Стивън Кинг
Вълците от Кала (12) (Тъмната кула V)

ТРЕТА ГЛАВА
Разказът на отеца (Ню Йорк)

1.

Всичко идвало от алкохола, до такъв извод бе стигнал, когато спрял да пие и най-сетне мислите му се избистрили. Не от Господ, не от Сатаната или от някаква психосексуална битка между благословената му майка и благословения му баща. Просто от алкохола. А нима беше странна тази силна привързаност към уискито? Той беше ирландец, свещеник, какво по-логично?

От семинарията в Бостън поел енорията в Лоуъл, Масачузетс. Енориашите го обожавали, но след седем години в градчето Калахан започнал да се чувства неспокоен. Пред епископ Дъган използвал всички подходящи думи, за да опише източника на безпокойството си: неспособност да се съсредоточава, неприязън към градската тълпа, липса на връзка с вярващите, отчуждение от духовния живот. Преди разговора сръбнал една чашка в тоалетната (последвана от два ментови бонбона — не бил глупак нашият отец) и бил особено красноречив. Красноречието не винаги идва от убедеността, често се корени в бутилката. Той не лъжел. Наистина вярвал в онова, което говорил в кабинета на Дъган. Във всяка своя дума. Също както вярвал във Фройд, богослуженията на английски, войната на Линдън Джонсън срещу бедността и обречеността на Виетнамската кампания. Вярвал, защото тези идеи (ако наистина бяха идеи, а не празни приказки) се търгували с най-голям успех по онова време: „Социално самосъзнание“ — покачване две и половина; „Дом и семейство“ — спад една четвърт, но още носи дивиденти. След време станало по-лесно. След време разбрал, че не пие заради душевното си разстройство, а е душевно разстроен заради прекаленото пиене. Може би изглежда твърде просто, но така стояли нещата. „Гласът Божи е тих и далечен, а гласът на врабчето гърми като буря“, така рекъл пророкът Исая и всички казваме благодарност-сай. Трудно е да чуеш тихия глас, ако през повечето време си пиян като талпа. Калахан напуснал Америка и се прехвърлил в света на Роланд, преди компютърната революция да роди съкращението GIGO („боклук вкарваш, боклук изкарваш“), но достатъчно късно, за да чуе как на едно събрание на „Анонимни алкохолици“ някой заявил, че ако в Сан Франциско качиш един задник на самолета за Източното крайбрежие, той най-вероятно ще се озове в Бостън. Обикновено с четири-пет бутилки по джобовете. За това обаче по-късно. През 1964 година Калахан имал своите убеждения и много хора били готови да му помогнат да намери пътя си. От Лоуъл се прехвърлил в Спофорд, предградие на Дейтън, Охайо. Там останал пет години и отново започнал да чувства безпокойство. Впоследствие езикът му отново се развързал. Местният епископ пак го изслушал внимателно. Все същите обяснения. Неспособност да се съсредоточава. Отчужденост (този път от енориашите в предградието). Да, те го харесвали (и той ги харесвал), но пак нещо куцало. Проблемът бил най-вече в тихия бар на ъгъла (където също всички го харесвали) и барчето в хола му. Освен в малки количества, алкохолът е отрова, а Калахан системно се тровел. Именно отровата в кръвта му, не тази в световния ред или душата му, го провалила. Винаги ли било толкова ясно? След време (на друга среща на „Анонимни алкохолици“) чул някой да сравнява пристрастяването към алкохола със слон в хола: как може да не го забележиш? Калахан имал обяснение, но си го спестил — още не бил преминал първите си деветдесет дни на трезвеност и нямал право да се обажда („Извади си бананите от ушите и си дръж залепена устата“, съветвали ветераните и всички казваме благодарност-сай). Човек може да не забележи слона, ако слонът е вълшебен, ако притежава магическата способност да размътва човешкия разум. Да те накара да вярваш, че проблемите ти са душевни или умствени, но в никакъв случай не алкохолни. Мили Боже, дори само свързаната с алкохола загуба на бързия сън може да те скапе тотално, но човек никога не се замисля за това, когато е буден. Пиячката превръща целия ти мисловен процес в нещо като онзи цирков номер, когато всички клоуни се изсипват от невъзможно малка бричка. Когато се замислиш на трезва глава за онова, което си казал или направил, направо те побиват тръпки („Седях на бара и бях готов да разреша всички световни проблеми, а не можех да намеря колата си на паркинга“, бе споделил друг анонимен алкохолик и всички казваме благодарност-сай). Нещата, които си си помислил, са несравнимо по-ужасни. Как е възможно цяла сутрин да драйфаш, а след обяд да си мислиш, че имаш душевно разстройство? При все това точно така стояли нещата с него. Началниците му вярвали, може би защото повечето от тях също имали проблеми с вълшебни слонове. Калахан си помислил, че в по-малка църква, в някоя селска енория отново ще почувства Божието присъствие. И така през пролетта на 1969 година той пак се озовал в Нова Англия. Този път на север. Стоварил се с целия си багаж — разпятия, кадилници и тем подобни — в хубавото градче Джерусалемс Лот, щата Мейн. Там най-накрая се сблъскал с истинското зло. Срещнал го лице в лице. И това никак не му харесало.

2.

— При мен дойде един писател. Казваше се Бен Миърс.

— Мисля, че съм чел негова книга — обади се Еди. — „Въздушен танц“. За един човек, когото обесват за убийство, извършено от брат му.

Калахан кимна:

— Същият. Имаше и един учител на име Матю Бърк. Двамата смятаха, че в Сейлъмс Лот върлува вампир. От онези, които карат хората да вампирясват.

— Има ли други? — попита Еди, като си спомни десетки филми от „Маджестик“ и стотици книжки с комикси, купени (а някои и откраднати) от „Далис“.

— Има. Ще стигна и дотам, но всичко по реда си. И така, имаше едно момче, което също бе на това мнение. Беше приблизително на възрастта на вашия Джейк. Не успяха да ме убедят — поне не в началото. Бяха сигурни и на мен ми беше трудно да ги разубеждавам. В Лот обаче определено се случваше нещо. Изчезваха хора. В градчето цареше страх. Невъзможно е да предам това усещане сега, докато седим на слънце, но то беше там. Трябваше да извърша опело на друго момче, Даниел Глик. Подозирам, че той бе първата жертва на вампира в Лот и със сигурност не последната, но във всеки случай беше първият явен случай. В деня на погребението му животът ми се промени. Не говоря за бутилката уиски, която изпивах всеки ден. Нещо се промени в главата ми. Сякаш някакъв ключ се беше завъртял. И макар че не съм пил алкохол от години, той е все още в онова положение.

„Тогава си преминал в тодаш, отче Калахан“ — помисли си Сузана.

Мислите на Еди бяха подобни:

„Тогава си станал деветнайсет, брато. А може би деветдесет и девет. Или и двете едновременно.“

Роланд само слушаше. Разумът му беше освободен от мисли, беше се превърнал в съвършен приемник.

— Писателят, Миърс, беше влюбен в едно момиче на име Сюзан Нортьн. Вампирът я уби. Вероятно отчасти, защото я е харесал, отчасти, за да накаже Миърс за основаването на отряд — ка-тет, който да го преследва. Отидохме в къщата, купена от вампира — стара развалина на име Марстън Хаус. Обитателят и се представяше като Барлоу.

Калахан се замисли, огледа слушателите си, после отново се потопи в миналото:

— Барлоу беше изчезнал, но бе оставил жената. И едно писмо. Беше адресирано до всички ни, но основно до мен. В мига, когато я видях просната в мазето, разбрах, че всичко е истина. С нас имаше лекар. Той я преслуша и измери кръвното и налягане, просто, за да сме сигурни. Нямаше пулс. Кръвното налягане беше нула. Когато обаче Бен заби кола си в нея, тя се съживи. Потече кръв. Тя пищеше. Ръцете и… спомням си сенките на ръцете и върху стената…

Еди стисна Сузана за ръката. Слушаха с ужас. Това не беше разказ за говорещ влак, задвижван от развален компютър, или за група подивели старци. Тук се разказваше за нещо, подобно на невидимия демон, който се беше появил, когато измъкваха Джейк. Или на пазача в Дъч Хил.

— Какво пишеше в това писмо? — попита Роланд.

— Че вярата ми била слаба и съм щял сам да се погубя. Прав беше, разбира се. Тогава единственото, в което вярвах, беше уискито. Просто не го съзнавах. Той обаче го знаеше. Алкохолът също е вампир и те вероятно се надушват. И така, момчето, което беше с нас, бе убедено, че вампирският принц е решил да убие родителите му или да ги превърне във вампири. За отмъщение. Момчето бе отвлечено, но успяло да избяга, като убило съучастника на Барлоу, получовек на име Стрейкър. Роланд кимна; това момче все повече му напомняше за Джейк.

— Как се казваше?

— Марк Петри. Отидох в дома му с всички могъщи оръжия на църквата: кръста, епитрахила, светената вода и, разбира се, Библията. Бях започнал обаче да гледам на тези неща като на прости символи и това бе ахилесовата ми пета. Барлоу беше там. Бе убил родителите на Петри. После хвана момчето. Вдигнах кръста и той заблестя. Отблъсна го. Той закрещя. — Калахан се усмихна при спомена за писъците на вампира; изражението му смрази Калахан. — Казах му, че ако нарани Марк, ще го унищожа, и в този момент наистина можех да го сторя. Той също го знаеше. Отвърна, че преди да посегна, ще разкъса гърлото на момчето. И това не бяха само заплахи.

— Патова ситуация — измърмори Еди, като си спомни онзи ден край Западното море, когато Роланд се беше озовал в подобно положение. — Патова ситуация, брато.

— Какво стана? — попита Сузана.

Усмивката на Калахан помръкна. Несъзнателно потърка белязаната си дясна ръка.

— Вампирът направи предложение. Да пусне момчето, ако оставя кръста. Да се изправим един срещу друг невъоръжени. Неговата вяра срещу моята. Съгласих се. Господ да ми е на помощ, съгласих се. Момчето…

3.

Момчето изчезва като в мътен водовъртеж.

