Стивън Кинг
Вълците от Кала (3) (Тъмната кула V)

ПЪРВА ГЛАВА
Отражение върху водата

1.

„Времето е отражение върху водата“ — гласеше една древна поговорка, популярна в далечния Меджис. Еди Дийн никога не бе стъпвал там.

Е, в известен смисъл беше. Една нощ Роланд бе пренесъл четиримата си спътници — Еди, Сузана, Джейк и Ко — в Меджис на магистрала 70, в един несъществуващ Канзас. Същата нощ им разказа за Сюзан Делгадо, първата му любов. Може би единствената. И как я бе загубил.

Поговорката може би е била вярна, когато Роланд е бил момче като Джейк Чеймбърс, но според Еди тя важеше с още по-голяма сила сега, когато светът се сриваше с главоломна скорост. Роланд им беше казал, че в Средния свят дори на такива основни неща като стрелките на компаса вече не може да се вярва; онова, което днес се намираше на югозапад, утре можеше да е на юг, колкото и безумно да звучеше. Времето също се беше превърнало в разтегливо понятие. Имаше дни, които със сигурност продължаваха четирийсет часа, следвани от още по-дълги нощи (като онази, когато Роланд ги пренесе в Меджис). Друг път още по обяд му се струваше, че вече вижда настъпващия от запад мрак. Понякога се питаше дали времето не се е загубило.

Бяха се измъкнали (по-точно — изгатанчили) от Луд с влака Блейн Моно. „Блейн Влака мамата си трака“ — бе рекъл няколко пъти Джейк, но това беше твърде меко казано; еднорелсовият бе абсолютно побъркан. Еди го беше убил с анти-логика („Бива си те за това, сладурче“ — го бе похвалила Сузана) и те се пренесоха в една Топека, доста различна от аналогичния град в света на Еди, Сузана и Джейк. Което беше прекрасно, защото в този свят — където професионалният бейзболен отбор на Канзас Сити се наричаше „Монарсите“, „Кока-кола“ носеше името „Ноз-а-ла“, а най-големият японски производител на коли бе „Такура“, не „Хонда“ — върлуваше някакво подобие на чума, която мореше всичко живо. „Затова седи си в новата «Такура Спирит» и карай“ — мислеше си Еди.

През тези перипетии ходът на времето му се струваше в границите на нормалното. През голяма част от пътуването той бе уплашен до смърт — предполагаше, че всички са чувствали същото освен може би Роланд, но да, всичко изглеждаше реално и ясно. Не беше почувствал, че времето му се изплъзва, дори когато с куршуми в ушите вървяха по магистрала 70, гледаха застиналите автомобили и слушаха бученето на нещо, наречено от Роланд „изтъняване“.

Обаче след като в стъкления дворец се сблъскаха със стария познайник на Джейк, Тик Так, и стария познайник на Роланд (Флаг… или Мартен… или може би Мерлин), времето се промени.

„Не веднага — размишляваше Еди. — Влязохме в онова проклето розово кълбо… видяхме как Роланд по погрешка убива майка си…, а когато се върнахме…“

Да, тогава бе станало. Бяха се събудили на една морава на петдесетина километра от Зеления дворец. Все още го виждаха, но всички разбираха, че вече е в друг свят. Някой — или нещо — ги беше пренесъл над или през изтъняването, за да ги върне на Пътя на Лъча. Който или каквото го беше направило, бе проявило достатъчно предвидливост, за да приготви на всеки обяд с по кутия „Ноз-а-ла“ и познатите им бисквити „Киблър“ с формата на елфи.

На едно дърво висеше бележка от единственото същество, което Роланд бе пропуснал да убие в палата: „Отречи се от Кулата. Последно предупреждение.“ Смешно. Роланд по-скоро щеше да убие домашния скункс на Джейк и да го изпече на шиш, отколкото да се отрече от Кулата. Никой от тях нямаше да се отрече от Тъмната кула на Роланд, за нищо на света. С Божията помощ щяха да вървят към нея до края.

