Бевърли Бартън
Любов с непознат (30)

28.

Куин остави Аарон и се махна, за да помисли върху онова, което бе казал току-що. Не бе имал никакво намерение да го изрича. Всъщност, изобщо не се бе замислял за чувствата си към Анабел. Думите обаче сами изплуваха в съзнанието му и в следващия миг се изплъзнаха и от устата му. Излезе от всекидневната в коридора, опитвайки се да проумее смесените си чувства и обърканите мисли, които се лутаха в главата му. Сред целия този хаос обаче се открояваше едно-едничко ясно нещо. Онова, което бе казал на Аарон, беше самата истина. Истина, която бе заличила и удавила всички други негови мисли, опасения и съмнения.

„Аз намерих любовта на живота си.“

Нямаше смисъл да го отрича нито пред себе си, нито пред когото и да било. Нямаше никаква представа как точно се бе случило и защо. Сякаш бе запалил някаква лампа и бе осветил катранено черната пустота, за да открие, че обича Анабел.

Определено имаше нужда от време, за да обмисли чувствата си. Нещо, което не бе правил никога през живота си. Трябваше да помисли как да се справи с положението. Дали да каже на Анабел веднага? Или пък да изчака?

Най-напред обаче трябваше да се погрижи за Марси. Трябваше да направи всичко възможно тя да не остане наскърбена и наранена.

Застана пред вратата на стаята й и спря за момент. Бедната Марси. Изобщо не бе имал намерение да я подвежда, да й вдъхва фалшиви надежди за бъдещето. Аарон имаше право — трябваше да я накара да проумее, че между тях двамата не може да има нищо повече от обикновено приятелство.

Вдигна ръка да почука, но долови присъствието на Джейс и Аарон, които застанаха зад него. Куин погледна през рамо към тях и рече:

— Всичко ще бъде наред.

След това почука на вратата.

Не последва отговор.

— Марси? — повика я Куин. Никакъв отговор. — Марси, скъпа, отвори вратата и ме пусни да поговоря с теб.

— Върви си — извика отвътре тя.

— Докато не разговарям с теб, няма да ходя никъде.

— Няма нужда да разговаряме. Зная, че се държах като глупачка и те злепоставих пред хората. Съжалявам. Ужасно съжалявам, наистина. Имаш пълното прави да си ми ядосан. Можеш да ме уволниш дори.

— Всичко е наред, Марси. Не съм ядосан и нямам никакво намерение да те уволнявам. Двамата с теб обаче трябва да обсъдим някои въпроси. И трябва да го направим веднага.

— Предполагам, че искаш да ми кажеш, че не ме обичаш. Няма нужда обаче, защото аз вече го знам.

— Това не е съвсем вярно. Аз те обичам, но като добър приятел. Като човек, на когото мога винаги да разчитам.

Чувстваше, че нервите на Аарон, а вероятно и на Джейс, също са опънати до скъсване. Двамата продължаваха да стоят до него и да очакват с тревога отговора на Марси.

Най-накрая тя отключи вратата и я открехна едва-едва. Надникна в коридора и прикова поглед право върху Куин, пренебрегвайки напълно Аарон и Джейс.

— Значи не си ми ядосан? И не ме мразиш? Ти… ти няма да ме уволниш?

— Не и на трите въпроса.

Тя отвори широко вратата, излезе в коридора и се хвърли в прегръдките на Куин. Той я обгърна с ръце и я остави да се наплаче. Аарон рязко се обърна и гневно тръгна надолу по коридора. След няколко минути входната врата на къщата се затръшна с все сила.

— Ще бъда в стаята си, ако имате нужда от мен — рече Джейс и също изчезна по коридора.

Марси вдигна глава и погледна през сълзи Куин.

— Влюбена съм в теб и не мога да направя нищо, за да променя това.

Той я пусна, вдигна ръка и избърса сълзите й с пръсти.