Барлоу като че ли е станал по-висок. Косата му, пригладена назад по европейски маниер, стои като ореол. Носи черен костюм и яркочервена вратовръзка с безупречен възел и изглежда като част от мрака, който го заобикаля. Родителите на Марк Петри лежат мъртви в краката му, с разбити черепи.

— Изпълни своята част от сделката, шамане.

Защо да го прави? Защо не го прогони? Или направо да го убие? Нещо не е наред в тази идея, нещо наистина не е наред, но той не може да разбере какво. А и сложните думички, помагали му в трудни моменти досега, не могат да му послужат. Това не е неспособност да се съсредоточи, липса на душевна връзка или екзистенциалната криза на двайсети век; това е вампир. И…

И кръстът му, който досега искреше ослепително, вече не свети.

Страхът закипява в корема му като нажежени въглени. Барлоу се приближава към него и Калахан добре вижда острите му зъби, защото вампирът се усмихва. Усмихва се победоносно.

Калахан отстъпва крачка назад. Две. Опира се в ръба на масата, а тя е долепена до стената; няма къде повече да бяга.

— Тъжно е да видиш как вярата изоставя някого — казва Барлоу и се пресяга.

Какво може да го спре? Кръстът на Калахан е съвсем тъмен. Сега той е проста гипсова отливка, купена от майка му в един дъблински магазин за сувенири, вероятно на космическа цена. Силата, способна да събаря стени и раздробява канари, я няма.

Барлоу изтръгва кръста от ръката му. Калахан изстенва жално, като дете, което е осъзнало, че Торбалан съществува и търпеливо е дебнал в прашния долап. И тук той чува звука, който ще го преследва до края на живота му, от Ню Йорк и потайните пътища на Америка през събранията на „Анонимни алкохолици“ в Топека, където най-после ще зареже алкохола, до последната му спирка в Детройт и живота му тук, в Кала Брин Стърджис. Ще си спомни този звук, когато получи белега на челото си и очаква смъртта. Ще го помни, когато наистина умре. Две глухи изпращявания, когато Барлоу счупва кръста, и изтропването на отломките, хвърлени на пода. Ще помни също така невероятно абсурдната мисъл, която му хрумна, докато вампирът протяга ръцете си към него: „Боже, трябва да пийна нещо.“

4.

Отчето погледна Роланд, Еди и Сузана с очите на човек, който си спомня най-ужасните моменти от живота си.

— Всякакви мисли и девизи съм чул на срещите на „Анонимни алкохолици“. За една от тях се замислям винаги, когато си спомня онази нощ. Когато Барлоу ме стисна за раменете.

— Коя? — попита Еди.

— Внимавай за какво молиш Господ. Защото може да го получиш.

— Получил си нещо за пиене? — изненада се Роланд.

— О, да. Получих нещо за пиене.

5.

Ръцете на Барлоу са силни и непоклатими. Той дръпва пастора към себе си и Калахан изведнъж: разбира какво ще се случи. Той няма да умре. Смъртта би била избавление.

„Не, само това не“ — опитва се да извика, но от устата му се изтръгва само немощен, жалък стон.

— Хайде, отче — прошепва вампирът.

Той притиска устата на Калахан до вонящата плът на хладното си гърло. Тук няма неспособност за съсредоточаване, социално отчуждение, етични или расови противоречия. Само вонята на смърт и една вена, разкъсана и пулсираща с гнилата, заразна кръв на Барлоу. Няма чувство за екзистенциална загуба, постмодернистичен стремеж към смъртта на американската ценностна система, дори не религио-психологичната вина на западното общество. Само усилие да спре да диша завинаги, да извие глава или и двете. Не му се удава. Той задържа дъха си сякаш цяла вечност, кръвта се размазва по бузата и челото му като цветовете на войната по лицето на индианец. Напразно. Накрая Калахан постъпва като всеки пленник на алкохола — отпива.

Това е краят.

6.

— Момчето се измъкна. Поне то. Барлоу ме пусна. Нямаше да е интересно, ако ме убие, нали? Скитах из умиращия град повече от час. Вампирите от първи тип не са много и слава Богу, защото първи тип могат да причинят дяволска бъркотия за много кратко време. Градът вече бе наполовина заразен, но аз бях твърде сляп, твърде шокиран, за да го осъзная. Никой от новите вампири не ме доближаваше. Барлоу ме беше белязал, както Господ белязал Каин, преди да го остави да се скита в пустинята. Белязан като негова собственост.

На улицата до аптеката на Спенсър имаше чешмичка, от онези, които след няколко години бяха затворени от Обществената служба по хигиена, но по онова време във всяко градче имаше по една-две такива. Измих лицето и врата си от кръвта на Барлоу. Опитах се да изплакна и косата си. След това отидох в „Сейнт Андрюс“, моята църква. Бях решил да помоля за втори шанс. Не Господа на теолозите, които вярват, че всичко свято и покварено идва от нас самите, а стария Бог. Онзи, който напътствал Мойсей и възкресил сина си. Втори шанс, само това исках. Бях готов да дам живота си за него.

Когато стигнах до „Сейнт Андрюс“, почти тичах. Църквата имаше три врати. Насочих се към средната. Отнякъде се чу изгърмяване на ауспух и някой се разсмя. Ясно си спомням тези звуци. Сякаш известяваха края на живота ми като служител на Светата римокатолическа църква.

— Какво стана после, сладурче? — попита Сузана.

— Вратата ме отблъсна. Дръжката беше желязна и когато я докоснах, тя ме порази като с токов удар. Изтърколих се по стълбите на циментовата алея. Това ми е оттогава. Калахан вдигна белязаната си ръка.

— И това ли? — поинтересува се Еди и посочи челото му.

— Не. То е от по-късно. Изправих се. Дълго се лутах. Върнах се при аптеката. Влязох и си купих бинт. Когато плащах, видях табелка: „Яхни голямото сиво куче.“

— Става дума за „Грейхаунд“ — обясни Сузана на Роланд. — Най-голямата автобусна фирма в страната.

Роланд кимна и направи знак на Калахан да продължава.

— Госпожица Куган ми каза, че следващият автобус бил за Ню Йорк, затова си купих билет за него. Дори рейсът да беше за най-затънтеното селце в страната, пак щях да се кача. Исках само да се махна от този прокълнат град. Не ми дремеше, че хората умират, дори по-лошо. Някои ми бяха приятели, някои бяха от паството ми. Исках само да се махна. Разбирате ли?

— Да — отвърна без колебание Роланд. — Много добре те разбирам.

Калахан се вгледа в лицето му и сякаш почерпи кураж от него. Когато продължи, гласът му беше по-спокоен:

— Лорета Куган беше стара мома. Сигурно съм я уплашил, защото ме накара да изчакам автобуса навън. Излязох. Накрая автобусът дойде. Качих се и дадох билета си на шофьора. Той го скъса и ми върна половината. Седнах. Автобусът тръгна. Минахме под мигащия жълт светофар в центъра на градчето и това беше първият ми километър. Първият километър по пътя, който ме доведе тук. По-късно — може би в четири и половина сутринта — автобусът спря.

7.

— Хартфорд — обявява шофьорът. — Това е Хартфорд. Имаме двайсет минути престой. Някой иска ли сандвич или нещо друго?

Калахан изважда портфейла с бинтованата си ръка и почти го изпуска. В устата си чувства вкуса на смъртта, гаден и блудкав като от гнила ябълка. Трябва да прогони този вкус с нещо, а ако не може да го прогони, поне да го промени, ако не може да го промени, поне да го поприкрие с нещо, като грозна дупка в разсъхнал се паркет, покрита с евтино чердже. Калахан подава двайсет долара на шофьора и казва:

— Бихте ли ми взели една бутилка?

— Не може, правилата… — И задръжте рестото. Половин литър стига.

— Не ми трябват пияни в автобуса. След два часа пристигаме в Ню Йорк. Там пий, каквото искаш. — Шофьорът се опитва да се усмихне. — Това е градът на забавленията, нали знаеш?

Калахан добавя десет долара. Отново казва на шофьора, че половин литър му стига и не очаква да получи ресто. Шофьорът явно не е глупав, защото взима парите.

— Само да не драйфаш — предупреждава. — Не искам да ми драйфат в автобуса.

Калахан кимва. Няма да драйфа. Шофьорът влиза в комбинирания магазин за хранителни стоки, алкохол и закуски на изхода на Хартфорд в последния час преди зазоряване под неоновите светлини. В Америка има тайни шосета, шосета скривалища. Това магазинче стои на входа към пътната мрежа на тъмната страна и Калахан го чувства. Усеща го по начина, по който празните пластмасови чашки и фасовете се търкалят по асфалта, носени от утринния вятър. Вижда го върху табелката над бензиновите колонки, на която пише: „ЗА НОЩНО ЗАРЕЖДАНЕ ПРЕДПЛАТЕТЕ“. В момчето от другата страна на улицата, седнало на прага на една къща, хванало глава с двете си ръце — мълчаливо олицетворение на болка. Тайните шосета са близо и му шепнат:

— Хайде, приятел. Тук ще забравиш всичко, дори името, което си получил, когато си бил голо, лигаво бебе, все още омазано с кръвта на майка си. Привързали са ти това име като консервена кутия за опашката на куче. Тук обаче не се налага да го влачиш. Ела. Хайде. Той обаче не помръдва. Чака и скоро шофьорът се връща с половин литър „Олд лог кабин“ в кафяв хартиен плик. Тази марка е добре позната на Калахан. Половин литър сигурно струва два долара и четвърт, което означава, че шофьорът е спечелил бакшиш от около двайсет и осем кинта. Не е зле. Но това е Америка, нали? Даваш много, а получаваш малко. А и ако уискито премахне ужасния вкус от устата му — несравнимо по-мъчителен от болката в обгорената му ръка, — ще си струва трийсетте долара до последния цент. По дяволите, ще си струва, дори да даде стотачка.

— Без драйфане — предупреждава шофьорът. — Ако започнеш да драйфаш, ще те сваля насред магистралата, кълна се в Господ, ще го направя.

