Бевърли Бартън
Любов с непознат (32)

30.

Отблъсквайки тълпите от журналисти, които стояха отвън от часове — някои бяха прекарали пред Съдебната палата цялата нощ — в очакване да се втурнат към Куин Кортез в мига, в който той бъде пуснат под гаранция, Грифин Пауъл и Брус Аскю ескортираха Куин и Джъд до наетия линкълн на Пауъл. Докато Грифин и Брус правеха всичко възможно, за да задържат хиените на разстояние, Джъд и Брус бързо се скриха в колата и се настаниха на задната седалка. Грифин ги последва веднага след това, а Брус се настани на предната седалка до шофьора, в когото Куин разпозна Сандърс — личния асистент на Грифин. Сандърс потегли в мига, в който всички заеха местата си и буквално подпали гумите на колата. Свръхамбициозните репортери, успели да се доближат до колата, бяха принудени да се дръпнат рязко назад, за да не попаднат под широките гуми на голямата кола.

— Кой охранява Анабел? — попита Куин. Нейната безопасност беше най-важната му грижа в момента. Дори и ужасните проблеми, струпали се на главата му, не го притесняваха толкова много. — Не ми казвай, че си я оставил сама. — След смъртта на малката и сладка Марси Куин бе осъзнал, че нито една жена в живота му не е в безопасност докато серийният убиец е на свобода. Ако нещо се случи с Анабел…

— Тобиас смени Брус около шест часа тази сутрин — отвърна Грифин.

Куин въздъхна с облекчение.

— Колко от агентите ти се намират в Мемфис?

— Трима. Брус и Тобиас са тук от самото начало. Бриджис пристигна снощи.

— Разговарял ли си с Анабел днес?

— Не, помислих си, че ще е най-добре да оставя на теб да й обясниш положението — отговори Грифин. — Наредих на Тобиас да направи всичко възможно, но да не допусне тя да получи сутрешния вестник. Освен това се разпоредих всичките й телефонни разговори да минават през мен.

— Ти ще трябва да поговориш с нея. Кажи й какво се случи и й обясни защо се наложи да взема определени решения — възрази Куин. — Днес няма да се виждам с нея. Всъщност, не възнамерявам да разговарям с нея изобщо. Не и преди да приключи тази бъркотия. Не и преди да сме доказали, че не съм убивал нито Марси, нито когото и да било друг. Искам да заведеш Анабел обратно в Остинвил и да я повериш на грижите на твоите служители, които да я охраняват по двадесет и четири часа в денонощието. Ще свалим охраната едва след като заловим онзи маниак.

— Вече си планирал всичко, така ли? — изсумтя Грифин. — Мислех си, че познаваш Анабел достатъчно добре, но се оказа, че съм се излъгал. Наистина ли вярваш, че тя ще се съгласи да се върне в Остинвил, след като разбере, че си затънал до шията в неприятности? Тази жена няма да позволи да я отделим от теб.

— Ти ще трябва да я убедиш…

— Никой не би могъл да я убеди — категорично заяви Грифин. — Нищо, което кажа или направя, не би могло да я принуди да те изостави.

— В такъв случай ще й се обадя лично и ще й кажа каквото е нужно, за да я принудя да се върне в дома си, където ще се намира в относителна безопасност.

— Значи ще й се обадиш, а? Не можеш да се изправиш пред нея и да я погледнеш в очите, така ли?

Звънът на клетъчен телефон прекъсна спора им за Анабел. Джъд Уокър извади клетъчния си телефон от джоба на сакото си и тихо отговори. Куин чу няколко „аха“-та, едно „да“ и едно „благодаря“. След това Джъд прибра телефона в джоба си и погледна първо Куин, а след това и Грифин.

— Това беше лекарят, който снощи в затвора взе кръв от Куин за изследване — обясни Джъд. — Принудил е техниците в лабораторията да побързат с изследването и преди малко е получил готовите резултати.

