Стивън Кинг
Вълците от Кала (23) (Тъмната кула V)

ПЕТА ГЛАВА
Събранието

1.

Тян Джафърдс никога не се беше страхувал както сега, застанал на сцената в Павилиона пред цялото население на Кала Брин Стърджис. Знаеше, че вероятно не са повече от петстотин — най-много шестстотин, но напрегнатото им мълчание го тревожеше. Той погледна жена си за малко увереност, но не намери. Лицето на Заля изглеждаше слабо, мрачно и съсухрено, като на старица.

Времето също не предразполагаше към спокойствие. Небето бе ясносиньо и чисто, но изглеждаше твърде тъмно за пет часа. На югозапад се събираха големи черни облаци и слънцето се беше скрило зад тях точно когато Тян се качваше на сцената. Дядо му би нарекъл това време съдбоносно, предзнаменователно. Мълния разцепи постоянния мрак на Тъндърклап.

„Ако знаех, че ще се стигне до това, никога нямаше да започвам — помисли си той. — Този път Татко Калахан няма да го има, за да ме вади от водата.“ Макар че Калахан присъстваше, той стоеше при Роланд и приятелите му със скръстени ръце и кръстчето на Исус Човека върху черната си риза.

Тян си каза да престане с тези глупости. Калахан щеше да му помогне; чужденците също. Бяха дошли за това. Призванието им бе да помагат, дори да трябва да убиват, и да завършат мисията си. От тях се искаше само да представи Роланд и Стрелеца щеше да поеме нещата в свои ръце. Чужденецът бе танцувал комала на същата тази сцена и беше спечелил сърцата им. Тян не се съмняваше, че може пак да го направи. Само че този път щеше да е с танца на смъртта.

Защото именно смъртта бе най-важното за тези хора; тя беше като въздух и вода за тях. На онова първо събрание (възможно ли бе да е било преди по-малко от месец?) Тян беше говорил гневно и отчаяно, но един месец бе достатъчен, за да прецени залозите. Ами ако грешеше? Ако Вълците опожарят Кала с огнепръчките си, ако направят на кайма всички оцелели — млади и стари — с бръмчащите си смъртоносни топки?

Те го чакаха да заговори. Айзенхарт и Овърхолсър, Хавиер и Тук с целите си многобройни фамилии (макар че Тук нямаше близнаци в предпочитаната от Вълците възраст; какъв късметлия беше този търговец); Телфорд стоеше сред мъжете, а дебеличката му, но решителна съпруга — при жените; Стронг, Роситьр, Слайтман, Ханд, Росарио, Посела; манихейците, отново скупчени като тъмно мастилено петно, начело с Хенчик и младия Кантаб, когото децата толкова обичаха; Анди, още един любимец на хлапетата, с хилавите си метални ръце и тъмни очи; Сестрите на Оризия, наредени като лястовички върху жица (между тях и жената на Тян); и пастирите, ратаите, дори старият Бернардо, селският идиот.

Отдясно на Тян онези, които бяха разнасяли перото, се размърдаха тревожно. При обичайни обстоятелства двама близнаци бяха достатъчни за тази задача. В повечето случаи хората знаеха предварително за събранието и разнасянето на опопанаксовото перо бе само формалност. Сега (по идея на Маргарет Айзенхарт) за тази цел бяха изпратени шестима близнаци. Бяха обиколили града, малките стопанства и големите ферми с каруца, карана от Кантаб. Най-големи от вестоносците бяха близнаците Хагънгуд, на двайсет и три, родени в годината на последното нашествие на Вълците (и грозни като смъртта според разбирането на повечето местни, макар че бяха дяволски добри работници). С тях бяха близнаците Тавъри, тези малко смотани, но красиви и талантливи хлапета. Най-малки (макар и най-големи в семейството на Тян) бяха Хедон и Хеда. Именно Хеда го накара да се опомни. Тян срещна погледа и и по просълзеното и лице осъзна, че дъщеричката му е усетила каква вътрешна борба води баща и.

