Сандра Браун
Не ми изпращай цветя (2)

Втора глава

Тя се събуди и доволно се протегна. Впери поглед в непознатия таван и й беше необходимо известно време, за да осъзнае къде се намира.

Отхвърли завивките и рязко се изправи. Другото легло беше празно. Когато снощи изкачваше тясното стълбище, нямаше представа, че ще спи толкова дълбоко и тъй дълго. Погледна през прозорчето на тавана спалня и установи, че слънцето е доста високо, а есенният ден навън е великолепен. Гората изглеждаше съвсем измита от дъжда.

От долния етаж се чу силен кикот, последван от хорово „шшшт“. Алиша отиде на пръсти до стълбището и се ослуша. Чу тракането на приборите в чиниите и усети чудесния смесен аромат на бекон, кленов сироп и кафе.

— Не говорете толкова високо, нека майка ви си поспи. Вчера изглеждаше много уморена.

— Може ли още палачинки?

— Разбира се, Адам. Колко станаха? — В дълбокия топъл глас прозираше смях.

— Не знам.

— Към шейсет — обади се Дейвид и Алиша разбра, че въпреки забележките й, говореше с пълна уста. — Нали ти казах, че е прасе.

— Ти си прасе!

— Хей, я по-спокойно вие двамата. Ето, Дейвид, още две за теб.

— Хубави палачинки правиш.

— Благодаря.

— Е, не като мамините — добави лоялно.

От скривалището си Алиша се усмихна. Чу смеха на Пиърс и усети как стомахът й се свива на топка. Дрехите й бяха внимателно провесени на долната табла на желязното легло, но все още бяха влажни. Мисълта отново да ги облече й бе противна. Стеснително подръпвайки надолу подгъва на мъжката риза, слезе няколко стъпала.

— Добро утро — изрече колебливо.

Три глави се обърнаха по посока на гласа й. Двете проговориха, едната остана смълчана.

— Здравей, мамо! Пиърс ни пържи палачинки и бекон. Внимавай, Пиърс, тестото капе на пода.

Пиърс, изглежда, доста се сконфузи и пусна черпака обратно в купата. Бе така погълнат от гледката на Алишините крака, от начина, по който ризата прилепваше към гърдите й, преди да стигне до средата на бедрата, от разрошената руса коса, обрамчила главата, и от руменината по бузите, останала след съня, че бе направо зашеметен.

Алиша предполагаше, че сигурно изглежда като самия дявол. Гримът й беше почти от двайсет и четири часа. Щом помръднеше, й се струваше, че кожата й пука, усещаше как изсъхналият туш се рони по миглите й. Косата й бе наваляна от дъжд, а тя дори нямаше четка. Съзнавайки, че едно погрешно движение би разголило бедрата й повече, отколкото е желателно, заслиза по стълбите съвсем сковано.

Погали синовете си по главите.

— Колко рано вдигнахте мистър Ренолдс?

— Беше станал преди нас. Всяка сутрин тича — осведоми я Дейвид.

— Искате ли чаша кафе?

Не можеше да измисли нищо, за да предотврати неизбежното и най-сетне погледна към своя домакин. Бузите му бяха поруменели, сякаш сутрешната планинска прохлада го бе целунала. Косата с прокрадващи се сребърни нишки бе леко разрошена и опираше в ушите и яката на ризата. Зелените очи бяха толкова неотразими, колкото и предната вечер. Ухаеше на чист въздух, току-що взет душ и горски аромати.

— Да, ако обичате — каза Алиша. Гласът й прозвуча едва-едва, като въздишка, и тя се надяваше да не бъде разбрана погрешно.

Той й сипа кафе и посочи сметаната и захарта.

— Сядайте на масата, ще ви приготвя палачинки.

— Не, благодаря.

— Нали ти казах? Само за пълнеене мисли.

— Дейвид Ръсел… — Алиша размаха предупредително пръст и двете момчета се закикотиха неудържимо.

Пиърс също се засмя.

— В планината всички трябва да закусват. Пък и аз още не съм ял. Чаках ви. Няма да е честно да ме накарате да се храня сам.

Алиша въздъхна в знак на съгласие и Пиърс изсипа с черпака тесто в тигана.

— Момчета, ако сте се нахранили, защо не идете да оправите леглата, докато с майка ви закусваме? Не искам да има гънчица върху завивките, щом свършите.

