Кет Мартин
Смелият ангел (7)

Глава седма

Кеърин се движеше апатично. Спря в дневната на горния етаж, макар да бе сигурна, че ще е празна и продължи да обикаля из другите помещения.

Никога досега не се бе чувствала самотна в Бракстън кийп. Тук имаше прекалено много познати лица — прислугата, някога вярна на баща й, Ричард и Марта, и новите приятели, които си бе създала. Като например младия оръженосец, Етиен, който, след като откри взаимната им любов към конете, най-после й бе простил измамата, заради която бе станала неволен съучастник в бягството й.

Огледа хората в трапезарията долу. Сега обаче се чувстваше самотна и това продължаваше от първото утро след нейната сватба. Същото утро, в което Марта и другите бяха влезли в спалнята й, за да намерят окървавените чаршафи и да открият, че господарят им го няма.

Бяха открили къде се намира и вестта се разпространи светкавично. Сега, всеки път, когато се появеше, присъстващите се размърдваха смутено, с изписано по лицата им неодобрение, сякаш ги бе разочаровала, както бе разочаровала и техния господар.

Беше й ясно как изглежда в очите на обитателите на Бракстън кийп. Саксонката, която Ралф дьо Жере бе взел за жена, се бе провалила до такава степен, че го бе принудила да се върне при любовницата си. Ядосваше я фактът, че всички бяха не на нейната страна, а на Рал, тъй като повечето от тях бяха саксонци. Как можеха да поддържат дивия норман?

Вината обаче отчасти бе нейна. Никой, освен Марта, не знаеше за присъствието на Черния рицар на поляната през онази съдбоносна нощ преди три години. Нощта, в която бе изнасилена сестра й. Макар много да бяха чували истории за нападението на войниците, те не знаеха подробностите. В същност, това се отнасяше и за самата Кеърин.

Онази вечер я бяха пребили така, че повечето време бе прекарала в несвяст. А и не искаше да си спомня. В манастира й бяха забранили дори да споменава за случилото се.

И досега не можеше да забрави лицето на нормана, надвесено над пребитото й тяло, пронизителния поглед на сивите му очи. Той определено не бе сред първите въоръжени мъже, които се нахвърлиха като адски хрътки върху им, но със сигурност бе сред последните.

Може би ако разкажеше всичко това, другите щяха да я разберат. Може би дори щяха да се обърнат срещу господаря си и да я похвалят, че не го бе допуснала в леглото си.

Може би щяха да постъпят точно така. И все пак…

Кеърин въздъхна; знаеше много добре, че никога няма да повтори тази история. Както бе казала Марта, войната бе останала в миналото и, подобно на останалите обитатели на Бракстън, сега и нейният живот бе свързан със замъка и неговия господар. Ако причини зло на нормана, щеше да причини зло и на неговите хора и в крайна сметка — на самата себе си. С времето и другите щяха да приемат отношенията между господарската двойка.

Кеърин се надяваше, че тя също щеше да се научи да приема това положение, макар да не бе сигурна.

Все така объркана, младата жена се запъти към изхода, за да поеме глътка чист въздух. Готвеше се да излезе, когато вниманието й бе привлечено от тихо мяукане. Тя тръгна по посока на звука и влезе в малкия килер, откъдето се чуваше той. В ъгъла, зад чувал зърно, откри котило от сладки малки котенца на жълти линии, толкова дребни, че всяко едно от тях би се побрало на дланта й. Коленичи, за да погали пухкавата им козинка и едно от тях засмука връхчето на палеца й.

Кеърин се засмя тихичко.

— Май сте гладни, мъничките ми. Бедните дребосъчета. Къде е майка ви?

Шумът, който се чу откъм коридора зад гърба й, отвлече вниманието й от мяукащите топчици козина. Щом забеляза високия норман, гърдите й се стегнаха.

— А, най-после те открих. Започвах да се тревожа, че отново си ни напуснала.

В гласа му усети неодобрение и съвсем лека загриженост. Като се изключат срещите им по време на хранене и няколкото кратки разговора помежду им, едва сега съпругът й я бе потърсил за първи път от венчавката им насам.

— Брачната клетва е произнесена, така че времето за бягство мина.

Младата жена изтупа праха от туниката си и се изправи.

— Радвам се, че си го разбрала. — Рал протегна ръка; в нея забеляза тежка връзка ключове. — Сгреших, че не ти ги донесох по-рано. — И той постави снопа в дланта й.

— За къде са те?

Кеърин заоглежда един по един добре намаслените ключове.

— Това са ключовете на домакинята на замъка. Отварят вратите на всички складове и стаи в имението. Майка ти не носеше ли подобна връзка на колана си?

— Да, но… — Кеърин впери поглед в металната връзка; усещаше, че я изпълва все по-голяма паника. — М-мислех, че Ричард е твоят иконом.

— Ти си ми съпруга. Тази работа сега се пада на теб.

Той я гледаше, сякаш очакваше тя да бъде доволна. Вместо това, стомахът й се сви на топка.

— Н-но Ричард изпълняваше прекрасно задълженията си. На него със сигурност няма да му стане приятно, че се намесвам. Не е редно да го наранявам по такъв начин.

— Ричард знае какъв е редът; той е еднакъв навсякъде. Сега ключовете са твои.

