Стивън Кинг
Вълците от Кала (16) (Тъмната кула V)

СЕДМА ГЛАВА
Среднощен глад

1.

Мия отново бе в замъка, но този път беше по-различно. Сега не пристъпваше бавно, спокойна, че тя и мъничето ще бъдат напълно заситени. Този път изпитваше зверски глад, сякаш в корема и бе затворен свиреп хищник. В сравнение с този глад онова, което беше чувствала предишните пъти, изглеждаше здравословен апетит. Сега беше различно.

„Моментът наближава — помисли си. — Той се нуждае от повече храна, за да събере сили. Аз също.“

Въпреки това тя се страхуваше — изпитваше ужас, — че тук не става въпрос просто за повече храна. Трябваше да изяде нещо определено, нещо специално. Мъничето се нуждаеше от това, за да… за да… „За да се развие пълноценно.“

Да! Точно така, да се развие! Тя трябваше да намери това специално нещо в залата за пиршества, защото там имаше всичко — стотици блюда, кое от кое по-вкусни. Мия щеше да опита от всичките и когато попадне на специалното ястие-на нужния зеленчук, подправка, месо или риба, — коремът и нервите и щяха да го пожелаят и тя да го изяде… о, щеше да се натъпче…

Тя забърза, затича се. Носеше панталони. Дънки, като каубой. Обувките и също бяха високи и здрави.

„Каубойски обувки, стабилни каубойски обувки, благодаря.“

Това обаче нямаше значение. Важно бе само яденето, плюскането (ох, какъв глад само!) и търсенето на специалната храна за мъничето. Онова, което щеше да му даде сили и да ускори раждането.

Тя слезе по стълбището. Скритите под земята машини бучаха глухо. Вече трябваше да усеща прекрасните аромати — на печено месо, птици, риба, — но не надушваше нищо.

„Сигурно имам хрема — помисли си, докато тътреше солидните си обувки по стъпалата. — Само това трябва да е, хрема. Носът ми е запушен и затова не подушвам нищо.“ Да, но тя усещаше миризми. Подушваше прахта и мухъла, влагата, лекия мирис на машинно масло и плесента, безжалостно разяждаща скъпите гоблени и завеси. Всичко това, но не и храната.

Тя се втурна по черния мраморен под към двойната врата на залата, без да подозира, че я следят — не Стрелеца, а рошаво момче с големи очи, памучна фланелка и къси панталони. Мия прекоси преддверието с под на черни и червени карета и статуя от мрамор и метал по средата. Не спря за реверанс, нито дори да кимне за поздрав. Тя можеше да гладува. Но не и мъничето.

Онова, което я накара да спре (само за миг), бе собственото и неясно отражение в хромираната стомана на статуята. Над дънките носеше бяла фланелка с някакъв надпис и рисунка. Рисунката изобразяваше прасе.

„Не се заплесвай с тази фланелка, жено. Мъничето е по-важно. Трябва да го нахраниш!“

Тя нахълта в залата и застина. Помещението беше тъмно. Няколко електрически факли още светеха, но повечето бяха изгаснали. Пред погледа и една в края на залата примигна и угасна. Белите чинии бяха сменени със сини, украсени с рисунки на зелени оризови растения. Стъблата им се пресичаха във формата на Великата буква Зс, която означаваше „вечност“ и „сега“, а също и „ком“ като в „ком-комала“. Чиниите обаче не бяха от значение. Украсата не я интересуваше. Същественото бе, че подносите и красивите кристални купи бяха празни и покрити с прах.

Не, не бяха съвсем празни. В една чаша лежеше мъртъв паяк със сгърчени космати крака. Мия видя една винена бутилка, стърчаща от сребърна кофичка, и стомахът и изкъркори. Тя грабна шишето, без да обърне внимание, че в кофичката нямаше дори вода, камо ли лед. В бутилката поне имаше достатъчно течност…

Но щом доближи гърлото към устните си, Мия усети острия мирис на оцет, толкова силен, че очите и се насълзиха.

— Мамка му! — изкрещя и захвърли бутилката. — Мамка му!

Бутилката се разби върху каменния под. Под масата с уплашено цвърчене се разбягаха разни същества.

— Да, бягайте! — изкрещя тя. — Пръждосвайте се, каквито и да сте! Аз съм Мия, ничия дъщеря, и съм бясна! Аз ще се нахраня! Да! Ще се нахраня!

