Бевърли Бартън
Любов с непознат (4)

2.

Куин Кортез седеше сам в смълчания кабинет на десетия етаж в Съдебната палата на Поплар авеню, пиеше кафе и очакваше пристигането на адвоката си. През цялото време не спираше да си повтаря, че нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат. В края на краищата, ченгетата не го бяха арестували. Не го бяха обвинили в убийството на Лулу. Все още.

„Все още? Никога няма да го направят. Ти не си я убил. Не съществуват абсолютно никакви доказателства, че би могъл да си го извършил. Дори и детективите да те подозират — а това вероятно е точно така — те по никакъв начин не биха могли да докажат, че си убил Лулу.“

„Да, но и ти не можеш да докажеш, че не си го направил.“

Главата на Куин пулсираше от болка. Имаше чувството, че два гигантски чука се стоварват ритмично върху слепоочията му. Облегна глава на стената и се зае да масажира челото си с пръсти.

Още когато се събуди от дрямката си край магистралата по време на пътуването от Нешвил до Мемфис, главата му пулсираше от болка. Двата аспирина, които изпи, изобщо не му помогнаха. Мъртвото тяло на Лулу и разпитите на ченгетата допълнително увеличиха напрежението му и главоболието му постепенно премина в свирепа мигрена. От край време си беше здрав като бик, но през последните осем или девет месеца бе преживял няколко ужасни пристъпи на главоболие. Кризата обикновено започваше с изключителна отпадналост, която водеше до безпаметен сън. Главоболията започваха след събуждането му, продължаваха известно време и постепенно отшумяваха. Вероятно трябваше да се консултира с лекар, но той все го отлагаше с надеждата, че главоболието няма повече да се повтори. В края на краищата, случаите на безпаметен сън не бяха чак толкова много — само три, включително и случилото се по-рано тази вечер.

Макар да бе защитавал безброй клиенти, обвинени в убийство, самият той никога преди не се бе озовавал от другата страна на правосъдието. За пръв път беше заподозрян в извършването на престъпление. И за пръв път откриваше мъртво тяло.

„Бедната Лулу. Мили боже, кой би могъл да посегне на живота й? И защо?“ Тя може и да беше напълно безполезна като човешко същество, тъй като не бе работила нито ден през живота си и нито веднъж не се бе опитала дори да помогне на другите, но пък и в никакъв случай не бе наранила когото и да било умишлено. Беше волна душа и живееше заради самото удоволствие от живота. Беше приятно момиче — изключително забавна и невероятно опитна в леглото.

Куин премигна. Така не се говори за мъртвите, напомни си той, но в следващия момент от гърлото му се изтръгна болезнен смях. Кого заблуждаваше? На Лулу много би й харесало, че я описва по този начин. Тя винаги се бе гордяла със сексуалните си подвизи. Жената беше истинска тигрица в спалнята.

„Не зная кой отне живота ти, миличка, нито пък защо, но ако полицаите не успеят да открият убиеца ти, аз ще го сторя.“

Вратата се отвори, сержант Джордж надникна в стаята и обяви:

— Адвокатът ти е тук.

Джордж беше истински досадник, но лейтенант Нортън се беше държал като професионалист, какъвто си беше в действителност. И тук не ставаше дума за изпитаната тактика на доброто и лошото ченге. Просто двамата мъже бяха съвършено различни.

Куин плъзна пръсти по скулите си и отпусна ръце върху коленете си, насочил поглед към наперения млад полицай. Инстинктът му подсказваше, че при каквито и обстоятелства да се бе запознал с Чад Джордж, той никога не би го харесал.

— Не сме повдигнали никакви обвинения срещу теб. И не сме те разпитвали — само ти зададохме няколко въпроса — заяви сержантът. — Не смятам, че се налагаше да викаш адвоката си.

— Е, аз пък сметнах, че се налага. — Куин се изправи и погледна полицая в очите. Джордж не беше едър мъж. Висок беше около метър и седемдесет и тежеше около осемдесет килограма. Освен това беше дяволски хубавичък за мъж. Куин беше готов да се обзаложи, че външният му вид на филмова звезда му бе спечелил не една подигравка от останалите полицаи в управлението. Момчето изглеждаше като по-млада и червенокоса версия на Брад Пит.

