Сандра Браун
Не ми изпращай цветя (6)

Шеста глава

— Какво правиш тук?

— Дейвид накарал да ме повикат.

— Мамо?

Жаловитото изплашено гласче измести шока от присъствието на Пиърс. Втурвайки се към масата, тя погледна сина си и едва успя да задуши възклицанието. Дясното му око беше подуто и почти не се виждаше. От средата на веждата, продължавайки доста извън нея, зееше близо трисантиметрова рана. Беше спряла да кърви, но суровата плът продължаваше да стои отворена… страшно отворена.

— Дейвид, скъпи, какво се случи? О, господи! Боли ли?

— Боли, мамо. — Той се протегна напосоки за нея, сграбчвайки в шепа шала й.

— Знам, знам, че боли, слънчице. — Погледна отчаяно към Пиърс. — Взели ли са някакви мерки? Ами окото?

Той поклати глава.

— Не ми дадоха да подпиша документите за лечението. Може да вижда с окото. Вече проверих.

— Слава богу! — изрече тя задъхано, докато хващаше Дейвид за ръката. — Ей сега ще се погрижат за теб. Обещавам.

— Не ме оставяй, мамо — изплака той, щом тя понечи да изтегли ръката си от неговата.

— Няма да те оставя. Само ще повикам лекаря.

В този момент сестрата влезе в стаята с енергична стъпка.

— Мисис Ръсел, подпишете, ако обичате, този формуляр и ми дайте името на застрахователната си компания и номера на полицата, за да сложа на Дейвид инжекция против болките.

— Не искам инжекция — извика Дейвид и се разплака.

— Хайде, хайде, нали преди малко си обещахме да бъдем храбри? — Пиърс постави успокояващо ръка върху рамото на момчето и се надвеси над него.

Алиша зарови в дамската си чанта за портфейла, където държеше застрахователните карти. Когато формулярите бяха надлежно попълнени, сестрата приготви спринцовка със слабо успокоително.

— На дупето ще боли по-малко.

Алиша и Пиърс, действайки заедно, разкопчаха колана на Дейвид, обърнаха го по корем и смъкнаха надолу джинсите. Той не преставаше да хленчи изплашено. Сърцето на Алиша се сви.

— Сега ще почакаме за ефекта, докато дойде доктор Бенедикт — каза сестрата.

— Как така ще чакаме? — бурно реагира Алиша. — Искам веднага да се погрижите за сина ми. Къде са хората ви?

— Алиша, позволих си да извикам Франк Бенедикт — каза Пиърс спокойно. — Той е пластичен хирург, мой приятел. Помислих, че може би ще искаш пластичен хирург да се погрижи за раната на Дейвид, щом разрезът е на такова място.

— О — каза тя с отмалял глас, — разбира се. Сигурно и аз щях да направя така. Благодаря, Пиърс.

Сестрата я погледна многозначително, докато излизаше от стаята. Явно бе преценила Алиша като неособено добра майка, щом не можеха да я открият, когато синът й е пострадал. И беше решила, че Пиърс й е любовник.

А не беше ли?

Дежурният лекар, който изглеждаше смущаващо млад и жизнерадостен, влезе забързано в манипулационната. Под престилката носеше джинси, а на краката си — обувки за джогинг.

— Здравейте. Кой от вас е Дейвид? Не, чакайте да позная. Ти — каза той, сочейки момчето, — героят с по-страдалото око. На какво налетя, синко? — Принуди пациента си да разтегли устни в трепереща усмивка.

Безгрижно и както се стори на Алиша — без особено внимание за болката, той проми раната с дезинфекцираща течност. Щом пръстите му разтвориха ръбовете и тя видя колко дълбок е разрезът, усети нов, изгарящ гърлото й пристъп на гадене и безсилно се отпусна на стената. Под клепачите й пробягнаха бързи ослепителни искри. Ако чифт силни ръце не я бяха подхванали изневиделица, щеше да се свлече на пода — коленете й бяха омекнали като гума.

— Стой така. Дейвид ще се оправи.

Господи, гласът му звучеше прекрасно. Как бе живяла цяла седмица, без да го чува? Усещаше ръцете му — добри, силни, сигурни, безопасни. Наклони се към него. Тялото му бе топло, мускулесто и стабилно, способно да пропъди и най-лошия кошмар. Позволи си да го докосне за един скъпоценен миг, после се изправи.