Когато автобусът спира на Порт Оторити, Дон Калахан вече е пиян. Но не повръща; просто седи кротко и чака да дойде времето за слизане, за да се влее в ранната утринна тълпа под хладните флуоресцентни лампи: наркомани, таксиметраджии, ваксаджии, момичета, готови да ти духат за десет кинта, ченгета с палки, наркопласьори с транзисторчета, чиновници, идващи на работа от Ню Джърси. Калахан се смесва с тях, пиян, но кротък; ченгетата с палките не проявяват особен интерес към него. На автогарата мирише на цигари, пот и изгорели газове. Автобусите ръмжат. Всички тук изглеждат свободни. Под хладната бяла неонова светлина всички изглеждат мъртви.

„Не — мисли си той, докато върви към табелката с надпис ИЗХОД. — Не мъртви. Вампирясали.“

8.

— Човече! — възкликна Еди. — Гледал си войните, нали? Гръцки, римски, Виетнамската.

Когато Стареца започна разказа си, Еди се беше надявал да претупа набързо историята и скоро да отидат в църквата и да разгледат онова, което бе скрито там. Не беше очаквал да се трогне, камо ли да се разчувства. Калахан бе изпитал неща, които Еди мислеше, че само той познава: тъгата на празните пластмасови чашки, търкалящи се по шосето, безнадеждността на ръждясалите табелки над бензиновите колонки, празния поглед на човешките очи в последния час преди зазоряване.

И най-вече непреодолимата жажда, която те мъчи понякога.

— Войните ли? Не знам. — Калахан въздъхна, после кимна: — Да, предполагам. Този първи ден прекарах по кината, след това спах в Уошинггън Скуеър Парк. Видях, че другите бездомници се завиват със стари вестници, затова и аз направих като тях. Ето пример как животът ми — самата ми същност — се беше променил в деня на погребението на Дани Глик. Няма да разберете веднага, но все пак следете мисълта ми. — Той погледна Еди и се усмихна. — И не се тревожи, синко, няма да говоря цял ден. Дори не цяла сутрин.

— Продължавай, разказвай, както ти е угодно, моля аз — подкани го Еди.

Калахан се засмя:

— Казвам благодарност-сай! Да, голяма благодарност-сай! Та мисълта ми беше, че се завих криво-ляво с „Дейли нюз“ и видях заглавната статия, която гласеше: „Братята Хитлер удрят в Куинс“.

— Мили Боже, братята Хитлер! Помня ги. Какви негодници. Обикаляха и пребиваха… кои? Евреите? Негрите?

— Всички. Издълбаваха свастики на челата им. Моята не успяха да довършат. Това е добре, защото след обезобразяването ми имаха намерение да продължат с нещо повече от побой. Но това беше няколко години по-късно, когато се върнах в Ню Йорк.

— Свастика — намеси се Роланд. — Сигула на самолета, който намерихме край Ривър Кросинг?

— Да — потвърди Еди и с крака си начерта пречупен кръст в тревата.

Тревата се изправи почти веднага, но Роланд се увери, че точно това трябваше да стои на челото на Калахан; ако го бяха довършили.

— През онзи късен октомврийски ден на 1975 братята Хитлер присъстваха само на заглавната страница, с която се бях завил — продължи Калахан. — По-голямата част от втория си ден в Ню Йорк прекарах в скитане и вътрешна борба с желанието да надигна някоя бутилка. Дълбоко в себе си не исках да се предам. Исках да се покая. В същото време чувствах кръвта на Барлоу, която ме изгаряше, все по-дълбоко и по-дълбоко. Всичко около мен миришеше различно, и не по-добре отпреди. Всичко изглеждаше различно, и не по-добре отпреди. Вкусът на кръвта му постоянно се връщаше в устата ми, вкус на развалена риба и вкиснало вино.

Не се надявах на избавление. Никога не съм си го помислял. Покаянието обаче не е избавление, нали? То не се прави, за да умилостивиш Господ. Правим го, за да очистим съвестта си тук, на земята. А човек не може да се покае, ако е пиян. Тогава още не смятах, че съм алкохолик, но се чудех дали не съм вампирясал. Ако слънцето започнеше да ме изгаря и изпитах влечение към вратовете на жените, щях да имам отговор. — Калахан вдигна рамене и се засмя. — А може би към вратовете на мъжете. Нали знаете какво разправят за свещениците: че сме банда обратни, които знаят само да клатят кръстове пред очите на хората.

— Само че не си се превърнал във вампир — отбеляза Еди.

— Дори не във вампир от трети тип. Бях само покварен. Отритнат. Прокуден. Вонята му не ми даваше мира; виждах света сякаш през неговите очи — в различни оттенъци на сиво и червено. Червеното бе единственият ярък цвят, който бях в състояние да виждам години наред. Всичко друго бе сиво.

Тръгнах да търся кантора на „Ман пауър“; нали се сещате, фирмата за набиране на работници на надница. По онова време бях доста як и, разбира се, все още млад. Не открих „Ман пауър“. Намерих обаче едно място, наречено „Дом“. На Първо Авеню и Четирийсет и седма улица, недалеч от сградата на ООН.

Роланд, Еди и Сузана се спогледаха. Каквото и да беше „Дом“, то се намираше само на две преки от запустелия парцел. „Само че тогава не е бил запустял — помисли си Еди. — През 1975 там още се е намирала Артистична закусвалня «Том и Джери», специалисти в организирането на забави.“ Изведнъж съжали, че Джейк не беше сред тях. Момчето сигурно щеше да заподскача от възбуда.

— Какъв магазин беше този „Дом“? — попита Роланд.

— Не беше магазин, а приют. Мокър приют — с разрешена консумация на алкохол. Не знам дали беше единственият в Манхатън, но съм сигурен, че е бил един от малкото. Тогава не знаех много за приютите, но постепенно научих много. Запознах се и с двете страни на медала. Понякога аз раздавах супата в шест следобед и одеялата в девет; понякога бях сред онези, които сърбаха супата и спяха под одеялата. След щателен преглед за въшки, разбира се.

В някои приюти не те пускат, ако миришеш на алкохол. В други те приемат, ако кажеш, че от последната ти чашка са минали поне два часа. В трети — и те са най-малко — можеш да влезеш дори да си мъртвопиян, стига да позволиш да те претърсят за бутилки. След това те заключват в специално помещение с другите отрепки. Така не можеш да се измъкнеш за пиячка, ако ти се прииска, и никой няма да се притесни, ако започнеш да бълнуваш и да ти се привиждат разни работи по стените. В тези отрезвители не се допускат жени; опасността да бъдат изнасилени е твърде голяма. Това е една от причините по улиците да измират повече бездомни жени, отколкото мъже. Така казваше Лупе.

— Кой е Лупе? — обади се Еди.

— Ще стигна и до него, но засега само ще кажа, че той беше архитектът на алкохолната политика в „Дом“. Там алкохолът стоеше заключен, не пияниците. Човек можеше да получи чашка уиски, ако обещае да мирува. Даваха ни и успокоителни. Това не е особено препоръчителна процедура — не съм сигурен дори че беше законно, тъй като нито Лупе, нито Роуан Магръдър бяха лекари, — но явно действаше добре. Когато отидех трезвен в някоя напрегната нощ, Лупе ме впрягаше на работа. Първите два дни работих безплатно, после Роуан ме повика в кабинета си, който бе приблизително с размерите на килерче. Попита ме дали съм алкохолик. Отвърнах му, че не съм. Попита ме дали полицията ме издирва. Отговорих отрицателно. Попита ме дали се крия от някого. Казах: „Да, от себе си.“ Накрая попита дали искам да работя и аз заплаках. Той прие това за положителен отговор.

Прекарах девет месеца — до юни 1976 — в „Дома“. Оправях леглата, готвех, участвах в акции за набиране на дарения с Лупе или Роуан, водех алкохолици на събирания с микробуса на приюта, наливах алкохол в устата на хора, треперещи твърде силно, за да държат сами чашата. Грижех се за счетоводството, защото бях по-способен в това от Магръдър, Лупе или който и да е друг от персонала. Това не бяха най-радостните дни в живота ми и вкусът на вампирска кръв постоянно стоеше в устата ми, но все пак бяха спокойни дни. Не се измъчвах с много мисли. Просто стоях със сведена глава и правех каквото искаха от мен. Започнах да оздравявам.

По някое време през зимата си дадох сметка, че в мен настъпва обрат. Сякаш развивах шесто чувство. Понякога чувах камбанен звън. Ужасен и в същото време галещ ушите. Понякога, докато вървях по улицата, ми се струваше, че се спуска мрак, макар че слънцето грееше. Спомням си, че често поглеждах към земята, за да се уверя, че сянката ми още ме следва. Можех да се закълна, че няма да я видя, но тя винаги беше там. Слушателите му се спогледаха.

— Понякога надушвах нещо особено. Задушлива миризма като прегорял лук върху разтопено желязо. Усъмних се, че развивам някаква форма на епилепсия.

— Посъветва ли се с лекар? — попита Сузана.

— Не. Страхувах се, че може да открие нещо много ужасно. Например тумор в мозъка. Затова стоях с наведена глава и работех. Една вечер отидох на кино на Таймс Скуеър. Гледах два възстановени уестърна с Клинт Истууд. Наричаха ги „спагетени уестърни“.

— Знам ги — вметна Еди.

— Чух камбанен звън. И усетих онази миризма, по-силна от всякога. Идваше отпред и малко отляво. Погледнах натам и видях двама мъже, един възрастен и един млад. Лесно ги забелязах, защото салонът беше полупразен. Младият се беше навел към възрастния. Старият бе положил длан върху рамото му, без да отмества поглед от екрана. Ако ги бях видял при други обстоятелства, положението щеше да ми е ясно, но не и тази нощ. Продължих да ги наблюдавам. Видях тъмносиньо сияние, първо около младия, после около двамата. Не приличаше на никоя друга светлина, която бях виждал. Напомняше ми за мрака, който чувствах на улицата, когато чуех камбанния звън. За миризмата. Знаех, че тези неща съществуват само във въображението ми, но в същото време бяха реални. Тогава разбрах. Не можех да го приема — това дойде по-късно, — но разбрах. Младият мъж беше вампир.

Калахан замълча; мислеше как да продължи.