— Има още няколко часа до мръкване — бе отбелязал Еди в деня, когато намериха предупредителната бележка на Флаг. — Искате ли да ги използваме?

— Да — бе отговорил Роланд от Гилеад. — Да ги използваме.

Така и сториха. Тръгнаха по Пътя на Лъча през безкрайни ниви, разделени с ивици от бодливи храсталаци. Хора не се виждаха никъде. Времето оставаше облачно. Тъй като следваха Пътя на Лъча, облаците над тях понякога се разкъсваха и сред тях надничаха късчета синьо небе, но никога за дълго. Една нощ се изясни достатъчно, за да видят пълната луна, върху която ясно личеше едно лице, изкривено от гадната подигравателна усмивка на Пласьора. Роланд предполагаше, че е късно лято, но на Еди му се струваше, че сезоните са се слели и объркали. Тревата бе пожълтяла, а на места напълно изсъхнала, дърветата (малкото, които виждаха) бяха голи, бодливите храсти — покафенели. Имаше много малко дивеч, за пръв път след напускането на гората на Шардик, мечока киборг, им се случваше с дни наред да си лягат гладни.

Никое от тези премеждия обаче не изнервяше Еди както чувството за безвремие — без часове, без дни, без седмици, без сезони, за Бога. Според луната можеше да е лято, но светът изглеждаше като през първите седмици на ноември, заспал вече зимния си сън. Според Еди времето се владееше до голяма степен от външни събития. Когато ти се случват много интересни неща, то сякаш тече по-бързо. Ако не се занимаваш с друго освен с обичайните досадни глупости, то забавя ход. А когато не се случва абсолютно нищо, времето сякаш си взима отпуска. Вдига си чукалата и отива на море. Звучи странно, но е вярно. „Наистина ли абсолютно нищо не се случваше?“ — размишляваше той (а когато нямаш друго за вършене, освен да буташ инвалидната количка на Сузана сред досадните ниви, време за размишления — колкото искаш). Единственото по-интересно след завръщането им от Кълбото бе така нареченото от Джейк „мистериозно число“, а и то се оказа пълна скука. На гарата в Луд трябваше да отговорят на една гатанка, за да се доберат до Блейн, и Сузана предположи, че мистериозното число е останало оттам. Еди изобщо не беше убеден в правотата и, но все пак това бе само теория.

И наистина, какво толкова може да му е специалното на числото деветнайсет? Мистериозно число, как не! Като помисли, Сузана изтъкна, че деветнайсет е просто число и по това поне приличаше на онези, с чиято помощ бяха отворили вратите към Блейн. Еди отбеляза, че то е единственото, което стои между осемнайсет и двайсет при всяко броене. Джейк се засмя и му каза да престане с майтапите. Еди, който седеше до огъня и дереше един заек (после щеше да го прибере в торбата при котката и кучето), му се сопна да спре да се присмива на единствения си талант.

2.

След пет-шест седмици по Пътя на Лъча се натъкнаха на два коловоза, останали от някогашен път. Не следваха посоката им, но Роланд тръгна по тях, като изтъкна, че вероятно са успоредни на Лъча. Еди се надяваше, че сега ще се измъкнат от влудяващото безвремие, но грешеше. Пътят водеше към върха на било, осеяно със стъпаловидно подредени ниви. Като превалиха билото и заслизаха от другата му страна, се озоваха в тъмна гора. „Почти като в приказките“ — замисли се Еди, когато навлязоха сред сенките. На втория ден (а може би на третия… или на четвъртия) Сузана уби едно еленче, месото му им се услади, след като дни наред се хранеха само с питки. В гората обаче нямаше нито орки, нито тролове, нито елфи. Нямаше и елени.

— Всеки миг очаквам да видя къщичка от шоколад — измърмори Еди, намеквайки за приключенията на Хензел и Гретел в омагьосаната гора.

Вече няколко дни си проправяха път между огромните вековни дървета. А може би беше повече от седмица. Единственото сигурно бе, че още се движеха сравнително близо до Пътя на Лъча. Виждаха го в небето… и го чувстваха.