Смели думи, но на масата не се виждаше нищо, което да става за ядене. Единственият къшей хляб се превърна в камък, когато посегна към него. Имаше някакви остатъци от риба, но бяха разложени и покрити с белезникави червеи.

Стомахът и къркореше. Още по-лошо, нещо под стомаха и се въртеше неуморно, риташе и искаше храна. Не и говореше, но изразяваше желанието си с помощта на някакви примитивни механизми на нервната и система. Гърлото и пресъхна, устата и изтръпна, сякаш бе отпила от вкиснатото вино. Зрението и се изостри, очите и се разшириха и се изцъклиха. Всяка нейна мисъл, всяко сетиво, всеки инстинкт се насочи към едно-единствено нещо: храната.

Зад масата имаше параван. Рисунката изобразяваше Артур Елд с високо вдигнат меч, препускащ сред някакво блато, следван от трима от рицарите му. Около врата му висеше Сайта, великата змия, която явно тъкмо беше убил. Поредната успешна мисия! Благодаря! Мъжете и техните мисии! Пфу! Какво и дремеше за убийството на някаква вълшебна змия? Тя носеше мъничето в корема си и то беше гладно.

„Гладну — помисли си тя с чужд глас. — То е гладну.“

Зад паравана имаше двойна врата. Мия я блъсна и влезе, без да забележи Джейк, застанал по бельо в другия край на залата, който я наблюдаваше с ужас.

Кухнята също беше празна и прашна. Плотовете бяха напукани. Тенджерите, тиганите и приборите бяха разхвърляни по пода. Отзад имаше четири мивки, едната — пълна със застояла, зеленясала вода. Стаята бе осветена с флуоресцентни тръби. Повечето от тях примигваха и хвърляха кошмарни сенки.

Мия прекоси кухнята, като разритваше тенджерите и тиганите. Изправи се пред четирите огромни пещи. Вратата на третата беше открехната. Излъчваше лека топлина и едва доловим мирис на печено, който отново накара стомаха и да закъркори. Мия я отвори. Вътре наистина имаше някакво печено. Един плъх с размерите на котка го гризеше. Гризачът я погледна. Размърда мазните си мустаци. После невъзмутимо се зае с печеното. Тя ясно чу мляскането и скърцането на зъбите му. „Не, господин Плъх, това не е за теб. Това е за мен и мъничето ми.“

— Омитай се, друже! — извика напевно и се обърна към плотовете и кухненските шкафове. — Спасявай се, докато не е станало късно! Последно предупреждение!

Нямаше голям ефект, разбира се. Господин Плъх също беше гладен.

Тя отвори едно чекмедже, но намери само дъски за рязане и една точилка. Посегна към точилката; не и се искаше да наквасва вечерята си с плъша кръв. В един долап откри форми за кейкове и луксозни десерти. Премести се, отвори друго чекмедже и там откри онова, което търсеше.

Мия огледа ножовете, но предпочете дълга двузъба вилица. Върна се при пещите, спря и провери другите три. Бяха празни, точно както бе очаквала. Нещо — съдбата, провидението, ка — бе оставило храна, но само за един. Господин Плъх си мислеше, че е за него. Голяма грешка. Щеше да му е последната. Е, поне на този свят.

Тя отново се наведе и миризмата на печено свинско изпълни носа и. Потекоха и лиги. Този път господин Плъх не я удостои с поглед. Беше решил, че не е опасна. Хубаво. Тя се наведе още, пое си въздух и го набучи с вилицата. Плъхкебап! Измъкна го от пещта и го вдигна пред лицето си. Той цвърчеше от болка, риташе, гърчеше се и кръвта му течеше по дръжката на вилицата и капеше по пръстите и. Тя го занесе при мивката със застояла вода и го изтърси вътре. Той падна с плискане и изчезна в мътната течност. За миг връхчето на гърчещата му се опашка се показа, после бързо потъна.

Мия се зае да пробва чешмите. От последната потече тънка струйка вода. Изплакна кървавата си ръка и се върна при пещта, като се бършеше в панталона си. Джейк стоеше на вратата на кухнята, но тя не го видя, въпреки че той не се криеше; миризмата на месото сякаш я хипнотизираше. Не беше достатъчно, нито бе онова специално нещо, от което се нуждаеше мъничето, но засега стигаше.

