Стивън Кинг
Вълците от Кала (5) (Тъмната кула V)

ТРЕТА ГЛАВА
Мия

1.

Имало едно време през шейсетте (преди светът да се побърка) една жена на име Одета Холмс, мила и съвестна, богата, красива и готова да се притече на помощ на момчето (или момичето). Без да подозира, тази жена делила тялото си с едно далеч не толкова симпатично същество на име Дета Уокър. Дета не давала пукната пара за момчето (или момичето). Рия от Кьос би си паднала много по Дета и би я приела като родна сестра. Роланд от Гилеад, последният Стрелец, взел тази раздвоена жена в Средния свят и я превърнал в трета, много по-добра и по-силна от предишните две. В тази жена се влюбил Еди Дийн. Тя станала негова съпруга и приела името му. Незапозната с феминистките разбирания от последните десетилетия, сторила това на драго сърце. Ако не изпитвала особена гордост и щастие да се нарече Сузана Дийн, то било, защото майка и винаги я била учила, че гордостта е последното, което човек изгубва, преди да падне на колене.

Сега в това тяло живееше четвърта жена. Беше се родила от третата в едно ново време на тежнения и промени. Тя изобщо не се интересуваше от Одета, Дета или Сузана; само от новия човек, който бе на път да се появи на бял свят. Това същество се нуждаеше от храна. Пиршеството беше близо. Само това имаше значение.

Тази нова жена, не по-малко опасна от Дета Уокър, се казваше Мия. Тя не носеше чуждо фамилно име, наричаше се само с тази дума на висшия език, означаваща „майка“.

2.

Вървеше по дълги каменни коридори към мястото на пиршеството. Минаваше покрай стаи, пълни с отломки, покрай празни олтари и ниши, покрай забравени ходници, където апартаментите бяха пусти и никой не помнеше номерата им. Някъде в този замък имаше древен трон, облян с кръв. Някъде стълбища се спускаха към крипти със стени от кости, Бог знае колко дълбоки. Въпреки това там имаше живот; живот и богато угощение. Мия го знаеше със същата сигурност, с която знаеше, че краката и под пищната пола се движат. Богато угощение. „Богата трапеза за теб и челядта ти“, както се казваше. Тя беше гладна. Разбира се! Нали ядеше за двама.

Стигна до широко стълбище. През тялото и премина далечен, но мощен звук: боботенето на машини, заровени под земята, по-дълбоко от най-дълбоката крипта. Мия не се интересуваше от тях, нито от „Норт Сентрал Позитроникс“ ООД, която преди десетки хиляди години ги бе произвела и пуснала в експлоатация. Не я беше грижа за биполярните компютри, за вратите, Лъчите или за Тъмната кула, стояща в центъра на всичко.

Интересуваха я само ароматите. Те я обгръщаха, силни и прекрасни. Пиле с подправки, свинско печено с хрупкава мазна коричка. Говежди пържоли с капчици кръв, мек кашкавал, гигантски скариди от Кала, напомнящи тлъсти оранжеви запетайки. Риби с безжизнени черни очи, гарнирани с пикантен сос. Големи гърнета със супа от бамя, така любима на южняците. Стотици плодове, хиляди сладкиши и това бе само началото! Какви ордьоври! Изгаряше от нетърпение да вкуси от всяко блюдо.

Тичешком слезе по широкото централно стълбище, дланта и се плъзгаше леко по перилата, малките и чевръсти крака едва докосваха стъпалата. Веднъж бе сънувала, че я блъскат под влака на подземната железница и че той отрязва краката и до коленете. Сънищата са пълна глупост. Краката и си бяха на мястото, нали? Да! А също и плодът в утробата и. Мъничето, което искаше да яде. Синът и беше гладен, тя също.

3.

Широк коридор с под от черен мрамор водеше към висока порта. Мия забърза натам. Видя отражението си, носещо се под нея, и електрическите тръби, горящи в дълбините на камъка като факли под вода, но не забеляза мъжа, който слезе след нея, обут не с лъскави бални обувки, а с износени стари кубинки. Носеше избелели дънки и обикновена синя риза, не натруфена дворцова премяна. От едната му страна в кобур от необработена кожа висеше револвер с изтъркана ръкохватка от сандалово дърво. Лицето му бе загоряло, прорязано от бръчки, обрулено. Черната му коса беше прошарена. Очите бяха най-впечатляващото в него. Сини, хладни, неподвижни. Дета Уокър не се страхуваше от нито един мъж, дори от този, но се боеше от тези очи на стрелец.

