Бевърли Бартън
Любов с непознат (9)

7.

Джим си взе почивен ден в неделя, въпреки настояването на началника си, че не би трябвало да ползва почивен ден по средата на толкова важно разследване.

— Виж, Тед, двамата със сина ми имаме планове за този ден и те са много важни и за двама ни. Сам знаеш, че нямам възможността да виждам Кевин всеки ден. Освен това Чад е в течение на всичко. Пък и щом той ще е човекът, който ще се окичи с цялата слава, ако случаят бъде разрешен, остави го поне да свърши и цялата работа.

Инспектор Тед Пърсър, началникът на отдел „Убийства“, продължи да мърмори още известно време, но в края на краищата позволи на Джим да си вземе почивен ден. Тед знаеше също толкова добре колкото и Джим — а и както всеки друг в отдела — че Чад Джордж е поел по пътя нагоре. Бе твърдо решен да се изкачи по служебната стълбица. Каквото и да му струва това. Освен това за никого не бе тайна, че Джими Нортън пък бе поел по еднопосочната улица, която не водеше на никъде. Щеше да бъде късметлия, ако го оставеха на работа до пенсия.

Оставен съвсем сам обаче, Чад неминуемо щеше да се издъни. И не защото беше глупав. Тъкмо обратното. Момчето беше високо интелигентно. Не, той щеше да се издъни, защото беше детектив от отдел „Убийства“ без никакъв опит, който беше твърде самонадеян, за да проумее, че има още много да учи. Джим беше на мнение, че Чад беше просто един многознайко, който има нужда от няколко урока. Не че той съзнателно би направил така, че момчето да се провали. Не, Джим беше убеден, че не се налага да прави каквото и да било — нямаше да мине много време и Чад щеше сам да се простреля в крака. Фигуративно казано, разбира се.

Джим тихичко се изсмя.

— Кое е толкова смешно, татко? — попита Кевин.

Джим погледна към своя единадесетгодишен син, който седеше до него в стария му, очукан пикап и се усмихна. Кевин беше единственото хубаво нещо, получило се от брака му с Мери Лий. Той може и да съжаляваше за всички напразно пропилени години, прекарани с жена, която не го бе обичала достатъчно, че да остане при него в трудните моменти и многократно бе пристъпила брачните си клетви, но никога нямаше да съжали, че е баща на Кевин. През някои от особено мъчителните дни, през които му се струваше, че нищо в този свят не е наред, Джим трябваше само да си помисли за Кевин и да си спомни, че има напълно основателна причина да продължи да живее.

— Просто си мислех за моя партньор — отвърна Джим.

— Чад Джордж?

— Да, ти познаваш Чад. Преди няколко месеца ви запознах.

— Познавам сержант Джордж.

Джим долови странни нотки в гласа на сина си. Погледна към него и видя, че Кевин е увесил глава и се взира замислено в пода на колата.

— Какво има?

— Нищо.

— Нещо, свързано с Чад ли е? Да не би да е казал, или направил нещо, което…

— Не трябва да ти казвам.

— Кой ти каза да не ми казваш?

— Мама.

„Не губи самообладание. Последното нещо, от което Кевин има нужда в момента, е да се почувства разпънат между теб и Мери Лий. За каквото и да става дума, тя му е казала да мълчи, така че не го притискай.“

Джим продължи по магистрала 78, която щеше да ги отведе право в Холи Спрингс, където живееха сестра му и семейството й. Беше планирал пътуването така, че да пристигнат при Сюзън малко след църковната служба и непосредствено преди празничния неделен обяд. Сега трябваше само да се постарае да мисли позитивно — да се концентрира върху възможността да сподели този ден със сина си. Ако сега се захване да разпитва Кевин за тайните на Мери Лий, щеше не само да съсипе дълго планирания ден, но и да накърни тяхната и без това вече доста крехка връзка. Макар че не можеше да го докаже, Джим знаеше, че бившата му съпруга бавно и систематично подкопава взаимоотношенията му с Кевин. И го правеше, просто защото имаше тази възможност. Искаше да нарани Джим и изобщо не й пукаше, че синът им страда най-много.

— Татко?

— Да?

— Ти нали не се интересуваш с кого излиза мама?

— Не, не се интересувам — отвърна Джим. И това си беше самата истина. Вече не, макар че през годините непосредствено след развода им ревнуваше от всеки мъж, с когото излизаше Мери Лий. Но това беше по времето, когато все още я обичаше.

— В такъв случай не разбирам защо мама не иска да знаеш, че се среща със сержант Джордж.

