Сандра Браун
Не ми изпращай цветя (3)

Трета глава

Въпросът му я свари почти изправена на крака и я накара отново и рязко да се отпусне върху дървения под на верандата.

— Защо питате?

— Защото момчетата непрекъснато го споменават. Картър каза това, Картър направи онова. Почти всичко в техния свят се преценява през погледа на Картър. Любопитен съм.

— Картър Мадисън. — Тя чудесно разбираше, че той не я пита само от любопитство. Лицето му бе твърде напрегнато за обикновено любопитство. — Познаваме се отдавна.

— Картър Мадисън, Картър Мадисън. — Пиърс повтори името подобно на бързо щракване с пръсти. Опитваше се да му намери място и щом успя, се обърна към нея: — Картър Мадисън писателят?

— Чували сте за него? Това щеше да му хареса.

— Чел съм почти всичките му романи.

— Това още повече щеше да му хареса.

— Гледал съм негови интервюта по телевизията. Чаровен, словоохотлив, с приятна външност. Какво се случи? Защо не се омъжихте за него?

Значи си спомняше разказа на момчетата от снощи. Нищо чудно, че я разпитваше.

— Ожени се за най-добрата ми приятелка — Слоун.

Лицето на Пиърс доби смутен израз, сякаш мъжът смяташе, че е извършил непростима грешка. Алиша побърза да обясни:

— Картър беше най-добрият приятел на съпруга ми. След смъртта на Джим той беше чудесен. Чувстваше се отговорен за мен и ми спести много от неприятните страни на вдовството. Помагаше ми с момчетата. Накрая стана съществен фактор в живота ни. Неприятно ми е да го призная, но ние започнахме да го приемаме като даденост. Помоли ме да се омъжа за него и аз приех. Чувствах се изгубена, самотна. Картър бе познато и сигурно пристанище, където бих могла да намеря защита.

Усмихна се на приятните си спомени. Съпрузите трябва да са добри приятели, ала добрите приятели никога не бива да стават мъж и жена.

— Изпратих Картър в пансиона на Слоун в Сан Франциско, за да свърши книгата си преди сватбата. Двамата тутакси се харесали. Не му отне много време да проумее, че прави грешка, като се жени за мен от криворазбрана отговорност. Аз осъзнах същото почти едновременно с него. Развалихме сватбата в деня на подписването и няколко седмици по-късно той се ожени за Слоун. Много са щастливи. Слоун очаква дете.

Пиърс отпи от кафето си, което сигурно бе изстинало досега. Алиша си помисли, че го прави повече, за да прикрие неоправдания си интерес, а не защото му се пие.

— Не съжалявате ли?

— Никак. Обичам Картър. Винаги съм го обичала като мой и на Джим приятел. Обичам и Слоун, тя си остава най-добрата ми приятелка. Радвам се, че станах причина да се съберат. Те се нуждаеха един от друг.

— И след смъртта на Джим в живота ви не е имало никой друг?

— Не.

Опитала бе да играе ролята на свободна, търсеща жена, но установи, че такъв начин на живот не е за нея. Преди двамата с Картър да признаят, че се готвят да извършат грешка, тя прекара един уикенд на ски в Тахо. Една приятелка, свикнала на волен начин на живот, я бе убедила да отиде. Беше прекарала добре, срещнала бе много приятен мъж на име Мак и през нощта се озова в стаята му. Приятно бе да те прегръщат и любят. Отношенията й с Картър никога не бяха преминавали границата на платоничното. Любенето с Мак бе точно онова, от което се нуждаеше в момента.

Ала по-късно, когато той бе дошъл от Орегон, където живееше, за да я види, макар и все тъй приятен, мил и внимателен, не можа да върне магията от уикенда в Тахо. Бяха изтърпели една напрегната вечеря и той й бе пожелал „лека нощ“ на вратата — и двамата разочаровани и малко натъжени, че не е същото. Не бе повдигнал въпроса, нито се бе опитал да я уговаря. Алиша бе оценила това и беше доволна, че не й се обади повече.

Добронамерени приятелки, под погрешното впечатление, че страда от загубата на Картър, я свързваха с всеки подходящ мъж. Повечето от вечерите, прекарани с тях, бяха истинско фиаско. И тя, и кавалерите й изпитваха облекчение, щом се разделяха.