— Дейвид е казал да те повикат? — попита тя и вдигна нагоре глава, за да го погледне.

Мъжът кимна.

— Когато не са успели да те открият, той им дал името ми и името на компанията.

— Сигурно съм била на път между два магазина.

— Не се кори. Не можеш цял ден да стоиш до телефона. Веднага щом говорих с директора на училището и разбрах какво се е случило, тръгнах насам.

— Благодаря ти. Съжалявам.

— Съжаляваш? — Той се намръщи. — За какво?

— Че са те… извикали, ангажирали с това.

Пиърс свъси вежди и отклони поглед за миг. Почти го чуваше как ругае наум. Когато очите му отново се обърнаха към нея, в тях искреше гняв.

Измъквайки се като страхливец, тя смени темата:

— Аз… още не знам какво се е случило.

— Станало е точно в края на междучасието. Децата нещо са се спречкали. Някой отворил рязко вратата на класната стая и Дейвид я е посрещнал с око.

Тя закри уста с ръка. Пръстите й бяха студени, сковани и изтръпнали. Някой ги пое и започна да ги разтрива. Пиърс им възвърна топлината и живота.

— Ще се оправи. Знам го — прошепна той. Гневното припламване бе изчезнало така бързо, както се бе и появило.

— Е, сега вече „Каубоите“ нямат шанс срещу „Овните“ — чуха да казва лекарят на Дейвид.

— Ама те са много добри.

Лекарят изсумтя презрително.

— Никакъв шанс. Готов съм да се обзаложа. Ето, свършихме. По-чисто от това — здраве! Сега ще дойде и чичко доктор, дето прави красиви шевове. Ще те оправи за нула време.

Излезе от манипулационната с пружинираща походка и те останаха сами.

Алиша се наведе над Дейвид и отметна няколко къдрици от бледото влажно чело. Колко уязвим изглеждаше на тази стерилна маса. Мразеше я.

Инжекцията вече действаше и той стана сънлив.

— Мамо, изцапах блузата на мис Томпкинс с кръв. Мислиш ли, че ще се сърди?

По бузите на Алиша потекоха сълзи, ала тя се усмихна.

— Не, не мисля. Ако се сърди, ще й купя нова.

— Съжалявам, че трябваше да излезеш от работа.

— Ти си по-важен от всякаква работа.

— За първи път ли съм в болница?

— Освен когато те раждах.

— Тогава татко е бил там.

— Да, беше.

— Радвам се, че сега Пиърс е тук. Ти радваш ли се, мамо?

Алиша го потърси с очи. Той държеше ръката на Дейвид и разтриваше кокалчетата му с палец. Вдигна глава и я погледна през масата и тя разбра колко много му липсваше. Очите му го казваха.

— Да, радвам се, че Пиърс е тук.

Вратата се отвори.

— Пиърс?

— Здравей, Франк! — Двамата мъже се ръкуваха. — Това е Алиша Ръсел и синът й Дейвид, мои приятели.

— Здравейте! — каза докторът сърдечно. Беше мъж на възрастта на Пиърс, по-нисък, оплешивяващ и с коремче.

— Дейвид решил да се пребори с една врата и вратата го надвила.

Доктор Бенедикт надзърна в окото на Дейвид. Получил необходимата информация, той се превърна в самата деловитост.

— Тъй ще да е станало. — Потупа момчето по коляното. — Трябва да приспя за малко раната.

— Инжекции? — попита Дейвид с разтреперан глас.

— Съвсем леки боцвания, изобщо няма да ги усетиш. После ще те зашия с игла и конец. Знаеш ли какво е коприна?

— Като блузите на мама?

— Точно. Само че конецът, който ще използвам, е още по-фин.

— Сериозно?

Докторът започна да навива ръкави, за да си измие ръцете. Обърна се към Алиша и Пиърс, които се бяха отдръпнали встрани, докато преглеждаше Дейвид.

— Защо не почакате отвън?

— Но… — запротестира Алиша.

— Така ще е по-лесно, мисис Ръсел, уверявам ви. Почакайте отвън.

Жената погледна умоляващо към Пиърс, ала той кимна утвърдително на доктора. Тя хвана ръката на Дейвид и я стисна.

— Когато се видим, всичко вече ще е свършило. — Целуна го по челото и се остави да я изведат навън тъкмо когато сестрата влизаше с табла инструменти.

