Стивън Кинг
Вълците от Кала (18) (Тъмната кула V)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмната кула (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wolves of the Calla, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 75 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2007)

Издание:

ИК „Плеяда“, 2003

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от meduza)

Статия

По-долу е показана статията за Тъмната кула V: Вълците от Кала от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тъмната кула V: Вълците от Кала
Dark Tower V
АвторСтивън Кинг
Първо издание2003 г.
САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрхорър
Видроман
Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Тъмната кула V: Вълците от Кала е петият роман от поредицата на Стивън Кинг Тъмната кула. Издаден е през 2003, а българското издание е издадено също през тази година. В него се разказва за Роланд Дисчейн - Стрелецът, Еди Дийн(наркоман), жена му Сузана, Джейк Чеймбърз (момчето) и съществото Ко.

Те пътуват през една безкрайна пустош, докато не стигат до Кала Брин Стръджис, малко селце, чийто най-голям кошмар са съществата вълци отвличащи децата им. Ка-тетът на Роланд се съгласява да им помогне. Те получават помощ от отец Калахан-мъж избягал от кошмарът в Сейлъмс Лот.

Предишна: Поредица:
Следваща:
Тъмната кула IV: Магьосникът Тъмната кула Тъмната кула VI

ДЕВЕТА ГЛАВА
Завършекът на разказа на отеца

1.

— Леглата са готови — обяви Росалита Муньос, когато се върнаха.

Еди беше толкова уморен, че отначало не повярва на ушите си. Стори му се, че по-скоро е казала: „Трябва да се оплеви градината“ или „Още петдесетина души искат да разговарят с вас в църквата.“ Все пак кой говори за легло в три часа следобед?

— А? — попита разсеяно Сузана. — Какво каза, скъпа? Не те разбрах добре.

— Леглата са готови — повтори икономката. — Ще получите стаята си от онзи ден. Момчето ще спи в леглото на отеца. Скунксът може да легне при теб, Джейк, ако искаш; отецът разреши. Щеше да ви го каже сам, но този следобед трябваше да посети неколцина болни. Да им даде причастие. Тя изрече последните думи с нескрита гордост.

— Легло — измърмори Еди, сякаш не схващаше значението на тази дума; погледна яркото слънце. — Легло ли?

— Отецът ви видял в магазина — обясни Росалита. — Помислил си, че ще поискате да дремнете след толкова много срещи.

Еди най-после разбра. Не си спомняше някога да се е чувствал по-благодарен за нещо. Отначало онези, които искаха да говорят с тях, се приближаваха плахо, на малки групички, но когато видяха, че чужденците няма да застрелят никого, а разговаряха оживено и дори се смееха, започнаха да прииждат все повече и повече. Когато потокът се превърна в наводнение, Еди най-после разбра какво е да си известна личност. С удивление установи колко е изтощително, съсипващо. Те очакваха прости отговори на хиляди трудни въпроси — първите два бяха откъде идват стрелците и къде отиват. На някои въпроси можеше да се отговори искрено, но Еди все по-често започна да дава изтъркани политически клишета и чуваше същото от устата на приятелите си. Не бяха лъжи, просто кратки неясни обяснения, звучащи като отговори. Всички искаха да ги погледнат право в очите и да се уверят, че говорят със сърцата си. Дори Ко не бе оставен на мира: постоянно го галеха и го караха да говори. Накрая Джейк влезе в магазина и помоли за купичка вода. Тук му подхвърли празна консервена кутия и му каза да я напълни от коритото отпред. Дори докато изпълняваше тази проста задача, Джейк бе заобиколен от граждани, обсипващи го с въпроси. Ко бързо излочи водата и отново бе оставен на милостта на любопитните, когато Джейк се върна да напълни пак кутията.

Това бяха най-дългите пет часа, които Еди беше преживявал; представата му за знаменитост се промени коренно. Все пак постигнаха нещо — когато си тръгваха, вече бяха говорили с всеки жител на града и с голяма част от фермерите от покрайнините. Слухът се разпространяваше бързо: чужденците седяха пред магазина и бяха готови да изслушат всекиго.

А сега, слава на Бога, тази жена — този ангел — говореше за легла.

— Колко време имаме? — попита той.

— Отецът ще се прибере към два часа, но вечерята е едва в шест, и то, ако вашият дин се върне навреме. Мога да ви събудя в пет и половина. Така ще имате време да се измиете. Съгласни ли сте?

— Да — отвърна Джейк с усмивка. — Не съм подозирал, че говоренето е толкова измерително. И че така се ожаднява от него. Тя кимна:

— В килера има кана със студена вода.

— Не трябва ли да ти помогна за вечерята? — попита Сузана и се прозина.

— Сейъри Адамс ще ми помогне, освен това няма да готвя нищо особено. Хайде, вървете. Починете си. Личи си, че сте съсипани.

2.

Джейк влезе в килера, напи се добре, сипа вода в една паничка за Ко и отиде в спалнята на Калахан. Чувстваше се неудобно да спи тук със скункса си, но пухкавите завивки сякаш го викаха. Той остави паничката на пода и Ко започна тихо да лочи. Джейк се съблече по бельо, легна и затвори очи.

„Сигурно няма да мога да заспя — помисли си. — Още като малък ненавиждах следобедния сън.“

След по-малко от минута вече леко похъркваше. Ко също бе заспал на пода с муцуна, заровена под лапите.

3.

Еди и Сузана седнаха един до друг на леглото в спалнята за гости. На Еди още не му се вярваше: не само щеше да спи, ами щеше да спи в истинско легло. Невиждан разкош. Не искаше нищо друго, освен да легне, да прегърне Сузана и да затвори очи, но преди това поне трябваше да се съблекат. През целия ден го беше глождила една мисъл.

— Сюз, дядото на Тян…

— Не ме интересува — сряза го тя.

Той изненадано вдигна вежди, макар че трябваше да се досети.

— И до това ще стигнем, но сега съм уморена. Спи ми се. Разкажи на Роланд или на Джейк, но мен не ме занимавай. Засега. — Тя се вгледа в очите му. — Чуваш ли?

— Чувам те много добре.

— Казвам благодаря, много, много.

Той се засмя, прегърна я и я целуна.

Скоро спяха дълбоко, прегърнати и допрели чела. Светъл четириъгълник бавно пълзеше по телата им, докато слънцето клонеше към залез. Спускаше се към истинския запад, поне засега. Роланд също го забеляза, докато яздеше бавно към дома на Стареца, отпуснал нозе край хълбоците на коня, за да облекчи болката.

4.

Росалита излезе да го посрещне.

— Хайл, Роланд. Дълги дни и спокойни нощи.

Той кимна:

— Двойно повече за теб.

— Чух, че може би ще поискаш някои от нас да хвърлят чиния срещу Вълците, когато дойде времето.

— Кой ти каза?

— О…, едно птиченце.

— Аха. Ти съгласна ли си? Ако те помоля?

Тя се озъби:

— Няма нищо по-приятно за мен. — Гримасата и премина в нормална усмивка. — Макар че с теб може би мога да изживея удоволствие, което се доближава. Искаш ли да видиш малката ми къщурка, Роланд?

— Да. А ти ще ме разтъркаш ли пак с вълшебния си мехлем?

— Да те търкам ли искаш?

— Да.

— Силно или леко?

— Чувал съм, че по малко от двете помага при болки в ставите.

Тя се замисли, после избухна в смях и го хвана за ръката:

— Хайде. Докато слънцето свети и това малко кътче от света още спи.

Той се подчини с готовност. Намери скрито изворче сред нежен мъх и там се ободри.

5.

Калахан се прибра около пет и половина точно когато Еди, Сузана и Джейк се събуждаха. В шест часа Росалита и Сейъри Адамс сервираха зеленчуци и студено пилешко на верандата. Роланд и приятелите му ядоха лакомо; Стрелеца си досипа не два, а три пъти. Калахан, от друга страна, само ровеше храната в чинията си. Тенът му придаваше вид на здрав човек, но не можеше да скрие тъмните кръгове под очите му.

Когато Сейъри — весела, червендалеста жена, дебела, но пъргава — донесе десерта, отецът само поклати глава.

Когато на масата останаха чашите и кафеникът, Роланд извади тютюна си и вдигна вежди.

— Давай — подкани го Калахан. — Роузи, донеси му нещо, в което да тръска!

— Хайде, отче, мога да те слушам цял ден — каза Еди.

— Аз също — добави Джейк.

Калахан се усмихна:

— Готов съм, момчета.

Наля си половин чаша кафе. Росалита донесе на Роланд глинена паничка за пепелта. Когато тя се отдалечи, Стареца започна:

— Трябваше да довърша разказа си вчера. Цяла нощ се мятах в леглото, докато обмислях как да ви представя останалото.

— Ще ти помогне ли, ако ти кажа, че вече отчасти го знам? — попита Роланд.

— Вероятно не. Хенчик те е завел при Пещерата на портала, нали?

— Да. Каза, че на говорещата машина имало някаква песен и ти си се просълзил, когато си я чул. За тази, за която ни спомена вече, ли става дума?

— „Някой спаси живота ми тази нощ“, да. Казвам ви, ужасно странно ми беше да седя в бараката на манихейците в Кала Брин Стърджис, да гледам към мрака на Тъндърклап и да слушам Елтън Джон.

— Чакай, чакай — прекъсна го Сузана. — Давай подред, отче. Бяхме стигнали до Сакраменто през 1981, когато си прочел във вестника, че така наречените Братя Хитлер накълцали приятеля ти. — Обърна се към Еди и Джейк: — Трябва да отбележа, господа, че нямате голям напредък срещу престъпността от последното ми пребиваване в Америка.

— Не обвинявай мен — оправда се Джейк. — Аз бях още ученик.

— Аз пък бях друсан до козирката — измънка Еди.

— Добре, аз приемам упрека — каза Калахан и всички се засмяха.

— Да чуем края на разказа ти — подкани го Роланд. — Може би тази нощ ще спиш по-спокойно.

— Може би. — След кратка пауза Калахан поде: — Спомените ми от болницата (каквито може би остават у всеки) са свързани главно с миризмата на белина и шума на апаратите. Най-вече с апаратите. Постоянното пиукане. Такъв шум издават само уредите в пилотската кабина на самолетите. Веднъж питах един пилот и той ми каза, че е от навигационните устройства. Онази нощ си помислих, че в едно интензивно отделение се извършва дяволски много навигация.

Докато работех в „Дом“, Роуан Магръдър беше ерген, но предположих, че това се е променило, защото в стаята му имаше някаква жена, която четеше вестник. Добре облечена, с хубав костюм, панталон и ниски обувки. Не се притеснявах да и се покажа; бях се измил, сресал и не бях близвал алкохол от Сакраменто. Когато обаче се изправихме лице в лице, всичко се провали. Блъснах се в касата на вратата, жената се обърна и цялото ми самообладание се изпари. Отстъпих крачка и се прекръстих. За пръв път, откакто с Роуан бяхме посетили Лупе в същото отделение. Досещате ли се защо?

— Разбира се — отвърна Сузана. — Защото пъзелът се е подредил. Пъзелът винаги се подрежда. Едно и също нещо се повтаря до безкрай. Просто не знаем какви ще са рисунките.

— Или не ги разбираме — добави Еди.

Калахан кимна:

— Сякаш гледах Роуан, но с руса коса и цици. Негова близначка. Засмя се. Попита ме дали съм си помислил, че виждам призрак. Почувствах се… неестествено. Като че бях по паднал в поредния от онези други светове, почти като реалния (ако има такъв), но не съвсем. Изпитах безумното желание да извадя портфейла си и да проверя кой е на банкнотите. Не беше само заради приликата, а и заради смеха и. Да седи до мъжа, който имаше нейното лице (ако му беше останало някакво под тези превръзки), и да се смее.

— Добре дошъл в стая 19 на болница „Тодаш“ — измърмори Еди.

— Моля?

— Искам само да кажа, че чувството ми е познато, Дон. На всички ни е познато. Продължавай.

— Представих се и попитах дали мога да вляза. В този момент си помислих за Барлоу, вампира. Помислих си: „Трябва да ги поканиш само първия път. После започват сами да идват.“ Тя ме покани да вляза. Каза, че дошла от Чикаго, за да бъде с него в „последните му мигове“, както сама се изрази. После: „Познах ви веднага щом ви видях. Заради белега на ръката ви. В писмата си Роуан твърдеше, че сте били свещеник в другия си живот. Постоянно говореше за другия живот на хората, тоест преди да започнат да пият, да взимат наркотици, да се побъркат или и трите едновременно. Този бил дърводелец в другия си живот. Онази била фотомодел. Прав ли е бил за вас?“ И всичко това с такъв любезен глас. Сякаш си бъбрехме на чашка. А Роуан лежеше там, целият бинтован. Ако носеше тъмни очила, щеше да прилича на Клод Рейнс в „Невидимия“.

Влязох, Казах, че някога съм бил свещеник, но че това вече е минало. Тя протегна ръка. Аз и подадох моята. Защото, разбирате ли, помислих си…

6.

Той и подава ръка, защото си мисли, че тя иска да се ръкува с него. Любезният глас го е подлъгал. Не осъзнава, че Роуена Магръдър Роулингс всъщност вдига ръка, не я подава. Отначало дори не усеща плесницата, толкова силна, че кара ухото му да звъни, а лявото му око се насълзява. Помисля си, че внезапната топлина, която усеща в лявата си буза, се дължи на алергична реакция или на стрес. Тя се нахвърля върху него и лицето и, толкова поразително напомнящо Роуановото, се облива със сълзи.

— Хайде, погледни го. Защото знаеш ли какво? Това е другият живот на брат ми! Единственият, който му остава! Приближи се и го разгледай добре. Те са изболи очите му, отрязали са едната му буза — можеш да видиш зъбите му през нея, отрепка! Полицията ми показа снимки. Не искаха, но аз ги принудих, Проболи са го в сърцето, но с това лекарите се справиха. Той умира заради черния дроб. Проболи са и него и той умира.

