Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Закуска в леглото (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Send No Flowers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 87 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2011 г.)
Разпознаване и начална корекция
sonnni (2013 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013 г.)

Издание:

Сандра Браун. Не ми изпращай цветя

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Американска. Първо издание

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: София Яневска

ISBN: 954-459-188-5

История

  1. — Добавяне

Осма глава

Момчетата прекараха страхотен ден. Пиърс и Алиша не престанаха да се усмихват. Обикаляха Дисниленд ръка за ръка, но все намираха начин да се докоснат. Ако трябваше да се разделят, очите им продължаваха да се следят. За всеки, който ги наблюдаваше, бяха влюбена двойка.

Днешният ден им принадлежеше. Конфликтът им — все още загадка за Алиша — беше останал в забвение. Отдаваха се на взаимната си фантазия и се държаха като семейство.

Ядоха, пиха, смяха се и се правиха на клоуни, а накрая успяха да убедят дърпащия се Адам да влезе с количка в пещерата Матерхорн.

— Хайде, не ставай бебе — присмя му се Дейвид. — Това е върхът. Честно.

— Адам и аз можем да почакаме — предложи Алиша.

— Не! — отсече Адам, не искаше да проличи, че го е страх. — Искам да вляза в пещерата, само че… може ли да седна до Пиърс?

Пиърс разроши косата на момчето.

— Иска ли питане! На кого, мислиш, разчитах да ме държи за ръката?

Адам седна, притиснат като сандвич между Пиърс и Алиша. Със затворени очи и напрегнато тяло той се сви помежду им. Но пътуването му хареса и поиска да го повторят. Този път се возеше отпред в колата. Зад него беше Дейвид, после Алиша и Пиърс.

— Пиърс! — ахна тя шокирана, щом количката влезе в тъмната пещера. Ръцете му я обвиха и заскитаха на воля.

— Хмм?

— Не мисля, че подобно нещо е разрешено в Дисниленд. — Забравяйки за голямата скорост на подскачащата по релсите кола, тя отпусна глава на гърдите му.

Момчетата пищяха възбудено и явно си играеха на „космонавти“, забравили за възрастните зад тях.

Търсещите устни на Пиърс намериха ухото й.

— Разрешено е, стига да не ни хванат. — Езикът му докосна лекичко мекото на ухото й. — Освен това не можем да си говорим. Знаеш ли как ме караш да се чувствам? — Разпери пръсти върху корема й и я притегли още по-плътно към себе си. Тя ахна, когато дупето й опря в чатала му. Той се засмя дрезгаво, целуна я по врата и продължи с бурните милувки, докато пътуването свърши.

Когато най-сетне излязоха на слънце, усмивката на Пиърс беше като на котарака от поговорката, дето излочил сметаната.

— Колкото до мен, мога вечно да се возя в пещерата.

По бузите на Алиша се появиха алени петна и тя побърза да сложи очилата, надявайки се да скрие изчервяването си.

— Ела тук, жено! — изръмжа Пиърс в стил „пещерен човек“ и я дръпна в обятията си.

— Ау-ау — каза Адам на брат си. — Май пак ще почнат да се целуват.

— Не, няма — каза Пиърс през смях. — Само ще й кажа една тайна. — Повдигайки косата й, прошепна нещо в ухото й. Алиша се дръпна и го погледна изненадано.

— Как ти звучи? — попита.

— П-прекрасно — заекна тя. — Сигурен ли си? Не си ли много уморен?

— А ти? — Тя поклати глава, усмихвайки се широко.

— Ами тогава обади се по телефона. Ще те чакаме на опашката за водната пързалка.

Когато се присъедини към тях пет минути по-късно, каза на Пиърс:

— Всичко е уредено.

— Страхотно. — Той я прегърна.

— Какво е уредено? — попита Дейвид.

— Искате ли да прекарате вечерта с баба и дядо?

 

 

— Добре ли изглеждам? — попита Алиша нервно, докато се взираше в огледалото.

— Разбира се, че изглеждаш чудесно — каза Дейвид, без дори да вдигне глава от книгата, която разлистваше. Адам се прозя. Ушите на неговия Мики Маус се бяха подвили. Беше толкова уморен, че изобщо не забеляза.

— Много сте мили — промърмори Алиша. Какво можеше да очаква от тях? За момчетата тя си беше просто „мама“. Искаше й се да й кажат, че е хубава, чаровна, зашеметяваща. Така искаше да я види Пиърс тази вечер, всъщност първата им истинска среща. Не можа да повярва, когато той й бе прошепнал предложението си сред врявата на Дисниленд.

