Бевърли Бартън
Любов с непознат (10)

8.

Куин се носеше с поршето си по улицата, като се стараеше да не надвишава позволената скорост с повече от пет мили в час. Последното нещо, което му трябваше сега, бе да го спрат за превишена скорост. Вече му бе писнало от полицейското управление на Мемфис. И най-вече от сержант Джордж. На излизане от сградата, в която се намираше апартаментът на Анабел, бе зърнал младия красавец да се приближава до асансьора. За една бройка не се сблъскаха на вратата.

Ето кой бил гостът, когото тя очаквала. Анабел може и да си мислеше, че посещението на сержанта е просто част от задълженията му, произтичаща от полицейското разследване, но Куин знаеше, че има още нещо. Никой наблюдателен човек не би пропуснал да забележи начина, по който сержант Джордж се бе отнесъл към Анабел предишния ден. За него тя беше като коледен подарък и той очевидно изгаряше от нетърпение да го разопакова. Но пък кой би могъл да го вини за това? Дамата демонстрираше такова надменно отношение, че всеки уважаващ себе си мъж би го възприел като предизвикателство.

Затова ли бе отишъл да се срещне с нея днес? Може би. Вероятно. Сигурно имаше нещо вярно в поговорката за вълка, дето не си менял козината. Беше се превърнал в любимец на жените още щом навлезе в пубертета. Негова ли беше вината, че го намираха за неустоим? Комбинацията от мексикански и ирландски гени бе причината за мъжествената му хубост — единственото добро нещо, което бе наследил от родителите си. Те не го бяха възпитали добре и това го превърна в лошо момче. А жените обичаха лошите момчета. Всяка една от тях си мислеше, че именно тя ще успее да го опитоми.

Куин изпитваше известни угризения и му се щеше да не бе правил някои неща през живота си. Имаше и някои неща, които не бе направил, а му се щеше да ги бе сторил. Но той предпочиташе да не се обръща назад. Години наред се бе борил със зъби и нокти, за да се измъкне от тинята, мислейки единствено за бъдещето. Парите и властта бяха неговите богове. А жените бяха най-голямото му хоби.

Ако сега го арестуват заради убийството на Лулу, всичко онова, което бе градил през целия си живот, щеше да бъде съсипано. Не можеше да допусне това да се случи. Щеше да направи всичко необходимо, за да се спаси. Той открай време си беше борец, нали така? И винаги оцеляваше. Иначе изобщо не би преживял детството си. Не и с майка като Шийла Куин Кортез.

„Престани да се опитваш да убеждаваш Анабел Вандерли в невинността си. Нямаш нужда от нея. Остави я да се съмнява в теб. Нека те подозира. Достатъчно е да не работи срещу теб. Тогава би имал шанс да се измъкнеш от тази бъркотия и без нейна помощ.“

„Но не и без помощта на Грифин Пауъл.“

Не би могъл да се измъкне, ако Пауъл не стигнеше поне до един убедителен заподозрян. Като се има предвид колко много мъже бе познавала Лулу, в библейския смисъл, не можеше да няма поне един ядосан и преизпълнен с ревност бивш любовник. Те трябваше просто да го намерят.

 

 

Куин сви по алеята пред дома на Кендъл. Тук поне можеше да разчита на топъл прием. По-късно този следобед щеше да се премести в къщата, която Марси бе наела за престоя му в Мемфис. Тя и момчетата бяха пристигнали по-рано през деня и до вечерта щяха да приключат с необходимите приготовления. Но, междувременно, егото му се нуждаеше от ласка и утеха. А кой би могъл да свърши тази работа по-добре от Кендъл? Тя си падаше по него, нали така?

„Тя е твой адвокат. Ще бъдеш истински глупак, ако си позволиш да смесваш работата с удоволствията. Това е едно от основните правила, които винаги си следвал. Ако сега го нарушиш, ще съжаляваш. Освен това двамата постигнахте някакво споразумение тази сутрин, нали така?“

Кендъл го посрещна на вратата. С усмивка. Изглеждаше дяволски добре, макар да не беше блондинката със сините очи, която не можеше да изхвърли от главата си.

— Как мина? — попита го тя.

— Нека просто кажем, че не можах да отбележа точка с госпожа Вандерли.