Пред двойната врата се простираше голямо фоайе, застлано с червени и черни мраморни плочи. На облицованите с дърво стени висяха избелели портрети на отдавна починали благородници. В средата стърчеше статуя от розов мрамор и никелирана стомана. Изобразен беше рицар с вдигнато над главата оръжие — револвер, а може би къс меч. Макар че лицето само беше загатнато от скулптора, Мия знаеше кой е рицарят. Кой би трябвало да бъде.

— Поздрав, Артур Елд — рече и направи дълбок реверанс. — Моля те, благослови нещата, които ще взема. Нещата, които ще взема за мъничето. Добра да е вечерта за теб.

Не можеше да му пожелае дълги дни на земята, защото дните му — както на повечето подобни на него бяха изтекли. Вместо това пленително се усмихна и му изпрати въздушна целувка. След като отдаде нужната почит към статуята, Мия влезе в залата.

Помещението бе широко четирийсет и дълго седемдесет метра. По стените бяха наредени ярки електрически факли в кристални поставки. Около огромната дървена маса, отрупана с лакомства, бяха подредени стотици столове. Пред всеки бе поставена бяла чиния с деликатни сини шарки. Никой не седеше на столовете, чиниите и чашите бяха празни, макар че на равни разстояния между тях бяха наредени златни кани с вино, охладено и готово за сервиране. Точно както Мия очакваше, както го беше съзряла в най-прекрасните си, най-ясни видения, както го бе заварвала толкова много пъти и щеше да го заварва, докато имаше нужда от тази храна (докато мъничето имаше нужда). Където и да се намираше, този замък беше наблизо. Какво, че миришеше на влага и натрупвана с вековете плесен? Какво, че под масата се чуваше топуркане на крачета (плъхове или дори невестулки)? Върху масата всичко беше свежо, светло, уханно, вкусно. Нека сенките под масата да правят каквото си искат. Те не я интересуваха.

— Аз съм Мия, ничията дъщеря! — провикна се в тихата зала, в която се смесваха ароматите на печени меса, сосове, десерти и плодове. — Гладна съм и ще се нахраня! Ще нахраня и мъничето! Ако някой има нещо против, да излезе и да каже! Нека да го видя добре и той мен!

Разбира се, никой не се показа. Онези, които някога бяха пирували тук, отдавна не съществуваха. Сега се чуваше само далечното боботене на машини (и тихото и неприятно шумолене на съществата под масата). Зад нея Стрелеца бе спрял и безмълвно я наблюдаваше. Не се случваше за пръв път. Той не виждаше замъка, само нея; виждаше я добре.

— Мълчанието е знак на съгласие! — извика тя; притисна ръка до корема си, който бе започнал да се издува, и се засмя: — Да, съгласие! Мия може да се нахрани! Тя ще се нахрани добре! Себе си и детето, което расте в нея! Добре ще се нахранят!

Започна да се храни, но без да седне и без да си сипва в чиния. Мразеше белите чинии със сините шарки. Не знаеше защо и не я интересуваше. Единствената и грижа бе храната. Обикаляше около трапезата, сякаш беше на най-голямата шведска маса в света, ровеше с пръсти, оглозгваше костите и ги хвърляше обратно в чиниите. Понякога не улучваше — парченца храна се разпръскваха по снежнобялата покривка, като оставяха петна от сос. Веднъж преобърна една сосиера, счупи и кристална купичка с желиран крем от боровинки. Трети оглозган кокал падна на пода, чу се шум от боричкане, скимтене от болка. Сетне пак настъпи тишина. Ала за кратко, защото смехът на Мия скоро я наруши. Тя бавно прокара мазните си пръсти по гърдите си. Приятно и бе да гледа как петната от сос и лой покриват скъпата коприна. Приятно и бе да гали зърната си, твърди и възбудени.

Продължи да обикаля около масата, като си говореше с много гласове като побъркана.

— Как са ти циците, скъпа?

— О, все така твърди. Благодаря за вниманието, Мия.

— Наистина ли вярваш, че Осуалд е действал на своя глава, когато застреля Кенеди?

— В никакъв случай. Това си беше работа на ЦРУ. На тях и на самозабравилите се шибани милионери от Алабама.

— Бомбингам, Алабама, скъпа, нали?

— Чу ли за новия запис на Джоан Баес?