— Добре ли ще мине? — Въпросът й бе толкова тревожен, колкото и ръката, която се бе вкопчила в ръкава му.

— Франк знае как да се държи с децата. Той самият има четири.

— Дейвид изглеждаше толкова малък и безпомощен на онази маса.

— Знам. И аз си изгубих ума, като го видях за първи път.

Чуха как Дейвид извика и после болезнено се разрида.

Алиша се втурна към вратата, но Пиърс я задържа, поставяйки твърда ръка на рамото й.

— Всичко е наред. В добри ръце е. Знаеш го. — Той се облегна на стената и я притегли в обятията си, притискайки главата й към гърдите си. — Шшт, всичко е наред — повтори с успокоителен шепот. Тялото му поглъщаше треперенето от риданията й.

Дейвид вече не плачеше. Чуваха как докторът му говори, ала думите бяха неясни. Различаваха само утешителния им тон.

Собственото страдание на Алиша постепенно затихна от лечебната сила, идваща от допира с Пиърс. Пръстите му разресваха косата й, масажираха тила й. Другата му ръка нежно галеше гърба й.

— Много си красива днес. Не съм те виждал, облечена така.

Тя се засмя, опряла глава в колосаната предница на ризата му.

— Май във вилата бях далеч or haute couture^[1]?

— Харесваш ми всякак.

— Наистина ли? — произнесе едва чуто.

— Да.

— И аз не съм те виждала със сако и вратовръзка.

— И?

Тя вдигна глава. Притежаваше най-мъжественото лице, което бе виждала. Не толкова красив като някои, дори не толкова класически красив, колкото нейния мургав чаровник Джим, но чертите му веднага грабваха; мъжът излъчваше завладяваща чувственост. Дори и в сегашния си делови вид косата му бе сресана малко небрежно. Лицето му носеше следите на вятъра, дъжда и слънцето от седмицата в планината. Одеколонът му бе болезнено познат и пронизваше дробовете й със спомени всеки път, щом го вдъхнеше.

Искаше й се да му каже, че не я интересува как е облечен, за нея винаги изглежда добре. Искаше й се да му каже, че толкова много се е зарадвала да го види, че въобще не е забелязала как е облечен.

Но не каза нищо, понеже не знаеше какво всъщност означава присъствието му и защото се безпокоеше за сина си. Затуй, вместо да мисли какво точно да каже, тя просто се отпусна в обятията му, наслаждавайки се на усещането.

Защото точно сега тя се нуждаеше от него, а той бе тук. Отдаването й може би бе глупаво, ала не възнамеряваше да се откаже от успокоението, което той й предлагаше.

Двайсет минути по-късно сестрата ги повика по молба на доктор Бенедикт.

— Окото е наред — каза той на Алиша, веднага щом тя влезе в манипулационната. Младата жена тутакси се озова до Дейвид и взе ръката му. Върху дясното му око имаше бяла марлена превръзка. — Ако се оплаква, че вижда замъглено или нещо не както трябва, заведете го на офталмолог, но според мен няма да се наложи. И белегът ще изчезне скоро, но все пак ще следим отблизо оздравителния процес.

— Здравей, мамо! Мога ли да отида утре на училище с превръзката?

Доктор Бенедикт се засмя.

— Хайде да изчакаме няколко дни, Дейвид. Отокът трябва да спадне.

— Колко шева казахте, че имам?

— Само седем отвън, но вътре са много повече. Можеш спокойно да се изфукаш пред съучениците си.

— Окей! — Дейвид засия.

Докторът отново се обърна към Алиша, този път, за да й напише рецепта за антибиотик.

— Франк, благодаря ти, че дойде толкова бързо — каза Пиърс.

— Няма проблем. Ще ти изпратя сметката — отвърна той закачливо.

— Не, изпратете сметката на мен — намеси се Алиша.

Двамата мъже я погледнаха смаяно. Не беше искала да произнесе думите толкова натъртено и заядливо, но просто така прозвучаха.

— Ами добре, разбира се. — Тонът му охладня. — Довиждане, Дейвид. Ще се видим след седмица, за да извадя конците. Обадете се в кабинета ми за час — каза той на Алиша.

— Ще го сторя. Благодаря. — Чувстваше се неловко и се чудеше какви ли са според доктора отношенията й с Пиърс. Какви бяха отношенията й с Пиърс?

Дейвид настояваше да ходи, макар Пиърс да му предложи да го занесе до колата. Беше по-замаян, отколкото мислеше, и те го подкрепяха от двете страни, докато стигнат паркинга.