Кендъл го погледна в очите и той осъзна, че тя разбира какво става с него. Протегна ръце към нея — още там, на прага. Тя не се поколеба. Нито за миг. Той сложи ръка на врата й и я привлече към себе си. Тя веднага обви ръце около него и притисна тяло към възбудения му член.

Устните на Кендъл бяха топли, влажни и сладки. Езикът й палаво играеше из устата му. В гърлото му се зароди дълбоко стенание. В ума му проблесна образът на друга жена. Нейните устни сигурно бяха още по-сладки и ненаситни.

Куин бутна Кендъл назад към фоайето, присегна се и затвори вратата зад себе си. Докато се целуваха, той пъхна ръце под гащичките и панталона й и обхвана задните й части. Тя разкопча токата на колана му и свали ципа на дънките му.

Той вдигна ръка и се спря само колкото да попита:

— Сигурна ли си?

Тя му отговори като извади един кондом от джоба на панталона си и му го подаде. След това със замах свали панталона и гащичките си.

Куин освободи набъбналия си член, сложи кондома и вдигна Кендъл. Подпря се на стената във фоайето и рязко проникна в нея. Затворил очи, си представяше, че чука Анабел Вандерли. Обладава я с брутална сила и й дава точно онова, от което тя отчаяно се нуждае. Кендъл свърши първа, извика високо и впи нокти в коженото му яке. Неговият оргазъм последва само миг по-късно, освобождавайки гнева и сексуалното желание, породени от сблъсъка с Анабел.

След миг пусна Кендъл на земята, отвори очи и я видя да се взира в него.

— Благодаря ти, скъпа. Имах нужда от това. — Осъзнал колко безлично прозвучаха думите му, додаде: — Имах нужда от теб.

Тя се усмихна тъжно и поклати глава.

— Наистина ли мислиш, че не разбирам какво става? Предварително знаех, че ще се върнеш тук, обхванат от гняв и безсилие. Защо иначе ще нося кондом в джоба си?

— Какво се…

Тя постави пръст върху устните му.

— Тихо. Не ме лъжи.

— Кендъл, аз…

— Ти не чукаше мен, а Анабел Вандерли. Когато си тръгна от тук бях готова да се обзаложа, че ще се върнеш с подвита опашка. — Разсмя се и повдигна рамене. — Ето колко силно те желаех — достатъчно, за да ти позволя да ме използваш.

— Скъпа, съжалявам. Никога не съм искал да…

— Зная. И съм добре. Наистина. Не е твоя вината, че всички жени се държат като пълни глупачки, когато са с теб. Ти не даваш никакви обещания. И си максимално откровен. Но ние, въпреки това, продължаваме да ти даваме онова, което желаеш, макар да знаем, че ще разбиеш сърцата ни.

— Кендъл?

— Това няма да се повтори. — Не го погледна в очите; вместо това заби поглед някъде по средата на гърдите му. — От тук нататък съм само твой адвокат. И за двама ни така ще е най-добре. Така че когато отново почувстваш необходимост от топло женско тяло — а ти ще я почувстваш — намери си някоя друга. — Наведе се и вдигна дрехите си от земята.

Обърна се и се отдалечи от него. Искаше му се да й каже нещо и да изцели наранените й чувства, но какво би могъл да й каже, без да я излъже? По дяволите, чувстваше се най-големият мерзавец на света. Какво му ставаше? Защо непрекъснато нараняваше хората? Не го правеше нарочно. И през ум не би му минало да нарани съзнателно, когото и да било. Най-малкото пък страхотна жена като Кендъл.

Не за пръв път си помисли, че сигурно има някакъв ужасен дефект, защото нито веднъж през живота си не бе обичал истински някоя жена.

 

 

Куин е вътре в къщата и чука адвокатката си. И тя е глупачка като всички останали. Колко ли жени са минали през леглото му? Стотици? Как може всичките до една да са такива тъпи путки? Куин не бе обичал нито една от тях. Те не означават нищо за него: възприема ги единствено като партньори в секса.

Не мога да го виня за това, нали? Кой мъж не би се възползвал от нещо, което се предлага толкова свободно? Но пък колко човешки живота бе опропастил? Колко жени бяха откачили след раздялата с него? И кой по-добре от мен би разбрал как са се чувствали тези бедни глупави жени? Как са страдали. И как са карали другите да страдат.

