Стивън Кинг
Вълците от Кала (25) (Тъмната кула V)

СЕДМА ГЛАВА
Вълците

1.

Вижте това, добре го вижте.

Широк път и добре поддържан като всяко второкласно шосе в Америка, но настилката е отъпкана пръст, която жителите на Кала наричат „оган“. От двете страни има канавки, а под огана има дървени канали за отвеждане на водата. Под слабата светлина непосредствено преди разсъмване дузина покрити фургони пътуват по пътя. Брезентовите им платнища са снежнобели, за да отразяват слънчевите лъчи през лятото и да пазят хлад; приличат на странни ниски облаци. Всеки фургон се дърпа от впряг от шест мулета или четири коня. Отпред седят по двама бойци или от онези, които ще се грижат за децата. Овърхолсър кара челния фургон и Маргарет Айзенхарт седи до него. Следват Роланд от Гилеад и Бен Слайтман. На петия фургон са Тян и Заля Джафърдс. На седмия — Еди и Сузана Дийн. Инвалидната количка е сгъната зад Сузана. Бъки и Анабел Хавиер се грижат за десетия. На седалката на последния фургон седят Татко Доналд Калахан и Росалита Муньос.

В каруците има деветдесет и девет деца. Самотният близнак — този, заради когото броят е нечетен — е Бени Слайтман. Той се вози в последния фургон (стеснява се да пътува с баща си). Децата мълчат. Някои от по-малките са заспали; ще бъдат събудени, когато фургоните стигнат целта си. На по-малко от километър и половина напред е разклонът за насечения от сухи дерета планински склон. Всички от време на време поглеждат на изток към вечния мрак на Тъндърклап. Очакват да зърнат приближаващ се прашен облак. Такъв не се вижда. Дори семинонът вече не духа. Поне в това отношение молитвите на Калахан са зачетени.

2.

Бен Слайтман заговори едва чуто:

— Какво ще правиш с мен?

Ако преди тръгването на фургоните го бяха попитали за шансовете на Слайтман да оцелее, Роланд би казал пет на сто. Не повече. Имаше два ключови въпроса, на които трябваше да получи подходящи отговори. Първият бе зададен от самия Слайтман. Роланд не го беше очаквал, но се оказа, че греши. Той погледна спътника си.

Главният пастир на Вон Айзенхарт бе бял като платно, но свали очилата си и срещна погледа на Стрелеца. В това Роланд не видя израз на смелост. Слайтман Старши със сигурност го бе преценил добре и знаеше, че трябва да го гледа в очите, ако се надява да бъде пожален.

— Да, знам — продължи Слайтман. — Какво ли? Знам това, което и ти.

— Предполагам, че си се досетил още когато те взех, нещастнико.

Роланд нарочно говореше с подигравателен тон (сарказмът бе неговото разбиране за хумор) и Слайтман присви очи, но кимна.

— Предположих, че щом знаете за Анди, знаете и за мен. Макар че той никога не би ме издал. Програмата му не го позволяваше. — Накрая не издържа и отмести поглед. — Досетих се най-вече заради Джейк.

Роланд не успя да скрие изненадата си.

— Той се промени. Не го искаше, твърде е умен и смел, но се промени. Не в отношението си към мен, а към сина ми. През последната седмица и половина. Бени… недоумяваше. Чувстваше, че става нещо, но не знаеше какво. Аз знаех. Твоето момче сякаш вече не искаше да дружи с него. Запитах се каква може да е причината. Отговорът изглеждаше ясен. Като бял ден.

Роланд изостана от фургона на Овърхолсър. Шибна животните с юздите и те ускориха ход. Отзад се чуваше детски шепот, леко похъркване и звън на сбруи. Роланд бе накарал Джейк да събере в една кутия дребни вещи от децата и той го беше направил. Беше работливо момче и никога не бягаше от задълженията си. Тази сутрин носеше шапка срещу слънцето и пистолета на баща си. Седеше на единайсетия фургон с един от хората на Естрада. Слайтман сигурно също бе добър човек, но се беше забъркал в твърде сериозна каша.

— Джейк ви е видял в Когана, когато сте докладвали — каза Роланд.

Слайтман присви очи, сякаш изпита болка.

— Ето какво било. Да, усещах, че има нещо… или поне ми се струваше… Мамка му.

Роланд погледна на изток. Небето беше просветляло, но още не се виждаше прах. Това беше добре. Вълците щяха да се появят скоро след прашния облак. Роланд зададе втория въпрос. Ако отговори отрицателно, Слайтман щеше да доживее идването на Вълците, независимо колко бързо препускаха сивите им коне.

— Ако го беше открил, Слайтман, ако беше намерил моето момче, щеше ли да го убиеш?

Слайтман отново си сложи очилата и се замисли; Роланд не знаеше дали разбира важността на въпроса. От отговора зависеше животът на този човек. Трябваше да реши бързо, защото наближаваха мястото, където щяха да спрат и да свалят децата.

Най-после Слайтман вдигна глава и срещна погледа на Роланд. Отвори уста, но не успя да заговори. Всичко беше ясно: той можеше да отговори на въпроса или да гледа Стрелеца в очите, но не и двете едновременно.

Слайтман отново сведе поглед към дъсчения под на фургона и каза:

— Да, предполагам, че щяхме да го убием. — Замълча; кимна; когато вдигна глава, една сълза капна върху дъските.

— Да, какво иначе? — Отново вдигна очи. — Направи го бързо и не позволявай момчето ми да види. Моля те.

Роланд отново шляпна конете с юздите. — Няма да съм аз този, който ще прекрати жалкия ти живот.

Дъхът на Слайтман секна. Когато бе отговорил, че е бил готов да убие едно дванайсетгодишно момче, за да запази тайната си, по лицето му се четеше известна гордост. Сега имаше и надежда и тя го правеше да изглежда грозно. Почти зловещо. Той издиша силно и каза:

— Разиграваш ме. Подиграваш ми се. Решил си да ме убиеш. Защо ще ме оставиш жив?

— Страхливецът преценява всичко през своя поглед. Нямам намерение да те убивам, ако не се наложи, Слайтман, защото обичам момчето си. Това поне трябва да разбираш. Любовта към едно дете.

— Да.

Слайтман наведе глава и се зае да търка загорелия си от слънцето врат. Сигурно вече си представяше как лежи покрит с пръст.

— Знай обаче едно. Както за наше добро, така и за твое и на Бени. Ако Вълците победят, ти ще умреш. Не се съмнявай в това.

Слайтман отново присви очи.

— Чуй ме добре, Слайтман, добре ме чуй. Ние няма да бъдем там, където Вълците очакват да ни намерят. Нито децата. Независимо дали ще победят, или ще загубят, те ще дадат жертви. Независимо дали ще победят, или ще загубят, те ще разберат, че са ги заблудили. Кой в Кала Брин Стьрджис ги заблуди? Само двама. Анди и Бен Слайтман. Анди е изключен и не могат да му отмъстят. — Роланд се усмихна хладно на спътника си. — Ти обаче си жив. И няма как да се оправдаеш.

Слайтман се замисли. Това очевидно не му беше хрумвало, но той разбираше логиката.

— Ще си помислят, че си преминал в нашия лагер — продължи Роланд, — но дори да ги убедиш, че е било случайно, пак ще те убият. Сина ти също. За отмъщение.

Слайтман се изчерви от срам, но докато обмисляше вероятността синът му да загине, отново пребледня. А може би си представи как Вълците отвличат Бени на изток и го връщат тьпоумен.

— Съжалявам — промълви.

— Пикая на съжалението ти. Ка командва.

Слайтман мълчеше.

— Склонен съм да те изпратя с децата — продължи Роланд. — Ако нещата вървят по план, няма да изпуснеш нито миг от събитията. Ако нещо се промени, ще се подчиняваш безпрекословно на Сейъри Адамс, която е началник на отряда, и тежко ти, ако не изпълниш дори едно нейно нареждане. — Тъй като Слайтман продължаваше да мълчи, Роланд повиши глас: — Кажи ми, че ти е ясно. Искам да чуя, че разбираш.

— Да, Роланд, много добре разбирам. — След кратка пауза Слайтман добави: — Ако победим, другите ще научат ли? Ще научат ли… за мен?

— Анди няма как да им каже, той вече е изключен. Ако правиш каквото ти наредя, няма да научат и от мен. Нито от ка-тета. Не го правя заради теб, а заради Джейк Чеймбърс. Ако Вълците паднат в капана, който сме им приготвили, кой ще предположи, че има и друг предател? — Роланд изгледа спътника си изпитателно. — Това са прости хора. Доверчиви. Както сигурно знаеш. Ти добре използва наивността им.

Слайтман пламна и сведе поглед. Роланд погледна напред и видя мястото, където отиваха, на около триста метра. Добре. На хоризонта не се виждаше прашен облак, но той чувстваше, че ще се появи всеки момент. Да, Вълците идваха. Някъде отвъд реката бяха слезли от влака, бяха яхнали конете си и препускаха като адски изчадия. Каквито бяха.