— Какво ще кажеш да оставиш за една вечер момчетата при родителите си? Искам да те заведа на ресторант, да потанцуваме и всичко, което пожелаеш. После ще ти покажа къщата си. — Че е поканена да прекара там нощта, се подразбираше от само себе си. Оттогава бяха изминали часове, ала сърцето й още не можеше да се успокои. Не биваше да отива. Може да те наранят, Алиша — предупреждаваше се тя. Но толкова искаше да прекара нощта с него! Ами утре вечер? А нощта след това?

— Защо се контиш толкова? — Дейвид прекъсна мислите й.

— Искам да съм хубава за Пиърс. Ще ме води на вечеря.

— Ние защо не можем да дойдем?

— Това е ресторант за възрастни.

На входната врата се звънна.

— Аз ще отворя — извикаха момчетата в един глас и се втурнаха навън от спалнята й. Адам изведнъж се бе разсънил напълно.

Алиша беше благодарна за няколкото мига усамотение. Имаше нужда от тях, за да събере мислите си. Дали изглеждаше непринудено елегантна, все едно че всеки уикенд излизаше с привлекателен, преуспял мъж, все едно че това бе нещо обичайно? Не. Изглеждаше притеснена. Беше притеснена. Ръцете й трепереха, докато си слагаше от любимия парфюм.

Какво бе станало с кралицата на красотата в университета, с която студентите се надпреварваха да излизат? Беше се влюбила, омъжила, роди две деца, загуби любимия. Познанията от първа ръка за рисковете в живота караха човек да губи от самоувереността си.

Все пак някак си бе успяла да се изкъпе, да си направи прическа и да се лакира за смайващо кратко време. Избрала бе да облече черна рокля по тялото, подчертаваща фигурата й. Деколтето бе дълбоко и леко набрано, полата се увиваше меко около коленете. Част от косата й бе прибрана в опашка на тила, останалата падаше свободно. Най-съзнателно бе оставила неприбрани няколкото палави кичурчета, изскочили навън. Диамантени обици красяха ушите й и бяха единственото й бижу.

Преценявайки се в огледалото, под маската на светска красавица тя видя една несигурна жена.

Взе дамската си чанта и сака за през нощта, който дискретно бе приготвила, угаси осветлението и напусна безопасното убежище на спалнята. За миг остана неподвижна във всекидневната, наблюдавайки как Пиърс чете на момчетата от илюстрованата книжка за Питър Пан, сувенира на Дейвид от Дисниленд.

Щом той погледна нагоре и я видя, се наложи да поеме дълбоко дъх. Ако зависеше от Пиърс, капитан Хук щеше завинаги да си остане застрашен от крокодила. Думите от приказката замръзнаха в гърлото му. Момчетата вдигнаха глави и улавяйки по някакъв начин напрегнатата емоционалност на мига, запазиха благословена тишина. Пиърс бавно прибра ръце от раменете им и се изправи. Дойде до нея с походката на хипнотизиран. Беше истински запленен.

— Приказно изглеждаш. — Взе ръцете й в своите и с благоговение я целуна по бузата.

— Благодаря. — Гласът й бе мек като кадифе, леко треперещ и безкрайно секси.

— Готова ли си?

Тя кимна. Събраха всичко, от което щяха да се нуждаят момчетата при баба им и дядо им. Не беше лесно, ала успяха да се напъхат в колата на Пиърс. Ентусиазираните коментари на синовете й за колата в комбинация със свръхвъзбудимостта им след прекарания в Дисниленд ден накараха Алиша да изпита огромно облекчение, щом къщата на родителите й най-сетне се показа.

Момчетата бяха предадени, сбогуваха се, както му е редът, и най-после Алиша и Пиърс се озоваха сами в колата.

Той попита:

— Какво каза на майка си?

— За кое?

— Защо й оставяш момчетата за през нощта.

Тя заизвива тънката златна верижка на мънистената си чантичка.

— Казах й, че така е по-добре, вместо да ги вдигам посред нощ, за да ги прибера у дома. Казах й, че ще останем до късно.

— Ще останем ли?

— А няма ли? — Погрешно ли го беше разбрала? Дали не беше чисто нейна фантазия, че ще прекарат заедно нощта? Господи! Дали не му изглеждаше като вдовица, изгаряща от нетърпение да го пипне за съпруг?

Пресегна се и хвана ръката й, поднасяйки я към устните си. Прокара пръсти през кокалчетата й.

— Това не е прослушване, Алиша. Свирим по слух. Защо си нервна?

Тя се засмя, но си поемаше въздух с усилие.

— Знам, че е смешно.