Бе започнала да посещава често баровете и дискотеките с приятелки, неангажирани за момента. Те кръжаха като лешояди в очакване на свободен мъж, готови да му налетят. В това имаше нещо неестествено и съмнително и Алиша се почувства като ограбена. Започна да се извинява, за да не излиза с тях, докато те престанаха да я викат. Кладенецът на обществения й живот пресъхна горе-долу по времето, когато намери работата, а след това такъв живот не й бе липсвал.

Едва сега, връщайки се назад, тя осъзна колко й е липсвал разговорът със зрели хора. С мъже. Това е евфемизъм, Алиша. Онова, което ти е липсвало, е уханието и силата на мъжествеността. Признай си, че ти е добре да усещаш този мъж до себе си.

Липсваше й и още нещо. Но не можеше да си позволи да мисли за това. Любовта, която двамата с Джим бяха споделяли в брачното легло, бе толкова специална, че тя не желаеше да се примири с по-малко. Пиърс обаче бе неудържимо привлекателен и тя чувстваше, че под прикритието на добрите му обноски ври сексуален казан, готов да прелее. Какъв ли щеше да е като любовник? Нежен и спокоен или напорист и страстен? А може би възбуждаща комбинация някъде по средата?

Изтръгна се от опасните мисли и бързо се изправи.

— Време е за сън. Лека нощ.

— Лека нощ. И да не забравите, че утре сутринта сме на риболов.

Тя изпъшка.

— Дейвид и Адам са луди да се возят в рибарска лодка, но аз се безпокоя. Никога не са били в езеро с толкова малка лодка. Смятате ли, че е безопасно?

— Ще им обясня морските правила и разпоредби още преди да сме се качили. — Той изкозирува и Алиша се засмя.

— Знам, че звуча като изплашена майка.

— Звучите като разумна, загрижена, любеща жена.

Начинът, по който го каза, накара гърлото й да пресъхне. Когато прокара език, за да навлажни долната си устна, установи, че и той е сух.

— Алиша, доволна ли сте, че останахте? — Сенките не позволяваха да види израза му, което бе добре дошло. Копнежът и желанието бяха крещящо осезаеми.

— Да. — Опита се да говори весело и безгрижно. Прозвуча премаляло и възбудено.

— Добре — каза той, кимайки леко. — Добре.

Тя напразно се опитваше да навлажни устните си.

— Вие идвате ли? Да изгася ли осветлението?

Той поклати глава.

— Не. Идвам след малко.

Мрежестата врата се затвори след нея и той чу леките й стъпки по стълбите към горния етаж. Още усещаше уханието на косите й, виждаше очите й, отразяващи лунната светлина като два диаманта под съвършено извити вежди, спомняше си меката извивка на гърдите й.

Не я последва, защото знаеше, че ако го стори, няма да може да се спре и ще я вземе в прегръдките си, притискайки към себе си мекотата й, целувайки я страстно и без задръжки, докосвайки я, вкусвайки я, правейки я своя.

 

 

Алиша се събуди след втората си нощ, прекарана под покрива на Пиърс, по същия начин, както и след първата — добре отпочинала и с настроение. Протягайки се доволно, тя хвърли поглед към съседното легло и както и първата сутрин, Дейвид не бе в него. Продължи да се излежава, наслаждавайки се на птичия концерт от дърветата навън.

Внезапно осъзна, че това е единственият звук, който чува. В кухнята липсваше движение. Момчетата бяха необяснимо тихи, като се има предвид, че щяха да ходят на риба.

Алиша отметна завивките и стигна боса до стълбището. Облечена беше в своята нощница, но тя не покриваше много повече от взетата назаем риза, макар да стигаше до глезените й. Изрязаното деколте разкриваше копринена плът с калифорнийски тен. Нощницата нямаше ръкави и ръцете й оставаха голи.

Младата жена заслиза по стълбите и с всяка стъпка паниката й се увеличаваше. В къщата нямаше никакво движение. Беше тихо и изоставено. Може да са станали и тръгнали без нея, но се съмняваше, че Пиърс ще я остави да се тревожи така. Изтича до външната врата, която бе леко открехната, отвори я и огледа поляната около вилата. Нищо. Да, изглежда, бяха тръгнали без нея.