— Госпожице Магръдър, аз…

— Госпожа Роулингс, не че има някакво значение. Хайде! Хубаво го разгледай! Виж: какво му причини!

— Бях в Калифорния… прочетох във вестника…

— О, не се съмнявам. Не се съмнявам. Само че сега ти си ми паднал, не разбираш ли? Единственият, който е бил близък с него. Другият му приятел умря от педерастката чума, а останалите ги няма. Сърбат безплатна чорба в онзи коптор, предполагам, или обсъждат какво се е случило на събранията им. Как се чувстват. Е, преподобни Калахан… отче? Видях да се прекръстваш — нека да ти кажа как се чувствам аз. Чув… ствам… се… БЯСНА! Тя още говори учтиво, но когато той отваря уста да отвърне, пъха пръст между устните му и натиска с такава сила, че той се отказва. Нека говори, защо не? Той от години не е слушал изповед, но някои неща никога не се забравят, като карането на колело.

— Той завърши Нюйоркския университет с отличие — продължи тя. — Знаеше ли? Спечели втора награда на поетичния фестивал в Белойт през 1949 година, знаеше ли това? Като ученик! Написа роман… прекрасен роман…, който събира прахта на тавана ми.

Калахан чувства топли капчици по лицето си. Идват от нейната уста.

— Помолих го — не, умолявах го — да продължи да пише, но той ми се изсмя. Каза, че нямало смисъл. „Остави това на Мейлъровците, О’Харовците и Ъруиншоувците, на хора, които наистина ги бива. Аз ще свърша в някой луксозен кабинет с лула в уста“ — така ми каза. Нямаше да имам нищо против, но се забърка с „Анонимни алкохолици“ и се захвана с този вертеп. Отдаде се на „приятелите“ си. На такива като теб.

Калахан изпитва ужас. Никога не е чувал думата „приятели“, изговорена с такава омраза.

— Къде са те сега, когато умира? А? Къде са всички хора, на които е помогнал, всички репортери, които го наричаха гений? Къде е Джейн Поли, която го интервюира за „Тудей“? Два пъти! Къде е шибаната Майка Тереза? В едно от писмата си я наричаше светица. Е, точно такава му трябва сега, светица, но къде е тя?

Сълзите и текат като река. Тя изглежда едновременно прекрасно и ужасно. Калахан се замисля за една статуя, която е виждал навремето — Шива, индуския бог на разрушението. „Тази няма достатъчно ръце“ — мисли си и едва устоява на безумното желание да се изсмее.

— Няма ги. Тук сме само ти и аз, нали? И той. Можеше да спечели Нобелова награда за литература. Или в продължение на трийсет години да обучава по четиристотин студенти на година. Така можеше да остави отпечатъка си в съзнанието на дванайсет хиляди души. Вместо това лежи в тази болница с обезобразено лице и трябва да разчита на пари от шибания си вертеп, за да плати лечението на това последно заболяване — ако да бъдеш накълцан на парчета, може да се нарече заболяване, — ковчега и погребението си.

Тя го поглежда с усмивка, с обляно със сълзи лице и един сопол, висящ от носа и.

— В предишния си друг живот, отче Калахан, той беше Уличния ангел. Това тук обаче е последният му друг живот. Къде е блясъкът? Сега слизам в стола да си взема кафе и бисквити. Ще се бавя десетина минути. Достатъчно за малкото ви свиждане. Направи ми услуга и изчезни, преди да се върна. Повръща ми се от теб и от останалите му „приятели“.

Тя излиза. Тракането на токчетата и заглъхва в коридора. Накрая остава само непрекъснатото пиукане на апаратите и той осъзнава, че целият трепери. Чувства се, сякаш има треска.

Когато Роуан проговаря изпод плътния слой бинтове, Калахан едва не изкрещява. Гласът на стария му приятел е леко приглушен, но той не среща трудности да го разбере.

— Изнася тази малка проповед вече за шести път днес и на никого не споменава, че когато взех втората награда в Белойт, имаше само четирима участници. Предполагам, че войната е убила любовта на хората към поезията. Как я караш, Дон? Говори завалено, пресипнало, но това е старият Роуан. Калахан го хваща за ръцете и те стискат неговата с удивителна сила.

— Колкото до романа… човече, беше по-зле от третокласен Джеймс Джоунс, пълна боза.

— Как си, Роуан? — пита Калахан.

Той плаче. Скоро ще вижда проклетата стая съвсем размазано.

— О, ами доста кофти. Благодаря, че се отби.

— Няма защо. Какво мога да направя за теб, Роуан? Как да ти помогна?

— Стой далеч от „Дом“ — предупреждава Роуан; гласът му отслабва, но мъжът продължава да стиска ръцете му. — Те не бяха дошли за мен. Търсеха теб. Разбираш, ли, Дон? Търсеха теб. През цялото време питаха къде си и накрая, ако знаех, щях да им кажа, кълна се. Но, разбира се, не знаех.

Един от апаратите започва да пиука по-бързо, звукът преминава в постоянно пищене, което всеки момент ще задейства аларма. Калахан няма откъде да го знае, но някак му е известно.

— Роуан… бяха ли очите им червени? Носеха ли… не знам… дълги палта? Шлифери? Имаха ли големи, луксозни коли?

— Не — прошепва Роуан. — Бяха около трийсетте, но облечени като тийнейджъри. Имаха вид на деца. Сигурно още двайсетина години ще бъдат така младолики — ако доживеят до толкова, — после изведнъж ще грохнат.

Калахан си мисли: „Просто двама улични негодници. Това ли иска да ми каже?“ Почти със сигурност е така, но това не означава, че Братята Хитлер не са наети от подлеците. Има логика. Дори във вестника пишеше, че Роуан Магръдър не е като обичайните жертви на Братята.

— Стой далеч от „Дом“ — прошепва Роуан, но преди Калахан да му отговори, алармата се включва.

За момент той стиска ръката му по-силно и това напомня на Калахан за неизчерпаемата енергия на Магръдър, благодарение на която вратите на „Дом“ бяха стояли винаги отворени дори в най-трудни времена; енергията, която бе привличала доброволци, вършещи онова, което Роуан Магръдър не можеше.

Изведнъж стаята се изпълва със сестри; един лекар с надменна физиономия крещи някой да докара количка и скоро красивата сестра на Роуан също ще се появи и този път ще сипе огън и жупел. Калахан решава, че е време да се омита от този цирк и още по-големия цирк, наречен Ню Йорк. Подлеците явно се интересуват от него, живо се интересуват и ако имат някаква централа, това вероятно е Градът на забавленията. Най-добрата идея му се струва да се върне на Западното крайбрежие. Той не може да си позволи пак да лети със самолет, но има достатъчно пари, за да яхне „Голямото сиво куче“. Няма да му е за пръв път. Да се върне на запад, защо не? Вече си представя как седи в автобуса с нова, неотворена кутия цигари в джоба, нова, неразпечатана бутилка уиски в кафяв хартиен плик и новия, неразгърнат роман на Джон Д. Макдоналд в скута. Може би вече ще е на края на първа глава и ще отминава Форт Лий, когато апаратите в стая 577 най-после бъдат изключени и старият му приятел се гмурне в мрака, за да попадне в онова, което ни чака от другата страна.

7.

— Петстотин седемдесет и седем — промърмори Еди.

— Деветнайсет — отбеляза Джейк.

— Моля? — не разбра Калахан.

— Пет плюс седем плюс седем — обясни Сузана. — Равно на деветнайсет.

— Има ли някакво значение?

— Огромно — усмихна се Еди. — Колосално.

Сузана не му обърна внимание:

— Нямаме представа. Ти не успя да избягаш от Ню Йорк, нали? Иначе нямаше да получиш това на челото.

— О, успях. Но не достатъчно бързо. Когато напуснах болницата, имах доброто желание да отида на Порт Оторити и да се метна на рейс четирийсет.

— Какво е това? — поинтересува се Джейк.

— Жаргонен израз за най-далечното място, до което можеш да стигнеш. Ако си вземеш билет за Феърбанкс, Аляска, значи ще пътуваш с автобус четирийсет. — При нас е автобус деветнайсет — отбеляза Еди.

— Докато вървях, ме обзеха спомени. Някои бяха смешни, например когато момчетата в „Дом“ си направиха цирк. Някои бяха страшни, да речем, на вечеря някой казва на друг: „Стига си бърка в носа, Джефи, че ми се повдига“, а Джефи вади огромен нож и преди който и да било да реагира, прерязва гърлото на другия мъж. Лупе скача и закрещява „Боже! Мили Боже!“, а кръвта шурти… Роуан дотичва от кенефа, придържайки гащите си с една ръка, стиснал руло тоалетна хартия, и знаете ли какво прави?

— Използва хартията — досети се Сузана.

Калахан се ухили. Това сякаш го подмлади.

— Дявол да го вземе, да! Набута цялото руло в дупката и изкрещя на Лупе да се обади на 211, което по онова време беше телефонът на Бърза помощ. Аз стоях безучастно и гледах как рулото се напоява с кръв, как почервенява от периферията към картонената сърцевина. Изведнъж Роуан изтърси: „Приемете го като най-дълбокото порязване при бръснене на света“, и всички се заляхме от смях.

Много такива случки минаваха през главата ми. Хубави, лоши и ужасяващи. Смътно си спомням как се отбих в едно магазинче и си купих две кутии бира в хартиено пликче. Отворих едната и започнах да пия, докато крачех през града. Не мислех къде отивам, но краката ми явно бяха поели командването, защото по едно време, когато се огледах, установих, че съм стигнал ресторантчето, където понякога ходехме да вечеряме, ако бяхме, така да се каже, паралии. На Второ и Четирийсет и втора. — „При Пуф-паф“ — възкликна Джейк.

Калахан го изгледа с искрено удивление, после се обърна към Роланд:

— Стрелецо, това момче започва да ме плаши.

Роланд само кимна: „Давай, давай.“

— Реших да вляза и да си взема хамбургер заради добрите стари времена. Докато похапнах, реших, че не мога да напусна Ню Йорк, без да хвърля поне един прощален поглед на „Дом“. Щях да мина по отсрещния тротоар, както след смъртта на Лупе. Защо не? Докато бях там, никой не ме беше закачал, нито вампирите, нито подлеците. — Калахан погледна за миг слушателите си. — Не знам дали наистина вярвах в това, или беше самоубийствена заблуда. Мога да обясня много от мислите и действията си през онази нощ, но не и това.

Във всеки случай изобщо не стигнах до „Дом“. Взех хамбургера и тръгнах по Второ Авеню. „Дом“ беше на Първо и Четирийсет и седма, но не исках да отида направо. Реших да стигна първо до пресечката на Първо и Четирийсет и шеста и оттам да се приближа.

— Защо не Четирийсет и осма? — тихо попита Еди. — През Четирийсет и осма щеше да е по-бързо. Щеше да ти спести връщането през една пряка.

Калахан се замисли и поклати глава:

— И да е имало причина, не помня.

— Имало е причина — намеси се Сузана. — Искал си да минеш покрай запустелия парцел.

— Защо…

— По същата причина, по която хората се отбиват покрай хлебарницата, когато се вадят пресните кифли — обясни Еди. — Някои неща просто са приятни.

Калахан го изгледа със съмнение и вдигна рамене:

— Щом казваш. — Истина е, сай.

— Във всеки случай, вървях си аз по Второ и надигах бирата, стигнах почти до Четирийсет и шеста, когато…

— Какво е имало тогава? — попита разпалено Джейк. — Какво е имало на ъгъла през 1981-ва?

— Не знам… Ограда. Висока ограда. Три-четири метра.

— Не онази, през която се прехвърлихме, Роланд — отбеляза Еди. — Освен ако после не е пораснала сама.

— Имаше нещо нарисувано на нея. Добре си го спомням. Един вид улична стенопис, но не видях какво, защото лампите на ъгъла бяха развалени. Изведнъж ми хрумна, че допускам голяма грешка. Сякаш в главата ми зави аларма. Звучеше почти като онази, която привлече толкова много хора в болничната стая на Роуан. Не можех да повярвам, че съм отишъл там. Това беше безумие. В същото време обаче си мисля…

8.

В също време си мисли: „Добре де, просто няколко лампи са изгорели. Ако има вампири, ще ги видиш, ако има подлеци, ще чуеш звъна и ще подушиш миризмата на гнил лук и нагорещен метал.“ Въпреки това решава да се омита, незабавно. Със или без камбани всяко нервче в тялото му сякаш хвърля искри и го изгаря.

Обръща се и вижда двама мъже. За секунда те толкова се стряскат от рязката промяна на посоката му, че сигурно може да се шмугне между двамата и да избяга, но той също е изненадан и се заковава на място.

Братята Хитлер са като Крачун и Малчо. Дребосъкът едва надвишава метър и петдесет, носи широка риза, черни панталони и спортна шапка с обърната козирка. Очите му са като две капки катран, а изражението му не предвещава нищо хубаво. Калахан веднага го кръщава Лени. Големият е над метър и деветдесет, с фланелка на „Янките“, дънки и маратонки, има рижави мустаци. Носи раница, но отпред, над корема си. Калахан веднага решава, че този се казва Джордж.

Калахан се обръща с намерение да побегне по Второ Авеню, ако случи зелен светофар или успее да се промъкне между колите. Ако не, ще се втурне по Четирийсет и шеста към хотел „Плаза“, ще се скрие във фоа…

Едрият, Джордж, го хваща за яката и го дърпа. Яката се разкъсва, но за нещастие не достатъчно, за да се освободи.