Тя бръкна в пещта и хвана тавата, но бързо дръпна ръце, като болезнено тръскаше пръсти. Господин Плъх или не усещаше горещината, или беше по-гладен от нея. Макар да не и се вярваше, че някой или нещо може да е по-гладен от нея.

— Гладна съм! — изкрещя през смях и се втурна да тършува из близките чекмеджета. — Мия е гладна, да! Не е била в „Морхаус“, не е била в „Мор и хаос“, но е гладна! И мъничету същу е гладну!

В последното чекмедже (не става ли винаги така?) намери ръкохватките, които търсеше. Бързо се върна при пещта и с тяхна помощ извади тавата. Смехът и секна и тя издаде писък на ужас… но после отново избухна в кикот, по-силен отвсякога. Каква гъска беше! Тъпа патка! За миг и се беше сторило, че месото (с препечена коричка, съвсем леко нагризана от господин Плъх) е бебешко трупче. Да, наистина прасенцата приличаха малко на деца… на бебета… на мъничета… но сега, когато го извади на светло, тя ясно виждаше опърлените му свински уши и ябълката в отворената му зурла.

Когато се настани в ъгъла, тя отново се замисли за отражението, което беше видяла в преддверието. Сега обаче нямаше значение. Червата и къркореха. Тя извади голям нож от чекмеджето с вилицата и отряза нагризаното от плъха, сякаш почистваше червива ябълка. Хвърли парчето зад гърба си, наведе се и захапа месото. Джейк продължаваше да я наблюдава.

Когато поуталожи глада си, Мия огледа кухнята със смесица от надежда и отчаяние. Какво щеше да прави, когато печеното свърши? Какво щеше да яде, когато пак огладнее? И как щеше да намери онова, от което се нуждаеше мъничето? Беше готова на всичко, за да осигури тази специална храна, напитка или витамин. Свинското почти уталожи глада му (достатъчно бе да го приспи, слава на всички богове и Исус Човека), но не съвсем.

Тя върна сай Свинчо в тавата, съблече фланелката си и я обърна, за да види какво е нарисувано отпред. Прасето беше изпечено до зачервяване, но явно нямаше нищо, против защото се хилеше до уши. Над него с букви като издялкани на дърво пишеше: „ДИКСИ ПИГ“ НА ЛЕКС И 61-ВА, а отдолу: НАЙ-ВКУСНИТЕ РЕБЪРЦА В НЮ ЙОРК.

„«Дикси пиг» — помисли си тя. — «Дикси». Откъде ми е познато това име?“

Не знаеше, но беше убедена, че може да намери Лекс, ако се наложи.

— Намира се някъде между Трето и Парк — каза на глас. — Там е, нали?

Момчето, което се беше измъкнало, но бе оставило вратата открехната, чу думите и и кимна мрачно. Там се намираше, точно така.

„Виж ти, виж ти — помисли си Мия. — Засега всичко върви добре и както се казва, и утре е ден. Тогава ще му мислим. Нали така?“

Точно така. Тя отново вдигна печеното и продължи да ръфа. Мляскането и не се различаваше много от мляскането на плъха. Изобщо не се различаваше.

2.

Тян и Заля искаха да отстъпят на Еди и Сузана своята стая. Трудно бе да ги убедят, че това не е нужно, че всъщност така гостите ще се почувстват неудобно. Накрая Сузана изтърси (колебливо и съзаклятнически), че в Луд им се било случило нещо ужасно, нещо толкова травмиращо, че вече не можели да спят спокойно на закрито. Много по-добре било в плевнята, където винаги можеш да видиш външния свят през отворената врата.

Обяснението беше правдоподобно и убедително представено. Тян и Заля я изслушаха с разбиране и съчувствие, от които Еди се почувства гузно. В Луд наистина им се бяха случили много лоши неща, но нищо чак толкова ужасно, че да смути съня им.

Сега той седеше с кръстосани крака върху едно от одеялата, дадени им от Заля, другите две бяха отметнати встрани. Гледаше навън към верандата и реката. Луната ту излизаше иззад облаците, ту се скриваше и околността ту се окъпваше в сребристо, ту потъваше в сянка. Еди не виждаше почти нищо. Стоеше заслушан в шумовете на долния етаж, където се намираха конюшнята и кошарите. Тя беше някъде там, но, за Бога, толкова тихо се движеше.