— Божичко, пее като ангел. Чух, че с Боб Дилън смятали да се женят…

И така нататък, и така нататък. Роланд чу интелигентния глас на Одета и грубите, но звучни цинизми на Дета, гласа на Сузана и много други. Колко жени живееха в главата и? Колко личности — изградени и недоразвити? Тя се пресягаше над несъществуващите празни чинии и чаши, взимаше храната направо от подносите и дъвчеше лакомо; лицето и постепенно лъсна от мазнина, горната част на роклята и потъмняваше все повече (макар че оставаше невидима за него) — тя продължаваше да бърше пръсти в плата, отъркваше ги в гърдите си (той ясно виждаше тези движения). От време на време спираше, грабваше нещо във въздуха пред себе си и хвърляше някоя невидима за него чиния или на пода, или през масата към стена, съществуваща само в съня и.

— На! — крещеше със злобния глас на Дета Уокър. — На ти, гадна Синя жено! Ще строша скапаните ти чинии! Как ти се струва? Харесва ли ти?

Сетне, когато пристъпеше към следващото блюдо, се засмиваше добронамерено, но въздържано, и питаше някого как е детенцето му в „Морхаус“ и не било ли чудесно, че има такова хубаво училище за цветнокожи, не било ли най-прекрасното!… нещо!

— А как е майка ти, скъпа? О, съжалявам, всички ще се молим за скорошното и оздравяване. Посягаше към следващата въображаема чиния. Взимаше голяма купа с черен хайвер, навеждаше глава като свиня, ровеща се в тинята, започваше да лапа. Отново вдигаше глава и се усмихваше чаровно и самодоволно на светлината на електрическите факли; рибешките яйца бяха като черни капчици пот по мургавата и кожа, като миниатюрни перли по бузите и челото и, като засъхнала кръв около ноздрите и. („О, да, това е чудесно. Негодници като Бил Копър са вече залязващи величия и най-хубавото отмъщение за тях е, че го знаят.“) Сетне запокитваше купата над главата си като обезумял волейболист, по косата и се посипваше хайвер (Роланд си го представяше много ясно). Когато съдът се разбиваше в каменната стена, миловидното и лице се разкривяваше в злобната физиономия на Дета Уокър:

— На ти, гадна Синя жено, харесва ли ти, а? Заври този хайвер в сухата си слива! Хайде! Добре ще ти дойде!

Пристъпваше към следващото блюдо. И към следващото. Хранеше се настървено. Себе си и мъничето. Без да се обръща, без да забележи Роланд. Без да осъзнава, че това място дори не съществува, поне в буквалния смисъл на думата.

4.

След като четиримата (петима, ако смятаме Ко) се нахраниха с пържени хлебни топчета и легнаха, Роланд не се замисли за Еди и Джейк. Умът му бе зает със Сузана. Беше сигурен, че тази нощ тя пак ще скита — и когато тръгна, той отново я последва. Не се питаше какво ще направи; вече знаеше. Следваше я, за да я пази.

Следобеда, когато Джейк донесе храната, Сузана започна да проявява познатите признаци: говореше отсечено, с кратки реплики, движенията и станаха по-резки, разсеяно потъркваше слепоочията и челото си, сякаш имаше леко главоболие.

„Нима Еди не ги забелязва?“ — питаше се Роланд. Наистина при първата им среща младежът не обръщаше внимание на подробностите, но оттогава много се беше променил и…

И я обичаше. Обичаше я. Как бе възможно да не забелязва онова, което виждаше Роланд? Признаците не бяха очевидни като на брега на Западното море, когато Дета се готвеше да отнеме властта на Одета, но все пак личаха и не бяха много по-различни.

От друга страна, майката на Роланд казваше: „Любовта заслепява.“ Вероятно Еди бе твърде влюбен, за да забележи. „Или не желае да забележи — помисли си Роланд. — Не иска да приеме, че отново може да се наложи да измине онзи трънлив път. Да я принуди да се бори със себе си и раздвоената си същност.“

Само че този път случващото се не засягаше само нея. Роланд го подозираше отдавна — още преди неприятностите с хората от Ривър Кросинг, но сега беше сигурен. Не, това не засягаше само нея.

Изпъна се на постелката си, заслушан в равномерното им дишане: първо заспа Ко, после Джейк, Сузана. Еди се унесе последен.

