Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Закуска в леглото (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Send No Flowers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Сандра Браун. Не ми изпращай цветя

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: София Яневска

ISBN: 954-459-188-5

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Той обви златисти кичури коса около пръстите си, опитвайки се да преброи диамантените фасети на очите й. Целуна заоблената извивка на гърдите й, потри се в нея.

— Толкова си сладка. — Дъхът му леко погали кожата й.

— Наистина ли?

— Много, много, много сладка. — Думите му бяха съпроводени от ефирни целувки по шията. Повдигайки се, той изтегли и нея върху възглавниците.

— Колко време, откакто е починал Джим?

— Три години.

— Три години си била без любовник?

— Защо мислиш така? — Толкова ли бе неопитна и непохватна? Тялото й се напрегна и се отдели от неговото.

Той се усмихна любещо и отново я притегли.

— Е, личи си малко, но не бива да те притеснява. — Устните му проследиха пътя на косата й, а ръката му загали стегнатия й корем. — Приятно ми е, че е така.

Тя се отпусна от думите му и се сгуши в него.

— Имаше един — призна тихо.

— Картър.

Алиша постави ръка на гърдите му и пръстите й лениво разрошиха гъстите косми. Усмихвайки се едва забележимо, тя се надяваше нотката на ревност в гласа му да не е продукт на въображението й.

— Не, не е Картър.

— Не е Картър?

Тя поклати глава.

— Казах ти, че отношенията ни с Картър не бяха такива. Ако бяхме правили любов, дори и женени, мисля, че щяхме да се чувстваме, сякаш предаваме Джим. С Картър бяхме прекалено добри приятели, за да сме любовници.

— Значи е бил някой друг.

— Не беше „някой“. Прекарах с него една нощ, това е всичко. Беше много приятно, но за мен не означаваше нищо, освен осъзнаването на факта, че все още съм жива, въпреки смъртта на Джим. И че съм несправедлива към себе си, като се отдавам на първия, който ме е пожелал. Да не говорим колко несправедливо изглеждаше това по отношение на Картър.

Пиърс дълго време остана безмълвен. Ръцете му вече не я галеха с обожание. Едва дишаше. Грешка ли стори, като му каза за онази нощ в Тахо?

— Ти ме излъга, Алиша.

Смаяна, тя се изправи в леглото и се взря в скритото му от сенките лице.

Той обви с длан врата й и го замилва с любов. Косата й беше като магнит, привличаше всеки лъч светлина, докато се стелеше по ръката му и падаше върху гърдите.

— Излъга ме, когато каза, че тази нощ няма да има специално значение. — Заравяйки пръсти в косата й, той я притегли към себе си за целувка. Беше безкрайно нежна. — Защото за теб това е повече от секс, нали? Означава нещо.

Наблюдаваше я как свежда клепачи, наблюдаваше как по гъстите й мигли се оформят сълзи като късчета диамант, наблюдаваше я, когато отново вдигна плувналите си във влага очи към него.

— Да, означава — каза тя дрезгаво. — Иначе нямаше да съм тук.

— Алиша. — Обгърна талията й с ръка и я притегли да легне отгоре му. Тежката й кадифена гръд се отпусна върху тялото му. Стройните й бедра се преплетоха с неговите. Този път целувката не бе толкова нежна. Тя отвърна на страстта със страст.

Когато най-сетне се пуснаха, устните й пулсираха и бяха влажни. Устните на Пиърс — също. Прокара пръст по долната му устна, поемайки влагата, наслаждавайки се на усещането от устата му, на своя собствен вкус, който трептеше отгоре й.

— И ти ли ме излъга, Пиърс?

Той притисна главата й към рамото си. Очите му се затвориха от изключителното удоволствие да усеща голотата й до своята. Ръцете му загладиха атлазеномекия й гръб и продължиха към заобленото дупе. Загали бедрата й и когато чу глухата въздишка в гърлото й, знаеше, че ще я люби отново. Отново. И отново.