— Не е смешно. Мило е — каза той дрезгаво.

— Просто не искам ти да си мислиш, че аз…

— Нищо не си мисля, освен че си най-желаната жена, която съм познавал. И не говоря само за сексуално привличане. Във всяко отношение те намирам очарователна. Нуждая се от теб във всяко отношение, в което мъж може да се нуждае от жена. Твоята нежност, смехът ти, твоята грижовност. — Обърна ръката й нагоре и погъделичка с език дланта. Вълна от желание се надигна от бедрата й, през женствеността й, през всеки жизнен орган към гърдите. — За мен ще е огромна наслада да споделя с теб леглото си довечера. Но и да не стане, това няма да промени чувствата ми към теб. Обичам те.

Спря колата в алеята пред ресторанта и като облегна ръка на гърба на седалката, извърна се към нея. Тя безмълвно го гледаше. Погали я по ръката с палец, очите му поглъщаха лицето й.

— Алиша, без значение какво ще се случи, без значение… — Той млъкна, погледна към сплетените им ръце, сетне продължи: — Искам да знаеш, че днес беше един от най-прекрасните, най-ползотворните дни в живота ми. Обичам ви — теб и момчетата ти. С цялото си сърце. Нищо, нищо не може и няма да промени това. Никога.

Навеждайки се, той допря устни до нейните и я целуна. Макар че се докосваха само ръцете и устните им, той я притегли към себе си толкова неумолимо, сякаш я бе обвил цялата в кадифени въжета. Тя постави свободната си ръка на ревера му и наклони глава, за да го улесни. Усети как цялата се вля в него и сякаш се превърнаха в една сплав. Устните й се разтвориха и езикът му се плъзна като змийче помежду им, докосвайки върха на нейния.

Вратата от страната на шофьора внезапно се отвори.

— О-о, извинявайте, мистър Ренолдс.

— Няма нищо — каза Пиърс на портиера. Отдръпна се от нея, ала не откъсна очи от лицето й. — Готови сме да слизаме.

Алиша не беше уверена, че е така. В момента не знаеше дали изобщо може да ходи, да се изправи, да диша. Рефлексите й се щураха безпаметно из тялото, главата й се въртеше, душата й болезнено трептеше. Беше напълно завладяна от сладостната прегръдка на Пиърс и изцяло се бе отдала на властта й. Искаше да остане вечна пленница на обятията му.

Целувката му, подобно на вълшебна омая, се бе просмукала в тялото й, бе погалила гърлото, гърдите, корема, бедрата, сгъвката на коленете й, навсякъде.

Все още зашеметена, излезе от колата. Пиърс вещо я поведе през остъклените врати на ресторанта, давайки тлъст бакшиш на портиера, който бе прекъснал целувката им.

Ресторантът не беше от претенциозните места, където разни знаменитости и кандидат-знаменитости идваха да изпробват новата пластична операция на лицето си или да демонстрират последната мода в Холивуд. Беше изискан, със спокойна атмосфера, елегантен. Впечатлението се допълваше от музиката, изпълнявана приглушено от пиано и цигулка. Армията сервитьори беше почтителна, но безшумна и едва забележима.

— Масата ви е готова, мистър Ренолдс — посрещна ги метрдотелът. — Оттук, моля.

Докато го следваха, след тях се обърнаха няколко глави. Въпреки неувереността си, Алиша трябваше да признае, че представляваха страхотна двойка. Костюмът на Пиърс бе тъмнокафяв, почти черен. Ризата бе екрю, а копринената вратовръзка и елегантно пъхнатата в джобчето кърпичка бяха с цвета на отлежало бургундско вино. Косата му блестеше, добре подредена, но в същото време запазваше и палавото си безредие — сякаш я бе лъхнал лек ветрец или я бяха рошили женски пръсти.

Щом седнаха и Пиърс се загледа в менюто с вината, Алиша малко хладно отбеляза:

— Тук май всички те познават. Честичко ли идваш?

Той се усмихна на зле прикритата й ревност.

— Водя потенциални клиенти.

— Сигурно са впечатлени.

— Така е. След вечеря тук работата ни обикновено е в кърпа вързана. — Нарочно не задоволи женското й любопитство, като не спомена нищо за дамската компания, с която навярно бе идвал в ресторанта. И без това нямаше значение. — Какво ще ядем? Червено вино ли предпочиташ или бяло?

По-късно тя не можеше да каже какво точно е яла. Знаеше само, че бе много вкусно. Вкусовите й рецептори бяха изпитали невероятни усещания и букет от аромати. Впрочем всичките й сетива бяха омаяни. Чувстваше се някак олекнала и това нямаше нищо общо с виното.