— Според мен съществуват поне три типа вампири. Наричам ги тип едно, две и три. Първият тип се среща рядко. Такъв беше Барлоу. Те живеят дълго и могат да прекарват големи периоди — петдесет, сто, дори двеста години — в дълбок сън. Когато са будни, са способни да превръщат хората във вампири. Ухапаните от тях спадат към втория тип. Те също могат да превръщат хора във вампири, но не са толкова хитри. — Калахан погледна Еди и Сузана. — Гледали ли сте „Нощта на живите мъртви“?

Сузана поклати глава.

Еди кимна.

— Вампирите в този филм са зомбита, напълно безмозъчни същества. Вампирите от тип две са по-умни от тях, но не много. Те не могат да излизат на открито през деня. Ако се опитат, ослепяват, обгарят или умират. Макар да нямам доказателства, почти съм сигурен, че живеят кратко. Не защото превръщането на живия човек във вампир скъсява живота му, а понеже водят изключително опасно съществувание.

В повечето случаи — това е само предположение, не доказан факт — вампирите от тип две създават други подобни на тях в ограничен радиус. На този етап на болестта — защото това е истинска епидемия — вампирът от първи тип, вампирският крал, вече се е преместил. В Сейлъмс Лот хората успяха да убият негодника, който беше може би един от десетимата като него в целия свят.

В други случаи вампирите от втори тип създават вампири от трети тип. Те са като комарите. Не са способни да превръщат хората във вампири, но могат да се хранят. И са ненаситни.

— Заразяват ли се със СПИН? — попита Еди. — Нали знаеш какво е това?

— Знам, макар че чух този термин за първи път през пролетта на 1983-та когато работех в приюта „Лайтхауз“ в Детройт и дните ми в Америка бяха преброени. Разбира се, от десетина години се знаеше, че има нещо. Наричаха го ХПИН — хомосексуално-придобита имунна недостатъчност. През 1982 се появиха статии за новата болест, наречена „хомосексуален рак“, с предположения, че може да е заразна. На улицата я наричаха „петниста болест“, заради характерните петна по кожата. Не вярвам вампирите да умират от нея, но могат да я пренасят. А, да. Имам основания да смятам така. Устните на Калахан потрепнаха за миг.

— Когато вампирският демон те е принудил да пиеш от кръвта му, той ти е дал способност да виждаш тези неща — досети се Роланд.

— Да.

— Всички или само тип три? Най-малките?

— Само малките. — След кратко замисляне Калахан се изсмя кратко. — Да, харесва ми този израз. Във всеки случай, откакто съм напуснал Джерусалемс Лот, съм виждал само тип три. Първи тип обаче са много редки, а тип две живеят твърде кратко. Собственият им апетит ги погубва. Те винаги са гладни. Тип три обаче могат да излизат на светло. И да поемат нормална храна като живите хора.

— Какво направи през онази нощ? — поинтересува се Сузана. — В театъра?

— Нищо. През първото си пребиваване в Ню Йорк не правех нищо, до април. Разберете, още не бях сигурен. В сърцето си знаех, но разумът ми отказваше да приеме. И през цялото време имаше едно нещо, което ми пречеше — бях алкохолик. Алкохоликът е като вампир и тази част от организма ми изпитваше все по-непреодолима жажда, докато другата се опитваше да отрече изконната ми същност. Затова се помъчих да се убедя, че съм видял просто двама обратни. Колкото до останалото — камбаните, миризмата, тъмносиньото сияние около младия — бях сигурен, че е от епилепсията или отзвук от онова, което ми беше сторил Барлоу. Разбира се, за Барлоу бях прав. Кръвта му живееше в мен. Тя виждаше.

— Било е нещо повече — намеси се Роланд.

Калахан го погледна изненадано.

— Бил си в тодаш, отче. Нещо от този свят те е извикало. Онова, което е скрито в църквата ти, предполагам, макар че когато си го намерил, не е било там.

— Така е — потвърди Калахан. — Не беше. Откъде знаеш? Кажи ми, моля аз.

— Продължавай — подкани го Роланд, без да отговори на въпроса. Какво се случи после?

— Лупе, това се случи.

9.

Фамилното му име било Делгадо.

Роланд само примигна изненадано, но Еди и Сузана го познаваха достатъчно, за да разберат, че това е израз на голямо удивление. В същото време толкова бяха свикнали с тези невъзможни съвпадения, че едно в повече не им направи голямо впечатление.

Лупе Делгадо бил на трийсет и две, бивш алкохолик, зарязал чашката преди около пет години, и служител в „Дом“ от 1974. Основател на приюта бил Магръдър, но Лупе Делгадо вдъхнал живот на идеята. През деня работел в поддръжката на хотел „Плаза“ на Пето Авеню. През нощта се занимавал с приюта. Той изковал „алкохолната“ политика на „Дом“ и бил първият, който посрещнал Калахан при пристигането му.

— Когато попаднах там, бях стоял около година в Ню Йорк, но през март 1976…

Калахан замълча и въпреки колебанието му тримата разбраха добре какво ще каже по изражението му. Той се изчерви, само белегът му запази цвета си. Сякаш блестеше като бяла звезда.

— О, добре. Може да се каже, че през март вече бях влюбен в него. Това прави ли ме обратен? Педераст? Не знам. Говори се, че всички сме такива, нали? Поне някои така твърдят. И не без основание. На всеки един-два месеца излизаше статия как някой пастор се гаврил с момченце от църковния хор. Колкото до мен, аз нямам причина да се смятам за обратен. Господ ми е свидетел, че видът на красив женски крак не ме оставя равнодушен, а и никога не ми е минавало през ума да блудствам с момче. Между нас с Лупе не е имало физическа близост. Аз обаче го обичах не само заради интелигентността, отдадеността и амбициите му за „Дом“. Не само защото бе избрал да посвети живота си на работа за бедните. Той ме привличаше физически.

Калахан замълча, вдигна рамене и избухна:

— Господи, колко беше красив. Красив!

— Какво се случи с него? — попита Роланд.

— Беше снежна мартенска нощ. Приютът бе пълен и питомците ни нервничеха. Имаше вече една схватка и едва се справяхме, след като бяхме разтървали побойниците. Един бе получил припадък и Магръдър го беше взел в кабинета си и му даваше кафе с малко уиски. Както вече ви казах, в „Дома“ нямаше изолатор. Беше време за вечеря, всъщност бяхме закъснели с час и половина и трима от доброволците не бяха дошли заради времето. Радиото свиреше и две жени танцуваха. „Време за хранене на животните“ — обичаше да казва Лупе.

Свалих палтото си и се запътих към кухнята… един мъж на име Франк Спинели ме хвана за яката… искаше да знае кога ще му дам препоръчителното писмо, което бях обещал да му напиша… после една жена, Лиза не знам си коя, искаше да и помогна за една от срещите на „Анонимни алкохолици“, направила списък на „онези, на които сме навредили“… един младеж искаше помощ да попълни молбата си за работа; можеше малко да чете, но не да пише… нещо загаряше на печката… пълен хаос! Но ми харесваше. Така се унасях, прогонвах мрачните мисли. Изведнъж обаче спрях. Нямаше камбанен звън и единствената миризма бе на пияници и загоряло… но онова сияние стоеше около врата на Лупе като нашийник. Видях белезите. Едва забележими. Като убождания от карфици.

Спрях рязко и сигурно съм залитнал, защото Лупе се приближи бързо. Тогава го подуших, съвсем слаб мирис: на лук и нагорещено желязо. Няколко секунди явно ми се губят, защото се опомних, седнал до шкафа с протоколите от „Анонимни алкохолици“. Лупе ме питаше кога за последно съм ял. Знаеше, че понякога забравям да се храня.

Миризмата беше изчезнала. Синьото сияние около врата му — също. Малките дупчици, където нещо го беше ухапало, също ги нямаше. Ако вампирът не е истински гладен, раничките бързо заздравяват. Аз обаче вече знаех. Нямаше смисъл да го питам с кого е бил, нито кога или къде. Вампирите, дори тип три — особено те — имат защитни похвати. Пиявиците отделят ензими, пречещи на кръвта да се съсирва. Слюнката им има и обезболяващ ефект, затова ако не видиш самото животно, не можеш да разбереш какво става. Вампирите от тип три явно причиняват кратка загуба на паметта.

Смотолевих нещо за оправдание. Казах му, че ми е прилошало, като го отдадох на горещината и суматохата. Той ми повярва, но каза да не го приемам толкова навътре. „Твърде си ценен за нас“ — рече и ме целуна. Тук. Калахан докосна дясната си буза с белязаната си ръка.

— Може би излъгах, като казах, че между нас не е имало физическа близост. Имаше една целувка. Още помня как се почувствах. Дори лекото боцкане на наболата му брада… тук.

— Съчувствам ти — обади се Сузана.

— Благодаря, скъпа. Питам се дали разбираш колко много означава това за мен. Да получиш състрадание от жител на собствения ти свят. То е като вести от дома за изгнаник. Или прясна изворна вода след години, през които си пил само застояла бутилирана помия.

Той хвана ръката и и я притисна между дланите си. На Еди усмивката му изглеждаше малко пресилена, дори престорена. Изведнъж му хрумна нещо ужасно. Ами ако в момента отец Калахан надушваше миризма на лук и нагорещено желязо? Ако виждаше синьо сияние не около врата на Сузана, а около корема и?

Еди погледна Роланд, но лицето на Стрелеца беше безизразно.

— Имал е СПИН, нали? — попита Еди. — Някой гей вампир от трети тип е ухапал приятеля ти и го е заразил.

— Гей. Би ли ми казал какво означава тази глупава дума…

Калахан млъкна и поклати глава.

— Да, точно това означава — отвърна Еди. — „Ред Сокс“ още не са спечелили купата, а на обратните вече им викаме „гейове“.

— Еди! — предупреди го Сузана.

— Какво? Мислиш ли, че е лесно да си напуснал последен Ню Йорк и да си забравил да изгасиш лампите? Защото не е. И нека ти кажа нещо. Аз също чувствам, че губя връзка с действителността. — Еди пак се обърна към Калахан: — Както и да е, точно това се е случило, нали?

— Мисля, че да. Не забравяйте, че по онова време много неща не ми бяха известни, а онова, което знаех, отказвах да приема. Ожесточено, както казваше президентът Кенеди. Видях първия — първия „малък“ — в онова кино между Коледа и Нова година през 1975. — Калахан се изсмя кратко. — И сега, като се замисля, киното се наричаше „Гейти“. Не е ли удивително? — Той замълча и огледа лицата им с лека изненада. — Явно не е. Не изглеждате изненадани.