— Пиърс, толкова съм ти благодарна, че дойде…

— Ще ви изпратя до вкъщи.

— Не е необходимо.

Мъжът раздразнено прехапа долната си устна.

— Хайде, Дейвид, влизай и лягай. — Той отвори задната врата на колата и помогна на момчето да се качи. После я затвори и като се обърна рязко към Алиша, сграбчи ръката й и я дръпна на безопасно за ушите на Дейвид разстояние.

— Ще престанеш ли да се правиш на независима? Франк се шегуваше за сметката.

— Знам — каза тя и ядно изтегли ръката си. — Изпуснах се, преди да го осъзная. Извинявай, ако съм те изложила пред приятеля ти. Но не исках той да мисли, че аз съм… че съм…

— Е? — попита той нетърпеливо. — Какво не си искала да си мисли?

— Че съм поддържана жена, която чака ти да й плащаш сметките. Метреса.

— О, я стига! — извика той. — От кой исторически роман изкопа тая дума?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Знам какво имаш предвид. — Той прокара ръка през косата си. — Не можеш да спреш хората да си вадят заключения, затуй е излишно да се притесняваш. И двамата знаем, че не е така.

— Именно. Знаем — каза тя гневно. — Бог ми е свидетел, че съм го чувала достатъчно. Какво тогава правиш тук? Защо ме обвиняваш, че се държа резервирано? Ти — с твоя секси поглед през масата на закуска в един момент и обвиненията ти, че искам да те хвана, като забременея, в следващия.

— Никога не съм ти отправял подобни обвинения — изръмжа той.

— Нима?

— Тревожех се за теб, не за себе си.

— Май чух подобна реплика в една сапунена опера.

— Истина е.

— А, значи за това става дума. Грижи за малката вдовичка и двете й дечица?

— Да, донякъде.

— Втурна се днес тук и отново разби живота ми от състрадание, доброжелателност и християнско милосърдие?

— Наричай го както искаш.

Искаше да го нарече любов, но не й достигна кураж. Искаше да хвърли думата в лицето му просто за да види как ще реагира. Вместо това двамата се гледаха втренчено през пространството, което ги делеше, дишайки тежко, чувствайки се някак неловко, задето водят този спор на обществен паркинг.

Накрая Пиърс пристъпи напред и обви пръсти около лакътя й. Знаеше, че този път ще е безполезно да опитва да се освободи.

— Не си в състояние да шофираш. Ще ви откарам с Дейвид у вас, а ти мисли каквото искаш.

Младата жена се подчини, защото не й се спореше повече. Но най-вече защото — каквито и да бяха неговите причини — тя го искаше у дома.

Безгръбначна глупава фуста — вътрешно се наруга тя. Ала го последва покорно. Мъжът я настани на мястото до шофьора.

— Ами твоята кола?

— По-късно ще я прибера. Само да я заключа.

Беше ниска, чужда марка, с елегантна изтеглена форма. Също като колите, от които излизаха дългокраки момичета, рекламиращи чорапогащници и парфюми, а след тях се стелеха дълги гривести коси и метри кожи от норка. И идеално подхождаше на собственика си. Алиша се зачуди колко ли дългокраки жени бяха слизали от колата, ескортирани от Пиърс. Франк Бенедикт не бе се изненадал, че приятелят му се грижи за жена. Навярно доста пъти преди бе виждал Пиърс в подобна роля.

Той се плъзна зад волана.

— Как е пациентът?

— Заспа.

— Май още е под действието на упойката. Ами Адам?

Алиша погледна часовника си и се слиса, като видя колко е късно.

— Трябва да си е вкъщи с жената, която ги гледа след училище. Дано шофьорът, който прибира Дейвид, да е чул какво му се е случило.

— Директорът каза, че ще се погрижи за това.

Ето нещо, за което не се бе сетила досега, помисли тя тревожно. Какво ли си е помислил директорът на основното училище, когато Пиърс се е появил в клиниката? Какво бе му казал Дейвид за Пиърс?

— Т-ти видя ли се с мистър Дженкинс?

— Да. — Четеше в нея като в книга или поне така говореше киселата му усмивка. — Казах му, че съм стар приятел на семейството.

— О-о!