— Да, сър — отвърнаха хорово и заприпкаха един през друг по стълбите.

Алиша учудено наблюдаваше ентусиазираното им оттегляне.

— Как го направихте?

— Кое?

— Да ги накарате да си оправят леглата без възражения.

Той се усмихна, докато изсипваше три златисти палачинки със съвършено кръгла форма в чинията й.

— Винаги е различно, когато някой друг, а не майка ти, те помоли да свършиш нещо.

— Май сте прав — каза тя, мажейки виновно, но обилно палачинките с масло. Устата й бе пълна със слюнка. Също толкова щедра бе и със сиропа.

— Бекон?

— Две парченца, моля.

— Още кафе?

— Да.

Преди той да се присъедини към нея на масата, премятайки дълъг, обут в джинси крак през стола, тя бе напреднала доста с палачинките.

— Вкусни са.

— Благодаря. — Той се усмихна доволно, наблюдавайки я как се храни. — Токът дойде по някое време през нощта, тъй че можах да използвам котлона. Иначе менюто щеше да е варени яйца.

Тя остави вилицата, за първи път осъзнавайки, че електричеството наистина е дошло. Защо не бе забелязала нещо толкова важно по-рано? Дали защото тази вила бе толкова удобна и тя изпитваше несъзнателен страх да се върне в своята и да изостави компанията на този мъж?

— Чудесно — каза и отпи глътка кафе, придавайки си безгрижен вид. Нещо от начина, по който той я погледна през масата, я накара да се почувства неудобно заради голите си бедра и да осъзнае, че всъщност под ризата е съвършено гола, с изключение на бикините. Почувства се много гола.

— Ще се върнем в нашата вила и няма да ви пречим повече. Само да помогна с чиниите.

— Как умря съпругът ви?

Въпросът бе толкова не на място, че Алиша го почувства като удар по челюстта. Леко зашеметена, погледна към Пиърс. Беше приключил със закуската и държеше високо чашата кафе, точно под брадичката, с две ръце. Взираше се в нея през парата.

Не видя причина да не му отговори, макар че бе невъзможно непознат да задава подобен въпрос.

— Беше бизнесмен, но хобито му бе да се състезава със спортни коли. Един неделен следобед се състезаваше и… — сведе очи към празната си чиния — … катастрофира. Умря на място.

Пиърс остави чашата и скръсти ръце на масата, накланяйки се леко напред. Тя доби натрапчивото впечатление, че иска да я докосне, да й предложи съчувствието си.

— Не сте били омъжена дълго.

Алиша тъжно се усмихна.

— Достатъчно дълго, за да се появят Дейвид и Адам, с разлика по-малко от две години. Оженихме се в колежа. Влюбих се в Джим Ръсел от пръв поглед.

Пиърс се разтревожи от ревността, която стегна гърлото му. Заля го и чувство на досадно безсилие. Защо сега? Защо точно сега срещаше тази чаровница, излъчваща скрита сексуалност, която копнееше да бъде освободена? Жена, която при това съвсем несправедливо бе останала вдовица.

Алиша усети как вътрешният му гняв го сграбчва отново. Лицето му се промени, стана недружелюбно и затворено. Ъгълчетата на очите и устата нервно се свиха. Пиърс Ренолдс имаше проблеми. Колкото по-бързо се раздели с него, толкова по-добре.

— Трябва да тръгваме — каза тя неловко. Не се нуждаеше от мъж в живота си. Не сега. Повече не. Особено пък някой с проблеми.

Зае се припряно да прибира масата. Щом се качи на таванчето, веднага навлече дъхащите на кисело дрехи и накара момчетата да свалят тениските с надпис „УКЛА“ и да облекат фланелките си и късите панталонки. Пренебрегна бурята от протести и хленчещите въпроси.

— Безкрайно съм ви благодарна за гостоприемството и любезността, мистър Ренолдс. — Божичко, прозвуча като фраза от наръчник за добро държане и тя се почувства малко нелепо, както стоеше по къси панталони в това студено време. Маратонките й тежаха на краката като лепкави буци пръст. Малката групичка се събра на верандата.

— За мен беше удоволствие да ви помогна. — Тонът на Пиърс бе също толкова безпристрастен и официален. — Сигурна ли сте, че всичко е наред?

