Стивън Кинг
Вълците от Кала (4) (Тъмната кула V)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolves of the Calla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула V: Вълците от Кала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула V: Вълците от Кала
Dark Tower V
АвторСтивън Кинг
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула V: Вълците от Кала е петият роман от поредицата на Стивън Кинг Тъмната кула. Издаден е през 2003, а българското издание е издадено също през тази година. В него се разказва за Роланд Дисчейн - Стрелецът, Еди Дийн(наркоман), жена му Сузана, Джейк Чеймбърз (момчето) и съществото Ко.

Те пътуват през една безкрайна пустош, докато не стигат до Кала Брин Стръджис, малко селце, чийто най-голям кошмар са съществата вълци отвличащи децата им. Ка-тетът на Роланд се съгласява да им помогне. Те получават помощ от отец Калахан-мъж избягал от кошмарът в Сейлъмс Лот.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Тъмната кула IV: Магьосникът Тъмната кула Тъмната кула VI

ВТОРА ГЛАВА
Отново в Ню Йорк

1.

Джейк заспа, загледан в пълния мрак — в облачното нощно небе не светеха нито звезди, нито луна. Докато се унасяше, му се стори, че пада. Чувството му бе познато: в предишния си живот като що-горе нормално дете често сънуваше, че пропада, особено, когато му предстояха изпити, но сънищата престанаха след бруталното му прераждане в Средния свят.

Сетне чувството за падане изчезна. Чу тих камбанен звън, който му се стори прекалено приятен: чуваш три такта и ти се иска да спре, десетина — и вече си мислиш, че ще умреш, ако продължи. Всеки тон сякаш караше костите му да трептят като струни. „Като хавайска мелодия е“ — помисли си, защото макар че мелодията не приличаше на зловещото бучене на изтъняването, в известен смисъл бе именно това. Именно това.

Тъкмо си мислеше, че не ще издържи повече, ужасната и същевременно прекрасна мелодия секна. Мракът пред стиснатите му клепачи внезапно се обагри в тъмночервено.

Той предпазливо отвори очи, примижа срещу силната слънчева светлина. И зяпна от изумление. Беше в Ню Йорк.

Край него профучаваха таксита, ослепителножълти под слънцето. Наблизо мина чернокож младеж с уокмен; тактуваше с крак и припяваше: „Ча-да-ба, ча-да-боу!“ Прокънтяха удари на парен чук, които едва не спукаха тъпанчетата му. Парчета цимент се изсипаха с трясък в някакъв самосвал, ехото отекна между високите сгради. Светът се тресеше от оглушителен шум. Без да осъзнава, Джейк бе свикнал с дълбоката тишина на Средния свят. Не, нещо повече. Обожаваше я. Въпреки това шумът и суматохата несъмнено бяха привлекателни. Добре дошъл в Ню Йорк. По устните му се изписа лека усмивка.

— Ейк! Ейк! — прозвуча тих, плах глас.

Джейк сведе очи и видя Ко, седнал с подвита опашка на тротоара. Нито скунксът, нито Джейк носеха червените обувки (слава Богу), но това посещение дяволски приличаше на пътуването до Роландовия Гилеад, където бяха попаднали с помощта на стъклената сфера, причинила им толкова главоболия и беди.

Този път нямаше магьосническа топка… Джейк просто бе заспал. Само че не беше сън. Бе твърде реално, за да е сън. Освен това…

Освен това двамата с Ко стояха пред някакъв бар като в уестърните, наречен „Канзас Сити Блус“, и хората ги заобикаляха. Една жена дори прескочи Ко, като леко повдигна правата си черна пола. Напрегнатото и лице (изражението и сякаш казваше: „Аз съм поредната забързана нюйоркчанка, затова не ми се пречкай“) бе като от камък.

„Не ни виждат, но някак си ни чувстват — помисли си той. — А щом ни чувстват, значи би трябвало наистина да сме тук.“

Първият разумен въпрос, който му хрумна, бе „Защо?“ Позамисли се, но бързо се отказа. Реши, че отговорът сам ще дойде. Междувременно, след като така и така беше тук, защо да не се позабавлява?

— Хайде, Ко — рече и зави зад ъгъла.

Зверчето, което очевидно не беше свикнало с големите градове, вървеше толкова близо, че той чувстваше дъха му върху глезена си.

„Второ Авеню — помисли си; сетне: — Боже мили…“

Дъхът му секна — видя Еди Дийн, застанал пред магазина „Барселона Лъгидж“. Изглеждаше замаян и не на място със старите си дънки, ризата и мокасините от еленска кожа. Косата му беше чиста, но личеше, че отдавна не го е подстригвал стилист. Джейк си даде сметка, че и самият той изглежда доста неугледно — също носеше риза от еленска кожа и опърпания панталон, с който беше в деня, когато завинаги напусна дома си на път за Бруклин, Дъч Хил и един друг свят.

„Добре, че никой не ни вижда“ — помисли си, но после реши, че може би не е прав. Ако ги виждаха, до обяд сигурно щяха да си напълнят джобовете с дребни монети. Тази мисъл го накара да се усмихне.

— Здрасти, Еди. Добре дошъл у дома.