— Направих го заради сина си — промълви Слайтман. — Анди дойде и каза, че със сигурност ще го отвлекат. Някъде там, Роланд… — Посочи на изток към Тъндърклап. — Някъде там живеят нещастни същества, наречени прекъсвачи. Затворници. Анди каза, че владеят телепатия и психокинеза и макар че никоя от тези думи не ми беше позната, аз се досетих, че правят нещо с разума си. Прекъсвачите са човеци и ядат като всички нас, за да поддържат телата си, но се нуждаят и от друга, специална храна, за да подхранват специалните си умения. — За подхранване на мозъка.

Майката на Роланд бе наричала рибата храна за мозъка. Роланд изведнъж се сети за нощните угощения на Сузана. Само че не Сузана посещаваше отрупаната с храна зала; там ходеше Мия, ничията дъщеря.

— Да, предполагам — съгласи се Слайтман. — Както и да е, те се нуждаят от нещо, което присъства само в организма на близнаците, нещо, което свързва умовете им. И онези хора — не Вълците, а тези, които ги пращат — го извличат. Когато им го вземат, децата стават идиоти. Тъпоумни. Това е храна, Роланд, разбираш ли? Затова ги отвличат! За да хранят проклетите си прекъсвачи. Не коремите или телата, а умовете им! Дори нямам представа какво трябва да прекъснат!

— Двата Лъча, които още поддържат Кулата — отвърна Роланд. Слайтман го изгледа сащисано:

— Тъмната кула? Истина ли е?

— Самата истина. Кой е Финли? Финли ОТего?

— Не знам. Гласът, който приема докладите ми. Тахин, струва ми се… знаеш ли какво е това?

— А ти?

Слайтман поклати глава.

— Да не го обсъждаме тогава. Може би някой ден ще се срещнем и ще му поискам отговори и на това.

Слайтман остана безмълвен, но Роланд почувства съмнението му. Какво от това? Почти бяха свършили и неприятното чувство, което потискаше Стрелеца досега, почти изчезна. Той погледна спътника си в очите.

— Анди винаги е намирал някого като теб, когото да сплаши, Слайтман. Не се съмнявам, че е оставен тук точно с тази цел, както не се съмнявам, че дъщеря ти, сестричката на Бени, не е умряла случайно. Те винаги са се нуждаели от един жив близнак и един слаб родител.

— Не можеш…

— Млъквай. Вече каза, каквото имаше да казваш.

Слайтман замълча.

— Разбирам предателите. Аз също съм предавал, веднъж дори самия Джейк. Това обаче не те оправдава; разбери ме добре. Ти си един лешояд.

— Направих го заради момчето си — отчаяно извика Слайтман.

Роланд плю в ръцете си и погали мъжа по лицето, свали очилата му и ги заклати пред носа на селянина.

— Никога няма да измиеш позора. Заради тези очила. Те са твоето клеймо, Слайтман. Все си повтаряш, че го правиш заради момчето си, защото иначе няма да можеш, да спиш. Аз си повтарям, че съм причинил онова на Джейк, за да не изпусна шанса си да спася кулата… и това ми помага да заспя. Единствената разлика между нас е, че аз никога не съм получавал чифт очила. — Роланд избърса ръце в панталона си. — Ти си се продал, Слайтман. И си забравил лицето на баща си.

— Остави ме — прошепна Слайтман и изтри плюнката на Стрелеца; на нейно място потекоха сълзи. — Заради момчето ми.

— Всичко е заради момчето ти! Влачиш го след себе си като мъртво коте. Е, няма значение. Ако всичко мине по плана ми, ще живееш дълго с него в Кала и ще се радваш на уважението на съседите си. Ти ще си от героите, които са се опълчили срещу Вълците, когато стрелците са дошли по Пътя на Лъча. Когато грохнеш, той ще те подкрепя. Предвиждам такова бъдеще, но не знам какво друго да очаквам. Защото човек, който е продал душата си за чифт очила, отново ще я продаде за някоя друга дрънкулка, дори по-евтино, и синът ти скоро ще разбере какъв си. Най-хубавото за момчето ти е да загинеш като герой днес. Преди Слайтман да отговори, Роланд извика:

— Хей, Овърхолсър! Спри там! Стигнахме!

— Роланд… — започна Слайтман.

— Стига — спря го Стрелеца, докато връзваше юздите. — Дотук с разговора. Помни само какво казах, сай: ако загинеш като герой днес, синът ти ще се гордее с теб.

3.

Отначало всичко вървеше по плана и те го наричаха ка. Когато започнаха провалите и потече кръв, пак го нарекоха ка. Човек не може да стои над ка, така твърдеше Стрелеца.

4.

Роланд бе обяснил на децата какво иска от тях още в града. Сега, в сумрака преди изгрева, те се наредиха точно както им беше казал, от най-големите до най-малките; близнаците се държаха за ръце. Каруците бяха спрени от лявата страна на пътя, досами канавката. Единствената пролука между тях бе при началото на пътя за мините. До децата в редица застанаха пазачите им, вече повече от дузина след присъединяването на Тян, Татко Калахан, Слайтман и Уейн Овърхолсър. Срещу тях, покрай дясната канавка, се строиха Еди, Сузана, Роса, Маргарет Айзенхарт и Заля Джафърдс. Жените носеха по една торба с чинии. В канавката отзад имаше сандъци с още. Чиниите бяха общо около двеста.

Еди погледна отвъд реката. Още не се виждаше прах. Сузана му се усмихна нервно. Трудното започваше. Страшното започваше. Той знаеше, че по-късно червената мъгла ще го обгърне и ще го замае. Сега сетивата му бяха твърде изострени. Чувстваше се безпомощен и уязвим като костенурка без коруба.

Джейк се приближи с кутията дрънкулки: панделки, биберони, една тръстикова свирка, стара обувка, чорапче. Имаше трийсетина дребни вещи.

— Бени Слайтман! — извика Роланд.

— Франк Тавъри! Франсин Тавъри! При мен.

— Чакай! — намеси се тревожно Бен Слайтман. — Защо викаш сина ми…

— За да изпълни дълга си, както ти ще изпълниш своя. Млъквай сега и нито дума повече.

Четирите деца се наредиха пред него. Близнаците Тавъри още се държаха за ръце; бяха зачервени, задъхани, очите им блестяха.

— Слушайте добре и не ме карайте да повтарям.

Трите деца се наклониха тревожно напред. Джейк изглеждаше по-спокоен; той знаеше какво да прави и какво ще последва. Онова, което Роланд се надяваше, че ще последва.

Стрелеца заговори, но не толкова силно, че другите да го чуят:

— Ще продължите по този път и на всеки няколко крачки се оставяте по някоя дреболия, сякаш са изпуснати неволно. Не се бавете. Не е нужно да тичате, но вървете бързо. Внимавайте къде стъпвате. Идете до разклона на пътя, на по малко от километър оттук, но не по-далеч. Ясно ли е? Нито крачка по-натам.

Те закимаха енергично. Роланд премести погледа си върху възрастните, застанали зад тях.

— Четирите деца ще тръгнат след две минути. След тях идва ред на останалите, първо по-големите, накрая — най-малките. Няма да стигнат далеч; последните едва ще са тръгнали по пътя. — Повиши заповедно глас.

— Деца! Когато чуете това, искам да се върнете! Върнете се бързо! Той пъхна два пръста в устата си и изсвири толкова пронизително, че децата запушиха ушите си.

Анабел Хавиер се обади:

— Сай, ако искаш да скриеш децата в някоя от пещерите, защо ще ги викаш обратно?

— Защото няма да ги крия в пещерите. Ще отидат там. — Роланд посочи на изток. — Господарката Оризия ще се гри жи за тях. Ще се скрият в оризовите ниви от тази страна на реката. Всички погледнаха, накъдето сочеше и тогава забелязаха и прашния облак. Вълците идваха.

5.

— Нашите приятели идват, сладурче — отбеляза Сузана. Роланд кимна, после се обърна към Джейк:

— Тръгвай. Изпълнявайте каквото ви казах.

Джейк извади няколко предмета от кутията и ги подаде на близнаците Тавъри, после чевръсто прескочи канавката и тръгна по пътчето за мините, преминаващо по дъното на сухо дере. Бен и двамата близнаци го последваха. След малко Франсин Тавъри пусна една шапчица на земята.

— Добре — каза Овърхолсър. — Отчасти разбирам. Вълците ще видят джунджуриите и ще си помислят, че децата са тръгнали на север. Защо обаче ги изпращаш натам, а не направо в оризищата?

— Защото трябва да приемем, че Вълците надушват следите на плячката си като истински хищници — отвърна Роланд, после повиши глас: — Тръгвайте, деца! Първо големите! Дръжте се за ръце и вървете! Когато чуете изсвирването ми, веднага се връщайте!

Децата тръгнаха; Калахан, Сейъри Адамс, семейство Хавиер и Бен Слайтман им помагаха да се прехвърлят през канавката. Всички възрастни вършеха с готовност работата си; само бащата на Бени изглеждаше неуверен.

— Вълците ще тръгнат натам, защото имат причина да смятат, че децата са там — обясни Роланд, — но те не са глупави, Уейн. Ще търсят следи и ние ще им оставим. Ако могат да надушат плячката (а съм готов да заложа цялата оризова реколта на този град, че могат), „изпуснатите“ вещи ще ги убедят допълнително. След миризмата на основната група следите на другите четирима ще ги подмамят малко по-надалеч. Може да се подлъжат по тях, а може и да не ги заблудим. Това обаче няма значение.

