла. И къде бе тръгнала сама, ветровете да го отнесат, да си търси белята! Такива трябва да ходят забулени от горе до долу, че то иначе мирен ден няма да видят — дори и само с една като нея, в целия град.

— Къде си тръгнала сама, момиче? — направо й се скара той и я изгледа люто.

Деница знаеше много добре как изглежда в очите им, затова сведе клепки и рече с възможно най-смирен тон:

— Аз съм съпруга на Янкул, престолонаследника на Чаладара. Нападнаха ни на връщане от вала и избиха всички.

— Дърво на предците ми! — възкликна пазачът — А вие как останахте жива!

— Янкул ме скри преди битката, те не знаеха за мен.

Сега сигурно щеше да я попита защо е дошла в Каим, а не е отишла в Юртия, но Деница имаше отговор и на това — заблудила се е, не знае пътя, нали е севернячка и още дори не е виждала Юртия с очите си. Но за нейна изненада пазачът каза друго:

— Тцъ-тцъ, сигурно сте пътували насам за турнира?

— Д-д-а — с известно колебание потвърди Деница, тъй като не знаеше нищо за никакъв турнир.

— Ами кой ви нападна? — запита притесненият пазач.

— Северняци бяха, но не от моето племе. Моите сключиха договор с Янкул за охрана на вала и така му станах жена.

Деница извади един омачкан свитък, договора със северите, и го подаде на пазача. Хубаво, че се намираше в нея, Янкул мразеше този документ и щеше небрежно да го забрави на вала, ако не беше тя, да го прибере. Деница видя как договорът изтри от очите на пазача всяко съмнение в думите й, но за сметка на това по лицето му се изписа тревога.

— Аха, ами какво да правя сега? — завайка се той. — Трябва да ви пратя извън града, където ще се проведе турнирът. Още днес стети заминаха натам, да пренощуват, че утре сутринта започва състезанието. Канът на Чаладара също е там. Лоша вест ще му съобщите, принцесо, за Янкул първородния. Ех, такава ни е съдбата на нас войниците!

— Какъв е този турнир? — прекъсна го рязко Деница, щом стана дума за смъртта на Янкул, и веднага прехапа устни. Ама че съм глупава, помисли тя, сега ще ме хване, че лъжа.

— Избират император — въздъхна той, без да схване, че Деница си противоречи и явно лъже за целта и посоката на пътуването им с Янкул. Мислите му бяха прекалено заети с това, как да се отърве от нея и въобще не обърна внимание на въпроса й. Бе отговорил механично.

Да прати някой от войниците, но те така точат лиги, гадовете. Дори това, че е била жена на кан-престолонаследник няма да ги спре, нали е мъртъв вече.

— Сигурно сте гладна и жадна, а?

Реши да я нахрани и напои, пък през това време ще помисли какво да прави с нея.

— Гладна съм — кимна Деница.

Какво друго да каже, нали се очакваше да е скитала сама дълго време.

Пазачът я настани в помещението до портата и сложи каквото имаха на масата.

— Заповядайте, яжте — рече вежливо, но си личеше, че се притеснява и не знае как да говори със съпруга на стети, дори и когато тази съпруга е най-обикновена севернячка. Мъжът се затутка наоколо:

— Какво да правя? — продължи да се вайка на глас. — Да ви изпратя с някой от онези кочове вън, не смея. А аз като главен не мога да напускам поста. Ще пратя вест до кана, да прати някой „глиган“ да ви прибере. Ама в момента нямам гуги, трябва войник да проводя.

— Не си прави толкова труд — каза Деница. — Само ми дай един кон и кажи накъде да яздя, аз сама ще ги намеря.

— А-а-а, не може — възмутено поклати глава пазачът. — Как така сама?

— Аз дотук все сама вървях — възрази тя.

— Така е, така е — рече той, въртейки очи.