Не мога да повярвам, че най-накрая той падна в собствения си капан. Но това беше неизбежно. Сега, когато полицаите разследват Куин, а частният детектив търси други заподозрени, истината за другите жени няма как да не излезе наяве. Това е само въпрос на време.

Не трябва да се мотая тук повече. Някой може да ме види и да запомни колата. Никой не трябва да подозира дори, че следя Куин отблизо и познавам всеки негов ход.

 

 

Чад Джордж се потупа по гърдите — точно над вътрешния джоб на спортното сако. Мислите му се насочиха към тефтера, в който Лулу Вандерли бе отбелязвала срещите и ангажиментите си. От една страна, той едва ли би помогнал на разследването по някакъв начин. Но, от друга, ако успееха да изключат като заподозрени останалите мъже в живота на Лулу, тогава щяха да се концентрират изцяло върху Куин Кортез.

А неговият инстинкт му подсказваше, че Кортез е убиецът.

Имаше обаче един сериозен проблем — не разполагаха с никакви доказателства срещу него. За момента поне.

Чад фотокопира двадесетте страници от тефтера и ги взе със себе си, за да ги покаже на братовчедката на Лулу. Вчера двамата с Джим бяха прочели няколко пъти вписаните имена и дати и не попаднаха на нищо, което да предизвика интереса им. Като се изключи едно мъжко име, което се появяваше постоянно. И то не беше това на Куин Кортез. А някой си Ранди. Ранди чий? През последните няколко седмици Лулу се бе срещала с този Ранди пет-шест пъти — или поне такива са били плановете им, ако се съдеше по часовете и местата за срещи, упоменати в графика й. Хората, които бяха разпитали — приятели, познати и съседи — нямаха представа кой е Ранди. А дори и да имаха, отказваха да им кажат. Като се изключат имената на Куин и на Ранди, в тефтера фигурираха още няколко срещи с някого, когото Лулу бе наричала единствено с прякора му — Бруу. В полето на тефтера имаше отметка: „Бруу се обади и разговаряхме цял час“. Преди три дни пък бе вписала следното: „Обадих се на Бруу и му съобщих голямата новина“.

Кой беше Ранди? А Бруу? Възможно ли е някой от тях двамата да е убил Лулу? И ако го е сторил наистина, защо? Чад беше дяволски сигурен, че не иска нито един от тези хора да се окаже убиецът на Лулу. Искаше убиецът да е Куин Кортез. Да, готов беше да си признае истината. Подвеждането под отговорност на един толкова известен и уважаван човек като Куин Кортез би могло да се отрази изключително благоприятно на кариерата му.

Освен това Кортез никак не му допадаше.

Асансьорът спря на четвъртия етаж. Чад излезе и тръгна надолу по коридора. Мина край едно голямо огледало и се спря да се огледа. Съзнаваше, че е красив и жените обикновено мигновено се поддаваха на чара му. Никога не бе имал проблем с жените. Имаше постоянна приятелка в гимназията, а след това и в колежа. Но не беше една и съща. Сменяше партньорките си през около шест месеца — обикновено толкова време им бе нужно, за да разберат, че ги мами. Преди около месец бе скъсал с последната си приятелка, след като тя се бе отбила в дома му без предупреждение и го бе заварила да го прави с Мери Лий Нортън.

Чад съзнаваше, че трябва да се ожени в най-близко бъдеще. Мъж с неговите амбиции имаше нужда от подходяща жена до себе си — дама, която да впечатлява околните. Вече си бе набелязал няколко подходящи кандидатки тук, в Мемфис, но все още не можеше да реши коя да избере. Но всичко това бе в сила до предишния ден, когато Анабел Вандерли се появи в живота му. Тя имаше всичко, което той би искал от една съпруга. Че и отгоре. А фактът, че е неприлично богата, беше само черешката върху тортата. Анабел беше привлекателна и интелигентна. Освен това беше истинска дама. Точно в този момент той не означаваше нищо за нея. Тя почти не го забелязваше. Но ако успееше да я въвлече в разследването, това би му осигурило възможност да я вижда по-често. Предстоящите дни щяха да бъдат особено трудни за нея. И добре би било да има рамо, на което да поплаче, нали така? А когато приключи разследването и арестува убиеца на братовчедка й, той щеше да си спечели благоразположението на цялото семейство. А самата Анабел с времето щеше да започне да го възприема като скъп и доверен приятел.