„Коя всъщност е тя? Роланд твърди, че се нарича Мия, но това е само едно име. Коя е всъщност?“

Не, не беше само име. Според Стрелеца на свещения език това означаваше „майка“. Майка. „Да, но не майка на детето ми. Мъничето не е мой син.“

Отдолу се чу тихо подрънкване, после изпращяване на дъска. Еди застина. Тя наистина беше там. Бе започнал да се съмнява, но сега беше сигурен.

Когато се събуди от може би шестчасов дълбок и безпаметен сън, Еди установи, че Сузана я няма. Той се приближи до горната врата на сеновала, която бяха оставили отворена, и погледна навън. Тогава я видя. Дори на бледата слънчева светлина си даде сметка, че в инвалидната количка не седи Сузана. Не, това не беше неговата Сюз, нито Одета Холмс или дори Дета Уокър. Това бе напълно непозната жена. Тя…

„Видях я в Ню Йорк, само че тогава имаше крака и знаеше как да ги използва. Имаше крака и не искаше да се приближава твърде много до розата. Изтъкна достатъчно основателни причини, но коя беше истинската? Според мен се боеше, че розата ще навреди на онова, което расте в корема и.“

Въпреки това той изпитваше жалост към жената. Независимо коя беше и какво носеше, тя се беше забъркала в това, за да спаси Джейк Чеймбърс. Беше задържала демона в себе си, за да даде възможност на Еди да използва ключа, който бе изработил.

„Ако го бях направил по-бързо, ако не бях такъв мухльо, може би това нямаше да и се случи.“

Еди пропъди тази мисъл. Имаше известна истина, разбира се — той наистина се беше колебал твърде много, докато дялкаше ключа и затова закъсня за измъкването на Джейк, — но с такива мисли нямаше да постигне нищо. Все едно да се самобичува.

Която и да беше, сърцето му принадлежеше на тази жена. В тишината на нощта, в редуващите се светли и тъмни петна на лунната светлина тя обикаляше двора с количката на Сузана… напред… назад… наляво… надясно. Малко му напомняше за старите роботи на поляната на Шардик, които Роланд го беше накарал да застреля. И нищо чудно. Преди да се събуди, бе сънувал точно тях и думите на Роланд: „Това са едни нещастни същества. Еди ще ги избави от мъките им.“ И той го беше направил, макар и след известно убеждаване от страна на Стрелеца. Бе убил робота с вид на змия; онзи, който приличаше на тракторчето играчка, което бе получил за един рожден ден; и злонравния стоманен плъх. Беше застрелял всичките с изключение на последния, някакъв механичен летателен апарат. Той бе останал за Роланд.

Също като старите роботи, жената в двора искаше да отиде някъде, но не знаеше къде. Искаше нещо, но не знаеше какво. Въпросът бе какво трябваше да направи той?

„Гледай и чакай. Измисли някое глупаво оправдание, ако някой се събуди и я види да обикаля с количката. Може пак да го обясниш със стреса от Луд.“

— Е, може и да повярват — измърмори, но в този момент Сузана се обърна и целенасочено тръгна към обора.

Еди легна, готов да се престори на заспал, но не чу тропането и по стълбите, а леко дрънчене, пъшкане и скърцане на дъски в задната част на конюшнята. Представи си как е слязла от количката и е пропълзяла… за какво ли? За няколко минути се възцари тишина. Той тъкмо започваше да се притеснява, когато чу кратък писък. Толкова му заприлича на детски плач, че го побиха тръпки. Погледна към стълбата за долния етаж, но реши да изчака още. „Това беше прасе. Някое от малките. Сукалче.“ Може би, но това не му попречи да си представи малките близнаци. Особено момичето. Лия, римуваше се с Мия. Невръстни дечица. Безумно бе да си помисли, че Сузана може да пререже гърлото на някое от тях, напълно безумно, но… „Но това не е Сузана. Ако допуснеш грешката да си помислиш, че е тя, има голяма опасност да пострадаш, както замалко ти се размина предния път.“

Да пострада ли? Мамка му, едва не умря. Замалко да бъде разкъсан от чудовищните раци. „Тогава Дета ме хвърли на гадините. Това не е тя.“

Да, тази можеше да е много по-добра от Дета, но той не бе готов да заложи живота си на това. Нито живота на децата. Децата на Тян и Заля. Потеше се, не знаеше какво да прави.