— Съвпаденията вече не съществуват, сладурче — обясни Сузана. — Напоследък живеем като в роман на Чарлз Дикенс.

— Не разбирам.

— Не е нужно. Продължавай. Разказвай.

Старецът се замисли за момент, докато намери нишката за мисълта си, и поде:

— Бях видял първия си тип три в края на декември, но през онази нощ три месеца по-късно, когато забелязах синьото сияние около врата на Лупе, бях срещнал още пет-шест. Само един, докато се хранеше. Беше в една уличка на Ийст Вилидж с друг мъж. Той — вампирът — стоеше така. — Калахан се изправи и показа, с изпънати ръце, опрени на невидима стена. — Другият — жертвата — стоеше между изпънатите му ръце, с лице към него. Можеше да разговарят, можеше да се целуват, но аз знаех — знаех, — че е различно. Другите двама видях в различни ресторанти, хранеха се сами. Сиянието струеше от ръцете и лицата им — беше размазано по устните им като… електриков боровинков сок — миризмата на прегорял лук се носеше като парфюм. — Калахан се усмихна. — Странно как всеки път, когато говоря за тях, се опитвам да направя някакво сравнение. Защото не се старая да ги опиша, а да ги разбера. Още се опитвам да ги разбера. Да си обясня как е възможно онзи друг, таен свят да е съществувал през цялото време успоредно на този, който съм познавал.

„Роланд е прав — помисли си Еди. — Това е тодаш. Няма какво друго. Той не го съзнава, но е това. Не става ли така един от нас? Част от ка-тета.“

— Друга видях на опашка в банката „Марин мидланд“, с която работеше „Дом“. Беше посред бял ден. Редях се на гишето за внасяне, а жената беше на гишето за теглене. Излъчваше същото сияние. Видя, че я гледам, и ми се усмихна. Безстрашно. Безсрамно… Похотливо.

— Разпознавал си ги заради вампирската кръв в теб — отбеляза Роланд.

— Те разпознаваха ли те?

— Не. Ако можеха, нямаше да оцелея дълго. По-късно обаче научиха за мен. Мисълта ми беше, че ги виждах. Знаех, че съществуват. После видях какво се случи с Лупе. Те виждат същото като мен. Долавят същата миризма. Може би чуват камбаните. Жертвите им са белязани и след първото ухапване други вампири започват да се навъртат около тях, като насекоми около лампа. Като кучета, които маркират един и същ телеграфен стълб.

Сигурен съм, че през онази мартенска нощ Лупе бе ухапан за първи път, защото никога преди не бях виждал сиянието… нито раничките на врата му. След това обаче често го хапеха. Естеството на работата ни ги улесняваше, защото при нас хората идваха и си отиваха. Може би кръвта, примесена с алкохол, им носи евтино удоволствие. Кой знае?

Във всеки случай точно заради Лупе извърших първото си убийство. Първото от много. Беше през април…

10.

Април е и въздухът вече ухае на пролет. Калахан е в „Дом“ от пет часа, първо пише чекове за нескончаемите месечни сметки, после забърква кулинарния си специалитет — „супа от жаби с галушки“. Месото всъщност е говеждо, но шантавото име му звучи забавно.

Заема се да мие големите тенджери — не защото е необходимо (в „Дом“ съдове не липсват), а защото майка му го е научила да поддържа така кухнята — винаги чиста.

Взима една тенджера и отива на задния вход; държи съда с една ръка, а отваря вратата с другата. Излиза на тясната улица с намерение да излее сапунената вода в покрития с решетка канал, но изведнъж: спира. Виждал е подобна гледка и преди, във Вилидж, но тогава двамата мъже — единият опрян с длани на стената, другият с лице към него и с долепен до тухлите гръб — бяха само силуети. Тези двамата се виждат ясно на светлината от кухнята и онзи с гръб към стената и с вид на заспал е познат на Калахан.

Лупе.

Въпреки че този участък на улицата е ярко осветен и Калахан не се е старал да пази тишина (дори пееше „Да направим нещо щуро“ на Лу Рийд), никой от двамата не го забелязва. Унесени са в транс. Мъжът пред Лупе е около петдесетте, с официален костюм. До него на паважа стои скъпо кожено куфарче. Главата му е приведена и наклонена леко встрани. Впил е устни във врата на Лупе. Какво има под тях? Яремната вена? Сънната артерия? Калахан не се интересува. Този път не чува камбаните, но вонята е толкова силна, че очите му се насълзяват и носът му потича. Двамата мъже са обгърнати от тъмносиньо пулсиращо сияние. „Пулсира в такт с дишането им — мисли си Калахан. — Това означава, че е реално.“

Той чува лек шум от засмукване. Като звука от страстните целувки на влюбените в някой сълзлив филм.

Калахан действа, без да се замисля. Оставя тенджерата с мръсната, мазна вода. Тя издрънчава силно върху каменното стъпало, но двамата мъже не помръдват. Калахан се връща в кухнята. Сатърът, с който е насякъл говеждото, още стои на плота. Острието му блести. Той вижда отражението на лицето си в него и си мисли: „Е, поне аз не съм от тях. Още имам отражение.“ После стиска пластмасовата дръжка. Пак излиза на улицата. Прекрачва тенджерата. Въздухът е топъл и влажен. Някъде се чуват капки. Другаде звучи музика: „Някой спаси живота ми тази нощ“. От влагата около близката улична лампа се образува ореол. Април е, а на десет крачки от Калахан — доскоро ръкоположен католически свещеник — един вампир смуче кръвта на жертвата си. Смуче кръвта на мъжа, в когото Доналд Калахан е влюбен.

„Замалко да ме хванеш в ноктите си“ — пее Елтън Джон и Калахан пристъпва напред, вдигнал сатъра. Замахва и го забива дълбоко в главата на вампира. Лицето на вампира се разполовява. Той рязко изпружва глава нагоре като хищник, доловил стъпките на нещо по-голямо и опасно от него самия. След миг се отпуска на колене, сякаш се кани да вдигне куфарчето си, но като че ли решава да мине без него. Изправя се, обръща се и бавно се отдалечава към края на уличката. Към гласа на Елтън Джон, който пее: „Някой спаси живота ми тази нощ, някой спаси жииивооотааа ми…“. Сатърът още стърчи от главата на вампира. Дръжката се поклаща при всяка стъпка като изпъната опашчица. Калахан вижда малко кръв, но не фонтана, който е очаквал. Прекалено е шокиран, за да мисли, но по-късно ще стигне до извода, че тези същества имат твърде малко от тази течност. Каквото и да ги поддържа, трябва да е доста по-неестествено от обикновената човешка кръв. Онова, което е текло във вените им приживе, се е пресякло като варен жълтък.

Вампирът прави още една крачка и спира. Раменете му увисват. Навежда глава и Калахан вече не я вижда. Изведнъж дрехите му се свличат празни върху мокрия паваж:.

Като в сън Калахан се приближава, за да ги огледа. Лупе Делгадо стои облегнат на стената, с извита назад глава, със затворени очи, все още е упоен. По врата му струят ситни капчици кръв.

Калахан се втренчва в дрехите. Възелът на вратовръзката е непокътнат. Ризата още е под сакото и пъхната в панталоните. Калахан знае, че ако разкопчее ципа, ще види бельото отдолу. Той повдига единия ръкав на сакото, най-вече за да се увери, че е празно, не само с поглед, а и с пипане. Часовникът на вампира се изтъркулва и пада със звън до друго украшение, приличащо на пръстен.

Има останки от коса. Има зъби, някои с пломби. Само това е останало от господина с куфарчето.

Калахан събира дрехите. Елтън Джон още пее „Някой спаси живота ми тази нощ“, но в това може би няма нищо чудно. Песента е доста дълга, сигурно има четири минути. Калахан слага часовника на китката си и пръстена на пръста си, само временно. Внася дрехите в приюта, като минава покрай все още упоения Лупе. Дупчиците на врата му, не по-големи от убождания от карфици, вече зарастват.

Кухнята сякаш по чудо е празна. От едната и страна има врата с надпис „СКЛАД“. Зад нея започва къс коридор с килерчета от двете страни. Те са заключени и преградени с дебела тел срещу крадци. От едната страна има консерви, от другата — сухи продукти. Следват дрехите. Ризите са в едно килерче, панталоните — в друго. В трето има поли и рокли. В четвърто — палта. В края на коридора има очукан стар гардероб с надпис „РАЗНИ“. Калахан намира портфейла на вампира и го пъха при своя. Джобът му се издува. Той отключва гардероба и хвърля вътре вампирските дрехи. По-добре, отколкото да се опитва да ги сортира, макар че когато някой намери гащите в панталона, ще има недоволни. В „Дом“ не приемат използвано бельо.

— Може да приютяваме всякакви отрепки, но и ние си имаме стандарти — беше му казал веднъж Роуан Магръдър.

По дяволите, стандартите. Трябва да се погрижи за косата и зъбите на вампира. За часовника, пръстена, портфейла… и, Господи, за куфарчето и обувките! Те сигурно още са навън!

„Не се жалвай — смъмря се Калахан. — Нали деветдесет и пет процента от него изчезнаха; съвсем навреме се изпариха. Досега Господ ти помага (мисля, че е той), затова не роптай, а действай.“ И той действа. Събира косата, зъбите и куфарчето, занася ги в края на уличката, като джапа през локвите, и ги хвърля през близката ограда. След кратко замисляне хвърля и часовника, портфейла и пръстена. Пръстенът отказва да излезе от пръста му за миг и това почти го хвърля в паника, но накрая се изхлузва — пльок. Някой ще се погрижи за тези вещи вместо него. Това е Ню Йорк. Калахан се връща при Лупе и вижда обувките. Твърде хубави са, за да ги хвърли; имат още поне година носене. Той ги хваща с два пръста и ги внася в кухнята. Спира до печката и в този момент Лупе влиза.

— Дон?

Гласът му звучи малко замаяно, като на човек, който се е събудил от дълбок сън. Също и леко развеселено. Лупе посочва обувките:

— Да не ги сложиш в супата?