— За каква къщичка говориш? — попита Роланд. — Ако е приказка, искам да я чуя.

Разбира се, че ще иска. Умираше за приказки, особено, ако започваха с „Имало едно време, когато всички живеели в гората.“ Начинът му на слушане обаче бе малко странен. Какво ти странен, направо шантав. Веднъж Еди го сподели със Сузана и тя го определи съвсем точно, както често ставаше. Тя имаше таланта на поетите да изразяват чувствата с думи.

— Защото не слуша с широко отворени очи като децата, преди да си легнат — обяви. — А ти очакваш точно това, сладкишче.

— А той как слуша?

— Като антрополог — отвърна тя, без да се замисли. — Като учен, изучаващ някаква странна култура по легендите и митовете и.

Права беше. И ако начинът на слушане на Роланд смущаваше Еди, то вероятно бе, защото в сърцето си чувстваше, че ако някой ще слуша разказите на другите като учен, това би трябвало да са той, Сузана и Джейк. Защото идваха от много по-развита цивилизация. Нали?

Във всеки случай четиримата откриха, че много приказки от двата свята си приличат. Роланд знаеше една, озаглавена „Сънищата на Даяна“, наподобяваща „Момичето и тигъра“, която и тримата прокудени от дома нюйоркчани бяха чели като деца. Легендата за господаря Пърт приличаше на библейската история за Давид и Голиат. Роланд бе слушал много разкази за Исус Човека, умрял на кръста за изкупление на всички човешки грехове, и беше казал на спътниците си, че Исус имал много последователи в Средния свят. Много песни също бяха еднакви. „Безгрижна любов“ бе една от тях. Друга такава беше „Хей, Джуд“, макар че в света на Роланд започваше с „Хей, Джуд, да не си луд?“

Еди отдели поне час, за да разкаже на Роланд за Хензел и Гретел, като почти, без да се замисля, представи злата вещица като Рия от Кьос. Когато стигна до момента с угояването на децата, той не издържа и попита:

— Тази не я ли знаеш? Някаква версия?

— Не — отвърна Роланд, — но ми харесва. Продължавай, моля те.

Еди продължи до края, който задължително беше „И заживели щастливо до края на дните си.“ Стрелеца кимна:

— Никой не заживява щастливо до края на дните си, но ние оставяме децата си да го разберат сами, нали?

— Дааа — съгласи се Джейк.

Ко, който припкаше по петите на момчето и го гледаше с безмълвно обожание, повтори, подражавайки на провлачената интонация на Джейк:

— Дааа.

Еди постави ръка на рамото на Джейк:

— Жалко, че не си в Ню Йорк, хлапе. Там вече да са те пратили при психиатър. Щеше да обсъждаш тези проблеми с родителите си. Щеше да стигнеш до сърцевината на неосъзнатите си терзания. Може би щеше да разполагаш и със свястна дрога. Риталин или нещо подобно.

— Като те слушам, предпочитам да съм тук — измърмори Джейк и сведе очи към Ко.

— Да. Разбирам те.

— На това значи му викат „приказки“ — размишляваше на глас Роланд.

— Да.

— Ама то във всичко има приказване.

— Така е — съгласи се Еди. — Това е названието на жанра. В нашия свят има детективски разкази… научна фантастика… приключенски истории… приказки. Чаткаш ли?

— Да. Хората във вашия свят винаги ли искат само една есенция в историите, които слушат? Само един вкус в устата си?

— Май е така — намеси се Сузана.

— Никой ли не яде миш-маш?

— Понякога на вечеря — отбеляза Еди, — но когато е за забавление, ние наистина предпочитаме само по един вид есенция и не смесваме храните. Въпреки че казано по този начин, може би изглежда скучничко.

— Колко приказки, казваш, че има?

Без колебание — и със сигурност, без да са се наговорили — Еди, Сузана и Джейк едновременно изрекоха една и съща дума:

— Деветнайсет!

След малко Ко също повтори с хрипливия си глас:

— Девет-найсет!