 

 

Адам, както се и очакваше, бе завистливо впечатлен от превръзката на Дейвид, от пластмасовата болнична гривна с името му и от вниманието, което брат му получаваше. Щом Дейвид бе преоблечен в пижама и настанен в леглото, Пиърс покани Адам да отидат заедно до аптеката и да купят лекарството на Дейвид. Това удовлетвори чувството му за справедливост. Когато се върнаха, ръцете му бяха отрупани с комикси и видеоигри.

— Купихме ги с Пиърс за теб — каза Адам, изсипвайки подаръците върху леглото.

— Видеото е развалено — каза мрачно Дейвид.

— О? — Пиърс клекна пред устройството. — Може да успея да го поправя.

Алиша изпъшка. Докато той беше за лекарството, бе телефонирала на родителите си за инцидента с Дейвид и те бяха тръгнали към тях. Надявала се бе, че Пиърс ще си е отишъл, когато се появят те. Де тоя късмет! Дойдоха, следвани по петите от родителите на Джим. И двата „комплекта“ баба и дядо нахълтаха в стаята на пострадалия, за да видят Пиърс и Адам в средата на пода, а наоколо разпръснати части от видеото, докато уж съвзелият се Дейвид надзърташе през раменете им и раздаваше съвети.

— Много приятен човек — вметна майката на Алиша с тренирано безразличие. Някой бе отишъл да купи печени пилета. След пикника на закрито майката на Алиша настоя да й помогне с почистването. Алиша просто искаше всички да се приберат по домовете си. Главата й бучеше и усещаше нервите си като изгорените краища на пренакъдрена коса.

— Кой?

— Алиша, колко мъже ти поправят телевизора и ти сменят трудни за достигане крушки?

— О, Пиърс. Да, приятен е.

— Отдавна ли го познаваш? Изненадана съм, че Дейвид се е обадил на него, вместо на нас.

Не беше разказала на родителите си за седмицата във вилата на Пиърс. Когато я бяха попитали за ваканцията, просто им бе казала, че с момчетата са прекарали много добре, благодарейки на щастливата си звезда, че Дейвид и Адам не бяха наблизо, та да ги осветлят за подробностите. Някои неща едно момиче, колкото и голямо да е, никога не споделя с майка си.

— Отскоро — отвърна тя уклончиво. — Но момчетата го харесват.

— По-възрастен е от другите мъже, с които си излизала.

— Ние не излизаме. Не е точно това.

Какво точно правеха? Не можеха да я обвинят, че е легнала с него на първата среща. Просто нямаха такава.

Когато родителите й и тези на Джим си тръгнаха, а Дейвид и Адам бяха по леглата, на Алиша й се прииска да се строполи като чувал с картофи и да не става повече.

— Ето, изпий това — каза Пиърс, подавайки й някаква чаша.

— Какво е то?

— Не съм сигурен — каза той с крива усмивка. — Запасите ти от алкохол са, меко казано, ограничени. Доста се порових, преди да попадна на тази бутилка без етикет на горната лавица в кухненския шкаф.

— Май е брендито, което използвам за плодовия кейк на Коледа.

— Изпий го. — Той наклони чашата към устата й. Огнената течност я задави и опръска устните й. Пиърс остави чашата на масичката за кафе. Като се смееше тихо, пое кехлибарените капчици с върха на пръста си. Очите му се впиха в нейните. Смехът му замря. Двамата останаха безмълвни.

С върха на пръста си той намаза устните й с брендито. Очите му се спуснаха към устата й, която чакаше — мека, влажна, с ухание на ликьор. Езикът му опита първо него, минавайки леко по устните й.

— Каквото и да е, много е вкусно — прошепна той.

— Тъй ли?

— По този начин, да. — Ръцете му я обвиха. Устните й не чакаха да ги убеждават да се отворят под неговите. Сториха го охотно, като свещенодействие, и поеха езика му дълбоко навътре. Целувката беше продължителна, опияняваща, натежала от чувство. Когато най-сетне се откъснаха, за да си поемат дъх, и двамата бяха замажи и се облегнаха един на друг.

Пиърс допря устни до ухото й.

— Водата ти ще изстине.

— Моята какво? — Гласът й прозвуча като струна на виолончело, която е дръпната, без да знае да затрепти ли или не. Не й се мърдаше. Искаше да остане, сгушена в обятията му, до края на дните си. — Водата ми?

Той разхлаби прегръдката.

— Докато си взимаше довиждане с ваш’те, ти напълних ваната. Ела.