Мислеше и съобразяваше. Не беше редно да остави една стети да язди сама. Но пък тя не беше съвсем стети. Най-обикновена дива севернячка, при това женена отскоро, и то заради някакъв си договор. Те кановете бол такива жени имаха.

— С коня ще стигна бързо — продължи да го убеждава Деница. — Няма за какво да се притесняваш.

— Добре, ще ви дам кон. По-добре да пътувате сама, отколкото с онези разгонени добитъци отвън. Но ще внимавате и право там да отидете, принцесо, че скоро ще се стъмни. Проклетата зима иде и денят се скъси, а кълбетата хич и да не ги търси човек!

— Че къде да ходя? — учуди се тя. — Тук никого не познавам.

— Така е, така е. Вижте сега, хващате по търговския път и ще яздите все по него. Не може да се объркате, това е най-широкият път в целия град. Минава покрай вътрешната стена, извежда на пазара и продължава чак до другия край на града. До източната порта. Там ще кажете паролата на пазачите и ще ви пуснат веднага, без да ви спират. Запомнете я — „на две места по двеста“. Ще я запомните ли?

Деница кимна.

— Така, след това ще продължите отново все направо и отдясно ще видите трибуните. На високото са, на пасищата, и лагерът на стети е там. Ще кажете на „глиганите“ същата парола: „на две места по двеста“. Разкажете им всичко, покажете им договора, и ще ви заведат при кан-предводителя на Чаладара.

Съвсем скоро след този разговор пазачът стоеше изпънат на поста си и гледаше как Деница се отдалечава, яхнала една от най-спокойните му кобили. Това бе втората жена, която му направи силно впечатление през днешния ден. Първата бе едрата раханянка от сутринта. И въпреки че севернячката бе несравнима красавица, той би предпочел търговката от Раха. Беше някак по-земна и жизнена, дори весела. Но какво пък, рече си той, момичето, наскоро омъжено, бе загубило съпруга си и бе скитало само, докато намери Каим. На нея лесно ли й е? Той заклати съчувствено глава и й пожела късмет в мислите си.

А Деница наистина имаше нужда от късмет, за да открие булото си сред навалицата в Каим. Трябваше да обходи целия пазар в търсене на аркаинските жребци. Ако пък съдбата бе решила да я изиграе, те щяха да са отдавна спазарени и откарани някъде, където не би мола да открие нито тях, нито булото си.

Пазарът тънеше в кал и мръсотия. Тук, сред набързо сглобените паянтови сергии есента беше още по-мрачна и студена. Беше звучно и цветно, но цветовете бяха мръсни, а звуците груби и неприятни. Деница скочи от коня, хвана го за поводите и тръгна да заобикаля сергиите. Интересуваше се от пазара на коне, а той се намираше най-накрая и бе залепен за южната стена на вътрешния град. Колко отвратителен бе дивият Каим в сравнение с Юртия и Исиней! Но сега това никак не я интересуваше. Стигна до конския пазар и веднага щом обиколи с поглед изложените за продан коне, видя два, които й бяха добре познати. Бе яздила единия от тях, когато си тръгнаха от вала и ги нападнаха юдите, а другият също бе от войсковите. Двама мъже седяха редом с тях и приканваха минаващите да купуват. Вероятно другите трима бяха на лагер с останалите коне някъде извън града.

Деница се зачуди какво да прави. Можеше да изчака и да ги проследи, но прекалено много биеше на очи. Русата й коса и зелените очи сякаш светеха насред мрачния каимски пазар и нямаше човек, който да мине и отмине, без да се загледа в нея. Поне рисунката на птица да й бе останала, но не би, сълзите изплакани по Янкул, я измиха от лицето й. Тя измъкна от багажа си едно кафеникаво парче плат и уви главата си с него. Скри светлите си коси и сведе лице надолу. Така вече не правеше чак такова впечатление. Въпреки това продължаваха да я зяпат, защото да видиш сама жена на пазара, си беше равносилно на събитие.