— Да, но…

Без да обръща внимание на Овърхолсър, Роланд се обърна към бойците. Бяха общо седем. „Хубаво число — помисли си той. — Силно число.“ Погледна зад тях към прашния облак. Той се издигаше по-високо от вихрите на семинона и се приближаваше с ужасяваща бързина. Засега обаче нещата вървяха според плана.

— Слушайте добре — обърна се той към Заля, Маргарет и Роса; членовете на ка-тета му вече знаеха тази тайна, спо делена от Джейми на верандата на Джафърдсови. — Вълците не са нито хора, нито зверове, те са роботи.

— Роботи! — удивено възкликна Овърхолсър.

— Да, и нашият ка-тет вече се е срещал с такива. — Роланд си спомни една поляна, където последните стражи на големия мечок ги бяха нападнали. — Носят качулки, за да крият малките въртящи се предмети, които носят на главите си. Те вероятно са толкова широки и толкова високи. — Роланд показа размери от около пет на десет сантиметра. — Точно това Моли Дулин е улучила и отсякла с чинията си. Уцелила го с случайно. Ние ще се целим съзнателно.

— Мислещи шапчици — вметна Еди. — Те са тяхната връзка с околния свят. Без тях са мъртви.

— Целете се тук — заръча Роланд и вдигна ръка на два пръста над главата си.

— Ами гърдите… отворите на гърдите им… — заекна Маргарет.

— Това беше опашата лъжа. Целете се във върха на качулките им.

— Иска ми се да знам защо онзи ден наговори толкова много глупости — измърмори Тян.

— Надявам се, че ще доживееш да научиш.

Последните деца, най-малките, вече тръгваха по пътя през дерето, послушно хванали се за ръце. Най-големите сигурно се бяха отдалечили на около двеста метра. Толкова стигаше. Роланд се обърна към пазачите на децата:

— Сега ще ги извикам. Прехвърлете ги през канавката и ги водете между царевицата в два успоредни реда. — Посочи зад гърба си, без да се обръща. — Не е нужно да обяснявам колко е важно царевичните стъбла да останат непокътнати. Особено тези покрай пътя, които Вълците могат да видят.

Те кимнаха.

— Когато стигнете оризищата, влезте в един от каналите. Заведете ги до самата река и ги накарайте да залегнат неподвижно сред ориза. — Роланд разпери ръце. — Накарайте ги да се разпръснат. Вие застанете откъм реката. Ако има още Вълци, ще дойдат оттам.

Без да им даде възможност за въпроси, Роланд пъхна пръсти в устата си и изсвири.

Еди се озърна и с тревога забеляза колко се е приближил прашният облак. Това бе съвсем логично, когато човек знаеше тайната; сивите коне не бяха живи същества, а машини, направени като коне.

„Като конвой държавни шевролети“ — помисли си той.

— Роланд, бързи са! Дяволски бързи!

— Ще успеем.

— Сигурен ли си? — попита Роса.

— Да.

Най-малките деца вече се прехвърляха през канавката, хванати за ръце и с разширени от страх и възбуда очи. Манихеецът Кантаб и жена му Ара ги водеха. Тя ги насочваше през царевицата, като заръчваше дори да не докосват стеблата.

— Защо, сай? — попита едно хлапе на не повече от четири с подозрително тъмно петно отпред на панталона. — Царевицата вече е обрана.

— Такава е играта — обясни Кантаб. — Казва се „не докосвай царевицата“.

Той запя. Някои деца последваха примера му, но повечето бяха твърде уплашени, за да пеят.

Роланд погледна на изток. Доколкото можеше да прецени, на Вълците им оставаха още десетина минути, докато стигнат Уай. Десет минути, богове, колко бяха бързи. Вече му бе минало през ума, че ще се наложи да оставят Слайтман Младши и близнаците Тавъри при себе си. Не беше планирано така, но при такъв бърз развой на събитията плановете винаги се променят. Трябва да се променят.

Последните деца се върнаха и на пътя останаха само Овърхолсър, Калахан, Слайтман Старши и Сейъри Адамс.

— Тръгвайте — нареди Роланд.

— Искам да изчакам сина си! — възрази Слайтман.

— Върви.

Слайтман изглеждаше готов да спори, но Сейъри Адамс го потупа по ръката, а Овърхолсър го хвана за ръкава.

— Хайде — нареди богатият фермер. — Той ще се грижи за твоето така, както за своето.

Слайтман изгледа с недоверие Стрелеца, но се прехвьрли през канавката и тръгна след децата заедно с Овърхолсър и Сейъри.

— Сузана, покажи им скривалището.

Погрижиха се децата да прекосят канавката далеч от мястото на изкопа им. Сузана разрита с отрязания си до коляното крак листата и клонките, с които бяха покрили дупката.

— Плитко е — обясни почти като извинение. — Отгоре е покрито с дъски. Леки са и лесно могат да се избутат. Тук ще се скрием. Роланд е направил… о, не знам как се нарича тук… при нас се казва перископ, има огледала и се използва за гледане над земята. Когато дойде моментът, ще изскочим. Дъските ще паднат настрани.

— Къде са Джейк и останалите трима? — попита Еди. — Трябваше да са се върнали вече.

— Рано е още. Успокой се, Еди.

— Не, няма да се успокоя. Не е рано. Трябва поне да мо жем да ги видим. Ще отида…

— Не, стой тук — нареди Роланд. — Трябва да убием колкото се може повече, преди да разберат какво става. Това означава непрекъснат огън в гърба им.

— Роланд, нещо не е наред.

Роланд не му обърна внимание.

— Госпожи-сай, пъхнете се тук, ако обичате. Сандъците с допълнителните чинии ще са до вас, само ще ги покрием малко с листа.

Заля, Роса и Маргарет започнаха да се провират през дупката; Роланд погледна от другата страна на пътя. Пътеката към мините бе безлюдна. Джейк и другите три деца не се виждаха никакви. Той започна да си мисли, че Еди е прав, че има нещо гнило.

6.

Джейк и спътниците му бързо и благополучно стигнаха до разклона. Джейк бе запазил две джунджурийки и захвърли една счупена дрънкалка към „Глория“ и една плетена гривничка към „Редбърд“. „Избирайте — помисли си. — И в двата случая сте обречени.“

Когато се обърна, близнаците Тавъри вече бяха тръгнали назад. Бени го чакаше, пребледнял и с грейнали очи. Джейк му кимна и с мъка се усмихна:

— Да тръгваме.

Когато чуха изсвирването на Роланд, близнаците се затичаха въпреки нестабилните камъни по дъното на дерето. Още се държаха за ръце и заобикаляха онези препятствия, които не можеха да прескочат.

— Хей, не тичайте! — изкрещя Джейк. — Той каза да не тичаме и да внима…

В този миг Франк Тавъри стъпи в дупка. Джейк чу изпращяването от счупване на глезен и по ужасеното изражение на Бени разбра, че и на неговото лице се е изписало такова. Франк изпищя и падна. Франсин понечи да го задържи, но момчето бе твърде тежко. Главата му издумка силно върху един камък. От раната рукна искряща под утринното слънце кръв. „Проблеми — помисли си Джейк. — И точно на нас.“ Бени гледаше с отворена уста, беше блед като платно. Франсин коленичи до брат си, свит под невъзможен ъгъл и с крак още в дупката. Момичето захленчи. Изведнъж млъкна. Завъртя очи и се свлече в безсъзнание върху неподвижния си брат.

— Хайде — извика Джейк, но Бени стоеше като закован; Джейк го ощипа. — В името на баща ти! Това накара Бени да се размърда.

7.

Джейк виждаше всичко през хладнокръвния поглед на стрелец. Камъка, облян с кръв. Кичурче косми, залепнало за него. Крака в дупката. Пяната на устните на Франк Тавъри. Започваха да се подуват като напъпилите гърди на сестра му, просната върху него. Вълците бяха близо. Усещаше ги. „Еди — помисли си. — Еди иска да дойде.“

Джейк никога не се беше опитвал да предава мислите си, но сега го направи: „Стойте там! Ако не успеем да се върнем навреме, ще се опитаме да се скрием тук. ЗА НИЩО НА СВЕТА НЕ ИДВАЙТЕ ТУК! НЕ ПРЕЦАКВАЙТЕ ВСИЧКО!“ Нямаше представа дали посланието му е достигнало до някого, но осъзнаваше, че друго не може да стори. Междувременно Бени… какво? Каква бе точната дума? Госпожица Ейвъри в „Пайпър“ винаги ги караше да търсят точната дума. Сега тя изведнъж му хрумна. Бени се вайкаше.

— Какво ще правим, Джейк? Исусе, и двамата. Всичко беше наред! Те просто тичаха и изведнъж… ами ако Вълците дойдат? Ако дойдат и сме още тук? Дали да не ги оставим?

— Няма да ги оставим.

Джейк се наведе и хвана Франсин Тавъри за раменете. Сложи я да седне, за да позволи на брат и да диша. Главата и се отметна назад; косата и се разпиля като коприна. Клепачите и потрепнаха, отдолу очите и бяха бели. Без да се замисля, Джейк и удари плесница. Силно.