Всички в колата, с изключение на Сандърс, който само за миг погледна в огледалото за обратно виждане, насочиха вниманието си към Джъд.

— В кръвта ти са открити следи от бензодиазепин — продължи Джъд. — Общото название на медикамента е „Лоразепам“ и се продава под различни наименования — „Алзапам“, „Ативан“, „Лораз“ и така нататък. Представлява сънотворен антидепресант. Свръхдоза от този препарат може да извади човек от строя за час-два. Когато дойде на себе си, въпросният човек ще се чувства уморен и дезориентиран. Хапчетата лесно се разтварят в кафе, чай или безалкохолно.

— Кучият му син! — през зъби възкликна Грифин. — Ти спомена, че си изпил цяла чаша с леден чай непосредствено преди да изгубиш съзнание предишната вечер, нали така?

Изненадан и стреснат от заключенията на лекаря, Куин просто кимна. Защо му беше толкова трудно да повярва, че е бил съзнателно упоен? Че някой от хората му го бе предал?

— Някой те е упоил — заключи Джъд. — Кой е приготвил чая, който си изпил?

— Марси — отвърна Куин.

Значи не беше болен. Нито пък преживяваше нервен срив.

— Струва ми се, че нея можем да я изключим от списъка на заподозрените. — Грифин сведе поглед и се замисли дълбоко. — Спомняш ли си дали си пил нещо предишните пъти, в които си изпадал в това състояние?

Куин се опита да си припомни всичките предишни инциденти. Започна с вечерта на убийството на Кендъл и се върна назад във времето.

— Пих леден чай в къщата, преди да тръгна за дома на Кендъл в деня, в който тя беше убита. По пътя ми се приспа и трябваше да спра и… По дяволите! Вечерта, в която пътувах от Нешвил за Мемфис — това е вечерта, в която бе убита Лулу — взех със себе си термос с кафе и го изпих по пътя.

— Кой ти приготви кафето? — прекъсна го Джъд.

— Не съм сигурен. Мисля, че Марси го направи, но ми се струва, че Аарон ми донесе термоса, след като вече се бях качил в колата и се канех да потеглям.

— Някой от служителите ти те е упоявал системно. Целта му е била да изгубиш съзнание за известно време и да се окажеш без алиби за времето на всяко убийство — заключи Грифин.

— Това означава, че убиецът, когото търсим, може да се окаже Аарон Тули или пък Джейс Морган.

Джъд току-що бе изрекъл на глас заключението, до което бяха стигнали всички останали. Куин поклати глава.

— Не, това не е възможно. Отказвам да повярвам, че някой от тях двамата е способен да извърши хладнокръвно убийство.

Не беше възможно да е някой от двамата. Просто не можеше да бъде!

— Е, в твой интерес е да повярваш в това — каза му Грифин. — Защото ако не успеем да докажем, че някой друг е отнел живота на тези шест жени, ти можеш да се окажеш обвинен за всичките убийства. А Анабел няма да бъде в безопасност докато не заловим истинския убиец.

 

 

Не му беше никак трудно да удари сервитьора по главата и да го остави да лежи в безсъзнание и облян в кръв, а може би дори и умиращ. Просто го бе проследил до служебния асансьор и го бе изненадал. Глупакът дори не разбра откъде му дойде. Всъщност успя да го елиминира веднага, защото го удари с дръжката на пистолета. Е, технически погледнато, пистолетът не беше негов. Регистриран беше на името на Куин Кортез, но сега той разполагаше с него. Измъкна сервитьора от асансьора и го бутна надолу по стълбите. Предположи, че ще минат часове преди някой да го открие.

Когато асансьорът се качи на необходимия етаж и вратите се отвориха, той пъхна пътната чанта под масичката за сервиране и спусна ленената покривка така, че да я скрие напълно. Избута количката от асансьора и я забута надолу по коридора, като си свирукаше.