— Каквото си търси, ще си го намери — чу тя двама да я обсъждат, но отмина невъзмутимо, докато кикотът им съвсем заглъхна. Дано са прави, помисли си и се настани на едно празно място точно до стената.

Скоро щеше да се свечери. Деница реши, че дотогава може да се преструва, че продава кобилата на онзи глупав пазач. От мястото, което си избра, виждаше добре двамата, които я интересуваха. Пъхна се отзад зад коня си и облегна гръб в стената.

Хората минаваха, без да се спират пред стария кон и свелата глава Деница. Светлината на деня постепенно потъмня от черния полъх на нахлуващата нощ. Заедно с нея си отиде и тълпата, тесните улички опустяха, а търговците, превили гърбини под балите със стока, зашляпаха в рядката кал. Тези, които я интересуваха, се размърдаха, разприказваха се за нещо и тръгнаха, повели конете на поводи. Деница ги изчака да я отминат и тръгна след тях.

Щом излязоха извън пазара, двамата се качиха върху конете и поеха все направо — към източната порта. Деница на свой ред яхна кобилата и продължи да ги следва, без да се пази особено, тъй като по улицата все още минаваха коли, конници и достатъчно пешеходци, за да не предизвика подозрението им. Съвсем скоро стигнаха края на града и онези преминаха набързо през пазачите на портата, явно се бяха сдобили с разрешение да продават.

Като достигна първия пост на портата, тя не намали ход, а като истинска стети се изпъна на седлото и хвърли надменен поглед към мъжете в краката си.

— На две места по двеста — тихо каза Деница, колкото да я чуе най-близкостоящият пазач, но това бе достатъчно. Мъжът заръкомаха към останалите, те се разтичаха, отвориха широко портата и й направиха път.

Деница премина под каменната арка и се озова сред пустошта на ябруските полета. Извън стените на града сякаш падаше пелена от още по-гъст мрак. Звездите и луната светеха ярки и далечни, но Деница не зърна и следа от някое кълбо вечна светлина. Зелените й юдини очи виждаха отлично всичко и в най-черната нощ, затова тя бързо се ориентира и продължи напред. Не след дълго зърна вдясно от пътя множество запалени огньове. Чуваха се песни и викове, черни сенки се движеха пред светлините на огньовете, смях кънтеше всред свежия студен въздух. Бе достигнала трибуните, издигнати за предстоящия турнир. Всякакъв народ лагеруваше тази вечер тук в очакване на зрелището. Явно това се отнасяше и за мъжете, които следеше. Видя ги да се смесват с останалите черни сенки.

Още малко търпение, помисли си Деница, и ще си върна булото. Тя скочи от кобилата и приседна до едно дърво. Не бе поила коня си, нито го бе хранила и той настървено заскуба от оскъдната есенна трева. Деница изчакваше, докато повечето хора заспят, за да се промъкне незабелязано до онези, в които беше булото й.

И ето, гласовете оредяха и бавно заглъхнаха, огньовете догаряха, а хората потъваха в сънища, когато тя най-сетне се промъкна тихо сред налягалите. Тук-там някой будуваше, да пази багаж или стока, но другите спяха. Будните я оглеждаха с интерес, но нищо повече. Щом не ги застрашаваше, не се интересуваха къде и защо е тръгнала.

Видя ги и на мига ги позна. Четиримата бяха налягали един до друг и спяха, а петият стоеше на пост. Точно зад тях имаше изградени навеси от дърво и слама в широко заградено място, където бяха настанили конете. Явно, това съоръжение бе на пастири, за да приютяват стадата си при нужда, а тези конекрадци го използваха наготово. Може би си плащаха или пастирите, прогонени от строежа на трибуните и стеклия се народ, не знаеха и не се интересуваха дали някой го ползва. Но Деница не се вълнуваше от това, а от булото си. Без да губи повече време, дръпна кърпата от косата си и се запъти уверено към будния конекрадец.