Точно тогава чу някакво прошумоляване зад себе си и рязко се обърна. Господи! Пиърс спеше непробудно, сам на двойното легло. Сърцето на Алиша тревожно заби. Огледа още веднъж празната вила и в следващия миг трябваше да вдигне ръка към устата си, за да заглуши ужасеното възклицание. Втурна се към леглото.

— Пиърс! — Постави трепереща длан на рамото му и настойчиво го разтърси.

— Какво има? — Очите му я гледаха невиждащо, докато се опитваше да седне. Разтърси глава, за да дойде на себе си. — Какво има?

— Момчетата не са тук. — Думите прозвучаха отсечено, натъртено и бързо, като куршуми от цевта на пушка.

За миг той я погледна неразбиращо. Не я ли помнеше, не я ли позна?

— Момчетата не са тук? — повтори той.

Главата й се затресе в истерично потвърждение.

— Никъде не ги виждам. Няма ги. — Гласът й се прекърши, докато изговаряше последната дума, и това, изглежда, най-накрая накара Пиърс да осъзнае случилото се. Рязко отхвърли завивките и скочи от леглото.

Ръцете му обхванаха раменете й.

— Сигурен съм, че са добре. Може да са излезли да се поразходят. — Дланите му се движеха нагоре-надолу по ръцете й и ги затопляха, сякаш той бе някакъв екстрасенс, който се опитваше да я изведе от шока. — Навярно са тръгнали към лодката.

— На езерото? О, господи! Не знаят колко е опасно. Ами ако решат да се качат в лодката?

Той я прегърна бързо, притискайки лицето й към гърдите си.

— Всичко е наред. Сигурен съм — зашепна настоятелно в ухото й, мъчейки се да я успокои. — А сега побързай. Облечи се и ще идем да ги потърсим. — Той я пусна и се взря в очите й.

Тя кимна механично и изтича нагоре по стълбите, като повдигаше нощницата си с овлажняла длан. След няколко минути се срещнаха на входната врата.

— Вчера говореха само за риболов. Мисля, че е най-добре да започнем от кея — каза Пиърс, докато тичешком се спуснаха по стълбите на верандата.

— И аз така смятам. — Дори златисторозовите лъчи на утринното слънце не успяха да премахнат бледността й.

Пиърс я улови за ръката и двамата затичаха по обраслата пътека, водеща от вилата към езерото. Той се стараеше да я предпазва от надвесените клонки и я предупреждаваше за коренищата, плъзнали по пътеката, но тя се препъваше въпреки всичко, сляпа за опасностите. Когато езерото се показа пред погледа им като сребърен поднос сред гората, тя имаше множество драскотини и натъртвания.

— Виждате ли ги? — Тревожно пристъпи до Пиърс, който бе спрял в началото на поляната.

— Да — отвърна й, произнасяйки думата, след като си пое дълбоко дъх. Алиша осъзна, че и той се е притеснявал, но бе запазил спокойствие заради нея. Мъжът посочи към кея. Двете момчета бяха седнали на него и полюшваха крака над водата. Бъбреха си щастливо, в блажено неведение за хаоса, който бяха предизвикали в сърцето на майка си.

Пиърс я улови за ръката и двамата се заспускаха по полегатия склон към кея. Момчетата ги чуха и се втурнаха да ги посрещнат.

— Ще изловим всичката риба. Гледахме я във водата. Страшно много е, нали, Адам.

— Плува до самия кей.

Двете детски личица, зачервени от възбуда, се вдигнаха към възрастните.

— Готови ли сте? Въдиците са в лодката. Вече проверихме с Адам.

Алиша отново пребледня, представяйки си как се катерят в лодката, която се поклащаше край кея. През последните три лета двамата се бяха учили да плуват и се справяха доста добре. Но кварталният басейн, където дълбочината на водата бе ясно означена, и студените тъмни води на езерото бяха две съвършено различни неща.

— Дейвид, Адам, изкарахте ми ума!

Едва сега момчетата осъзнаха, че майка им и Пиърс не се усмихват и въодушевлението им тутакси се изпари. Усмивките им се стопиха и те отстъпиха няколко крачки, за да са по-далеч от „бурята“, която усетиха, че се задава.

— Много е опасно да идвате тук сами. — Веждите на Пиърс бяха толкова сърдити, колкото и тонът му.