Както и бе очаквал, пред вратата на апартамента й седеше бодигард. Едър чернокож здравеняк, който изглеждаше като бивш състезател по борба или пък футболист. Висок беше приблизително метър и деветдесет и тежеше поне сто и двадесет килограма.

— Добро утро — поздрави той. — Донесох закуската на госпожа Вандерли.

— Доколкото ми е известно госпожа Вандерли не е поръчвала закуска. — Чернокожият мъж го изгледа изпитателно, очевидно опитвайки се да прецени дали човекът пред него представлява някаква заплаха.

— Вероятно нещо не сте разбрал. Защото от кухнята ме изпратиха да й донеса закуската. Яйца, бекон, препечен хляб и горещ чай.

Разбираше, че бодигардът обмисля възможностите си.

— Ще се обадя долу да проверя дали наистина е поръчвала закуска.

— Да, добре. А бихте могъл да попитате и нея.

Здравенякът кимна с глава.

— Стой тук.

— Да, добре. — Отдръпна количката няколко метра по-назад стараейки се да покаже на бодигарда, че е просто сервитьор, който не представлява никаква заплаха.

Охраната почука на затворената врата на апартамента на Анабел Вандерли.

— Госпожо Вандерли? Тобиас е.

Тя отвори врата почти веднага, давайки му възможност да я огледа. Не беше пищна красавица като Лулу, но пък изглеждаше като истинска дама. А и, ако съдеше по всичко, което бе слушал за нея, тя наистина беше дама. Но пък, от друга страна, Карла Миликан също бе дама. Много приятна при това. Кендъл Уелс беше първокласен адвокат. Виж, Лулу беше курва. А също и Джой Елис.

Ами Кели? — запита се той.

Кели не беше дама. Не беше нито мила, нито умна, нито приятна. Но не беше и курва.

Кели беше просто майка. Неговата майка.

— Госпожо Вандерли, поръчвала ли сте закуска? — попита бодигардът. — Тук се появи един сервитьор с поднос…

Той извади пистолета изпод бялото униформено сако, което бе съблякъл от сервитьора. Беше го затъкнал в колана на черния униформен панталон, който му беше възкъс. После със светкавична бързина застана точно зад огромния чернокож охранител.

— Тобиас, внимавай! — изпищя Анабел.

Твърде късно. Тобиас понечи да се извърне и той го застреля. Точно между очите. Здравенякът падна покосен, подобно на вековно дърво, отрязано в гората. Навсякъде плисна кръв. Анабел отново изпищя и се опита да затвори вратата, но тялото на Тобиас лежеше точно на прага. Осъзнала, че няма да може да затвори, Анабел се обърна и побягна. Той прескочи трупа на охранителя и хукна след нея. Хвана я в спалнята малко преди да затвори вратата под носа му. Сграбчи я и я дръпна към себе си.

— Ако изкрещиш отново, ще те застрелям. Разбра ли?

Анабел изправи рамене и кимна.

— Сега се махаме от тук. Ще слезем със служебния асансьор. Ако решиш да ми създаваш проблеми, ще те убия.

— Значи ти си бил? — попита тя. — Ти си бил през цялото време.

— Млъквай и тръгвай.

Стигнаха до входната врата. Тя рязко спря, зърнала тялото на Тобиас.

— Просто го прескочи.

Тя се подчини. Неохотно.

Излязоха заедно в коридора. Няколко от съседните врати се отвориха. През пролуките надничаха любопитни лица. Той размаха пистолета и стреля два пъти в тавана. Вратите се затвориха на часа. Той пъхна ръка под количката за сервиране и измъкна чантата си.

След няколко минути слязоха на приземния етаж. Беше оставил джипа на улицата, но не смееше да го използва повече. Преди да влезе в хотела, беше присвоил един пикап за доставки, елиминирайки шофьора. Никак не му беше приятно, че трябваше да нарани толкова много невинни хора, но съзнаваше, че няма как да го избегне. Ако нещата се развиеха според плана му, днешният ден щеше да бъде кулминацията на една година, изпълнена с много тежък труд. Днес добрият и лошият Куин щяха да се изправят лице в лице. Най-накрая.