Той се разхождаше напред-назад около тлеещ вече огън. Съгледа я, че върви право към него, обзе го любопитство, но не се стресна. Защо да се плаши от една жена, която навярно се е заблудила сред безредно налягалата тълпа!? В мига, в който я видя достатъчно отблизо, за да се изненада от красотата й, тя се нахвърли отгоре му, стисна го с нечовешката си сила за шията и докато той едва си поемаше дъх, попита:

— Багажа на тези коне, къде е?

— Гърр-х-т-хъъър…

— Интересувам се от едно необикновено парче плат, по който проблясват цветовете на дъгата. Дай ми го, и ще спасиш живота си.

Деница отпусна хватката и мъжът успя да вдиша дълбоко от студения въздух.

— Ще ти го дам, ветровете да го отнесат! — почти изпищя той, а страхът пулсираше в изпъкналата вена на слепоочието му.

— Побързай тогава — отсече Деница, блъсна го силно, зареди стрела в лъка си и го опъна срещу него. — И не смей да гъкнеш, защото ще ти бъде за последно!

Той се залута за момент, явно се опитваше да си спомни къде се намира парчето плат. После направи няколко крачки, а Деница го следваше плътно, прицелена в главата му. След известно нервно ровичкане из някакъв багаж мъжът извади булото и й го подаде.

— Най-после те намерих! — помисли си тя, когато усети нежността му в ръката си.

Свали оръжието, обърна гръб на мъжа и потъна в тъмнината, огласяна от грозните крясъци на харлиите. Той не се развика и не събуди другарите си. Реши, че не си заслужава да си прави този труд заради някакво парче плат, макар и толкова необикновено като току-що загубеното. Пък и тази красива жена, по-силна от мъж, занапред често щеше да идва в кошмарите му. Какво би могъл да им каже за нея…

А Деница напусна лагера и потъна в гората. Приседна до едно дърво и се вгледа в булото си. И въпреки, че бе жадувала да го открие и вплете в косите си, сега, когато бе в ръцете й, я налегнаха колебания.

* * *

Трибуните бяха издигнати върху равна местност, която скотовъдците ползваха за пасище. Малък лагер наблизо, изграден от шатри, приютяваше семействата на стети-сантропи и привличаше вниманието на неколцината зяпачи, които още в тоя ранен час скитаха по един, по двама и търсеха най-добрите места.

В лагера обаче бе тихо и нямаше какво да се види или чуе. Участниците в надпреварата за император и близките им спяха и събираха сили за битката и зрелището. От една шатра се подаде сънена глава и огледа околността. Лагерът се охраняваше от войници, които не пускаха никого да влиза, но не спираха излизащите. Загарда се озърна още един път и тихо се промъкна между шатрите. Много й се искаше да походи сама и да събере мислите си, които хаотично се въртяха в главата й. Постовият глиган я огледа с интерес, но не каза нищо, когато тя отмина и тръгна към трибуните.

За кратко време толкова неща се бяха променили за Загарада. И най-странното бе това, че Ермиар май я харесваше и искаше да я вземе за жена. Тя никога не бе мислила за него по този начин. Не си представяше дори, че е възможно мъж от стети-сантропи, при това бъдещ кан-предводител на Онгалада да я поиска за съпруга. Но разговорите на сестрите му и придружителките я довеждаха недвусмислено именно до този извод. Загарда още помнеше Безмер. Не минаваше ден, без да почувства болката от спомена за него. Считаше го за мъртъв и страдаше тихо за загубата му. Не се чувстваше свободна да се влюби отново. Освен това в Ермиар имаше нещо ново, което преди не бе забелязала. То се проявяваше в начина, по който говореше и гледаше, в движенията и израза на лицето му. Нещо, което й пречеше да го възприеме безрезервно и с обич.