— Никъде няма да ходиш, друже! — изсъсква дребосъкът. — Никъде няма да ходиш.

Бързо се стрелва напред като насекомо и преди Калахан да разбере какво става, посяга между краката му и стиска тестисите му. Болката е неописуема.

— Кефши ли се, педал? — пита го Лени с тон на искрена загриженост, сякаш иска да каже: „Този момент е страшно важен за нас и искаме да го споделим с теб.“

Дърпа още по-жестоко тестисите му и разкъсващата болка обхваща корема на Калахан. „Ще ги откъсне — мисли си той, — вече ги направи на каша, а сега ще ги откъсне, те се държат само на ивица мека кожа и тя ще се скъса…“ Запищява и Джордж запушва устата му с ръка.

— Стига! — изръмжава на партньора си. — На улицата сме, мамка му!

Въпреки че болката го раздира, Калахан се замисля за абсурдността на ситуацията: оказва се, че Джордж е шефът, не Лени. Джордж е по-умният от двамата. Изобщо не е по Стайнбек.

Изведнъж, отдясно, се чува тананикане. Отначало той си мисли, че камбаните звънят, но тананикането е приятно. И силно. Джордж и Лени го чуват. И не им харесва.

— К’во е туй? — пита Лени. — Чу ли нещо?

— Не знам. Да се чупим. И не му барай топките. После можеш да ги мачкаш колкото си искаш, но сега ми помогни.

Те го хващат за двете ръце и го повличат по Второ Авеню. Високата дървена ограда остава от дясната им страна. Мелодичното тананикане идва от другата страна.

„Ако успея да се прехвърля през оградата, всичко ще се оправи“ — мисли си Калахан. Там има нещо, могъщо и прекрасно. Те няма да посмеят да се приближат.

Това е много хубаво, но той се съмнява, че ще успее да прескочи триметровата ограда, дори тестисите му да не изпращаха раздиращи морзови сигнали от болка и да не се подуваха. Неочаквано той се навежда и повръща гореща струя полусмляна храна върху ризата и панталоните си. Чувства как се стича по тялото му, топла като урина.

Насреща вървят две млади двойки. Двамата мъже са едри, вероятно могат да пометат улицата с Лени и да пребият Джордж, но изглеждат отвратени и бързат да дръпнат любимите си далеч от Калахан.

— Просто е пийнал повече от необходимото — обяснява с добронамерена усмивка Джордж. — Случва се и в най-добрите семейства.

„Това са Братята Хитлер! — иска да изкрещи Калахан. — Това са Братята Хитлер! Извикайте полиция!“ Разбира се, нищо не излиза от устата му, както във всички подобни кошмари, и скоро двете двойки ги отминават. Джордж и Лени отново помъкват Калахан по Второ Авеню между Четирийсет и шеста и Четирийсет и седма улица. Краката му едва докосват бетона. Хамбургерът от „Пуф-паф“ е размазан по ризата му и изпуска пара. Той дори надушва миризмата на горчицата.

— Дай да видя ръката му — казва Джордж малко преди следващата пресечка и когато Лени хваща лявата ръка на Калахан, изръмжава: — Не тази, бе, тъпако, другата.

Лени вдига дясната ръка на Калахан, който не може да му се противопостави. Коремът му е като пълен с нагорещен асфалт. Стомахът му сякаш се е вдигнал в гърлото му и трепери като уплашено животинче. Джордж, поглежда белега на ръката му и кимва:

— Този е. Никога не пречи да провериш. Хайде, мърдай, отче. Алилуя!

Стигат Четирийсет и седма. Отпред се виждат ярки светлини: „Дом“. Калахан дори зърва няколко прегърбени силуета, мъже, които стоят на ъгъла, разговарят и пушат.

„Някои може би дори ме познават — мисли си объркано. — По дяволите, сигурно ме познават.“

Те обаче не продължават натам. Малко след Второ по посока на Първо Авеню Джордж завлича Калахан във входа на един изоставен магазин с табелка: ПРОДАВА СЕ/ ДАВА СЕ ПОД НАЕМ. Лени се суети след тях като кученце.

— Ще те шибам, педалче! — нарежда той. — Заклали сме хиляди като теб и ще капичнем още милион, преди да ни пипнат, можем да накълцаме всеки негър, дори да е як като горила, както се пее в песента, която съчинявам, наречена „Убийте всички негри и педали“, когато я свърша, ще я пратя на Мърл Хагард, той е върхът, точно той каза на всички хипита да му цунат задника, шибаният Мърл е истински американец, знаеш ли, че имам, „Мустанг 380“ и пищака на Херман Гьоринг, а, педалче?

— Млъквай, бе, малоумник — срязва го Джордж, но звучи разсеяно.

Извадил е голяма връзка ключове и се е съсредоточил в търсенето на ключ за празния магазин.

Калахан си мисли: „За него бръщолевенето на Лени е като радио, което постоянно свири в някой магазин или ресторант. Той дори не осмисля думите му, пропуска ги покрай ушите си.“

— Така е, Норт! — не се отказва Лени. — Имам шибания пищак на шибания Гьоринг, истина е, и с него мога да ти прасна шибаните топки, защото много добре знаем какво искат да направят педалите като теб и негрите с тази страна, нали така, Норт?

— Нали ти казах да не споменаваме имена — изръмжава Джордж/Норт, но го казва просто, за да се заяде и Калахан знае защо: той никога няма да може да каже имената им на полицията, не и ако направят с него онова, което са замислили.

— Извинявай, Норт, но точно педалите, негрите и шибаните еврейски ентелегенти прецакват страната ни, мисли си за това, когато изтръгвам шибаните ти топки от шибания ти скротум, педалче…

— Топките и скротумът са едно и също, празноглавецо! — поучително казва Джордж/Норт. — Бинго!

Вратата се отваря. Джордж/Норт блъска Калахан вътре. Помещението е празно и мирише на белина, сапун и нишесте. От стените стърчат дебели кабели и тръби. На места личат по-светли петна, където са стояли перални машини и сушилни. На пода е захвърлена табелка, чийто надпис едва се чете: ПЕРАЧНИЦА „ТЪРТЪЛ БЕЙ“, СЪС ИЛИ БЕЗ НАША ПОМОЩ, ТУК ВСИЧКО СЕ ОЧИСТВА!

„Да, и мен ще очистят“ — мисли си Калахан. Обръща се към престъпниците и с изненада вижда, че Джордж/ Норт е насочил пистолет срещу него. Това не е пищакът на Херман Гъоринг, а евтин 32-калибров, какъвто може да се купи от всеки оръжеен магазин, но пак върши работа. Джордж/Норт разкопчава раницата си, без да сваля очи от Калахан — движенията му говорят за дългогодишен опит, — и изважда руло тиксо. Калахан си спомня една мисъл на Лупе, че без тиксо Америка ще загине за броени дни. Беше го нарекъл „тайното оръжие“. Джордж/Норт подава рулото на Лени, който доприпква до Калахан със същата насекомска походка.

— Сложи си ръцете зад гърба, педалче — нарежда дребосъкът.

Калахан не се подчинява.

Джордж/Норт размахва пистолета:

— Хайде, или ще ти изпратя един куршум в корема, отче. Не си чувствал такава болка, гарантирам ти.

Калахан се подчинява. Няма избор.

Лени отива зад гърба му и заповядва:

— Събери ги, педалче. Не знаеш ли как се прави? Не си ли гледал филми?

Закисква се като обезумял.

Калахан събира китките си. Лени изръмжава от усилие, докато развива тиксото, и започва да омотава ръцете му зад гърба. Калахан стои неподвижно и вдишва миризмата на прах, белина и по някаква причина успокоителния аромат на омекотител за дрехи.

— Кой ви нае? — пита той. — Подлеците ли?

Джордж/Норт мълчи, но на Калахан му се струва, че вижда леко потрепване на очите му. По улицата навън се стрелкат коли. Минават неколцина пешеходци. Какво ще стане, ако закрещи? Отговорът му е известен. В Библията пише, че жрецът и левитът отминали ранения, без да чуят стоновете му, „но един самарянин… се смилил над него“. Калахан има нужда точно от такъв добър самарянин, но в Ню Йорк те не са в изобилие.

— Очите им червени ли бяха, Норт?

Клепачите на Норт отново потрепват, но пистолетът продължава да сочи корема на Калахан.

— Луксозни коли ли караха? Познах, нали? Колко мислите, че ще оцелеете, след като…

Лени отново го хваща за топките, стиска ги, извива ги, дърпа ги.

Калахан изкрещява, причернява му. Краката му омекват и той се свлича на колене.

— И той ПАДА! — възторжено крещи Лени. — Муха без-глава Али ПАДА! БЕЛИЯТ ВЕЛИКАН РАЗМАЗВА МАЗНАТА ЧЕРНИЛКА КАТО МУХА! НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ!

Имитира спортния коментатор Хауард Коузъл, и то толкова сполучливо, че въпреки болката на Калахан му става смешно. Той чува ново скърцане и дребосъкът започва да омотава глезените му.

Джордж/Норт изважда голяма раница от ъгъла. Отваря я и измъква фотоапарат за моментни снимки. Навежда се над Калахан, блесва ослепителна светлина. След това Калахан вижда само огромно синьо петно и неясни сенки около него. Оттам чува гласа на Джордж/Норт:

— Напомни ми да го снимам след това. Искат да видят как сме се справили.

— Да, Норт, добре!

Дребосъкът сякаш е полудял от възбуда и Калахан разбира, че истинската болка тепърва ще започне. Спомня си една стара песен на Дилън, „Наближава страшна буря“, и си мисли, че много добре пасва на ситуацията, по-добре от „Някой спаси живота ми тази нощ“.

Усеща миризма на доматен сос и чесън. Някой е вечерял италианска храна, вероятно докато Калахан е бил в болницата. Над него се надвесва неясен силует.

— Няма значение кой ни е наел — казва Джордж/Норт. — Важното е, че ни е наел, а ти си същият педал и защитник на чернилките като Магръдър. Братята Хитлер се разправят точно с такива нищожества като теб. През повечето време работим за чест и слава, но не се отказваме и от някой и друг кинт, като всеки истински американец. — След кратко замисляне добавя абсурдното: — Ние сме много популярни в Куинс, да знаеш.

— Майната ви — изсъсква Калахан и дясната половина на лицето му се раздира от болка.

Лени го е изритал с подкованата си обувка и по-късно ще се окаже, че му е строшил челюстта на четири места.

— Хубава работа! — долита гласът на Лени сякаш от някаква безумна вселена, където Господ е пукнал и лежи вмирисан на пода на опустошения Рай. — Така ли говори един свещеник? — После гласът му става писклив като на разглезено дете: — Дай на мен, Норт! Хайде, дай на мен! Искам аз да го направя!

— Не — отсича Джордж/Норт. — Аз издълбавам свастиките на челата, ти винаги ги прецакваш. Мога да ти оставя онези на ръцете, става ли?

— Той е вързан! Ръцете му са покрити с това шибано…

— След като го убием — обясни Джордж/Норт с ужасяващо търпелив глас. — Когато умре, ще развием тиксото от ръцете му и…

— Норт, моля те/ Ще правя както кажеш. И слушай! — В гласа на Лени прозвучава радост като при внезапно гениално хрумване. — Слушай какво! Ако видиш, че ще го прецакам, просто ми казваш и аз спирам! Моля те, Норт! Моля!

— Е… — Калахан е чувал този тон и преди; грижовен баща, който не може да откаже нищо на любимото си, макар и бавно развиващо се дете. — Добре.

Зрението му се прояснява и той горчиво съжалява за това. Лени изважда фенерче от раницата. Двамата си предават инструментите. Джордж насочва фенерчето към бързо подуващото се лице на жертвата си. Калахан присвива очи. Погледът му е достатъчно ясен, за да види как Лени размахва скалпел.

— Супер! — възбудено крещи дребосъкът. — Супер ще стане!

— Гледай да не го оплескаш — предупреждава Джордж.

Калахан се замисля: „Ако беше филм, кавалерията щеше да се появи сега. Или ченгетата. Или шибаният Шерлок Холмс с машината на времето на Х. Г. Уелс.“

Лени коленичва пред него (възбуденият му член личи през панталоните) и кавалерията не идва. Той се навежда със скалпел в ръка и ченгетата не се появяват. Той не мирише на доматен сос и чесън, а на пот и цигари:

— Чакай малко, Бил — казва Джордж/Норт. — Хрумна ми нещо. Нека първо ти го начертая. Имам химикалка в джоба.

— Зарежи това — прошепва Лени/Бил.

Посяга със скалпела. Калахан вижда треперещото Острие, отразяващо възбудата на дребосъка, после то изчезва от погледа му. Нещо студено се допира до челото му, после става горещо, но Шерлок Холмс не се появява. В очите му потича кръв и го заслепява, но на помощ не му се притичва нито Джеймс Бонд, нито Пери Мейсън, Травис Макги, Еркюл Поаро или шибаната мис Марпъл.

Издълженото бледо лице на Барлоу изниква в съзнанието му. Косата на вампира прилича на ореол. Барлоу се пресяга към него: — Ела, лъжлив свещенико, познай истинската вяра. Той чува глухия звук от счупването на кръстчето от майка му.

— Ти си малоумен, бе! — изръмжава Джордж/Норт. — Това не е свастика, а кръст/ Дай на мен!

— Стига, бе, Норт, остави ме, още не съм свършил! Те се сборичкват над него като деца, тестисите му горят от болка, челюстта му пулсира, зрението му е замъглено от кръв. По дяволите всички безумни спорове дали има Бог! Исусе, виж: го само! Виж го! Как може да има съмнение? В този момент се появява кавалерията.

9.

— Какво точно имаш предвид? — попита Роланд. — Искам да чуя тази част много добре, отче.