— Да. Още веднъж ви благодаря.

На момчетата сякаш им бяха потънали гемиите. Пиърс коленичи пред тях. Даде на всеки по четвърт долар.

— Щом ви се удаде случай, поиграйте на някоя електронна игра.

Продължаваха да стоят мрачни и с наведени глави. Алиша ги подкани:

— Какво трябва да кажете?

— Благодарим — промърмориха те. Дейвид вдигна глава. — Ти играеш ли сокър^[1], Пиърс?

— Американски футбол.

— Айде бе. Какъв си?

— Полузащитник.

— Ей, страхотно. Още съм малък за американски футбол, но съм център-нападател в отбора по сокър. В „Ураганите“.

— Бас държа, че си чудесен център-нападател.

Тъмните очи светнаха.

— Може някой път да дойдеш да ме видиш.

Сърцето на Алиша се сви от жалостивата молба в детското гласче. Дейвид отчаяно се нуждаеше от мъжки кумир.

Тя обаче отдавна бе разбрала, че не може просто да осигури на децата си баща. Трябваше да избере и подходящ съпруг. Откакто с Картър се разделиха, липсваха сериозни кандидати за това.

— Може би някой път. — Но знаеше, че няма да го направи. Не можеше.

— Къде ти е къщата? — попита Адам.

— В Лос Анджелис.

— И наш’та къща е там.

— Хайде, момчета. Кажете довиждане и още веднъж благодаря на мистър Ренолдс. — Алиша прекъсна разговора, преди да е станал прекалено дълъг.

— Благодарим — избъбриха тъжно и Алиша почти насила ги задърпа през полянката покрай паркирания джип, който снощи не бе забелязала, към гората, отделяща вилите.

— Чудесно ще си прекараме — каза тя, борейки се с чувството за загуба и потиснатото настроение. — Само почакайте и ще видите. Може, след като се настаним, да идем да ловим риба.

— Ти няма да искаш да слагаш стръв на въдиците — промърмори Дейвид.

Беше прав. Идеята я караше да потръпва. Но трябваше да се прежали.

— Искаш ли да се обзаложим? Само ще ми покажете как.

Щом прекосиха гората и влязоха във вилата, фалшивият й ентусиазъм секна. И тримата се спряха като заковани и се заоглеждаха наоколо, онемели и невярващи. Вилата бе неузнаваема.

Един клон, отчупен от вятъра, бе разкъсал мрежестата врата и се бе ударил в отсрещния прозорец, а подът и едно от леглата бяха покрити с натрошени стъкла. Вътре беше валяло обилно. На пода имаше локвички вода. Леглата и дори едното канапе бяха подгизнали. Пердетата бяха мокри и висяха като дрипи. Алиша посегна към ключа за осветлението. Никакъв ефект. Токът може да бе дошъл във вилата на Пиърс, но не и тук.

Потръпна при мисълта какво можеше да се случи, ако снощи не бяха отишли при Пиърс. Ами ако някой от тях лежеше на леглото, когато клонът бе счупил стъклото? Бяха избегнали много вероятно нараняване и тя щеше да му е вечно благодарна. Но какво да прави сега? Ако не бяха момчетата, щеше да седне и да се разридае.

За нейно изумление, синовете й ликуваха.

— Сега може ли да се върнем във вилата на Пиърс?

— Можем ли, мамо? Там ни хареса.

— Ще се държим добре. Обещаваме. Нали, Адам?

— Ще се държим добре.

— Не! — отсече Алиша, обръщайки се с лице към тях и моментално попари надеждите им. Физиономиите им помръкнаха и тя се насили да се усмихне. — Не ставайте глупави. Не можем да досаждаме на мистър Ренолдс.

— Какво ще правим тогава? — попита Дейвид.

— Не знам. — Ако дадеше израз на безсилието си, би се свила на пода като топка от нерви. Омръзнало й беше непрекъснато да поема цялата отговорност, да дава всички обяснения, да взима всички решения. Но нали точно това реши да докаже, когато Картър се ожени за Слоун — че е в състояние и ще поеме цялата отговорност за собствения си живот и този на своите синове?

Беше преживяла внезапната смърт на съпруга си, раздялата с Картър, беше си намерила страхотна работа, която обичаше и й се удаваше. За бога, нямаше да позволи тези неудачи да развалят почивката им!