Еди кимна замислено:

— Виждам, че си довел и приятеля си.

Джейк се пресегна и с любов потупа Ко.

— Той ми е като паспорт. Не мърдам никъде без него.

Смяташе да добави още нещо — беше в приповдигнато настроение и се сещаше много духовити реплики, но зърна момче, което ги отмина, без да ги погледне (като всички останали). Това промени всичко. Беше хлапе с панталон досущ като неговия. Защото наистина беше неговият. Не този, който носеше в момента, но наистина беше неговият. Също и маратонките. Онези, които беше загубил в Дъч Хил. Гипсовият демон, който пазеше вратата между световете, му ги беше събул.

Момчето, което ги подмина, бе Джон Чеймбърс, това беше той, но този негов вариант изглеждаше крехък, невинен и ужасно млад. „Как си оцелял! — запита той своя отдалечаващ се двойник. — Как си оцелял от душевния стрес, след като има глупостта да избягаш от дома и от онази ужасна къща в Бруклин? И най-вече как си се спасил от пазача? Сигурно си по-издръжлив, отколкото изглеждаш.“

Еди направи толкова смешна физиономия, че Джейк се засмя въпреки удивлението си. Лицето на Еди му напомни за онези комикси, в които Арчи или Джъгхед се опитват да гледат в две посоки едновременно. Сведе очи и скунксът също се пулеше комично. От това още повече го досмеша.

— Какво означава това? — възкликна Еди.

— Повторение на серията — отвърна Джейк и се разсмя още по-силно.

Държеше се като кръгъл глупак, но не му пукаше. Чувстваше се глупаво.

— Както когато гледахме Роланд в Голямата зала на Гилеад, само че сега сме в Ню Йорк на 31 май 1977 година! Денят, когато се чупих от „Пайпър“! Повторение на серията, приятел!

— Когато се чупи… — започна Еди, но Джейк не му даде възможност да се доизкаже.

Дойде му нова мисъл. Като гръм от ясно небе. Само че това сравнение бе твърде слабо. Дойде му като ураган. Така засия, че Еди се отдръпна стъписано.

— Розата! — прошепна той.

Сякаш някой го душеше и не му позволяваше да говори по-високо, гърлото му бе пресъхнало, все едно беше нагълтал пясък.

— Еди, розата!

— Какво общо има розата?

— В този ден я видях! — Той го докосна с треперещата си ръка. — Отидох в книжарницата… после на празния парцел. Мисля, че навремето там е имало закусвалня…

Еди закима възбудено:

— „Том и Джери“ на Второ Авеню и Четирийсет и шеста…

— Магазинчето го няма, но розата е там! Онзи мой двойник, който върви по улицата, ще я види. Ние също ще я видим.

Очите на Еди заблестяха:

— Да вървим тогава. Да не те изпускаме от очи. Него. Който и да е.

— Не бери грижа. Знам къде отива.

2.

Другият Джейк — нюйоркският Джейк, Джейк от 1977 година — вървеше бавно, оглеждаше се любопитно и явно не бързаше. Джейк от Средния свят си спомняше точно какво бе чувствало момчето — внезапното облекчение, когато спорещите гласове в главата му („Мъртъв съм!“, „Не съм мъртъв!“) най-сетне прекратиха досадната си препирня. Беше станало край оградата, където двамата бизнесмени играеха морски шах. Спомни си облекчението, че е избягал от училище, и идиотското си есе, възложено от госпожица Ейвъри. Есето участваше с цели двайсет и пет процента в оценката за годината, а той бе писал пълни глупости. Фактът, че учителката оцени с 6+ „творбата“, не променяше нищо, само доказваше за пореден път, че той се побърква; целият свят се беше побъркал.

Прекрасно бе да се измъкне — дори само за малко — от това безумие. Затова се наслаждаваше на свободата.

„Само че нещо не е като преди — замисли се Джейк, онзи Джейк, който вървеше след себе си. — Имаше нещо…“

Огледа се, но не разбра какво го притеснява. Беше краят на май, слънцето напичаше, Второ Авеню гъмжеше от народ и таксита, от време на време минаваше по някоя черна лимузина; всичко изглеждаше нормално. Обаче не беше. Нищо не беше нормално.

3.

Някой подръпна ръкава на Еди.

— Виждаш ли нещо особено? — попита Джейк.

Еди се огледа. Въпреки собствените си затруднения в приспособяването (беше попаднал в онзи Ню Йорк, съществуващ няколко години след неговото отпътуване) разбираше какво има предвид Джейк. Нещо не беше наред.

Сведе очи към тротоара, сигурен, че няма да има сянка. Очакваше да са загубили сенките си като децата в една от приказките… една от деветнайсетте приказки… или беше нещо по-ново, като „Лъвът, вещицата и дрешника“ или „Питър Пан“. Някоя от приказките, които можеха да се нарекат „Съвременните деветнайсет“? Нямаше значение, защото сенките им ги следваха.