— Може да подобрят вкуса и но не, смятам да ги прибера в склада.

Калахан се изненадва от спокойния, си глас. И от спокойния си пулс! Сърцето му бие с обичайните шейсет-седемдесет удара в минута.

— Някой ги беше оставил отзад. Ти как я караш?

Лупе се усмихва; изглежда по-красив отвсякога.

— Бях спрял да изпуша един фас — отвръща. — Времето беше хубаво и исках да постоя навън. Не ме ли видя?

— Видях те. Изглеждаше като замаян, затова не исках да те прекъсвам. Би ли отворил склада?

Лупе отваря вратата.

— Хубави обувки. „Бали“. Кой ще остави такава скъпа марка на някакви си пияндета?

— Сигурно на собственика не са му харесвали.

Калахан чува камбаните, този зловещо примамлив звън, и стиска зъби. Причернява му за миг. „Само не сега — помисля си. — Само не сега.“

Това не е молитва (напоследък Калахан рядко се моли), но някой отгоре явно го чува, защото звънът заглъхва. Световъртежът му преминава. От другата стая някой се интересува какво става с вечерята. Друг ругае. Всичко тече постарому. На Калахан зверски му се пие. Както обикновено, но сега по-силно от всякога. Той си спомня чувството от докосването на пластмасовата дръжка. Тежестта на сатъра. Звука от забиването. И усеща отново онзи вкус. Вкуса на смъртта от кръвта на Барлоу. Какво бе казал вампирът в кухнята на Петри, след като счупи кръста от майка му? Че било тъжно да гледаш как някой губи вярата си.

„Тази нощ ще присъствам на срещата на анонимните алкохолици“ — мисли си Калахан, докато стяга обувките с ластик и ги хвърля в съответното килерче. Понякога срещите помагат. Той никога няма да каже: „Аз съм Дон и съм алкохолик“, но все пак помагат. Лупе е застанал непосредствено зад него. Когато се обръща, Калахан се стряска.

— Спокойно — засмива се Лупе.

Почесва се небрежно по врата. Раничките още се виждат, но до сутринта ще са изчезнали. Въпреки това Калахан знае, че вампирите виждат нещо. Или надушват. Или усещат по друг начин.

— Слушай — казва Калахан. — Мислех си да се измъкна града за седмица-две. Малко разпускане. Защо не дойдеш? Можем да попътуваме из щата. Да отидем за риба.

— Не мога. От хотела не ми дават отпуска преди юни. Освен това тук имаме доста работа. Но ако искаш, ще го уредя с Роуан. Няма проблем. — Лупе се вглежда изпитателно в лицето му. — Май наистина имаш нужда от почивка. Изглеждаш уморен. И нервен.

— Не, просто ми хрумна.

Калахан няма намерение да ходи никъде. Ако остане, може да бди над Лупе. И вече знае нещо. Можеш да ги убиеш със същата лекота, с която размазваш хлебарка. И от тях не остава много. Чиста работа. Лупе ще бъде добре. Тип три като господинчото с куфарчето явно не убиват жертвите си, дори не ги променят. Поне засега. Той обаче ще бди. Това ще е едно малко изкупление за случилото се в Джерусалемс Лот. И Лупе ще е в безопасност.

11.

— Само че не е бил в безопасност — прекъсна го Роланд. Зае се внимателно да свива цигара с някакви остатъци от тютюн и стара хартийка.

— Не беше — потвърди Калахан. — Не. Роланд, нямам хартийки за цигари, но мога да ти предложа по-добър тютюн. Аз не пуша, но Росалита понякога запалва лула.

— По-късно ще се възползвам и ще кажа благодарност-сай — отвърна Стрелеца. — Не ми липсва като кафето, но все пак. Сега е важно да чуем разказа ти, защото…

— Знам. Времето лети.

— Да. Времето лети.

— Тогава накратко; приятелят ми се зарази с онази болест, СПИН, както явно я наричат сега.

Калахан погледна Еди, който кимна.

— Добре — продължи свещеникът. — Името е без значение. Сигурно знаете, че тя не винаги се проявява веднага, но в случая с Лупе се разпространи като огън в слама. В средата на май 1976 Лупе Делгадо беше вече тежко болен. Изгуби цвета си. Често вдигаше температура. Понякога повръщаше по цяла нощ. Роуан смяташе да му забрани да работи в кухнята, но не се наложи, Лупе сам престана. Накрая се появиха петната.

— Наричат се саркома на Капоши — обясни Еди. — Кожно заболяване. Израждане.

Калахан кимна:

— Същата седмица след появата на петната Лупе отиде в Нюйоркската многопрофилна болница. С Магръдър го посетихме една нощ в края на юни. Дотогава се залъгвахме, че ще оздравее; той беше млад и силен. Но още когато влязохме, разбрахме, че това е краят. Той беше на командно дишане. Целите му ръце бяха надупчени от системи. Изпитваше ужасни болки. Не искаше да се приближаваме. Опасяваше се, че е заразно. Тогава почти нищо не се знаеше за болестта.

— Затова е било още по-страшно — вметна Сузана.

— Да. Лекарите смятали, че има болест на кръвта, разпространяваща се между хомосексуалисти или с общи игли. Все повтаряше, че е чист, че всичките му изследвания за наркотици са отрицателни. „От деветнайсетгодишен не съм взимал. Дори едно джойнтче, кълна се в Бога.“ Успокоихме го, че знаем, че не взима наркотици. Седнахме до леглото му и той ни хвана за ръцете. Калахан преглътна шумно.

— Ръцете ни… накара ни да ги измием, преди да излезем. За всеки случай. Благодари ни, че сме дошли. Каза на Роуан, че „Дом“ е най-хубавото нещо в живота му. Че това е истинският му дом.

Не съм изпитвал по-силна нужда от алкохол, както през тази нощ. Останах обаче с Роуан и минах покрай всички барове, без да ги погледна. Легнах си съвсем трезвен, но знаех, че не е за дълго. Първата глътка е тази, която те напива, казват анонимните алкохолици, и аз скоро щях да отпия своята. Някой барман вече чакаше да ми я налее. Две нощи по-късно Лупе умря.

На погребението сигурно е имало повече от триста души, почти всички бяха пребивавали в „Дом“. Видях много сълзи и чух много красиви думи, някои от хора, които вероятно не можеха да вървят по права линия. Когато свърши, Роуан Магръдър ме хвана за ръката и каза: „Не знам кой си, Дон, но знам какъв си — дяволски добър човек и дяволски тежък пияница, който не е близвал алкохол… от колко?“

Очаквах да започне с безкрайни поучения, но въпреки това отговорих: „От миналия октомври.“ „Сега ти се пие, та две не виждаш. Личи ти по очичките. Затова ето какво ще ти кажа: ако мислиш, че алкохолът ще върне Лупе, натряскай се. Даже ме повикай и аз ще ти правя компания. Става ли?“ „Става“ — отвърнах. „Само че, ако се напиеш сега, това ще е най-лошият помен за Лупе. Все едно да се изпикаеш на мъртвото му лице.“ Беше прав, прекарах остатъка от деня в обикаляне на града, в борба с натрапчивия вкус в устата си и желанието да взема една бутилка и да се напия до безпаметност. Минах по Бродуей, по Десето Авеню, после по Парк Авеню и Трийсета. Започна да се смрачава и по Парк колите запалиха фаровете си. На запад небето беше оранжево и розово, улиците сияеха от прекрасна светлина.

Обхвана ме невероятно спокойствие. Помислих си: „Ще победя. Поне тази нощ.“ И тогава чух камбаните. По-силно отвсякога. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Светът затрептя пред очите ми. „Тук нищо не е реално — рекох си. — Нито Парк Авеню, нито нещо друго. Всичко е декор. Ню Йорк е само една театрална завеса, но какво има зад нея? Ами нищо. Абсолютно нищо. Само мрак.“

Тогава престана да ми се вие свят. Камбанният звън заглъхваше… заглъхваше… и накрая изчезна. Тръгнах, много бавно. Сякаш стъпвах по лед. Страхувах се, че ако вървя прекалено бързо, ще се изпързалям от този свят и ще пропадна в мрака отвъд. Знам, че звучи налудничаво — по дяволите, дори тогава го съзнавах, — но понякога знанието не помага, нали?

— Не — съгласи се Еди, който си спомни дните, когато смъркаше хероин с Хенри.

— Не — обади се Сузана.

— Не — рече Роланд и си спомни за Джерико Хил и падналия рог.

— Извървях една пряка, втора, трета. Започвах да си мисля, че всичко е наред. Наистина усещах вонята и виждах няколко вампира от трети тип, но в това нямаше нищо обезпокоително. Особено когато вампирите не подозираха за мен. Като ги наблюдавах, имах чувството, че гледам през еднопосочно стъкло на полицейска стая за разпити. Скоро видях нещо много по-зловещо от няколко вампира.

— Видял си някого, който е бил наистина мъртъв — досети се Сузана.

Калахан се втренчи в нея:

— Откъде… откъде знаеш?

— Защото и аз съм била тодаш в Ню Йорк. Всички бяхме. Роланд обясни, че това са хора, които или още не знаят, че са умрели, или отказват да го приемат. Те са… как ги нарече, Роланд? — Скитащи мъртви. Не се срещат много често.

— Имаше достатъчно — измърмори Калахан — и ме разпознаваха. Един мъж без очи и обгоряла жена без десни ръка и крак ме гледаха… сякаш се надяваха, че мога някак си да ги поправя.

Побягнах. Сигурно съм тичал страшно дълго, защото когато възвърнах част от здравия си разум, седях на тротоара на Второ Авеню и Деветнайсета улица, с наведена глава, и пухтях като парен локомотив.

Някакъв старец се приближи и ме попита дали съм добре. Бях нормализирал достатъчно дишането си, за да му отвърна, че да. Той ме посъветва да се омитам, защото някаква полицейска кола се приближавала към нас. Със сигурност щели да ме пребарат, дори може би да ме приберат. Погледнах го в очите и казах: „Виждам вампири. Убих един от тях. А преди малко видях ходещи мъртъвци. Мислиш ли, че две ченгета ще ме уплашат?“ Той се отдръпна. Викна да стоя настрана от него. Изглеждал съм бил нормално и затова решил да ми помогне. Каза: „В Ню Йорк никое добро дело не остава ненаказано“, тропна ядосано с крак и се отдалечи.