— Нищо лошо не сме направили, Пиърс, честно — каза Дейвид колебливо.

— Излезли сте от вилата без разрешение. Това е много лошо. Майка ви се събуди и вас ви нямаше. Изплашихте я до смърт, и мен също.

Дейвид и Адам се спогледаха виновно. Устната на Адам потрепери.

— Дейвид искаше да дойдем на езерото по-рано.

— Ти също! — каза Дейвид, обръщайки се рязко към брат си. — Той дойде горе и ме събуди. Той…

— Няма значение чия е била идеята — каза Алиша, опитвайки се да запази спокойствие. Вътрешностите й още трепереха от преживяния шок. — Никога, ама никога да не излизате толкова далеч, без да ме предупредите.

— Опасно ли е?

— Ще ходим ли да ловим риба?

— Не разбрахте ли какво каза майка ви? — Гласът на Пиърс прозвуча толкова строго, че чак Алиша трепна. — Никога не изчезвайте, както сега.

Двете момчета разкаяно отпуснаха глави и отвърнаха смирено:

— Да, сър.

Имаха нещастен вид, но Пиърс не се умилостиви.

— Да се връщаме във вилата. На нас ни се пие кафе, а вие трябва да закусите, преди да тръгнем.

— Значи все пак ще ходим? — попита храбро и с надежда Дейвид.

Явно бяха научили урока си и Пиърс едва се сдържа да не се усмихне.

— Ще говорим за това с Алиша на връщане. Може и да отидем, ако намерим леглата оправени и вилата подредена, като се върнем.

Дейвид излетя по пътеката като стрела, а Адам напрегна всички сили да го настигне.

Алиша отпусна отмаляло рамене, усещайки как напрежението се оттича от нея. Загледа се след синовете си, осъзнавайки, както обикновено се случва с родителите, колко крехък е животът им и колко важни са те за нея.

— Благодаря. — Гласът й бе дрезгав от преживяното.

— Готова бях да им налетя. Толкова бях изплашена и ядосана. Но вие чудесно се справихте — хем им се скарахте, хем ги накарахте да разберат грешката си.

Той се засмя кратко.

— Те не са ми деца. Това прави нещата къде-къде по-лесни.

— И вие се тревожехте.

— И аз се тревожех — призна той мрачно. Докосна ръката й. — Добре ли си?

Тя направи отърсващо движение с рамене, сякаш да се отърве от травмата, и го погледна.

— Да, сега съм добре.

Очите й потънаха в неговите. Почти едновременно двамата осъзнаха какво се бе случило. То бе имало зашеметяващ ефект върху тях, но тогава не можеха да мислят за това. Едва сега, когато разполагаха с време, можеха да се концентрират върху изтеклия половин час.

Връщайки се назад, Алиша си припомни как той бе скочил от леглото, олицетворение на мъжка грация и сила, само по слип, който не скриваше нищо и подчертаваше много. Имаше какво да се подчертае.

Дланите й започнаха да се изпотяват.

Космите по гърдите му, покриващи стегнатите извивки, бяха погъделичкали носа й, докато я притискаше здраво към себе си. Цялото му тяло имаше равномерен шоколадов тен. Бе закопняла да го проучи бавно, да проследи с чувствителните си длани очертанията на мъжествеността му. Беше й предложил успокоение, когато се нуждаеше от него, но в същото време я бе запознал с красивото си мускулесто тяло.

Пиърс също си спомняше. Но неговите спомени бяха за мекота, мекота, която мъжът защитава, съединява се с нея, в която мъжкото начало жадува да се приюти. Русата й коса бе разрешена, както сега. Спускаше се върху кожа с цвят на зряла праскова и Пиърс бе закопнял да усети вкуса й. Копнееше да усети и вкуса на устата й, която изглеждаше тъй, сякаш непрестанно се нуждае от целувки.

Едрите й гърди се бяха полюшвали като божествени плодове под нощницата. Когато се бе надвесила над него и го разтърсваше, за да го разбуди, той бе заслепен от богатството, надничащо под дълбоко изрязаното деколте. Припомни си какво бе да я държи в прегръдките си, да усеща упойващата й женственост, която му действаше като наркотик.

Спомените му бяха прекалено съблазнителни, за да може да устои. Просто трябваше да я целуне.