Роланд чуваше шепота на хората от другата страна на възвишението, онези, които ги следяха. Вероятно спореха дали да се покажат. Той имаше остър слух, но не можеше да различи думите им. Последваха пет-шест приглушени реплики, сетне някой изшътка. Настъпи тишина, само вятърът шумолеше в короните на дърветата. Роланд лежеше неподвижно, загледан в черното, беззвездно небе; чакаше Сузана. По едно време тя стана. Преди това обаче Джейк, Еди и Ко изпаднаха в тодаш.

5.

Роланд и приятелите му бяха научили за тодаш от Ваней някогашния им придворен учител. Тогава бяха петима: Роланд, Алан, Кътбърт, Джейми и Уолъс, синът на Ваней. Уолъс, много интелигентен, но твърде болнав, бе починал от неизлечима болест, наричана понякога „проклятието на кралете“. Така останаха четирима, традиционният брой за един ка-тет. Ваней го знаеше и това със сигурност подсилваше скръбта му.

Корт ги научи да се ориентират по слънцето и звездите; Ваней — да си служат с пергел, квадрант и секстант и на основните математически похвати, които щяха да са им нужни. Корт ги научи да се бият. С помощта на примери от историята, логическите задачи и основите на наричаната от него „световна истина“ Ваней ги научи как понякога да избягват сраженията. Корт ги научи да убиват, когато се наложи. Ваней, накуцващ и с вечната си добродушна, но разсеяна усмивка, ги научи, че насилието най-често задълбочава проблемите, вместо да ги разрешава. Наричаше го „празна стая, където всички звуци се изкривяват от ехото“.

Преподаваше им физика — доколкото такава наука съществуваше. И химия — доколкото такива познания бяха останали. Научи ги да завършват изречения като „Това дърво прилича на…“ и „Когато тичам, съм щастлив като…“ или „Не можем да престанем да се смеем, защото…“ Роланд мразеше тези упражнения, но Ваней не го оставяше да се измъкне.

— Ти имаше оскъдно въображение, Роланд — бе казал веднъж наставникът (Роланд вероятно е бил на единайсет по онова време). — Няма да позволя съвсем да го изгубиш.

Научи ги на седемте правила на магията, без да споменава дали самият той вярва в някое от тях. Именно във връзка с един от тези уроци Ваней спомена за тодаш. Дали пък не се пишеше с главна буква, Тодаш! Роланд не беше сигурен. Ваней им бе говорил за една манихейска секта, скитаща из целия свят. Май бе споменал и Магьосническата дъга…

Самият Роланд на два пъти бе получил розовата сфера на Дъгата, веднъж като малък и веднъж като възрастен и макар че и двата пъти бе пътувал в нея — втория път заедно с приятелите си, тя никога не го беше изпращала в тодаш.

„Да, но как можеш да си сигурен? — запита се той. — Как можеш да си толкова убеден, Роланд, след като си бил вътре?“

Можеше, защото Кътбърт и Алан му бяха казали, ето защо.

„Сигурен ли си?“

Стрелеца изпита странно, неопределено чувство — възмущение, ужас, или дори усещане, че е бил предаден. Не, не беше сигурен. Знаеше само, че сферата го бе погълнала в дълбините си и че е имал луд късмет, задето изобщо се е измъкнал.

„Тук няма сфера“ — помисли си и отново получи отговор от онзи глас — хладния, безжалостен глас на стария куц учител, чиято скръб по единствения му син го мъчеше до края. Думите бяха все същите:

Сигурен ли си?

Стрелецо, сигурен ли си?

6.

Започна се с леко пращене. Роланд си помисли, че е от огъня: някой бе донесъл свежи елови клони. Пламъците ги бяха достигнали и сега игличките изгаряха с пращене. Само че…

Звукът се усили, премина в бръмчене като от електрически проводник. Роланд седна и се вгледа в тлеещия огън. Отвори широко очи, сърцето му заби лудо.

Сузана се беше отдръпнала от Еди. Еди и Джейк се държаха за ръце. Пред погледа на Роланд телата им ритмично започнаха да изчезват и да се появяват. С Ко се случваше нещо подобно. Когато изчезнеха, оставаше слабо сивкаво сияние с формата на телата им, сякаш да запази местата им в реалния свят. Пращенето съпровождаше всяко появяване. Роланд виждаше как очите им се движат под спуснатите клепачи.