Още седяха на верандата, но вечерята беше свършила, слънцето бе залязло и Росалита беше донесла свещи. Калахан бе прекъснал разказа, за да я покани да седне при тях. По прозореца на верандата пърхаха насекоми, привлечени от светлината.

Джейк прочете мислите на Стрелеца. Не се сдържа и сам зададе въпроса:

— Ние ли бяхме кавалерията, отче?

Роланд се стресна, после се усмихна.

Калахан ги изгледа изненадано:

— Не. Не мисля.

— Не си ги видял, нали? — попита Роланд. — Не си видял кой те е спасил.

— Както ви казах, Братята Хитлер имаха фенерче. Истина е. Но другите, кавалерията…

10.

Които и да са, те носят прожектор. Изоставената перачница се изпълва със светлина, по-ярка от светкавицата на евтиния фотоапарат и за разлика от нея тя е постоянна. Джордж/Норт и Лени/Бил закриват очи. Калахан би сторил същото, ако ръцете му не бяха омотани с тиксо зад гърба.

— Норт, хвърли пистолета! Бил, хвърли скалпела!

Гласът, идващ откъм яркото сияние, е страшен, защото говорещият е уплашен. Това е глас на човек, готов на всичко.

— Ще броя до пет и ако не се подчините, ще ви застрелям като кучета.

Започва да брои, но не бавно, а с главозамайваща скорост:

— Днодветричетри…

Притежателят на гласа иска да стреля, той бърза за нещо и иска да приключва вече с тези формалности. Джордж/Норт и Лени/Бил нямат време за мислене. Те хвърлят оръжията и при падането си пистолетът изгърмява. Калахан няма представа къде отива куршумът. Може дори да го е улучил. Нямаше ли да го усети в този случай? Съмняваше се.

— Не стреляй, не стреляй! — пищи Лени/Бил. — Ние не сме, ние не сме, ние не сме…

Не са какво? Дребосъкът явно не знае.

— Горе ръцете! — заповядва друг глас от ярката светлина. — Горе ръцете, гадове!

Те вдигат ръце.

— Не, не така — казва първият. Тези момчета са страхотни и Калахан с радост ще им изпраща поздравителни картички за всяка Коледа, но очевидно сега за първи път правят нещо такова. — Събуйте си обувките! И гащите! Хайде! Живо!

— Какви са тези глупости? — измърморва Джордж/ Норт. — Ченгета ли сте? Ако да, трябваше да ни прочетете правата, шибаните…

Откъм светлината проехтява гърмеж. Калахан вижда оранжев проблясък. Вероятно е пистолет, но в сравнение с играчката на Братята Хитлер е като топ. Върху главите им се посипват мазилка и прах. Джордж/Норт и Лени/Вил изпищяват в един глас. На Калахан му се струва, че единият от спасителите му (вероятно другарят на онзи, който беше стрелял) също изкрещява.

— Сваляй обувките и гащите! Живо! Живо! Ако докато преброя до трийсет, не сте готови, ще ви пръсна черепи те. Днодветричетрипе…

Бързината на броенето отново не оставя време за замисляне. Джордж/Норт понечва да седне и Глас номер две предупреждава:

— Стой прав, иначе ще ти пръсна черепа. Братята Хитлер започват да подскачат на един крак като щъркели около раницата, фотоапарата, пистолета и фенерчето, а Глас номер едно продължава да брои с главозамайваща скорост. Бързо свалят обувките и панталоните си. Джордж носи боксерки, а Лени — слипове. Членът на дребосъка вече е спаднал, скрил се е в миша дупка.

— Сега вън — заповядва Глас номер едно.

Джордж се обръща към светлината. Тениската му с емблема на „Янките“ виси над гащетата, стигащи почти до коленете му. Прасците му са мускулести, но треперят силно. Изведнъж лицето му се издължава — той е осъзнал нещо ужасно:

— Слушайте, пичове. Ако си тръгнем, без да очистим този тип, ще ни убият. С онези шега не бива…

— Ако сте още тук, след като преброя до десет, аз ще ви убия — предупреждава Глас номер едно. Глас номер две презрително добавя:

— Гей кокниф ен йом, жалки пъзльовци! И да ви пречукат, не ни пука!

По-късно, след като повтаря израза пред десетина евреи, които възмутено поклащат глави, Калахан ще попадне на един старец в Топека, който най-после ще му преведе „гей кокниф ен йом“. Означава „ходи да сереш в океана“. Глас номер едно пак започва да брои:

— Днодветричетри…

Джордж/Норт и Лени/Бил се споглеждат плахо като герои от анимационен филм и изскачат на улицата по гащи. Изкачат и изчезват.

— Тръгвай след тях — нарежда Глас номер едно на партньора си. — Ако решат да се върнат…

— Да, да — измърморва Глас номер две и излиза.

Ярката светлина изгасва.

— Легни по корем — заповядва Глас номер едно.

Калахан се опитва да му каже, че надали ще успее, защото има чувството, че тестисите му са станали колкото баскетболни топки, но от устата му се изтръгва само неразбираемо мучене, защото челюстта му е счупена. Затова се обръща на една страна.

— Не мърдай да не те порежа — предупреждава Глас номер едно.

Не звучи много убеден, че ще се справи. Калахан го долавя въпреки тежкото си състояние. Дъхът на спасителя му е хриплив и от време на време обезпокоително пресеква. Калахан иска да му благодари. Едно е да спасиш някой непознат, ако си полицай, пожарникар или воден спасител, мисли си той. Съвсем друго е, ако си обикновен гражданин. Точно такъв е спасителят му, и двамата му спасители, макар че още не може да разбере как са се озовали тук толкова добре подготвени. Откъде знаеха имената на Братята Хитлер? И къде са се крили? Отвън ли са влезли, или през цялото време са били в изоставената перачница? Калахан няма представа. А и не го интересува. Защото някой спаси, някой спаси, някой спаси живота му тази нощ и само това има значение. Джордж и Лени замалко да го убият, но кавалерията му се притече на помощ като в стар филм с Джон Уейн.

Сега Калахан иска да благодари на този човек. Иска колкото се може по-скоро да го натоварят на някоя линейка, преди убийците да издебнат собственика на Глас номер две на улицата или собственикът на Глас номер едно да получи сърдечен удар от превъзбуда. Той се опитва да заговори, но отново издава само мучене. Като пиянско бръщолевене. Прозвучава като „буа-гя“.

Ръцете и краката му вече са свободни. Спасителят му не получава удар. Калахан отново се извърта по гръб и вижда дебела бяла ръка, която държи скалпела. На безименния и пръст има пръстен. Той представлява отворена книга с думите „Екс либрис“ отдолу. Прожекторът отново светва и Калахан закрива очи.

„Защо го правиш?“ — пита той, но от устата му излиза: — Заугу паш?

Собственикът на Глас номер едно обаче явно го разбира, защото отговаря:

— За да не ме познаеш, ако се срещнем пак. Така е по-безопасно. Проехтяват стъпки, светлината се отдалечава.

— Ще извикаме линейка от уличния телефон отсреща…

— Не! Недейте! Ами ако се върнат?

В този искрен изблик на ужас думите на Калахан прозвучават кристално ясно.

— Ще наблюдаваме — успокоява го Глас номер едно; дишането му вече не е толкова хрипливо, явно се е поуспокоил. — Предполагам, че може да се върнат, едрият звучеше доста уплашен, но ако китайците са прави, сега аз съм отговорен за живота ти. Възнамерявам да изпълня съвестно задълженията си. Ако пак се появят, ще им пръсна мозъците. — Силуетът спира, спасителят също е едър мъж и явно не му липсва кураж: — Това бяха Братята Хитлер, приятелю. Нали знаеш за кого говоря?

— Да — прошепва Калахан. — А ти кой си?

— По-добре да не знаеш — отвръща господин Екслибрис.

— Познаваш ли ме?

Кратка пауза. Стъпки. Господин Екслибрис вече стои на вратата на изоставената перачница.

— Не — отговаря, после добавя: — Свещеник си. Няма значение.

— Откъде разбрахте, че съм тук?

— Линейката скоро ще дойде — казва Глас номер едно.

— Не се опитвай да ставаш. Загубил си много кръв и може да имаш вътрешни наранявания.

И излиза. Калахан остава легнал сред миризмата на белина, прах за пране и омекотител за дрехи. Мисли си: „Със или без наша помощ, тук всичко се очиства.“ Тестисите му пулсират от болка и се подуват. Челюстта му пулсира и се подува. Кожата на лицето му се опъва. Лежи, чака линейката и живота или Братята Хитлер и смъртта. Девойката или тигъра. Съкровището на Дияна или отровната змия. След неопределено, неоценимо време помещението се изпълва с пулсираща червена светлина и той разбира, че този път ще е девойката. Този път е съкровището. Този път е животът.

11.

— Така се озовах в стая 577 на същата болница.

— Не може да бъде! — възкликна Сузана.

— Може, и още как. Роуан Магръдър беше починал и ме настаниха на същото легло. Сигурно току-що бяха сменили чаршафите. Оставиха ме там и аз се замислих, че може би сестрата на Магръдър ще дойде да довърши работата на Братята Хитлер. Нямаше да ме изненада. Вече бях свикнал със съвпаденията. Не ви ли направи впечатление съвпадението в наименованието на Кала Брин Стърджис и моето фамилно име например?

— Разбира се, че ни направи — отвърна Еди.

— Какво стана после? — нетърпеливо попита Роланд.

Калахан се усмихна и в този момент Стрелеца забеляза, че двете половини на лицето му не са съвсем симетрични. Заради счупената челюст.

— Това е любимият въпрос на разказвача, Роланд, но мисля, че трябва да ускоря разказа си, ако не искаме да стоим тук цяла нощ. Важната част, онази, от която най-много се интересувате, е краят.

„Само така си мислиш“ — рече си Роланд и нямаше да се изненада, ако научеше, че през главите и на тримата му другари е минала подобна мисъл.

— Останах в болницата една седмица. Когато ме изписаха, ме изпратиха в една рехабилитационна клиника в Куинс. Отначало ми предложиха друга, в Манхатън, но тя беше свързана с „Дома“ — понякога изпращахме там клиентите си. Боях се, че ако отида там, Братята Хитлер може пак да ме посетят.

— Посетиха ли те? — поинтересува се Сузана.

— Не. Когато отидох на свиждане на Роуан в стая 577 в болница „Ривърсайд“, датата беше 19 май 1981 година. Закараха ме в Куинс заедно с още трима-четирима ранени на 25 май. След шест дни, точно преди да ме изпишат и да възобновя скитанията си, видях статията в „Поуст“. Беше на една от първите страници, но не на първата. Заглавието гласеше:

ДВАМА ЗАСТРЕЛЯНИ НА КОНИ АЙЛЪНД. СПОРЕД ПОЛИЦИЯТА — РАБОТА НА МАФИЯТА.

Така смятаха, защото лицата и ръцете им били изгорени с киселина. Въпреки това полицията успяла да ги идентифицира: Нортън Рандолф и Уилям Гартън, и двамата от Бруклин. Имаше публикувани снимки, от предишно арестуване. И двамата имали дебели досиета. Това бяха те, Джордж и Лени.

— Мислиш, че подлеците са ги очистили, нали? — попита Джейк.

— Да. Сами си го бяха изпросили.

— Във вестника споменаваше ли се, че това са Братята Хитлер? — попита Еди. — Защото, човече, по мое време още се плашехме едни други с тях.

— Споменаваше се тази възможност и мога да се обзаложа, че репортерите, отразяващи престъпленията на Братята, са подозирали, че това са Рандолф и Гартън — последваха само няколко случая, жалки опити за подражание — но никой в жълтата преса не иска да убива големите престъпници, защото благодарение на тях се харчат тиражите.

— Човече! Ти наистина разбираш от кино!

— Още не сте чули последното действие. То е голямата сензация. Роланд му даде знак да продължава, но вече не така нетърпеливо. Беше си свил цигара и изглеждаше спокоен. Само Ко, заспал в краката на Джейк, имаше по-безгрижен вид.

— Когато минавах по моста „Джордж Вашингтон“ при второто ми напускане на Ню Йорк с книжка и бутилка в скута, потърсих пешеходния мост. Беше изчезнал. През следващите два месеца виждах следи от скритите шосета — и на два пъти ми попадаха десетдоларови банкноти с лика на Чадбърн, но през повечето време оставах в реалния свят. Срещнах много вампири от трети тип и веднъж си помислих, че се размножават. Гледах обаче да не ги закачам. Може да се каже, че бях загубил хъс, както Томас Харди е загубил хъс да пише романи, а Томас Харт Бентън — да рисува стенописи. „Комари — мислех си. — Нека живуркат.“ Отново се хващах на надница, отново пиех. Предпочитах барове, напомнящи за „Американо“ и „Бларни Стоун“ в Ню Йорк.

— С други думи, места, където можеш да се уединиш на собствена масичка с пиячката си — отбеляза Еди.

— Точно така. — Калахан погледна Еди като сродна душа. — Истина е! Гледах да се държа прилично в тези заведения, докато дойдеше време да се местя. Напивах се в любимия си бар, после излизах и довършвах останалото — пълзене, крещене, драйфане — другаде. Обикновено ал фреска.

— Какво… — понечи да попита Джейк.

— Означава, че е драйфал на открито, сладурче — преведе Сузана; разроши косата му, но присви очи и се хвана за корема.

— Добре ли си, сай? — попита Росалита.

— Да, но бих пийнала нещо газирано.

Росалита се изправи и леко докосна Калахан по рамото:

— Продължавай, отче. Така ще осъмнем.

— Добре. С една дума, пиех. Пиех всяка нощ и ако някой проявеше търпение да ме слуша, бърборех без прекъсване за Лупе, Роуан, Роуена, за чернокожия, който ме беше качил в окръг Исакена, и за Рута, която може би бе много забавна, но със сигурност не беше сиамска котка. Накрая губех съзнание. Така продължи, докато не се озовах в Топека. През зимата на 1982 година. Там достигнах дъното. Знаете ли какво е да достигнеш дъното?