— Да. Лъгах и теб, и себе си.

 

 

Малко преди зазоряване Алиша остави Пиърс да спи, събра разхвърляните си дрехи, отби се набързо в банята и на пръсти се качи горе. Нахлузи нощницата и успя да се мушне в леглото при Адам, без да го събуди. Чувстваше се абсурдно — да се промъква в леглото като тийнейджърка, прибрала се прекалено късно, но трябваше да се съобразява с децата си. Ако тя все още се чувстваше раздвоена по отношение на прекараната нощ, как ли момчетата й биха приели факта, че спи с Пиърс?

Струваше й се, че току-що е задрямала, когато ги чу да се размърдват. Слязоха долу шепнешком. Малко по-късно чу водата в тоалетната. После и тихия въпрос на Пиърс:

— Виж ти кой е станал. Майка ви спи ли още?

Трябваше да стане и да слезе заедно с тях, но лежеше под леките завивки, боейки се да го стори. Какво ли мисли сега за нея Пиърс? Какво мислеше тя за себе си? Защо в един момент се чувстваше бездиханна и замаяна от това, което се бе случило през нощта, а в следващия изгаряше от срам?

Нищо в живота й не я бе подготвило за леглото на Пиърс. По тялото й не бе останал сантиметър, който той да не е проучил напълно и да не познава до най-интимните подробности. Джим беше сладък, всеотдаен любовник, но любенето им бе скромно и незряло в сравнение с върховния екстаз с Пиърс.

В любенето той използваше цялото си тяло, не само ръцете и устните, но и кожата, косата, всичките пет сетива, сърцето и ума си. Може би на пълното му съсредоточаване върху нея се дължеше чувството й, че никоя жена досега не е била любена така.

Спомените от това, което бе правила тя, и онова, което й бе правил той, я накараха да се изчерви като монахиня. Хората, които я познаваха добре, биха били шокирани от разпуснатото й поведение и освободените й реакции. Родителите и приятелите й, Слоун и Картър. Е, може би Слоун и Картър не, помисли тя с усмивка, сещайки се за любовните сцени в последните книги на Картър.

Но те си бяха те, а тя — тя. Една нова Алиша, която откриваше за пръв път. Старата Алиша Ръсел бе очарована, ужасена и впечатлена от скритата в нея жена, родила се през нощта.

Не можеше да отлага повече. Долу закуската беше вече в разгара си. Време беше да слиза. Облече велурен спортен костюм, прекара четката през косата си и плахо приближи стръмното стълбище.

Адам пръв я забеляза.

— Здравей, мамо! Снощи ритах ли? — Той се обърна към Пиърс: — Всеки път, когато спя с нея, казва, че я ритам.

— Снощи не съм усетила. — Хвърли бегъл поглед към Пиърс, който се беше навел над чаша уханно кафе. Нервните й очи го огледаха набързо. Беше с джинси, но без фланелка и бос. Сърцето й ускори ударите си и нещо в стомаха й се преобърна. Знаеше какво е да се докосваш до голото му тяло, да почувстваш окосмената му кожа под дланите, бузите и устните си.

— Добро утро, Дейвид.

— Здравей. Лицето ти е червено.

— Така ли? — Алиша постави длани върху пламналите си бузи.

— Защо ти е червено лицето, мамо? — попита Адам, както се бе надвесил над пълна лъжица овесена каша.

— Аз… не знам.

— Странно се държиш — заключи Дейвид. — Подай ми сладкото, ако обичаш.

Алиша посегна към буркана кайсиево сладко, искаше й се да халоса с него сина си по главата. Измина един безкраен неловък миг, преди да събере кураж да погледне към Пиърс.

— Кафе? — попита той нежно.

Това бе достатъчно. Очите му, непринуденото изражение, интимната интонация й дадоха да разбере, че всичко е наред. Напрежението се оттече от нея като оттласнала се от брега вълна.