Тананикайки си на ум, Чад се усмихна на отражението си в огледалото, обърна се и тръгна по коридора право към апартамента на Анабел.

 

 

Уайд Вандерли си сипа още едно питие. Уиски със сода. Третото за последния час. Колко ли ще са му необходими, за да се напие до забрава? Колко още алкохол трябваше да погълне, за да притъпи болката и да започне да мисли за Лулу, без да плаче? С разсъдъка си разбираше, че е мъртва: сърцето му обаче отказваше да го приеме. Беше обичал Лулу както никого другиго на този свят. И я бе мразил със същата изгаряща страст. През годините тя бе означавала много неща за него — дарявала го бе с безмерна радост и му бе причинявала непоносима болка. Приживе Лулу си играеше с чувствата на хората, подобно на кукловод, който обича да дърпа конците и да контролира живота на околните. Единствената му утеха бе фактът, че той не беше единственият, принуден да играе по свирката на Лулу. Баща им, също като него самия, бе неин роб. А ето че сега дъртият козел вече нямаше за какво да живее.

Техният баща? Не си спомняше Луис Вандерли някога да му е бил истински баща. От детството си пазеше много малко и смътни спомени за баща си. После ставаха още по-оскъдни, защото на дванадесетгодишна възраст — само няколко месеца след смъртта на майка му — го записаха във военно училище и го отпратиха далеч от дома. В ония години старецът управляваше „Вандерли инкорпорейтид“ и бе прекалено зает, за да си пилее времето с някакво хлапе. Пък било то и единственият му син. Когато се появи Лулу обаче, положението беше съвършено различно. Баща им се влюби в нея от мига, в който тя се роди. И макар че Уайд изпитваше искрена обич към малката си природена сестричка, той понякога я мразеше, защото добрият стар татко я даряваше с цялата си любов, обожание и внимание — нещо, което никога не бе правил за Уайд.

Какво значение имаше вече всичко това? Лулу бе мъртва.

Уайд вдигна чашата си за тост.

— Ще пия за теб, Лулу, любов моя. Най-накрая получи онова, което заслужаваше.

Остра болка прониза гърдите му и Уайд установи, че му е трудно да диша. Сълзи изпълниха очите му и потекоха по бузите му. Отпи солидна глътка от питието си и усети солените сълзи, които квасеха устните му.

В гърлото му се надигна жалостив вик, който постепенно премина в крясък на непоносима агония и скръб. Уайд хвърли чашата към отсрещната стена. Тя се удари и се разби на няколко големи парчета и безброй малки люспици. Уайд се отпусна на колене и зарида.

— Опитах се да те предупредя, нали? Казах ти да внимаваш. Но ти обичаше да си играеш с огъня. Никой от тях не те е обичал така, както мен. Не ти ли казвах, че аз съм единственият човек, на когото би могла да разчиташ? Единственият, който никога няма да те напусне?

Уайд пое няколко дълбоки глътки въздух и си наложи да овладее емоциите си. Не можеше да допусне да се срине точно сега. Трябваше да покаже на стареца, че може да разчита на него така, както винаги бе разчитал на Анабел. Скъпата братовчедка Анабел. Светицата Анабел.

Той трябваше да е сега в Мемфис като представител на семейство Вандерли. В края на краищата, Лулу беше негова сестра. Ако беше заминал той, а не Анабел, щеше да има възможност лично да съобщи на баща си името на убиеца на Лулу. И да го увери, че престъпникът е предаден в ръцете на правосъдието.

Все още не е прекалено късно, помисли си той. Все още мога да отида в Мемфис. Имам пълното право да бъда там.

Уайд се надигна, изправи се с олюляване и се запъти право към телефона, поставен на нощното шкафче до леглото му. По-рано през деня се бе постарал да запомни телефонния номер в апартамента на Вандерли в Мемфис, защото смяташе да позвъни на Анабел и да провери как напредва разследването на убийството на Лулу. Седна на леглото, вдигна слушалката и избра номера. Анабел вдигна на второто позвъняване.

