Бевърли Бартън
Любов с непознат (25)

23.

Анабел полегна на канапето, опряла гръб на гърдите на Куин и изпънала напред кръстосаните си в глезените крака. Главата й лежеше на рамото му и той притискаше брадичка към лицето й. Разговаряха от няколко часа — най-вече за последните дни и нощи, които бе прекарала в Остинвил… и за Лулу. За добрите й черти, които и двамата предпочитаха да си спомнят. Анабел поръча обяд. Изядоха го бавно, без да спират да разговарят и едва преди няколко минути приключиха с десерта и кафето. Остатъците от обяда им бяха струпани върху малката маса в другия край на стаята, а празните им чаши за кафе и чинийките от десерта стояха пред тях на масичката за кафе. Бяха се настанили удобно на канапето и Анабел лежеше сгушена в ръцете на Куин — от време на време разговорът им бе прекъсван от нежни целувки и изпълнени с наслада ласки.

Чувстваха се прекрасно заедно. Бяха спокойни и отпуснати. Не изпитваха никакво напрежение. Никой не поставяше условия и изисквания. Общуването им бе сладка прелюдия към любовния акт, нежен израз на желанието на двама човека да бъдат заедно — желание, по-силно от всичко друго на света.

След като се наобядваха, Анабел наля кафето, а Куин попадна на някаква радиостанция, която излъчваше предимно джаз. Двамата взеха чашите си и се настаниха на канапето. Най-напред изядоха нейния десерт, а след това и неговия — хранеха се един друг с истинска наслада. Куин облиза сметаната от едното ъгълче на устата й, а тя избърса с пръст шоколада от устните му, след което сладостно облиза пръста си. Преживяването беше изключително романтично и чувствено. Споделените заедно мигове сякаш бяха част от някакво паралелно измерение, в което не съществуваше никой друг.

Куин обви ръце около кръста й, сложи огромните си ръце върху корема й и я целуна по слепоочието.

— Разкажи ми каква беше като малко момиченце.

— Бях ужасно разглезена от двамата ми родители, които ме обожаваха. Баща ми помагаше в управлението на „Вандерли инкорпорейтид“, но никога не постави работата пред семейството си. — Тя въздъхна. — За разлика от чичо Луис, който винаги пренебрегваше Уайд заради работата си. Той обаче се поучи от грешките си и по-късно се посвети изцяло на Лулу. — За съжаление бе предал и дъщеря си. Обичаше я с цялото си сърце и душа, но не съумя да я предпази и защити от сексуалните желания на по-големия й брат.

„Не мисли за това сега. Твърде късно е да направиш каквото и да е. Вече не можеш да помогнеш на Лулу. Всъщност, беше късно да й помогнеш още преди години, когато тя най-сетне ти довери истината за отношенията й с Уайд.“

— Каква беше майка ти? Като теб ли? — попита Куин. — Красива, умна и секси?

— Аз — секси? — Тя извърна глава и го погледна в очите.

Куин положи ръка на тила й, целуна я нежно и отговори:

— Да, ти. Не ми казвай, че не осъзнаваш сексапила си.

— Щом казваш… — Анабел се усмихна, после се обърна и отново положи глава на рамото му. — Майка ми беше красива, добра и изключително любвеобилна. Наследила съм нейното телосложение и усмивката й. Устата ми е също като нейната, но повече приличам на баща си. Той беше рус и със сини очи. Изглеждаше като истински Вандерли. — Положи длани върху ръцете на Куин. — А ти какъв беше като момче? Преждевременно развит? Във всяко едно отношение?

Куин не отговори веднага и тя се зачуди защо обмисля толкова внимателно онова, което възнамеряваше да й каже. Нима спомените му от детството не бяха безгрижни и щастливи?