Плесна с ръце.

— Най-напред ще се преоблечем. Тук е доста по-хладно, отколкото в града, затова помогнете ми да внесем багажа.

Подчиниха се неохотно, но, изглежда, се посъживиха, щом облякоха джинси и ризи с дълъг ръкав. Алиша набързо взе един студен душ в банята, навлече чифт стари джинси и фланелена блуза, останала от студентските й години. По нея още личеше боята, която двете със Слоун бяха използвали, за да разкрасяват стаята си в общежитието.

— Ясно е, че не можем да останем тук — каза Алиша, докато преценяваше опустошената стая. — Ще отидем с колата до администрацията на курорта. Предлагат вили под наем за една седмица. Ще видим дали няма свободна.

— Ами ако няма?

Какво ако няма?

— Тогава ще отидем на друго място — каза тя с пресилен ентусиазъм. — Хайде да върнем чантите в колата. — Провери състоянието на хладилната чанта, която бе взела със себе си. По-голямата част от леда се беше разтопила. Ако скоро не замрази продуктите, щеше да й се наложи да ги изхвърли. Но това бе най-малкият проблем.

Първо трябваше да намери подходящо място, където момчетата ще могат да ловят риба, да се разхождат в планината и да се наслаждават на майката природа, както им бе обещавала от месеци. Не бива да е прекалено уединено, нито много населено, и да не е твърде далеч от къщи. Гора, планински въздух. Мястото тук бе чудесно. Сега трябваше да се задоволи с каквото намери. Промяната в предварителния план щеше да й създаде безброй проблеми. Специално бе говорила в училище да извинят момчетата тази седмица. Съвсем не искаше да се връщат обратно.

Служителят в квартирното бюро изслуша съчувствено разказа й за опустошенията във вилата. Почеса се зад ухото.

— Разбира се, тези места горе на хълма са частна собственост.

— Знам, но вече се обадих на приятелката си, която е собственичка. Упълномощи ме да уредя почистването и смяната на стъклото. Ще плати разноските. Може ли да намерите някой, който да се погрижи за това?

— Разбира се, разбира се. Не виждам никакъв проблем. Следобед ще изпратя някого.

— Благодаря. А ние трябва да се преместим. Бихме искали да наемем вила за една седмица.

— Тази седмица?

Алиша преброи наум до десет.

— Да, тази седмица. Веднага.

Сигурно ухото ужасно го сърбеше, защото се почеса отново.

— Нямаме нищо свободно, малка госпожо.

Алиша стисна зъби от тази мъжка тъпота и нареди на Адам да остави на мира зоните на бизонската глава върху полицата над камината в ъгъла. Опита се да го придума:

— Все нещичко може да се намери. Няма значение колко е голямо…

— Нищо — натърти той и отвори книгата с резервациите. — Чакайте да погледна тук… На петнайсети декември ще се освободи вила за шестима. Около Коледа обикновено няма много желаещи, нали разбирате.

„Нищо“ наистина означаваше „нищо“. Прекара половин час да пуска монети и да се обажда по телефона, опитвайки се да намери друг подходящ курорт наблизо. Само си загуби парите и времето.

— Съжалявам, нищо не мога да направя. — Тя потупа успокоително момчетата по раменете. — Ще трябва да се приберем у дома и да организираме друг излет.

— Не е честно. Ти обеща!

— Знам, че не изглежда честно, Дейвид, и аз се надявах да си почина.

— Не, не си се надявала. Все ти е едно, че ще трябва да се приберем вкъщи. Не ти се искаше да ходим на планина. Ти си глупава. Доволна си, че всичко се провали.

— Я ме чуй, млади момко…

Джипът удари спирачки само на метър от верандата на дървената хижа, където се помещаваше администрацията, и Пиърс излезе от него. Изглеждаше страхотно в карираната фланелена риза с елек.

— Какво става?

Преди Алиша да успее да си отвори устата, Адам и Дейвид се втурнаха към него и един през друг му заобясняваха. Той погледна към нея през главите им.

— Дейвид — каза Пиърс и затършува в джоба на опънатите си джинси. — Ще влезете ли вътре да ми купите вестник?

— Хайде, Адам — каза Дейвид отегчено. — Пак ще си говорят като големи и не ни искат наблизо.