„А не би трябвало — помисли си той. — Не би трябвало да имаме сенки в този мрак.“

Глупава мисъл, защото не беше тъмно. Беше утрин, за Бога, ярка майска утрин, слънцето се оглеждаше в лъскавите коли и в прозорците на магазините от източната страна на Второ Авеню, отблясъците го караха да примижава. Въпреки това му се струваше, че е тъмно, сякаш светлината бе ефирна повърхност, декор на театрална сцена. „На разсъмване пред нас се открива Арденският лес.“ Или някой датски замък. Или кухнята на Уили Ломан. В случая декорът бе Второ Авеню в Ню Йорк.

Да, нещо подобно, само дето зад кулисите нямаше гримьорни и складирани декори, само плътен мрак. Някакъв безкраен мъртъв свят, където Кулата на Роланд вече се бе сринала.

„Дано да греша — помисли си Еди. — Дано само да ми се струва заради шока от озоваването в Ню Йорк от миналото.“

Не му се вярваше обаче да греши.

— Как се озовахме тук? — обърна се към Джейк. — Нямаше врата… — Замълча, сетне добави обнадеждено: — Може би все пак е сън.

— Не. По-скоро е като пътуването в стъклената сфера. Само че този път няма сфера — отвърна Джейк, сетне му хрумна нещо: — Чу ли звъна? Мелодията? Точно преди да се озовем тук.

Еди кимна:

— Сякаш ме поглъщаше. Накара ме да се просълзя.

— Да. Точно така.

Ко подуши един пожарникарски кран. Еди и Джейк спряха и изчакаха дребосъка да вдигне крак и да остави подписа си на без съмнение препълнената вече дъска за обяви. Пред тях другият Джейк — Хлапе Седемдесет и седма — вървеше бавно и надничаше навсякъде. Приличаше на турист от Мичиган. Дори извиваше врат и се заглеждаше към покривите на небостъргачите — изглеждаше доста глуповато. Не че беше лошо, така момчето бе по-лесно за следене. Изведнъж Хлапе Седемдесет и седма изчезна.

— Къде отиде? За Бога, къде се дяна?

— Спокойно — ухили се Джейк (Ко повтори „Ойно!“). — Току-що влязох в книжарницата. „Манхатънски ресторант за мисълта“.

— Оттам си купил „Чарли Пуф-паф“ и книгата с гатанките.

— Да. — Лицето на Джейк се озари от възбудена усмивка. — Помниш ли колко се въодушеви Роланд, когато научи името на собственика?

Еди си спомняше. Собственикът на „Ресторант за мисълта“ се казваше Калвин Тауър.

— Побързай — настоя Джейк. — Искам да видя.

Не се налагаше да го подканят. Той също искаше да види.

4.

Джейк спря пред книжарницата. Усмивката му помръкна.

— Какво има? — попита Еди.

— Не знам. Струва ми се, че нещо е променено. Просто… толкова много неща се случиха от последния път, когато бях тук…

Гледаше черната дъска на витрината, която според Еди беше много удачна реклама. Приличаше на таблата, които човек може да види пред евтините ресторантчета.

СПЕЦИАЛИТЕТИ ЗА ДЕНЯ

От Мисисипи! Уилям Фокнър на тиган

С твърди корици: цена по договаряне

Антикварни копия с меки корици: 75 цента/бр.

От Мейн! Замразен Стивън Кинг

С твърди корици: цена по договаряне

Джобен формат: 75 цента/бр.

От Калифорния! Твърдо сварен Реймънд Чандлър

С твърди корици: цена по договаряне

С меки корици: 7 бр. за 5,00 $

Еди се загледа в магазина и видя другия Джейк — онзи, който нямаше тен и пронизителен поглед, застанал пред малка витрина с детски книжки. Вероятно съдържаща както „Деветнайсет класически приказки“, така и „Съвременните деветнайсет“.

„Стига — смъмри се той. — Това ти стана фикс-идея.“

Може би, но добрият стар Джейк Седемдесет и седма тъкмо се канеше да купи някоя от тези книжки, която по-късно щеше да промени на живота им — а вероятно и да ги спаси. По-късно щеше да умува за числото деветнайсет. Или изобщо да не се занимава с него, ако може да го избегне.

— Хайде — подкани спътника си. — Да влезем.

Момчето не помръдна.

— Какво има? Тауър няма да ни види, ако това те притеснява.

— Тауър не но какво ще стане, ако той ни види? Джейк посочи другия си „аз“, онзи, който тепърва щеше да се срещне с Гашър, Тик Так и старците от Ривър Кросинг. Тепърва щеше да се запознае с Блейн Моно и Рия от Кьос.

Джейк изпитателно погледна Еди:

— Ами ако аз мога да се видя?

Възможно беше. По дяволите, всичко бе възможно. Това обаче не променяше вътрешната убеденост на Еди.

— Мисля, че трябва да влезем, Джейк.

— Да… — Момчето въздъхна дълбоко. — И аз.

5.

Никой не ги видя. Еди с облекчение преброи двайсет и една книги на витрината, която бе привлякла вниманието на момчето. Само че Джейк взе двете, които искаше да купи — „Чарли Пуф-паф“ и гатанките, и останаха деветнайсет.

— Избра ли си нещо, момче? — попита някой.