На устните на Джордж затрептя едва доловима усмивка. Той отстъпи назад и пропусна Кендъл Уелс в стаята. Тя мина край сержанта, без да му обърне никакво внимание — все едно че беше невидим. Адвокатката затвори вратата след себе си и Куин се ухили, представил си възмущението на младока — не само че не го бе забелязала, ами буквално затръшна вратата в лицето му. Куин беше сигурен, че Чад Джордж не е свикнал жените да се отнасят към него по този начин. Но пък, от друга страна, Кендъл не беше обикновена жена.

— Надявам се, че си си държал устата затворена — заяви Кендъл, когато се приближи до Куин. Шестсантиметровите токове на черните й обувки отчетливо потропваха по пода.

Куин огледа адвокатката си от главата до петите. Госпожица Уелс беше истинска наслада за очите. Висока, стройна и с дълги крака. Макар да не беше красавица в класическия смисъл на думата, тя беше изключително привлекателна. Обличаше се с най-изисканите дрехи, които можеха да се купят с пари. Шити по поръчка костюми. Дискретни златни бижута. Яркочервеният й маникюр даваше да се разбере, че макар и жена, тя можеше да бъде много опасна. Смъртоносна дори.

Познаваше Кендъл от няколко години. Бяха работили заедно по едно от първите й дела, след като тя се присъедини към кантората „Хамилтън, Джефрис и Лойд“, която в момента носеше името „Хамилтън, Джефрис, Лойд и Уелс“. Беше на четиридесет и четири години, но не изглеждаше и с ден по-възрастна от тридесет. Поддържаше тялото си във форма, боядисваше сивеещата си коса с тъмна боя и напълно успяваше да заблуди онези, които не знаеха истинската й възраст. Но Куин я знаеше. Знаеше много неща за Кендъл. В един кратък период от време бяха любовници, а тя обичаше да говори — най-вече за себе си — след края на всеки любовен акт. Макар че не я бе виждал почти пет години, тя беше първият човек, за когото си помисли, когато реши, че се нуждае от услугите на първокласен мемфиски адвокат.

— Добре изглеждаш — рече Куин.

Кендъл се усмихна.

— А пък ти изглеждаш ужасно.

Той разтърка челото си.

— Мъчи ме убийствено главоболие.

— Всеки би получил главоболие, ако се натъкне на мъртвото тяло на любовницата си.

Куин присви очи и изпитателно се вгледа в Кендъл.

— Не съм убил Лулу.

— Добре е да го зная.

Куин кимна с глава по посока на затворената врата.

— Те смятат, че съм аз, нали?

— Вероятно. Приятелят или съпругът винаги са сред първите заподозрени. Знаеш го.

— Разказах им, че имах късна среща с Лулу и че след като пропътувах разстоянието от Нешвил и влязох в къщата й, я намерих мъртва в спалнята й. Но когато сержант Джордж започна да намеква, че може и да съм имал основателна причина да желая смъртта на Лулу, престанах да отговарям на въпросите им.

— И ми се обади по телефона. Умно момче.

— Госпожа Кортез не е отгледала нито един глупак в семейството си.

— А ти имаше ли причина да желаеш смъртта на Лулу Вандерли?

Куин вдигна изразително вежди и гневно изгледа адвокатката си.

— Не мислиш ли, че все още е твърде рано да се правиш на адвокат на дявола, госпожо съветник?

Кендъл сви рамене.

— Те ще ти натресат това убийство, ако им се отвори някаква, макар и минимална, възможност за това. Ти си едра риба. Вестниците постоянно пишат за теб. Само си помисли как би се отразил този случай не само на кариерите на Джордж и Нортън, но и на тази на окръжния прокурор. Познавам Стивън Кембъл. Много амбициозно копеле. Би бил изключително доволен, ако му се отдаде възможност да обвини известния Куин Кортез в убийство.

— Нямам абсолютно никаква причина да убивам Лулу. С нея бяхме приятели… любовници.

— И между вас не е имало нищо сериозно?

— Хайде стига, кога съм имал сериозна връзка с жена?

— Хмм… — Кендъл го огледа от главата до петите. — Ами Лулу? Да не би да е искала повече от онова, което си бил готов да й дадеш?

Куин поклати глава.

— Доколкото ми е известно, не. Преди около шест седмици тя пристигна в Нешвил и прекараме заедно няколко дни. От тогава не съм я виждал. Днес след обяд се обади, за да ме поздрави за победата ми в съда по случая Макбрайър и ме покани в Мемфис да я отпразнуваме в тесен кръг.