Щом Адам го последва през вратата на хижата, го чуха да продължава:

— Помниш ли, когато Картър искаше да каже нещо важно на мама? Все ни отпращаха.

Алиша притеснено погледна към Пиърс, но той се усмихваше.

— Днес децата растат бързо.

На нея не й беше до усмивки, но си наложи да разтегли устни, колкото да не го обиди.

— И аз така мисля.

— Е, какво стана?

Бавно и далеч по-смислено тя му предаде случилото се.

— Не могат да се примирят с факта, че от излета ни нищо няма да излезе.

— Дали?

Мекият му дружелюбен тон я накара да вдигне глава и тя срещна очите му. Бяха горещи, изгаряха я. Не можа дълго да издържи погледа му и извърна глава.

— Наистина няма да се получи. Всичко върви наопаки. Пък и аз нямам опит в излетите и те го знаят. Разбира се, обвиняват мен за провала.

Той опря рамо на стълба от секвоя, който подпираше козирката на верандата, и се загледа в покрития с чакъл път и гъстата гора отсреща. Опитваше се да вземе решение. По някакъв начин тя разбра това и остана смълчана до него, неспособна да се отдели, принудена от някаква непозната сила да го изчака.

Той заговори с методична прецизност:

— Защо не дойдете с момчетата при мен? — Обърна се и я погледна. — В моята вила?

Тя несъзнателно закърши ръце.

— Не можем.

— Защо? Защото знаете, че искам да ви любя?

Случиха се четири неща наведнъж. Очите й се разшириха. Лицето й видимо побледня. Пое си рязко дъх. Езикът й се стрелна навън и овлажни устните.

— Не съм от хората, които шикалкавят, Алиша. Да бъдем откровени. Още щом ви видях под светлината на входната врата, цялата мокра от дъжда, ви пожелах. Всъщност — дори още преди това, докато се бяхте надвесили над бушоните. И когато мислех, че принадлежите на друг, пак ви желаех. И вие го знаете.

— Недейте да…

— Но аз нищо няма да предприема. — От изненада протестите замряха в гърлото й. Щом той се увери, че може да го изслуша, продължи: — Първо, сигурно щях да ви обидя, ако направех и най-малкия опит да ви прилъжа в леглото си. — Пое си дълбоко дъх и извръщайки се от нея, се завзира разсеяно в далечината. — Второ, имам причини да не създавам подобни отношения точно сега. Жизненоважни, възпиращи ме причини. Особено откакто…

Тя преглътна.

— Откакто?

Той се обърна и я погледна.

— Няма значение. — Усмихна се. — Сега, като знаете, че няма да се възползвам от ситуацията и няма да ви компрометирам по какъвто и да било начин, съгласна ли сте да ми правите компания във вилата?

Тя потри чело с палеца и средния пръст, търсейки разумна причина да откаже. Поканата му вече не й се струваше толкова абсурдна.

— Не се боя от вас. Не смятам, че сте човек с неконтролируеми импулси.

Той се засмя.

— Не предизвиквайте съдбата. Вие сте си все тъй дяволски привлекателна. Ако се появите в онази черна нощница, която открих вчера, всичките ми клетви за целомъдрие ще се разбият на пух и прах.

Тя се изчерви и побърза да смени темата.

— Не ми се иска да ви развалям почивката. Имате ли представа какви ще станат момчетата, щом ви почувстват близък?

— Не — отвърна той сериозно. — Липсва ми родителски опит. Но бих желал да знам как е. Момчетата ви са чудесни и вече съм нетърпелив да видя как ще се справя.

Поклати глава невярващо, без да съзнава, че от движението косата й заблестя на слънцето. Пиърс едва се сдържа да не я погали с ръка.

— Мисля, че не сте съвсем наясно с какво се залавяте.

— Нека аз да преценя. — Той пристъпи крачка напред, не твърде близо, но достатъчно, за да почувства топлината на тялото й. — Моля ви, кажете, че ще останете. Искам да останете.

С извита шия и отметната назад глава тя се взря в лицето му, опитвайки се да реши дали не бе усетила нотка на кротко отчаяние в молбата му, или просто й се бе сторило. На колко години беше? Около четиридесетте? Лицето му носеше печата на зряла мъжественост, но без да е грубо. Веждите му бяха гъсти и изразителни сами по себе си. Фино изваяният нос, дълъг и тесен, разширен леко при ноздрите, отиваше на пълната и чувствена долна устна. Докато разглеждаше устата му, изпълниха я срамно еротични мисли.

