Сандра Браун
Не ми изпращай цветя (9)

Девета глава

Не, не умираше той. Тя умираше.

Животът изтичаше от тялото й на бавни струи. Сълзите й бяха секнали изведнъж, сякаш разкритието бе изсушило всичко в нея. Стоеше съвършено неподвижна, дори не мигаше.

Той бе този, който помръдна. Внимателно откопчи ръцете й от ризата си и отстъпи назад. Чувстваше болката й тъй остро, сякаш някой го бе пронизал с нож в сърцето. Мъката изкриви чертите му. Изпепели ги. Не можеше да понася страданието й и се извърна. Отиде и застана до прозореца. Беше ясен ден, без мъгла. Съвсем не на място.

Алиша продължаваше да стои окаменяла, това трая един безкрайно дълъг миг. Никой от тях не броеше минутите. Най-сетне с усилие пое дъх и той прободе дробовете й, сякаш бяха девствени. Кръвта й най-после поднови движението си в тялото й. Вените сякаш отказваха да я приемат, преливащи от горест. Обърса бузите си с опакото на ръцете. Лицето й бе изпръхнало от солените сълзи, засъхнали отгоре му.

Младата жена го погледна и сълзите отново се появиха, но този път не им позволи да закапят. Бе толкова твърд, тъй несломим. Потърси, ала не откри и следа от слабост у него. Всъщност вече познаваше силата, издръжливостта му. Мили боже! Още усещаше енергията му, изпълнила съществото й.

— Не е възможно.

Мъжът я погледна през рамо.

— И аз това казах, когато ми го съобщиха. Възможно е. Не е сигурно, ала е много вероятно.

Тя неразбиращо поклати глава.

— Не ми говори с полуистини и загадки. Моля те.

— Седни! — нареди й той нежно. — Изглеждаш тъй, сякаш всеки момент ще се срутиш.

Алиша стигна някак си до дивана и се свлече отгоре му като сгъваема книжна кукла.

— Нищо ти няма — упорстваше тя.

— И аз не вярвах, че може да ми има. Отидох за редовния си годишен преглед. Нали знаеш — от досадните задължения, които се опитваш да сместиш в графика си. Изобщо не съм се тревожил за резултатите. — Докато говореше, закрачи из стаята. — Нещо с кръвта ми. Казаха, че може да е състояние, което ще отшуми при правилно лечение или… — Той спря рязко и я погледна. — Рядко срещана болест, която прогресира и завършва със смърт.

Тя покри уста със студени пръсти, за да не позволи на устните си да затреперят. Искаше й се да заплаче, да даде воля на сълзите си и да се разридае истерично, да блъска главата си в стената, да крещи. Ала знаеше, че не може.

— Значи не знаят със сигурност?

Той поклати глава.

— Казаха ми, че ще са нужни около три седмици за окончателната диагноза. Трябвало да изпратят кръвни проби някъде на Изток за подробно и пълно изследване. Симптомите на състоянията си приличат много и е необходимо известно време да се разграничат. За някои от тестовете са необходими дни. — Той разпери нетърпеливо ръце. — Не ми се говори за това. — Прокара пръсти през косата си. — Разбрах го два дни преди да ви срещна. Затова бях отишъл на вилата. Да помисля. Да свикна с факта, че след няколко месеца може да съм мъртъв.

От устните й се изплъзна подобие на вик, преди да успее да го заглуши с ръка. От очите й рукнаха сълзи. Той се спусна напред и коленичи пред нея.

— Алиша, недей. Затова не исках да научиш. Щеше да ти е по-леко, ако си мислеше, че съм просто един кучи син, който взима от теб каквото му е нужно и после изчезва.

Докосна косите му.

— Ти не си болен. Не може да си болен.

Той скочи и отново закрачи из стаята. Беше изпълнен с яд.

— И аз спорех с тях като теб. Дяволски несправедливо е. Всяка сутрин бягам за здраве, взимам и витамини. Още щом забелязах, че ми се появява шкембенце, се записах в един спортен клуб и свалих седем килограма. Храня се правилно. Не прекалявам с пиенето. Спрях да пуша преди години, веднага щом усетих първите предупреждения на тялото. Може би щях да приема онова, което ми казват, ако се чувствах зле, ако имах болки, ако бях слаб, ако не можех да те любя цяла нощ и да усещам, че бих могъл да повторя при най-лекия стимул.