Беше шишко с бяла риза. Седнали до мраморен барплот, сякаш взет от началото на века, трима старци пиеха кафе и похапваха сладкиши. Наблизо имаше шахматна дъска, по разположението на фигурите личеше, че се разиграва някаква партия.

— И онзи от края е Арон Дипно — прошепна Джейк. — Той ще ми разтълкува гатанката за Самсон…

— Шшт! — прекъсна го Еди.

Искаше да чуе разговора между Калвин Тауър и Хлапе Седемдесет и седма. Изведнъж това му се стори много важно… само защо беше толкова тъмно, по дяволите?

„Само че изобщо не е тъмно. Слънцето огрява източната страна на улицата, при отворени врати светлината прониква в целия магазин. Защо си въобразяваш, че е тъмно?“

Защото в магазина наистина беше тъмно. Слънчевата светлина, по-точно контрастът между светлина и мрак, само подчертаваше тъмнината. Неспособността да види мрака само влошаваше положението… ненадейно Еди осъзна нещо ужасно: тези хора бяха в опасност. Тауър, Дипно, Хлапе Седемдесет и седма. Вероятно дори той, от Средния свят Джейк, и Ко.

Всички.

6.

Джейк наблюдаваше как другото му, по-младо „аз“, с разширени от изненада очи се отдръпна от собственика на книжарницата. „Защото името му е Тауър — помисли си. — Това ме удиви. Не заради Роландовата Кула — тогава не знаех за нея, а заради снимката, която залепих на последната страница на тетрадката с есето.“

Беше сложил снимка на наклонената кула в Пиза, сетне я бе потъмнил с черен пастел.

Тауър го попита как се казва. Джейк Седемдесет и седма му каза, човекът пусна няколко шеги. Добронамерени шеги, типични за възрастните, които обичат деца.

— Здраво ръкостискане, друже — говореше Тауър. — Ръкуваш се като супер-герой от някой уестърн — като оня, дето пристига с гръм и трясък в Блек Форк, Аризона, прочиства града от всички мошеници, после продължава по пътя си. Нещо като романите на Уейн Д. Овърхолсър, да речем…

Джейк пристъпи към бившето си „аз“ (ситуацията му напомняше тъп телевизионен сериал), очите му се разшириха.

— Еди! — Още шепнеше, макар да знаеше, че хората в книжарницата не са в състояние да го…

Само дето може би грешеше. Спомни си жената, която бе повдигнала полата си, за да прескочи Ко. Калвин Тауър за миг извърна поглед към него, после продължи да говори с другия Джейк.

— Може би не ни виждат, но за всеки случай да внимаваме — прошепна Еди.

— Добре. Само погледни „Чарли Пуф-паф“, Еди!

Еди погледна и отначало не видя нищо освен самия Чарли, разбира се: Чарли с фар като око и наивна усмивка. Сетне вдигна вежди:

— Мислех, че „Чарли Пуф-паф“ е от Берил Еванс.

Джейк кимна:

— Аз също.

— Коя тогава е тази… — Еди се вгледа по-внимателно в книгата. — Коя е тези Клаудия-и-Инес Батчман?

— Нямам представа. Никога не съм я чувал.

7.

Един от старците стана и тръгна към тях. Тръпки побиха Еди, Джейк пребледня, Ко тихо изскимтя. Тук нещо определено не беше наред. В известен смисъл те наистина бяха загубили сенките си. Еди просто не знаеше как.

Хлапе Седемдесет и седма плати двете книги, размени още няколко реплики с книжаря. Разсмяха се на някаква шега. После тръгна към вратата. Еди понечи да го последва, но Джейк от Средния свят го хвана за ръката:

— Чакай! Другото ми „аз“ ще се върне.

— Не, да изчакаме навън.

Джейк се замисли, прехапа устни и кимна. Тръгнаха към вратата, другият Джейк наистина се върна. Двамата спряха и се отдръпнаха встрани. Книгата с гатанките бе отворена. Калвин Тауър, който се беше върнал при шахматната дъска, посрещна хлапето с приятелска усмивка:

— Размисли ли за кафето, каубой?

— Не, исках да попитам…

— Ще го попита за загадката на Самсон — прошепна Джейк от Средния свят. — Не е важно. Сега Дипно ще разкаже доста увлекателна история. Искаш ли да я чуеш?

— Ще мина без нея. Да тръгваме.

Излязоха. И макар че Второ Авеню изглеждаше все така странно, създавайки чувство за непрогледен мрак зад кулисите, зад самото небе, тук все пак бе по-добре, отколкото в „Ресторант за мисълта“. Поне бяха на въздух.

Джейк подхвърли:

— Да отидем на празния парцел между Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица. — Кимна към „двойника“ си и добави: — Той ще ни настигне.

Еди се помисли, сетне поклати глава.

Лицето на Джейк посърна:

— Не искаш ли да видиш розата?

— Естествено. Изгарям от желание да я видя.

— Тогава…

— Мисля, че имаме още работа тук. Не знам защо, но го чувствам.