Еди и Джейк не бяха единствените, които чуваха гласовете на други хора в главите си. Сега в съзнанието на Тян звучаха думите на дядо му. Не на сегашния Джейми, пелтечещ и почти беззъб, а такъв, какъвто е бил преди двайсет години: стар, но все още способен да те изхвърли от пътя си, ако му се изпречиш. Навремето Джейми Джафърдс се беше изправил срещу Вълците. Тян се беше съмнявал в това, но сега вече не се съмняваше. Защото Роланд му вярваше.

„По дяволите! — изръмжа старецът в съзнанието му. — Какво се мотаеш? Просто кажи името му! За добро или за лошо той ще свърши всичко вместо теб!“

Тян обаче остана загледан в тълпата още малко; тази вечер факлите не меняха цвета си — горяха с постоянен оранжев пламък. Той искаше да каже нищо повече, нуждаеше се да изрече нещо. Ако ще само да покаже на всички, че дотук се е стигнало отчасти благодарение на него. За добро или за лошо. Мракът на изток отново бе разцепен от мълния.

Роланд стоеше със скръстени ръце; срещна погледа на Тян и леко му кимна. Дори на топлата светлина на факлите очите на Стрелеца бяха хладни. Почти като на Анди. Тян обаче не се нуждаеше от повече окуражаване.

Той вдигна перото. Тълпата затаи дъх. Някъде над града изкряка ръждивче, сякаш искаше да прогони нощта.

— Неотдавна аз пак се изправих пред вас и споделих убежденията си. Казах ви, че когато Вълците дойдат, те отнасят не само децата ни, а и частица от сърцата и душите ни. Ние бездействаме, а те забиват все по-дълбоко брадвите си. Ако проникнат твърде дълбоко в ствола на дървото, то ще изсъхне. Това дърво е нашият град.

Гласът на Росалита Муньос, която никога не бе имала деца, прозвуча силно в сумрака:

— Истина е, благодаря! Чуйте го, хора! Чуйте го добре!

— Чуйте го, чуйте го, чуйте го добре — отговори хор от гласове.

— В онази нощ Татко Калахан се изправи и каза за стрелците, вървящи през гората по Пътя на Лъча. Някои не вярваха, но той говореше истината.

— Благодаря — чуха се възгласи. — Отецът каза истината.

Една жена добави:

— Хвала на Исус! Хвала на Мария Богородица!

— Те дойдоха при нас и останаха много дни. Който искаше, разговаря с тях. Те обещаха да помогнат…

— И ще продължат по пътя си, оставяйки трупове и разва лини след себе си, ако сме достатъчно глупави, за да го до пуснем! — изрева Ибън Тук.

Сред тълпата преминаха възмутени възгласи. Когато настъпи мълчание, Уейн Овърхолсър избоботи:

— Затваряй си плювалника.

Тук се обърна към него, към най-богатия фермер на Кала, към най-добрия си клиент, със зинала от удивление уста. Тян продължи:

— Техният дин е Роланд Дисчейн от Гилеад. — Те го знаеха, но споменаването на легендарното име предизвика тих ропот. — От Вътрешния свят. Ще го чуете ли добре? Какво ще кажете, хора?

Отговорът беше гръмогласен:

— Слушаме го! Слушаме го! Ще го чуем добре! Добре ще го чуем и казваме благодаря!

Последва приглушено тропане от десетки крака по земята; не кънтеше като по дървения под на залата, но Тян се усмихна.

Сетне вдигна ръка. Роланд излезе напред. Тропането се усили. Жените се присъединиха, доколкото можеха, с меките си градски обувки. Роланд се качи на сцената. Тян му даде перото и слезе, като хвана Хеда за ръка и кимна на останалите близнаци да го последват. Роланд вдигна перото с две ръце, с всичките си осем пръста. Тропането заглъхна. Факлите съскаха и пращяха, осветяваха лицата на хората, изпълнени с надежда и страх. Ръждивчето пак изкряка. На изток голяма мълния проряза мрака.