Загледа се към града. Пасището, на което щеше да се проведе турнирът, бе нависоко и от него се разкриваше гледка към Каим. Столицата на Ябрус бе сива и мрачна. Тук-там се виеха стълбове дим от нечие ранобудно огнище. Единствено кулите на двореца във вътрешния град стърчаха над ниските, равни постройки. Загарда потрепери и се загърна в кожата, която висеше небрежно на раменете й. Почти бе достигнала трибуните, когато зад гърба си чу конски тропот. Обърна се. Към нея се приближаваха четирима ездачи, но това, което прикова веднага вниманието й, бе един от конете. Чудно хубава кремава кобила с кафяво петно на челото. Косъмът й бе лъскав и искрящ, очите сини, а гривата дълга и буйна. Навремето Загарда се научи да язди по неволя, защото с майка й живееха сами. Не обичаше особено конете, не се интересуваше от тях. Ала кобилата, която видя насреща си, бе необикновена. Загарда с усилие отмести поглед от нея, за да огледа конниците.

Тъмно-руса девойка яздеше красивата кобила. Лицето й имаше студено излъчване, устните тънки, брадичката волева, но очите й бяха големи и красиви и смекчаваха израза й. Нея Загарда виждаше за първи път, но останалите трима позна веднага, въпреки наболите бради и селските дрехи, с които бяха облечени. Булик, Крамик и Вананд, трима от спътниците на Ермиар от похода му към Карпонили, които той смяташе за мъртви. Как ли щеше да се зарадва на новината, че са живи и здрави!

Очевидно обаче, те все още не можеха да я познаят. И макар че в момента носеше старите си селски дрехи, за да не бие на очи, бе значително отслабнала от постоянната работа на шебеловото поле и от пътуването си с Ермиар.

Загарда отново отмести поглед, неудържимо привлечена от невероятната кобила, и погледна в очите й. Тогава се случи нещо необяснимо.

На дървото до нея кацна бухал и забухука; остра болка я жилна в ръката; духна вятър, развя косите й и тя прогледна със змейски поглед. Видя сиянието около кобилата. Блестеше с цвета на бледо-жълт кристал. А там, където бе кафявото петно, се извиваше като рог от светлина златиста спирала. По цялото й протежение стърчаха малки искрящи тръбички с кукички, сякаш направени, за да се закачат за други такива тръбички.

Кобилата примигна и всичко това изчезна. И болката в ръката, и сиянието, и загадъчната спирала. Загарда тръсна глава в недоумение.

— Звездолика — викна изненадано русата, когато кобилата по своя воля тръгна към Загарда. Но кобилата извървя уверено няколкото крачки, които я деляха от Загарда и наведе главата си до земята като в поклон.

— Харесва те! — Бендидора огледа Загарда от глава до пети, а думите й прозвучаха като упрек.

— Виж, момиченце — рече на русолявата Вананд, като се приближи — на теб никога не ти се поклони, сигурно е прозряла, че лъжеш за това, че си принцеса.

Русата присви устни, но не му отговори. Продължи да оглежда ревниво Загарда, а тя, стъписана, както от случилото се преди малко, така и от поклона на кобилата, стоеше и гледаше безмълвно в кафявото петно на Звездолика.

— Е, до утре ли ще стоим така? — приближи се и Булик — Погали я, де!

Загарда премести погледа си към него, усмихна му се и приклекна до муцуната на кобилата. Погали нежната й кожа, прошепна в ухото й колко е красива и се изправи. Ушите на Звездолика щръкнаха напред, ноздрите трепнаха и тя вдигна глава.

— Чакай, чакай — рече Булик, — ти не си ли девойчето от село Кодили, в чиято къща беше отседнал Ермиар? Как, ветровете да го отнесат, се озова тук?

— Аз съм — усмивка озари отново лицето й. — Радвам се, че сте живи. Ермиар много ще се зарадва, като ви види. Не вярваше, че е възможно да сте оцелели.

— Господарят Ермиар е жив! — почти извика Булик — Сигурна ли си?

— О, да, жив е, толкова жив, че днес ще участва в надпреварата за император.

— Вандо, Крамик, чухте ли това?

— Че да не сме глухи?

— Как и къде може да го видим? — нетърпеливо попита Булик.