Разсмях се. Изправих се и се погледнах. Ризата ми беше разгащена. Бях си скъсал панталона, макар че не си спомнях да съм се блъскал в нещо. Огледах се и в името на всички светци и грешници, видях един бар „Американо“. По-късно установих, че в Ню Йорк има още няколко такива, но тогава ги помислих, че специално този е останал само за мен от четирийсетте. Влязох, седнах на бара и изчаках бармана. „Запазил си ми нещо“ — казах. „Така ли?“ „Да, така.“ „Ами… ако ми кажеш какво е, ще ти го донеса.“

„Един «Бушмилс». И тъй като го пазиш от миналия октомври, защо не прибавиш лихвата и не го направиш двоен?“

Еди присви очи: — Лоша идея.

— Тогава ми се струваше най-гениалната, минавала през главата на смъртен. Така щях да забравя Лупе, да престана да виждам ходещи мъртъвци, може би дори вампири… комарите, както вече ги наричах. В осем часа вече бях пиян. В девет — много пиян. В десет — колосално пиян. Смътно си спомням как барманът ме изхвърли на улицата. Малко по-ясно — как на следващата сутрин се събудих завит с вестници.

— Върнал си се в самото начало — измърмори Сузана.

— Да, точно така, в самото начало и казвам благодарност-сай. Седнах. Имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Подпрях я на коленете си и след като не се пръсна, отново я вдигнах. На една пейка на двайсетина метра от мен седеше възрастна жена с кърпа на главата; хранеше катеричките с орехи от една хартиена кесийка. Само че бузите и челото и бяха обгърнати от синкаво сияние, при всяко издишване сияние излизаше и от устата и. Тя беше една от тях. Комар. Ходещите мъртви бяха изчезнали, но все още виждах вампирите.

Най-логичното решение в този момент ми се стори пак да се напия, но имаше един малък проблем: нямах пари. Някой очевидно ме беше пребъркал, докато съм спял. Този ден все пак намерих „Ман пауър“. На следващия пак отидох, на по-следващия също. След това се напих. Стана ми навик: три дни оставах трезвен и работех, обикновено на някой строителен обект или в склад, на третата нощ се напивах, а на следващия ден се възстановявах. И така без прекъсване. Неделите почивах. Така протичаше животът ми в Ню Йорк през онова лято. И навсякъде ми се струваше, че чувам песента на Елтън Джон „Някой спаси живота ми тази нощ“. Не знам дали е била на върха на класациите. Просто я чувах навсякъде. Веднъж работих пет дни поред за „Ковей мувърс“, една хамалска фирма. Тогава се наричаха „Брадър аутфит“. Това бе рекордът ми по трезвеност през онзи юли. Отговорникът за персонала дойде на петия ден и ме попита дали не искам да остана за постоянно.

„Не мога — отвърнах. — В договора с фирмата за временно наемане изрично е забранено да се приема постоянна работа извън компанията в течение на един месец.“

„На кого му дреме? — отвърна той. — Всеки си затваря очите пред тази клауза. Какво ще кажеш, Дони? Ти си работяга. И съм сигурен, че можеш да вършиш и нещо по-полезно от пренасяне на мебели. Защо не премислиш?“

Помислих и мисленето ме върна към пиенето, както винаги през това лято. Както винаги се случва с изповядващите алкохолната вяра. Вечерта ме завари в малък бар срещу Емпайър Стейт Билдинг; джубоксът свиреше: „Замалко да попадна в ноктите ти, скъпа“. Когато пак си потърсих работа, отидох при друга фирма за временна заетост, където не бяха чували за шибаната „Брадър аутфит“.

Калахан изсъска думата „шибана“ с чувство, както често правят мъжете, когато вулгаризмите се превърнат в последно средство за изразяване.

— Пиел си, бездействал си, хващал си се на работа — заключи Роланд. — Но това лято си имал да свършиш и още нещо.

— Да. Нужно ми беше известно време, за да се реша. Видях неколцина от тях — жената, хранеща катеричките, бе първата, — но те не правеха нищо. Знаех какви са, но все пак ми беше трудно да ги убивам хладнокръвно. Веднъж в Батъри Парк видях един да яде. Имах джобно ножче, носех го навсякъде. Приближих се зад вампира и го наръгах четири пъти: в бъбреците, между ребрата, високо в гърба и във врата. Последния удар нанесох с всички сили. Ножът излезе от другата страна, през адамовата ябълка на съществото, сякаш я бях набучил на шиш. Издаде лек звук от разкъсване.

Калахан говореше спокойно, но лицето му ставаше все по-бледо.

— Случи се същото като в уличката зад „Дом“ — вампирът изчезна и от него останаха само дрехите. Бях го очаквал, но, разбира се, не бях сигурен, докато не го видях отново.

— Една лястовичка пролет не прави — отбеляза Сузана.

Калахан кимна:

— Жертвата беше петнайсетгодишно хлапе, пуерториканче или доминиканче. Между краката си държеше касетофон. Не си спомням какво е свирил, но вероятно не е било „Някой спаси живота ми тази нощ“, защото щях да го запомня. Минаха пет минути. Тъкмо ми идеше да защракам с пръсти пред носа му или да го потупам по бузата, когато той примигна, олюля се и тръсна глава. Видя ме и първата му реакция бе да грабне касетофона. Притисна го до гърдите си като бебе. „К’во искаш, бе, пич?“ — попита. Казах му, че нищо не искам, че няма да му направя нищо, но се чудя какви са тези дрехи до него. Момчето ги погледна, коленичи и се зае да пребърква джобовете. Реших, че това достатъчно ще отвлече вниманието му (повече от достатъчно), и се отдалечих. Това беше вторият. С третия бе по-лесно. С четвъртия — още повече. В края на август вече бях убил шестима. Шестата беше жената, която бях видял в банката. Светът е малък, нали?

Често отивах на Първо и Четирийсет и седма и спирах пред „Дом“. Понякога наблюдавах как пияниците и бездомните се събират за вечеря. Понякога Роуан излизаше и разговаряше с тях. Беше непушач, но винаги носеше цигари в джобовете си, два пакета, и ги раздаваше, докато свършат. Никога не съм се крил, но дори да ме е забелязал, не го показваше.

— Сигурно си се бил променил — отбеляза Еди.

Калахан кимна:

— Бях си пуснал коса до раменете и започваше да посивява. Също и брада. И, разбира се, вече не полагах грижа за дрехите си. Половината взимах от убитите вампири. Единият бе пощальон с мотоциклет; имаше страхотни обувки. Не „Бали“, но почти нови и съвсем по моята мярка. Оказаха се вечни. Още ги използвам. — Калахан кимна към къщата. — Не мисля обаче, че заради това не ме познаваше. С професия като на Роуан Магръдър — когато се занимаваш с пияници, хипита и скитници, хората с един крак в реалността, а с другия — в Зоната на здрача — човек свиква с големите промени, и то не към по-добро. Научаваш се да виждаш зад новите синини и кирливи петна. Мисля по-скоро, че се бях превърнал в нещо като скитащите мъртъвци, Роланд. Невидим за живите. Само дето, струва ми се, тези хора — тези бивши хора — са привързани към Ню Йорк…

— Никога не се отдалечават много — съгласи се Роланд. Цигарата беше готова. Сухата хартийка и ситният тютюн изчезнаха от пръстите му след две дръпвания. — Призраците винаги остават в една и съща къща.

— Разбира се, че остават, бедните. А аз исках да се махна. Всеки ден слънцето залязваше малко по-рано от предния, а аз чувствах повика на онези пътища, на онези тайни шосета, малко по-силно. Може би отчасти се дължеше на географското лекарство, за което, струва ми се, вече намекнах. Противно на логиката ние се заблуждаваме, че ако се преместим на ново място, нещата ще потръгнат по-добре; че стремежът ни към саморазрушение ще изчезне. Несъмнено при мен това бе породено от надеждата, че на друго място няма да има вампири или ходещи мъртви. Но имаше и нещо друго… Нещо по-сериозно. — Калахан се усмихна мрачно. — Някой ме преследваше.

— Вампирите ли? — обади се Еди.

— Дааа… — Калахан прехапа устни, сетне повтори малко по-убедено: — Да. Но не само вампирите. Въпреки че това беше най-логично, не бях съвсем убеден. Сигурен бях, че не са мъртвите; те ме виждаха, но не проявяваха особен интерес към мен освен може би с надеждата, че ще ги поправя или избавя от мъките им. Вампирите от трети тип обаче не можеха да ме видят, както вече ви казах — поне не съзнаваха, че съм си поставил за цел да ги избивам. А и тяхната памет не е особено добра; забравят всичко, когато тръгнат да преследват поредната си жертва.

За първи път осъзнах, че съм загазил, една нощ в Уошингтън Скуеър Парк наскоро след като убих жената от банката. Паркът беше станал мое обичайно жилище и Господ ми е свидетел, не бях единствен. През лятото той се превръщаше в истински хан под открито небе. Имах си дори любима пейка, макар че не успявах да се доредя до нея всяка нощ… дори не ходех там всяка нощ.

През онази странна вечер — знойна и облачна — отидох в парка към осем часа. Носех бутилка в кафяво пликче и книжка от Езра Паунд. Приближих се до пейката си и на облегалката на съседната видях надпис:

„ТОЙ ИДВА ТУК. РЪКАТА МУ Е ОБГОРЕНА.“

— Мили Боже — възкликна Сузана.

— Веднага излязох от парка и спах в една уличка на двайсетина преки оттам. Нямах никакво съмнение, че в надписа става дума за мен. След две нощи видях подобен на тротоара пред бар „Леке“, където обичах да се отбивам. Беше написано с тебешир и се беше изтрило от краката на минувачите, но още се четеше: „ТОЙ ИДВА ТУК. РЪКАТА МУ Е ОБГОРЕНА.“ Около надписа бяха изрисувани звезди и комети, сякаш някой се е опитал да го замаскира. На една пряка встрани върху знак за забранено паркиране бе изписано със спрей: „СЕГА КОСАТА МУ Е ПОЧТИ БЯЛА“. На следващата сутрин на един автобус прочетох: „ИМЕТО МУ Е НЕЩО КАТО КОЛИНГУД“. След два-три дни започнах да намирам обяви за загубени кучета на много места, които имах навик да посещавам: Нийдъл Парк, „Рамбъл“, бара „Сити лайте“ на „Леке“, няколко клуба във Вилидж.