— Стомахът ми не знае какво да мисли. — Сервитьорът прибираше празната чиния от основното ястие. — Привикнал е само на пици и хамбургери.

— Радвам се, че ти хареса. За десерт ти препоръчвам ягодов сладкиш.

— О, не, благодаря, няма къде да го сместя.

Ала го смести, наслаждавайки се на всяка греховна хапка.

— Пиърс?

— Хмм? — Той взе ръката й през осветената от свещи маса и сервитьорът им, усетил, че повече няма да се нуждаят от него, дискретно се оттегли.

— Прощавай за любопитството — започна тя, — често подценяваш професионалните си успехи, правиш ги да изглеждат незначителни. Защо? Повечето мъже биха парадирали с това.

Той обърна нагоре ръката й и проследи тънките линии по дланта й с пръст.

— Не се смятам за успял, Алиша. Осъзнах факта, че всичко в живота ми може да бъде измерено единствено с финансов аршин. Това успех ли е? Някога мислех така. Сега вече не.

— Изглежда, наясно си със стойностното в живота. Все пак финансовият и професионалният успех не са нещо, от което да се срамуваш.

— Когато си посветил живота си изцяло на тях, може и да са.

— Не те разбирам — каза тя, поклащайки глава. — Защо си толкова самокритичен?

— Къде са жената, децата, домът, който един мъж на моята възраст трябва да има? След проваления ми първи брак тъй и не намерих време за втори, най-вече от безразличие и чист мързел. Едва през последните една-две седмици се превърнах в някакъв баща за дъщеря си. Господи, съжалявам за годините, през които двамата с Криси сме могли да означаваме повече един за друг. И Бог ми е свидетел, вината не е нейна. В онова, което е наистина важно за човека, аз се чувствам неудачник. Няма с какво да се гордея. — Обхвана бузата й с длан и тя наклони глава към нея. — Затова бих искал…

— Би искал какво?

Очите му се отместиха и секундите затекоха мудно. Най-сетне отново я погледна и замисленият израз на лицето му го нямаше. Разбра, че е приключил с темата.

— Бих искал тази вечер да потанцуваш с мен. Обичаш ли да танцуваш?

Отидоха в един от ония модерни клубове, където могат да се срещнат хора буквално от всички възрасти и прослойки. От пънкари с боядисана в розово и синьо коса до дами, загърнати в кожи от чинчила. Огледалният под отразяваше бясно извиващите се тела. По стените трептяха сцени от филми — всичко от Чарли Чаплин до еротика. Музиката гърмеше, убийствена за всяко деликатно тъпанче.

— Ти ли си оня мъж, който днес си купи тениска с нарисуван отгоре Доналд Дък? — Алиша трябваше да крещи на партньора си през ехтящия бас и пискливия дискант.

— Същият. А ти може би си дамата, дето обича сладолед във фунийка и въртележки?

— Признавам. — Тя се изви под ритъма на музиката, показвайки значителна част от бедрото си. — Но и тук е приятно.

— Единственият проблем е…

— Какво? — извика тя, държейки ръка на ухото си.

Той дойде по-близо и обхвана с ръце талията й.

— Казах, че единственият проблем е, че не свирят бавни мелодии. Мъжете не могат да прегръщат момичетата.

— Това е, защото често не могат да се различават.

— Наистина — каза през смях. — Но за теб със сигурност мога да кажа, че си момиче. — Ръцете му се плъзнаха по тялото й, едва докосвайки гърдите, притискайки ги леко, ала настойчиво. Настойчив беше и пламналият блясък в очите му. — Знам едно място, където можем да танцуваме на бавна музика.

Алиша не се възпротиви, когато я улови за ръката и я поведе през шумното множество. Шофираше с дясната ръка върху коляното й, когато не се налагаше да сменя скоростите на спортната си кола. Къщата му беше на възвишенията над града и Алиша, чието семейство винаги е било заможно, беше поразена, щом мъжът спря до желязната порта и я отвори дистанционно. Моравата беше просторна и безукорно поддържана, алеята — широка. Натисна спирачките пред огромна като замък къща.

— Не се впечатлявай толкова — каза той саркастично. — Това е само една голяма празна къща.

— Красива къща.

— Затова е жалко, че е празна. Някой трябва да й се радва. Досега не е имало кой.

Интериорът на къщата бе онова, което обещаваше външният й вид. Стаите бяха обширни и функционални, обзаведени скъпо и с вкус. По блестящите дървени подове бяха разхвърляни леки килимчета. Таваните бяха високи, с дърворезба. Нарочно оставените без завеси прозорци откриваха отнемаща дъха гледка към светлините на града, трептящи в подножието като атлазена завивка.