— Ако обичаш.

Той й сипа кафе и тя седна на масата, преди омекналите й като желе колене да се подгънат. Копчето тик-так на джинсите му беше на сантиметър под пъпа. Мястото я хипнотизира. Наистина ли нейният език е бил там, проучвайки го в тъмното? Закопня да го докосне, да го целуне за добро утро, благодарейки му за прекрасната нощ: „Невероятно беше — никога не съм се чувствала толкова жена и тъй желана.“

— Ще закусиш ли?

— Може би една препечена филийка. Не съм много гладна.

— И аз.

За един дълъг миг те впиха погледи един в друг, предавайки си стотици мълчаливи интимни послания. Накрая Дейвид попита нещо и Алиша си наложи да се съсредоточи върху въпроса му. Пиърс донесе препечени филийки върху чинийка и седна срещу нея.

— Отива ти лилавият цвят.

Спортният й костюм май повече приличаше на официален.

— Благодаря.

— Добре ли спа?

Устата му бе толкова красива.

— Да. А ти?

— Много сънувах.

Тази уста я бе накарала и тя да се почувства красива.

— Съжалявам.

Спомни си колко пъти и къде я бе целувал и очите му се забулиха в мъгла.

— Няма нищо. Сънищата бяха хубави.

— Приличаме на хората от кутията, мамо.

Алиша с усилие откъсна поглед от Пиърс и се обърна към Адам.

— Моля? — попита механично.

— Виж. — Той посочи пъстрата рисунка върху кутията с овесени ядки. — Всички са седнали на масата и закусват. Двете момчета, това сме аз и Дейвид, и мама и татко.

— Не сме като тях, тъпчо — рече Дейвид. — Пиърс не ни е татко. Трябва първо да се ожени за мама.

Долната устна на Адам се изнесе войнствено напред.

— Все тая, и тогава ще изглеждаме така, нали, мамо?

Тя не отговори. Бе прекалено разтревожена от внезапното побледняване на Пиърс, от промяната в замъглените от желание очи — блестяха със студена, остра светлина.

— Горе-долу. И моля те, Дейвид, не наричай брат си „тъпчо“ — каза разсеяно. Сърцето й, до този момент преливащо от радост, сега натежа. Сякаш се опитваше да потъне в блатото на отчаянието и тя трябваше да положи неистови усилия, за да го задържи на повърхността.

— Защо не излезете вън да играете, ако сте се нахранили?

Зарадвани от предложението, те се упътиха към вратата.

— Щеше да е страхотно Пиърс да ни е баща, нали, Дейвид?

— Да, щяхме да сме като другите деца, и Криси да ни идва на гости, и да се возим в поршето.

— Върхът! Каква щеше да ни се пада, сестра или леля?

— Сестра. Не ми задавай глупави въпроси.

— Много е голяма да ни е сестра.

Мрежестата врата хлопна след тях. Силният звук от затварянето само подчерта мрачната тишина във вилата.

Пиърс остави чашата с кафе. Направи го толкова внимателно, сякаш се страхуваше, че в противен случай ще я запрати заедно със съдържанието й в отсрещната стена. Взря се невиждащо в тъмната течност. Стиснатите челюсти му придаваха суров вид. На слепоочието му запулсира вена. Отметна назад косата си с нервни пръсти, после ги сви в юмрук.

Преобразяването му ужаси Алиша. Не защото се боеше от него, а защото подозираше какво може да означава подобна метаморфоза.

— Те са просто деца, Пиърс. — Не можа да избегне умоляващите нотки в гласа. — Не разбират скрития смисъл на това, което казват. Просто знаят, че семейството ни е непълно и липсата на баща ги смущава. Не отдавай особено значение на думите им.

Усмивката му бе безрадостна и студена.

— Това ми напомня какво си казахме снощи. Оказа се, че то има особено значение.

— Вече се разбрахме, че е така. — Тя се заигра с един измъкнал се конец. — Има ли причина да си ядосан?