2.

Стрелеца остана неподвижен дълго време. В погледа на всеки се четеше едно. Беше го виждал много пъти и лесно познаваше това чувство. Тези хора бяха гладни. Очакваха нещо, с което да се заситят. Той си спомни продавача на кифли, който обикаляше улиците на Гилеад дори в най-горещите летни дни, и как майка му го наричаше сепе-сай, защото от закуските му хората се разболявали. „Сепе-сай“ означаваше „продавач на смърт“. „Да — помисли си той, — само че аз, приятели мои, ви я предлагам безплатно.“

При това лицето му се озари от усмивка и той сякаш се подмлади. През тълпата премина въздишка на облекчение. — Благословена да е срещата ни в Кала, чуйте ме, моля.

Мълчание.

— Вие се отворихте за нас и ние се отворихме за вас. Така ли е?

— Да, Стрелецо — извика Вон Айзенхарт. — Така е!

— Виждате ли какви сме и приемате ли онова, което правим? Този път отговорът дойде от Хенчик манихееца:

— Да, Роланд, точно според Великата книга и казваме благодаря. Ти си наследник на Елд, на Бялото, което се изправя срещу Мрака.

Този път въздишката на тълпата бе по-продължителна.

Някъде отзад една жена захлипа.

— Народе на Кала, искате ли помощ от нас?

Еди застина. Бяха задавали този въпрос на много хора по време на престоя си в Кала Брин Стърджис, но поставянето му тук бе изключително опасно. Ами ако откажат?

След миг Еди видя, че опасенията му са напразни; както винаги, Роланд бе преценил добре слушателите си. Имаше, разбира се, такива, които казаха „не“: Хейкоксови, Тукови и Телфордови водеха тази групичка, но повечето жители на Кала изкрещяха, без да се замислят:

„ДА, КАЗВАМЕ БЛАГОДАРЯ!“

Други — начело с Овърхолсър — останаха безмълвни. В повечето случаи това може би бе най-разумният ход. Най-правилният политически ход. Но не в този случай. Ако катет деветнайсет победи Вълците, градът щеше да си спомни онези, които бяха казали „не“ или бяха замълчали. Еди се почуди дали след година Уейн Овърхолсър ще продължава да е най-уважаваният и богат фермер.

Роланд обаче започна разговора си и Еди насочи цялото си внимание към него. И цялото си възхищение. В живота си бе чул твърде много лъжи. Самият той често беше лъгал, понякога благородно. Сега обаче си даде сметка, че никога досега не е виждал такъв гений на заблудата. И… Еди се огледа и кимна доволно. И те жадно попиваха всяка негова дума.

3.

— Последния път, когато се изправих пред вас на тази сцена, аз танцувах комала — започна Роланд. — Тази вечер…

Джордж Телфорд го прекъсна. За Еди това бе твърде груба постъпка — израз на лош вкус, но не можеше да отрече смелостта на този човек.

— Да, спомням си, че танцува добре! Как танцуваш мортала, Роланд, кажи ни, моля.

От тълпата се чу неодобрително мърморене.

— Не е важно как я танцувам — отговори Роланд, без да се впечатли, — защото времето ми за танци в Кала приключи. С приятелите ми имаме работа да вършим в този град. Вие ни приехте добре и затова казваме благодаря. Поканихте ни, потърсихте помощ от нас, затова сега ви моля да ме слушате много добре. След по-малко от седмица идват Вълците.

Последва въздишка. Времето наистина летеше, но все пак им оставаха пет спокойни дни.

— През нощта преди идването им искам всички близнаци под седемнайсет години тук.

Роланд посочи една палатка, издигната от Сестрите на Оризия. Там вече имаше много деца, но далеч не всичките стотина, които бяха застрашени. По-големите се грижеха за малките, а от време на време някоя от Сестрите ги проверяваше дали всичко е добре.