Спогледаха се и се разсмяха, защото „деветнайсет“ се бе превърнало в дежурния им лаф. Ала в смеха им се долавяше смущение, защото тази история с деветнайсетицата започваше да изглежда адски шантаво. Еди бе издълбал числото върху последната си дървена фигурка като запазена марка: „Заповядайте, драги клиенти. Купете си новия продукт на фирма «Деветнайсет».“ Сузана и Джейк бяха признали, че са носили дървата за лагерния огън в наръчи от по точно деветнайсет съчки. Никой от двамата не можеше да каже защо, просто им се беше сторило най-удачно.

На сутринта Роланд ги накара да спрат и посочи нагоре — на фона на небето разкривените клони на едно старо дърво образуваха фигура като цифрите на числото деветнайсет. Нямаше съмнение. Всички го видяха, но Роланд го бе забелязал пръв.

Въпреки това Стрелеца, който вярваше в предзнаменования и поличби, както Еди бе вярвал в електрическите крушки и триволтовите батерии, се стремеше да омаловажи внезапната мания на ка-тета за това число. Твърдеше, че са се сближили и затова мислите, навиците и натрапчивите им идеи се предават помежду им като хрема. Предполагаше, че до известна степен Джейк улеснява този процес.

— Ти имаш излъчване, момче. Не знам дали е силно като при стария ми приятел Алан, но в името на боговете, вярвам, че е така.

— Не те разбирам — намръщи се Джейк.

Еди разбираше — поне до известна степен — и предполагаше, че един ден и Джейк ще разбере. Ако времето възвърне нормалното си темпо.

В деня, в който Джейк донесе хлебните топчета, времето се върна в обичайното си русло.

3.

Бяха спрели за обяд (еленското месо и бисквитите „Киблър“ бяха далечен спомен, отново трябваше да се хранят с безвкусните питки). Еди забеляза, че Джейк го няма, и попита Стрелеца къде е отишъл.

— Изостана преди около едно колело — отвърна Роланд и посочи пътя с двата останали пръста на дясната си ръка. — Няма нищо тревожно. Ако имаше, щяхме да го почувстваме.

Роланд погледна питката си и отхапа равнодушно. Еди понечи да каже нещо, но Сузана го изпревари:

— Ето го. Хей, захарче, какво намери?

Ръцете на Джейк бяха пълни с кръгли предмети с размерите на топки за тенис. Само че тези не можеха да подскачат, защото имаха малки рогца. Когато хлапето се приближи, Еди ги подуши. Ухаеха прекрасно — на пресен хляб.

— Сигурно са ядливи — отбеляза Джейк. — Миришат на пресния хляб, който майка ми и госпожа Шоу, икономката, купуваха от „Забарс“. — Погледна Еди и Сузана и леко се усмихна: — Вие знаете ли „Забарс“?

— Разбира се — отвърна Сузана. — Най-вкусните лакомства, ммм. Тези наистина миришат чудесно. Нали още не си ги опитал?

— Не съм, разбира се. — Джейк погледна въпросително Роланд.

Стрелеца сложи край на колебанията им, като взе едно топче, откъсна рогцата му и отхапа.

— Хлебни топчета — обясни. — Не съм виждал такива от боговете знаят колко време. Прекрасни са. — Сините му очи заблестяха. — Не яжте рогцата. Не са отровни, но са много кисели. Можем и да ги изпържим, ако е останала еленска мас. Така вкусът им става почти като на месо.

— Бива — съгласи се Еди. — Гощавайте се. Аз обаче не смятам да опитвам тези гъби.

— Не са никакви гъби — поправи го Роланд. — По-скоро вид боровинки.

Сузана взе едно топче, отхапа малко парче, после — по-голямо.

— Не са за изпускане, захарче. Един приятел на баща ми, Поп Моуз, би казал: „Екстрааа.“

Тя взе друго топче от Джейк и прокара пръст по нежната му повърхност.

— Може би — заупорства Еди, — но веднъж четох в една книга, май се казваше „Записки от мрачния замък“, за една откачалка, която отровила цялото си семейство с такива неща. — Наведе се над Джейк, вдигна вежди и разкриви уста в, както се надяваше, зловеща усмивка. — Отровила ги и те издъхнали в ужасни МЪ-КИ!