След безкрайно чакане чу ново квичене и скърцане. Последното дойде от самата стълба към сеновала. Еди отново затвори очи, но не съвсем. През притворените си клепки видя как тя се качва при него. В този момент луната излезе иззад облак и освети сеновала. Той видя кръв около устата и, като размазан шоколад, и си напомни да я избърше добре на сутринта. Не искаше Джафърдсови да я видят.

„Искам да зърна близнаците — помисли си. — И четиримата, да се уверя, че са живи и здрави. Особено Лия. Какво друго? Искам на сутринта Тян да се качи намръщен и да попита дали не сме чули нещо, може би лисица или дори скална котка. Защото едно от прасенцата му ще липсва. Дано да е заличила добре следите си. Дано добре да ги е скрила.“

Тя се приближи, легна, обърна се веднъж и заспа — познаваше се по дишането и. Еди се понадигна и погледна към притихналата къща. „Не, през цялото време беше далеч от къщата.“

Освен ако не се беше приближила незабелязано. Лесно можеше да отиде с количката… да се промъкне през прозореца… да отмъкне някой от малките близнаци… момиченцето например… да го завлече в обора… и… „Не го е направила. Нямаше време, ако не друго.“

Може би, но той щеше да се почувства много по-добре на сутринта, когато види децата на закуска. Включително Арон, бебето с пухкави крачета и издуто тумбаче. Спомни си как веднъж майка му бе възкликнала за едно такова бебе на улицата: „Колко е сладък! Направо да го схрускаш!“

„Стига глупости. Заспивай!“

Дълго време обаче му беше нужно, за да заспи.

3.

Джейк се събуди от кошмар, не знаеше къде се намира. Седна, потрепери, притисна ръце до тялото си. Носеше само широка памучна фланелка и шорти, които също му бяха големи. Какво?…

Чу ръмжене, после приглушено пръцкане. Погледна към Бени Слайтман, завит през глава, и всичко си дойде на мястото. Той носеше една от фланелките и чифт от шортите на Бени. Намираха се в палатката на новия му приятел на едно възвишение над реката. Тук бреговете бяха каменисти и не ставаха за отглеждане на ориз, но бяха идеални за риболов, така обясни Бени. Ако имаха късмет, на сутринта щяха сами да си уловят закуската в Девар-тет Уай. И макар че след ден-два Джейк трябваше да се върне у Стареца при своя дин и ка-другарите си, Бени се надяваше приятелят му отново да го посети. Тук имаше добри места за риболов, хубави вирове за къпане и пещери със светещи стени, обитавани от флуоресциращи гущери. Джейк беше заспал с надеждата скоро да види тези чудеса. Не се чувстваше много спокоен без револвер тук (беше видял и преживял твърде много), но бе уверен, че Анди бди над тях, затова заспа спокойно.

После дойде сънят. Ужасен кошмар. Сузана в огромната, мръсна кухня на изоставения замък. Сузана, която държи гърчещия се плъх, набучен на голяма вилица. Кръвта, стичаща се по дървената дръжка към ръката и. „Това не е сън, знаеш го. Трябва да кажеш на Роланд.“

Следващата му мисъл бе още по-обезпокоителна: „Роланд вече знае. Еди също.“

Джейк седна, притисна колене до гърдите си и обгърна прасците си с ръце. Не се беше чувствал по-ужасно от деня, когато бе погледнал есето си за края на годината в часа по английски на госпожица Ейвъри. „Как разбирам истината“, бе озаглавено съчинението му и макар че сега той я разбираше много по-добре — съзнателно или подсъзнателно, — тогава беше изпитал истински ужас. Сега не чувстваше същото, по-скоро… по-скоро…

„Мъка“ — помисли си.

Да. Те бяха ка-тет, но сега единството им беше нарушено. Сузана бе обладана от друга и Роланд не искаше тя да научи, защото Вълците скоро щяха да се появят, тук и в другия свят. Вълците на Кала, Вълците на Ню Йорк.

Искаше му се да се ядоса, но нямаше на кого. Сузана беше забременяла, докато му помагаше, и ако Роланд и Еди не искаха да и кажат какво става с нея, то беше, за да я защитят.

„Да, бе, как не — обади се едно злобно вътрешно гласче. — Искат също да е способна да се сражава, когато Вълците се появят. Ако пометне или получи някаква нервна криза, ще сме с един човек по-малко.“

Знаеше, че не е справедливо да мисли така, но кошмарът го беше разтърсил. Все си представяше този плъх, гърчещ се на върха на вилицата. А тя стискаше дръжката. И се хилеше. Не, не можеше да го забрави. Тази усмивка. В този момент беше прочел мислите и: плъхкебап.