Тя отклони поглед — спомените бяха твърде пресни, усещанията — твърде свежи.

— Кога ще ти кажат?

— Предполагам, след няколко дни. Трите седмици вече изтичат.

Тя с надежда вдигна глава.

— Може би…

Пиърс продължи да клати обезсърчено глава, докато я прекъсваше.

— Не, Алиша. Трябва да съм готов за най-лошото. Не мога да оставя нищо на надеждата, защото… Ами просто не мога. Няма да издържа на разочарованието.

Гръдният й кош болезнено се стегна. Усещаше как всичко в нея хлътва, свива се, изчезва. Седна до нея и я улови за ръката.

— Сега разбираш ли защо още в началото ти казах, че не мога да се ангажирам? Не исках да те нараня. Ако ти не беше ти, а просто някоя привлекателна жена, щях да те искам в леглото си още първата нощ. Щях да те използвам, за да облекча душевните си терзания, щях да изпразня цялото си отчаяние в тялото ти и пет пари да не давам дали ще те срещна отново.

Пусна ръката й и отново отиде до прозореца. Гласът му беше нисък, дълбок, натежал от чувство.

— Но беше ти. И знаех, че ако те имам веднъж, няма да искам да те оставя. Беше точно онова, от което се нуждаех. Но знаех, че съм последното нещо, от което се нуждаеш ти. — Обърна се с лице към нея. — Ти си млада жена, загубила вече един мъж. Имаш двама сина, които се нуждаят от баща. Нуждаеш се от мъж, с когото да създадеш семейство, да ти дари щастие и любов за цял живот.

Той седна на един стол срещу нея, очите му я молеха за прошка.

— Знаех, че не бива да те любя онази нощ, когато Криси дойде на вилата, но тогава не можах да се спра. И не можех да се спра да не идвам всеки път след това, макар дяволски добре да знаех, че не бива да те виждам повече. Онази нощ след инцидента с Дейвид знаех, че ти искаш да остана. И аз го исках. Нуждаеше се от утеха и любов и уверението, че не си съвсем сама в света. Аз не можех да ти дам тази сигурност. Макар да знаех, че това ще те обиди, ще нарани гордостта ти, ще те разгневи, аз си наложих да те оставя. Ти и момчетата бяхте като Божи дар за мен, ала се появихте твърде късно.

Мъжът отново стана, свил юмруци до бедрата. Имаше вид на човек, който в нетърпимото си безсилие всеки момент може да изпадне в гневен пристъп.

— Направих равносметка на живота си. Човек започва да го върши, щом осъзнае преходността си. Ти, Дейвид и Адам бяхте като глътка свеж въздух. Нуждаех се от възможността, която ми предлагахте, да преосмисля живота си. Щях да съм щастлив да бъда твой съпруг, да те любя всяка нощ, да споделям с теб успехи, радости и може би неудачи. Страшно бих искал да си имаме бебе. Бих искал да бъда бащата, от когото се нуждаят момчетата ти, да ги наблюдавам как отрастват, да им помагам, когато мога, да ги окуражавам отстрани, когато не мога. Исках всичко това, Алиша. Но сега вече е твърде късно. Твърде късно, но дяволите! — Той се върна обратно на мястото си до прозореца.

Известно време мълчаха. Тя искаше да го утеши, да облекчи страданието му. Ала не можеше. Не би приел съжаление. А и кой щеше да утеши нея? Сърцето й най-сетне се бе излекувало след смъртта на Джим. С времето пукнатината беше зарасла, болката — затихнала. Сега там, където трябваше да е сърцето й, имаше огромна зееща рана. Този път не мислеше, че някога ще го излекува.

— Какво възнамеряваш да правиш? — най-накрая попита тя.

— Искаш да кажеш, ако…

— Да.

— Ще продам моята част от компанията на останалите акционери. Ще ликвидирам всичко. Ще ида да видя майка си. После ще изчезна някъде. Ще се скрия. Не понасям мисълта някой да стои до смъртния ми одър.

Тя се сепна от думата и потрепери, сякаш изведнъж температурата в стаята рязко бе спаднала.

— Криси знае ли?

Той поклати глава.

— Никой. Така исках да бъде.