— Да, по дяволите! — извика Пиърс и скочи от стола. За щастие момчетата сподиряха с възторжени викове една катеричка и не го чуха. Но яростният изблик стресна Алиша. — Ядосан съм.

— Защо? — Тя бързо се окопити. Нямаше ли право след изминалата нощ да знае малко повече? — Как може да се ядосваш на приказките на едно петгодишно дете за женитба?

— Не съм ядосан на Адам. Господи, Алиша, трябва да ми имаш повече доверие. Яд ме е, защото миналата нощ бе дяволски хубава, защото ти си жена, в която бих могъл да се влюбя страстно, защото искам да бъда баща на момчетата ти и да оправя кашата от първия път.

Тя се огледа безпомощно и безсилно разтвори ръце.

— Не те разбирам. Какво лошо има във всичко това?

Сграбчи я за раменете и леко я разтърси.

— Защото нищо от това не може да се случи. — Всяка дума бе произнесена с усилие, едва отронваща се от устата му.

Пусна я внезапно и тя се олюля. Обърна й гръб и се загледа през прозореца. Адам и Дейвид събираха подпалки и ги нареждаха върху купчината цепеници, която бе струпал до вилата предния ден. Мъжът затвори очи пред мъчителната гледка. Ако можеше да не чува и разговора им…

— Така го прави Пиърс.

— Откъде знае толкова много, Дейвид?

— Защото е голям — като татко. Татковците знаят сума ти неща.

— Дали ще хареса работата ни?

— Няма начин. Винаги е доволен. Сам ни го каза.

Алиша искаше той да се обърне и да й обясни. Когато не го направи, сама пое инициативата. Беше нападателна и го знаеше, но не възнамеряваше да оставя нещата неизяснени.

— Защо не може да се случи?

— Повярвай, не може.

— Защо?

— Престани, моля те.

— Друга жена ли има?

Той се извърна към нея. Очите му се плъзнаха по тялото й, желанието, което още тлееше в тях, трудно можеше да се обърка.

— Де да беше толкова просто! Да живея с теб, да спя с теб всяка нощ — за това бих се отказал от всяка друга.

Тя тихичко простена.

— Какво има тогава, Пиърс? Кажи ми.

— Не.

— Защо?

— Защото е по-добре за теб да не знаеш.

— Не можеш сам да прецениш. След близостта ни тази нощ би трябвало да си говорим открито и свободно за всичко.

— Не и за това.

— Как е възможно да таим тайни един от друг след начина, по който се любехме?

— Миналата нощ не исках да мисля за това. Тази сутрин трябва.

Постави ръце на кръста си, разтваряйки ги широко.

— В себе си все още нося част от теб. А ти не можеш да ми се довериш. Няма логика.

Изведнъж кожата на лицето му се опъна и характерните черти се размиха. Втренчи се в ръцете й върху утробата.

— Господи — възкликна той, — беше взела хапче, нали?

— Не.

Той гневно изруга.

— Защо не ми каза?

— Не си спомням да си ме питал — тросна му се тя. Цялото й тяло настръхна от гняв. Мъжът с олюляване се бе отдалечил от нея, но тя се пресегна за ръката му и го обърна към себе си. — Не се притеснявайте, мистър Ренолдс. Няма да тичам след вас с бебе на ръце.

— Не е това — изръмжа той. — Не искам да те оставям бременна, това е всичко.

— Да ме оставиш? Ето какво било.

Той въздъхна дълбоко, очите му значително омекнаха.

— Знаеше го още преди да се съгласиш да прекарате седмицата тук.

Да. Беше честен в това отношение. „Не мога да се ангажирам“ — беше й казал. Миналата нощ го бе повторил. Тя го знаеше, ала бе го пренебрегнала. Любенето им бе нещо специално, не просто необходимост от секс, но очевидно Пиърс Ренолдс продължаваше упорито да смята, че не бива да се ангажира.