— Моите родители се оженили, защото майка ми надула корема. Тя била купонджийка, обичала да се забавлява и се чукала, без да подбира особено. Рико Кортез прекарвал всяка нощ с различна жена и не останал никак доволен, когато тя му казала, че е бременна от него — започна разказа си Куин, като подбираше възможно най-грубите думи. — Бракът им продължил по-малко от година. Бил съм твърде малък, когато баща ми изчезнал и дори не си го спомням.

— О, Куин, ужасно е, че ти и майка ти сте били изоставени по този начин. — Анабел отново се сгуши в него. — Значи си израснал без баща, така ли? Или майка ти се омъжи отново?

— Сгодява се на няколко пъти, но така и не стигна до олтара, защото веднага щом я поопознаеха малко по-добре, годениците й си плюеха на петите и изчезваха от живота ни. Що се отнася до баща ми… да, беше ми трудно без него — рече Куин. — Той обаче извади късмет. Отърва се от нея и ме остави да се оправям сам през следващите шестнадесет години.

— Значи не е била добра майка?

Куин се изсмя.

— Нека просто да кажем, че Шийла Куин Кортез никога не би спечелила наградата „Майка на годината“. Изчезваше от къщата и не се връщаше с дни, като ме оставяше съвсем сам, без да има кой да се грижи за мен. После изтрезняваше и се прибираше у дома. Майка ми беше алкохоличка и колкото по остаряваше, толкова по-лошо ставаше пиянството й. Нямахме никакви пари и понякога се налагаше да крада, за да не стоим гладни. Ако не бяха приятелите й… — Куин изсумтя с отвращение. — През годините ми доведе толкова много чичовци, че накрая им изпуснах края.

— Майка ти не е ли имала роднини? Ти нямаше ли баба и дядо, които…

Почувства напрежението, обхванало тялото му.

— Родителите на майка ми не желаеха да имат нищо общо с нейното мексиканско копеле. Веднъж отидохме да ги навестим. По онова време бях на пет или шест годинки. Казаха й, че тя може да остане, но в дома им няма място за сина на някакъв мръсен и мързелив мексикански непрокопсаник.

— Куин… — Завъртя се в ръцете му и го прегърна, заровила лице на гърдите му. Как ли се чувства едно толкова малко момченце, когато слуша ужасните думи, изговорени по негов адрес от собствените му баба и дядо?

Той обви ръце около нея и започна да гали тялото й.

— Тя може и да не струваше нищо като майка, но има нещо, което не мога да не й призная — в онзи момент каза на родителите си, че могат да я целунат по белия задник, сграбчи ръката ми и ме помъкна към очуканото си пинто, след което изчезнахме от там, за да не се върнем никога повече.

— Но ти, въпреки всичко, си обичал майка си, нали?

Мълчание.

Облегнала глава на гърдите му, Анабел се вслушваше в ударите на сърцето му. Долавяше болката му и за пръв път започваше да си дава сметка за влиянието, което нещастното детство бе оказало върху целия му живот.

— Куин?

— Да, предполагам, че я обичах. Поне толкова, колкото я и мразех.

— Отношенията ти с майка ти ли са причината, поради която…

Той рязко вдигна ръка, сграбчи я за брадичката и отмести главата й от гърдите му. Стресната от реакцията му, тя го изгледа с широко отворени очи. Преди успее да каже каквото и да било обаче, той нежно положи главата й обратно върху гърдите си и я целуна.

Тази целувка беше по-различна от нежните, изпълнени с благоговеене целувки, които си бяха разменяли до момента. Устните му нападнаха нейните, тласкани не само от едва сдържано желание, но и от някаква първична потребност — сякаш търсеше нещо и се надяваше да го получи от нея. Дали не търсеше любов? Дали не изпитваше отчаяна нужда да обича и да бъде обичан, без дори да си дава сметка за това? Целувката му изведнъж я завладя изцяло, прогони от главата й всяка разумна мисъл. Анабел се завъртя в ритъма на неговата страст и останала без дъх, отвърна на целувката със съответстващ на неговия плам. Най-накрая Куин се отдръпна, плъзна устни по бузата й и надолу по шията й. Анабел безсилно отпусна глава и бавно се върна в реалността. Куин бавно повдигна глава и я погледна със замъглените си от страстта очи. Тя се усмихна.