— Ти само си мислиш, че си влюбена в мен. Истината е, че изпитваш благодарност към мен. Намираш ме за очарователен и неустоим. Така е с повечето жени. — Куин се усмихна с надеждата, че и тя ще се усмихне в отговор. И сполучи. — Можех да започна с теб някаква краткотрайна връзка. Можех да те вкарам в леглото си, за да правим нищо незначещ секс. А след това ти щеше да разбереш, че не съм влюбен в теб и щеше да напуснеш работата си при мен.

Марси отвори уста и понечи да отговори, но той игриво я потупа с пръст по носа.

— Винаги съм те намирал за привлекателна и изобщо нямаше да ми е трудно да се възползвам от увлечението ти по мен, но аз държа на теб твърде много — обичам те твърде много — за да си позволя да те нараня по този начин.

— Ти ме обичаш! — с надежда попита тя.

— Като по-малка сестричка. Ти си добра приятелка и превъзходна асистентка. Искам да си щастлива, но зная, че не можеш да намериш при мен щастието, което заслужаваш. — Хвана брадичката й с два пръста. — Някой ден ще откриеш подходящия човек, онзи, които е бил създаден специално за теб. На мен вече ми се случи. Можеш ли да повярваш, че след всичките тези години, аз най-после срещнах любовта на живота си?

— Анабел Вандерли. — Марси произнесе името шепнешком.

— Да, Анабел.

Очите й отново се напълниха със сълзи.

— И сама се досетих за това.

— О, скъпа… Марси…

Тя преглътна шумно.

— Радвам се за теб. Наистина.

— Ти знаеш, че Аарон е влюбен в теб, нали? Кой знае, току-виж той се оказал любовта на живота ти.

Марси се разсмя и избърса с ръка мокрото си лице.

— Съмнявам се. Освен това трябва да намеря начин да преодолея любовта си към теб, преди да започвам връзка с когото и да било.

— Как мога да ти помогна?

— Не мисля, че някой е в състояние да ми помогне. Това е нещо, с което трябва да се справя сама.

Куин кимна. Искаше му се да можеше да направи нещо — каквото и да е — за Марси.

— Е, мога поне да се обадя и да поръчам вечеря. Наближава пет часа. Трябва да хапнем нещо.

— Няма ли да се върнеш в „Пийбоди“, за да вечеряш с Анабел?

— Не, не и тази вечер. Смятам да остана тук и да вечерям заедно с вас. Сигурен съм, че Аарон ще се върне скоро. Просто му е нужно малко време, за да овладее гнева си.

— Да, сигурна съм, че ще се появи не след дълго и ще обяви, че умира от глад — съгласи се Марси. — Ей, защо не се обадиш на Анабел, за да провериш как е. Кажи й, че съжалявам за начина, по който се държах. А аз през това време ще поръчам вечерята.

Куин докосна лицето й с опакото на ръката си. Тя затвори очи и въздъхна. Той отдръпна ръка и тръгна по коридора към кухнята. Внезапно изпита силна жажда. Реши да си налее чаша чай с лед и да я отнесе горе в стаята си. После щеше да се обади на Анабел. Тя щеше да му липсва тази вечер. Но той трябваше да остане тук. Марси имаше нужда от него.

Анабел щеше да разбере. Тя имаше благ и щедър характер. И любящо сърце.

Господ да му е на помощ! Пред последните няколко дни Анабел се бе превърнала в неразделна и жизненоважна част от живота му.

Беше се влюбил в нея до уши.

Куин тихичко се засмя и отвори вратата на кухнята. Но пък колко време му бе нужно, за да стигне до тук.

 

 

Анабел съблече черната си рокля, закачи я в гардероба и облече чифт дънки и памучен пуловер с дълги ръкави. Без Куин апартаментът й изглеждаше празен. Смълчан и потискащ. Странно как само за няколко дни Куин бе успял да се превърне в толкова важна част от живота й. Беше се влюбила в него с цялата си душа и сърце и не можеше да направи абсолютно нищо, за да промени това.