— Ох! Ох! Тя отвори очи, сини, красиви и уплашени.

— Ставай! — изкрещя Джейк. — Стани от него!

Колко време беше минало? Всичко бе толкова тихо, след като децата се бяха върнали на пътя! Не се чуваха дори птички, дори ръждивче не се обаждаше. Той очакваше да чуе ново изсвирване, но Роланд не изсвири. А и защо да го прави? Вече бяха сами. Франсин се отмести и с мъка се изправи.

— Помогни му… моля те, сай… — Бени. Трябва да извадим крака му от дупката.

Бени коленичи до проснатото на земята момче. Франк още беше блед, но стискаше устни и това се стори окуражително на Джейк.

— Хвани го за рамото.

Бени хвана Франк Тавъри за едното рамо. Джейк стисна другото. Погледите им се срещнаха над тялото на припадналото момче. Джейк кимна:

— Хайде.

Дръпнаха го заедно. Франк Тавъри отвори очи — бяха сини и красиви като очите на сестра му — и изпищя толкова високо, че почти не се чу.

Кракът му обаче не излизаше. Беше пропаднал твърде дълбоко.

8.

Сивкавозеленикавият облак се очертаваше ясно и те чуваха тропота на много копита. Трите жени бяха в скривалището. Само Роланд, Еди и Сузана оставаха в канавката. Взираха се към пътя за мините. Още не се виждаше никой.

— Чух нещо — каза Сузана. — Мисля, че някой от тях е пострадал.

— Майната му, Роланд, отивам при тях — изръмжа Еди.

— Това желанието на Джейк ли е, или твоето?

Еди се изчерви. Беше чул гласа на Джейк в съзнанието си — макар и не точните думи, но схващаше смисъла — и предполагаше, че и Роланд го е доловил.

— Там има сто деца, а там — само четири — изтъкна Ро ланд. — Влизай в окопа, Еди. Ти също, Сузана.

— А ти? — попита Еди.

Роланд издиша силно:

— Ще помогна, ако мога.

— Няма да отидеш там, нали? — Еди го изгледа с невярва щи очи. — Не можеш да го направиш!

Роланд погледна към прашния облак и сиво-зелената сянка отдолу, в която само след минута щяха да се очертаят отделни силуети. Ездачи с маски на озъбени вълци и зелени качулки. Те не просто яздеха към реката, а по-скоро се изливаха в нея.

— Не — отсече Роланд. — Не мога. Влизай в окопа.

Еди се забави още за миг, с ръка върху приклада на револвера, с напрегнато лице. После мълчаливо се обърна и хвана Сузана за лакътя. Коленичи до нея и се пъхна в дупката. Навън остана Роланд, загледан към празния път в дерето.

9.

Бени Слайтман беше яко момче, но не можеше да помести камъка, заклещил крака на Франк. Джейк го разбра още при първия опит. Опита се да прецени теглото на момчето и на камъка. Камъкът може би бе по-тежък. — Франсин. Тя го погледна с влажни и почти заслепени от страх очи. — Обичаш ли го? — попита Джейк. — Да, с цялото си сърце! „Той е твоето сърце — помисли си Джейк.“ — Тогава ни помогни да го издърпаме. Когато ти кажа, дърпай колкото сила имаш. Нищо, че ще пищи, ти дърпай. Тя кимна, сякаш разбираше. Джейк се надяваше да е така.

— Ако не успеем да го измъкнем, ще трябва да го оста вим.

— Не! — изкрещя тя.

Нямаше време за спорове. Джейк се приближи до Бени при плоския бял камък. От едната му страна глезенът на Франк изчезваше под назъбения ръб. Момчето беше в пълно съзнание и дишаше на пресекулки. Лявото му око се въртеше ужасено. Дясното бе покрито с кръв. Парче кожа висеше над ухото му.

— Ще повдигнем камъка, а ти ще издърпаш Франк — обърна се Джейк към Франсин. — На „три“. Готова ли си?

Момичето кимна и косата и падна върху лицето като завеса. Тя не се опита да я отметне, само хвана брат си под мишниците.

— Франсин, боли — изстена той.

— Млъквай.

— Едно — започна Джейк. — Дърпай този проклет камък, дори да ти се пръснат топките. Чуваш ли?

— И още как. Брой.

— Две. Три.

Двамата дръпнаха с крясък. Камъкът се помръдна. Франсин също извика и с всички сили дръпна брат си.

Писъкът на Франк Тавъри заглуши всички.

10.

Роланд чу викове на напрежение и писък от болка. Нещо се беше случило и Джейк бе направил нещо. Въпросът беше дали бе достатъчно, за да оправи положението.

Вълците скочиха в Уай и на утринната светлина около сивите им коне се разхвърчаха пръски. Роланд ги виждаше ясно, по петима-шестима в редица. Бяха към шейсет на брой. Прекосиха реката и се скриха зад едно тревисто възвишение. Когато пак се появиха, бяха на по-малко от два километра. Щяха да се скрият още веднъж, зад близкия хълм, и това бе последният шанс на Джейк и другите деца да дойдат и да се скрият.

Роланд се загледа към страничния път, искаше децата да се появят — искаше Джейк да се появи, — но отново не видя никого.

Вълците препускаха покрай западния бряг на реката, от конете им се ръсеше дъжд от позлатени от слънцето капчици, под копитата им се вдигаха облаци от пръст и пясък. Тропотът прерасна в тътен.

11.

Джейк бе прихванал Франк под мишницата, Бени го подкрепяше от другата страна. Трескаво го влачеха по пътя, без да обръщат внимание на острите камъни. Франсин ги следваше неотлъчно.

Минаха последния завой и Джейк с облекчение видя Роланд в канавката от другата страна на главния път. Стрелеца стоеше с ръка на спусъка и нахлупена над очите шапка.

— Брат ми! — изкрещя Франсин. — Падна! Счупи си крака!

Роланд изведнъж се скри от поглед. Франсин се огледа, не уплашено, но неразбиращо:

— Какво…

— Стой — сряза я Джейк, защото не се сещаше какво да каже.

Нямаше никаква идея. Ако и Стрелеца не беше измислил нищо, сега щяха да умрат.

— Кракът ми… боли — прошепна Франк.

— Млък.

Бени се изсмя безумно. Джейк го погледна над хлипащия, окървавен Франк… и му намигна. Бени също му намигна. Така изведнъж те отново бяха старите добри приятеля.

12.

Легнала в мрака, сред миризмата на гнили листа, Сузана изведнъж почувства болките. В този миг остра болка прониза лявото и слепоочие и цялото и лице и вратът и сякаш се вдървиха. В същото време пред очите и се появи огромна трапезария: изпускащи пара печени меса, риба, пържоли, огромни бутилки шампанско, купи със сосове, реки от червено вино. Чу звуците на пиано. Някой пееше с ужасно тъжен глас:

— Някой спаси живота ми тази нощ, някой спаси живоо-отааа ми…

„Не!“ — понечи да извика на онова, което искаше да я обладае. Как му беше името? А, да. Името означаваше Майка. Ръката на това същество бе създадена да люлее бебешка люлка, а който люлее люлката, управлява све…

„Не! Остави ме да довърша това! Сетне, ако толкова искаш да го родиш, ще ти помогна! Ще ти съдействам! Ако обаче се опиташ да ме принудиш сега, ще се съпротивлявам със зъби и нокти! А ако бъда убита, скъпоценното ти мъниче също ще умре! Чуваш ли, кучко?“

За момент не последва нищо, тя усещаше само докосването на Еди, скованото си лице, острата миризма на гнило, чуваше тътена от приближаващите Вълци и дишането на Сестрите, които се готвеха за битка. После някъде отляво над окото и Мия заговори за пръв път; думите прозвучаха кристално ясно в съзнанието и:

„Сражавай се, щом искаш, жено. Дори ще ти помогна, ако мога. После ти ще изпълниш обещанието си.“

— Сузана? — прошепна Еди. — Добре ли си?

— Да — отвърна тя.

И наистина беше добре. Болката секна. Гласът се загуби. С него изчезна и ужасното вдървяване.

Някъде наблизо обаче Мия чакаше.

13.

Роланд лежеше по корем в канавката; наблюдаваше Вълците с взора на въображението и интуицията, не с очите си. Те бяха между двете възвишения, яздеха с развети наметала. Щяха да са скрити зад последния хълм около десетина секунди. Ако останат в група и водачите им не избързат напред. Ако беше преценил правилно скоростта им. Ако беше прав, може би имаше пет секунди, през които да махне на децата да идват. Или седем. Ако не грешеше, те имаха пет секунди да прекосят пътя. Ако грешеше (или ако децата се забавят), Вълците щяха да видят човека в канавката или децата на пътя, а може би и двете. Разстоянието нямаше да е достатъчно за врага да използва оръжията си, но толкова внимателно устроената засада щеше да се провали. Най-разумното бе да остане залегнал и да остави децата на произвола на съдбата. По дяволите, четирите деца на пътя за мините щяха допълнително да убедят Вълците, че останалите се крият там. „Стига размишления — прозвуча гласът на Корт в главата му. — Ако ще действаш, нещастнико, сега е единственият ти шанс.“

Роланд скочи на крака. Точно срещу него, скрити зад купчина камъни, бяха Джейк и Бени Слайтман, хванали от двете страни Франк. Момчето бе цялото в кръв, боговете само знаеха какво му се беше случило. Сестричката му надничаше над рамото му. В този момент приличаха на сиамски близнаци.