Джейк — Хлапе Седемдесет и седма — бе оставил вратата на магазина отворена. Еди отново влезе. Арон Дипно обясняваше на момчето гатанката на Самсон, която по-късно щяха да зададат на Блейн Моно. Джейк от Средния свят отново загледа таблото пред входа („Уилиам Фокнър на тиган, Твърдо сварен Реймънд Чандлър“). Бърчеше чело, сякаш нещо го смущаваше. След секунда изтърси:

— Текстът също е променен.

— Как?

— Не помня предишния.

— Важно ли е?

Джейк се обърна към него — погледът му беше като на човек, преследван от призраци.

— Не знам — отвърна. — Това е поредната гатанка. Мразя гатанките!

Еди го разбираше. „Кога Берил не е Берил?“ — помисли си.

— Когато е Клаудия — изрече на глас.

— А?

— Нищо. По-добре се отдръпни, ако искаш да не се сблъскаш със себе си.

Джейк смаяно изгледа приближаващия се Джон Чеймбърс, после послуша съвета на Еди. Хлапе Седемдесет и седма тръгна по Второ Авеню с новите си книги в ръка. Джейк от Средния свят се усмихна тъжно:

— Спомних си нещо. Когато излизах от книжарницата, бях сигурен, че никога повече няма да стъпя тук. Значи съм сгрешил.

— Като се има предвид, че сме по-скоро призраци отколкото хора, не е много сигурно. — Еди го потупа по гърба. — А ако си забравил нещо важно, Роланд ще ти го напомни. Това поне му се удава.

Хлапето се усмихна облекчено. От личен опит знаеше, че Стрелеца умее да помага на хората да си спомнят забравени неща. Приятелят му Алан сигурно бе притежавал способността да чете мисли, а Кътбърт беше човекът с най-развито чувство за хумор в ка-тета им. Роланд обаче беше дяволски добър в хипнозата. Можеше да натрупа цяло състояние в Лас Вегас.

— Сега ще отидем ли при розата? — Джейк огледа подозрително Второ Авеню; улицата, която изглеждаше едновременно светла и мрачна. — Там вероятно е по-добре. Благодарение на розата всичко изглежда по-добре.

Еди тъкмо смяташе да отговори утвърдително, когато пред книжарницата на Калвин Тауър спря тъмносив линкълн. Паркира на забраненото място до пожарникарския кран, предните врати се отвориха. Когато видя кой слиза, Еди стисна рамото на Джейк.

— Ох. Човече, боли!

Еди не му обърна внимание. Стисна го още по-силно и прошепна:

— Боже! Всемогъщи Боже, какво става? Какво, по дяволите, става!

8.

Пребледня като мъртвец, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите. Джейк с мъка се освободи от хватката му. Еди понечи да посочи нещо, но сякаш силите го бяха напуснали, защото отпусна безпомощно ръка.

Мъжът, който слезе от дясната предна врата на линкълна, заобиколи колата, докато шофьорът отваряше задната врата откъм тротоара. Движенията им изглеждаха добре заучени, почти като стъпките на някакъв танц. Човекът, който слезе, носеше скъп костюм, който обаче не променяше факта, че непознатият е нисък и трътлест. Черната му коса беше започнала да се прошарва на слепоочията. Отгоре на всичко имаше пърхот, ако се съди по белите люспици, обсипали костюма на раменете му.

Наоколо сякаш изведнъж притъмня. Джейк вдигна глава, за да провери дали слънцето не се е скрило зад облак. То продължаваше да грее необезпокоявано, но на момчето му се стори, че е обкръжено с черен ореол, все едно беше изплашено око, очертано с черен молив.

На около петстотин метра от тях Джейк Седемдесет и седма зяпаше витрината на малък ресторант, наречен „При Пуф-паф“. Наблизо беше магазинът за плочи „Кулата на килата“, където щеше да си помисли: „Кулите вървят евтино днес.“ Ако бе погледнал назад, предишното му „аз“ щеше да види сивия линкълн… но той не поглеждаше. Умът на Хлапе Седемдесет и седма бе зает с мисли за бъдещето.

— Това е Балазар — прошепна Еди.

— Какво!

Еди сочеше трътлестия мъж, който спря, за да оправи скъпата си вратовръзка. Другите бяха застанали от двете му страни. Изглеждаха едновременно спокойни и нащрек.

— Енрико Балазар. Изглежда много млад. За Бога, почти на средна възраст!

— Седемдесет и седма е — напомни му Джейк. — Него ли сте убили с Роланд?

Еди му беше разказал за престрелката в клуба на Балазар през 1987 година, като бе спестил най-жестоките моменти. Онази част например, когато Кевин Блейк беше хвърлил главата на брат му в кабинета на Балазар, за да накара Еди и Роланд да се покажат. Хенри Дийн, големият мъдрец и непоправим наркоман.

— Да — отвърна Еди. — Него убихме. Шофьорът му е Джак Андолини. Беше известен като Стария грозник. Влезе заедно с мен в заведението малко преди престрелката.

— Роланд е убил и него, нали?

Еди кимна. Беше по-лесно, отколкото да обяснява как Андолини бе умрял ослепен и с разкъсано лице под щипките на гигантските омари.

— Другият телохранител е Джордж Бионди по прякор Големия нос. Лично го убих. Ще го убия. След десет години — прошепна. Изглеждаше така, като че всеки миг ще припадне.