— В момента не може. Той е от претендентите и до утре до края на турнира няма право да се вижда дори с най-близките си.

— Хей, Крамик, да изчакаме до утре тогава, а? — предложи Булик. — Тъкмо ще видим турнира. Такова нещо може и да не се случи отново, докато сме живи. Нали го организират само при нужда!

— Да изчакаме — съгласи се веднага Крамик, комуто бе омръзнало вече да са все на път. Два дни на едно и също място, без да яздят, си беше направо бленувана почивка.

Бендидора изгледа люто Загарда и дръпна юздите на Звездолика. Кобилата изпръхтя недоволно, но се подчини и пое бавно към трибуните. Булик махна приятелски на Загарда:

— Всичко хубаво, девойче, радвам се да те видя здрава. Да кажеш на Ермиар за нас — заръча той, преди да подкара коня си.

Заграда поклати глава:

— Но нали ви казах, че не допускат никого до състезателите!

— А, да! Е, нищо, нали ще го видим скоро. Бъди щастлива!

— Всичко хубаво! — пожела им тя.

— Видя ли я принцесата? — язвително подхвърли Вананд към Крамик, докато минаваха покрай крехката фигура на Загарда — Беснее, че глупавият кон се поклони на друга, а не на нея. Ама че злобна женица, а?

— Ъхъ — изломоти волобарът, колкото да отговори нещо и млъкна.

Но спътникът му не се засегна от липсата на интерес, а продължи да бърбори по адрес на русата. Ала вече не се чуваше какво точно, разстоянието заглуши и изкриви гласа му. Загарда изведнъж изгуби интерес към разходката, пък и турнирът щеше скоро да започне. Все повече хора прииждаха отвсякъде. Обърна се обратно и тръгна към лагера. Нещо в епизода с бухала, болката в ръката и сиянието на кобилата й се струваше смътно познато. Сякаш и друг път го бе преживявала. Оставаше само да се сети какво бе и кога се бе случило.

* * *

Десет рога възвестиха началото на турнира за избор на кан-император на Биляра. Трибуните бяха препълнени от любопитни зрители, които утихнаха, щом чуха сигнала за начало на игрите. Състезанието траеше два дни.

Войските на Биляра се деляха на пет военни части, всяка от които притежаваше за символ някое животно. Според това кое животно почитат, се определяше коя част на коя техника залага в боя. Считаше се, че този, който може да покаже умения във всяка от петте области на бойното изкуство би бил най-достойният да стане кан-император и да оглави военната мощ на държавата като главнокомандващ.

Войниците със символ „Дива котка“ владееха до съвършенство боя с кинжали и бойни брадви и добре се справяха в ръкопашния бой. Обединяваха се и под названието пешаци.

„Ястребите“ овладяваха точната стрелба с лък, с арбалет и мятането на копие. В битките обстрелваха от разстояние предните и фланговите линии на врага; бяха незаменими при отбраната на крепостни стени и дворци.

„Змиите“ изучаваха техники за безшумно придвижване и промъкване през всякакви местности и препятствия, знаеха да се замаскират по безброй начини и да се крият на необикновени места. Владееха следотърсачеството и тайнопис. Учеха чужди езици и чужди обичаи и често си „сменяха кожата“, защото от тях излизаха най-умелите шпиони и съгледвачи.

„Сивите вълци“ владееха най-добре боя с мечове и копия. Освен това се славеха и като ненадминати ездачи.

„Глиганите“ обикновено се използваха за охрана на кан-предводителя и останалите членове на стети-сантропи, тъй като наблягаха най-вече на физическата сила. Чрез упражнения с тежести добиваха внушителен външен вид и можеха да убиват без усилие и с голи ръце.

През първия ден на състезанието участниците доказваха способностите си в боя с кинжали и брадви и демонстрираха физическата си сила, отново в бой, но с голи ръце, без оръжия. На втория ден яздеха, биеха се с мечове, мятаха копие и стреляха с лък. А преди да бъде обявен краят на турнира, решаваха стратегическа задача, която символизираше уменията на „змиите“ с бързи реакции, с остър ум и всестранни познания да се справят в сложни ситуации и да вземат правилни решения за действие.