Роланд размаха ръце в знак да тичат към него. В същото време погледна на изток. Вълците не се виждаха. За момент се бяха скрили от поглед зад хълма.

Джейк и Бени се втурнаха през пътя, влачейки Франк. Роланд само се надяваше Вълците да не забележат пресните следи от обувките му. Момиченцето дотича последно.

— Долу! — извика Роланд. — Долу, долу, долу!

Скочи върху нея, Джейк се приземи върху него. Роланд чувстваше лудото биене на сърцето му и изпита моментно облекчение.

Тропотът се приближаваше, усилваше се с всяка секунда. Дали предните ездачи ги бяха забелязали? Скоро щяха да разберат. Засега оставаше само да се придържат към плана. В окопа щеше да е тясно, но ако Вълците ги бяха забелязали, всичко щеше да се реши без изстрелването на нито един куршум и без хвърлянето на нито една чиния. Имаха най-много минута, може би само четирийсет секунди и времето летеше.

— Мушкай се в скривалището — прошепна той на Джейк. — Веднага!

Джейк се изхлузи от него и изчезна под земята.

— Хайде, Франк. И тихо. След две минути можеш да крещиш колкото си искаш, но засега си дръж устата затворена. Това важи за всички ви.

— Ще мълча — изстена момчето.

Бени и сестричката на Франк кимнаха.

— По някое време ще изскочим и ще започнем да стреляме. Вие тримата — Франк, Франсин и Бени — ще кротувате. Не се показвайте. Ако ви е мил животът, стойте долу.

14.

Роланд лежеше в мрака; усещаше миризмата на пръст и слушаше задъханото дишане на децата. Скоро този шум бе заглушен от приближаващия се тропот. Той отново гледаше през очите на въображението и интуицията. След по-малко от трийсет секунди, може би петнайсет, червеният гняв на битката щеше да го заслепи, но засега той виждаше всичко и то бе точно както го искаше. И защо не? Каква полза имаше да си представя провала?

Видя близнаците на Кала, проснати в най-гъстата и влажна част на оризищата, с омазани от тиня дрехи. Видя възрастните, наредени край брега. Видя Сейъри Адамс с чиниите и и Ара — жената на Кантаб — също с няколко, защото Ара също хвърляше (макар че като манихейка не можеше да дружи с другите жени). Видя неколцина мъже — Естрада, Адамс, Овърхолсър — въоръжени с ба. Вон Айзенхарт държеше пушката, която Роланд му бе почистил. На пътя видя приближаващата орда на сиво-зелените ездачи и сивите им коне. Вече забавяха ход. Металните им маски проблеснаха на слънцето. Иронията на тези маски бе, че под тях имаше още много метал. Роланд насочи окото на въображението си в търсене на друга група ездачи — които да отиват на юг към града. Не видя такива. В неговото въображение поне всички Вълци идваха насам. Така трябваше да бъде, ако бяха налапали примамката. Той видя фургоните покрай пътя и съжали, че не са разпрегнали животните, но, разбира се, така изглеждаше по-добре, сякаш бяха избягали панически. Видя пътя към мините, изоставени и действащи, и към пещерите зад тях. Видя как първите ездачи дърпат юздите си и как конете им гневно се озъбват. Видя през очите им не живи образи като през човешки очи, а застинали картини като в спи-се-ние. Видя детската шапчица, която Франсин Тавъри бе хвърлила. Освен образи той си представяше и миризми. Подуши нещо силно и апетитно — онова, което Вълците отнемаха от отвлечените деца. Във въображението си той имаше и уши и чу (много слабо) познатото щракане като от Анди, същото тихо бръмчене на релета, двигателчета, хидравлични помпи и боговете знаеха какви други устройства. Представи си как Вълците изучават обърканите следи на пътя (надяваше се да са объркани), после поглеждат към дерето. Защото нямаше никаква полза да си ги представя как гледат в другата посока, готови да изпекат десетимата като в тенджера. Не, те гледаха пътя през дерето. Трябваше да гледат натам. Те надушваха децата — може би не само веществото, съдържащо се в мозъка им, а и страха им, — виждаха няколкото дреболийки, изпуснати от плячката им. Седяха на железните си коне. И гледаха. „Хайде, вървете — мълчаливо ги подкани Роланд. — Вървете. Идете да ги потърсите. Вземете онова, за което сте дошли.“

Чу се силно изщракване от един от Вълците. То бе последвано от кратко изсвирване на сирена. След това прозвуча пронизително изсвирване, каквото Джейк бе чул в Когана. После те отново тръгнаха. Копитата на конете им прокънтяха върху огана, после по по-каменистия път към мините. Това бе единственият шум; конете не цвилеха уплашено като впрегнатите във фургоните. За Роланд това беше достатъчно. Те бяха налапали въдицата. Той извади револвера си. До него Джейк се размърда и Роланд се досети, че и момчето вади оръжието си.

Беше им казал какво да очакват, когато изскочат от скривалището: една четвърт от Вълците — обърнати към реката; друга четвърт — към Кала Брин Стърджис. А може би повече щяха да гледат към града, защото точно оттам очакваха да дойдат неприятности. А останалите? Трийсетина или повече? Вече трябваше да са тръгнали през дерето към мините.

Роланд започна да брои до двайсет, но когато стигна до деветнайсет, реши, че толкова стига. Той сви краката си — сега не изпитваше никаква болка в ставите — и стисна бащиния си револвер.

— За Гилеад и Кала! — изкрещя. — Напред, стрелци! Напред, Сестри на Оризия! Напред! Убийте ги! Без милост! Избийте ги до крак!

15.

Те изскочиха от земята като възкръснали мъртъвци. Разхвърчаха се дъски, бурени и листа. Роланд и Еди държаха револвери с приклади от сандалово дърво. Джейк бе въоръжен с пистолета на баща си. Маргарет, Роса и Заля стискаха по една чиния. Сузана бе хванала две.

Вълците се бяха разположили точно както Роланд ги беше видял през хладнокръвните очи на убиец; за миг той изпита триумфиращо чувство, преди червената завеса на гнева да се спусне пред очите му. Както винаги когато започваше да сее смърт, той се чувстваше на върха на щастието. „Пет минути на кръвопролитие и глупост“ — беше им казал и сега това време бе дошло. Беше им разказал също, че след това винаги се чувства зле, но сега, в този начален момент, радостта му бе огромна, защото виждаше смисъл в живота си. Нямаше значение, че това бяха роботи; о, не! Важното бе, че те издевателстваха в продължение на поколения над безпомощните жители на тази страна и най-после на това щеше да се сложи край.

— Целете качулките! — изкрещя Еди и револверът му започна да сее олово; мулетата и конете от фургоните се подплашиха и се задърпаха във впряговете. — Качулките! Целете мислещите шапчици!

Локаторните устройства от главите на трима ездачи отхвърчаха като бирени капачки. Трите Вълка се свлякоха безжизнени от седлата. Според разказа на Дядото за подвига на Моли Дулин убитият от нея робот се беше гърчил, но тези се проснаха на земята неподвижни като камъни. Моли може би не беше улучила добре локатора, но Еди си го биваше в стрелбата. Роланд също започна да стреля, от нивото на хълбока си, почти небрежно, но всеки негов куршум попадаше в целта. Целеше се само в онези в началото на дерето, за да създаде барикада от трупове там.

— За Оризия! — изкрещя Росалита Муньос. Чинията и със свистене прелетя Източния път и преряза качулката на един ездач, който отчаяно се опитваше да извърти коня си. Той се свлече от седлото и падна надолу с главата.

— Оризия! — изкрещя Маргарет Айзенхарт.

— За брат ми! — прозвуча викът на Заля.

— Оризия ще ви подпали задниците! — провикна се Сузана.

Замахна и хвърли двете чинии. Те се кръстосаха във въздуха и поразиха целите си. Две зелени парцалчета отхвърчаха от качулките на поразените Вълци и те паднаха тежко.

Сред обърканите ездачи проблеснаха яркочервени лазерни мечове. Джейк простреля локатора на един, той падна и наметалото му се запали от собственото му оръжие. Конят му се отдръпна настрани и се допря до огнепръчката на съседния ездач. Главата му отхвърча и отдолу се показаха кабели, изпускащи искри. Вече звучеше постоянен вой на сирени.

Роланд беше очаквал Вълците, разположени откъм града, да побягнат към Кала. Деветте останали обаче (Еди бе поразил вече шест) пришпориха конете си към тях. Двама или трима хвърлиха бръмчащи сребристи топки.

— Еди! Джейк! Прехващачи! Отдясно!

Двамата веднага се извъртяха, като оставиха жените да хвърлят чинии. Джейк стоеше разкрачен, с пистолет в дясната ръка; с лявата стискаше дясната си китка. Косата му се вееше, лицето му изглеждаше още по-красиво; усмихваше се. Стреля три пъти. Смътно си спомни дните, когато се беше упражнявал с глинени панички в гората. Сега мишените му бяха далеч по-опасни и той се радваше. Радваше се. Първите три блестящи топки се взривиха със синя светлина. Четвъртата продължи право към него. Джейк се наведе и чу как преминава точно над главата му, бръмчейки като развален тостер. Щеше да се върне.