— Жестоко е, Пиърс. Трябва да кажеш на майка си и на Криси. Тъкмо се сближихте с дъщеря ти. Тя би искала да знае.

— Ти щеше ли да искаш да знаеш, че Джим ще умре онзи ден?

Устата й се сгърчи от болка, сякаш я бе ударил през лицето. Проклинайки нетактичността си, той меко продължи:

— Съжалявам. Съжалявам много — повтори, поклащайки глава. — Не исках да се получи така. Исках да скъсаме чисто и бързо. Предпочитах да те оставя разгневена, отколкото това. Не мога да се понасям, задето стоварих мъката си отгоре ти. — Пое си дълбоко дъх. — Сега си тръгвам, Алиша.

Стигна до вратата и тя скочи от дивана в отчаяно желание да го задържи.

— Няма ли да те видя повече? — попита невярващо.

Той притвори за миг очи и поклати глава.

— Не — беше тихият му отговор.

— Но… — Тя спря. Как можеше да е толкова егоистична. Замалко да му каже да й се обади, ако най-лошото се окаже невярно, ако кръвните проби определят щастлив завършек на историята. Обади ми се, ако всичко е наред, но не си прави труда, ако не е. Това бе смисълът на онова, което се канеше да каже.

Той разбра. Дойде до нея и нежно погали с кокалчетата на ръката си бузата й с кисела, примирена усмивка на устните.

— Казахме си всичко, което трябваше. Дори повече. Не искам нищо от теб, Алиша. Още в началото знаех, че между нас не може да има нищо, но не се сдържах и те забърках. — От очите му струеше любов. — Прости ми. Толкова те обичам!

Вратата се затвори след него. Тя продължаваше да стои в средата на стаята, неспособна да помръдне.

 

 

— Никога не съм правила това преди.

— Да пиеш шампанско в топла вана? Никое истинско удоволствие не минава без него.

— Какво гледаш?

— Гърдите ти.

— И аз така си помислих.

— Харесва ми как водата се пени отгоре им.

Той отпи малко шампанско и като се наведе над гърдите й, допря хладни устни в сгорещената им плът.

— О, възможно ли е да е толкова приятно? — Влажни ръце сграбчиха влажната му коса.

Повдигна я от ваната и я постави върху издадената част от червено дърво. Взимайки бутилката шампанско, леко я наклони и започна да облива тялото й с искрящото вино. Тя потрепери. Но не от хлад. От езика, който следваше палавите кривулички на шампанското.

— Свещите са добра идея. Трябваше да се сетя за това.

— Обичам светлината от свещи.

— Харесва ми как изглежда върху кожата ти. — Усещаше шарещите му по голия й гръб очи, докато лежеше с брадичка, подпряна на ключицата му. Бедрата й лежаха между неговите. — Харесва ми как косата ти се разпилява върху гърдите ми. Възбуждаща гледка е.

— Свещите миришат на хубаво. — Пое дълбоко дъх и ароматът на цветя и благоухания изпълни главата й.

— Хубаво миришеш. — Той прокара лениво пръсти нагоре-надолу по хълбоците й и я накара да потрепери.

— Ти също.

— На какво мириша?

Вдигна глава и го погледна замечтано.

— На мъж. На мен. На нас. И на двама ни.

 

 

— Няма да мога да се среша, ако продължаваш да правиш това. — Бяха се облекли, почти готови за тръгване. Тя бе вдигнала ръце пред тоалетната масичка в банята. Протегнал се зад нея, той милваше гърдите й.

— Защо се притесняваш? И без туй пак ще я разроша. Благодаря ти, че не носиш сутиен днес.

Алиша наблюдаваше ръцете му в огледалото, наблюдаваше отклика на собственото си тяло, виждаше как очите й се замъгляват в нюансите на страстта, как се замъгляват неговите. Свали ръце и изпусна четката, чието издрънчаване на пода остана незабелязано.

— Вече сме облечени — опита да се възпротиви.

— Аха. — Усмивката му беше немирна. Дрехите изобщо не представляваха пречка за него. Обърна я към себе си, свали ципа на панталоните й, после и на своите. Притегли я по-близо. Още по-близо. Много близо. Докато станаха едно.

 

 

Алиша седеше в леглото, по лицето й се стичаха пот и сълзи.