Последва дълго мълчание и всички един по един кимнаха. Джейк си мислеше за часа по английски и есето за края на годината. Сузана си спомни Оксфорд, Мисисипи, а Еди — брега на Западното море, когато се беше надвесил над мъжа, превърнал се по-късно в негов дин, с намерение да пререже гърлото му.

— Аз достигнах дъното в една затворническа килия — каза Калахан. — Беше ранна утрин и бях сравнително трезвен. Освен това се намирах не в обикновен изтрезвител, а в килия с одеяло на койката и истинска тоалетна чиния. В сравнение с други места, където бях попадал, това беше страхотен лукс. Единственото, което ме тревожеше, беше човекът с имената… и онази песен.

12.

Под бледата светлина, проникваща през прозорчето от армирано стъкло, кожата му изглежда сива. Ръцете му са мръсни и покрити с драскотини. Мръсотията под някои от ноктите му е черна (от кал), под други — тъмнокафява (от засъхнала кръв). Той смътно си спомня как се беше нахвърлил върху някого, който упорито го наричаше „господине“, затова предположи, че са го прибрали по член 48: „Нападение на длъжностно лице“. Беше поискал само да пробва шапката на хлапето (това си го спомня удивително ясно), която изглеждаше много готина. Спомня си как се опитваше да обясни на младия полицай (ако се съди по външния му вид, скоро в полицията щяха да наемат пеленачета, поне в Топека), че винаги си е падал по шантави нови капи, че винаги носи шапка заради знака на Каин на челото му. „Зглежда каткръс — беше казал (или се бе опитал да каже), — но фшнос е на-акайкай“, което трябваше да означава „знакът на Каин“.

Снощи беше яко фиркан, но сега не се чувства толкова зле. Сяда на койката и разрошва щръкналата си коса. Вкусът в устата му е отврат (мирише, сякаш някой като Рута Сиамската котка се е изпикал вътре), но главата не го боли много. Само гласовете да можеха да млъкнат! В коридора някой чете с монотонен глас безкраен списък от имена по азбучен ред. По-близо друг пее най-омразната му песен:

— Някой спаси, някой спаси, някой спаси живооотааа ми тази нощ… — Нейлър!… Нотън!… О’Конър!… Осковски!… Осмър!… О’Шонеси!

Започва да осъзнава, че той е този, който пее, когато краката му затреперват. Вижда как мускулите му пулсират, отначало прасците, после бедрата. Какво му става?

— Палмгрен!… Палмър!…

Треперенето се пренася в слабините и корема му. Гащетата му потъмняват от урина. В същото време краката му започват да се мятат, сякаш се опитват да ритнат невидима топка. „Гърчове — мисли си той. — Това трябва да е. Сбогом, живот.“ Опитва се да извика за помощ, но от устата му се изтръгва само приглушен стон. Ръцете му започват да се мятат. Сега краката му ритат невидими топки, ръцете му викат „алилуя“, а онзи в коридора явно е решил да продължава до Второ пришествие.

— Пешиър!… Питърс!… Половик!… Ранкърт!… Ранс!

Тялото на Калахан започва да се клати напред-назад. При всяко залюляване напред му се струва, че всеки момент ще загуби равновесие и ще падне. Ръцете му се вдигат. Краката му се раздалечават. Под него се разлива нещо топло и той осъзнава, че е напълнил гащите.

— Рикуперо!… Робилар!… Роси!

Залита назад и се обляга във варосаната стена, на която някой е надраскал „БАНГО СКАНК“ и „Току-що получих деветнайсетата си нервна криза!“, после напред, този път като дълбоко вярващ мюсюлманин при молитва. За момент се втренчва в бетонния под между голите си колене, после губи равновесие и се пльосва по лице. Челюстта му, която е зараснала криво-ляво, пак се счупва на три от предишните четири места. Но за попълване на бройката — четири се оказва магическо число — този път носът му също се счупва. Калахан продължава да се гърчи като риба на сухо, пръстите му размазват кръв, изпражнения и урина по пода.

„Да, сега вече ще се мре“ — мисли си той.

— Раян!… Сайър!… Санели!

Постепенно „цунамите“ в мускулите му се превръщат в обикновени вълни и накрая почти затихват. Минава му мисълта, че сега вече някой трябва да дойде, но няма никого, поне отначало. Гърчовете престават и Калахан остава проснат на пода, а онзи в коридора продължава да чете:

— Сейви!… Сейрън!… Сейцър!

Изведнъж, за първи път от месеци, той си спомня как кавалерията дойде да го спаси точно когато Братята Хитлер се канеха да го разфасоват в изоставената перачница на източна Четирийсет и седма. Щяха да го направят и след няколко дни някой може би щеше да открие Доналд Франк Калахан вкочанясал и вероятно със собствените си топки вместо обеци. Кавалерията обаче се появи и…

„Това не беше никаква кавалерия — мисли си той, докато лежи на пода и лицето му се подува. — Това бяха Глас номер едно и Глас номер две.“ Не, и това не е правилно. Това бяха двама мъже, вероятно на средна възраст или малко по-стари. Господин Екс-либрис и господин Гей-кокниф-ен-йом, каквото и да означава това. Бяха изплашени до смърт. И с право. Братята Хитлер може би не бяха убили хиляди, както се хвалеше Лени, но със сигурност имаха достатъчно опит. Затова господин Екс-либрис и господин Гей-кокниф-ен-йом имаха основателна причина да се страхуват. Всичко бе минало добре, но можеше да не стане така. Какво щеше да се случи, ако картите се бяха обърнали в полза на Джордж и Лени? Ами много просто — вместо един в изоставената перачница щяха да намерят три трупа. Това със сигурност щеше да излезе на заглавната страница на „Поуст“! И така, за какво бяха рискували живота си тези хора? За един обезобразен пияница, изпоцапан със собствените си изпражнения. Непоправим пияница.

Тогава настъпва съдбовният пократ. В коридора монотонният глас е стигнал до Спранг, Стюарт и Сътби; в килията един мъж лежи на мръсния под и лъчът дневна светлина от прозорчето най-после достига дъното му — това място, под което не може повече да пропадне, освен, ако не вземе лопата и не се закопае.

Той извърта глава и поглежда пода, фъндъците приличат на призрачни горички, купчинките прах — на хълмове в безплоден рудодобивен район. Калахан си мисли: „Кой месец е, февруари? Февруари 1982-ра? Май да. Ето какво. Давам си една година, за да се поправя. Една година, за да направя нещо — каквото и да е, — за да оправдая риска, който поеха онези двама души. Ако успея, ще продължа да водя достоен живот. Ако не, през февруари 1983 година ще се самоубия.“ Гласът в коридора най-после стига до Таргънфийлд.

13.

Калахан замълча за момент. Отпи глътка кафе, намръщи се и си наля чаша сладко ябълково вино.

— Знаех вече обратния път. Бях завел достатъчно отрепки на срещите на „Анонимни алкохолици“, Господ ми е свидетел. Затова, когато ме пуснаха от затвора, намерих „Анонимни алкохолици“ в Топека и започнах да посещавам срещите им всеки ден. Никога не се интересувах какво ме чака, никога не поглеждах назад. „Миналото е история, а бъдещето е мистерия“, така казват. Само че сега, вместо да седя мълчаливо на последния ред, сядах най-отпред и по време на представянето казвах: „Аз съм Дон К. и вече не искам да пия.“ Всъщност исках, ах, как исках, но анонимните алкохолици имат поговорки за всичко и една от тях гласи: „Преструвай се, докато стане истина.“ Малко по малко се получи. Една сутрин през есента на 1982-ра се събудих и установих, че вече не ми се пие. Влечението, както казват, беше изчезнало. Така започнах нов живот. През първите си трезви години човек обикновено не постига големи успехи, но един ден се озовах в парка „Гейдж“, по-точно в розовата градина „Рейниш“… — Калахан замълча и изненадано огледа слушателите си. — Какво? Знаете ли я? Не ми казвайте, че сте били в „Рейниш“!

— Бяхме — потвърди Сузана. — Видяхме влакчето.

— Удивително!

— Часът е деветнайсет и всички птички пеят — усмихна се Еди.

— Както и да е, в розовата градина забелязах първата обява: ТЪРСИ СЕ КАЛАХАН, ИРЛАНДСКИ СЕТЕР, С БЕЛЕЗИ НА ЛАПАТА И ЧЕЛОТО. ГОЛЯМА НАГРАДА. И така нататък, и така нататък. Най-после бяха научили името ми. Реших да се махам, докато не е станало късно. Затова отидох в Детройт и там попаднах в един приют, наречен „Фар“. „Мокър“ приют. Беше същият като „Дом“, само че без Роуан Магръдър. Имаха ентусиазъм, но едва се справяха. Постъпих на работа. И точно там, през декември 1983 година, се случи.

— Какво се случи? — не разбра Сузана.

Джейк Чеймбърс и отговори. Той знаеше, може би единствен от тях имаше откъде да знае. Все пак на него също му се беше случвало.

— Тогава си умрял — каза той.

— Да, точно така. — Калахан не издаде никаква изненада, сякаш обсъждаха условията за отглеждане на ориз или възможността Анди да се захранва с ант-номика. — Тогава умрях. Роланд, би ли ми свил цигара? Явно имам нужда от нещо малко по-силно от ябълково вино.

14.

Във „Фар“ има стара традиция, от… Божке, сигурно от цели четири години (приютът съществува едва от пет). Денят на благодарността е и те празнуват във физкултурния салон на гимназията „Холи нейм“ на Конгрес Стрийт. Неколцина украсяват стените с оранжева и кафява гланцова хартия, картонени пуйки и пластмасови плодове и зеленчуци. С други думи, американски талисмани за богата реколта. За да участва, човек трябва да е бил трезвен в продължение на поне две седмици. Освен това — както Уорд Хъкман, Ал Маккоуан и Дон Калахан единодушно са приели — в украсяването не могат да участват побъркани, независимо от колко време не са пили.

На Пуешки ден стотина от най-изтъкнатите пияндета, скитници и полуоткачени клошари се събират в „Холи нейм“ на галавечеря с пуйка, картофи и всички полагащи се мурафети. Настаняват се на десетина дълги маси в средата на салона (краката на масите са увити с филц и гостите се хранят прави). Преди да започне кльопачката — такава е традицията, — всеки трябва да назове едно нещо, за което е благодарен („Ако някой се замисли повече от десет секунди, ще го отрежа“ — предупредил е Ал). Това е заради Деня на благодарността, но и защото в принципите на „Анонимни алкохолици“ е залегнало, че благодарният пияница не мисли за алкохол и благодарният наркоман не мисли за друсане.

Изказванията вървят бързо и тъй като мислите на Калахан витаят някъде, когато идва редът му, той едва не изтърсва нещо, което може да му навлече големи неприятности. Или поне да го обявят за човек с извратено чувство за хумор.

— Благодарен съм… — започва той, но бързо се усеща какво е на път да изтърси и прехапва език.

Те го гледат в очакване: брадясали мъже и разрошени жени, носещи характерната застояла миризма на непочистена метростанция, миризмата на улицата. Някои вече го наричат „отче“; откъде са разбрали? Как е възможно да са разбрали? И какво биха си помислили, ако знаеха какви тръпки го побиват при тази дума? Тя му навява спомени за Братята Хитлер и сладникавия аромат на омекотител за дрехи. Те обаче го гледат. „Клиентите“. Уорд и Ал също.

— Благодарен съм, че днес не съм пил и не съм взел наркотик.

Винаги има с какво да се измъкнеш. Съседът му казва, че е благодарен, дето сестра му го е поканила за Коледа. Никой не подозира, че Калахан едва се бе сдържал да не каже: „Благодарен съм, че наскоро не съм виждал вампири от трети тип и обяви за загубени кучета.“ Подозира, че е така, защото Господ отново го е приел в лоното си, макар и на изпитателен срок, и заразата от кръвта на Барлоу най-после е неутрализирана. Струва му се, че е загубил и зловещата дарба да вижда другите светове. Все още обаче не се осмелява да провери това, като отиде на църква. Нито за миг не му хрумва, че този път може би са решили да изчакат, докато падне невъзвратимо в мрежите им. Може бавно да се учат, ще си даде сметка със закъснение Калахан, но все пак се учат.

В началото на декември Уорд Хъкмаи получава писмо, за което не е и сънувал.

— Тази година Коледа подрани, Дон! Само погледни това, Ал! — обявява и триумфално размахва писмото. — Ако изиграем правилно козовете си, грижите ни за следващата година са минало.

Ал Маккоуан взима писмото и докато чете, резервираното му изражение бавно се разтапя в доволна усмивка. Когато подава листа на Дон, вече се хили до уши.

Писмото е от крупна фирма с клонове в Ню Йорк, Чикаго, Детройт, Денвър, Лос Анджелес и Сан Франциско. Написано е на толкова луксозна хартия, че на човек му иде да я разкрои и да си ушие риза от нея. В него се казва, че корпорацията решила да раздаде двайсет милиона долара на двайсет благотворителни организации на цялата територия на САЩ, по милион на всяка. Това трябвало да стане преди края на календарната 1983 година. Възможни кандидати били кухни за безплатна храна, приюти за бездомни, две безплатни клиники и програма за разработване на тестове за СПИН в Спокейн. Сред приютите е и „Фар“. Подписът е на Ричард П. Сейър, заместник изпълнителен директор на детройтския клон. Всичко изглежда тип-топ и поканата към тримата да посетят детройтската кантора на корпорацията, за да обсъдят условията на дарението, също изглежда в реда на нещата. Датата на срещата — а също на смъртта на Доналд Калахан — е 19 декември 1983 година. Понеделник. Името на корпорацията е „Сомбра“.