Преди да успее, Сузана хвърли чиния срещу прехващача. Когато се сблъскаха, топчицата избухна. В царевицата се посипаха отломки и няколко растения пламнаха.

Роланд презареди, свел за миг пушещото дуло на револвера между краката си. Зад Джейк Еди правеше също.

Един Вълк прескочи купчината трупове в началото на дерето. Чинията на Роса посече качулката му и отдолу за момент се показа радарна антена. Локаторите на роботите при мечока се бяха движили бавно; този тук се въртеше с бясна скорост. В следващия миг отхвърча и Вълкът се блъсна в конете, впрегнати във фургона на Овърхолсър. Те уплашено се изправиха на задните си крака и блъснаха каруцата в четирите животни отзад. Те се опитаха да отстъпят, но нямаше накъде. Фургонът на Овърхолсър се заклати, после се прекатури. Поразеният Вълк падна върху трупа на друг и остана проснат в прахта с изкривени на една страна крака.

Роланд беше презаредил. Вълците в началото на дерето оставаха зад преградата от трупове, точно както бе предвиждал. От петнайсетте, които бяха наблюдавали града, оставаха само двама. Онези от другата страна се опитваха да заобиколят канавката, но трите Сестри на Оризия и Сузана успешно ги държаха на разстояние. Роланд остави двата Вълка от своята страна на Еди и Джейк, прехвърли се зад Сузана и започна да стреля по десетимата противници от този край. Един понечи да хвърли прехващач, но куршумът на Стрелеца отнесе антената му. Роса порази втори, Маргарет Айзенхарт — трети.

Маргарет бръкна в торбата си за друга чиния. Когато се изправи една огнепръчка я обезглави; косата и пламна и главата и падна в канавката. Реакцията на Бени беше предвидима; тя бе като втора майка за него. Когато горящата глава падна до него, той изскочи панически от канавката и запищя от ужас. — Бени, не, върни се — изкрещя Джейк.

Двама от оцелелите Вълци хвърлиха сребристите си смъртоносни топчета към уплашеното момче. Джейк улучи едното във въздуха, но не му остана време за другото. То улучи Бени Слайтман в гърдите и тялото му избухна; едната му ръка се откъсна и отхвърча встрани.

Сузана отсече локатора на Вълка, който беше убил Маргарет, после порази убиеца на момчето. Извади две нови чинии и се обърна към настъпващите Вълци точно когато първият скачаше в канавката; конят му повали Роланд. Той замахна с лазерния си меч към Стрелеца; оръжието приличаше на ярка неонова тръба.

— Няма да стане, мръснико! — изкрещя Сузана и хвърли едната от чиниите.

Тя премина през искрящата пръчка и мечът избухна, откъсвайки ръката на Вълка. В следващия момент чинията на Роса отсече локатора му и той се стовари на земята на сантиметри от вцепенените от страх близнаци Тавъри. След миг разкривената в зловеща усмивка маска започна да пуши и да се топи.

Джейк закрещя името на Бени и прекоси Източния път, като зареждаше пистолета; без да осъзнава, газеше в кръвта на приятеля си.

От лявата му страна Роланд, Сузана и Роса довършваха останалите пет Вълка.

— Искаш ли помощ, хлапе? — попита го Еди.

От дясната им страна всички Вълци, оставени да наблюдават града, бяха мъртви. Само един от тях бе успял да стигне до канавката и сега лежеше с глава, забита в прясно изкопаната пръст. Тялото му беше увито в зеленото наметало като насекомо, умряло в пашкула си.

— Да — отвърна Джейк, който вече не знаеше дали говори, или само мисли. — Както искаш. Те убиха Бени.

— Знам. Гадно е.

— Това трябваше да е шибаният му баща — добави Джейк. Плачеше ли? Сам не знаеше.

— Съгласен съм. Ето ти един подарък.

Еди пусна в ръката му две топки около седем сантиметра в диаметър. Повърхността им беше като от метал, по когато стисна едната, тя се огъна като гумена. От едната страна имаше малка табелка:

До табелката имаше копче. Джейк разсеяно се почуди кой е Хари Потър. Вероятно създателят на прехващача.

Достигнаха купчината мъртви Вълци. Може би не е възможно машина да е мъртва, но Джейк не се сещаше за друго определение за безжизнените роботи. Мъртви, да. Това му доставяше огромно удоволствие. Отзад се чу експлозия, последвана от крясък, изразяващ или огромна болка, или огромна радост. Джейк обаче не се интересуваше от причината. Цялото му внимание бе насочено към Вълците, оставащи на пътя към мините. Бяха двайсетина.

Точно пред него един нападател бе вдигнал пращящата си пръчка. Беше се обърнал наполовина към другарите си и размаха оръжието към пътя. „Само че това не е никаква пръчка — помисли си момчето. — Това е лазерен меч също като онези в «Междузвездни войни». Тези обаче не са специални ефекти, а наистина убиват. Какво, по дяволите, става тук?“ Е, роботът отпред се опитваше да организира войниците си, това беше ясно. Еди реши да ускори нещата. Натисна копчето на един от трите прехващача, които бе запазил за себе си, и топчето започна да вибрира в ръката му.

— Ехо, приятел! — извика той.

Вълкът не реагира и затова Еди просто го замери с прехващача. При тази сила на хвърляне топчето би трябвало да падне на двайсетина метра напред и да се изтърколи в краката на Вълците. То обаче се вдигна, набра скорост и удари Вълка в озъбената маска. Главата му се пръсна на парченца.

— Давай! — извика Еди. — Пробвай. С техните камъни по техните глави!

Джейк не му обърна внимание. Пусна прехващачите, дадени му от Еди, на земята, прескочи купчината трупове и навлезе в дерето.

— Джейк? Джейк, това не е много добра идея…

Някой хвана Еди за ръката. Той се извъртя, вдигна револвера, но видя Роланд и отново го смъкна.

— Не те чува — каза Стрелеца. — Хайде, да го последваме.

— Чакай, Роланд, чакай — извика Роса; беше омазана с кръв и Еди предположи, че е от бедната сай Айзенхарт. — И аз искам.

16.

Достигнаха Джейк точно когато останалите Вълци предприеха последната си атака. Неколцина хвърлиха прехващачи. Роланд и Еди лесно ги свалиха. Джейк изстреля девет куршума на равни интервали и всеки път поваляше по един Вълк. Когато пълнителят му се изпразни, Росалита уби десети с чиния, викайки името на Господарката Оризия. Заля Джафърдс също ги беше последвала и сега порази единайсети.

Докато Джейк зареждаше, Роланд и Еди, застанали един до друг, се захванаха за работа. Те със сигурност можеха да убият оставащите осем (Еди не се изненадваше, че в последната групичка в крайна сметка се бяха оказали деветнайсет), но преотстъпиха двама на Джейк. Те се приближаваха, въртейки лазерните мечове и главите си по начин, който несъмнено би ужасил някой селяк, но момчето хладнокръвно уби единия. После се отдръпна и се наведе, когато другият вяло замахна към него.

Конят му прескочи труповете в началото на пътя. Сузана седеше от другата страна, при канавката, сред купчина метал и разлагащи се маски. Тя също бе покрита с кръвта на Маргарет Айзенхарт.

Роланд разбра, че Джейк отстъпва последния на Сузана, която не можеше да се присъедини към тях в дерето. Стрелеца кимна. Момчето бе видяло ужасни неща тази сутрин, беше преживяло ужасен шок, но щеше да се оправи. Ко — който ги чакаше в дома на отеца — със сигурност щеше да му помогне.

— О-РИЗИЯ1 — изкрещя Сузана и хвърли последната чиния, когато Вълкът насочваше коня си на изток, към онова, което бе негов дом.

Чинията изсвистя и посече върха на зелената качулка. За миг този последен крадец на деца остана на седлото, потрепери и алармата му зазвуча, викайки помощ, която нямаше да получи. После се преобърна назад, направи кълбо и падна с главата надолу. Сирената му секна.

„Така нашите пет минути свършиха“ — помисли си Роланд. Погледна пушещото дуло на револвера си и го прибра в кобура. Една по една алармите на повалените роботи започнаха да се изключват.

Заля го гледаше замаяно и с невярващи очи.

— Роланд!

— Да, Заля?

— Това ли е краят? Възможно ли е вече да ги няма? Наистина ли?

— Избихме ги до един. Преброих шейсет и един и сега всичките лежат на пътя или в канавката.

Съпругата на Тян остана неподвижно за миг, сякаш още осмисляше тази информация. После направи нещо, което изненада дори Роланд. Хвърли се върху него, притисна го в обятията си и обсипа лицето му със страстни целувки. Стрелеца потърпя известно време, после я отблъсна. Отвратителното чувство вече го обхващаше. Усещането за пълна безполезност. Чувството, че ще води тази битка или други като нея во веки веков, на едно място изгубвайки два пръста в щипките на чудовищни раци, на друго — може би око в ноктите на хитра вещица и че след всяка битка Тъмната кула ще му се струва малко по-далеч, вместо да се приближава. Всеки път болестта щеше да прониква все по-дълбоко в тялото му. „Стига — рече си. — Това са глупости.“

— Ще изпратят ли още? — попита Роса.