— Хайде да оставим за някой друг път разговорите за майка ми и моето детство — предложи той. — Защо да съсипваме този толкова прекрасен ден?

На Анабел й се искаше да научи още за майка му и за отношенията помежду им. Като аматьор психиатър би могла да намери поне няколко обяснения за нежеланието на Куин да се обвърже за постоянно с коя да е жена. Той вероятно изпитваше недоверие към жените по принцип, породено от факта, че нито веднъж през цялото си детство не бе почувствал, че може да се довери и да разчита за нещо на собствената си майка. И тъй като безбройните връзки на майка му бяха единствения му пример за отношенията между половете, растейки, той се бе превърнал в любимец за жените, възприемайки всяко свое завоевание като най-естественото нещо на света.

— Нали разбираш, че не всички жени са еднакви — подхвърли Анабел и отново се сгуши в ръцете му.

— Някои неща мъжът знае с главата си. А други усеща с това тук. — Сви едната си ръка в юмрук и я притисна към корема си.

Анабел хвана ръката му, изпъна пръстите и притисна дланта му към сърцето си.

— Други пък с това тук. — Притисна ръката му със своята, за да не му позволи да я отдръпне. — Искам да знаеш какво изпитваш към мен със сърцето си.

— Нямам кой знае какъв опит в това отношение. Никога не съм разчитал на сърцето си — призна той. — Обикновено използвам ума си, инстинктите си, и когато се наложи, животинските си потребности. Чувствата са нещо, за което не мисля често. И определено никога не говоря за тях. — Сложи ръката си върху нейната и я плъзна надолу по тялото й към венериния й хълм. — Зная добре какво изпитва една жена тук, долу, но не разбирам онова, което става в сърцето й. — Притисна ръка към чувствителния център на женствеността й.

Цялото й тяло се напрегна и затрептя от желание.

— Искам двамата с теб да се любим и дори и това да е единственото, което можеш да ми дадеш, аз ще го приема и ще бъда щастлива да бъда твоя любовница — заяви Анабел. — Но държа да те предупредя, Куин Кортез, че искам много повече. Аз съм от тези жени, които предпочитат любовта и секса да вървят заедно, преплетени в постоянството на дълбока и трайна връзка. Ти може и да си мислиш, че не си способен да ме обичаш по начина, по който искам, но това не променя факта, че аз вече съм влюбена в теб.

Той я прегърна силно, но с неизмерима нежност и благоговеене. Наведе се напред, притисна глава към шията й и прошепна:

— Този факт би трябвало да ме плаши до смърт. Би трябвало да ме накара да си плюя на петите и да избягам далеч от теб. Истината обаче е, че изобщо не се плаша, а Господ ми е свидетел, че не искам да бягам от теб. — Вдигна глава и допря буза до нейната. — Но Анабел, моя любима Анабел… ти заслужаваш много повече.

Тя отново се обърна в ръцете му и го прегърна.

— Онова, което си мислиш в действителност, е, че не ме заслужаваш.

— Имаш право. Аз наистина не те заслужавам. Ти си твърде добра за хора като мен.

— Аз пък не смятам така — увери го тя и го погали по бузата. Наболата му брада подразни меката кожа на пръстите й. — Аз мисля, че имаш нужда от мен. Освен това вярвам, че именно аз съм жената, която заслужаваш — жена, която може да те обича с цялото си сърце. Жена, която е способна на вярност и всеотдайност. Жена, на която можеш да се довериш.

Куин затвори очи. Сякаш комбинацията от нежната ласка и прочувствените й думи му идваха в повече.

— Ти, на свой ред, заслужаваш мъж, който е способен да ти отговори със същото.