Сънуваха. Но това не беше обикновен сън. Това бе тодаш, прехвърляне между два свята. Предполагаше се, че манихейците умеят да го правят. Някои съставни части на Магьосническата дъга бяха в състояние да те пренесат от един в друг свят независимо от волята ти.

„Могат да потънат между световете и да изчезнат — помисли си Роланд. — Ваней ни го каза. Твърдеше, че тодашът е пълен с опасности.“

Какво друго бе казал? Роланд нямаше време за размишления, защото в този момент Сузана седна, нахлузи меките кожени калъфчета, които той бе изработил за чуканчетата на краката и, седна на инвалидната количка и я подкара към вековните дървета от северната страна на пътя. Слава Богу — в обратната посока на лагера на преследвачите им.

За миг Роланд не помръдна, питаше се какво да предприеме. Бързо взе решение. Не биваше да ги събуди, докато бяха в тодаш, така би поел ужасен риск. Не му оставаше друго, освен да последва Сузана като всяка друга нощ, и да се надява, че тя няма да пострада. „Опитай се да предвидиш какво може да се случи. — Поучителният глас на Ваней отново прозвуча в съзнанието му; старият му учител явно се беше върнал и смяташе да остане известно време. — Ти никога не си бил особено далновиден, въпреки това опитай. Може да изчакаш натрапниците да се покажат, за да разбереш какво искат, но в крайна сметка, Роланд, ще се наложи да действаш. Преди това обаче мисли. Колкото по-рано, толкова по-добре.“ Да, колкото по-рано, толкова по-добре.

Последва ново силно изпращяване.

Еди и Джейк се появиха. Джейк прегръщаше Ко. Сетне отново изчезнаха, остана само леко ектоплазмено сияние. Е, да става каквото ще. Неговата задача бе да последва Сузана. Колкото до Еди и Джейк, оставаше да се надява, че ще завали дъжд.

„Представи си, че се върнеш, а тях ги няма. Случва се, Ваней го твърдеше. Какво ще и кажеш, когато се събуди и установи, че са изчезнали съпругът и осиновеното и дете?“

В момента не можеше да направи нищо по този въпрос. Трябваше да последва Сузана, за да бди над нея.

7.

От северната страна на пътя вековните дървета с огромни стволове растяха на значително разстояние едно от друго. Преплетените им клони образуваха нещо като плътен балдахин, но на земята имаше достатъчно място за инвалидната количка на Сузана. Тя се придвижваше с лекота, като се провираше между грамадните дървета и по уханния килим от мъх и борови иглички.

„Не е Сузана. Нито Дета или Одета. Тази нарича себе си Мия.“

Не му пукаше, ако ще да се наричаше „Кралицата на зелените дни“, стига да се върнеше цяла и невредима, а Еди и Джейк да са там при завръщането и.

Долови миризмата на тръстики и блатник, също на тиня. Чу крякане на жаби, насмешливото „ху, ху!“ на сова и плисък на вода. Последва приглушен предсмъртен писък — може би на животното, което бе скочило във водата. Сред изгнилите листа стърчаха ниски храсти. Балдахинът от клони изтъня. Наоколо бръмчаха комари, светулки прорязваха мрака. Миризмата на блато се усилваше.

Колелата на инвалидната количка не бяха оставили следи върху гниещите листа. Сега обаче Роланд виждаше счупени клонки, показващи пътя и. С приближаването към тресавището колелата бяха затъвали все повече в меката почва. След двайсетина крачки Роланд забеляза, че в коловозите се е събрала вода. Сузана обаче бе твърде опитна, за да затъне. Малко по-нататък той се натъкна на самата количка. Панталонът и ризата на Сузана бяха на седалката. Беше навлязла в блатото гола, само по набедрена превръзка.

Над локвите застояла вода се носеха ефирни дантели мъгла. Тук-там се издигаха затревени островчета. Сред едно от тях стърчеше дебел кол. За него бе вързано нещо, което отначало Роланд взе за хилав старец. Оказа се скелет. Черепът бе строшен на челото, между очните кухини зееше триъгълна дупка. Несъмнено тази рана бе причинена от някаква примитивна бойна тояга и скелетът (или неспокойният му дух) бе оставен да означи нечия територия. Племето вероятно отдавна бе измряло или се беше преселило, но предпазливостта никога не бе излишна. Роланд извади револвера си и продължи след жената. Прескачаше от туфа на туфа, от време на време присвиваше очи заради болката в бедрото си. Наложи се да мобилизира всичките си умения, за да не изостава. Вероятно защото се стремеше да не намокри дрехите си. Тя бе гола като русалка и се движеше като дете на водата, сякаш ходеше по твърда земя. Пропълзяваше през по-големите островчета, с плуване преминаваше разстоянието, спираше от време на време, за да се отърве от някоя пиявица. Наблюдавани отстрани, пълзенето и пързалянето и в тинята се сливаха в плавно змиевидно движение.