— Ами другите й приятели? Знаеш ли дали се е виждала с някой друг? Някой, който може да е ревнувал от теб?

— Никога не сме обсъждали любовниците си — нито нейните, нито моите.

— Дяволски се надявам да се окаже, че е имала ревнив приятел. Той би могъл да отклони част от подозренията, насочени в момента единствено към теб.

— Виж, скъпа, тези подробности можем да ги уточним и по-късно. Но сега бих искал да се махна от тук. Още тази вечер.

— Това може да се уреди. Ако искат да ти зададат още някой и друг въпрос, ще се върнем отново на сутринта. В момента разследването е съвсем в началото си и те очевидно не разполагат с никакво основание за задържането ти. — Кендъл го хвана за ръката. — Има ли къде да пренощуваш?

— Ще си взема стая в „Пийбоди“ или пък…

— Ще останеш при мен.

Куин я изгледа въпросително. Последно бе чул, че Кендъл се е омъжила преди около четири години.

— Разделихме се — обясни тя, сякаш прочела мислите му. — Разводът ни ще стане факт идния месец.

— Съжалявам, че не се е получило.

— Да, аз също. — Тя сви рамене. — Беше приятен мъж. Вдовец. С две деца. Тийнейджъри. По онова време си мислех, че искам точно мъж като него, но се оказа, че съм се лъгала. Трябваше да се придържам към моя си тип мъже.

— И що за мъже са те?

— Безсърдечни разбивачи на женските сърца като теб, Куин.

 

 

— Анабел? — Гласът на Уайд Вандерли потреперваше и той едва сдържаше нетърпеливото си очакване. — Хайръм ми каза, че си искала да ме видиш веднага. Смея ли да се надявам, че си променила решението си относно…

Анабел рязко се завъртя и прикова погледа си, пламнал от гняв, върху противния си братовчед.

— За бога, не казвай нито дума повече.

Той я изгледа замислено.

— Плакала си. Какво има?

Понечи да се приближи към нея, но тя вдигна ръка и го възпря. Той мигновено се закова на мястото си.

— Шериф Броуди си тръгна току-що. Дойде лично, за да предаде ужасни новини… за — тя преглътна сълзите си, — за Лулу.

Лицето на Уайд пребледня.

— Какво се е случило? Да не е претърпяла автомобилна злополука? По дяволите, колко пъти трябва да я предупреждавам да не шофира толкова бързо!

— Не става дума за катастрофа.

— А какво тогава? Какво? В болница ли е? Трябва ли да…

— Лулу е била убита. — Анабел едва се насили да произнесе думите, макар да мразеше всеки звук от тях. Сега, когато я бе изрекла на глас, непоносимата истина за случилото се изведнъж й се стори много по-реална.

— Убита? — Уайд поклати отрицателно глава. — Не, това е невъзможно. Кой би искал да нарани Лулу? Нея всички я обичат. Знаеш това. — Блед и разтреперан като брулен от вятъра лист, Уайд замаяно се вгледа в лицето на Анабел.

— Искам да се стегнеш. Веднага. Не мога да допусна да се разпаднеш пред очите му. Имам нужда от теб. Трябва да ми помогнеш да кажем за случилото се на чичо Луис.

— На татко? О, господи, това ще го убие…

— Искам веднага да се обадиш по телефона на доктор Мартин и да му кажеш какво става. Помоли го да дойде тук незабавно — разпореди се Анабел. — Аз трябва да се върна към задълженията си на домакиня на приема, но веднага щом доктор Мартин пристигне, тримата ще отведем чичо Луис настрана и ще му кажем за Лулу.

— Знаеш, че никога не съм ревнувал от нея. — Уайд се усмихна, а лицето му се разкриви в трогателно безпомощна гримаса. — Бях петнадесетгодишен, когато тя се появи и сигурно трябваше да я намразя, но нищо подобно не се случи. Влюбих се в малката принцеса от мига, в който я зърнах за пръв път. И от тогава насам не съм спирал да я обожавам. Знаех, че татко обича Лулу по начин, по който никога не бе обичал мен, но въпреки това не изпитах ревност и злоба към нея.

На Анабел не й се слушаха тези откровения. Не и в този момент. Всъщност, никога. Нямаше време — и нерви — за признанията на Уайд. А точно в този момент той очевидно се канеше да направи някакво признание.