Еди се изтърколи от дънера, на който седеше, и започна да се гърчи сред шумата и боровите иглички, като правеше ужасни гримаси и издаваше сподавени звуци. Ко затича в кръг около него и тревожно заповтаря името му.

— Стига! — нареди Роланд.

— Къде ги намери, Джейк?

— Там. На една поляна, която видях от пътеката. Пълно е. А пък ако ви се яде месо… а на мен много ми се яде… има следи от всякакви животни. Има много пресни фъшкии. — Той се вгледа изпитателно в лицето на Роланд. — Много… пресни… фъшкии. Изрече последните думи бавно, сякаш говореше с някого, който не разбира много добре езика му. По устните на Роланд заигра тънка усмивка:

— Кратко, но ясно. Какво те тревожи, Джейк?

Момчето отговори, почти, без да движи устни:

— Някакви хора ме наблюдаваха. — Замълча, сетне добави: — И сега ни гледат.

Сузана взе едно топче, огледа го, сетне го приближи до лицето си, сякаш искаше да го помирише. — Назад по пътеката, по която дойдохме ли? — попита. — Отдясно?

— Да.

Еди вдигна юмрук пред устата си, сякаш да се изкашля, и прошепна:

— Колко?

— Струва ми се, четирима.

— Петима — намеси се Роланд. — Може би шестима. Една жена. И едно момче, не по-голямо от Джейк.

Момчето го изгледа удивено.

— От колко време са тук? — поинтересува се Еди.

— От вчера. Идват от изток и ни изпревариха.

— Защо не ни каза? — попита Сузана. Говореше натъртено, без да си дава труд да закрива уста.

Роланд я погледна лукаво:

— Интересно ми беше кой от вас ще ги подуши пръв. Всъщност бях готов да заложа на теб, Сузана.

Тя го изгледа хладно и запази мълчание. Погледът и напомни на Еди за Дета Уокър, радваше се, че не е насочен към него.

— Какво ще правим? — попита Джейк.

— Засега нищо.

Това явно не се хареса на момчето.

— Ами ако са като ка-тета на Тик Так? Гашър, Хутс и останалите?

— Не са.

— Откъде знаеш?

— Защото щяха вече да са ни нападнали и да са станали храна за мухите.

Никой не се сещаше за аргументи срещу това твърдение, затова пак тръгнаха. Пътят се виеше под дебелите сенки на вековните дървета. След двайсетина минути Еди чу стъпките на преследвачите им (или наблюдателите им): пращене на клонки, шумолене, веднъж дори тих шепот. „Непохватници“, както ги наричаше Роланд. Еди се ядосваше, че толкова дълго не ги е усетил, и се почуди с какво си изкарват прехраната тези непрокопсаници. Ако беше със следене и дебнене, сигурно гладуваха.

Макар да не го осъзнаваше, до голяма степен бе станал част от Средния свят, но все още измерваше разстоянието в километри, не в колела. Доколкото можеше да прецени, бяха изминали двайсетина километра от мястото, на което Джейк намери хлебните топчета, когато Роланд обяви край на прехода за деня. Спряха на средата на пътя, както правеха след влизането си в гората; така опасността някоя искра от лагерния огън да запали околните дървета бе най-малка.

Еди и Сузана събраха голяма купчина сухи клони, а Роланд и Джейк устроиха лагера и се заеха да режат топчетата. Сузана обикаляше без затруднение между дърветата с инвалидната си количка и събираше съчките в скута си. Еди се приближи, като си тананикаше тихо.

— Погледни наляво, захарче — рече тя.

Той погледна и видя далечен оранжев отблясък. Огън.

— Не са много опитни, а? — отбеляза.

— Не. Всъщност малко ми е жал за тях.

— Имаш ли представа какво са намислили?

— Не, но смятам, че Роланд е прав. Те ще ни кажат сами, когато му дойде времето. А може да решат, че не сме интересни и да се ометат. Хайде, да се връщаме.