— Загубени кучета — измърмори Еди. — Добро попадение.

— Гласяха почти едно и също.

„ВИЖДАЛИ ЛИ СТЕ НАШИЯ ИРЛАНДСКИ СЕТЕР? ТОЙ Е ГЛУПАВ И СТАР, НО НИЕ ГО ОБИЧАМЕ. ИЗГОРЕНА ДЯСНА ЛАПА. ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО КЕЛИ, КОЛИНС ИЛИ КОЛИНГУД. ГОЛЯМА НАГРАДА.“

Имаше споменати и суми.

— Кой ще разлепи такива обяви? — недоумяваше Сузана.

Калахан вдигна рамене:

— Не знам. Вампирите може би.

Еди потърка уморено лице:

— Добре, да видим сега. Имаме вампирите от трети тип… скитащите мъртъвци…, а сега и тези с обявите за изгубени животни. Кои са те?

— Подлеците — отвърна Калахан. — Така се наричат, макар че сред тях има и жени. Понякога се наричат „регулатори“. Много от тях носят дълги жълти палта… но не всички. И много от тях имат татуирани сини ковчези на ръцете…, но не всички.

— Това са Великите ловци на ковчези — измърмори Еди.

Стрелеца кимна, но без да отмества очи от Калахан.

— Остави го да говори, Еди.

— Всъщност това са войниците на Пурпурния крал — каза Калахан и се прекръсти.

12.

Еди подскочи. Сузана свали ръка и потърка корема си. Роланд си спомни разходката им в Гейдж Парк, след бягството им от Блейн. Мъртвите животни в зоопарка. Избуялата розова градина. Въртележката и влакчето. После металното шосе, водещо към още по-широк метален път, който Еди, Сузана и Джейк наричаха „магистрала“. На един пътен знак някой бе надраскал: ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВЪРВЯЩОТО КОНТЕ. На друг, украсен с груба рисунка на око, пишеше: ХАЙЛ НА ПУРПУРНИЯ КРАЛ!

— Виждам, че сте чували за този господин — хладно отбеляза Калахан.

— Да речем, че беше оставил подписа си на видно място — отвърна Сузана.

Калахан кимна към Тъндърклап:

— Ако пътят ви води натам, ще видите доста повече от надписи със спрей по стените.

— А ти? — попита Еди. — Какво направи?

— Първо седнах и обмислих положението. Реших, че независимо колко невероятно и параноично може да прозвучи, някой наистина ме преследва и не е задължително това да са третият тип. Все пак ми беше ясно, че онези, които пишат надписите и оставят обявите за загубени кучета, не биха се посвенили да използват вампирите срещу мен.

Не забравяйте, че още нямах представа каква може да е тази тайнствена група. В Джерусалемс Лот Барлоу се беше настанил в къща, която бе свързана с ужасни жестокости и се славеше като прокълната. Писателят, Миърс, твърдеше, че проклятието на сградата е привлякло слуга на злото. Същата идея ми хрумна в Ню Йорк. Помислих си, че съм привлякъл друг вампирски крал, друг тип първи, както Марстън Хаус бе привлякла Барлоу. Вярно или не (оказа се, че не е), фактът, че мозъкът ми все още е способен на някаква логична мисъл, ме поуспокои. Първо трябваше да реша дали да остана в Ню Йорк, или да избягам. Осъзнавах, че ако не избягам, те скоро ще ме открият. Имаха описанието ми, а това беше добра отличителна черта. — Калахан вдигна обгорената си ръка. — Почти бяха налучкали името ми и със сигурност щяха да го научат до една-две седмици. Щяха да надушат местата, които посещавах най-често. Щяха да издирят хора, с които бях говорил, дружил, играл дама и крибидж. Хора, с които бях работил в „Ман пауър“ и „Брауни ман“. Това ме наведе на една мисъл, която трябваше да ми хрумне доста по-рано, дори след един месец на почти постоянно пиянство. Досетих се, че скоро ще открият Роуан Магръдър, „Дом“ и всички, които ме познаваха там. Персонал, доброволци, десетки клиенти. По дяволите, след девет месеца — стотици клиенти. На всичкото отгоре онези пътища ме викаха. — Калахан се обърна към Еди и Сузана. — Знаете ли, че има пешеходен мост над река Хъдсън до Ню Джърси? На практика е напълно засенчен от „Джордж Вашингтон“. Това е дървен мост, покрай който още има няколко корита за водопой на добитък.

Еди се засмя неловко:

— Извинявай, отче, но това е невъзможно. Минавал съм по моста „Джордж Вашингтон“ поне петстотин пъти. С Хенри често го използвахме на път за Палисейдс Парк. Няма никакъв дървен мост.

— Има. Останал е от началото на деветнайсети век, макар че оттогава е поправян няколко пъти. Дори по средата му има табелка, която гласи: „РЕМОНТ ЗА ДВЕСТАГОДИШНИНАТА, ЗАВЪРШЕН ПРЕЗ 1975 Г. ОТ ЛАМЕРК ИНДЪСТРИС“. Спомних си това име, когато видях робота Анди. Според табелката на гърдите му тази фирма го е произвела.

— Срещали сме това име — отбеляза Еди. — В Луд. Само че там беше „Ламерк фаундри“.

— Различни подразделения на една и съща компания, предполагам — намеси се Сузана.

Роланд не каза нищо. Само направи онзи нетърпелив жест с двата пръста на дясната си ръка: по-бързо, по-бързо.

— Мостът е там, но трудно се забелязва — продължи Калахан. — Скрит е. И това е едва първият от тайните пътища. Те тръгват от Ню Йорк и се разпростират като паяжина.

— Тодаш магистрали — измърмори Еди.

— Не знам дали е така. Знам само, че при скитанията си през следващите няколко години видях много невероятни неща и срещнах много добри хора. Обидно ще е, ако ги нарека нормални или обикновени хора, но те бяха такива. И със сигурност, когато са употребени за тях, думи като „нормален“ и „обикновен“ придобиват ново, величествено звучене.

Не исках да напусна Ню Йорк, без да се сбогувам с Роуан Магръдър. Исках да научи, че може да се бях изпикал върху мъртвото лице на Лупе — бях се напил, наистина, — но не бях свалил гащите, за да свърша още нещо отгоре му. Това бе моят нескопосан начин да му кажа, че не съм се предал напълно. И че не смятам да се свия като заек в лъча от фаровете на приближаваща кола.

Очите на Калахан отново се насълзиха. Той ги избърса с ръкава си и продължи:

— Освен това предполагам, че исках да си взема сбогом с някого и някой да ми каже сбогом. Едно от онези сбогувания, с които се убеждаваме, че сме още живи. Исках да го прегърна, да му предам целувката на Лупе. И думите му: „Прекалено ценен си, за да те загубим.“ Исках…

Калахан видя Росалита, която се приближаваше с развети поли, и замълча. Тя му подаде малка плочка, върху която беше написано нещо с тебешир. За миг Еди си помисли, че посланието е обградено със звезди и полумесеци и гласи: „ЗАГУБЕН! КУЧЕ С ОСАКАТЕНА ПРЕДНА ЛАПА! ОТГОВАРЯ НА ИМЕТО РОЛАНД! С ЛОШ НРАВ, ЧЕСТО ХАПЕ, НО НИЕ ГО ОБИЧАМЕ!“

— От Айзенхарт — вдигна очи Калахан. — Ако Овърхолсър е най-богатият земеделец по тези места, а Ибън Тук — богатият магазинер, Вон Айзенхарт е най-крупният скотовъдец. Казва, че със Слайтман Старши и Младши и вашия Джейк ще дойдат в „Пресвета Богородица“ по обяд, ако ви е угодно. Трудно ми е да разбера почерка му, но доколкото разбирам, ще посетите няколко ферми на път за „Рокинг Б“, където ще нощувате. Угодно ли ви е?

— Не съвсем — отвърна Роланд. — Преди това бих искал да имам картата.

Калахан погледна Росалита. Еди реши, че тази жена е доста повече от обикновена икономка. Тя се беше оттеглила на почетно разстояние, но чакаше. „Като добре школувана секретарка“ — помисли си той. Не се наложи Стареца дори да и кимне; тя се приближи веднага щом я погледна. Размениха няколко думи и Росалита тръгна.

— Ще обядваме на моравата пред църквата — обяви Калахан. — Има едно голямо дърво с дебела сянка. Сигурен съм, че докато свършим, близнаците Тавъри ще са готови с картата.

Роланд кимна доволно.

Калахан се изправи; присви очи и разтърка кръста си. — Сега искам да ви покажа нещо.

— Не довърши разказа си — напомни Сузана.

— Не, но времето лети. Ще разказвам, докато вървим, ако ще ви е удобно да слушате.

— Ще ни е удобно — каза Роланд и също се изправи. Изпита само лека болка; котешкото масло на Росалита бе свършило добра работа. — Кажи ми само две неща, преди да тръгнем.

— Ако мога, Стрелецо, с удоволствие.

— Онези, които оставяха обявите; срещна ли ги при скитанията си?

Калахан кимна замислено:

— Да, Стрелецо. — Погледна Еди и Сузана. — Виждали ли сте цветни снимки от онези, правени със светкавица, когато очите на хората излизат червени?

— Да — отвърна Еди.

— Техните очи са такива. Яркочервени. Какъв е вторият ти въпрос, Роланд?

— Те ли са Вълците, отче? Тези подлеци? Войниците на Пурпурния крал? Те ли са Вълците?

Калахан се замисли дълбоко, преди да отговори:

— Не съм убеден. Не мога да кажа със сто процента сигурност, ако разбираш. Но не мисля. Наистина те отвличат хора, и не само деца. — Той отново замълча. — Може да се каже, че са един вид Вълци. — Пак се поколеба, сетне повтори: — Да, един вид Вълци.