Турнирите се проточваха повече от два дни, когато участниците биваха прекалено много и се налагаше да бъдат разделяни по групи. Но за настоящия се знаеше, че участват само петима и състезанието ще приключи бързо. Това, от една страна, се дължеше на слабата разгласа, която получи турнирът. А от друга страна, на нежеланието на повечето стети да поемат отговорния пост в следвоенния период, когато всичко в държавата бе разклатено, религията западаше стремглаво, а едната от областите бе превзета от самозванец, за когото се бе разчуло, че е опасен и владее непознати магии.

В тишината, настъпила след звуковия сигнал, се появиха и петимата претенденти. Въпреки студа носеха само три четвърти панталони от волска кожа. Бяха намазали голите си тела с лой, за да затруднят максимално противника в борбата, която им предстоеше като първо изпитание.

Нито един от тях не се отличаваше повече от другите с размери или мускули. Най-обикновени, добре сложени, млади мъже. Тълпата се изправи на крака и викът й екна, сякаш излязъл от гърлото на огромен титан. Когато шумът утихна, един от кан-придружителите и организатор на турнира се изправи и представи участниците:

— Ермиар, първороден син на кан-предводител Иртхитюин.

— Севар, син на кан-предводител Иртхитюин.

— Лачин, син на предводител Ситлен.

— Кувиар, първороден син на кан-предводител Язник.

— Вихтун, син на кан-предводител Умар.

Щом чуеха имената си, мъжете вдигаха ръка за поздрав и тълпата крещеше диво, жадна за зрелища и забавления. Все неща, които не се случваха често, особено след войната.

— И накрая, представителят на „глиганите“ — викна кан-придружителят, — охранител трета степен Дискарм!

На терена се появи в лек тръст висок и много едър мъж с обръсната до голо глава, облечен със същите панталони от волска кожа. При всяко негово движение мускулите му се надпреварваха да изскачат, кой от кой по-голям, по-възлест и лъскав. Трета степен бе най-високата във военната йерархия. Над нея стояха само предводител, кан-предводител и кан-император. Тълпата, впечатлена от вида му, екзалтирано се развика, а Дискарм, доволен от ефекта, който предизвика появата му, вдигна и двете си ръце за поздрав.

Винаги в състезанията участваше и по един изтъкнат представител на войската, който демонстрираше съвършеното владеене на съответната бойна техника. Победата над него донасяше на претендента слава и почести. Такива победители ставаха любимци на публиката и дори да не спечелеха турнира, имената им се разнасяха от уста на уста, а славната им победа се помнеше дълго.

По даден от придружителя знак мъжете се наредиха в кръг гърбом един към друг. Отдалечиха се бавно до края на терена и зачакаха. Публиката утихна, напрежението насити въздуха и стотици затаиха дъх в очакване.

Ермиар мислеше за Вихтун. Откакто пристигнаха в Каим, някогашният му добър приятел умишлено го отбягваше. Това обиди Ермиар, който не страдаше чак толкова за загубата на Деница. Тя бе огън, който палеше пожари и създаваше проблеми, от които страдаха най-вече близките й. И сигурно целият й живот би преминал така, ако не бе изчезнала, най-вероятно отвлечена от северите.

Но Вихтун не бе проявил благоприличие и си взе жена само четиридесет дни след загубата. А това бе неуважение не само към изчезналата (или загиналата) съпруга, а и към целия й род, към авторитета на областта, която ръководеше родът й. И все пак Ермиар би му простил, знаейки, че тя не му беше добра и вярна жена. Но това, че Вихтун го отбягваше и се държеше с него като с враг, Ермиар не можеше да прости.

Придружител наду костен рог, борбата започна. Претендентите за император се обърнаха с лице един към друг и се затичаха устремно към центъра на терена.