Целия ден бе се напрягала да изпълнява задълженията си както подобава. Беше добра майка, посрещнала нуждите на синовете си. Беше ги нахранила, макар самата тя да мислеше, че едва ли ще огладнее някога. Беше слушала дърдоренето им, когато й идваше да им кресне да замълчат и да я оставят на мира. Мина през изпитанието да ги приготви за лягане и да им прибере нещата за училище на другия ден, и всичко това, когато не й се помръдваше, а искаше да се свие на кълбо, като зародиш в утробата на майка си. Последното нещо, което й се правеше, бе да се усмихва, ала въпреки това бе разтягала устните си в усмивка, когато момчетата го бяха очаквали.

Беше направила всичко това и бе успяла да се държи що-годе нормално. В един ден, когато върху крайниците й сякаш бяха привързани невъзможни за отстраняване тежести, когато тялото й бе изпаднало в летаргия, безразлично към живота, което бе плашещо, тя бе оцеляла единствено благодарение на волята си.

Ала сега, в своето легло, можеше да се отдаде на страданието си. Спомените крадяха от съня й, бяха обсебили съзнанието й. Не й позволяваха да забрави или да помисли за друго.

Прости ми. Толкова те обичам!

Завъртя се на хълбок и заплака, заплака горчиво и обилно, докато остана без сълзи, без воля, без надежда.

Следващите няколко дни живееше като във вакуум, на работното си място бе лишена от идеи и бързаше да критикува онези, предложени от другите. Всички забелязаха липсата на предишната й кипяща жизненост. Един от колегите й се осмели да попита какво не е наред. Тя му се тросна, заявявайки, че просто е уморена.

Стремеше се да не дава воля на отчаянието си пред момчетата. Но, разбира се, те бяха тези, които „опираха пешкира“ на лошото й настроение. Мразеше се всеки път, щом избухнеше, не издържайки повече на неспирното им бърборене. За съжаление, както и повечето деца, те не разбираха особено от намеци и често споменаваха Пиърс по време на разговор.

— Пиърс ще дойде ли с мен на екскурзията?

— Не мисля, Дейвид. По-добре помоли Картър. Или може би дядо ти. На него ще му хареса.

— Но аз искам Пиърс.

— Е, той не може да дойде.

— Защо?

— Яж си вечерята.

— Защо не може Пиърс да дойде? Защо не идва да те вижда? Пак ли си го ядосала?

— Яж си вечерята. — Стана, хвърли кърпата и изтича от стаята, за да не видят сълзите й. По-късно им чете дълга приказка в леглото, зави ги хубаво и ги целуна за лека нощ. Повече не споменаваха името на Пиърс, ала виждаше въпроса в нажалените им очи. Надяваше се скоро да го забравят.

Ежедневните й задължения й струваха неимоверни усилия. Да извади пакета с мляко от хладилника, да се облече за работа сутрин, да откара Дейвид и съучениците му на тренировка по футбол — всичко това изискваше повече енергия, отколкото можеше да изстиска от тялото си. Искаше й се да не прави нищо, просто да си седи, да не говори с никого, да се взира в пространството, да пита Господ какво толкова ужасно е сторила, та да заслужи подобно наказание.

Това правеше и в четвъртък сутринта, когато телефонът иззвъня. Момчетата вече бяха откарани в училище. Алиша още не се беше облякла, но разсеяно отпиваше от чашата с кафе, изпитвайки страх от натоварения график в момента, от самия ден, от останалия си живот.

— Ало?

— Как е сладкото ми момиче? Ох! По дяволите, Слоун, тези гвоздеи са много остри. О, боже, бременните жени наистина са способни на подлички номера. — Звук от целувки. — Е, как е втората ми любимка?

Въпреки мрачното си настроение, Алиша се усмихна.

— Картър? Слоун?

— А, ти ни помниш? Бяхме започнали да се съмняваме. Сума време не си се обаждала.

— Извинявайте. — Апатично подръпваше телефонния кабел, наблюдавайки го как се извива. Приятно й беше да чуе гласа на Картър. Един приятел. Сълзи замъглиха очите й. — Бях заета. Приех работата, за която ви говорех.

— Това е чудесно. Тя е приела работата. — Той предаваше думите й на Слоун. — Какво да я питам? Ей, изчакай една минутка. Виждам как ще стане. Защо ти не говориш оттук, а аз ще ида в кабинета.