Продължи около половин километър навътре в тресавището, Стрелеца търпеливо я следваше. Стъпваше колкото се може по-безшумно, макар че едва ли се налагаше; духом тя бе много далеч оттук.

Накрая Сузана спря, изправи се на чуканчетата си и се хвана за два храста, за да запази равновесие. Загледа се в черната повърхност на едно езерце. Стрелеца не можеше да определи колко е голям водоемът, защото бреговете му се губеха в мъглата. Водата обаче излъчваше светлина, слабо, разсеяно сияние, идващо сякаш от самото дъно, вероятно от потънали и бавно разлагащи се дървесни останки. Сузана се взираше в покритото с жабуняк блато като кралица, наблюдаваща… какво? Какво виждаше? Отрупана трапеза? Така му се струваше. Почти си я представяше. Сякаш част от възприятията и стигаха до него; действията и думите и също го потвърждаваха. Илюзията за зала с богата трапеза бе начин за скриване на Мия от Сузана, както Одета и Дета бяха останали разделени. Мия сигурно имаше не една причина да пази съществуването си в тайна, но несъмнено най-важната от тях беше новият живот, който носеше в утробата си.

„Мъничето“, както го наричаше.

Сетне с рязко движение, което винаги го стряскаше (макар че го беше виждал и преди), тя тръгна на лов между тръстиките. Роланд я наблюдаваше със смесени чувства на ужас и похот. Сега, вместо да отстранява пиявиците от тялото си и да ги хвърля, тя ги лапаше като бонбони. Мускулите на бедрата и се открояваха като опънати въжета. Кожата и блестеше като мокра коприна. Когато се обърна към него (Роланд се беше скрил зад едно дърво и се бе слял със сенките), той видя, че гърдите и са наедрели.

Проблемът, разбира се, не беше свързан само с „мъничето“. Трябваше да мисли и за Еди. „Какво, по дяволите, ти става, Роланд? — представяше си гласа му Стрелеца. — Това може да е наше дете. Тъй, де, не можеш да си сигурен, че не е. Да, да, вярно, че нещо я беше обладало, докато измъквахме Джейк, но това не означава, че…“

И така нататък, „дрън-дрън-дрън“, както самият Еди би казал. И защо? Защото той я обичаше и искаше да си имат дете. И защото за Еди Дийн да спори бе естествено като дишането. Кътбърт беше същият.

Сред тръстиките жената замахна ловко и хвана едра жаба. Стисна я, около пръстите и се увиха черва и блестящи синджирчета с яйца, после я налапа още докато зеленикаво-белите крака се гърчеха; лакомо облиза от пръстите си кръвта и лъскавите ивици месо. Замахна, сякаш хвърляше нещо, и изкрещя:

— Харесва ли ти това, смрадлива Синя жено?

Ниският и гърлен глас накара Роланд да потрепери. Това бе гласът на Дета Уокър. На Дета в най-безумните и моменти.

Жената тръгна отново. Хвана дребна риба… после още една жаба… след това един истински деликатес — воден плъх, който пискаше, гърчеше се и се опитваше да я ухапе. Тя смачка главата му и го погълна цял. След малко се наведе и повърна остатъците — безформена маса от косми и натрошени кости.

Роланд си помисли: „Ще ми се да му го покажа… ако двамата с Джейк се върнат от пътуването. И ще му кажа: «Знам, че бременните жени понякога се държат необичайно, но това не ти ли се струва твърде странно? Виж: я как ловува сред тръстиките като двукрак крокодил. Виж я и пак ми кажи, че го прави, за да нахрани детето ти. Което и да е човешко дете.»“

Еди отново щеше да спори. Роланд беше сигурен. Пък и нямаше представа как би реагирала Сузана, ако разбере, че в утробата и расте нещо, което иска сурово месо. Не стига това, ами сега имаше и тодаш. И някакви непознати ги следяха. Е, непознатите бяха най-малкият проблем. Всъщност присъствието им му действаше успокояващо. Не знаеше какво точно искат, но все пак имаше някаква представа. Многократно се беше сблъсквал с такива подробности. В общи линии, искаха едно и също.