10.

— Ти си отишъл — досети се Роланд.

— И тримата отидохме. Ако поканата беше само за мен, никога нямаше да го направя. Но тъй като канеха и трима ни… и искаха да ни дадат един милион долара… имате ли представа какво означаваха един милион за приют като „Дом“ или „Фар“? Особено по времето на Рейгън.

Сузана подскочи. Еди я изгледа победоносно. Калахан явно се почуди какво означава това, но Роланд му даде знак да продължава и вече наистина беше късно. Не че на някого му се спеше; всички гледаха съсредоточено отеца, попиваха всяка негова дума.

— Ето до какъв извод съм стигнал — сподели той, като се наведе напред. — Между вампирите и подлеците има някакво сътрудничество. Мисля, че ако проследите връзките им, ще намерите корените му в царството на мрака. В Тъндърклап.

— Не се съмнявам — отвърна Роланд; сините му очи заблестяха.

— Вампирите, освен тези от първи тип, са глупави. Подлеците са по-умни, но не много. Иначе нямаше да мога да им бягам толкова дълго време. Накрая обаче някой друг се беше намесил. Агент на Пурпурния крал, какъвто или каквото представлява. Подлеците вече не се занимаваха с мен. Вампирите също. През последните месеци не бях виждал нито обяви за загубени животни, нито надписи с тебешир по тротоарите. Мисля, че някой друг е поел командването. Някой доста по-умен. Един милион долара! — Той поклати глава и се усмихна мрачно. — С това най-после успяха да ме заслепят. С едни прости пари. „О, да — казах си, — но са за добро!“ и тримата си мислехме: „Така ще сме независими поне за пет години! Няма вече да просим от Градския съвет!“ Вярно беше. Едва по-късно ми хрумна една друга истина, много проста: алчността и само алчността ме подлъга.

— Какво стана? — попита Еди.

— Ами… отидохме на срещата. В сградата „Тишман“, една от най-луксозните в града, на булевард „Мичигън“ 982; в 16.20 часа на 19 декември.

— Странно време за срещи — отбеляза Сузана.

— И ние така си помислихме, но кой обръща внимание на такива подробности, когато са му обещали един милион? След кратко обсъждане всички се съгласихме с Ал… или по-скоро с майка му. Според нея трябваше да се появим на тази изключително важна среща пет минути по-рано, нито повече, нито по-малко. Затова облякохме най-официалните си дрехи и в 16.10 влязохме във фоайето на „Тишман“. Намерихме „Сомбра“ в указателя и се качихме на трийсет и третия етаж.

— Проверихте ли преди това фирмата? — попита Еди.

Калахан го изгледа, сякаш се подразбираше:

— Според данните, които намерихме в градската библиотека, „Сомбра“ беше затворено дружество — тоест не продаваше акции на външни лица — с основен предмет на дейност закупуване на други фирми. Занимаваха се с нови технологии, недвижими имоти и строителство. Това бе всичко, което се знаеше за тях. Активите им се пазеха в строга тайна.

— Седалището им в САЩ ли беше? — поинтересува се Сузана.

— Не, в Насау на Бахамските острови.

Еди си спомни годините си като кокаинов куриер и жалката отрепка, от която бе купил последната си пратка.

— Ходил съм там — обясни, — но не съм срещал никого от „Сомбра“.

Можеше ли обаче да бъде сигурен? Възможно ли бе жалката отрепка с британски акцент да е работила за „Сомбра“? Толкова ли невероятно беше да са свързани с търговията с наркотици покрай всичко, с което се занимаваха? Вероятно не. Ако не друго, това сочеше връзка с Енрико Балазар.

— Както и да е, фирмата фигурираше във всички видове картотеки и регистри. Нямаше много информация, но фигурираше. И беше богата. Не знам точно какво представлява тази „Сомбра“ и съм почти сигурен, че повечето хора, които видяхме на трийсет и третия етаж, са били само статисти, но вероятно фирма с такова име наистина съществува.

Качихме се с асансьора. Чакалнята беше хубава — с картини от френски импресионисти по стените; секретарката също. Една от онези жени — ще ме извиниш, Сузана, — които карат всеки мъж да си въобрази, че ако само докосне гърдите и, ще живее вечно. Еди избухна в смях, погледна Сузана и бързо спря. — Беше 16.17. Поканиха ни да седнем. Бяхме страшно нервни. Постоянно влизаха и излизаха хора. От време на време една врата отляво се отваряше и зад нея виждахме голямо помещение, пълно с бюра, разделени с временни прегради. Звъняха телефони, секретарки сновяха насам-натам с папки ръце, чуваше се бръмчене на голяма копирна машина. Ако беше нагласено — а мисля, че беше, — декорът бе правдоподобен като в холивудски филм. Бях нервен, но нищо повече. Доста странно, като се замислиш. Вече осем години след бягството си от Сейлъмс Лот постоянно се криех и бях развил доста добра предупредителна система, но в този ден тя така и не се задейства. Предполагам, че ако се свържете по някакъв начин с духа на Джон Дилинджър, той би ви казал същото за нощта му с Ан Сейдж.

В 16.19 един младеж със скъпи и елегантни риза и вратовръзка дойде да ни вземе. Поведе ни покрай луксозни кабинети, в които, доколкото можехме да видим, пребиваваха много важни шефове. Стигнахме до двойна врата в дъното на коридора, над която пишеше „ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА“. Придружителят ни отвори вратата. Каза ни „сбогом, господа“, това си го спомням ясно. Не ми прозвуча на място. Тогава предупредителната ми система се включи, но твърде късно. Всичко стана много бързо. Те не…

16.

Случва се много бързо. Те преследват Калахан твърде дълго, но не си хабят времето да се фукат, че са го пипнали. Вратите се затръшват зад тях, прекалено шумно, стените чак затреперват. Човек би очаквал от бизнес-асистент, получаващ по осемнайсет хиляди на година, да затваря вратата по определен начин — с уважение към парите и властта, — а не като този. Така затварят вратите разгневените пияници и наркомани, когато излизат от кенефа. Лудите също. Да, ненормалните често тряскат вратите.

Предупредителната система на Калахан се включва, не пиука, а вие и когато оглежда заседателната зала с един голям прозорец, от който се разкрива страхотна гледка към езерото Мичиган, той не без основание си мисли: „Исусе Христе и Света Майко Богородице, как може да съм такъв глупак?“ В стаята има тринайсет души. Трима от тях са подлеци и той за първи път вижда отблизо подпухналите им, болнави лица със святкащи червени очи и плътни, женствени устни. И тримата пушат. Други девет са вампири от трети тип. Тринайсетият носи крещящи риза и вратовръзка напълно в стила на подлеците, но лицето му е хилаво и издължено, излъчва интелигентност и черен хумор. На средата на челото му има кръгло петно от кръв, която не изглежда нито да тече, нито да се съсирва.

Чува се силно изпращяване. Калахан се обръща и вижда как Ал и Уорд се свличат на земята. От двете страни на вратата стоят още двама подлеци, мъж и жена, с електрически палки.

— На приятелите ти няма да им се случи нищо лошо, отче Калахан.

Той отново се обръща напред. Това е мъжът с червеното петно на челото. Изглежда около шейсетте, но е трудно да се определи със сигурност. Ризата му е яркожълта, а вратовръзката — червена. Усмихва, се и показва острите си зъби. „Това е Сейър — мисли си Калахан. — Сейър или каквото там е истинското име на този, който е подписал писмото. Онзи, който е замислил всичко това.“

— За теб обаче не гарантирам — добавя домакинът.

Подлеците гледат Калахан с жадни очи: ето го най-после загубеното им кученце с изгорената лапичка и белега на челото. Вампирите изглеждат още по-заинтригувани. Едва се сдържат да не заподскачат в сините си сияния. Изведнъж: Калахан чува камбанния звън. Слаб, далечен, но звучи. Вика го.

Сейър, ако това е истинското му име, се обръща към вампирите и обявява делово:

— Този е виновникът. Той уби стотици от вас в десетина версии на Америка. Моите приятели… — Посочва подлеците. — …не успяха да го уловят, но те са се специализирали в рутинно преследване на друга, нищо неподозираща плячка. Както и да е, той вече е тук. Хайде, действайте. Но не го убивайте!

Обръща се към Калахан. Дупката на челото му се изпълва с кръв и блести, но не изпуска нито капчица. „Това е око — мисли си Калахан. — Кърваво око.“ Кой гледа през него? Какво наблюдава и откъде?

— Всички тези приятели на Краля носят вируса на СПИН — обяснява Сейър. — Сигурно знаеш какво е това. Те ще оставят той да те убие. Така завинаги ще те отстраним от играта, от този свят и от всички останали. Тази лъжица и без това е твърде голяма за твоята уста. За такъв лъжлив свещеник като теб.

Калахан не се колебае нито за миг. Ако се забави дори секунда, е обречен. Не се страхува от СПИН, а от гнусните устни на вампирите, от целувката им, като оня, който бе целувал Лупе Делгадо в тъмната уличка. Не може да позволи да го победят. След целия път, който е изминал, след всички временни работни места, след всички отрезвители, след като завинаги се отказа от алкохола в Канзас — не може да им позволи!

Той не се старае да ги убеждава. Не прави опит за споразумение. Просто се втурва отчаяно покрай масивната махагонова маса. Мъжът с жълтата риза закрещява тревожно:

— Дръжте го! Дръжте го!

Някой закача сакото му — специално купено за случая, — но го изпуска. Калахан има няколко секунди, колкото да си помисли: „Прозорецът няма да се счупи, направен е от някакво дебело стъкло, антисамоубийствено стъкло, и няма да се счупи…“, и да отправи молитва към Господ за първи път, откакто Барлоу го принуди да отпие от заразената му кръв.

— Помогни ми! Моля те, помогни ми! — изкрещява той и се блъска с всички сили в прозореца.

Още една ръка успява да го достигне, хваща го за косата, но също го изпуска. Прозорецът се разбива и той изведнъж се озовава в студения въздух, сред падащи снежинки. Поглежда надолу, под черните обувки, купени специално за случая, и вижда булевард „Мичигън“, изпълнен с коли като играчки и хора като мравки.

Чувства как те — Сейър, подлеците и вампирите, които трябваше да го заразят, за да го извадят завинаги от играта — са се скупчили на прозореца и го гледат с невярващи очи.

И си мисли: „Така няма да изпадна от играта завинаги… Пали?“

После с детско удивление си казва: „Това е последната ми мисъл. Това е краят.“ И започва да пада.

17.

Калахан млъкна и някак свенливо погледна Джейк:

— Спомняш ли си? Същинския… момент на смъртта?

Джейк кимна сериозно:

— А ти не го ли помниш?

— Спомням си как видях улицата под новите си обувки. Спомням си чувството, че съм застинал във въздуха, сред снежинките — сякаш щях да стоя така цяла вечност. Спомням си Сейър зад мен, крещящ на някакъв друг език. Ругаеше. Гласът му звучеше гневно, затова предполагам, че е изговарял ругатни. И помня, че си помислих: „Страх го е.“ Всъщност това беше последната ми мисъл: че Сейър е уплашен. За известно време ме обгърна мрак. Понесох се в нищото. Чувах камбаните, но бяха далече. После започнаха да се приближават. Сякаш бяха монтирани на влак, който летеше към мен с убийствена скорост.

Имаше светлина. Видях светлина в мрака. Помислих си, че имам видение като при клинична смърт, и се насочих към светлината. Не ме интересуваше къде ще се озова, стига да не е на булевард „Мичигън“, размазан в локва кръв и заобиколен от тълпата. Не виждах обаче как може да стане другояче. Човек не оцелява току-така след падане от трийсет и третия етаж. Исках да се махна от камбаните. Звънът им се усилваше. Очите ми се насълзиха. Ушите ми кънтяха. Радвах се, че още имам очи и уши, но звънът ме караше и малко да съжалявам. Помислих си: „Трябва да се добера до светлината“, и се затичах към нея. Тогава…

18.

Той отваря очи, по още преди това усеща миризмата. Ухае на сено, но много слабо. Призрачен аромат. Ами той? Призрак ли е вече?

Сяда и се оглежда. Ако това е задгробният живот, значи всички свещени писания грешат. Защото той не е нито в рая, нито в ада; намира се в някакъв обор. Подът е покрит с гнили сламки. През процепите в дървените стени прозира дневна светлина. Това е светлината, към която беше вървял в мрака, мисли си той. А също: „Това е пустинна светлина.“ Има ли причина да смята така? Може би. Въздухът е сух. Той има чувството, че диша въздуха на друга планета.

„Може би е друга планета — мисли си. — Планетата Задгробна.“

Камбаните още звънят, едновременно прекрасно и ужасно, но звънът отслабва… отслабва… и престава. Калахан чува лекия шепот на горещ вятър. Той прониква през пролуките между дъските и няколко сламки се вдигат от пода, завъртат се вяло и пак се спускат на земята.

Чува се и друг шум. Неритмично бучене. Идва от някаква машина, която не е в най-завидната си форма, ако се съди по звука. Калахан се изправя. Горещо е и лицето и ръцете му веднага се изпотяват. Той свежда поглед към тялото си и установява, че новите му дрехи са изчезнали. Носи дънки и синя работна риза, изтънели от многократно пране. Също чифт високи обувки. Изглеждат, сякаш са изминали много, много километри. Той се навежда и опипва краката си за счупвания. Не открива фрактури. Проверява ръцете си. Те също са здрави. Опитва се да разкърши пръстите си. Те леко изпращяват като чупещи се сухи съчки.