Дори и сега, останала сама в апартамента, зад здраво заключената врата и в присъствието на бодигард отвън, Анабел изпитваше дълбоко безпокойство, че предстои да се случи нещо ужасно. Беше решила да пропусне вечерята, защото съзнаваше, че не би могла да преглътне и хапка. Нервите й бяха опънати до скъсване, измъчваха я угризения. Как можа да признае пред Грифин, че изпитва някакви съмнения по отношение невинността на Куин?

„Защото и ти си човек като всички останали. Защото, макар да си влюбена до полуда в този мъж, ти, всъщност, почти не го познаваш.“

Тъкмо се канеше да вземе мръсната каничка, за да я измие и да си приготви прясно кафе без кофеин, някой силно почука на вратата на апартамента. Анабел се напрегна. Остави каничката, приближи се до вратата и надникна през шпионката. Видя Грифин, застанал непосредствено до Брус Аскю.

— Анабел, Грифин съм.

Тя отвори вратата.

Той освободи бодигарда и влезе в апартамента.

— Поръчах вечеря за двама ни.

— Много мило от твоя страна, но аз не съм много гладна.

— Няма да те насилвам да ядеш, но би могла поне да ми правиш компания, нали?

— Разбира се. — Тя отново взе каничката. — Тъкмо се канех да направя кафе без кофеин. Ти ще изпиеш ли едно?

— С удоволствие. Вечерята ни ще пристигне чак след четиридесет и пет минути. Така че едно кафе ще ми дойде добре.

Анабел изми каничката, напълни я с прясна вода и се върна във всекидневната. Завари Грифин да седи на канапето. Той я погледна и се усмихна.

— Джъд Уокър ще спи тази нощ в моя апартамент. А аз възнамерявам да преспя на канапето ти.

Анабел ахна от изненада.

— Налага ли се?

— Обещах на Куин да не те оставям сама.

— Куин може да се върне тази вечер.

— Ако се върне, ще си тръгна незабавно.

— Смяташ да останеш тук, само защото Куин те помоли, нали? А не поради някакви други причини?

Грифин се засмя.

— Макар да те намирам за изключително привлекателна, скъпа моя Анабел, аз не съм глупак. Прекрасно съзнавам, че за теб съществува само един мъж. И това не съм аз.

 

 

Куин остави чашата с чай на нощното шкафче, изрита обувките си и седна на ръба на леглото. Вдигна телефонната слушалка и набра номера на „Пийбоди“. Докато чакаше Анабел да се обади, взе изстудената чаша и отпи от неподсладения чай.

Тя вдигна на четвъртото позвъняване.

— Апартаментът на Анабел Вандерли.

— Здравей, Анабел Вандерли.

— Куин! — Той долови радостта в гласа й.

— Липсвам ли ти? — попита.

— Ужасно. Ще си дойдеш ли тази вечер?

— Не и тази вечер. Тук нещата са доста напрегнати. Но Марси ще се оправи. Помоли ме да ти кажа, че съжалява за държанието си. В момента поръчва вечеря за всички ни. Джейс пък се е затворил в стаята си — не желае да става свидетел на поредния емоционален изблик. Аарон изхвърча от къщата преди малко, защото се оказа, че е влюбен в Марси и в момента й е силно ядосан. На мен също.

— Голяма бъркотия, нали?

— Да, така е. Винаги съм възприемал Марси, Аарон и Джейс като мои деца. Обичам ги и смятам, че съм длъжен да се грижа за тях.

— Разбирам. В такъв случай остани там и се погрижи за малките си пиленца.

— Искам да бъда заедно с теб. Знаеш го, нали?

— Да.

— Грифин остави ли някого пред вратата ти?

— Да, беше оставил един бодигард.