— Здравей, Алиша! — каза Слоун.

— Здравей! Всичко наред ли е с теб и бебето?

— Много е безсърдечен. Непрекъснато ме рита — и ден, и нощ. На Картър, разбира се, му харесва.

Алиша се усмихна, радваше се на щастието им, завиждаше им.

— Окей, вече съм тук — каза Картър от другия телефон.

— Как ти харесва новата работа? — попита Слоун.

Тя им описа накратко новите си задължения и отговорности. Дори на себе си звучеше толкова радостно, колкото някой, изпитващ ужас от самолети, но тръгнал да прекосява с един от тях Тихия океан.

— Всичко звучи прекрасно. — Алиша усети принудения ентусиазъм на Слоун. — Сигурна ли си, че е онова, което ги трябва? Искам да кажа…

— Иска да каже, че звучиш като погребален агент. Какво става с теб? — Картър се славеше с прямотата си. Освен това се познаваха добре. — Момчетата как са?

— Отлично. — Разказа им за окото на Дейвид, но без да споменава за Пиърс, и ги увери, че с изключение на едва забележимия белег, окото е наред.

— Е, звучи ми, сякаш всичко у вас е като в райските селения. — Картър можеше да бъде и саркастичен.

— Алиша, какво има? — попита Слоун с предразполагащия въпрос на стара приятелка.

Алиша си пое дъх на пресекулки. Плачеше й се. Гърлото я болеше от сдържаните сълзи. Щеше да е добре да сподели с някого. Не можеше повече да понася болката сама.

— Срещнах един човек. Прекрасен човек.

— Кое му е лошото? — попита Картър. — О, чакай, сещам се. Не изглежда тъй добре като мен. Прав съм, нали? Малцина са такива като мен, скъпа, ала нищо не може да се направи. Не позволявай това да те отчая.

Алиша оцени добронамерения му хумор и се засмя.

— Не ти отстъпва на външен вид. Но е друг тип.

— Ще ни хареса ли?

— Да. — За първи път Алиша прозвуча малко съживено. Описа им Пиърс и ги накара да се смеят невярващо, щом им разказа как се е запознала с него. — Трябваше да ни видите как изглеждахме. Същински корабокрушенци. Дейвид и Адам издадоха всичките ни семейни тайни на един напълно непознат човек. Страхувах се за живота им и че може да ме изнасили.

— А той се оказа Принцът от приказките.

— Да. — Алиша попи сълзите, които бяха размазали грима й. — Държа се страхотно с момчетата, безкрайно търпелив и занимателен. Те го харесаха начаса. Дъщеря му…

— Той женен ли е? — попита Слоун.

— Не, развел се е отдавна. Дъщеря му е на двайсет и една. Много е мила. Беше я поканил на вечеря във вилата. Прекарахме седмицата при него, нали разбирате?

— Значи дотук със страха от изнасилването — каза Картър и премлясна с устни. — Сюжетът се оформя.

— Влюбена ли си в него, Алиша?

Тя вече не правеше усилие да скрие риданията си.

— Да, да.

— А той?

— Той… той казва, че ме обича. Вярвам го. Обожаваше момчетата.

— Говориш в минало време — забеляза тихо Картър.

— Не можем да бъдем заедно. Има… имаше проблем.

— Какъв? — попита Слоун.

— Да не е някой женкар? Фустогонец? Да не си докарва допълнително като сводник? — Въображението на Картър непрекъснато измисляше сюжети.

— Не, нищо подобно.

— Картър, моля те — нежно се намеси жена му. — Разкажи ни, Алиша. Защо не може да сте заедно?

— Той е безнадеждно болен.

От устните на Слоун излезе едно леко: „О, не!“. Картър реагира грубо и далеч по-красноречиво.

— Поне вероятността за това е много голяма. В момента вървят изследванията му. Може да се окаже, че е лечимо, ала той се държи, сякаш ще се случи най-лошото. И аз трябва да се държа така.

Двамата, телефонирали й от Сан Франциско, за миг се умълчаха. Сетне Картър попита:

— Защо?

— Какво защо?

— Защо трябва да приемеш, че ще умре и да постъпиш като него?

Алиша отбранително премигна.

— Вече изгубих един съпруг, Картър. Ако Пиърс умира…

— Всички умираме.