Замъкна Анабел до пикапа, отвори задната врата и я натика в тъмната каросерия. После пропълзя след нея, взе въжето, което бе приготвил предварително и завърза здраво ръцете и краката й.

— Къде ме водиш?

— На едно уединено място, където ще можеш да прекараш известно време с лошия Куин.

— Какво?

Той извади една носна кърпичка от джоба си и я натъпка в устата й. После извади някакви парцали и ги завърза през устата й.

Ето, това щеше да свърши работа. Беше я овързал като буба. Сигурно щеше да се търкаля насам-натам из каросерията и може би дори щеше да се блъсне в безжизненото тяло на шофьора… Това обаче беше без значение. И да искаше, нямаше да може да изпищи.

 

 

Сандърс спря линкълна пред хотел „Пийбоди“ и трима от мъжете слязоха от колата. Брус Аскю остана в колата заедно със Сандърс.

— Вие двамата се качвайте направо в моя апартамент.

— Грифин подхвърли ключа на Джъд. — Аз ще се отбия при Анабел, за да поговоря с нея. Ще й кажа, че искаш тя да се прибере в Остинвил, но ако не успея да я убедя, ще се наложи да разговаряш ти с нея.

Куин кимна и тримата влязоха в хотела. Веднага им стана ясно, че там става нещо. Нещо необичайно. Служители от охраната на хотела бяха блокирали пътя към асансьорите.

— Питам се какво ли се е случило? — Джъд поспря и се огледа.

— Вие двамата изчакайте тук. Аз ще се опитам да разбера. — Грифин се приближи и заговори един от охранителите на хотела. Веднага след това се върна при Джъд и Куин. — Моля те да не прибързваш със заключенията. — Погледът му бе насочен право към Куин. — Току-що научих, че е имало стрелба на етажа, на който се намира апартаментът на Анабел. Един мъж е мъртъв. Предполагам, че това е Тобиас. Освен това са намерили един полумъртъв сервитьор на стълбището.

— Той е пипнал Анабел. — Сърцето на Куин сякаш спря. Който и да беше този човек, той вече бе убил шест жени, успял бе някак си да надвие агента на Грифин и сега държеше Анабел. И ако все още не я бе убил, сигурно скоро щеше да го направи.

— Трябва да се кача горе — заяви Куин и се спусна към стълбището. Грифин обаче го сграбчи за ръката и доста грубо го блъсна към стената.

— Искам двамата с Джъд да отидете във фоайето и да седнете някъде. Аз ще разбера какво точно се е случило и дали Анабел е въвлечена в това. Ако се окаже, че е така — казвам ако — тогава ще решаваме как да действаме.

„Не! — мислено извика Куин. — Не мога просто да чакам тук. Трябва да разбера дали Анабел е в безопасност. Трябва да направя нещо.“

Сякаш прочел мислите му, Грифин заяви:

— Ако си позволиш някоя глупост, ще се озовеш обратно в затвора, а от там няма как да помогнеш на Анабел. Това ли искаш наистина?

Джъд хвана Куин над лакътя и го поведе към фоайето на хотела. Куин обаче отказа да седне. Не го свърташе на едно място. Започна да кръстосва из просторното помещение. След няколко минути, които му се сториха като часове, Грифин се приближи до тях. Погледна го и по лицето му разбра, че новините не са добри.

— Тобиас е мъртъв — съобщи Грифин. — Застрелян почти от упор. Точно между очите.

Куин имаше чувството, че някой току-що го бе ударил с все сила в корема и бе изкарал всичкия въздух от гърдите му.

— Анабел?

— Няма я. Няколко човека от гостите на хотела, отседнали в съседните стаи, зърнали млад мъж, който дърпал някаква жена по коридора. Описанията, които дават на този мъж, са твърде различни, за да ни бъдат от полза. Млад. Висок. С кафява коса. Облечен с бяло сако и тъмни униформени панталони.