Джим стисна волана толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Мери Лий и Чад? Шибаният кучи син! Не можеше да не се запита кой от двамата бе започнал тази връзка. Възможностите бяха петдесет на петдесет. Мери Лий би била много доволна, ако той разбере, че бившата му съпруга спи с по-младия му партньор. Тя вероятно вярваше, че на него все още му пука. А Чад… Господи, колко ли му харесва да чука бившата съпруга на Джим! Поне четирима от колегите на Джим го бяха предупредили да си пази гърба, когато Чад е край него.

— Майка ти излиза с Чад, а?

— Да, от няколко седмици. Но това не е важно, нали? Искам да кажа, че теб това не те интересува, нали?

— Майка ти и аз сме разведени — заяви Джим. — И двамата имаме правото да се срещаме, с когото си искаме. И аз нямам нищо против, че Мери Лий е избрала да излиза с Чад.

Да излиза? Може би двамата само се виждаха — вечеря, кино, танци… ей такива неща. Джим обаче предполагаше, че техните срещи преминаваха в леглото. В хоризонтално положение. В това отношение Мери Лий беше изключително добра. И той се мразеше до смърт, загдето все още толкова ясно си спомня колко беше добра всъщност.

 

 

Анабел се бе надявала да прекара един спокоен ден в апартамента, да прочете всички имейли, свързани с работата й, и да започне да планира погребението на Лулу. Знаеше, че за погребение ще може да се говори едва след като бъде направена аутопсия и тялото на Лулу бъде освободено от полицията, но Анабел не обичаше да оставя нищо за последния момент. Роднините й очакваха от нея да се погрижи за всички подробности и да направи така, че погребението на Луиза Маргарет Вандерли да впечатли всички присъстващи. Членовете на семейство Вандерли винаги идваха и си отиваха от този свят с класа и стил. Това беше семейна традиция.

Тази сутрин Анабел се събуди по-късно, отколкото беше планирала. По природа беше човек, който следва строго установени правила и мразеше да променя графика си. Само че бе прекарала половината нощ, обръщайки се неспокойно в леглото, и успя да заспи чак след четири сутринта. Искаше й се да можеше някак си да изключи мислите, които непрекъснато се въртяха в главата й. Измъчваше се от спомените за Лулу. Все се питаше дали братовчедката й щеше да е все още жива, ако тя бе положила по-големи усилия, за да поддържа връзката помежду им. Ако се бе грижила за Лулу малко по-добре, ако я бе следила по-отблизо… Щеше ли това по някакъв начин да промени нещата? „Не ставай глупава! Не би могла да направиш каквото и да било, за да предотвратиш случилото се.“

Анабел бе прекарала по-голямата част от живота си в грижи за другите. Може би се бе родила така — стара душа, изпитваща нужда да се грижи за всички около себе си. Винаги бе чувствала дълбоко вкоренена потребност да се харесва на другите, да ги прави щастливи. Израснала бе като единствено и доста разглезено дете. За родителите й тя беше центърът на вселената. Но вместо да я превърне в егоцентрична и капризна кучка, всеотдайността на родителите й се стовари като тежко бреме върху крехките й рамене. Тя искрено вярваше, че е длъжна да направи родителите си щастливи, а с годините започна да се отнася по този начин и с всички останали.

— Ти полагаш толкова всеотдайни грижи за всички и всичко в този живот — каза й веднъж леля й Пърдита. — Твоята вярност към Кристофър предизвиква възхищение, мое мило дете, но от време на време трябва да мислиш и за себе си. Ти си здрава млада жена и си имаш своите потребности. А онова, от което най-силно се нуждаеш, е мъж.

Леля й беше наполовина права, когато заключи, че Анабел има нужда от мъж. Тя наистина се нуждаеше от мъжа, когото обича. Искаше Крис отново да бъде какъвто беше преди — неин приятел и любовник. Но това се оказа невъзможна мечта. Крис изживя последните девет години от живота си парализиран от кръста надолу, загубил напълно сексуалните си способности. А двете й кратки и напълно потайни любовни връзки я бяха научили, че сексът заради самия секс не е онова, от което се нуждае.

Имаше моменти, в които й се искаше да прилича повече на Лулу, която без никакви скрупули сменяше мъжете един след друг. Съмняваше се, че Лулу някога бе изпитвала съмнения или угризения. „Какво ли е да живееш без подобно бреме?“ — чудеше се Анабел.

Анабел си приготви кафе с карамел и шоколад, сложи чашата до лаптопа си на бюрото и дръпна стола, за да се настани пред компютъра. Телефонът иззвъня и тя подскочи от изненада. Нервите й бяха опънати до скъсване. Мислите за Лулу и притесненията, породени от смъртта й, бяха само част от тревогите, които не й позволиха да заспи през изминалата нощ. Анабел не можеше да прогони от главата си и мислите за Куин Кортез. Измъчваше се от съмнения и опасения от мига, в който се бе съгласила да стане негов партньор в разследването на убийството и двамата заедно да наемат Грифин Пауъл.