— Използвай този телефон и се обади на доктор Мартин. — Анабел се обърна и тръгна към вратата. Когато мина край братовчед си, тя се поспря за миг и го изгледа със съчувствие. Част от нея искаше да се приближи до него, да го прегърне и да му предложи утеха. Само че Анабел просто не можеше да си наложи да докосне Уайд. Не и след всичко, което знаеше за него.

Излезе от кабинета и бързо тръгна по коридора с високо вдигната глава и напълно сухи очи. Сърцето й обаче се късаше от болка. Бедничката Лулу! Бе живяла диво и необуздано, целият й живот бе напълно безполезен и лишен от смисъл, безброй пъти бе разочаровала баща си, но въпреки това не заслужаваше да умре. Убийството на една толкова видна гражданка на Мемфис, дъщеря на мултимилионер от Мисисипи и едноличен император на цялата империя Вандерли със сигурност щеше да бъде отразено на първа страница на всички утрешни вестници. Анабел реши, че най-напред трябва да информира чичо Луис за трагедията, а на следващата сутрин да отпътува за Мемфис. Щеше да поеме всичко в свои ръце. Щеше да изпълни дълга си и да представлява семейството. Възнамеряваше да стори всичко необходимо, за да помогне на полицията да открие и накаже убиеца на Лулу.

 

 

Куин паркира поршето си редом с беемвето на Кендъл в двуместния й гараж. Тя го изчака да извади пътната си чанта от багажника, след което отвори вратата към кухнята и го пропусна да влезе в дома й в централната част на града. Куин я последва във всекидневната и отбеляза, че стилът на обзавеждане отразява напълно характера и духа на собственичката на къщата. Обзавеждането беше лъскаво, елегантно и модерно. Не предразполагаше към домашен уют. Много стъкло, черни и бели цветове предимно, и няколко добре премерени акцента в кремаво и светлокафяво.

Уин беше човек, който забелязваше и обръщаше внимание на детайлите. Изградил бе кариерата си благодарение не само на своята интелигентност, но и на изключителната си проницателност и силна интуиция. Обзавеждането в къщата на Кендъл даваше ясно да се разбере, че тя спеше тук, от време на време се хранеше в нея и вероятно дори правеше секс, но това място не беше нейният дом. Тази жена, също като него самия, просто не притежаваше дом. Защото те и двамата по природа си бяха самотници. Единаци.

Той беше собственик на мезонет в Хюстън, вила в Ямайка и апартамент във Вейл. Но нямаше дом. Дори и ранчото, което бе купил в хълмистата местност, съседна на имението на стария му приятел Джони Мак Кейхил, не чувстваше като истински дом.

Истината бе, че никога не бе изпитвал потребност да си създаде дом. Беше твърде зает с кариерата си и със стремежа си да натрупа неприлично много пари и нямаше време за такива прозаични и маловажни неща. Години наред бе преследвал мечтата си и сега имаше всичко, което бе искал. Че и повече дори. Защо тогава чувстваше такава празнота в душата си? Защо бе толкова самотен?

Кендъл застана пред плота, който отделяше модерната, натъпкана със стъкло и неръждаема стомана кухня от всекидневната.

— Мога да ти направя един горещ чай или пък да ти приготвя някакво питие. Какво предпочиташ?

— За момента бих искал горещ чай и още няколко аспирина. — Куин вдигна ръка и започна да масажира лявото си слепоочие.

— Чаят и аспирините ще са готови след миг. — Кендъл кимна по посока на вратата отдясно на всекидневната, през която се излизаше в коридора. — Разполагам с две спални за гости. Избери си, която пожелаеш. И двете имат самостоятелни бани.

Куин кимна.

— Не съм придирчив. Не и тази вечер. И съм ти искрено благодарен, че ми предложи да остана при теб. В моменти като този малко горещ чай и съчувствие са всичко, от което има нужда човек.

Тя го изгледа с подозрение. Очевидно се съмняваше в искреността му.

— Мога да ти предложа чай — колкото искаш — но не и съчувствие.

Куин въздъхна дълбоко, а след това се изсмя. Но в смеха му нямаше никакво веселие.

— Говорех буквално, скъпа, не метафорично. Не съм си и помислил, че ме доведе в дома си, за да се възползваш от мъжките ми прелести.

Тя изразително вдигна едната си вежда.

— Променил си се.

Той сви рамене.