— Добре ли си? — разтревожено попита хлапето.

— Да. Ще се стегна, не бери грижа.

Бяха се отдръпнали от вратата на книжарницата. Ко клечеше в краката на момчето. Другият Джейк бе изчезнал.

„Сигурно вече тичам — помисли си хлапето. — Може би дори прескачам количката на раздавача. Тичам към закусвалнята, защото съм сигурен, че това е пътят за връщане в Средния свят. Пътят към него.“

Балазар погледна отражението си във витрината до таблото със „Специалитетите на деня“, пооправи косата си и влезе. Андолини и Бионди го последваха.

— Корави копелета — отбеляза Джейк.

— Най-коравите — кимна Еди.

— От Бруклин.

— Да.

— Какво правят корави копелета от Бруклин в една манхатънска книжарница?

— Мисля, че сме тук, за да разберем. Заболя ли те, когато те стиснах?

— Нищо ми няма. Само дето никак не ми се влиза в книжарницата.

— И на мен. Давай!

Двамата се върнаха в „Ресторант за мисълта“.

9.

Животинчето последва Джейк и заскимтя. Звукът беше дразнещ, но хлапето разбираше защо се тревожи Ко. В книжарницата сякаш миришеше на страх. Дипно седеше до дъската за шах и наблюдаваше враждебно Калвин Тауър и новодошлите, които не приличаха на запалени читатели, търсещи първи издания с автограф от автора. Другите старци на големи глътки допиха кафетата си, все едно изведнъж са си спомнили важни ангажименти.

„Страхливци — помисли си презрително Джейк. — Долни страхливци. Напредналата възраст ги извинява донякъде, но не напълно.“

— Искаме да обсъдим два проблема, господин Торън — заговори Балазар бавно и спокойно, без следа от акцент. — Предлагам да отидем в кабинета ви…

— Нямам какво да обсъждам с вас — прекъсна го книжарят, без да откъсва поглед от Андолини. Джейк се досещаше защо. Джак Андолини напомняше на превъртял главорез от филм на ужасите.

— След петнайсети юли може да има какво да обсъждаме — продължи Тауър.

— Може, но едва тогава. Предполагам. Ако желаете. — Той се усмихна, за да покаже, че подхожда отговорно по въпроса. — Сега обаче не виждам смисъл. Юни още не е дошъл. И за ваше сведение, не се казвам…

— Не виждал смисъл — измърмори Балазар.

Погледна Андолини, сетне онзи с големия нос. Вдигна и отпусна ръце, сякаш да попита: „Какво им става на тези хора?“

— Джак? Джордж? Дадох на този човек чек, на който бе изписана единица с пет нули, а той не виждал смисъл да разговаряме.

— Не е за вярване — съгласи се Бионди.

Андолини мълчеше и се взираше в Калвин Тауър; мътните кафяви очички под изпъкналото му чело приличаха на злобни зверчета, надничащи от входа на пещера. Джейк предположи, че с такова лице човек няма нужда да говори много, за да постигне своето.

— Аз искам да разговарям с теб — рече Балазар; говореше спокойно, но гледаше заплашително Тауър. — Защо ли? Защото моите шефове в тази сделка искат да говоря с теб. Това е достатъчно основателна причина. И знаеш ли какво? Мисля, че можеш да ми отделиш пет минути, за да заслужиш стоте бона. Не смяташ ли?

— Стоте хиляди ги няма — кисело промърмори Тауър. — Сигурен съм, че шефовете ти го знаят.

— Това не ме засяга. Парите ти са дадени. Мен ме интересува дали ще ни ги върнеш. Ако не, трябва да веднага да си изясним нещата още сега пред всички.

„Всички“ бяха Арон Дипно, един скункс и двама нюйоркчани-изгнаници, оставащи невидими за хората в книжарницата. Приятелите на Дипно бяха дезертирали като долни страхливци. Тауър отново се опита да се измъкне:

— Нямам друг продавач. Наближава обяд и по това време обикновено имаме доста клиенти…

— Оборотът на този магазин не надвишава петдесет долара на ден — намеси се Андолини. — Всички го знаем, господин Торън. Ако наистина се опасявате, че ще пропуснете големите продажби, нека той да застане на касата за няколко минути.

За миг Джейк си помисли, че Стария грозник има предвид Джон Чеймбърс (Джейк). Сетне си даде сметка, че Андолини посочва Дипно. Тауър (или Торън) се примири:

— Арон? Ще ме заместиш ли?

— Ако ти си съгласен — отвърна Дипно; изглеждаше разтревожен. — Сигурен ли си, че искаш да разговаряш с тези хора?

Бионди го изгледа заплашително. Старецът се държеше удивително смело. Необяснимо защо Джейк се почувства горд от поведението му.

— Да — увери го Тауър. — Да, всичко е наред.

— Не бой се, няма да отнемем девствеността на задника му — захили се Бионди.

— Внимавай какво говориш, намираме се в храм на писмеността — смъмри го Балазар, но се ухили цинично. — Хайде, Торън. Да си побъбрим.

— Не се казвам така! Законно се прекръстих на…

— Няма значение. — Балазар потупа Тауър по ръката.