— Тази палатка няма да ги побере, Роланд — извика Бен Слайтман.

Стрелеца се усмихна:

— Но някоя по-голяма ще свърши работа. Сигурен съм, че Сестрите ще намерят такава.

— Да, и ще им приготвим незабравима гощавка! — провикна се Маргарет Айзенхарт.

Думите и бяха посрещнати с весел смях, който бързо заглъхна. Жителите на Кала добре си даваха сметка, че ако Вълците победят, поне половината деца няма да си спомнят дори имената си, камо ли какво са яли на Вълчата вечер.

— Ще преспят тук, за да можем да тръгнем рано — продължи Роланд. — От разказите ви става ясно, че няма начин да разберем по кое време на деня ще дойдат Вълците. Ще бъдем големи глупаци, ако се появят сутринта и заварят децата тук.

— Какво им пречи да дойдат един ден по-рано? — извика злобно Ибън Тук. — Или в полунощ след онова, което наричаш Вълча вечер?

— Не могат — отвърна простичко Роланд.

След свидетелствата на Джейми Джафърдс смяташе, че може да е сигурен в това. Разказът на стареца бе основната причина да остави Анди и Бен Слайтман необезпокоявани през следващите пет дни.

— Идват отдалеч и не всички имат коне. Денят на пристигането им е предопределен.

— Откъде знаеш? — попита Луис Хейкокс.

— По-добре да премълча. Вълците може би имат дълги уши. Последва мълчание.

— Същата нощ, през Вълчата вечер, искам дузина големи фургони, които ще закарат децата на север от града. Аз ще определя кой ще ги кара. Ще назнача и хора, които ще се грижат за децата, когато се скрият. И по-добре не ме разпитвайте каква ще е задачата им. По-добре да не говорим за това.

Разбира се, повечето си мислеха, че вече знаят къде ще бъдат скрити децата: в старата „Глория“. Слухът се беше разпространил. Бен Слайтман имаше друго предположение — „Редбърд две“ на юг от „Глория“ — и това също беше добре. Джордж Телфорд се провикна:

— Не го слушайте, хора, моля! Дори да го слушате, в името на душите и бъдещето на този град, не правете каквото ви казва! Това е лудост! И преди е имало опити за скриване на децата, но никога не са успявали] Те ще опожарят града за отмъщение, ще го изравнят със земята…

— Млъквай, страхливецо — изръмжа заплашително Хенчик.

Телфорд сигурно щеше да продължи, но големият му син го хвана за ръката и го накара да замълчи. И по-добре. Отново прозвуча тропане на десетки крака. Телфорд погледна Айзенхарт с невярващи очи, сякаш искаше да изкрещи: „Не е възможно и ти да участваш в тази лудост!“ Скотовъдецът поклати глава:

— Не ме гледай така, Джордж. Аз подкрепям жена си, а тя е на страната на Елд.

Последваха ръкопляскания. Роланд изчака да настъпи тишина.

— Телфорд е прав. Вълците вероятно ще научат къде са скрити децата. Когато дойдат, нашият ка-тет ще ги посрещне. Няма да ни е за пръв път да се изправяме срещу такива като тях.

Последваха одобрителни крясъци. Тропане на крака. Аплодисменти. Телфорд и Тук се заоглеждаха ококорени, сякаш ненадейно се бяха озовали в лудница. Когато Павилионът отново се успокои, Роланд каза:

— Някои от вас се съгласиха да ни помагат. Хора с добри оръжия. Това също не искам да обсъждам.

Хората обаче вече знаеха за Сестрите на Оризия. Еди отново се възхити от Роланд. Погледна Сузана, която завъртя очи и се усмихна. Той хвана ръката и, но тя бе хладна. Сузана искаше най-после да се свършва. Еди много добре знаеше как се чувства. Телфорд направи последен опит:

— Хора, чуйте ме! Всичко това е пробвало вече.