Едната му ръка обхвана брадичката й и повдигна лицето й. Другата се плъзна под якето, уви се по нетърпящ възражение начин около талията и мъжът привлече Алиша към себе си.

— Пиърс…

Устата му докосна изненадани полуоткрехнати устни, неспособни да се защитят срещу страстната атака. Езикът му се зарови в мекотата на сладката й пещера и младата жена се отдаде на ненаситните ласки.

По-късно тя се уверяваше, че се е възпротивила, но той се бе оказал по-силен. Лъжеше себе си. Всъщност бе наклонила тялото си към неговото и бедрата й се бяха оказали между стабилно разкрачените му крака. Нямаше съмнение, че я желае по най-първичния начин. Усетила бе стоманената му твърдост в долната част на корема си.

В същото време устата му бе нежна и предразполагаща. На подобни ласки не би могла да устои. Целувката му я накара да почувства, че е най-желаната жена на този свят и че той ще загине, ако не я притежава.

Когато мъжът най-сетне вдигна глава, в погледа му прозираше безпокойство. Ръката, която държеше брадичката й, се отпусна надолу, а другата бе изтеглена изпод якето й.

— По-добре да се връщаме и да се погрижим за момчетата — каза той грубо, преди да тръгне към вилата.

Изпълнена с чувство за загуба, Алиша разочаровано го последва. Не бе предизвикала с нищо целувката му. Това не биваше да се случва. Но щом вече бе факт, искаше й се да бе стояла сгушена в прегръдките му още дълго време.

Такива романтични чувства бяха чиста глупост. Тя не се нуждаеше от този мъж. Така ли беше наистина?

Риболовът с лодка бе страхотен успех. Пиърс обясни на момчетата какво може и какво не бива да правят в една толкова малка лодка и групичката се върна на кея с цяла кошница риба и с леко загорели носове.

Следобеда Алиша предпочете, да подремне, а „мъжете“ слязоха в града за провизии. Тя връчи на Пиърс списък на продуктите и двайсетдоларова банкнота.

Той се намръщи на парите.

— Настоявам — каза тя твърдо, насила обвивайки пръстите му около банкнотата.

— Да се отбележи, че отстъпвам против волята си.

— Чудесно. Важното е да отстъпиш.

Бе доволна, че тазсутрешната целувка не е създала напрежение помежду им. Още когато бяха стигнали вилата и откриха, че леглата на долния етаж са оправени, а върху тези на горния се работи, той вече разговаряше тъй, сякаш нищо не се бе случило. Опитваше се да пренебрегне обстоятелството, че мъжът полага особени усилия да не я докосва и да не остава насаме с нея. Избягването му едновременно я облекчаваше и засягаше, затуй бе по-добре изобщо да не мисли за това.

— В кое легло ще спиш, мамо? — попита Адам, самочувствието му бе пораснало, откакто се разбра, че ще ходи до града с Пиърс и Дейвид, без някой да намекне, че трябва да остане да спи. — Можеш да спиш в наш’то легло с Пиърс. Ние не възразяваме, нали, Пиърс?

Пиърс изви устни в беззвучен смях и повдигна сладострастно вежди към изчервилата се Алиша.

— Не. Докато ни няма, може да спи където си избере. Вилата е на нейно разположение.

— В такъв случай — каза тя, закопчавайки якето на Дейвид и прокарвайки пръсти през черната му коса, уж да я приглади — мога да си направя легло под дърветата.

— Няма да стане. Теб те е страх от змии, буболечки и разни такива.

Тя щипна по-големия си син по носа.

— Прав си.

Момчетата се спуснаха към джипа, всеки с надеждата да се настани пръв на мястото до шофьора.

— Нали не се сърдиш, че те оставяме сама?

Смехът й бе спонтанен и неподправен.

— Шегуваш ли се? Знаеш ли колко рядко ми се случват такива скъпоценни моменти?

— Окей! — каза Пиърс. — Само не отваряй на непознати — предупреди я шеговито.

Алиша им помаха, изпълнена с някакво особено топло чувство. Ала по краищата на този източник на енергия, далеч от приятната топлина, се спотайваше някаква неопределима тъга.

Когато се събуди от дрямката си — бе спала на горния етаж — Пиърс и момчетата палеха огън в огнището пред вилата.