Джейк още не можеше приеме, че всичко това… цялата тази мелодрама… се разиграва, след като той бе напуснал магазина с две нови книги (нови поне за него). Че това се случва зад гърба му.

— Твърдоглавецът си остава твърдоглавец, нали шефе? — ухили се Бионди. — Типичен холандец. Няма значение как му е името.

— Ако пожелая да заговориш, Джордж, ще ти кажа точно какво искам да чуя от устата ти — сряза го Балазар. — Ясен ли съм?

— Добре — измърмори Бионди, после явно реши, че не е прозвучал достатъчно ентусиазирано, и добави: — Да! Разбира се.

— Хубаво.

Балазар хвана Тауър под ръка и го поведе към задната част на магазинчето. Там бяха струпани купища книги; носеше се тежък мирис на милион прашни страници. Спряха пред врата с надпис „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Тауър извади връзка ключове, които издрънчаха, докато търсеше онзи за помещението.

— Ръцете му треперят — промърмори Джейк.

Еди кимна:

— Ако бях на негово място, и моите щяха да треперят.

Тауър намери ключа, който търсеше, отключи вратата. Отново погледна тримата си посетители — корави мъже от Бруклин — и ги пусна да влязат в стаята. Вратата се затвори, резето щракна — едва ли Тауър го беше дръпнал.

Джейк погледна в изпъкналото огледало в ъгъла на магазина. Дипно вдигна телефона до касата, замисли се, върна слушалката на вилката.

— Какво ще правим сега? — попита Джейк.

— Ще пробвам един трик — отвърна Еди. — Видях го в някакъв филм. — Застана пред заключената врата и намигна на момчето. — Готов съм. Ако не направя друго, освен да си цепна главата, можеш да ме наречеш глупак.

Преди Джейк да го попита за какво говори, спътникът му се хвърли към вратата. Затвори очи и стисна зъби като човек, който очаква силен удар.

Само че не се блъсна в дървения плот, а мина през него. Единият му крак остана за миг от външната страна, сетне и той изчезна. Чу се тихо шумолене като от прокарване на ръка по груба дървена повърхност. Джейк се наведе и вдигна Ко.

— Затвори очи.

— Очи — повтори зверчето и продължи до го гледа с безмълвно обожание.

Джейк стисна клепачи, животинчето стори същото. Момчето решително пристъпи към служебната врата. За миг го обгърна мрак, усети миризма на дървесина. В главата му отново прозвуча онзи обезпокоителен звън. В следващия момент се озова от другата страна.

10.

Складът беше много по-голям, отколкото бе очаквал, и претъпкан с книги. Някои от купчините, подпрени отстрани с по две изправени греди, бяха по три-четири метра високи. Между тях криволичеха тесни проходи. В два от тях Джейк видя подвижни платформи, напомнящи рампите за достъп до самолетите на по-малките летища. Миризмата на стара хартия бе още по-силна, почти нетърпима. От тавана лампи с матови абажури хвърляха оскъдна жълтеникава светлина. Сенките на Тауър, Балазар и двамата биячи се кривяха зловещо по стената. Книжарят заведе посетителите си в един ъгъл, изпълняващ функцията на кабинет: имаше бюро с пишеща машина, три картотечни шкафа, на стената беше закачен стар календар. На страницата за май бе изобразен някакъв мъж от деветнайсети век, когото Джейк не познаваше… не, познаваше го. Робърт Браунинг. Беше го цитирал в заключителното си есе.

Тауър седна на стола си и веднага съжали, че го е направил. Джейк му съчувстваше. Начинът, по който останалите трима се надвесиха около него, вероятно никак не беше приятен. Сенките им затанцуваха по стената като зли духове.

Балазар извади от джоба си лист хартия, разгъна го върху бюрото:

— Това познато ли ти е?

Еди пристъпи напред, но Джейк го дръпна:

— Не се приближавай! Ще те усетят!

— Не ме интересува. Трябва да видя какво има на листа.

Тъй като не се сещаше нещо по-умно, Джейк го последва. Ко се размърда в ръцете му и изскимтя. Джейк му изшътка и животинчето примигна обидено.

— Извинявай, приятел, но трябва да пазиш тишина. Дали предишното му „аз“ от 1977 година бе все още на празния парцел? Там Джейк се беше ударил и бе изпаднал в безсъзнание. Това беше ли се случило вече? Нямаше смисъл да умува. Еди беше прав. Не му се нравеше, но знаеше, че е вярно: те трябваше да са тук, не там, трябваше да видят какво пише на листа, който Балазар показваше на Тауър.

11.

Еди едва бе прочел първите няколко реда, когато Джак Андолини процеди:

— Шефе, тая работа не ми харесва. Имам кофти усещане.

Балазар кимна:

— И аз. Има ли някой друг тук, господин Торън?

Говореше спокойно и учтиво, но предпазливо заоглежда помещението, преценяваше възможните скривалища.

— Не — отвърна Тауър. — Ако не броим котарака Серджо. Предполагам, че се навърта наоколо…

— Това не е магазин — прекъсна го Бионди, — а бездънна яма, в която парите ни потъват. Дори шикозен дизайнер ще се затрудни да поддържа такова голямо нещо, а той… книжарница, моля ви се. Човече, кого си мислиш, че заблуждаваш?