— Ало?

— Предполагам, че не разполагаш с никаква информация, която да предам на татко — рече Уайд.

— Точно така, Уайд. Ако имах някакви новини, веднага щях да ги съобщя на чичо Луис.

— Нищо ново ли не откриха полицаите през днешния ден?

— Уайд, да не си пил? Звучиш странно. Ако си пиян, каквото и да правиш, не ходи при чичо Луис, преди да изтрезнееш. Последното, от което има нужда в момента…

— Ти винаги си знаела кой от какво има нужда, нали, Анабел? Е, само че май изобщо не си подозирала, че Лулу има нужда от защита, нали? Изобщо не предвиди, че нещо подобно може да се случи, нали?

— Моля те, не пий повече. Помоли Хайръм да ти направи кафе и…

— Идвам в Мемфис.

— Какво?

— Тя беше моя сестра. И аз я обичах. Аз съм този, който сега трябва да е там, не ти.

— Уайд, не идвай в Мемфис.

— Идвам. И не можеш да направиш нищо, за да ме спреш.

Анабел въздъхна. Уайд мразеше нейните въздишки на раздразнение, които целяха да му покажат колко е недоволна от него.

— Щом си така решен да идваш в Мемфис, почакай поне да изтрезнееш.

— Ще тръгна утре сутринта — рече той. — И, естествено, ще отседна при теб.

— Не, няма. Наеми си апартамент в „Пийбоди“.

Уайд се разсмя. Надменната кучка да върви по дяволите!

— Ти си вземи апартамент в „Пийбоди“, щом не желаеш да споделиш с мен фамилното жилище в Мемфис. Имам правото да бъда там точно толкова, колкото и ти. — Преди да успее да му отговори и да възрази по какъвто и да било начин, той затвори телефона.

Все някой трябваше да сложи скъпата братовчедка Анабел на мястото й. Беше прекалено сигурна в себе си и му бе писнало да наблюдава демонстрираното от нея убеждение, че е нещо повече от него. И двамата бяха Вандерли, нали така? Какво й даваше правото да го третира като отрепка?

— В твой интерес е да започнеш да се отнасяш по-добре с мен, Анабел, защото ако не го направиш, ще съжаляваш. Обзалагам се, че Лулу съжалява, че се отнесе толкова зле с мен при последната ни среща.

 

 

Свободният сигнал отекна в ухото на Анабел и тя изведнъж осъзна, че някой чука на вратата. Изчака минута, за да се овладее след неприятния разговор с Уайд, върна телефонната слушалка на мястото й, изправи рамене и вирна брадичка. Това вероятно е сержант Джордж, помисли си тя и въздъхна. Добре поне, че разговорът с младия полицай не вещаеше нови конфронтации. За един ден бе имала предостатъчно неприятни разговори — първо с Куин Кортез, а след това и с Уайд.

Отвори вратата и посрещна госта си с приветлива усмивка. Надяваше се да създаде у него впечатлението, че е добре дошъл.

— Моля, заповядайте.

Той влезе и я изчака да затвори вратата и да му покаже пътя към всекидневната.

— Оценявам високо вашата готовност да се срещнете с мен, госпожо Вандерли.

— Да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. Не точно сега. — Погледна я изпитателно. — Добре ли сте?

— Да, добре съм. Защо питате?

— Лицето ви изглежда зачервено.

— О, няма нищо. Току-що проведох доста неприятен разговор с братовчед си Уайд по телефона. А когато съм разстроена, лицето ми обикновено порозовява. Това е проклятието на всички светли хора.

Чад се усмихна топло и попита:

— Уайд е братът на Лулу, нали?

— Наполовина. Двамата са от един баща, но от различни майки.

Чад кимна.

— Ама и аз съм една домакиня! Моля, заповядайте, сержант Джордж. Седнете. — Надяваше се той да не й задава въпроси относно разногласията й с Уайд. Личната неприязън, която хранеше към братовчед си, и причините за нея си бяха само нейна работа. И тя, както и останалите членове на семейство Вандерли, вярваше, че семейните проблеми не трябва да се излагат на показ.

— Бих предпочел да ме наричате Чад.