— Не от стрелци, сай Телфорд — намеси се Джейк Чеймбърс.

Тези думи бяха приветствани с гръмки одобрителни възгласи, още тропане и ръкопляскания, докато Роланд не вдигна ръце за тишина:

— Повечето Вълци ще отидат там, където си мислят, че са децата, и ние ще ги посрещнем. По-малки групи наистина ще нападнат фермите. Някои може да се появят в града. Наистина има опасност да подпалят нещо.

Хората слушаха, кимаха и сами се досетиха за следващите му думи, точно както бе възнамерявал.

— Изгореното може да се възстанови; тъпоумните деца — не.

— Да — извика някой. — Съвършено вярно.

Последваха тихи възгласи на съгласие, главно от страна на жените. В Кала Брин Стьрджис, както навсякъде, мъжете ценяха труда си.

— Чуйте ме сега, защото поне това мога да ви кажа. Ние много добре знаем какво са тези Вълци. Джейми Джафърдс потвърди подозренията ни.

Последва удивен шепот. Хората започнаха да се обръщат. Джейми, застанал до внук си, успя да изправи прегърбената си снага и дори да изпъчи старческите си гърди. Еди се надяваше старецът да приеме спокойно следващите думи на Роланд. Ако се ядоса и започне да противоречи, работата щеше много да се усложни. Най-малкото щеше да се наложи Анди и Слайтман да бъдат разобличени по-рано. А ако Финли О’Тего — онзи, на когото Слайтман докладваше в Когана — не получеше вест от двамата преди идването на Вълците, сигурно щеше да заподозре нещо. Сузана стисна силно ръката на Еди.

4.

— Под маските не се крият живи същества — обясни Роланд. — Вълците са ходещи мъртъвци, слуги на вампирите, които властват в Тъндърклап.

Тази безочлива лъжа бе последвана от шепот на страхопочитание.

— Моите приятели Еди, Сузана и Джейк ги наричат „зомбита“. Те не могат да бъдат убити с лък, ба или куршум, освен, ако не бъдат улучени в главата или сърцето. — Роланд се потупа отляво по гърдите, за да наблегне на думите си. — И, разбира се, носят яки брони под дрехите си.

Хенчик закима, неколцина други старци, които помнеха не едно, а две идвания на Вълците — също.

— Това обяснява много неща — отбеляза Хенчик. — Сега как…

— За нас е невъзможно да ги улучим в мозъка, защото под качулките си носят шлемове — продължи Роланд. — Ние обаче сме срещали такива същества в Луд. Слабостта им е тук. — Той отново се потупа по гърдите. — Ходещите мъртъвци не дишат, но над сърцето им има отвор. Ако го покрият с броня, умират. Точно там ще ги целим.

Последва приглушено мърморене. Дядото на Тян се провикна:

— Вярно е, вярно е! Моли Дулин улучи един там с чинията си и въпреки че не го рани сериозно, той умря!

Сузана отново стисна ръката на Еди, но се усмихваше. По лицето на Джейк се бе изписало подобно изражение. „Стара лисица си ти, дядко — помисли си Еди. — Извинявай, ако съм се съмнявал в теб. Нека Слайтман и Анди отидат на другия бряг на реката и да докладват за тази глупост!“ По-рано бе попитал Роланд дали мисли, че те (непознатите врагове, криещи се зад гласа на Финли О’Тего) ще се хванат на тази въдица. „Нападат земите от тази страна на Уай от повече от сто години и са загубили само един боец — беше отвърнал Роланд. — Мисля, че ще повярват на всичко. Най-голямата им слабост сега е самонадеяността им.“

— Доведете близнаците си в седем часа на Вълчата вечер — заръча Роланд. — Ще има жени — от Сестрите на Оризия — със списъци. Те ще отмятат всяко дете при идването му. Надявам се, че до девет часа всички имена ще бъдат зачертани.