— Красиво е, Пиърс.

— Сега — да. — Той я притегли към себе си и я прегърна плътно, полюшвайки се бавно напред-назад. — Правиш чудеса с тази къща, сякаш е чакала само теб да се появиш.

Устните му бяха топли, докато се движеха по нейните. Леко, нежно, възбуждащо. Плъзнаха се към шията й през брадичката, притиснаха се към ухото.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Трябва ли да спреш да ме целуваш, за да го донесеш?

— Да.

— Не, благодаря.

Усмивката му се стопи в нейната и езикът му потъна в топлата влага на кадифената й уста. Масажирайки гърба й, ръцете му заслизаха към талията. Обхвана с длани дупето й и смело го притисна към твърдата си топлина. Тя се намести към него и усети как гръдният му кош се издува от възбудата. Ръцете й, натежали от приятна отмала, но странно пренебрегващи гравитацията, се обвиха около врата му. Ноктите й лекичко задраскаха по мекото на ушите му.

— Мислех, че дойдохме тук да танцуваме. — Изражението му бе закачливо, когато вдигна глава. Носът му игриво се отърка о нейния.

— Разбира се. Просто чаках удобния момент. Къде е музиката?

Той я прегърна през кръста и я поведе към една стена, покрита с лавици, където се намираше стереоуредбата. Видът й изглеждаше по-сложен от самолетно табло, но щом Пиърс натисна няколко копчета, от стратегически разположените усилватели се разнесе тиха музика.

Алиша повторно потъна в прегръдките му. Ръцете му се сключиха на гърба й, при талията. Тя скръсти своите зад врата му и постави глава на гърдите му.

Устните на мъжа си играеха в косите й.

— Знаеш ли какво най-напред забелязах у теб?

— Глупостта ми. Не си можел да повярваш, че някой е тръгнал да прекарва една седмица в планината без фенер.

Той се засмя.

— Преди това.

— А, значи наистина си мислил, че съм глупава.

— Може би малко разсеяна.

— Е, сигурно не е бил външният ми вид, защото, доколкото си спомням, приличах на мокра кокошка. Може би е било блестящото ми красноречие.

— Направо пелтечеше.

— Не е кавалерски от твоя страна да ми го напомняш.

— Предаваш ли се? — Той погали дупето й, плъзгайки ръце по заобленото възвишение.

Тя рязко се дръпна, преструвайки се на възмутена.

— Ах ти, първосигнален, похотлив, нагъл мъжкар такъв…

— Само това се виждаше — опита да се защити той и отново я притегли към себе си с бързо движение. Гърдите й меко се удариха в неговите. — Най-сладкото дупе, което съм виждал.

— А ти си познавач по тая част, предполагам.

— Ревнуваш ли?

— Позеленяла съм от ревност.

— Това е добре.

Кипеше от ревност, ревнуваше го от всяка жена, която бе държана в обятията му, галена от ръцете му, целувана от устните му. Колко ли бе водил в тази къща под претекста, че ще танцуват? Колко ли са се въртели с него из стаите, танцувайки нещо, което и при най-развинтеното въображение трудно би могло да се нарече валс?

— Нямаш причина да ревнуваш от никого. — Шепнещите му устни отново намериха нейните. Това бе целувка, която изсмука цялата й жизненост, пресуши я и едновременно я накара да се почувства по-жива от всякога.

Когато той най-сетне освободи устата й от сладостната омая на своята, очите й неохотно се отвориха. Не беше забелязала кога са излезли от едната стая и са влезли в другата. Сякаш бе чувствено пътуване през времето и пространството. Забеляза, че се намираха в стая с билярдна маса и усети как седалището й се опира в масата.

— Ти… ъ… играеш ли? — Гласът й излизаше като леки облачета въздух, които по някакъв начин се оформяха в думи.

— Ъхъ. — Притискайки я към билярдната маса с гъвкавото си тяло, той започна да сваля фибите от косата й. Пъргавите му пръсти вещо улавяха всяка една и я изтегляха с безкрайно внимание — движенията му бяха бавни, сякаш я разсъбличаше. Косата й се разпиля върху ръцете му подобно на разтопено злато. Той зарови лице в нея.

— Трудно ли е?

— Аха.

— Добър ли си?

— Страхотен.

Сега ръцете му бяха върху гърдите й — загалиха ги нежно и тя простена.

— Сигурно си си изработил техники за спечелване на играта.

— Всичко зависи как ще подредиш топките и ще се прицелиш с щеката.