— Добре… Чад. В такъв случай вие трябва да ме наричате Анабел.

Двамата се настаниха на канапето и сержант Джордж — Чад — бръкна във вътрешния джоб на сакото си, откъдето извади купчина прилежно сгънати листове.

— Това е копие на дневника, в който Лулу си е отбелязвала срещите и ангажиментите си през последните няколко месеца. Двамата с партньора ми ги разгледахме с надеждата да открием нещо, което би могло да ни бъде от полза, но…

— Но?

Чад се обърна към нея и й подаде ксерокопията. Макар че нервите й все още бяха опънати след сблъсъците с Куин Кортез и Уайд, случили се в рамките на петнадесет минути, Анабел ги пое със стабилна ръка. Винаги се бе гордяла със способността си да контролира емоциите и да таи истинските си чувства дълбоко в себе си. Беше убедена, че личните емоции не трябва да се излагат на показ. Беше се научила да се преструва на щастлива, макар че вътрешно бавно умираше през годините, през които се бе борила да остане вярна и напълно отдадена на Крис.

— Освен Куин Кортез в тефтера й се споменават още двама мъже и аз… ние… се питахме дали случайно не ги познаваш.

Самата мисъл, че се кани да прочете дневника на Лулу й се струваше като натрапване в личния живот на братовчедка й. Видя смешните коментари, нахвърляни в полетата, веселите заврънкулки, надраскани тук и там, и си припомни, че Лулу притежаваше изключително чувство за хумор. Освен това, когато беше тийнейджърка, тя винаги изписваше малко сърчице вместо точка над буквата „и“, а химикалките, които използваше, пишеха в розово или ярко виолетово.

— Имаш ли някаква представа кой може да е този Ранди? — попита Чад.

— Ранди? Не съм сигурна, но би могъл да е Рандъл Милър. Или пък Рандолф Чамнис. Зная, че в миналото Лулу имаше връзка с Рандолф, но не си спомням да го е споменавала през последните няколко години. На ваше място бих започнала с Рандъл Милър. Доколкото си спомням, Лулу се обръщаше с Ранди и към двамата. Всъщност, тя ги наричаше Ранди първи номер и Ранди втори номер.

— Този Рандъл Милър в Мемфис ли живее?

— Мисля, че да. Занимава се с недвижими имоти.

— Този Рандъл Милър?

Анабел се усмихна.

— Да, същият. Онзи, който се появява по телевизията и ни гледа от повечето билбордове в града. Господарят на недвижимите имоти в Мемфис.

— Той не наближава ли петдесетте? И не е ли женен?

— Да, точно така.

— Смяташ ли, че той би имал мотив да убие Лулу?

Анабел почувства, че Чад като че ли очаква от нея да го увери, че жененият любовник на братовчедка й не би имал каквато и да била причина, за да желае смъртта й. Сержантът вярваше, че вече е пипнал своя човек. Той искаше Куин Кортез да се окаже убиецът. Но защо?

— Доколкото ми е известно никой не би трябвало да има мотив за убийството на Лулу.

— Милър е женен мъж. Ако Лулу го е заплашила да каже на жена му…

— Това не беше в неин стил — прекъсна го Анабел. — Тя не си падаше по дългите връзки. И не би било в нейна полза да съобщи на съпругата на Рандъл Милър за аферата си с него.

— Добре. Ще проверя Милър и ще му задам няколко въпроса. Ако се окаже, че разполага с алиби за петък вечер, ще го оставя на мира.

— А ако няма алиби?

— Тогава ще се наложи да се разровим по-надълбоко.

Анабел разлисти ксерокопираните страници от дневника на Лулу и сърцето й спря, когато попадна на първото споменаване на Бруу. Прегледа набързо следващите страници и установи, че името фигурира на поне пет-шест места.

— Кое е другото име, за което искаше да ме попиташ? — попита тя, макар че вече чудесно знаеше какво ще последва.

— Познаваш ли човек, когото Лулу е наричала Бруу?

Стиснала страниците в ръка, Анабел се опита да премисли възможностите си. Те бяха две — да каже истината или да излъже. Избра първата.