Е, добре. Да върви по дяволите!

За да спаси последните си остатъци от гордост, жената му обърна гръб и се зае да прибира масата. Когато чиниите бяха измити и внимателно подсушени — не искаше да си мисли, че тя и момчетата й са се възползвали от гостоприемството му — Алиша отиде при него.

— Връщам се в Лос Анджелис следобед. Това е един ден по-рано, отколкото смятах, но при тези обстоятелства май е най-доброто.

Мъжът седеше на дивана, ръцете му бяха отпуснати между широко разтворените колене, очите — вперени в пода.

— Пиърс? — произнесе тя нетърпеливо, щом той не отговори. Главата му се повдигна. Погледна я и кимна отсечено.

Едва сдържайки сълзите си, тя изтича по стълбите и започна да хвърля багажа в куфарите.

 

 

Пиърс гледаше след колата, докато изчезна между дърветата. Настанилата се във вилата тишина тътнеше зловещо в зоните му.

Тръгни след тях, идиот такъв. Проклет глупак. Как можа да ги оставиш да си отидат? Искаше тази жена. Искаше момчетата.

Не помръдна, защото знаеше, че не може. В крайна сметка щеше да се окаже несправедливо за всички. Бе живял като във вакуум почти седмица. Щеше да остане тук, докато научи отговора, какъвто и да е той. Но и в двата случая не можеше да рискува да им се довери.

Мъжът прокле късмета си, прокле живота си и затръшна входната врата, за да влезе в мрачната вила. Не можеше да търпи потискащата й атмосфера. Из малката къща го дебнеха звуци и сенки. Щеше да се побърка, ако остане. Реши да се върне в Лос Анджелис веднага щом събере багажа си.

 

 

— Ти си виновна — обвиняваше я Дейвид от задната седалка. — Той харесваше Адам и мен, но ти го подлуди. Затова трябваше да си тръгнем.

— И без туй щяхме да си тръгнем утре. — Дейвид и Адам се държаха така, сякаш злата вещица бе ангел в сравнение с майка им. Бяха плакали, хленчили и спорили буквално от мига, когато ги натика в колата и поеха към къщи.

— Да, но утре, не днес.

— И аз не исках да си тръгваме днес, Дейвид.

— Тогава защо?

О, боже, писна й от това опяване. Копнееше за спокойствие, тишина, усамотение. Не искаше да обяснява, защото тя самата нямаше обяснение. Защо не можеше просто да отиде някъде и да ближе раните си, да си спомня, да усеща, да анализира, агонизира.

— Пиърс искаше да си тръгнем.

— Може да е искал ти да си тръгнеш. Но не и ние. Той ни харесваше.

— Е, добре. Стига!

Изтегли колата встрани и спирачките изсвистяха на банкета. С почервеняло от гняв лице рязко се изви към момчетата.

— Аз съм лошата. Окей. Признавам. И да не чувам повече приказки. Седмицата на вилата приключи. Ясно ли е?

Два чифта разширени от страх очи я гледаха стъписано. Рядко я бяха виждали толкова ядосана.

— Кажете „да, мадам“ — нареди тя.

Те отвърнаха с изплашени, плачливи гласове, насълзени очи и треперещи устни. Раменете й уморено се отпуснаха. Всичко в нея уморено се отпусна.

— Благодаря.

Излезе отново на магистралата и когато няколко минути по-късно се обърна, двете момчета бяха заспали. Дейвид бе прегърнал Адам покровителствено и успокояващо. Адам бе пъхнал палец в устата — нещо, което не бе правил отдавна.

Алиша изпита угризение, че се е разкрещяла, ала нервите й бяха опънати до скъсване, сърцето съкрушено и й се плачеше до забрава. Часовете ридание й звучаха като същински лукс. Щеше й се да се оваля в самосъжаление.