— Не и моите! — обади се гневен глас от задните редици. Онзи, който бе извикал, разбута околните и излезе напред. Застана редом с Джейк. Беше нисък и набит. Роланд се разрови в наскорошните си спомени и се сети кой е човекът — Нийл Фарадей, собственик на дребно стопанство. Един от малкото, който не ги беше приел при обиколката им по къщите. Добър работник според Тян, но и голям пияница. Второто си личеше и сега по тъмните кръгове под очите му и синкавите капиляри, прозиращи през кожата на лицето му. С други думи, отрепка. Въпреки това Телфорд и Тук го погледнаха с благодарност. „Още един със здрав разум — сякаш искаха да кажат. — Слава на боговете.“

— Швлекат вшки и ш’згорят шибания ви град — зафъфли Нийл. — Ама аз ш’дам три от моите и пак ш’ми останат. — Презрително огледа останалите. — ’Згорете и да сте прокле ти. Глупаци!

Той отново се оттегли и остави удивително много хора разтревожени и замислени. С тази презрителна и (поне за Еди) неразбираема тирада бе разколебал съгражданите си повече от Телфорд и Тук, взети заедно.

„Може да е най-големият бедняк, но следващата година надали ще срещне трудности да взема на кредит от Тук — помисли си Еди. — Ако магазина още го има, разбира се.“ — Сай Фарадей има право на собствено мнение, но се на дявам да го промени през следващите няколко дни — каза Роланд. — Надявам се вие, уважаеми граждани, да му помогнете да го промени. Защото, ако продължава да държи на своето, вероятно ще се прости с всичките си деца. — Той повиши глас и се загледа заплашително в мястото, където бе стоял Фарадей. — А после да видим как ще обработва земята само с две мулета и без никаква помощ освен от жена си.

Телфорд се приближи до сцената; лицето му гореше от гняв:

— Какво още ще кажеш, за да постигнеш своето? Какви още лъжи ще измислиш?

— Аз не лъжа и не обещавам нищо. Ако някой се заблуждава, че знам какво ще стане, нека ви кажа, че преди месец дори не подозирах за съществуването на Вълците. Нека обаче ви разкажа нещо, преди да ви пожелая лека нощ. Когато бях малък, в Гилеад, още преди идването на Добрия човек и големия пожар след това, в източната част на баронството имаше една ферма за дървета.

— Къде се е чуло и видяло ферма за дървета? — подигравателно извика някой.

Роланд кимна и се усмихна:

— Не става дума за обикновени дървета, нито дори за железни, а за цветоносни, с прекрасна лека, но яка дървесина. Най-добрият материал за плавателни съдове. Гредите от това дърво сякаш се носят във въздуха. Фермата бе огромна, с десетки хиляди цветоносни дървета в прави редици, пазени от лесничея на баронството. Основното правило там, което всеки стриктно спазваше, бе: ако вземеш две, посади три.

— Да — обади се Айзенхарт. — Така е и при добитъка. При нескопените животни съветваме на всяко заклано или продадено да се запазват четири. Друг въпрос е дали можем да си го позволим. Роланд огледа тълпата и продължи:

— През лятото, когато навърших десет години, цветоносните дървета се разболяха. Вредители оплитаха горните клонки с бели паяжини и дърветата умираха, изгниваха и падаха под собствената си тежест, преди още заразата да достигне корените. Лесничеят нареди всички здрави дървета да бъдат отсечени веднага. За да спаси материала, преди да бъде похабен, разбирате ли? Правилото „отсечи две, посади едно“ вече не се спазваше, защото нямаше смисъл. На следващото лято на изток от Гилеад нямаше нито едно цветоносно дърво.

Настъпи гробна тишина. Беше се възцарил сумрак. Факлите съскаха. Всички погледи бяха приковани към лицето на Стрелеца.