— Ей, мамо — провикна се Дейвид, щом я видя да наднича от прозореца, — ще изпечем рибата на жарава. Пиърс знае как. Слизаш ли?

— Почистена ли е рибата?

— Да.

— Тогава слизам.

Докато те наглеждаха огъня и увиваха във фолио картофи, царевица и поръсено с подправки филе от риба, Алиша изпече две тавички курабии.

— Вкусно миришат — каза Пиърс над рамото й, докато тя пускаше тестените топки в тавичката.

— По-добре от сурова риба — каза тя, бърчейки нос, докато душеше въздуха.

Той се засмя.

— Само чакай да я опиташ. — Посягайки зад нея, той загреба с пръст от тестото и го шльопна в устата си.

— Пиърс! По-лош си от момчетата.

— Така ли? — Смарагдовите му очи проблясваха пакостливо. Наведе се бързо напред и Алиша помисли, че ще я целуне, може би по носа. Ала светлината в очите му угасна тъй внезапно, както се бе появила, и той се отдръпна. Обърка се и влезе през мрежестата врата, оставяйки я да се взира след него, както и сутринта, чудейки се какво бе сторила, та да си тръгне той така изведнъж.

Момчетата харесаха вечерята повече от всяка друга. Всички ядоха навън, насядали около огъня. Момчетата попиваха всяка дума на Пиърс, докато той им разказваше как се е научил да готви на открито по време на ловните излети с баща му. Алиша отново изпита благодарност към него. Никога не би могла да направи седмицата толкова забавна. Той беше тъкмо онова, от което се нуждаеха момчетата й — мъжко присъствие, модел за подражание. Съвсем ясно се виждаше, че му бяха отредили място до останалите си кумири — техният покоен баща и Картър Мадисън.

За човек, който никога не е имал деца и дори не е бил женен, Пиърс показваше безкрайно търпение. Освен ако не бе много добър актьор, той се наслаждаваше на компанията на момчетата, колкото и те на неговата. Когато му говореха, ги изслушваше внимателно. Вярваше и придаваше важност на всичко, което казваха, докато тя често се разсейваше и слушаше бъбренето им с половин ухо, улавяйки само онова, което й се струва важно.

— Хайде в леглата, приятелчета! — каза той, щом отнесоха чиниите във вилата.

— О, нека останем още малко!

— Не — каза Пиърс, поклащайки глава. — Ако си легнете без повече приказки, утре може да има изненада.

— Каква?

— Не мога да ви кажа.

— Не може да ни каже, Дейвид, иначе няма да е изненада.

Пиърс се засмя.

— Точно така, Адам. Лека нощ — или няма да има изненада.

След припрени целувки, едва улучващи устата на Алиша, момчетата влязоха във вилата.

— Още вино? — попита Пиърс, щом останаха сами. Само обичайното прошумоляване на есенните листа и уютното пращене на съчките в огъня нарушаваха обгърналата ги тишина.

Една алуминиева кофа им служеше да охлаждат виното. Беше я изненадал с нея, когато изнасяше съдовете за вечерята край огъня.

— И, разбира се, бяло, госпожо, за да отива на рибата — бе казал той със звънлив глас, покланяйки се сковано, с официалността на иконом. Смайването на Алиша бе отстъпило място на смеха и той й наля значително количество в една емайлирана чаша.

— Не, благодаря — каза тя сега. — Хубаво беше, но за мен стига толкова.

— Половин чаша? Добре е за душата.

— Ако се погрижа още малко за душата си, може и да заспя.

Той се засмя.

— Жена, която не издържа на пиене, хм. Това може да е опасно.

Замълчаха усмихнати и се погледнаха. После, понеже се оказа, че им е неудобно да се гледат, престанаха. После престанаха и да се усмихват. Колкото по-плътно лягаше тишината, толкова по-неловко се чувстваха. Накрая Алиша се изправи, отупа джинсите си и каза:

— Спи ми се, въпреки че дремнах. Благодаря за чудесната вечеря, Пиърс. Ще измия чиниите, преди да си легна.

Как бе успял да се изправи толкова бързо — тя не разбра. Докато се наведе да прибере празната чаша от вино и се обърне към вилата, мъжът вече стоеше на сантиметри от нея и препречваше пътя й.