— Какво искаш да кажеш с това беше?

— Грифин е тук с мен — обясни тя. — Поръча вечеря за двама ни. В момента е във всекидневната и възнамерява да прекара нощта на канапето.

— Не съм сигурен, че харесвам идеята друг мъж да спи на канапето ти.

— Той ще спи във всекидневната, а аз ще бъда сама в спалнята. Има само един мъж, когото искам в леглото си до края на живота си.

— Радвам се да го чуя.

— Ами ти? — попита Анабел.

— И аз се чувствам по същия начин.

— Наистина ли?

— Искаш да го кажа ли, querida? Искаш да го чуеш с думи ли?

— Да, бих искала да ми кажеш с думи какво изпитваш към мен.

— Изглежда, че днес след обяд открих, че ти, Анабел Вандерли, си любовта на живота ми.

Мълчание.

— Анабел?

— Тук съм. — Долови сълзите, които напираха в гласа й.

— Обичам те — рече й той.

— И аз те обичам.

— Ще се видим утре сутринта. Ще дойда, за да закуся заедно с теб и Грифин.

Анабел се разсмя. Господи, колко обичаше смеха й.

— Лека нощ — пожела му тя.

— Лека нощ, querida.

Куин седна по средата на леглото, подпря глава на таблата и изпи чая до дъно, замислен за бъдещото си с жената, която обичаше.

 

 

Марси поръча вечеря от близкия китайски ресторант, след което се върна в стаята си, за да смени роклята, която бе носила на погребението на Кендъл Уелс. Не можеше да повярва, че се бе изложила по такъв начин. И то пред толкова много хора! Как можа да изгуби контрол над себе си? Та тя призна пред целия свят, че е влюбена в Куин и едва не нападна Анабел Вандерли!

„Куин вече ти прости. Защо не си простиш и ти?“

Марси събуваше чорапогащника си, когато й се стори, че някой минава по коридора. Вероятно беше Джейс. Или пък Аарон. Може вече да е изпуснал парата и да се е прибрал у дома. Облечена само с гащички и сутиен, тя изтича до вратата и я открехна едва-едва, за да надникне в коридора. Погледна наляво, после надясно, но не видя никого. Странно. Сигурно й се е счуло.

Марси отвори вратата на гардероба и се спря на чифт дънки и широк като торба пуловер. След вечеря щеше да изчисти кухнята, а след това щеше да поговори с Аарон. Куин смяташе, че Аарон е влюбен в нея и тя предположи, че може и да има нещо вярно в думите му. Как щеше да постъпи, ако се окажеше, че той наистина я обича? Харесваше й да се люби с Аарон. Харесваше й мисълта, че държи на нея. Но дори и да успееше да изтръгне Куин от сърцето си, щеше ли да заобича Аарон? Би ли могла да обича друг мъж?

Момчето, което прие поръчката й в китайския ресторант, й каза, че ще им донесат храната най-малко след час. Така че й оставаше цял час за убиване. Предположи, че Куин разговаря с Анабел по телефона, а Джейс се крие в стаята си, опитвайки се да стои далеч от огневата линия. От няколко дни се канеше да лакира ноктите на краката си с новия си лак. Беше яркорозов на цвят, в тон с новия пуловер, който си купи от един бутик в Нешвил. Купи пуловера, защото си спомни, че Куин винаги й правеше комплимент, когато я видеше облечена в розово.

„Престани да се опитваш да впечатлиш Куин. Ще трябва да се простиш с тази фантазия. Той обича друга жена.“

След като подреди в банята всички неща, от които щеше да има нужда, тя загъна крачолите на дънките си и хвана шишенцето с лакочистител. Навлажни едно памуче и се зае да почиства нащърбения яркочервен лак на нокътя на големия си пръст. Отново й се стори, че чува шум в коридора. Някой ходеше пред вратата й. Хвърли памучето в кошчето, излезе от банята, прекоси стаята и застана до вратата.