Това я остави без дъх. Аргументите й бяха задушени в зародиш.

— Какво? Какво искаш да кажеш?

Почти го виждаше как събира мислите си, а Слоун седи и мълчаливо слуша, както й беше обичай.

— Алиша, от момента, когато се родим, всички умираме. Животът не ни се дава с гаранция за продължителност.

— Да, но и не живеем със съзнанието, че в определен момент ще се случи.

— Така е, не живеем. Защо го правиш тогава? Дори не си сигурна, че състоянието на Пиърс е фатално. Ами ако не е? Вие двамата се лишавате от нещо адски хубаво. Доводите ви са същинска лудост.

— Картър. — Слоун отново се намеси. Знаеше, че щом той си науми нещо, щом си го навие на пръста, е все едно да преместиш планина, за да го накараш да мисли другояче.

— Ти какво каза, щом разбра?

— Всъщност нищо. Бях прекалено шокирана. Не можех да му кажа да се върне, ако е добре, но да не идва, ако ще умира. — Простена и закри лице със свободната си ръка. — Бих го молила на колене да остане, ако бях само аз. Но как да причиня това на момчетата? Те до болка се нуждаят от баща. Как ще понесат загубата на Пиърс след тази на Джим?

— Смяташ ли, че сега са по-добре без него?

Припомни си последните няколко дни. Те се движеха наоколо подобно на призраци, също като нея, обичайната им жизненост се беше пресякла. Не бяха щастливи. Страдаха. С нацупените си личица мълчаливо я укоряваха, че е пропъдила Пиърс.

— Не, ужасно им липсва. Те го обичат.

— Ами ти? Ти по-добре ли си без него, пък бил той и болен?

Дори не беше необходимо да се замисля, за да отговори.

— Не.

— Алиша, нека те попитам нещо — каза Картър. — Ако знаеше, че Джим ще умре по-късно, щеше ли да искаш да си с него въпреки всичко? Щеше ли да се откажеш от един-единствен ден, прекаран с него, от една-единствена минута? Ако имаше избор, щеше ли да жертваш възможността да имаш деца от него, да живееш с него и да го обичаш?

— О, Картър! — Изведнъж осъзна кристално ясно какво се опитваше да й каже. — Не, не, нямаше. Щях да изживея ненаситно всеки миг с него.

— Така трябва да постъпиш и сега. На нас ни е отпуснат само настоящият ден. На всеки от нас. Изживяваш ли го, както би искала? Изживяваш ли го тъй, сякаш ти е последният? Какво би искала да направиш, ако това е последният ден в живота ти? С кого би искала да го споделиш?

С Пиърс, Дейвид и Адам. Дори не осъзна, че произнася имената на глас, докато не чу Слоун да казва:

— Ами тогава? Защо изобщо водим този разговор?

В тялото на Алиша се вля нов живот. Едва можеше да удържи енергията, която внезапно я изпълни.

— Но той може да не се съгласи — изрече нервно. — Може да се отдръпне, да реши, че в крайна сметка така е по-добре.

— Убеди го в противното — каза Слоун.

Алиша отвърна енергично:

— Да, да, ще го направя. Ще му досаждам, докато се предаде. О, толкова ви обичам и двамата! Обичам ви!

— Кажи го на Пиърс. Ние вече го знаем — рече Картър.

— Добре. Дочуване. Сега трябва да тръгвам…

— Обади ни се да ни кажеш какво е станало — припряно я помоли Слоун.

— Ще го сторя. Дочуване.

За миг Алиша остана по средата на кухнята, кършейки ръце. Толкова неща имаше за правене, не знаеше откъде да започне. Чиниите? Можеха да почакат. Трябваше първо да се облече.

Втурна се в спалнята, с треперещи пръсти оправи грима си, нахлузи дрехите си и успя що-годе да се приведе в ред. Оставяйки на жената, която щеше да наглежда синовете й, бележка с извинение за разхвърляната къща, тичешком стигна до колата си.

— Дори не знам адреса на „ЕКТО“ — каза на арматурното табло, докато излизаше от алеята. Удари аварийните спирачки, изскочи навън, забори се с ключа за задната врата, намери изгубеното си телефонно тефтерче, прерови страниците му и с тичане се върна при колата.