— Млад, висок и с кафява коса. На това описание отговарят и двамата ти служители — отбеляза Джъд.

— Да, би могъл да е както Аарон, така и Джейс — съгласи се Куин въпреки нежеланието си да повярва, че някой от двамата е въвлечен в това. Двама млади мъже, които бе спасил от живота на улицата. Беше станал техен приятел, осигурил им бе работа, доверил им се бе, възприемал ги бе като свои синове.

— Ченгетата вече идват насам — рече Грифин. — Мисля, че трябва да се обадим на лейтенант Нортън. Анабел е била отвлечена и сега се намира в ръцете на сериен убиец. Ще имаме нужда от неговата помощ.

 

 

Анабел нямаше представа колко време бе пътувала в каросерията на пикапа. Знаеше само, че търкаляйки се, се бе блъснала в безжизнено човешко тяло и бе продължила да пищи, макар и на ум, цяла вечност. Не можеше да е сигурна дали е изминал час или два. Времето бе престанало да бъде от значение за нея. Не и когато бе пленница на някакъв безумец.

Слънчевата светлина я заслепи, когато вратата се отвори и една голяма ръка я сграбчи и я издърпа напред. До този момент дори не си бе дала сметка, че лежи толкова близо до вратата. Той бързо развърза въжето, с което бе завързал краката й. Смъкна я от пикапа и я накара да стъпи на земята. Тя се олюля и падна върху похитителя си, който буквално я помъкна покрай някаква сграда, която й заприлича на мотел. Анабел си помисли, че някой непременно ще ги забележи и ще си даде сметка, че е била отвлечена от този човек.

„Ръцете и устата ти все още са завързани, но краката ти са свободни. Не се предавай без съпротива. Направи нещо. Каквото и да е. Ритни го силно и избягай надалеч.“

Анабел направи точно това. Целеше се в слабините му, но не улучи. Въпреки това ритникът й го свари неподготвен и тя успя да се откопчи от него. Беше пробягала едва двеста-триста метра, когато той я настигна и я събори на бетонната алея пред хотела. Остана да лежи под него, останала без дъх с болезнено ожулено и натъртено тяло.

Той измъкна пистолета от колана на панталона си и притисна дулото му към главата й.

— Ако още веднъж опиташ нещо подобно, ще те застрелям. Не искам да го правя, Анабел. Аз не съм жесток човек. Не и към жените, които обичаме. Убивам ги внимателно и нежно. Избавям ги безболезнено от мъките им. И с теб ще постъпя по същия начин.

„За какво говореше той? Какви мъки? И какво имаше предвид под това обичаме? Той не би могъл да я обича. Та той дори не я познава! Беше я виждал само веднъж.“

Рязко я изправи на крака и я повлече към стая номер десет. Анабел се огледа с надеждата, че някой може да я забележи. Наоколо обаче не се виждаше жива душа. Тогава забеляза, че на паркинга няма никакви автомобили, а едноетажният мотел изглежда западнал и полуразрушен. Сградата очевидно бе изоставена и вероятно съвсем скоро предстоеше да бъде съборена.

Той отвори отключената врата на стая номер десет и я вкара вътре. Блъсна я миризмата на спарен и застоял въздух. Стаята тънеше в полумрак.

Завлече я до леглото.

— Сядай.

Тя седна.

— Сега ще сваля превръзката от устата ти — рече й той. — Можеш да пищиш колкото си искаш. Тук никой няма да те чуе.

Той развърза парцала и извади кърпата от устата й. Анабел се задави, закашля се и рязко си пое въздух.

— Сега ще завържа ръцете ти за таблата на леглото, за да съм сигурен, че няма да избягаш.

Той се наведе, за да разхлаби въжето, а тя го удари с глава. По дяволите, заболя я ужасно. Анабел обаче побърза да се възползва от изненадата му, скочи от леглото и хукна към вратата. Той я настигна в мига, в който ръката й докосна бравата.