Хващайки я за ръката, я поведе към банята. Тя се огледа из помещението, сякаш очакваше нещо да се е променило, откак той е бил тук. Беше изненадващо същото. От дълбоката вана се издигаше ароматна пара.

— Изглежда божествено — въздъхна тя.

— Отпусни се максимално. Аз съм насреща. Ще отговарям на телефона или каквото се наложи. И — рече той, поставяйки пръст върху устните й, които понечиха да се отворят — обади ли се някой, ще се представям като братовчед или брат, или нещо подобно.

— Нямам брат.

Мъжът я целуна по носа.

— Вземи си вана. — Вратата се затвори след него.

Когато се появи от спалнята, беше загърната в синьо копринено кимоно и мъгла от сексуална възбуда.

— Момчетата чуват ли се? — попита тихо.

Пиърс седеше на дивана във всекидневната и гледаше телевизия. При звука от гласа й изключи приемника и се изправи. Очите му одобрително се разшириха, после се свиха огладняло.

— Не, току-що бях при тях. И двамата спят.

Тя зашумоля из стаята, опитвайки да се държи нормално и да се прави, че бедрата й не се разтапят, а вътрешностите й не горят. С престорена небрежност откъсна сухо листо от една саксия.

— Харесва ми къщата ти — каза Пиърс, гласът му беше дрезгав.

— Благодаря. — Гипсови стени, италианска теракота на пода, щори на прозорците. Къщата й беше същата, откакто я купи скоро след смъртта на Джим. Но изведнъж всичко наоколо й се стори чуждо. Почувства, че единственото място, където някога щеше да се усеща у дома, бе в прегръдките на Пиърс. Мисълта беше абсурдна, но приятна. — Смятам да направя някои промени и да купя нови мебели, но ще изчакам момчетата да поотраснат.

— Умно е.

Приказваха за несъществени неща, преструвайки се, че това е обикновен разговор между стари приятели, а не заредена с електричество среща между любовници.

Пиърс се проклинаше. Защо стоеше тук и се държеше като идиот, когато онова, което искаше, бе да я държи в обятията си, да я милва и целува. Наистина ли бе гола под пеньоара или това просто бе похотлива надежда на порочното му съзнание?

— Ами работата? — попита. Тя беше гола. Под меката тъкан едва се забелязваха по-тъмните петна и сладостното безсрамие на гърдите й.

— Обадих се и им казах, че утре няма да отида. — Той изглеждаше безсрамно привлекателен с навитите ръкави на ризата. Сакото и вратовръзката бяха преметнати на облегалката на един стол. Три копчета на ризата бяха разкопчани. Прииска й се да я разкъса, да види целите му гърди, не само този подмамващ крайчец, гъсто покрит с меки къдрави косъмчета.

— Имах предвид решението ти.

— Приех работата. — Усмивката й бе уверена, горда и той се усмихна заедно с нея.

— Прекрасно. Харесва ли ти?

Тя отметна назад глава и изрече малко задъхано:

— Това е предизвикателство. — Очите му изгаряха кимоното й. Усещаше топлината им, докато се плъзгаха по тялото й. Защо не дойде при нея да я прегърне? — Никога не съм била толкова заета. Напролет ще ходя в Ню Йорк да купя моделите за есента.

— Ще се справиш. — Господи, желаеше я. Нуждаеше се от нея.

— Дано.

— Сигурен съм.

— Благодаря за доверието.

Чувстваше се всичко друго, но не и уверена. Отдавна не бе попадала в подобна ситуация с мъж. Как се постъпваше в такива случаи? Дали не я чакаше първа да предприеме нещо? Или може би мислеше, че след спречкването им днес следобед тя не го иска? Не виждаше ли, че умира да я люби? Младата жена пристъпи към него.

— Искаш ли малко… Какво е това? — Навън се чу автомобилен клаксон.

Той не бързаше да отговори.

— Такси — каза накрая с равен, убит тон. — Извиках го, докато беше в банята. Не мога да остана. Трябва да вървя, Алиша.

Тя погледна към вратата, после към него, неверието измести изражението й на очакване от допреди миг. Очите му умоляваха за разбиране, но докато я наблюдаваше, върху лицето й се появи безизразна маска.

— Разбира се — каза тя рязко. — Благодаря ти за всичко.

— Недей, моля те.

— Недей какво?

— Не се сърди и не прави тръгването ми по-трудно, отколкото вече е.