Защо все не й вървеше в любовта? Кога ще се научи да влага малко повече здрав разум, да се пази, да бъде внимателна? Щеше ли някога да прозре под повърхността на нещата? Защо вечно се озоваваше в безнадеждни ситуации като заслепена глупачка? Защо й трябваше да се влюбва в човек, който искаше да се състезава със спортни коли, с риск да бъде убит? Защо си мислеше, че е влюбена в човек, който я харесваше, но очевидно не я обичаше? Защо сега се бе влюбила…

Колата замалко да се отклони от пътя.

Беше ли влюбена в Пиърс?

В ъглите на очите й се утаиха сълзи и се търкулнаха по бузите. Долната й устна бе прехапана до болка. Гърдите й с мъка се повдигаха.

Да, беше. Бе влюбена в Пиърс. И колко благотворно само щеше да й се отрази това.

 

 

В понеделник сутринта Алиша отвори стъклената врата и влезе във фоайето на „Глед Регс“.

— Алиша! Здравей. Чу ли новината?

— Не съм. Каква новина?

— Гуен роди миналия четвъртък вечерта.

— О-о? — Алиша тръгна към задната част на магазина, стъпвайки безшумно по разкошния килим в бебешкосиньо. Окачи чантата и сакото си във вече препълнения гардероб на служителите. Продавачката я следваше.

— Почти месец по-рано, но тежи близо три килограма. Момиченце.

— Много се радвам. Как е Гуен?

— Добре. Справила се е без проблеми.

— Чудесно. Трябва да й се обадя, че вилата е ремонтирана.

— Искаш ли кафе?

Алиша я погледна лукаво.

— Много си внимателна. Да не е станало нещо? Да не са ме уволнили в мое отсъствие?

— Нищо подобно. — Жената снижи глас. — Големите клечки са на съвещание. Казаха ми да те пратя при тях веднага щом дойдеш. Май ще искат да узнаят решението ти днес.

— Хм. — Алиша прие кафето и отпи глътка. Не очакваше да стане тъй скоро, но вече знаеше отговора. — Ами тогава — в атака! — Намигна на своя „отряд“, поглеждайки се пътьом в стенното огледало, и изкачи стълбите към директорския офис на търговската верига на втория етаж.

— Здравей, Алиша, очакват те. Влизай направо — каза секретарката на собствениците, сърдечна като погребален агент.

— Благодаря.

Призовавайки цялото си самообладание, тя отвори тежката дъбова врата и се озова в светая светих. Посрещнаха я облаци тютюнев дим и дружески поздрави.

След като любезно я настаниха, предложиха й чаша кафе и я разпитаха за почивката й, бе й зададен важният въпрос.

Замалко да пропусне шанса си. Почти се бе оставила на стария навик да зависи от някого за щастието си. Имаше двама прекрасни сина, два стабилни крака, на които да стъпи здраво, остър ум и оригинални идеи. След няколко часа съсипващ плач, още по-дълги часове на ядно ругаене и блъскане на врати, два дни на повторно връщане към себе си, най-сетне бе решила, че не се нуждае от Пиърс Ренолдс. Не се нуждаеше от нищо, освен от собствената си идентичност.

— Времето и способностите ми струват скъпо — каза тя без увъртане. — Искам триста долара на месец повече от предложеното.

Те се посъветваха и казаха, че приемат условието й.

— Чудесно, господа, вече имате нов моден координатор. Да ви нахвърля ли някои от хрумванията си?

Ентусиазираната й усмивка ги очарова.

— Харесва ми — каза тя, чукайки на витрината от огледално стъкло. Аранжорът се обърна и вдигна палец за поздрав. Алиша отвори вратата.

— Благодаря за идеята. Изглежда страхотно.

— Наистина — каза тя, доволна, че идеята й да излагат колани на витрината е намерила в негово лице такова оригинално изпълнение.

— И ти изглеждаш страхотно.