„Нима целият ми живот е бил сън? — мисли си Калахан. — Това ли е действителността? Ако да, кой съм аз и какво правя тук?“

Непрестанното бучене звучи от сумрака зад него: туф-ТУФ, туф-ТУФ-туф-ТУФ.

Той се обръща и дъхът му спира от онова, което вижда. Зад него, в средата на изоставения обор, има врата. Тя не е закрепена за стената, а стърчи сам-самичка. Има панти, но те не я държат за нищо, стоят свободно във въздуха. На вратата са издълбани йероглифи. Той не може да ги прочете. Приближава се, сякаш те ще му помогнат да разбере какво става. В известен смисъл разбира. Защото вижда, че топчето на бравата е от кристал и на него е гравирана роза. Той е чел Томас Улф: камък, роза и неоткрита врата; камък, роза и врата. Той не вижда камък, но може би това е значението на йероглифа.

„Не — мисли си. — Не, йероглифът означава «НЕОТКРИТА». Може би аз съм камъкът.“ Той докосва кристалното топче. Сякаш по сигнал. „сигул“ — мисли си той) бученето на машините спира. Той отново чува далечния звън на камбаните. Опитва да завърти топчето, но то не помръдва. Ни на йота. Сякаш е бетонирано. Когато Калахан отдръпва ръката си, звънът престава.

Той заобикаля вратата и тя изчезва. Връща се и тя пак се появява. Той описва три кръга около нея и на всеки от тях вратата изчезва през половината от обиколката му и се появява през другата. Тръгва в обратната посока на заден ход. Същата работа. Е, и какво от това?

За известно време Калахан остава загледан във вратата, после влиза навътре в помещението, защото е любопитен какви са тези машини. Не изпитва болка, сякаш тялото му още не е разбрало, че е паднало от трийсет и третия етаж, но, Исусе, каква жега само!

В обора има отделения за коне, отдавна изоставени. Има купчина старо сено, а до нея добре сгънато одеяло и нещо, което прилича на дъска за рязане. Върху нея е останало парче спаружено месо. Той го вдига и го помирисва. Мирише на осолено. Той го лапва. Не се страхува, че ще се отрови. Как можеш да се отровиш, ако вече си мъртъв?

Докато дъвче, продължава да разглежда. В дъното на голямото помещение има стаичка, достроена сякаш след внезапно хрумване. В стените и също има пролуки, пропускащи достатъчно светлина, за да види ниска машина, поставена върху бетонна платформа. Всичко в обора навява мисли за безстопанственост и забрава, но тази машина, която прилича на доилен апарат, изглежда чисто нова. Няма ръжда, няма прах. Той се приближава. От едната и страна стърчи хромирана тръба. Под нея има канал. Металната яка около него изглежда влажна. Върху машината има малка метална плочка. До нея — червено копче. На плочката пише:

ЛАМЕРК ИНДЪСТРИС

384789-АА-45-776019

НЕ ВАДИ САЧМАТА

ОБЪРНЕТЕ СЕ ЗА ПОМОЩ

КЪМ КОМПЕТЕНТНО ЛИЦЕ

На червеното копче пише ВКЛ. Калахан го натиска. Машината пак започва да бучи и след малко от тръбата потича вода. Той слага ръце под струята. Водата е ледена, чак дъхът му секва. Той отпива. Водата не е нито сладка, нито горчива и Калахан си мисли: „Сигурно съм си загубил вкуса. Това…“

— Добър ден, отче.

Калахан изкрещява от изненада. Рязко вдига ръце и по прашния под се посипват капчици като перли. Извърта се на изтърканите си токове. Пред вратата на стаичката стои мъж с дълга роба и качулка.

„Сейър — мисли си Калахан. — Последвал ме е, минал е през проклетата врата…“

— Успокой се. „Успокой топката“, както би казал новият приятел на Стрелеца — изрича забуленият и добавя с поверителен тон:

— Казва се Джейк, но икономката го нарича Бама. — После продължава весело, сякаш току-що му е хрумнало нещо смешно:

— Ще ти го покажа! И двамата ще ти покажа! Може би не е твърде късно! Ела!

Той протяга ръка. Пръстите му, едва показващи се от ръкава, са дълги и бледи, неприятни на вид. Като восъчни. Калахан стои като закован и непознатият настоява:

— Хайде. Не можеш да останеш тук. Това е единствената разпределителна станция и никой не се задържа тук задълго. Ела.

— Кой си ти?

Забуленият изцъква нетърпеливо:

— Нямаме време за глупости, отче. Име, име, какво е едно име, както е казал някой. Шекспир ли беше? Вирджиния Улф ли? Вече не помня. Хайде, ела и ще ти покажа едно чудо. Нищо няма да ти направя; ще вървя пред теб, за да си спокоен. Хайде, идвай.

Забуленият се обръща. Робата му се развява като полите на вечерна рокля. Връща се в конюшнята и след малко Калахан тръгва след него. И без това няма какво да прави в помпената стая; тя е задънена улица за него. Навън може да избяга. „Къде ще избягам?“ Е, не може да знае, докато не види, нали?

Когато минава покрай вратата, забуленият почуква по нея.

— Да чукам на дърво, да спи под камък зло! — изрецитирва весело и стъпва в светлия правоъгълник при отворената врата на конюшнята.

Калахан вижда, че държи нещо в лявата си ръка. Квадратна кутия със стени по трийсетина сантиметра. Изглежда направена от същото дърво като вратата. А може би от нещо по-плътно. Във всеки случай материалът на кутията е по-тъмен. Калахан предпазливо следва забуления, готов е да спре, ако и той спре. Навън жегата е непоносима, като в пещ. Когато излиза, той вижда, че наистина са сред пустинята. От едната страна вижда някаква съборетина с основи от напукан пясъчник. Може би някога е била странноприемница. Или изоставен декор от филм за Дивия запад. От другата страна има заграждение, повечето му колове са паднали. Назад се простират десетки километри камениста пустиня. Няма нищо друго освен…

Не! Има още нещо! Две неща! На хоризонта се движат две малки точки!

— Ето, че ги видя! Добро зрение имаш, отче!

Мъжът в черно спира на двайсетина крачки от него. Започва да си тананика. На Калахан този звук никак не му харесва. Звучи като шумолене на мишки, които гризат стари кокали. В това няма голяма логика, но…

— Кои са това? — хладно пита Калахан. — Кой си ти? Къде сме?

Мъжът в черно разперва театрално ръце:

— Това е дълга история, а времето лети. Наричай ме Уолтър, ако искаш. Колкото до това място, то е разпределителна станция, както вече ти казах. Малко тихо местенце между данданията на твоя свят и шумотевицата на следващия. Мислеше се за голям пътешественик, а? Докато обикаляше по всички тези скрити шосета? Да, ама не, отче, истинското ти скитане тепърва започва.

— Не ме наричай така! — изкрещява Калахан.

Гърлото му е пресъхнало. Горещината сякаш натиска темето му като наковалня.

— Отче, отче, отче! — дразни го мъжът в черно.

Звучи злобно, но Калахан подозира, че оня се забавлява вътрешно. Този човек (ако изобщо е човек) явно често се надсмива над другите.

— Добре де, да не се караме за глупости. Ще те наричам Дон. Така повече ли ти харесва?

Черните точки в далечината потрепват; издигащите се потоци нагорещен въздух ги скриват и пак ги откриват. Скоро ще изчезнат.

— Кои са това? — повтаря Калахан.

— Хора, които най-вероятно никога няма да срещнеш — отвръща мъжът в черно; качулката му се размества и Калахан за миг зърва восъчноблед нос и контурите на око, като чашка, пълна с тъмна течност. — Ще умрат под планините. Ако не умрат под планините, в Западното море живеят гадини, които ще ги изпапкат живи. Хрус-хрус, страхотен вкус!

Той отново се засмива, но…

„Но не ми звучиш много убедено, друже“ — мисли си Калахан.

— Ако не друго, това ще ги убие. — Уолтър вдига кутията и Калахан отново дочува слабо неприятния звън на камбаните. — И кой мислиш, че ще им го занесе? Ка, разбира се, но дори ка се нуждае от помощник, кай-май. Това си ти.

— Не разбирам.

— Естествено, че няма да разбираш, а аз нямам време да ти обяснявам. Като Белия заек в „Алиса“, закъснявам, закъснявам, имам много важна среща. Виж сега, те ме преследваха, но ги измамих, и се върнах, за да си похортувам с теб. Бързам, бързам, бързам! Сега пак трябва да ги изпреваря, защото как иначе ще ги подмамя в капана? Затова, Дон, трябва да прекратяваме малкия си разговор, колкото и да не ни се иска. Хайде, бързо да се връщаме в обора. Тичай!

— Ами ако не искам?

Само че тук няма никакво „ако“. Калахан за нищо на света не иска да се връща в обора. Защо просто не помоли мъжа в черно да го пусне и не се опита да догони черните точки? Какво ще стане, ако му каже: „Аз трябва да отида с тях. Там ме зове моето ка“? Досеща се какво ще последва. Все едно да спориш с радиото. Сякаш да потвърди това, Уолтър казва:

— Няма значение какво искаш. Ще отидеш, където ти нареди Кралят, и там ще чакаш. Ако тези двамата умрат, както съм почти сигурен, че ще стане, ще живееш дълги години в спокойно пасторално блаженство и с лъжливо, но без съмнение приятно чувство за изкупление. Ще достигнеш своето ниво на Кулата дълго след като съм се превърнал в прах и пепел на моето. Това ти гарантирам, отче, защото съм го видял във вълшебното стъкло, истина казвам! Ако обаче оцелеят? Ако се озоват там, където ще те изпратя? Тогава ще им помогнеш по всеки възможен начин и така ще ги погубиш. Заплетена история, не мислиш ли?

Мъжът в черно тръгва към Калахан. Калахан отстъпва към обора, където го чака неоткритата врата. Не иска да ходи там, но няма къде другаде.

— Остави ме.

— Не. Няма да стане.

Мъжът в черно вдига кутията към Калахан и хваща капака.

— Не! — изкрещява Калахан.

Защото мъжът в черно не трябва да отваря кутията. Вътре има нещо ужасно, което би уплашило дори Барлоу.

— Върви и може би няма да я отворя — дразни го Уолтър.

Калахан отстъпва под сянката на обора. Скоро отново ще е вътре. Няма как да го избегне. Чувства как странната еднопосочна врата го чака.

— Безжалостен мръсник! — избухва той. Зениците на Уолтър се разширяват и за момент по лицето му се изписва обидено изражение. Може да е абсурдно, но в очите му Калахан съзира, че чувството е искрено. Това разбива всичките му надежди, че може би сънува, че това е последният проблясък преди смъртта. В сънищата — поне в неговите — лошите герои, злите герои никога не изпитват обикновени човешки емоции.

— Правя само онова, което ми заповядат ка, Кралят и Кулата. Всички го правим. Ние сме техни роби.

Калахан си спомня съня, в който бе пътувал: изоставените силози, мрачните залези и дългите сенки, радостта си, докато бе влачил оковите, чийто звън му се струваше като прекрасна музика.

— Знам — казва той.

— Виждам. Хайде, движение.

Калахан отстъпва в обора. Отново усеща леката, почти недоловима миризма на старо сено. Детройт му изглежда далечен сън, халюцинация. Спомените за Америка — също.

— Само не отваряй кутията — моли той. — Ще направя каквото искаш.

— Добро отче си ти, Дон.

— Нали обеща да не ме наричаш така?

— Обещанията са, за да бъдат нарушавани, отче.

— Съмнявам се, че ще успееш да го убиеш — казва Калахан.

Уолтър се намусва:

— Това е работа на ка, не моя.

— Може би не е и на ка. Представи си, че той стои над ка.

Уолтър отстъпва, сякаш е получил плесница.

„Това бяха богохулни думи — мисли си Калахан. — А на този човек такива не му минават.“

— Никой не е над ка, лъжлив свещенико! — изсъсква мъжът в черно. — И стаята на върха на Кулата е празна. Знам го със сигурност.

Макар че няма представа за какво приказва мъжът в черно, Калахан отговаря, без да се замисли:

— Грешиш. Бог съществува. Той стои и наблюдава всички ни от небето. Той…

В този момент едновременно се случват няколко неща. Водната помпа в задното помещение се включва и започва да бучи. Калахан се блъска гърбом в твърдото, гладко дърво на вратата. Мъжът в черно вдига кутията и я отваря. Качулката му се отмята и разкрива острите черти на бледото му лице с озъбена уста. (Това не е Сейър, но по средата на челото му също има червена дупка, която нито кърви, нито се съсирва.) Калахан вижда какво има в кутията: вижда Черната тринайсетица, увита в червено кадифе и напомняща изцъкленото око на адско изчадие. Той закрещява, защото чувства безграничната и мощ: тя може да го изпрати където си поиска, дори в небитието. Вратата се отваря. И въпреки безумната си паника Калахан си помисля: „Когато отваряш кутията, вратата също се отваря.“ Залита назад и попада в някакъв друг свят. Чува крясъци и вопли. Един от тях е на Лупе, който го пита защо го е оставил да умре. Друг принадлежи на Роуена Магръдър, която му обяснява, че това е другият му живот, и го пита дали му харесва. Той понечва да запуши ушите си, започва да пада назад и в този момент си помисля, че мъжът в черно го е изблъскал в истинския ад. Когато вдига ръце, Уолтър пъха кутията с ужасната стъклена топка в тях. Топката се движи. Върти се като истинско око в невидима очна кухина. Калахан си мисли: „Жива е, това е истинско око, откраднато от някакво ужасно чудовище, и о, Боже, Божичко, то ме гледа!“

Той обаче взима кутията. Не иска да го прави, но не може да го предотврати.