После нещо твърдо я удари по главата.

 

 

Клетъчният телефон на Куин иззвъня. В първия момент реши да не вдига, тъй като той, Джъд и Грифин тъкмо разговаряха с Джим Нортън.

— По-добре виж кой те търси — обади се Грифин.

Куин се отдръпна малко встрани, за да проведе разговора.

— Куин Кортез.

— Здрасти, Куин.

Мигновено разпозна гласа. Стомахът му се сви от страх.

— Къде си?

— В един малък отдалечен мотел.

— Сам ли си?

— Разбира се, че не съм сам, глупак такъв. Анабел е заедно с мен.

— Не я наранявай. — Ударите на сърцето му отекваха оглушително в ушите му. — Обещавам ти всичко, което пожелаеш. Само не я наранявай.

— Куин Кортез ми се моли! Хммм… това ми харесва. Молил ли си се и преди, Куин? Защото аз съм го правил. Тя постоянно ме караше да й се моля. Насочваше срещу мен шибания си пръст и се смееше, докато аз плачех и виех от болка.

— Кой?

— А ти кой мислиш? Кели. Моята майка. Жената, от която ти се възползва, а след това я забрави и съсипа живота й.

— Кели Флеминг?

— Флеминг не беше истинското й име. Тя използваше много и най-различни фамилни имена. Сменяше фамилията си след всяко преместване. Мисля, че истинското й име беше Форд. След като си я зарязал, тя се омъжила за някакъв загубеняк на име Тони Форд, но той не се задържал дълго при нея. — Той се изсмя. — Но поне се оженил за нея, а това е повече, отколкото ти някога си правил за нея. Не си я спомняш, нали, Куин? Високото, кокалесто момиче, което ти преподавало английски през първия ти семестър в колежа. Изчукал си я няколко пъти и тя решила, че си влюбен в нея.

— Кели… Мили боже!

Смътно си спомняше странната млада жена, която му бе преподавала през този толкова труден първи семестър. Отдавна обаче бе забравил името й. Кели. По онова време преспиваше с всяко момиче, проявило интерес към него. Кели не беше изключение. Когато я заряза, тя започна да го преследва. В продължение на месеци се влачеше след него и го причакваше, но след това изчезна и той никога повече не я видя. И ако трябваше да бъде напълно искрен, нито веднъж през изминалите години не се бе сещал за нея.

— Ти ли я уби? Ти ли уби майка си?

— Да, аз я убих. Убих и другите. А сега ще убия и Анабел. Ще я избавя от страданията и мъките й. Тя е влюбена в теб, също като останалите. Ти обаче ще разбиеш сърцето й и тя никога няма да може да се съвземе… Ще започне да причинява страдания на другите, защото…

— Анабел не е като останалите жени. Аз я обичам. Чуваш ли ме? Аз обичам Анабел и искам да се оженя за нея. Никога няма да разбия сърцето й. Обещавам ти.

— Не ти вярвам.

— Но е истина. Кълна се, че говоря истината. Мога и да ти го докажа, ако ми позволиш. Просто ми кажи къде си и аз ще ти докажа, че обичам Анабел.

Мълчание.

— Отговори ми, по дяволите!

— Добре. Ако… ако наистина я обичаш, можеш да я спасиш. Но ще трябва да умреш вместо нея. Готов ли си да го направиш? Готов ли си да пожертваш живота си, за да изкупиш всичките си грехове и да спасиш Анабел?

— Да. Само ми кажи къде си и аз ще дойда при теб. Тогава ще пуснеш Анабел и ще убиеш мен вместо нея. Споразумяхме ли се?

— Да, споразумяхме се. — Пауза. — Но трябва да дойдеш сам и невъоръжен. Ако видя, че с теб има някой, ще я убия. Ще я убия и ако открия, че носиш оръжие. Разбра ли?

— Да, разбрах.