— Божичко — прошепна Джейк.

Струваше му, се разбира защо Роланд не казва на Сузана за Мия — и за бебето, което Мия наричаше „мъничето“, — но нима Стрелеца не разбираше, че така с всеки изминал ден губи нещо друго?

„Възрастните знаят по-добре от теб“ — помисли си Джейк.

Глупости. Ако възрастните знаеха по-добре, защо баща му пушеше по три кутии цигари без филтър и смъркаше кокаин, докато му потече кръв от носа? Ако да си възрастен, означаваше да знаеш винаги какво е най-разумно, защо майка му спеше с масажиста си, който имаше огромни мускули, но нито капка мозък? Защо никой от двамата не беше забелязал, че през пролетта на 1977 година детето им (чийто прякор Бама беше известен само на икономката) се побърква?

„Това не е същото.“

А дали? Ами ако Роланд и Еди бяха толкова затънали в проблема, че не виждаха истината?

„Какво е истина? Как разбираш истината?“

Те вече не бяха ка-тет — така я разбираше.

Какво беше казал Роланд на Калахан на онзи първи разговор? „Ние сме едно цяло.“ Тогава беше вярно, но според Джейк вече не. Спомни си една стара шега, използвана от шофьорите, когато им се спука гума: „Е, спаднала е само отдолу.“ Такива бяха те сега, спаднали отдолу. Вече не бяха ка-тет — как да бъдат, като криеха тайни един от друг? И дали Мия и детето в корема на Сузана бяха единствената? Не му се вярваше. Имаше още нещо. Нещо, което Роланд държеше в тайна не само от Сузана, а и от тримата.

„Можем да победим Вълците само ако се държим заедно — помисли си Джейк. — Само ако сме ка-тет. Не както сега. Нито тук, нито в Ню Йорк. Просто няма да стане.“

Хрумна му друга мисъл, толкова ужасна, че отначало той се опита да я пропъди, само че тя беше твърде натрапчива. Колкото и да не му се искаше, налагаше се да реши. „Трябва да поема нещата в свои ръце. Трябва да и кажа.“

И тогава какво? Какво щеше да каже на Роланд? Как да се оправдае?

„Не мога. Няма с какво да се оправдая, а и той няма да иска да ме чуе. Мога само…“

Спомни си разказа на Роланд за деня, когато се изправил срещу Корт. Опитният стар воин с тоягата му и момчето със сокола. Ако той, Джейк, тръгнеше срещу решението на Роланд да не казва нищо на Сузана, щеше да се наложи да доказва мъжествеността си.

„Не съм готов. Може би Роланд е бил, но аз не съм той. Никой не е като него. Ще ме победи и ще ме изпрати сам на изток в Тъндърклап. Ко ще поиска да дойде, но няма да го взема. Защото там дебне смъртта. Може би не за целия катет, но със сигурност за само хлапе като мен.“

Въпреки това Роланд грешеше, че криеше тези тайни. Тогава какво? Скоро щяха да се съберат, за да чуят края на разказа на Калахан и (може би) да се заемат с онова нещо в църквата му. Какво трябваше да направи тогава?

„Говори с него. Опитай се да го убедиш, че греши.“

Добре. Това можеше да направи. Щеше да е трудно, но можеше да го направи. Трябваше ли да говори и с Еди? Не мислеше. Така само щеше да усложни нещата. Нека Роланд да реши дали да каже на Еди. Все пак той беше техният дин.

Платното на палатката се разклати и Джейк посегна към хълбока си, където щеше да стои рюгерът, ако го беше взел. Не беше там, разбира се, но този път нямаше нищо обезпокоително. Ко вмъкна глава в палатката.

Джейк го погали. Ко леко хвана ръката му със зъби и го подръпна. Джейк с готовност го последва; чувстваше, че няма да може да мигне цяла нощ.

Навън светът изглеждаше чернобял. Каменистият бряг се спускаше към реката, която на това място беше широка и плитка. Луната светеше като лампа. Джейк видя два силуета на каменистия плаж и застина. В този момент луната се скри зад облак и притъмня. Ко отново го хвана със зъби за ръката и го подръпна. Джейк приклекна и го последва. Главата му се изравни с главата на Ко, дишането на зверчето звучеше в ухото му като малък мотор.