„Затвори я, затвори я“ — мисли си, но пада, препънал се е (или мъжът в черно го е спънал, а може би неговото ка), и падайки, се извърта. Някъде отдолу всички гласове от миналото му го зоват, упрекват го (майка му иска обяснение защо е позволил нечистият Барлоу да счупи кръстчето, което му е донесла чак от Ирландия), а мъжът в черно изкрещява весело:

— Бон воаяж, отче!

Калахан се строполява на каменната земя, покрита с костите на дребни животни. Капакът на кутията се затваря и той чувства моментно облекчение…, но после пак се отваря, много бавно, и окото пак се показва.

— Не — прошепва Калахан. — Само това не.

Той обаче не е в състояние да затвори кутията — силите му сякаш са го напуснали, — а тя не се затваря сама. Сякаш във вътрешността на черното око се появява червено петно, което бавно расте… и блести. Паника обзема Калахан, стиска гърлото му, заплашва да спре сърцето му.

„Това е Кралят — мисли си. — Това е Окото на Пурпурния крал, който гледа от леговището си в Тъмната кула. И ме вижда.“

— НЕ! — изкрещява Калахан от пода на пещерата край Кала Брин Стърджис. — НЕ! НЕ! НЕ МЕ ГЛЕДАЙ! В ИМЕТО НА ГОСПОД, НЕ МЕ ГЛЕДАЙ!

Окото обаче продължава да го гледа и Калахан не може да издържи този безумен поглед. Тогава изгубва съзнание. Три дни ще минат, преди отново да отвори очи, и тогава ще се озове при манихейците.

19.

Калахан ги изгледа тревожно. Нощта преваляше, до идването на Вълците оставаха двайсет и два дни. Той допи сайдера си, намръщи се, сякаш е отпил силно уиски, и остави чашата.

— Другото ви е известно. Хенчик и Джемин ме бяха намерили. Хенчик затворил кутията и вратата също се затворила. И сега Пещерата на гласовете вече се нарича Пещерата на портала.

— А ти, отче? — попита Сузана. — Какво направиха с теб?

— Занесли ме в бараката на Хенчик, в неговата кра. Там дойдох на себе си. Докато съм бил в безсъзнание, жените и дъщерите му ми давали вода и пилешки бульон, като изстисквали капки в устата ми.

— Само от любопитство да попитам, колко жени има? — поинтересува се Еди.

— Три, но може да има сношения само с една на нощ. Зависи от звездите или нещо подобно. Гледаха ме добре. Започнах да се разхождам из града и така ме кръстиха Скитащия старец. Не можех добре да осъзная къде съм попаднал, но в известна степен предишните ми митарства ме бяха подготвили. Бяха калили волята ми. Понякога, Господ ми е свидетел, си мислех, че това още се случва в двете секунди, докато летя от трийсет и третия етаж към улица „Мичигън“ — че така умът ми се приготвя за смъртта, като ми представя една прекрасна последна халюцинация за дълъг и спокоен живот. Друг път се опасявах, че се е случило онова, от което най-много се страхувах в „Дом“ и „Фар“ — че мозъкът ми е омекнал от алкохола. Представях си, че лежа в някоя лудница и си въобразявам всичко. През повечето време обаче приемах онова, което се беше случило. Радвах се, че най-после съм се озовал на това спокойно място, било то реално или въображаемо.

Когато се съвзех, отново се заех да изкарвам прехраната си както при скитанията ми из Америка. Тук няма фирми за временна заетост, но ако има желание, човек винаги може да си намери работа — има богати оризови реколти, но също и други насаждения и много добитък. Накрая отново започнах да проповядвам. Не го взех като съзнателно решение, просто един ден започнах. Открих, че тези хора знаят всичко за Исус Човека. — Калахан се засмя. — Наред с Отвъдното, Оризия и Биволската звезда… знаеш ли за Биволската звезда, Роланд?

— О, да — отвърна Стрелеца и си спомни проповедта на биволския жрец, когото веднъж се беше принудил да убие.

— Много от тях слушаха проповедите ми и когато предложиха да ми построят църква, аз им казах благодаря. Това е историята на Стареца. Както видяхте, вие също участвахте в нея… поне двамата. След като умря ли беше това, Джейк?

Момчето сведе глава. Ко почувства объркването му и изскимтя. Джейк обаче отговори спокойно:

— След първата ми смърт. И преди втората.

Калахан се сепна и бързо се прекръсти:

— Искаш да кажеш, че може да се случи няколко пъти? Света Богородица да ни е на помощ!

Росалита се приближи с нова свещ. Старите бяха почти догорели и верандата бе потънала в сумрак.

— Леглата са готови — обяви икономката. — Тази нощ момчето ще спи с отеца, а Еди и Сузана — както предишната.

— Ами Роланд? — вдигна рунтавите си вежди Калахан.

— Приготвила съм му легло на друго място. Вече му го показах.

— Нима? Показала си му го? Ами тогава да си лягаме. — Калахан се изправи. — Не си спомням кога за последно съм се чувствал толкова изморен.

— Ще останем още няколко минути, ако ти е угодно — каза Роланд. — Само ние четиримата.

— Както искате.

Сузана хвана ръката му и я целуна; — Благодаря за разказа, отче.

— И на мен ми олекна, щом най-после го разказах, сай.

— Кутията в пещерата ли остана, докато построите църквата? — попита Роланд.

— Да. Не знам колко време е стояла там. Може би осем години, може би по-малко. Трудно е да се каже със сигурност. По едно време обаче започна да ме зове. Колкото и да мразех и да се страхувах от това око, нещо в мен ме караше да го видя отново.

Роланд кимна:

— Всички части от Магьосническата дъга привличат хората, но за Черната тринайсетица се говори, че е най-лошата. Сега май разбирам защо. Защото тя е Окото на Пурпурния крал.

— Каквото и да е, почувствах, че ме зове в пещерата… и по далеч. Нашепваше ми, че трябва да възобновя скитанията си до безкрай. Знаех, че мога да отворя вратата с помощта на кутията. През нея можех да отида където пожелаех. И в което си поискам „кога“! Трябваше само да се съсредоточа.

Калахан се замисли и отново седна. Приведе се и плъзна изпитателен поглед по лицата им.

— Чуйте ме, моля. Имахме един президент, Кенеди. Беше убит тринайсет години преди да попадна в Сейлъмс Лот… беше убит на запад…

— Да — потвърди Сузана. — Джак Кенеди. Мир на праха му. — Обърна се към Роланд. — Беше стрелец.

Роланд вдигна вежди:

— Така ли казваш?

— Да. И е истина.

— Във всеки случай — продължи Калахан — никога не стана ясно дали убиецът му е действал на своя глава, или е имало заговор. Понякога се събуждам посред нощ и си мисля: „Защо не отидеш да видиш? Защо не застанеш пред вратата с кутията в ръце и не си кажеш: «Далас, 22 ноември 1963 година»? Така вратата ще се отвори и ти ще попаднеш там, също както в романа за машината на времето. Може би дори ще успееш да промениш случилото се. Защото, ако в историята на Америка е имало повратни моменти, това е един от тях. Ако промениш това, ще промениш всичко, което следва. Виетнам… расовите вълнения… всичко!“

— Господи — с уважение възкликна Еди; ако не друго, дързостта на тези мисли заслужаваше почит. — Обаче, отче… не е ли възможно да влошиш нещата?

— Джак Кенеди не беше лош човек — намеси се хладно Сузана. — Той беше добър човек. Велик човек.

— Може би, но знаеш ли какво? Мисля, че великите хора допускат най-съдбовните грешки. Освен това наследникът му можеше да е голям злосторник. Някой велик ловец на ковчези, който не е получил възможност благодарение на Харви Осуалд.

— Топката не допуска такива мисли — обясни Калахан. — Тя само мами хората да вършат зло, като им обещава, че ще направят добро. Нашепва им, че с действията си ще турят в ред не само едно нещо, а всичко.

— Да.

Гласът на Роланд прозвуча сухо, като изпращяването на клонка в огъня.

— Мислиш ли, че такова пренасяне във времето и пространството е възможно? — попита Калахан. — Или е само лъжа? Примамка?

— Мисля, че да. И вярвам, че когато напуснем Кала, ще минем през тази врата.

— Може ли да дойда с вас! — попита Калахан с изненадваща енергичност.

— Може би. И така, в крайна сметка ти прибра кутията със сферата в църквата. За да я накараш да млъкне.

— Да. И през повечето време действа. През повечето време тя спи.

— Въпреки това каза, че на два пъти те е изпращала в тодаш.

Калахан кимна. Възбудата му бе преминала. Изглеждаше уморен. И много стар.

— Първия път се пренесох в Мексико. Спомняте ли си началото на разказа ми? За писателя и момчето, които подозираха за вампирите. Те кимнаха.

— Една нощ, докато спях, сферата ме пренесе в Лос Сапатос в Мексико. На едно погребение. Погребението на писателя.

— На Бен Миърс? Автора на „Въздушен танц“? — попита Еди.

— Да.

— Някой видя ли те? — поинтересува се Джейк. — Защото нас никой не ни виждаше.

Калахан поклати глава:

— Не. Но чувстваха присъствието ми. Когато се приближавах до някого, той се отдръпваше. Сякаш се бях превърнал в студено течение. Във всеки случай, момчето беше там, Марк Петри. Само че вече не беше момче. Бе пораснал. От това и от надгробното му слово за Бен („Преди време петдесет и девет години ми се струваха…“ — така започна) предположих, че е средата на деветдесетте. Както и да е, не останах дълго… но достатъчно, за да се уверя, че младият ми приятел е добре. Може би в Сейлъмс Лот все пак бях извършил едно добро дело. — Той замълча за миг, после добави: — В това надгробно слово Марк наричаше Бен свой баща. Това много ме трогна, много.

— Къде попадна при втория си тодаш! — попита Роланд. — Когато попадна в замъка?

— Имаше птици. Големи черни птици. Друго не мога да ви кажа. Поне не посред нощ. — Калахан отново се изправи. — Може би друг път.

Роланд се поклони смирено:

— Благодаря, сай.

— Няма ли вече да си лягате?

— След малко.

Благодариха на отеца за разказа (Ко излая сънливо) и му пожелаха лека нощ. Изчакаха го да се прибере и постояха в мълчание още известно време.

20.

Джейк наруши мълчанието:

— Този Уолтър е бил зад нас, Роланд! На станцията е бил зад нас! Отец Калахан също!

— Да. Калахан ни е видял. Стомахът ми се свива при тази мисъл.

Еди докосна ъгълчето на окото си:

— Когато видя да се разчувстваш така, направо ми идва да зарева, Роланд. — Стрелеца го погледна безизразно и той бързо добави: — Майтап, бе, майтап. Знам, че нямаш чувство за хумор, но това малко ме дразни.

— Моля за прошка — подсмихна се леко Роланд. — Чувството ми за хумор си ляга рано.

— Моето не мигва цяла нощ. Държи ме буден. Разказва ми вицове. Чук-чук, кой е тук, нося мокри сънища за малкия палавник.

— Свърши ли за днес? — попита Роланд, когато Еди престана да бръщолеви.

— Засега да, но както знаеш, разполагам с неизчерпаем запас от глупости. Може ли да ти задам един въпрос?

— Глупав ли?

— Надявам се, не.

— Питай тогава.

— Онези двама мъже, които са спасили Калахан в перачницата. Кои са били?

— А ти как смяташ?

Еди се обърна към Джейк:

— Ами ти, сине на Елмър, имаш ли някакво предположение?

— Разбира се — отвърна момчето. — Били са Калвин Тауър и другият мъж от книжарницата, приятелят му. Онзи, който ми каза гатанката на Самсон и гатанката за реката. — Той щракна с пръсти и се ухили. — Арон Дипно.

— Ами пръстенът? Онзи с надписа „екс либрис“? Не видях някой от тях да носи такъв.

— А добре ли си гледал? — попита Джейк.

— Не, но…

— Имай предвид, че го видяхме през 1977-а. Тези хора са спасили отеца през 1981-ва. Може някой да е подарил пръстена на господин Тауър през тези четири години. А може сам да си го е купил.

— Налучкваш.

— Да. Но Тауър има книжарница. Затова не е чудно, че има пръстен с надпис „екс либрис“. Не си ли съгласен с мен?

— Съгласен съм. Вероятността е голяма. Но как са разбрали, че Калахан… — Еди замълча, замисли се, сетне тръсна глава. — Не, няма да го измисля тази нощ. Още малко — и ще обсъждаме атентата срещу Кенеди. Прекалено съм уморен, за да мисля.

— Всички сме уморени — каза Роланд — и ни чака много работа. Разказът на отеца обаче доста ме обърква. Не знам дали дава повече отговори, или повдига повече въпроси.

Събеседниците му мълчаха.

— Ние сме ка-тет и сега разговаряме ан-тет — продължи Стрелеца. — Съветваме се. Макар че е късно, има ли нещо друго, което трябва да обсъдим? Ако да, кажете. — Никой не се обади, затова Роланд бутна стола си назад и стана. — Добре, в такъв случай ви пожелавам лека…

— Чакай.

Това беше Сузана. Толкова отдавна не се беше обаждала, че почти я бяха забравили. Заговори тихо, с необичаен за нея глас. Със сигурност не звучеше като същата жена, която бе казала на Ибън Тук, че ако отново я нарече мургавелка, ще му изтръгне езика и ще му го завре в задника.

— Може би има още нещо… за обсъждане… Аз…

Тя огледа лицата им и накрая спря поглед върху Стрелеца. В очите и той видя жалост, укор и тревога. Но не гняв.

„Ако бе разгневена, нямаше толкова да ме е срам“ — помисли си.

— Мисля, че имам малък проблем — каза тя. — Не знам как може да е станало… как е възможно…, но, момчета, мисля, че съм бременна.

След тези думи Сузана Дийн (или Одета Холмс, Дета Уокър, Мия ничията дъщеря) закри лицето си с ръце и заплака.