— Вероятно нямат какво повече да изпращат. Ако го направят, почти съм сигурен, че ще са по-малко. А вие вече знаете как да ги убивате, нали?

— Да.

Тя се усмихна зловещо. Очите и обещаваха още целувки за него, но по-късно, ако той иска.

— Идете в оризищата, двете със Заля. Извикайте останалите и им кажете, че вече е безопасно. Днес Господарката Оризия беше благосклонна към Кала. Също и към наследниците на Елд.

— Вие няма ли да дойдете? — попита Заля; беше се отдръпнала от него и страните и горяха. — Няма ли да дойдете, за да ви приветстват?

— Може би по-късно ще приемем приветствията им, но сега трябва да говорим ан-тет. Момчето преживя голям шок.

— Да — каза Роса. — Добре. Хайде, Зи. — Хвана Заля за ръката. — Ела да съобщим добрата вест.

17.

Двете жени пресякоха пътя, като заобиколиха отдалеч мъртвия Бени. Останките му се държаха само благодарение на дрехите. Заля потрепери при мисълта за скръбта на баща му.

Сузана оглеждаше разпръснатите около канавката трупове. Откри един робот, чиято антена не беше съвсем откъсната и още се опитваше да се върти. Ръката на Вълка се свиваше и отпускаше неконтролируемо в прахта. Сузана взе голям камък и хладнокръвно премаза локатора. Вълкът веднага застина. Тихото бръмчене, което се чуваше от него, секна.

— Отиваме да извикаме останалите, Сузана — каза Роса, — но преди това искаме да те поздравим. Обичаме те като истинска приятелка!

Заля кимна:

— Казваме благодаря, Сузана от Ню Йорк. Много, много благодаря.

Сузана вдигна очи и се усмихна. За момент Росалита я изгледа смутено, сякаш бе видяла нещо странно в мургавото и лице. Сякаш се досещаше, че Сузана Дийн вече не е сред тях. После изражението и на съмнение изчезна и тя повтори:

— Отиваме да съобщим добрата вест, Сузана.

— Вървете и ги зарадвайте — отвърна Мия, ничията дъщеря. — Кажете им да идват. Кажете им, че опасността е преминала и който не вярва, да дойде да преброи мъртвите.

— Крачолите ти са мокри — отбеляза Заля.

Мия кимна замислено. Коремът и бе станал твърд като камък от контракциите, но тя не го издаваше с нищо.

— Това е кръв. — Тя кимна към обезглавения труп на Маргарет. — От нея.

Двете жени се хванаха за ръце и тръгнаха сред царевицата. Роланд, Еди и Джейк пресякоха пътя и се приближиха до Мия. Ставаше опасно. Е, може би не чак толкова; приятелите на Сузана изглеждаха замаяни от битката. Ако им се стореше малко странна, вероятно щяха да си помислят същото за нея.

Оставаше само да чака възможност. Да чака… и когато дойде моментът, да се измъкне. Междувременно през корема и преминаваха вълни като в бурно море.

„Ще разберат къде си се скрила“ — нашепваше и вътрешен глас. Той не беше в главата, а в корема и. Гласът на мъничето. И казваше истината.

„Вземи сферата — нашепваше гласът. — Вземи я със себе си. Така няма да могат да те последват.“ Да, така щеше да стори.

18.

Рюгерът изгърмя и един кон умря.

От оризищата проехтяха радостни викове. Заля и Роса бяха предали добрата вест. Сетне над хора от щастливи възгласи прозвуча писък на скръб. Бяха предали и лошата.

Джейк Чеймбърс седеше на колелото на преобърнатия фургон. Беше разпрегнал трите коня, които не бяха пострадали. Четвъртият бе със счупен крак и беше лежал с разпенена муцуна и жални очи. Момчето бе прекратило мъките му. Сега седеше и гледаше втренчено мъртвия си приятел. Кръвта на Бени бе напоила пътя. Откъснатата му ръка лежеше с разперени пръсти, сякаш Бени искаше да се здрависа с Господ. Кой Господ? Според последните слухове стаята на върха на Тъмната кула беше празна.

От оризището прозвуча втори вик на болка. От кого, Слайтман или Айзенхарт? От това разстояние Джейк не можеше да различи гласовете им. Имаше ли някаква поука тук, или само онова, което госпожица Ейвъри в „Пайпър“ наричаше ГТНР — грешни тълкувания, наподобяващи реалността?

Дланта на откъснатата ръка, обърната към небето, със сигурност беше реалност.

Децата запяха. Джейк познаваше песента. Беше нова версия на изпятата от Роланд през първата им нощ в Кала Брин Стърджис.

Ком-ком-комал а, ориза ще сади-ла.

Днес в ориза скри-ли, Вълци победи-ли.

Всички живи, здра-ви, О-ризия ни па-зи…

Оризът се поклащаше, сякаш танцуваше от радост. Някои от хората носеха бебета в ръце, но също се люлееха в такт с мелодията. „Ние всички танцувахме тази сутрин — помисли си Джейк; не знаеше какво означава това, само — че е вярно. — Танцувахме единствения танц, който знаем. Бени Слайтман ли? Загина, танцувайки. Сай Айзенхарт — и тя.“

Роланд и Еди се приближиха; Сузана също, но тя остана малко назад, сякаш бе решила, че е по-добре момчето да поговори с мъжете. Роланд пушеше и Джейк кимна към цигарата:

— Ще ми свиеш ли една?

Роланд се обърна към Сузана и вдигна вежди. Тя кимна. Роланд сви цигара, подаде я на Джейк и му я запали с клечка кибрит. Джейк пак седна на колелото на фургона и започна да пуши, задържаше дима в устата си, преди да го изпусне. Устата му се напълни със слюнка. Това не му беше неприятно. За разлика от други неща, човек лесно се освобождава от слюнката. Не правеше опити да вдиша дима.

Роланд погледна към реката, когато първите двама мъже навлизаха тичешком в царевицата.

— Това е Слайтман — каза той.

— Добре.

— Кое му е добрето, Роланд? — попита Еди.

— Защото сай Слайтман ще ме обвинява. В скръбта си не се интересува кой ще го чуе и какво може да издаде.

— Танцувай — подкани го Джейк.

Обърнаха се към него. Той замислено се изплю върху колелото на фургона и добави: — Тази сутрин е за танци. Роланд се замисли и кимна:

— Това е неговата партия в танците. Ако дойде навреме, може би ще успеем да му запушим устата. Ако не, смъртта на сина му ще е само началото на неговата комала.

19.

Слайтман бе с петнайсетина години по-млад от собственика на ранчото, в което работеше, и дотича много преди него. За момент остана като вцепенен до канавката, втренчен в обезобразеното тяло на сина си. Нямаше толкова кръв, бързо бе попила в земята, но откъснатата ръка лежеше на пътя и говореше красноречиво. Роланд за нищо на света не би я поместил преди идването на Слайтман. Бени почти бе успял да изпълзи на пътя. Баща му имаше право да види къде и как е станало.

Слайтман остана неподвижно няколко секунди, после си пое дълбоко въздух и изкрещя. Викът му смрази кръвта на Еди. Той се огледа за Сузана, но не я видя. Не можеше да я обвинява, че се е скрила. Сцената беше неприятна. Най-лошата възможна.

Слайтман се огледа и забеляза Роланд със скръстени ръце до преобърнатия фургон. Джейк седеше до него на колелото и пушеше първата си цигара.

— ТИ! — изкрещя Слайтман; носеше ба и сега го свали. — ТИ СИ ГО НАПРАВИЛ! ТИ!

Еди издърпа оръжието от ръцете му.

— Не си и помисляй — измърмори. — Това сега няма да ти трябва. Дай да ти го пазя.

Слайтман сякаш не го забеляза. Вдигна ръка като че се канеше да стреля.

— ТИ УБИ СИНА МИ! ЗА ОТМЪЩЕНИЕ! МРЪСНИК! УБИЕЦ…

С удивителна скорост, която не преставаше да учудва Еди, Роланд стисна Слайтман за врата и го дръпна към себе си.

— Слушай сега и ме чуй добре — изсъска Стрелеца. — Не давам пукната пара за живота или честта ти, но синът ти за гина и неговата чест ми е много скъпа. Ако не млъкнеш веднага, жалко нищожество, аз лично ще ти запуша устата. Какво предпочиташ? На мен ми е все едно. Ще им кажа, че си загубил ума си, измъкнал си револвера ми и си се застрелял. Какво избираш? Решавай.

Чу се вик. Айзенхарт, задъхан, тичаше и крещеше името на жена си.

— Маргарет! Маргарет! Отговори ми! Обади се, моля те!

Роланд пусна Слайтман и се втренчи строго в лицето му. Селянинът се обърна към Джейк:

— Твоят дин ли уби момчето ми за да ми отмъсти? Кажи ми истината.