Само тази причина бе достатъчна да откаже поканата му. Всъщност имаше много причини да не приеме. Най-общо беше чиста глупост и голяма безотговорност да прекара цяла седмица с напълно непознат. Въпреки добрите обноски и очевидната интелигентност, тя не знаеше нищо за него, освен името и че има жива майка, но не и жена. Ала инстинктивно му вярваше. Избра да се довери на инстинктите си.

— Сигурен ли сте?

Отговори й с широка усмивка. Тъкмо тогава момчетата се показаха на вратата на администрацията с вестника на Пиърс. Той взе Адам в прегръдките си и Алиша бе неволно впечатлена от изпъкналите бицепси.

— Познайте какво решихме, приятелчета? Ще прекарате седмицата при мен. Сега само трябва да помогнете да внесем багажа от колата ви в моята вила.

Момчетата нададоха радостни викове.

— Може ли да се повозим в джипа? Досега не сме се качвали в джип.

Пиърс постави ръка на рамото на Дейвид.

— Да, може да се возите в джипа, но ти първо трябва да се извиниш на майка си.

И Алиша, и Дейвид го погледнаха объркано.

— За какво? — попита Дейвид.

— Чух с какъв тон й говореше, когато слязох от джипа. Обвиняваше я за нещо, което не зависи от нея. Смяташ ли, че е честно?

Брадичката на Дейвид увисна.

— Не, сър — избъбри едва чуто.

— Ти си мъжът в семейството. Като такъв трябва да се научиш да приемаш нещата с достойнство, щом с нищо не можеш да ги промениш. Така ли е?

— Да, сър. — Момчето се обърна към майка си: — Извинявай.

Алиша коленичи и го притисна в обятията си.

— Извинението се приема. А сега да помислим как ще се забавляваме днес.

Дейвид доволно се усмихна. Пиърс обви ръка около врата на момчето и го побутна към джипа.

— Защо не седнеш отпред да ми помагаш с кормуването?

— Ами аз, Пиърс? — обади се Адам, топуркащ след тях с пълните си крачета.

— Следващия път. — Той погледна през рамо и видя, че Алиша не помръдва от мястото си.

— Идвате ли? — попита тихо.

Тя кимна.

— Трябва да уговоря със служителя ремонта на вилата. Ей сега идвам. — Наблюдавайки ги как се отдалечават към джипа, се чудеше защо в очите й се появиха сълзи.

 

 

През деня не им липсваха развлечения. Внасянето на багажа във вилата и подреждането му отне съвсем малко време. После Пиърс и момчетата отидоха да събират дърва за камината, а Алиша междувременно приготви обяд — супа и сандвичи. Следобеда отидоха на разходка до езерото и се върнаха да пекат пържоли на скарата върху огнището, което някой предвидливо бе построил пред вилата. Вечерята бе изобилна, но по средата й момчетата започнаха да се прозяват. Веднага щом свършиха, се изкъпаха и легнаха.

Алиша излезе и седна на стъпалата пред вилата, искаше й се да потъне в тишината, да вдъхне кристалния нощен въздух, да се полюбува на ясното звездно небе. Пиърс се присъедини към нея, носейки две големи чаши кафе, и тя пое едната с тихо „благодаря“. Откри, че присъствието му не я подразни, а, напротив, увеличи усещането й за спокойствие.

— Заспаха.

— Дано не ви пречи хъркането на Адам.

— Казвали са ми, че и аз хъркам.

Алиша се почуди колко ли жени му го бяха казвали. За да не продължават мислите й в тази посока, насочи ги към неутрална тема:

— Казахте, че вилата е собственост на компанията ви. Коя компания?

— „Екто Инженеринг“.

— Какво точно инженерство?

— Самолетно.

— Какви самолети конструирате? Военни или други?

Той се намести удобно и тя хареса звука от движението и усещането за мъжко тяло.

— Правим и военни самолети. Но основно работим с частни фирми, проектираме реактивни пътнически самолети.

— И проектите ви са блестящи и новаторски? — подразни го тя шеговито.