Тя хвана лицето му с две ръце и прокара палец по леко разтворените му устни.

— Чувала съм, че от лошите момчета излизали страхотни съпрузи.

Куин се ухили.

— Чувала си значи?

— Аха… Те са също като грешниците, преоткрили религията и превърнали се в религиозни фанатици. Това е сценарий, стар като света — лошо момче среща добро момиче и животът му се променя из основи. Звярът научава, че любовта на една жена може да го превърне в принц.

— Ти вярваш ли в приказките, querida?

— Да, вярвам.

Куин хвана ръката й и я поднесе към устните си.

— Трябваше и сам да се досетя, че си романтичка.

Тя въздъхна.

— Когато бях на двадесет и две години се сгодих за един мъж, когото възприемах като любовта на живота ми. Кристофър. Той беше всичко онова, което исках от един мъж, от един съпруг и баща на децата ми.

Куин се напрегна.

— Защо ми разказваш за този мъж?

— Малко преди сватбата ни, Крис едва не загина в ужасна автомобилна катастрофа. Получи парализа вследствие на нараняванията си. Аз продължавах да искам да се оженим, но той отказа, защото… — Тя преглътна шумно. — Крис не можеше да прави секс.

Куин не каза нищо.

— Обичах Крис с цялото си сърце и останах сгодена за него до деня на смъртта му преди две години. През всичките тези години му останах вярна. Изневерих му само два пъти — прекарах една нощ със стар приятел около пет години след катастрофата на Крис, а по-късно имах кратка връзка с един мъж, когото уважавах и на когото се възхищавах. Със сърцето си обаче обичах единствено Крис. — Потрепери, когато Куин целуна пръстите й. — Когато обичам някого, аз го обичам безрезервно, давайки всичко от себе си. Не признавам половинчатите неща. И ако нашата връзка оцелее и се превърне в нещо повече от кратка забежка, аз ще бъда изцяло твоя — със сърцето, ума си, тялото и душата си.

Куин целуна пръстите, а след това и ръката й. Затворил очи, продължи да плъзга устни по гладката й кожа.

— Когато те зърнах за пръв път, някак си разбрах — инстинктивно предполагам — че си по-различна от другите жени, които познавам. Почувствах, че си специална. И това прозрение ми подейства като светкавица, поразила ме ненадейно. — Отвори очи и я погледна с обожание. — Обвързването ти с мен е грешка. Би трябвало веднага да ме изриташ от тук, да ме принудиш да си тръгна и да не те безпокоя никога повече. Ако си умна, ще…

— Аз съм влюбена в теб. Може това да е проява на глупост. Може би един ден ще съжалявам. Но в момента не мога нищо да променя. А и не мисля, че бих променила каквото и да било, дори и да можех. Защото любовта ми към теб… ме кара да се чувствам невероятно. Просто неописуемо.

Той обгърна тялото й и я притисна към себе си. Бяха сами в апартамента на Анабел, потопени в спокойната тишина на късния следобед. Лежаха на канапето, опиянени от неописуемото задоволство, породено от преплетените им тела и души. Анабел си помисли, че няма друго място на земята, на което би искала да бъде в този момент. Нито пък друг мъж, когото би пожелала. Нито сега, нито когато и да било.

 

 

Марси отново погледна часовника. Осем и петнадесет. Къде, по дяволите, беше Куин? Защо дори не си бе направил труда да й позвъни? Не си ли даваше сметка, че тя се тревожи за него? Погледна към телефона, монтиран на стената в кухнята. Искаше й се той да звънне.

— Защо просто не му се обадиш? — попита Аарон, който тъкмо влизаше в стаята.

— Какво? — Марси рязко се обърна и го изгледа ядосано.

— Шефът не се е обаждал цял ден и ти се тревожиш. Обади му се.

— Не трябва да го безпокоя.

Аарон я прегърна през кръста, привлече я към себе си и я целуна по шията.