Тя откъсна уста от упойващата власт на неговата и го погледна през подозрително присвити очи.

— Още ли говориш за билярда?

Веждите му закачливо се извиха.

— Разбира се. Ти какво си помисли? — Ръцете му обгърнаха талията й и с лекота я повдигнаха върху масата. Необходим бе съвсем лек натиск на ръцете му върху раменете й и тя легна назад. Мъжът я последва върху зеления филц, покривайки тялото й със своето. Езикът му се устреми като факла в устата й, разпалвайки мощен огън, който безконтролно се разля в цялото й тяло.

С пръсти, заровени в косата й, той завъртя телата им и тя легна отгоре. Целуваше го бурно, омаяна от хедонистичното обещание на устата му. Издавайки все по-страстни гърлени звуци, той с премерено движение свали ципа й, после премести ръката си отпред. Пъхвайки показалеца си в роклята, свлече деколтето. Гърдите й се подаваха почти наполовина от дантеления сутиен. Мъжът я погали с очи, после с пръсти, след това с устни. Вдигна глава от масата, всяка следваща целувка усилваше страстта му.

— Пиърс. — Тя въздъхна. Намести се върху му с гъвкаво движение, като гальовна котка на коленете на господаря си. — Това е декадентско.

— Съвсем декадентско. — Брадичката му се потърка в нея. Захапа я лекичко. — Вкусна си.

— Майка съм на две деца — изстена тихо тя. Пронизващият му език я изгаряше.

— Разкошните ти гърди го доказват. О, господи, Алиша, желая те.

Той отново ги обгърна и се взря в нея, а въпросът гореше в очите му. Косата й се бе разпиляла върху зеления филц, придавайки й малко безпомощен вид. Очите й бяха прозрачни от желание, а устните — меки, влажни и подканящи. Лежеше с ръце, отпуснати до тялото, уязвима и закопняла за ласки. Изглеждаше едновременно невинна и изкусителна. Пиърс я пожела точно такава.

Без да произнесе дума, помогна й да стане от масата и я поведе през хола към спалнята, която по-рано й бе показал. Не се извини за романтичната атмосфера, която нарочно бе постигнал. Светлините бяха приглушени. От някакъв невидим източник звучеше музика. В сребърна кофичка за вино се изстудяваше бутилка шампанско.

Пътят им бе минал през всекидневната, откъдето Пиърс бе прибрал чантата с багажа, която тя бе оставила там преди това. Сега й я подаде и нежно се усмихна.

— Не се чувствай тъй, сякаш ми дължиш нещо. Ще те отведа у дома, ако желаеш.

Никога не го бе обичала повече, отколкото в този миг. Мислеше за нея, не за себе си. Докосна устата му с пръст.

— Оставам. И, Пиърс — каза тя, като снижи глас и срамежливо погледна встрани. — Бях при гинеколога си и взех мерки… знаеш за какво.

В луксозната му баня Алиша намери нещо, което я изненада и разчувства с откровената си сантименталност. Изразяваше молба, която Пиърс никога не би произнесъл сам. Тя се усмихна умилено и започна да се съблича.

Преди да отвори вратата, изгаси осветлението и сега стъпваше в полумрак. Той седеше отстрани на леглото и отваряше шампанското. Вдигна очи към нея — горещият им зелен блясък я омаломощи.

— Дай да те разгледам.

Докато се движеше, черната нощница се диплеше около тялото й — ефирна, мека и съблазнителна като крилете на паднал ангел.

— Откъде я взе?

Той се изправи. Носеше късо кимоно, стигащо до средата на бедрото. Беше сиво, със зелени кантове. Изглеждаше страхотно в него — с широкия гръден кош, осеян с косъмчета, подаващ се от триъгълния, достигащ до кръста отвор на кимоното. Краката му бяха стройни и добре оформени, мускулести от ежедневния джогинг.

— Откраднах я от вилата, когато си тръгвах. — Срамежливото му признание накара сърцето й да прелее от любов. — Не мислех, че някога ще те видя в нея. Исках просто да я задържа. — Приближи я и обви пръсти около врата й. — Стотици пъти съм си представял как я носиш, ала ти надминаваш всяка фантазия.

Тялото й бе ясно очертано под прозрачната материя. Очите му жадно поглъщаха всеки нюанс. Нужно му бе огромно усилие, но успя да си наложи само да я целува нежно, едва допирайки устни до нейните. В съзнанието му това бе първата им брачна нощ. Щеше да се отнася към нея като към своя съпруга, с цялата необходима за това ритуалност.

— Пийни малко шампанско с мен.