Анабел вдигна слушалката на третото позвъняване.

— Ало?

— Госпожа Вандерли?

— Да, аз съм.

— Обажда се сержант Джордж, мадам. Питах се дали е удобно да дойда да поговоря с вас?

— Аз… кога?

— Веднага, ако е удобно. Мога да дойда при вас след малко.

— Разполагате ли с някаква информация относно…

— Не, всъщност не. Извинете. Няма нищо ново — рече той. — Но ако ми отделите малко време, бих искал да обсъдя някои въпроси с вас.

— Да, разбира се. Доколкото схванах, вие се намирате някъде наблизо.

— Да, мадам.

— В такъв случай, заповядайте. Искам да направя всичко по силите си, за да помогна на полицията.

— Благодаря ви.

Анабел затвори телефона и се втурна към спалнята, за да съблече удобната вълнена риза и панталона си. Гардеробът й бе ограничен, тъй като бе взела малко дрехи със себе си, но, слава богу, успя да намери чифт дънки. Надяна набързо дънките и една бяла риза, обу меки мокасини, сложи си малко розов руж и червило и гостът й пристигна. Анабел дълбоко си пое дъх и отново хукна през апартамента.

Рязко отвори входната врата и ахна от изненада, когато видя мъжа, застанал на прага. Не беше красивият сержант Джордж. Определено не беше той.

— Господин Кортез, какво правите тук?

Облечен беше с избелели сини дънки, бежов поло пуловер и кафяво кожено яке и изобщо не приличаше на богат адвокат. Но независимо от небрежното облекло, цялото му същество излъчваше сила и власт. И опасност.

— Реших, че се налага да поговорим — отвърна той. — След като снощи уредихме взаимоотношенията си с Грифин Пауъл, вие си тръгнахте твърде бързо и не ми дадохте възможност да поговоря с вас, за да обсъдим положението.

„Махай се! Остави ме на мира. Не искам да те виждам. Не искам да говоря с теб. Не искам дори да мисля за теб.“

— Няма какво да обсъждаме — заяви тя. — Не и преди господин Пауъл да ни е предоставил някаква информация.

— Може ли да вляза? — попита той.

— Не виждам причина да го правите. Освен това всеки момент очаквам някого.

— Разговорът ни няма да отнеме много време. Какво ще кажете да вляза и да остана докато пристигне гостът ви? Веднага след това си тръгвам.

Той очевидно нямаше да приеме отрицателен отговор. Това беше ясно като бял ден. Ако не искаше да затръшне вратата в лицето му — макар че вероятно трябваше да направи точно това — единствената й друга възможност бе да му даде онова, за което бе дошъл.

— Много добре, господин Кортез, можете да влезете за няколко минути.

Той влезе в апартамента, спря се за миг и я погледна право в очите.

— Мисля, че снощи се разбрахме, че ще ме наричате Куин.

Почувства гореща вълна, която сякаш заля цялото й тяло.

— Моля, заповядай, Куин.

— Благодаря, госпожо Вандерли.

Усмихна й се и цялото й тяло сякаш омекна. Мили боже, толкова дълго бе живяла без мъж, че се бе превърнала в най-обикновена разгонена кучка! Какво й ставаше, за бога? Тя никога — ама никога! — не бе реагирала така на присъствието на друг мъж.

Анабел леко се изкашля.

— Желаеш ли нещо за пиене? Току-що приготвих кафе с шоколад и карамел.

— Да, благодаря. Звучи вкусно.

— Заповядай, седни. — Анабел буквално избяга от стаята, доволна, че си бе намерила извинение, за да се отдалечи от Куин.

Когато най-сетне се озова в безопасност в кухнята, тя се хвана с две ръце за кухненския плот и затвори очи. „Овладей се! И го направи веднага.“

Приготвянето на кафето му й отне известно време. Извика от кухнята, за да попита дали би искал захар и сметана. Оказа се, че го пие черно.

Когато най-сетне се върна във всекидневната, Анабел го завари да седи на канапето. Изглеждаше така, сякаш апартаментът му принадлежеше. Излъчваше самоувереността на човек, който контролира целия свят и всички хора в него.

Вместо да му подаде чашата, Анабел я постави върху една подложка на масичката. Не искаше неволно да докосне ръката му. Настани се срещу него на един от двата дървени стола с прави облегалки, които се използваха и заедно с малката маса за хранене, поставена близо до прозорците.

— Не хапя — увери я той и погледна многозначително към свободното място на канапето, където, очевидно, бе смятал, че ще седне. — Не и без покана.

— Наистина ли намирате тази своя забележка за забавна?

— Ти наистина си много напрегната, нали, скъпа?

— Не съм ви скъпа.

— Защо не ме харесваш? Защото смяташ, че съм убил Лулу? Или защото не одобряваш факта, че двамата с нея бяхме любовници? Или пък има друга причина… далеч по-лична причина?