— Тази сутрин не биваше да те целувам. — Тялото му бе напрегнато от наложения самоконтрол.

— Не — каза тя с наведена глава и с поглед в обувките му. — Не биваше.

— И сега не бива да те целувам.

— Не.

— Но все пак ще го сторя.

Преди рефлексите й, притъпени от виното, да успеят да реагират, той вече я държеше в прегръдките си, притискайки я към стройното си тяло. Устните му отново се впиха в нейните. Този път още по-сладостно. Придвижиха се като крилца на пеперуда напред-назад по устата й, преди да се установят и да се разтворят, за да позволят на езика да проникне в чувствителната тъкан зад устните й. Когато мъжът чу възбудения й стон, езикът му се гмурна още по-дълбоко и вещо, изучавайки я на воля.

Слабата съпротива, която Алиша оказа в началото, се стопи като восък. Копнееше за опитната му уста, не си спомняше някога да е била целувана толкова изкусно. Страстта му я изплаши и очарова. Напомни на тялото й за дългото му сексуално въздържание. Чувството й за срам бе притъпено от сладостното вино, потекло във вените й. Младата жена се изви към Пиърс подканящо.

Звуците, които излизаха от устата му, звучаха като музика в ушите й. Бяха гърлени, животински, звуците на чифтосващ се мъжкар — или някой, който отчаяно искаше да го стори. Усети как егото й на майка и вдовица се ласкае, щом тя бе в състояние да възбуди един толкова привлекателен мъж.

Той остави устата й и покри с изгарящи леки целувки бузите и носа, брадичката и мекото на ушите, слепоочията и косата. Едната му ръка се плъзна покрай талията и притисна бедрата й към своите. Другата разтвори яката на ризата и устните му потънаха в ямката на шията й. Щом устните му се разтвориха, тя почувства парещите ласки на езика, едновременно грапав и кадифеномек.

— Кълна се, не те накарах да останеш за това — каза той с натежал глас. Устните му се впиха във врата й.

— Знам. — Тя не си спомняше кога бе оставила чашата и бе вдигнала ръце, но пръстите й се ровеха в косата му и бе обхванала здраво главата му.

— Опитах да държа ръцете си далеч от теб. Кълна се. Но не устоях.

Устата му отново потърси нейната за пламенна целувка. Зареден с еротичност, езикът му любеше устата й. С ритмични, бурни, обладаващи пробождания той я омая, превръщайки се в неин пълновластен господар. Ръката на мъжа отново бе под сакото й, този път по-смела от сутринта. Обхвана талията и се плъзна нагоре, карайки младата жена да затаи дъх, щом спря под линията на гърдите.

Дълго сподавяната въздишка изсвистя през устните й, когато топлата му длан легна върху облото възвишение. Започна да масажира през пуловера, втривайки меката ангорска вълна в кожата й напред-назад върху трескавата й плът. Зърната й набъбнаха.

— О, боже! — Възклицанието бе процедено през стиснати зъби и когато мъжът я пусна и отстъпи назад, Алиша прехапа устни, за да заглуши вика на гняв и безсилие. Той й обърна гръб. Тя се втурна тичешком към вилата и хлопна вратата след себе си. В гърдите й се боричкаха ярост и унижение. Никога досега не бе изпитвала тези чувства толкова отчетливо.

Изминаха дълги минути, преди да се възстанови. Насили се да прекоси стаята и влезе в кухнята. Залови се методично да мие чинии. Не възнамеряваше да изтича горе и да скрие срама си като неудовлетворена тийнейджърка. Отхвърлянето имаше метален привкус и в устата й горчеше, но проклета да е, ако покаже на мъжа състоянието си.

Чу стъпките му на вратата.

— Добре ли си?

Заливаха я ту горещи, ту леденостудени вълни, нервите й бяха разтърсени из основи, трепереше от неутолено желание, всичките й пет сетива бяха възбудени до изпепеляване, а той искаше да знае дали е добре. В този момент го мразеше и едва се сдържа да не изскърца със зъби.

— Разбира се. Както каза, не биваше да ме целуваш. По-добре да спрем дотук. Не ти се сърдя.

Собственото му безсилие го накара да протегне рязко ръка и да увие около юмрука си шепа от косата й, обръщайки младата жена към себе си. Изненадващо, но тя не усети болка, по-скоро малко по-груба ласка.