Наля само една чаша и предложи първо на нея. Тя отпи. Пенливото вино беше вкусно охладено и пощипваше езика й, но Пиърс бе далеч по-опияняващ. Поглъщаше аромата му, цвета на кожата, косата и очите, извивките на тялото, очертанията на лицето.

Продължаваше да държи чашата, когато той я вдигна към устните си и отпи, усещайки повече нейния вкус, отколкото този на шампанското. След това остави чашата и я притегли върху леглото. Докато тя го наблюдаваше с жадна ненаситност, той разхлаби възела на кръста си и се освободи от кимоното.

Мъжествената му голота я възбуди и накара вътрешностите й да запламтят и да се слеят с пулсиращия й център. Искаше да погълне с очи всеки сантиметър от тялото му. Как е възможно тя, Алиша Ръсел, да е толкова безсрамно привлечена от едно голо мъжко тяло? Но не бе само то. Това бе Пиърс. И тя го обичаше. Прекрасен като тялото, той беше човекът, към когото се стремеше цялото й същество.

Мъжът коленичи до нея. Започвайки от лицето й, я заразглежда влюбено. В очите му имаше поезия.

— Харесвам устата ти. — Очерта я с пръст. — Формата й, усещането от допира с нея. — Тя се осмели да докосне пръста му с език. Той простена. Насърчена, Алиша затвори устата си и лекичко засмука.

— Господи, Алиша! — измърмори той. Наведе глава и издърпвайки пръста си, го смени с езика си.

Сякаш изпаднаха в безтегловност. Той с усилие вдигна глава, откъсвайки се от целувката й. Ръцете му се спуснаха към гърдите й и ги загалиха. Зърната й останаха притиснати под фините очертания на нощницата. После устните му отстъпиха място на ръцете.

— О, Пиърс, Пиърс! — Тя отметна глава на възглавницата и улови в шепи косата му с трескавите си пръсти. Ласките му бяха смели, бурни и разтърсваха цялото й тяло.

Сляха се с бързо, пламенно движение. Той я държеше здраво в прегръдките си, без да мърда, наслаждавайки се на усещането да е вътре в нея. После започна бавно да я гали.

— Не забравяй, че те обичам — прошепна мъжът настойчиво. — Обичам те, Алиша. Помни го. Обичам те.

— И аз. — Притисна се силно към него, за да го почувства още по-дълбоко. — Толкова много.

Сърцата им експлодираха в ослепителна светлина. Останаха бездиханни, понесени от божествената вълна на екстаза.

 

 

— А баба ни направи пица за вечеря, ама не от замръзналите, дето ти ги приготвяш. Направи я в тавичка.

— Браво на баба ви — каза Алиша сухо и Пиърс се усмихна. Откакто ги бяха прибрали, момчетата бъбреха непрестанно, предавайки най-подробно всичко, което се бе случило, след като ги бяха оставили.

— Дядо игра шах с нас, но мисля, че ни остави да спечелим.

— Докато гледахме телевизия, ядохме пуканки. А баба ни изпържи салам с яйца за закуска. — За Адам доброто прекарване се измерваше със стомаха му. — Даде ни бонбони, защото сме си изяли цялата закуска.

Алиша извъртя очи към небето.

— Другата седмица отиваме на зъболекар. Един ден в Дисниленд и една вечер у баба ви се равняват на инжекция захар във всеки зъб.

— Славно си прекарахме — каза Дейвид. — Ами вие?

Пиърс плъзна многозначителен поглед към Алиша и тя се изчерви — нещо, което мислеше, че няма да й се случва повече след нощта, прекарана с него.

— И ние си прекарахме чудесно — провлече той.

— И какво правихте?

— О, много приятни неща — беше доволният отговор на Пиърс и бузите на Алиша порозовяха още повече. Той високо се засмя.

При входната врата тя нареди на момчетата да занесат багажа в стаите си и да го разопаковат.

— И бъдете така добри да върнете всичко по местата.

Дейвид тъкмо се канеше да влезе в хола, когато се обърна.

— Замалко да забравя. Исках да питам нещо Пиърс.

По негласно споразумение Алиша и Пиърс не криеха чувствата си от децата. Той я беше прегърнал през раменете, нейните ръце лежаха на кръста му. Главата й бе отпусната удобно върху гърдите му.

— Какво? — попита Пиърс.

— Наш’та скаутска група ще ходи на еднодневна екскурзия. Понеже нямам татко, казаха ми, че мога да поканя някой друг. Смятах да помоля Картър. Но предпочитам да дойдеш ти.

— Благодаря за честта — каза Пиърс усмихнато. Прокара разсеяно любящи пръсти през косата на Алиша.