Анабел скочи, сви ръце в юмруци и ги отпусна от двете страни на тялото си.

— Защо, всъщност, сте тук, господин Кортез? Знаете не по-зле от мен, че двамата с вас нямаме какво да си кажем. Съгласих се да наемем заедно господин Пауъл, защото реших, че това е по-малката от двете злини. Но нека веднъж завинаги да си изясним нещо — не желая да продължавам познанството си с вас. Не искам да ви бъда нито приятелка, нито любовница.

Той се изправи от канапето само с едно бързо и плавно движение. Заобиколи масичката за кафе и се приближи до Анабел, преди тя да успее дори да си даде сметка за намеренията му. Обхваната от смут и изненада, тя се опита да се отдръпне назад, но се блъсна в стола зад нея. Дървеният му ръб се впи в краката й.

Тя поклати глава и вдигна ръка, за да го възпре. Беше близо. Прекалено близо. А й беше трудно да диша.

— Какво те кара да мислиш, че искам да съм твой приятел… или любовник? — Черните му очи сякаш прогаряха нейните. — Мили боже, ти се боиш от мен, нали?

Пулсът на Анабел отекваше в ушите й.

— И защо да не се боя? В края на краищата, ти може и наистина да си убил Лулу.

По устните на Куин заигра подигравателна усмивка.

— Не, не е това. Страхът ти не е породен от мисълта, че може да съм убиец. Има нещо друго.

— Не ставай смешен.

Той протегна ръка към нея. Разтреперана от главата до петите, Анабел остана на мястото си, макар че едва се сдържаше да не избяга. Затаи дъх, когато върховете на пръстите му докоснаха бузата й.

— Не трябва да вярваш на всичко, което говорят за мен. — Погали бузата й. — Зная, че се ползвам с не особено добра репутация по отношение на жените, но мога да те уверя, че никога не се натрапвам на жена, която не ме желае.

— Аз… не съм чувала нищо за теб. И изобщо не познавам репутацията ти.

— Повярвай ми, госпожо Вандерли, не искам нищо от теб. Само сътрудничеството ти. И, може би, твоето доверие. — Спусна ръка надолу по гърлото й, докосна с палец долната й устна и го подпря на брадичката й. — Работи заедно с мен, за да открием убиеца на Лулу. Нужно ми е да повярваш в моята невинност.

Анабел имаше чувството, че се задушава.

— Но ние работим заедно. Нали наехме съвместно господин Пауъл…

Когато Куин най-сетне отдръпна ръката си и отстъпи назад, Анабел пое дълбоко въздух и шумно издиша.

— Мисля, че можем да помогнем както на Пауъл, така и на детективите от полицията, ако помислим заедно и се опитаме да открием кой би могъл да желае смъртта на Лулу. Ти си член на семейството й, а аз познавам хората от социалното й обкръжение. Двамата заедно вероятно познаваме повечето хора в живота на Лулу.

— В думите ти има резон — съгласи се тя. — Но аз все още нямам основание да ти вярвам. Напълно е възможно да си решил да се възползваш от мен. Знаеш, че съм представител на семейство Вандерли и ако аз повярвам, че не си убил Лулу, то тогава медиите, че и полицаите дори, може…

— Кажи на шибаните детективи от полицията, че смяташ, че може да съм виновен. Свикай пресконференция и информирай медиите, че мислиш, че аз съм убил Лулу. — Сграбчи я за раменете и я разтърси. Доста силно при това. Чудовищен страх сграбчи душата й. — Ако това е желанието ти, направи го тогава!

Пусна я толкова бързо, че тя почти изгуби равновесие и едва не падна върху стола зад нея.

— Дойдох тук с надеждата… по дяволите, и аз не знам на какво съм се надявал. Сигурно съм бил откачен да си помисля, че би ми дала някакъв шанс. — Обърна се и тръгна към вратата.

Анабел мислено извика името му. „Куин, не си отивай. Остани. Искам да повярвам, че не си убил Лулу. Искам да ти се доверя.“

Той отвори вратата, поспря се за миг и погледна през рамо.

— Каза, че не искаш да ми бъдеш нито приятелка, нито любовница. Ти губиш, скъпа. Аз съм добър приятел. Попитай кой да е от приятелите ми и всеки ще ти каже, че съм лоялен до крайност. Никога не предавам приятелите си. Оставам с тях до край и съм готов да направя всичко за тях. — Присви очи и я прониза с презрителния си поглед. — А ако някога ти стана любовник, ще разбереш, че няма друг мъж на света, който да ти достави по-голямо удоволствие от мен.

Анабел стоеше като побита на мястото си с широко отворени очи и зяпнала от изумление уста. Куин се обърна, излезе от апартамента и се скри от погледа й.