— Един момент. Той вдигна още една клонка, замисли се, сетне взе друга. — Добре, да тръгваме.

По пътя към огъня Еди преброи съчките, които бе събрал, после онези в скута на Сузана. Все по деветнайсет.

— Хей, знаеш ли какво стана? — Тя го погледна в очакване. — Времето отново тече.

Сузана не го попита какво има предвид. Просто кимна.

4.

Еди не устоя дълго на хлебните топчета; ухаеха толкова апетитно, докато цвърчаха в еленовата мас, която хитрецът Роланд бе скътал в кожената си чанта. Еди сложи своя дял в една от очуканите чинии, които бяха намерили в горите на Шардик, и опита лакомството.

— По-вкусни са от омар — обяви, но си спомни морските чудовища, които бяха откъснали пръстите на Роланд. — Исках да кажа — по-вкусни от сандвичите в „Нейтънс“. Извинявай, че ти се подиграх, Джейк.

— Няма нищо — кимна момчето. — Твоите подигравки никога не са прекалено жестоки.

— Да ви предупредя за още нещо — рече Роланд с усмивка (напоследък много често се усмихваше), но със сериозен тон. — Тези топчета понякога причиняват много реалистични сънища.

— Искаш да кажеш, че ще се надрусаме? — попита смутено Джейк.

Мислеше за баща си. Елмър Чеймбърс бе опитал не един забранен плод.

— Да се надрусаме ли? Не разби…

— Да се омаем. Да се упоим. Да ни се привиждат разни неща. Както когато взе мескалина и влезе в каменния кръг, където онова нещо за малко… за малко да ме нарани.

Роланд се замисли за миг. В каменния кръг бе затворена зла самодива. Ако не я бяха спрели, вероятно щеше да отнеме девствеността на Джейк Чеймбърс и да го умори от секс. В крайна сметка той я обузда. За отмъщение тя му изпрати видение на Сюзан Делгадо.

— Роланд? — Джейк го гледаше тревожно.

— Не се тревожи, хлапе. Има гъби, които причиняват това — променят съзнанието, възбуждат ума, но не и хлебните топчета. Те са като ягоди, просто са вкусни. Ако сънищата ти са прекалено реалистични, просто си спомни, че спиш.

Това изказване се стори доста странно на Еди. Роланд нямаше навика да се грижи за душевното им здраве. Нито пък обичаше да си хвърля думите на вятъра.

„Пак се започва и той го знае — помисли си. — Имахме кратка почивка, но сега времето отново тече. «Играта започва», както се казва.“

— Ще сложим ли пост, Роланд? — попита той.

— Не смятам, че е необходимо — отвърна Стрелеца и спокойно се зае да си свива цигара.

— Наистина ли мислиш, че не са опасни? — намеси се Сузана и се загледа в гората, където стволовете на дърветата вече се сливаха със сумрака.

Отблясъкът от другия лагерен огън не се виждаше, но хората, които ги следяха, бяха наблизо. Сузана ги чувстваше. Сведе очи към Ко — той гледаше в същата посока. Това не я изненада.

— Това е техен проблем — отвърна Роланд.

— Какво означава това? — поинтересува се Еди, но Стрелеца не продума повече.

Изтегна се насред пътя, облегна глава на едно навито парче еленска кожа, загледа се в черното небе и продължи да пуши.

По-късно ка-тетът на Роланд заспа. Не оставиха часови, никой не ги обезпокои.

5.

Заспаха и засънуваха, но сънищата изобщо не бяха сънища. Всички го разбраха освен може би Сузана, която в буквалния смисъл на думата не беше там тази нощ.

„Боже мили, пак съм в Ню Йорк — помисли си Еди. — Наистина съм в Ню Йорк. Това е реалност.“

Наистина се намираше в Ню Йорк. На Второ Авеню.

Джейк и Ко дойдоха откъм Петдесет и четвърта улица.

— Здравей, Еди — каза с усмивка Джейк. — Добре дошъл у дома.

„Играта започва — помисли си Еди. — Играта започва.“