— Бруу е прякорът, с който Лулу наричаше брат си Уайд. Когато беше мъничка, не можеше да каже думата брат, а чичо Луис все й говореше, че Уайд е неин брат. Лулу се опита да произнесе думата и се получи Бруу. Прякорът сякаш залепна за него. Не мисля, че Лулу някога се е обръщала към Уайд по друг начин.

— В такъв случай всичките тези телефонни разговори и срещи са били с брат й?

Анабел кимна.

— Да. Двамата бяха много близки и поддържаха постоянна връзка помежду си.

— Неприятно ми е да задам този въпрос, но има ли някаква причина…

— В петък вечерта Уайд беше у дома. Присъстваше на благотворително събитие, организирано от семейство Вандерли.

Чад се усмихна.

— Не е възможно един човек да бъде на две места едновременно, нали?

— Не, предполагам, че не е.

— Зная, че вече те питах за това, но може да си се сетила нещо междувременно — спомняш ли си Лулу да е споменавала наскоро, че се е карала с някого… че някой я заплашва?

— Не бях говорила с Лулу в продължение на няколко седмици. За последно й се обадих по телефона, за да я информирам за последното лекарско заключение относно здравословното състояние на чичо Луис.

Лулу й бе казала:

— Радвам, че татко се чувства добре. Поздрави го от мен и му кажи, че ще си дойда за Великден и ще доведа някого със себе си. Имам голяма изненада за него. Както и за всички вас.

— И за какво си говорихте тогава?

— За нищо особено, всъщност. Говорихме не повече от пет минути. — Анабел се питаше дали да сподели цялата истина с Чад… с полицията. „Ти може и да смяташ, че думите й не означаваха нищо, но пък, от друга страна, ако им ги кажеш, може би ще помогнеш по някакъв начин.“ — Лулу ми каза, че има изненада за семейството, но не пожела да сподели за какво точно става дума.

— И ти нямаш представа…

— Никаква.

— Каза ли още нещо?

— Спомена само, че има намерение да се прибере за Великден и да доведе някого със себе си. И преди да си ме попитал, не, не каза кого и аз нямам представа.

— Често ли се случваше да води със себе си гости по празниците?

— Лулу нямаше навика да се прибира у дома за празниците. Последните две години не си дойде за Коледа. А за Великден не си е идвала от четири.

— Какви изводи си направи от думите й? — попита Чад. — Гост за Великден и голяма изненада? Това би могло да означава някой специален мъж, появил се в живота й. А може би дори годеж.

— Да, подобна възможност ми мина през ума.

— Очевидно е, че не е смятала да се омъжи за Ранди, тъй като той е женен. Нито пък за Бруу, който е неин брат. По метода на изключването стигаме до единствения друг мъж, който се споменава в дневника на Лулу през последните шест или седем седмици.

— Куин Кортез.

— Лулу може и да се е ядосала, ако е очаквала предложение за женитба, което не е получила. Възможно е да е нападнала Кортез по някакъв начин. Може да е започнала да го заплашва, при което той губи самообладание и я убива.

Анабел стисна здраво зъби, опитвайки се да не заплаче. Откакто бе научила за смъртта на Лулу, успяваше да държи емоциите си под контрол, смятайки, че само така би могла да се погрижи за интересите на семейството по възможно най-добрия начин. От време на време обаче, независимо от цялата й воля и усилията, който полагаше, мъката й излизаше на повърхността.

След като преглътна няколко пъти, за да разкара огромната буца, заседнала в гърлото й, Анабел рече:

— С какво толкова би могла да го заплаши?

На лицето на Чад се изписа искрено разочарование и той изсумтя недоволно.

— Да, имаш право. Този сценарий би имал смисъл само в случай, че Лулу е държала Кортез по някакъв начин в ръцете си.

— Но, доколкото ни е известно, това не отговаря на истината.

— Доколкото ни е известно. Инстинктите ми обаче ми подсказват, че може и да намерим нещо, ако се поразровим.

— Искаш Куин Кортез да се окаже виновен, нали?

Чад присви очи, присегна се и стисна ръката й.

— Вярвам, че е виновен, Анабел. И възнамерявам да го докажа. Ти и семейството ти ще намерите покой, едва след като Кортез бъде обвинен и осъден. Искам да помогна това да се случи.

— Благодаря ти, Чад… Благодаря.

Но какво ще стане, ако Куин Кортез не е виновен?