— Всъщност не съм. Или поне не много. Но единственото, което искам от теб тази вечер, е чаша чай, няколко аспирина… и може би малко искрено съчувствие и разбиране. Не съм попадал от другата страна на закона от юношеските си години. Не ми харесва усещането да съм заподозрян в убийство. И макар че Лулу и аз не поддържахме сериозна връзка, аз наистина държах на нея.

— Толкова, колкото и на всяка друга жена, с която си имал връзка. Това ли имаше предвид?

— Нараних ли те тогава… когато двамата…

Кендъл се разсмя.

— Господи, ама и твоето его си го бива! Не, не ме нарани. И преди да достигнеш до някое друго погрешно заключение, искам да те уверя, че не съм вехнала по теб през всичките тези години. Говоря така, защото те познавам. Поправка — познавах те.

— Никога не съм си давал сметка каква силна неприязън изпитваш към мен — отбеляза Куин.

— Не съм изпитвала неприязън към теб нито тогава, нито сега — увери го тя. — По дяволите, Куин, наистина ли си мислиш, че щях да се отзова на обаждането ти и да те поканя да прекараш нощта в дома ми, ако изобщо не те харесвах…

Кендъл млъкна по средата на изречението, видяла Куин да пуска чантата си на пода и да тръгва бързо към нея. Спря на около половин метър от нея, протегна ръка и докосна бузата й с върховете на пръстите си.

— Не става дума за мен, нали? А за бившия ти съпруг. Този тип очевидно силно те е наранил.

Кендъл въздъхна, обърна се и се отдалечи от Куин. Застанала с гръб към него, тя отвори един шкаф, извади отвътре кутийка чай и заговори:

— Казваше се Джонатан Майлс. Доктор. Бях лудо влюбена в него. Сексът беше страхотен. Но децата му бяха непоносими и изпитваха към мен неподправена омраза. С него смятахме, че с времето ще се променят. Но не стана. В крайна сметка той предпочете децата. Не бих могла да го виня. Пък и той не бе спирал да обича съпругата си — мъртвата си съпруга — а те са нейните деца.

— Значи трябва да се радваш, че си се отървала от него, скъпа. Този мъж просто не те е заслужавал.

— Така е. Прав си. — Кендъл дълбоко си пое въздух, напълни чайника с вода и го сложи на керамичната плоча на печката. После вдигна поглед към Куин и се усмихна неубедително.

— Защо не отидеш да си избереш спалня и да се поосвежиш докато приготвя чая? Все си мисля, че тази нощ едва ли ще успееш да спиш много.

Той кимна и се запъти към коридора. Така е, тази нощ вероятно изобщо нямаше да заспи. Не искаше да затваря очи, защото знаеше каква картина ще изплува в главата му. Безжизненото тяло на Лулу, проснато върху леглото. Красива и секси дори и в смъртта си. Окървавената й ръка. Отрязаният пръст. Защо някой би искал да отреже палеца на ръката й?

 

 

Анабел бе застанала в отдалечения край на спалнята на чичо си и чакаше доктор Мартин. Уайд стоеше непосредствено до нея. Държеше се забележително добре, владееше собствените си емоции и наистина поставяше на първо място потребностите на баща си. Анабел предполагаше, че Уайд всъщност наистина обича чичо й Луис, но по някакъв негов си, себичен и неразбираем за околните начин.

— Не, моля ви, моля ви, кажете ми, че не е истина — стенеше Луис Вандерли и постепенно се унасяше под въздействието на успокоителното, което бе изпил по разпореждане на личния си лекар. — Моята малка Лулу. Скъпоценното ми малко момиченце. Тя не може да е мъртва. Не може.

— Просто легни по гръб и се отпусни, Луис — рече доктор Мартин.

— Анабел? — извика я чичо й.

Тя се приближи до леглото. Доктор Мартин я погледна със съчувствие и отстъпи назад. Анабел се наведе и хвана ръката на чичо си.

— Тук съм — рече тя.

— Иди в Мемфис. Разбери какво се е случило. Нашата Лулу не може да е мъртва.

Тя стисна ръката му, нашарена от старчески петна.

— Ще тръгна утре рано сутринта. И ще ти се обадя веднага щом науча нещо.

— Някой сигурно ни е излъгал — прошепна Луис. — Лулу не е мъртва.