— Кога е това?

— Другия месец.

Алиша усети как Пиърс тутакси се отдръпна. Изглеждаше тъй, сякаш се сви в черупката си, затвори се в себе си, издигна невидима стена и ги остави извън нея. Ръката му престана да милва косите й, тази върху раменете й се напрегна, после увисна и се залюля безжизнено отстрани. Цялото му тяло се стегна, стана отбранително.

Тя вдигна глава, отмести се от него, за да го вижда по-добре. Лицето му беше безизразно, очите — празни. Знаеше, че отново се е оттеглил в тази ничия земя. Но този път, вместо да почувства отчаяние, тя изпита гняв. Как смееше да постъпва така с нея след вчерашния ден, след изминалата нощ, след всичките му вричания в любов?

— Ще дойдеш ли, Пиърс? — попита Дейвид.

— Ще говорим за това по-късно, Дейвид — каза тя, успявайки да придаде нежност на гласа си, макар че й идеше да закрещи. — Върви и прави каквото казах. Двамата с Адам си отдъхнете по стаите, погледайте телевизия. Ние с Пиърс трябва да поговорим.

— Окей! — рече той безсърдечно и бавно прекоси хола.

Пиърс гледаше в пода. Щом Дейвид се отдалечи на безопасно разстояние, той вдигна глава. Очите му бяха студени.

— Няма да мога да ида с него. Предай му извиненията ми.

— Как не! — избухна тя. — А на мен кой ще ми се извини? Май отново възнамеряваш да се „покриеш“, а? — Сграбчи го за лакътя и го разтърси с все сила. Никога досега не бе търсила физически отдушник на гнева си, ала в момента трепереше от ярост и й се прииска да го удари. — Този път обаче искам да знам защо. Как е възможно да се държиш като парче лед след изминалата нощ?

— Миналата нощ беше най-прекрасната в живота ми. Говорех истината, когато ти казвах, че те обичам.

— Тогава защо? — извика тя. — Защо пак ме изоставяш? Защото точно това смяташ да направиш, нали?

— Да.

— Но сега вече децата няма да могат да ни съберат. И ти няма да се върнеш, нали?

Очите му я пронизваха. Изражението му беше сурово.

— Не, няма да се върна.

Тя се сви. Не беше очаквала да го каже с такова абсолютно убеждение. Беше й казал, че е твърде пряма и сега съжали, че го е предизвикала.

— След вчера? — Гласът й я изоставяше. Давете се от мъка, когато тя искаше да изрази кипящата омраза, която изпитваше към него в този момент. — Нима след вчера просто ще си тръгнеш и изобщо няма да погледнеш назад?

— Трябва.

— Престани с това „трябва“. Не виждам причината.

— Има причина.

— Обясни ми.

— Не мога да остана повече с теб, с момчетата. Това само ще влоши нещата. Повярвай ми, за всички ще е по-добре, ако скъсаме сега.

— Не го вярвам.

— Повярвай.

— Миналата нощ нищо ли не означава за теб?

Той се нахвърли отгоре й и я сграбчи за раменете. Грубото му движение я остави без дъх. Лицето му бе свирепо, думите се процеждаха през стиснати зъби.

— Миналата нощ означаваше всичко за мен. Сбъдна се най-съкровеното ми желание. Можех да се престоря, че сме женени, че си принадлежим, че имаме бъдеще.

— О, господи, Пиърс! — Искаше да скубе косите си и да се хапе от безсилие. — Как можеш да казваш всичко това, щом се каниш да ме напуснеш? Как?

— Нима не знаеш колко ми е трудно да си тръгна от теб? Нима не знаеш, че тялото ти — още от първия път, когато се любехме на вилата — е част от моето? По-скоро бих изтръгнал сърцето си, отколкото да те напусна. То е едно и също. Ти си част от мен, Алиша. Завинаги. Твоите сладки момчета вече са част от душата ми и ще останат такива. — Стисна очи и бавно разчлени всяка дума. — Ала не мога повече да ви виждам.

Алиша плачеше. Проклинаше сълзите си, но те избликваха от очите й и се търкаляха по бузите, независимо от желанието й. Прокле се, че ще го умолява, но трябваше да го стори. Не можеше да я напусне. Тя нямаше да му позволи. Улови в шепи ризата му и го заудря леко с юмруци по гърдите.

— Кажи ми защо. Защо?

— Не го прави по-трудно, отколкото е.

— Не може да е по-трудно.

— Не искаш да знаеш.

— Искам.

— Не, не искаш.

— Кажи ми.

— Не.

— Кажи ми, мътните те взели!

— Умирам!