— Ако се тревожиш за Куин, ще фучиш и ще недоволстваш цялата вечер, вместо да се гушкаш с мен около бутилка хубаво вино.

— И кое те кара да мислиш, че имам намерение да се гушкам с теб?

— Защото ти се иска още от онова, което мога да ти дам. И не го отричай, защото зная, че е така.

— Нямам намерение да отричам каквото и да било — увери го тя.

— Така че, обади се на Куин, разбери къде е и го попитай дали ще се прибира тази вечер. Защото, ако ще си идва, предполагам, ще искаш да си сигурна, че няма да ни хване заедно. В края на краищата, ти продължаваш да си фантазираш, че някой ден ще се превърнеш в любовта на живота му.

— Млъквай.

— Просто му се обади, става ли? — Аарон я освободи от прегръдката си, отвори хладилника и си взе кутийка кола.

— Трябва да зная дали има намерение да се прибира у дома за вечеря.

— Добро извинение.

Марси протегна ръка към телефона. „Просто набери номера на клетъчния му телефон. Когато вдигне, го попитай дали ще се прибере за вечеря. Както изтъкна Аарон, това е добро извинение за желанието ти да разговаряш с него.“ Извърна глава и погледна през рамо към Аарон.

— Излизам — увери я той. — Знам, че би искала да си сама, когато разговаряш с любовта на живота си.

Веднага щом Аарон излезе от стаята, тя вдигна слушалката и набра номера на Куин. Остави го да звъни, но никой не вдигаше. Накрая, тъкмо когато си помисли, че всеки момент ще се включи гласовата поща, тя чу гласа на Куин. Долови още музика и други гласове, които говореха около него.

— Куин, Марси е.

— Да? Какво има? Да не се е случило нещо? — попита Куин.

— Не, не. Всичко е наред. Аз… аз просто се питах…

— Говори по-високо, ако обичаш, скъпа.

До този момент Марси не си бе дала сметка, че буквално шепнеше.

— Къде си?

— В „Чез Филипе“ в „Пийбоди“. Двамата с Анабел вечеряме.

— О! — Значи беше с нея. С братовчедката на Лулу. Как можеше да вечеря и да се забавлява с братовчедката на бившата си любовница? А и що за жена беше тази, която се поддаваше толкова лесно на ухажването на Куин? — Струва ми се, че вече отговори на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

— Исках само да разбера дали ще се прибереш за вечеря.

— О, Марси, извинявай. Трябваше да ти се обадя. Просто не помислих. Двамата с Анабел прекарахме деня заедно и аз напълно забравих за телефона.

Беше прекарат целия ден с нея. Дали се бяха любили? Нима Анабел Вандерли се бе превърнала в последното завоевание на Куин?

— Аарон ми каза, че детето на Лулу не е нито от теб, нито от него. Това е добре. И за двама ви.

— Да, така е. За нещастие обаче не е достатъчно, за да свали от мен всички подозрения — отвърна Куин. — Виж, ще ти обясня всичко утре. Става ли?

— Става.

Стори й се, че долавя женски глас. Тих, нежен… Анабел?

Куин тихичко се разсмя. Чувствено и страстно.

— Марси, тази вечер няма да се прибирам.

Значи това му бе казала Анабел. Тези думи бе произнесла. „Кажи й, че няма да се прибираш тази вечер.“

— Приятно прекарване — най-накрая успя да продума Марси.

— До утре, скъпа. — Линията прекъсна.

Марси остана неподвижно, стиснала телефонната слушалка в ръка и заплака. „Идиотка! Такава си глупачка, Марси. Прекрасно знаеше, че ще се появи друга жена. Винаги става така. Освен това и сама се бе досетила, че тази жена ще бъде Анабел Вандерли.

Дяволите да я вземат тази Анабел! Нея и всички останали жени в живота на Куин. Марси мразеше Анабел. Всичките ги мразеше. До една.“