Повишението и чувствителното увеличение на заплатата й бяха позволили да превърне облеклото си в жива реклама. Полата бе дълга, богато разкроена, от фин вълнен плат с цвят на слонова кост. Блузата бе копринена, в нюанси от зеленикаво и синьо. Бе метнала през рамо мек вълнен шал с индийски десен, а на кръста си носеше от новите колани, които излагаха на витрината. Светъл чорапогащник и изрязани обувки в чаен цвят завършваха деловия, но женствено омекотен тоалет.

Тя направи реверанс.

— От магазина ни в Бевърли Хилс.

Той свирна ниско и продължително.

— Веднага ми ги увий. Ще купя дузина. Ако и моделът върви с тях, ще е върхът.

Младата жена наклони глава на една страна и сложи ръце на бедрата.

— Какво ще каже приятелят ти?

Той й се ухили.

— Нямаме предразсъдъци. Ще е очарован, ако дама като теб ни прави компания за една вечер.

Тя се засмя и поклати глава.

— Боя се, че аз не съм толкова модерна.

— Опасявах се, че така ще кажеш — въздъхна той театрално. — Седмица, откакто я повишиха, и вече не желае да има нищо общо с простосмъртните.

Алиша махна закачливо с ръка и отиде да отговори на звънящия телефон. Беше видяла, че двете продавачки са заети с клиенти.

— „Глед Регс“.

— Извинете, там ли е мисис Ръсел?

— Алиша Ръсел е на телефона.

— Мисис Ръсел, обаждаме се от клиниката „Уестбрук“. Синът ви е тук.

Усети как въздухът излетя от устата й и се отпусна отмаляла на щанда.

— Синът ми? В болницата?

— Дейвид. Наранил се е в училище. Доведе го директорът.

— Той…

— Добре е, но плаче за вас. Може ли веднага да дойдете? Боя се, че трябва да подпишете…

— О, боже, да! Тръгвам.

Тресна слушалката, грабна чантата си и се втурна към изхода.

— Дейвид е в болница — извика през рамо на продавачката, която бе забелязала, че позвъняването е за нещо сериозно и стоеше наблизо. — Сигурно няма да се върна до края на деня.

— Сериозно ли е? Искаш ли някой да дойде с теб?

— Не, не мисля. Не знам. Не. Не искам никой с мен.

 

 

Калифорнийското слънце прониза очите й като с лазер, но тя не си направи труда да сложи очила. Ръцете й неудържимо трепереха, докато се опитваше да отключи вратата на колата. Трафикът бе туткав по авенютата и муден по магистралите. В очите й нямаше сълзи, ала гърлото й бе изтръпнало от надигащия се плач.

Счупил ли си беше нещо? Или само драскотина? Какво? Защо не попита? Кървеше ли? И къде, по дяволите, се намираше клиниката „Уестбрук“? О, да, на улица „Монтгомъри“, близо до училището. Трийсет минути оттук.

Щом най-сетне се озова пред клиниката, удари рязко спирачки и се втурна към входа. Автоматичната врата се отвори и тя изтича вътре.

— Дейвид Ръсел — каза задъхано на сестрата на рецепцията.

— Вие ли сте мисис Ръсел?

— Да, как е той? Дойдох възможно най-бързо. — Замалко да шамароса сестрата за хладната й експедитивност и едва забележимата укорителна извивка на тънките устни.

— В манипулационна №5, надолу по коридора. Ще ви донеса документите за подпис, за да почнем лечението.

Щеше й се да попита биха ли оставили едно дете да умре, ако някой проклет формуляр не е подписан, но не искаше да губи времето и дъха си. Затича надолу по коридора, глухото отекване на токчетата съответстваше на ударите на сърцето й.

Чу го да хленчи от болка, преди още да стигне до вратата и да я отвори. Първото нещо, на което погледът й се спря, бе една подгизнала от кръв хавлиена кърпа, хвърлена на пода. Усети как й се повдига.

— Дейвид? — Над него се бе навел някакъв мъж. Изправи се и се обърна. Беше Пиърс.