Анабел се наведе и целуна чичо си по челото. Той затвори очи и въздъхна дълбоко. Тя придърпа атлазената завивка и покри гърдите му. Чичо Луис беше по-големият брат на баща й. Нейният баща беше най-малкото от четири деца и бе с петнадесет години по-малък от Луис. Между двамата братя имаше две сестри. Леля Ани, която бе починала едва преди няколко години — неомъжена и бездетна, отдадена на кариерата си жена, посветила живота си на това, да помага на Луис да управлява огромната империя Вандерли. И Анабел, сестрата, починала едва тригодишна през четиридесетте години от детски паралич. Онази Анабел, както и тя самата, бяха кръстени на тяхната прапрапрабаба пристигнала от Франция като съпруга на Едуард Вандерли през 1855 година.

— Сега почивай, скъпи. — Анабел обожаваше своя чичо Луис, когото възприемаше като свой втори баща, откакто собственият й баща почина от сърдечен удар преди седем години. — Ще разбера какво се е случило с Лулу. Обещавам.

Тръгна да излиза от стаята на чичо си, но доктор Мартин я спря.

— Анабел?

— Да?

— Той е на седемдесет и осем години. Здравето му е силно разклатено, а преди малко преживя ужасен шок — рече доктор Мартин.

— Да не би да се опитвате да ни кажете, че може да умре? — попита Уайд.

— Шшшт! — Анабел се обърна към чичо си, който като че ли вече бе заспал, а след това гневно изгледа Уайд. — Може да те чуе!

— Той вече спи — увери я Уайд.

— Опитвам се да ви кажа, че трябва да сте готови за всичко — отвърна доктор Мартин. — Луис би могъл да преживее тази трагедия, но… Ами, всичко зависи от това дали ще има желание да продължи да живее. Отчасти поне. Виждал съм подобни случаи и преди — пациенти, които сякаш доброволно се отказват от живота и умират за няколко дни или за няколко месеца.

— Аз ще му предоставя причина, за да живее — заяви Анабел. — В момента, в който най-сетне приеме, че Лулу е мъртва, той ще пожелае да се увери, че убиецът й си е получил заслуженото. А това е достатъчно, за да го поддържа жив.

Доктор Мартин поклати глава в знак на несъгласие.

— Отмъщението може да бъде много силен мотиватор. Но внимавайте в крайна сметка то да не се обърне срещу него. И срещу вас.

— Не говорех за отмъщение. Онова, което искам — онова, което чичо Луис би искал за мъртвата си дъщеря — е правосъдие.

 

 

Куин лежеше по гръб на леглото, положил глава върху преплетените пръсти на ръцете си. Чаша чай, два аспирина и състрадателният събеседник успяха отчасти да победят главоболието, но не му помогнаха да заспи. Само след няколко часа щеше да му се наложи да се върне отново в полицейското управление и да отговаря на въпросите на полицаите, които щяха да го въртят на шиш, опитвайки се да му припишат убийството на Лулу.

Господи, как му се искаше да върне времето назад и… И да направи какво? Да отклони поканата на Лулу? Да пристигне в къщата й навреме, за да попречи на убиеца й?

Надигна се и погледна часовника на нощното шкафче. Един и четиридесет и три сутринта.

Лулу обичаше живота както никой друг сред хората, които Куин познаваше. Нямаше нещо на този свят, което да не е опитвала. Поне веднъж. Беше само на двадесет и седем години и целият живот беше пред нея. Брак, деца, разводи и още бракове и разводи. Куин тихичко се засмя, припомнил си Лулу и забавните мигове, които бяха прекарали заедно. Тя беше неговият женски аналог. Имаше хора, които я смятаха за уличница. Но онези, които я познаваха добре, я възприемаха като волен и непокорен дух. Тя обичаше мъжете по същия начин, по който той обичаше жените. Правилата, на които подчиняваха връзките си, бяха твърде сходни. Никакви забранени територии. Никакви задръжки. Никакво обвързване. Никакви обещания. Секс заради самия секс. И никаква любов. Любовта беше за глупаците. А Лулу, също като Куин, не беше никак глупава. И добре познаваше правилата.

Дали наистина се бе забъркала с мъж, отказващ да играе играта по нейните правила? Дали не бе попаднала на мъж, решил, че щом не може да има Лулу само за себе си, то тогава никой друг няма да може да я притежава?

Ако полицаите съсредоточат всичките си усилия да доказват, че Куин е убил Лулу, истинският убиец би могъл да избяга. Той обаче не можеше да позволи това да се случи. Щеше да намери начин да докаже своята невинност, но нямаше да спре до там. Щеше да преобърне земята, ако трябва, но щеше да изправи убиеца на Лулу пред съда.