Луната отново се показа и пак стана светло. Джейк видя, че Ко го е завел до голям гранитен блок, стърчащ от земята като носа на заровен кораб. Добро скривалище. Джейк надникна иззад камъка.

За единия нямаше съмнение; ръстът и блестящата му метална обшивка бяха достатъчни, за да разпознае Анди, робота-вестоносец (многофункционален). Другият обаче… кой беше? Джейк присви очи, но отначало не го позна. Намираха се поне на двеста метра от скривалището му и макар че имаше светлина, видимостта не беше добра. Мъжът бе вдигнал лице към робота и луната го огряваше, но чертите му изглеждаха размазани. Само шапката му… да, шапката беше позната на Джейк.

„Може и да не е.“

Мъжът извъртя глава и две светли кръгчета проблеснаха над очите му. Сега Джейк беше сигурен. В Кала имаше много пастири с големи кръгли шапки, но само един носеше очила.

„Добре, това е бащата на Бени. Какво от това? Не всички родители са като моите; някои се тревожат за децата си, особено, ако са загубили някое, както господин Слайтман — сестричката на Бени. Умряла от горещ дъх, което вероятно означава пневмония. Преди шест години. Логично, ние идваме да спим на палатка и господин Слайтман изпраща Анди да ни пази, но през нощта се събужда и решава да ни нагледа лично. Може би и той е сънувал кошмари.“ Може би, но това не обясняваше защо господин Слайтман и Анди разговаряха до реката, нали?

„Е, може би не иска да ни събуди. Може би ще дойде да провери палатката, така че по-добре да се прибирам, а може би ще приеме на доверие думите на Анди, че всичко е наред, и ще се върне в «Рокинг Б».“

Луната се скри зад облак и Джейк реши да остане на мястото си, докато отново се появи. Когато стана светло, онова, което видя, го изпълни със същия ужас, както сънят за Сузана в изоставения замък. За миг си помисли, че може да е сън, да се е пренесъл направо от единия в другия, но боцкането на камъчетата в коленете му и дишането на Ко в ухото му бяха съвсем реални. Това наистина се случваше.

Господин Слайтман не се качи да нагледа палатката, нито тръгна към ранчото (макар че Анди се запъти с дълги крачки натам). Не, бащата на Бени нагази в реката и се насочи на изток. „Сигурно има причина за това. Основателна причина.“ Нима? Каква можеше да е тази основателна причина? От другата страна вече не беше Кала, Джейк го знаеше. Там имаше само пустиня, неутралната зона между граничните земи и царството на мъртвите, Тъндърклап.

Първо, нещо не е наред със Сузана — с приятелката му Сузана. После излиза, че и около бащата на новия му приятел има нещо нередно. Джейк забеляза, че отново е започнал да гризе ноктите си, което му беше станало навик в последните седмици в училище „Пайпър“, и се застави да спре.

— Не е честно, да знаеш. Изобщо не е честно.

Ко го близна по ухото. Джейк се обърна, прегърна зверчето и притисна лице до меката му козина. Скунксът остана неподвижно. След малко Джейк се измъкна на по-равното мястото, където бе застанал Ко. Почувства се малко по-добре, по-спокоен. Луната се скри зад друг облак. Джейк не помръдна. Ко леко изскимтя.

— Потрай малко.

Луната отново изплува иззад облака. Джейк се вгледа в мястото, където бяха разговаряли Анди и Бен Слайтман, помъчи се да го запомни. Имаше голям кръгъл камък с гладка повърхност. До него бе изхвърлен гнил клон. Джейк беше почти сигурен, че може да намери мястото, дори палатката на Бени да я няма.

„Ще кажеш ли на Роланд?“

— Нямам идея — измърмори.

— Не-дея — каза Ко до крака му и го стресна.

Или може би „недей“? Това ли искаше да каже скунксът?

„Луд ли си?“

Не беше. Имаше период, когато си бе мислил, че е луд — или че полудява, — но вече не смяташе така. Понякога Ко наистина четеше мислите му.

Джейк се върна в палатката. Бени спеше дълбоко. Джейк погледна другото момче — по-голямо на години, но по-малко в много по-важни отношения — и прехапа устни. Не искаше да навлича на баща му неприятности. Освен, ако не се наложи.

Легна си и се зави с одеялото. Никога не се беше чувствал толкова несигурен за толкова много неща и му се плачеше. До сутринта не можа да мигне.