„Себе си — помисли си Еди. — Заблуждава себе си.“

Сякаш извикан от тези мисли, ужасният звън се възобнови. Мафиотите в склада на Тауър не го чуха, но Джейк и Ко го доловиха; пролича по смутените им лица. Изведнъж в и без това мрачното помещение притъмня.

„Скоро се връщаме — рече си Еди. — Исусе, връщаме се! Само не преди…“

Приведе се между Андолини и Балазар, нехаейки, че двамата мъже се оглеждаха подозрително. Интересуваше се само от документа. Някой бе наел Балазар да принуди Тауър (или Торън) да го подпише, после да го пъхне под носа му. В повечето случаи за такава задача „Кръстника“ би се задоволил да изпрати двама от биячите си — които наричаше свои „джентълмени“. Тази обаче явно бе достатъчно важна, за да дойде лично. Еди искаше да разбере защо.

ДОГОВОР

Настоящият документ е договор, от една страна, между г-н Калвин Тауър, жител на щата Ню Йорк, собственик на празен парцел, регистриран като парцел №298 в участък №19, намиращ се…

Звънът прокънтя в главата му и го накара да потрепери. Този път бе по-силен. Мракът се сгъстяваше. Тъмнината ги заливаше. Можеше да ги отнесе и това го ужасяваше. Можеше да ги удави и това щеше да е още по-зле — да се удавиш в мрак сигурно бе ужасна смърт.

Ами ако имаше и разни същества в мрака? Гладни същества като пазача?

„Има. — Това бе гласът на Хенри. Чуваше го за пръв път от почти два месеца. Представи си Хенри, застанал зад него и ухилен глуповато като типичен наркоман, с кръвясали очи и жълти, немити зъби. — Знаеш, че има. Когато чуеш звъна, трябва да се чупиш, брато, както, струва ми се, добре знаеш.“

— Еди! — изкрещя Джейк. — Връща се! Чуваш ли го?

— Хвани се за колана ми.

Еди се вгледа в листа в ръцете на Тауър. Балазар, Андолини и Големия нос още се озъртаха. Бионди дори бе измъкнал пистолета си.

— Твоят?… — Не бива да се разделяме — промърмори.

Музиката се усили до нетърпимост, той изстена. Буквите на документа се размазаха пред погледа му. Той присви очи и отново зачете:

… регистриран като парцел #298 в участък #19, намиращ се в Манхатън, град Ню Йорк, на 46-та улица и 2-ро Авеню; и, от друга, „Сомбра Корпорейшън“, регистрирана в щата Ню Йорк. Днес, 15 юли 1976 година, „Сомбра“ изплаща безвъзмездно сумата от 100 000,00 долара на Калвин Тауър, свидетелство, за което е този договор. В замяна Калвин Тауър се задължава да не…

Петнайсети юли 1976, преди по-малко от година.

Еди почувства, че тъмнината ги обгръща, и се помъчи да запечати в съзнанието си останалата част от документа. Ако успееше да прочете достатъчно, може би щеше да разбере значението на всичко това.

„Ако звънът не ме подлуди — помисли си. — Ако съществата в мрака не ни изядат на връщане.“

— Еди!

Джейк явно бе уплашен до смърт. Еди не му обърна внимание.

… Калвин Тауър се задължава да не продава, дава под наем или обременява имота с други тежести за период от една година, считано от днес до 15 юли 1977 година. „Сомбра Корпорейшън“ получава предимство при евентуалното закупуване на споменатия имот. През този период Калвин Тауър се задължава да запази и защитава с всички средства интересите на „Сомбра корпорейшън“ в споменатия имот и да не обременява имота с договорни или други тежести…

Имаше и още, но звънът бе ужасен, разкъсващ. За миг Еди осъзна — по дяволите, видя — колко е изтънял светът. Вероятно всички светове. Изтънял и износен като собствените му дънки. Успя да прочете един последен пасаж от договора:

„… ако тези условия бъдат спазени, ще получи правото да продаде или прехвърли по друг начин имота на «Сомбра» или трети страни.“

Сетне буквите изчезнаха, всичко изчезна, потъна в черен вихър. Джейк стискаше колана на Еди с една ръка, а Ко с другата. Ко лаеше гръмко, в миг на объркване Еди си представи Дороти, носеща се с торнадото към страната на Оз.

В мрака наистина имаше разни същества: огромни сенки с фосфоресциращи очи, каквито могат да се видят във филмите за изследването на най-дълбоките бездни на океанското дъно. Само че във филмите изследователите винаги се намираха в стоманени подводни камери, докато двамата с Джейк…

Звънът заплашваше да пръсне главите им. Еди се чувстваше, сякаш си удряше главата в камбаните на „Биг Бен“, когато отмерват полунощ. Крещеше, без да чува собствения си глас. После всичко изчезна — Джейк, Ко, Средният свят — и той се понесе някъде отвъд звездите и галактиките.

— Сузана! — изкрещя. — Къде си, Сюз?

Не получи отговор. Имаше само мрак.