— Кой е там? — попита тя.

Мълчание.

— Джейс, ти ли си?

Никакъв отговор.

— Аарон?

Тишина.

Някакво неприятно усещане се заформи в стомаха на Марси. Не беше страх. Просто изпита някакво необяснимо притеснение. Отвори вратата и огледа коридора. Беше празен.

„Или аз нещо откачам, или някой наистина броди по коридора и не желае да ми се обади.“

— Куин? — високо извика тя. — Джейс?

Възможно ли е някой да е проникнал в къщата без никой от тях да го е забелязал?

Изведнъж токът угасна и коридорът потъна в непрогледен мрак. Марси се паникьоса. Бързо се върна в спалнята си, където през ниския прозорец проникваше слаба светлина и хвърляше призрачни сенки по стените и пода на стаята.

— Ей, момчета, какво става? — високо се провикна тя с надеждата, че все някой ще я чуе.

— Токът спря — отвърна мъжки глас.

На Куин ли беше?

— Ти ли си, Куин? — Забеляза тъмна мъжка сянка на вратата на стаята си.

— Аз съм. Не се страхувай. Тук съм.

Заля я огромно облекчение. Куин беше тук. Сега вече всичко щеше да бъде наред.

— Не зная дали някъде в тази къща има свещи, но съм сигурна, че видях фенерче в кухнята — рече Марси и тръгна към Куин.

— Двамата с теб нямаме нужда от светлина, нали? — подхвърли той.

Нещо не беше наред с гласа му. Не звучеше съвсем като неговия.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — увери я той и се приближи към нея. Широки рамене, високо и силно тяло — мускулесто, но стройно. Марси обожаваше тялото му.

Той се приближи още повече и тя различи тъмната му къдрава коса и ясно изразените скули.

— Бедната Марси. И ти страдаш, нали? И ти си влюбена в мъж, който никога няма да отвърне на чувствата ти.

Защо й говореше тези неща? Не разбираше ли колко силно я нараняват думите му?

— Куин, моля те, недей…

Той се присегна и стисна врата й с ръка. Марси ахна, когато я привлече по-близо до себе си и двамата застанаха един срещу друг. Лице в лице. Вгледа се в тъмните му очи и не съзря там нито доброта, нито нежност и загриженост. Това не беше онзи Куин, когото обичаше.

— Ти си една много глупава жена, Марси. И знаеш ли как постъпвам с глупавите жени? Избавям ги от страданията им. — Пръстите му се впиха във врата й. — Убивам ги с нежност. Бързо и безболезнено.

„О, господи, не! Не е възможно!“

— Ти си убил всичките онези жени, нали? — Марси отчаяно се опитваше да се откопчи от ръката му.

— Просто ги избавих от страданията им. Облекчих болката им. Сложих край на агонията им.

— А сега ще убиеш и мен? Но защо? Аз никога не съм…

Той притисна с палец гръкляна й. Натискаше толкова силно, че тя се задъха, неспособна да си поеме въздух. Започна да се бори, но той беше далеч по-силен и я блъсна върху леглото. Марси не спираше да размахва ръце. Блъскаше го, драскаше… бореше се като дива котка, за да се освободи. Той обаче припълзя отгоре й, притисна я неподвижно към леглото, с все сила дръпна ръцете й нагоре и ги прикова върху възглавницата над главата й.

Марси изпищя с пълно гърло. Писъкът й разцепи тишината в къщата.

— Никой няма да те чуе.

Тя продължи да пищи.

— Бедничката, глупава Марси…

Рязко грабна едната възглавница от леглото и я сложи върху лицето й. Марси продължи да се гърчи под него и да крещи, правейки всичко възможно, за да го възпре.

„Не, моля те… моля те, не ме убивай.“

Той притисна възглавницата към лицето й и я лиши напълно от въздух.