— Тук в Кала Вълците жънат деца. Дори не им се налага да ги садят, защото, чуйте ме, това е нормалният живот за мъжете и жените. Дори децата го знаят: „Татко не е глупав, когато сади комала, мама знае какво да прави.“ През тълпата премина шепот.

— Вълците взимат, после чакат. Взимат… и чакат. Тази система действа добре за тях, защото мъжете и жените винаги правят бебета, независимо какво ще ги сполети. Сега обаче идва нещо ново. Идва зараза.

— Да, вярно е, зараза, която вие… — започна Тук, но някой неочаквано събори шапката от главата му.

Търговецът се извъртя, готов да се бие, и се озова срещу петдесетина недобронамерени лица. Вдигна шапката, притисна я до гърдите си и стисна устни.

— Ако са решили, че отглеждането на деца тук вече няма смисъл — продължи Роланд, — този път ще вземат не по един от близнаците, а всички. Затова доведете всичките си деца в седем часа. Това е съветът ми.

— Какъв избор им даваш? — изкрещя Телфорд, пребледнял от страх и гняв.

На Роланд му беше дотегнало от него. Сините му очи засвяткаха.

— Ти няма за какво да се кахъриш, сай — повиши глас той, — защото твоите деца са пораснали, както всички в града добре знаят. Ти вече каза каквото искаше. Сега млъквай!

Тези думи бяха посрещнати с гръмки ръкопляскания и тропане. Телфорд наведе глава като бик, който се кани да нападне. След малко се обърна и започна да си проправя път сред тълпата. Тук го последва. Скоро се изгубиха от поглед. Нямаше гласуване. Роланд не им бе оставил избор.

Не, помисли си Еди, докато буташе количката на Сузана към масата с напитките, нямаше какво да се обсъжда.

5.

Роланд се приближи до Бен Слайтман. Главният пастир на Айзенхарт стоеше под една факла с чаша кафе и парче сладкиш в една чинийка. Роланд също си беше взел сладкиш и кафе. В палатката за децата изведнъж се бе появила богата трапеза. Хората се редяха на дълга опашка. Разговаряха, но не се чуваше смях. Наблизо Бени и Джейк си подхвърляха топка, като от време на време оставяха и Ко да се включи. Зверчето лаеше радостно, но момчетата изглеждаха угрижени като хората на опашката.

— Добра реч — каза Слайтман и чукна чашката на Роланд със своята.

— Така ли мислиш?

— Да. Разбира се, те бяха готови, както си знаел, но Фарадей сигурно те е изненадал и ти добре се справи с него.

— Просто казах истината. Ако Вълците загубят твърде голяма част от отряда си, ще вземат каквото могат, за да по пълнят загубите си. Хората имат голяма фантазия, а двайсет и три години са достатъчно за превръщането на един слух в легенда. Жителите на Кала си мислят, че в Тъндърклап има хиляди Вълци, може би милиони, но според мен не е вярно. Слайтман го гледаше с възхищение.

— Защо мислиш така?

— Защото всичко се разпада — отвърна Роланд; после добави: — Искам да ми обещаеш нещо.

Слайтман го погледна тревожно; очилата му проблеснаха на светлината на факлите.

— След пет дни доведи момчето си тук. Сестра му може да е мъртва, но за Вълците той си остава близнак. Много е вероятно да поискат да го отвлекат.

Слайтман не скри облекчението си:

— Разбира се, ще го доведа. Не съм мислил да правя друго.

— Добре, имам и една задача за теб, ако си съгласен.

Изражението на Слайтман отново стана тревожно:

— Каква задача?

— Мислех си, че шестима ще са достатъчни да се грижат за децата, докато се разправим с Вълците, но Росалита ме попита какво ще предприемем, ако се уплашат.

— Нали ще ги скриеш в някоя пещера? Няма да могат да избягат далеч.

— Могат да се наранят сериозно в стените или да паднат в някоя дупка. Ще има крясъци, огън, пушек, може да настъпи паника. Реших да взема десет души, които да се грижат за тях. Искам ти да си сред тях.