С архитектурните си форми голямата административна сграда приличаше на декор от „Междузвездни войни“. Тя се втурна вътре, едва поемайки си дъх, същинска вихрушка в хладното достолепно фоайе.

— Пиърс Ренолдс, ако обичате.

— Третия етаж — каза портиерът. — Асансьорите са зад вас.

— Благодаря. — Закрачи пред вратите на асансьорите, докато чакаше, репетирайки какво ще му каже, като го види. Той щеше да спори. Трябваше да е готова „да простреля с арсенала си“ всеки негов аргумент.

На едно бюро в предното помещение седеше секретарка. Зад нея имаше врата с името на Пиърс, изписано с релефни златни букви.

— Мистър Ренолдс, ако обичате?

Секретарката я погледна учудено и се взря в програмата за деня на бюрото.

— Имате ли определена среща?

— Не, но мисля, че ще ме приеме. Кажете му, че Алиша Ръсел го търси.

— Съжалявам, мисис Ръсел, но мистър Ренолдс го няма.

Тя се втренчи глупаво.

— Няма ли го?

— Обади се сутринта и каза, че ще отсъства целия ден. Ако искате, мога да ви запиша или да се срещнете с някой друг…

— Не. Не, благодаря — изрече Алиша и си тръгна, запътвайки се автоматично към паркинга. Чувстваше се изпразнена. Изгубена. Незнаеща какво да предприеме. Една безцелно насочена ракета.

А сега какво? Да чака и да види дали няма да й се обади? Не, не! Тя трябваше да го открие. Днес. Сега.

Влезе в колата и спря до най-близката телефонна кабина. От къщата му не отговаряше никой. Сигурно и Криси я нямаше у дома. Дали не беше на лекции?

— Ало?

— Криси! — Алиша облекчено пое дъх. — Знаеш ли къде е Пиърс? Случайно да е при теб?

— Не. Трябва да си е в службата.

— Бях там. Днес не е на работа.

— Да не се е случило нещо?

— Не, не. — Не искаше да тревожи Криси. — Исках просто да го видя.

— Е, радвам се да го чуя. Вчера говорих с него — звучеше ми безкрайно отчаяно. Каза ми, че не се срещате вече. Много бих искала да се съберете най-после и да престанете с тази игра на криеница.

Алиша се усмихна леко.

— Ще опитам. Ще се моля, ако потрябва.

— Чудесно. Може да му хареса, ако се помолиш малко. Нали знаеш, егото на мъжа на средна възраст и тъй нататък…

На средна възраст?

— Извинявай, че те обезпокоих, Криси. Ще го открия.

От разговора Алиша научи нещо — Пиърс твърдо бе решил да не казва на дъщеря си за своята болест. Може и да беше прав. Но как успяваше да издържи на самотата, на болката да се изправи сам срещу подобно нещо? Вече нямаше да го прави. Не и ако тя може да му помогне. Алиша форсира мотора и потегли от телефонната кабина със свистящи гуми.

Паркира отвън до желязната порта. Джипът, който бе карал на вилата, беше паркиран пред къщата, но колата му я нямаше на алеята. Не си беше вкъщи. Е, добре, тя щеше да чака. Свали прозорците на колата.

Ще чакам толкова, колкото е необходимо.

 

 

Чакаше вече часове, но не й пречеше. Времето минаваше бързо, щом затвореше очи и си припомнеше. Всичко. От самото начало.

Мамо, навън има някакъв мъж.

Стотиците пъти, когато бе се изпълвала с любов към него, изникваха пред нея, систематизираше ги и пак ги броеше. Щом видя елегантната чужда кола да се плъзга по пътя между хълмовете, спокойно излезе от колата си. Стоеше пред портите, когато той стигна до тях. Лицето му не изразяваше нищо, докато слизаше от колата. Тя уверено тръгна право към него. Прегърна го през кръста и постави глава на гърдите му.

— Обичам те, Пиърс Ренолдс. Нуждая се от теб, независимо колко време мога да те имам. Четиридесет години или четири дни. Моля те, нека остана с теб.

Ръцете му бяха като стоманени въжета, когато се стегнаха около нея. Наведе глава над нейната и притисна устни в косата й. Прегръдката им бе толкова плътна, че тя усещаше равномерния ритъм на сърцето му до своето.

— Любов моя! — пламенно прошепна той. — Моя най-скъпа любов.