Джейк дръпна за последен път от цигарата, хвърли я и попита:

— Ти погледна ли го изобщо? Никой куршум не може да причини такова нещо. Главата на сай Айзенхарт падна до него. Бени се уплаши и изпълзя от канавката. Хвърлиха два прехващача. Аз свалих единия, но… другия… не успях… опитах, но…

Лицето му се беше изкривило в ужасна гримаса. Гласът му изневеряваше. Очите му бяха сухи и не по-малко ужасени от очите на Слайтман.

— Не можах да сваля другия — завърши момчето, сведе глава и заплака. Роланд погледна Слайтман и вдигна вежди.

— Добре — каза селянинът. — Разбирам. Да. Кажи ми, държа ли се смело? Кажи, моля.

— С Джейк донесоха един от близнаците — обясни Еди и махна към двамата Тавъри. — Момчето. Беше си счупил крака. Джейк и Бени го довлякоха. Голям храбрец бе твоето момче.

Слайтман кимна. Свали очилата си и ги погледна, сякаш никога не ги беше виждал. Задържа ги така няколко секунди, после ги пусна на земята и ги стъпка. Погледна виновно Роланд и Джейк.

— Вече нямам нужда от тях. След тези думи отиде при сина си.

Вон Айзенхарт изскочи от царевицата. Видя жена си и изрева. Разкъса ризата си и започна да се удря в гърдите, като не преставаше да крещи името и.

— Роланд, трябва да го спреш — прошепна Еди. — Не аз.

Слайтман вдигна откъснатата ръка на сина си и я целуна с такава нежност, че сърцето на Еди се сви. Постави ръката върху гърдите на момчето и се приближи до стрелците. Без очилата лицето му изглеждаше голо и някак незавършено.

— Джейк, би ли дошъл да вземем одеяло?

Джейк стана от колелото. В канавката Айзенхарт притискаше главата на жена си до гърдите си и леко я полюляваше. От царевицата все по-силно звучеше преиначената Оризова песен. Отначало Еди си мислеше, че откъм града се чува само ехо, но после си даде сметка, че останалите жители на Кала също пеят.

Те бяха разбрали. Бяха чули песента. И идваха.

Татко Калахан излезе от царевицата; носеше Лия Джафърдс. Въпреки шума момиченцето спеше. Калахан погледна труповете на Вълците, извади едната си ръка изпод детето и бавно се прекръсти.

— Слава на Господ.

Роланд го хвана за ръката.

— Прекръсти и мен, отче.

Калахан го изгледа неразбиращо.

Роланд кимна към Вон Айзенхарт:

— Този мъж обеща да ме прокълне, ако нещо стане с жена му.

Можеше да говори още, но нямаше нужда. Калахан разбра и очерта кръст върху челото му. Роланд дълго щеше да чувства топлината на пръстите му. И макар че Айзенхарт така и не изпълни заканата си, Стрелеца никога нямаше да съжалява за тази допълнителна защита срещу злото.

20.

На Източния път започна спонтанно празненство. Дори в оплакването на двамата загинали имаше радост. Никой не смяташе, че загубата им е била напразна. Еди предполагаше, че е вярно. Щом човек не е загубил своите жена и дете, всичко изглежда оправдано.

Песента откъм града приближаваше. В далечината се виждаше облак прах. На пътя хората се прегръщаха. Някой се опита да отнеме главата на Маргарет Айзенхарт от съпруга и който досега отказваше да се раздели с нея. Еди се приближи до Джейк и го попита:

— Не си гледал „Междузвездни войни“, нали?

— Не, нали ти казах. Исках да ги гледам, но…

— Но си напуснал света твърде скоро. Знам. Тези неща, които размахваха… Джейк, те са от филма.

— Сигурен ли си?

— Да. И Вълците… Джейк, самите Вълци… Джейк кимна бавно. Вече виждаха хората от града. Новодошлите забелязаха децата — всички деца, живи и здрави — и нададоха радостни възгласи. Онези, които вървяха най-отпред, се затичаха.

— Знам.

— Така ли? — изненада се Еди. — Наистина ли? Защото… човече, толкова е безумно…

Джейк погледна натрупаните на купчини Вълци. Зелените качулки. Сивите панталони. Черните обувки. Озъбените, разлагащи се лица. Еди бе смъкнал една от тези маски и бе погледнал отдолу. Имаше само метал с две лещи за очи, метална решетка на мястото на носа и два микрофона за уши. Не, единствените им отличителни черти бяха в маските и дрехите.

— Безумно или не, аз знам какво са, Еди. Или поне откъде са дошли. От „Марвъл комикс“.

По лицето на Еди се изписа върховно облекчение. Той се наведе и целуна Джейк по бузата. Момчето леко се усмихна. Не беше много, но бе добро начало.

— Да, „Човекът паяк“ — възкликна Еди. — Като дете не можех да се наситя на тези комикси.

— Аз не съм ги купувал, но Тими Мучи в боулинг-залата имаше огромна колекция: „Човекът паяк“, „Вълшебната четворка“, „Капитан Америка“, всички. Тези тук… — …са като от „Доктор Гибел“.

— Да. Ако не са точни копия, вероятно маските им са преработени, за да приличат повече на вълци, но иначе… същите зелени качулки, същите зелени наметала. Да, Доктор Гибел.

— А прехващачите „Снич“? Чувал ли си за този Хари Потър?

— Не. А ти?

— Не, но веднага ще ти кажа защо. Защото „сничовете“ са от бъдещето. Може би от някой комикс, който ще излезе през 1990-а или 1995-а. Разбираш ли ме?

Джейк кимна.

— Всичко е деветнайсет, нали?

— Да — съгласи се момчето.

Еди се огледа:

— Къде е Сюз?

Преди обаче да се заемат с търсене на Сузана Дийн (а тогава вероятно вече бе твърде късно), първите празнуващи хора от града се появиха. Еди и Джейк бяха подхванати от тълпата — всеки искаше да ги прегърне, целуне, да им стисне ръката, да се смее с тях, да плаче на рамото им, да им благодари, благодари и така до безкрай.

21.

Десетина минути след идването на основната група от града Росалита плахо се приближи до Роланд. Стрелеца много се радваше да я види. Ибън Тук го беше хванал за ръцете и не спираше да повтаря колко са сгрешили двамата с Телфорд, колко ужасно и жестоко са се излъгали и как, когато дойдело време да си тръгват, той щял да ги екипира от глава до пети с всичко необходимо, без да им вземе дори стотинка.

— Роланд!

Стрелеца се извини, хвана Росалита за ръцете и двамата се отдалечиха. Вълците бяха разпръснати навсякъде и радостните хора безмилостно ограбваха труповете им. Всяка минута прииждаха нови граждани.

— Роса, какво има?

— Вашата приятелка. Сузана.

— Какво?

Роланд се намръщи и се огледа. Не видя Сузана, дори не си спомняше кога за последно я е зърнал. Когато даваше на Джейк цигарата ли? Толкова отдавна? Така му се струваше.

— Къде е тя?

— Точно това е проблемът. Не знам. Затова погледнах във фургона, с който дойде, като си мислех, че е влязла да си почине. Или че може би е припаднала. Но я нямаше. Освен това… количката е изчезнала.

— Богове! — изръмжа Роланд и се плесна по бедрото. — О, богове!

Росалита уплашено се отдръпна.

— Къде е Еди? — попита Стрелеца.

Тя посочи. Еди бе заобиколен от ликуващи хора и Роланд надали щеше да го забележи, ако не беше качил едно момченце на раменете си — Хедон Джафърдс, усмихнат до уши.

— Дали да го тревожим? — несигурно попита Росалита. — Може би се е оттеглила за малко, за да се съвземе.

„Оттеглила се е, и още как“ — помисли си Роланд. Сърцето му се свиваше. Сякаш го обгръщаше мрак. Да, беше се оттеглила. И той знаеше коя е заела мястото и. Бяха се разсеяли след битката… покрай скръбта на Джейк… поздравленията… объркването и радостта…, но това не беше оправдание.

— Стрелци! — изкрещя той и ликуващата тълпа бързо утихна.

Ако се беше загледал по-внимателно, Роланд щеше да съзре страха в очите им. Това нямаше да го учуди; хората винаги се боят от онези, които носят големи патлаци. Сега, след края на битката, те бяха готови да им осигурят едно последно пиршество, може би една последна вечер на любовни ласки, а после да ги изпратят по пътя им и отново да се заемат с работите си.

„Е — помисли си Роланд, — скоро ще се махаме. Всъщност един от нас вече си тръгна. О, богове!“

— Стрелци, при мен! При мен!

Еди дотича пръв.

Огледа се и попита:

— Къде е Сузана?

Роланд посочи скалистите, насечени от сухи дерета склонове, после нагоре към тъмната дупка под самия връх на планината.

Еди Дийн пребледня.

— Това е Пещерата на портала. Нали?

Роланд кимна.

— Топката… Черната тринайсетица… Сузана не искаше да се приближава до нея, когато беше в църквата на Калахан.

— Не. Но сега Сузана няма думата.

— Мия? — попита Джейк.

— Да. — Роланд се загледа в далечната пещера. — Мия е отишла да роди детето си. Мъничето.

— Не! — възкликна Еди. Хвана Роланд за ризата; около тях хората стояха смълчани. — Роланд, кажи, че не е истина.

— Да тръгваме и да се надяваме, че не сме закъснели — нареди Стрелеца.

Чувстваше обаче, че с твърде късно.