Той не заговори, докато тя не вдигна към него враждебни очи.

— Исках да те целуна, Алиша, и да продължа да те целувам. — Притегли я още по-близо, все още без да й причинява болка. — И не исках да спирам дотук. Искаше ми се да продължим и да правим любов до пълно изтощение. Не виждаш ли колко много те желая?

Сега вече усещаше, щом той приближи още по-плътно и долната част на тялото му се долепи до бедрото й. Мъжът опря буза до нейната; устните му запърхаха по слепоочието й. От всяка пора на тялото му се излъчваше страдание, болка, която тя не можеше да определи.

— За мен е важно да знаеш колко те желая и че причините да не мога да те любя са непреодолими. Иначе… — От гърдите му се изтръгна въздишка на съжаление и мъжът се отдръпна. Постепенно освободи косата й. Изучаваше лицето й, сякаш смъкваше кожата му и пронизващите зелени очи четяха всяка нейна мисъл. Накрая изрече сломено:

— Иди да си легнеш. Аз ще довърша.

Тя не посмя да спори. Ако останеше с него само колкото трае един-единствен удар на сърцето й, щеше да се прости с гордостта си и да го моли да я обладае, независимо от проблемите му.

Какво би могло да бъде?

 

 

Алиша гледаше изучаващо Пиърс през прозореца на таванчето. Бе рано. Като по чудо се бе събудила преди момчетата и не можа да заспи отново, анализирайки обезпокоителните събития от предната нощ.

Тази сутрин Пиърс бягаше за здраве. Анцугът му се бе просмукал от пот. Явно бе тичал до предела на издръжливостта си. Беше се подпрял на едно дърво и се взираше през клоните. Лицето му бе изкривено от вътрешно напрежение. Обърса потта от очите си и Алиша го чу да ругае.

Каквото и да го измъчваше, колкото и непреодолимо да бе препятствието, ставаше въпрос за нещо наистина ужасно и той не можеше да се пребори със собствени сили.

Алиша не биваше да позволява това да я тревожи. В края на седмицата двамата щяха да поемат по различни пътища. Междувременно тя имаше свой собствен проблем, който чакаше решението й. Съзнанието й трябваше да остане заето единствено с нейната дилема.

Ала поглеждайки към клюмналата глава на Пиърс, тя си призна, че по отношение на него разумните доводи бяха изчезнали още щом я бе целунал за първи път. Независимо дали я бе канил, или желаеше това да се случи, тя вече бе въвлечена.

Изненадата, която бе обещал на момчетата, се оказаха мотопеди и Алиша бе принудена да се включи. Караха по двойки, Дейвид зад Пиърс и Адам, залепен за гърба на майка си и настояващ да натиска повече газта.

Сутринта на следващия ден валеше и Пиърс игра с момчетата шах, а после ги учи да дялкат дърво, докато слънцето се показа. Алиша изпече курабийки и сготви вкусна яхния за вечеря. Отидоха до другата вила да проверят как е направен ремонтът и останаха доволни. Никой не предложи Алиша и момчетата да се преместят в нея, но през тези два дни Пиърс не правеше опити да я ухажва. Отношенията им отново се превърнаха в чисто приятелски. Онова, което бе станало по време на вечерята на открито, сякаш изобщо не се бе случило.

— Днес не ми се иска много да се отдалечавам от вилата, ако не възразяваш.

Пиеха последната си чаша кафе. Дейвид и Адам бяха свършили дребните си задължения, възложени им от Пиърс, и ритаха топка пред вилата.

— Разбира се. Няма проблем. Не се чувствай задължен да ни забавляваш по всяко време. Ако имаш някоя своя работа…

— Не е това. — Той остави чашата и тя усети, че му е неловко. — Очаквам гост за вечеря.

— О, Пиърс, трябваше да ми кажеш по-рано! — Тя скочи от стола като освободена пружина. — Веднага ще си тръгнем, за да освободим място…

— Седни — каза той, като се засмя и сграбчи китката й, принуждавайки я да се върне обратно на стола. — Искам да останете и да бъдете тук за вечеря.

Тя го погледна несигурно.

— Кога очакваш гости?

Очите му се приковаха в нейните.

— Не точно гости. Очаквам дъщеря си.