Тя се изсмя дрезгаво.

— Не виждам защо го намираш за трудно. Имаш богат опит в това отношение.

Клаксонът нетърпеливо изсвири.

Пиърс отвори рязко входната врата и извика:

— Ей сега идвам.

— Не чакам безплатно, мистър.

— Пусни си брояча тогава.

Той хлопна вратата и влезе в стаята.

— Трябва да вървя. Ако остана…

— Върви тогава — кресна тя.

— Ако остана, ще те любя.

— Боже опази.

— И ще прекарам цялата нощ тук и няма да преставам да те любя.

— Само че не желаеш да се ангажираш — подигра го тя.

— Невъзможно е.

— Разбирам.

— Не разбираш.

— Обясни ми тогава.

— Не мога.

— О, върви по дяволите! — викна тя и му обърна гръб. В следващия миг се изви рязко, в очите й пламтеше гняв. — Защо въобще си направи труда, Пиърс? Защо просто не се държа, сякаш изобщо не си чувал за Дейвид Ръсел, когато ти се обадиха от училището? Защо дойде вкъщи с нас? Защо е всичко това, Пиърс? Защо?

Три големи крачки и той се озова до нея, твърдите му пръсти се стегнаха около лактите й, притегляйки я към него.

— Защото не сте ми безразлични. Защото обожавам синовете ти и дяволски ми се иска да бяха мои. И защото те желая толкова силно, че не мога да направя нищо, ако не те виждам, усещам, вкусвам…

От гърлото му се откъсна болезнен стон, после устата му се сля с нейната. Целуваше я диво, езикът му проникна дълбоко, с необуздана страст. Главата й се отпусна назад върху ръката, която я държеше за раменете. Устните му последваха движението й и се впиха във врата и гърлото й, преди отново да се върнат на устата.

Ръката му разтвори пеньоара й и намери гърдата. Замачка я собственически. Зърното й се втвърди като перла под вещия палец — двамата потрепериха от залялото ги като река желание.

Устата му намали малко устрема си, продължавайки да опустошава устните й, но толкова сладостно, толкова сладостно! Пръстите й се заровиха в косата му. Гневът само бе засилил страстта й. Изпитваше неистова нужда от него. Преживяният стрес през деня се превърна в огнено желание. Тялото й се изви към неговото в очакване да я изпълни. Посегна към него. Докосна го.

Той изруга. Започна да се моли. Потри се в ръката й.

— Желая те — прошепна дрезгаво. — Искам те, искам устата ти, гърдите ти. — Думите излизаха накъсани от заетите му устни. Притисна я към себе си, сякаш никога нямаше да я пусне, и устата му потърси ямката на шията й. — Не усещаш ли колко те желая? Да не мислиш, че съм забравил какво е да съм в теб? Знаеш ли какво ми струва да те оставя сега? — Обхвана с длани лицето й и прокара палци по подутите й от целуване устни. — Желая те, любов моя, ала не мога да те имам.

След което мъжът си тръгна и тя остана сама.

 

 

Дните минаваха в изтощителна, трескава работа, която би трябвало да я уморява така, че всяка нощ да спи непробудно. Ала Алиша страдаше от безсъние. Всяка нощ в леглото я избиваше на плач — прегръщаше възглавницата и копнееше за силната топлина на Пиърс, за пламенните му целувки и еротични ласки.

През деня в нея се бореха две състояния. Изпитваше гняв. Мразеше го. Как посмя отново да постъпи така? Беше нечовешки жестоко да я измъчва по този начин. Но той не беше жесток човек. Тогава каква игра играеше? Игра ли беше наистина? Щеше ли да го види отново някога? И тогава я обсебваше другото състояние — потъваше в черна като бездна самота и беше безсилна да се измъкне от нея.

Направо би могла да го убие за това, което й стори — и то два пъти. Ала в същото време непрестанно се оглеждаше през рамо с надеждата да го види.

Затуй щом звънецът на входната врата иззвъня вечерта в деня, когато извадиха конците на Дейвид, тя скочи автоматично и дъхът и пулсът й лудо се ускориха. Дали не беше той? Може би идваше да провери как е Дейвид? Може би идваше да я моли за прошка?

Като навлажни устни и среса с треперещи ръце косата си, тя отиде до вратата. Пое си дълбоко въздух и я отвори.

— О, боже, какво се е случило? — извика изплашено.