8.

Жената, наричаща себе си Мия, заговори, докато ловуваше. Роланд познаваше и тази част от ритуала и, въпреки това го побиха тръпки. Наблюдаваше я внимателно, но пак не му се вярваше, че всички тези гласове излизат от едно гърло. Тя се питаше как се чувства. Говореше за някого на име Бил, а може би Бул. Интересуваше се за нечия майка. Питаше за някакво място, наречено „Морхаус“ или „Мор и хаос“, и твърдеше, че повече там няма да стъпи. Смееше се пресипнало след тази реплика, така че вероятно беше някаква шега. Представяше се няколко пъти (както и другите нощи) като Мия; името бе познато на Роланд от ранните му години в Гилеад. Беше почти свещено. На два пъти направи реверанс, като повдигаше въображаемата си пола; при този жест сърцето на Стрелеца се свиваше — за пръв път бе видял такива реверанси в Меджис.

Тя се върна на брега (при вратата на залата); беше мокра, кожата и блестеше. Остана неподвижно пет минути, десет. Совата отново издаде насмешливия си крясък, и сякаш в отговор луната изплува иззад облаците. На бледата и светлина се показа някакво животинче. Опита се да пробяга покрай жената. Тя изръмжа, хвана го, заби зъби в коремчето му. Чу се леко пращене, сетне няколко примлясквания. Жената се оригна и пак се изтъркаля във водата и взе да се плиска — Роланд разбра, че пирът е свършил. Беше погълнала и няколко светулки, които бе уловила чевръсто. „Дано да не е погълнала нещо отровно“ — помисли си Роланд. Досега не се беше случвало, но…

Докато тя измиваше кръвта и тинята, Стрелеца се върна, без да обръща внимание на усилващата се болка в крака си. Беше я наблюдавал в подобни сцени вече три пъти и се бе убедил колко изострени са сетивата и в това състояние.

Спря до инвалидната количка и се огледа, за да се увери, че не е оставил следи. Видя отпечатък от обувка, заглади го, за всеки случай го покри с малко листа. След като свърши, вече без да бърза, се запъти обратно към лагера. Тя щеше да спре да почисти инвалидната количка на Сузана. Какво ли щеше да види? Някаква моторизирана каручка ли? Нямаше значение. Важното беше, че жената е много лукава. Ако по време на един от първите и набези за храна, не се беше събудил, за да отиде по малка нужда, вероятно още нямаше да подозира нищо.

„Прекалено хитра е за теб, нещастнико. — Не му стигаха натякванията на Ваней, а сега и Корт го поучаваше. — И преди ти го е доказала, нали?“ Да, беше му доказала, че е хитра за три жени. А сега се бе появила и четвърта.

9.

Роланд дълбоко си пое въздух, като видя просеката между дърветата — пътя, който следваха и където бяха устроили лагера си. Опита се да се успокои, но без особен успех.

„Ще има дъжд, ако даде Господ — каза си. — По отношение на важните събития нямаш думата, Роланд.“

Не особено успокояваща мисъл, най-вече за човек с неговата мисия, но трябваше да свикне с нея.

Отново си пое въздух и излезе на пътя. Издиша бавно, с облекчение — Еди и Джейк спяха дълбоко край изгасналия огън. Джейк вече не държеше Еди за ръката, а прегръщаше Ко.

Скунксът отвори око и погледна Роланд, сетне отново замижа.

Роланд не я чу да се приближава, но я усети. Побърза да легне, обърна се на една страна и скри лице в свивката под лакътя си. Инвалидната количка се появи измежду дърветата. Жената я бе почистила бързо, но качествено. Нямаше дори петънце от кал. Спиците проблеснаха на лунната светлина.

Сузана спря количката на предишното и място, смъкна се с обичайната си грация и пропълзя до Еди. Роланд се поразтревожи. Всеки, който бе познавал Дета Уокър, би изпитал подобно чувство. Защото жената, наричаща себе си „майка“, беше твърде близка по поведение до Дета.

Без да помръдне, той напрегна мускулите си, готов да се притече на помощ на младежа.

Сузана отметна кичур коса от челото на Еди и го целуна. Този нежен жест бе достатъчен за Стрелеца. Вече можеше да заспи. Затвори очи и позволи на мрака да го обгърне.