— Роланд, поласкан съм.

— Това означава ли, че си съгласен?

Слайтман кимна.

— Нали знаеш, че ако загубим, онези, които пазят децата, най-вероятно ще загинат?

— Ако мислех, че ще загубим, нямаше да се съглася да отида с децата. Нито да ти изпратя моето.

— Благодаря, Бен. Ти си добър човек.

Слайтман прошепна:

— В коя от мините ще бъдат? В „Глория“ или в „Редбърд“? — Тъй като Роланд не отговори веднага, добави: — Е, ако не искаш да кажеш…

— Не е това. Просто не сме решили.

— Но ще е в една от двете, нали?

— О, да, къде другаде? — отвърна разсеяно Роланд и за почна да свива цигара.

— И ще ги нападнете отгоре?

— Няма да стане. Ъгълът не е подходящ. — Роланд се потупа по гърдите. — Трябва да ги целим тук, нали казах. На други места… няма да стане. Дори бронебоен куршум няма да навреди много на едно зомби.

— Това е голям проблем, нали?

— Това е една възможност. Нали знаеш сипея под входовете на двете мини? Прилича на бебешки лигавник.

— Да, и?

— Ще се скрием там. Отдолу. Когато се приближат, ще изскочим и…

Роланд насочи показалец срещу събеседника си. Слайтман се засмя:

— Блестяща идея!

— Не, това е проста идея. Обикновено най-простият план е най-добър. Мисля, че ще ги изненадаме. Ще ги обградим и ще ги избием. Преди съм прилагал успешно тази тактика. Защо не и сега?

— Сигурно ще проработи. Роланд се огледа:

— Да не говорим за това тук, Бен. Знам, че мога да ти имам доверие, но…

Бен кимна:

— Добре, Роланд, разбирам.

Топката се търколи в краката на Слайтман.

Синът му вдигна ръце и се усмихна:

— Татко! Мятай!

Бен хвърли силно топката. Тя полетя като чинията на Моли в разказа на Дядото. Бени скочи и я хвана с една ръка. Баща му се усмихна и пак се обърна към Роланд:

— Като братя са, нали? Твоят и моят.

— Да. Почти като братя.

6.

Ка-тетът тръгна към дома на Калахан. Чувстваха всички погледи върху себе си.

— Доволен ли си как мина, сладурче? — попита Сузана.

— Добре беше — уклончиво отвърна Роланд и се зае да свива цигара.

— Дай да пробвам една от тези — неочаквано каза Джейк. Сузана го изгледа едновременно удивено и развеселено:

— Къде се буташ, дребосък? Още нямаш тринайсет.

— Баща ми започнал на десет.

— И няма да доживее петдесет.

— Няма да е голяма загуба — измърмори Джейк, но престана да настоява.

— Какво става с Мия? — попита Роланд, докато палеше клечка кибрит. — Кротува ли?

— Ако не бяхте вие, момчета, сигурно изобщо нямаше да ми хрумне, че съществува такава откачалка.

— Коремът ти също ли е добре?

— Да.

Сузана предполагаше, че всеки си има някакви правила, когато лъже. Нейното бе да лъже колкото се може по-кратко. С готовност щеше да сподели тревогите си за мъничето — за чудовището, — но след една седмица. Ако още бе в състояние да се тревожи за каквото и да било. Засега нямаше нужда да занимава приятелите си с леките колики, които чувстваше.

— Значи всичко е наред — заключи Стрелеца.

Продължиха мълчаливо; по едно време Роланд каза:

— Надявам се, че ви бива в копаенето, момчета. Ще се наложи да се поизпотим.

— Гробове ли? — попита Еди; дали на шега, или сериозно, сам не знаеше.

— Гробовете по-късно. — Роланд вдигна очи към небето, но облаците от запад се бяха сгъстили и закриваха звездите. — Тях ги копаят победителите.