— Да — отговори той сериозно и широко се усмихна. И двамата се засмяха.

Алиша погледна през рамо към тъмната вила.

— Какво ще кажат собствениците на компанията, ако разберат, че сте поканили във вилата вдовица с две деца?

— Аз съм пълноправен собственик и като такъв мога да поканя когото си искам. — Би могла да се досети, че не е обикновен надничар. Видът му красноречиво говореше за преуспялост. Дори обикновените му дрехи издаваха добър вкус — нещо, което струваше скъпо.

— Ами вие? — попита той. — Какво работите?

— Помощник-координатор на три бутика. Името на фирмата е „Глед Регс“. — Очите му неволно се спряха на конската й опашка, опръсканата с боя фланела, джинсите и маратонките. Тя се засмя. — Прекалено възпитан сте за саркастична забележка. — Лакътят й опря в ребрата му и понеже мъжът беше топъл като фурна, тя се отдръпна с нужната бързина.

— Аз съм самата дипломатичност — каза той, искаше му се тя да не се бе отдръпнала, когато го докосна, пък макар и с лакът. Беше тъй дяволски нежна, толкова покоряващо женствена! — С какво се занимава един помощник-координатор?

— Помага да се определи цялостната модна политика на магазините за даден сезон.

— Може ли да обясните на прост английски какво означава това?

Алиша се засмя и се изненада колко непринудено се чувства.

— Ами например решаваме дали ще следваме точно модата, или малко ще я заобиколим. Дали ще предпочетем цели костюми или свободните съчетания. Дали ще сме авангардни или класически. Стана ли ви ясно?

— Донякъде. Харесвате ли работата си?

— Обожавам я. Цял живот съм се подготвяла за нея, без да го съзнавам. Не гледайте как съм облечена сега. — Тя шеговито сведе глава. — Обожавам дрехите. Имам нюх да ги съчетавам и освен това винаги съм обичала да пазарувам. Сега мога да го правя с чужди пари. — Лицето й помръкна, щом си спомни своята дилема.

— Какво има?

— Не искам да ви товаря с моите проблеми.

— Аз попитах.

Оставяйки чашата до себе си, тя го изгледа проучващо за момент, преди да отговори. Приятно й бе да разговаря със зрял човек, обективен и неангажиран. Беше изключила родителите и приятелите си, дори Слоун и Картър, защото смяташе, че няма да са безпристрастни.

— Шефката ми очаква бебе другия месец и е решила да напуска окончателно. Предложи ми вилата си — вметна между другото. — Както и да е, собствениците на магазините ми предлагат нейното място. Добри са в търговията и влагането на пари, но нищо не разбират от стил и мода. До края на месеца трябва да им дам отговор, след това ще потърсят друг.

— Какво ще решите?

Тя се облегна на опънатите си назад ръце. Ако знаеше как тази поза подчертава формата и големината на гърдите й и какъв е ефектът върху Пиърс, не би седяла така.

— Не знам, Пиърс. — За първи път го наричаше с малкото му име и се извърна да види дали бе забелязал.

— Харесва ми много повече от „мистър Ренолдс“ — каза той тихо. Мушна една немирна къдрица зад ухото й и съжали за многобройните причини, които го възпираха да погали с длан гърдите й. — Искате ли работата?

— Да. В нея има творчество и е интересна.

— Ами тогава?

— Това е ангажимент, който отнема много време, ще се налага и да пътувам. Боя се да не ощетя момчетата. Те имат само мен. Не им ли дължа повече внимание? Чувствам се виновна, прибера ли се у дома пет минути по-късно.

— Но дължите нещо и на себе си. Един ден Адам и Дейвид ще станат самостоятелни. Ако посветите живота си изцяло на тях, докъде би ви довело това?

— Мислех и за това — каза тя бавно. Беше спорила със себе си до втръсване, но решението на дилемата все й убягваше. Времето й изтичаше. Трябваше да даде отговор. Но не и тази вечер.

— Благодаря, че ме изслушахте.

— За мен беше удоволствие. — Хвана ръката й. — Вие ще направите правилен избор, Алиша.

Мина доста време, преди да събере сили да изтегли ръката си от неговата. Знаеше, че в прегръдките му ще се чувства още по-приятно. Щяха да са още по-топли, по-силни.

— Сега по-добре да си лягам.

— Кой е Картър?