От една съпруга действително се очакваше да управлява дома, дори да надзирава делата на господаря, ако стане нужно. Кеърин обаче нямаше представа какво точно включват тези задължения, нито пък желаеше да научи.

Въпреки това, макар и насила, се усмихна.

— Благодаря, милорд.

За разлика от другите благороднически деца, тя никога не бе изпращана в дома на някой роднина, за да бъде обучена за бъдещата си роля като съпруга. След смъртта на майка й, баща й бе решил да изпълни тази традиция, но смъртта го бе застигнала и задачата бе останала за чичо й. Тя обаче бе нужна тук, за да се грижи за Гуенет, а след това бяха дошли норманите и войната бе започнала. А и Кеърин никога не бе настоявала. Тя мразеше женската работа, мразеше да стои затворена в помещения. Дори сега, изправена пред съпруга си, тя се надяваше да прекара деня в езда и може би да посети селото. Обитателите на замъка може и да мислеха, че ги е разочаровала, но други нямаше да бъдат съгласни с тях. Тя посещаваше редовно селяните, които познаваше от детството си.

— Ричард ще ти помага с всичко, с което може, — продължи Рал, — но властта вече принадлежи на теб.

„И отговорността“ — изпъшка наум Кеърин.

— Ще поговоря с него.

Можеше само да се моли и да се надява, че Ричард, който я познаваше добре, щеше да прозре какво нещастие е надвиснало над главите им и да се опита да й помогне с всички средства.

— Виждам, че си облечена за езда. Може ли да питам къде си се запътила?

— Към селото. Ще посетя няколко от колибите.

— Съгласен съм, стига Джефри да дойде с теб.

Едва сега забеляза виолетовата му кадифена туника, доста по-богата от семплите дрехи, които носеше обикновено. Сивата копринена блуза бе бродирана с виолетови конци, а новите му ботуши бяха направени от мека черна ярешка кожа.

— А защо не ти, милорд?

— Днес съм свикал съвета, тъй като имаме да решаваме важни дела, но преди това трябва да се погрижа за още няколко неща.

Младият мъж понечи да тръгне, но съпругата му го хвана за ръката.

— Знаеш ли какво, милорд? Виж тези котенца? Изглежда майка им ги е изоставила и сега те са гладни.

Рал се намръщи и погледна към мястото, откъдето се чуваше мяукането.

— Котката е мъртва. Пострада вчера, по време на турнира. На един от хората ми му се стори забавно да използва нея като мишена вместо оръженосеца си. — Присви устни и те образуваха сурова линия. — Не мисля, че ще поиска да се забавлява отново по този начин.

Очевидно се бе разправил лично с виновника и бе сигурен, че той нямаше скоро да забрави гнева на своя господар.

— Ами котенцата, милорд?

— Трябва да ги е донесла тук от конюшнята, където се окоти. — Строгото му изражение омекна. — Прекалено са малки, cherie, за да издържат дълго без нея. Ще се погрижа някой да се оправи с тях.

— Да се оправи ли? Не искаш да кажеш, че ще ги удавят, нали?

— Нямаме друг избор, Кара.

Кеърин сграбчи ръката му.

— Моля те, милорд, не заповядвай да ги убиват, аз ще се грижа за тях.

— Не можеш да сториш нищо, за да ги спасиш. Много са малки, не могат да се хранят по друг начин, освен като сучат.

Тя се изчерви при тези думи, но не го пусна.

— Ще намеря начин да ги нахраня.

Рал се замисли над думите й; тя затаи дъх.

— Добре, ще изчакам до утре. Ако дотогава все още не си намерила начин да ги нахраниш, няма да имаме друг изход. Не искам да страдат.

Младата жена пусна ръката му, макар, странно защо, не й се искаше да го прави.

— Благодаря, милорд.

Погледът му пробяга по лицето, след това се спря върху устните й. В него прочете топлота, може би дори одобрение и още нещо. Усети, че не е безразлична към този поглед. Бузите й пламнаха и топлината започна да слиза надолу по тялото й.

Лорд Ралф кимна леко, обърна се и се отдалечи. Сега, след като се изгуби от погледа й, коридорът й се стори много по-тъмен и празен, отколкото преди малко.

Кеърин се взираше в мястото, където бе стоял до преди миг съпругът й, като се учудваше на онова, което бе усещала само като го погледнеше и си припомняше проявеното от него състрадание. Беше й трудно да повярва, че това бе същият брутален рицар, който видя сред другите мъже през онзи ужасен ден в гората.

И в същото време знаеше добре, че това е бил той. Лорд Рал никога не го бе отричал. Напоследък все по-често се питаше каква точно е била ролята му тогава и дали той също бе изнасилил сестра й. И мисълта, че най-вероятно го бе направил, я притесняваше много повече от преди.

Видя го, че спира пред вратата на кулата, за да поговори с някой, който пък тъкмо влизаше. Разпозна гърления глас на Линет и яркия златист цвят на косите й. Опита се да не обръща внимание на гнева, който нямаше право да изпитва, обърна гръб на двойката и започна да търси начин да нахрани котенцата.

Кеърин отметна косите си. Всичко се нареждаше много добре, щом той желаеше не друга, а Линет. Въпреки това не можеше да не усети болката в сърцето си и чувството за самота, което внезапно се бе удесеторило.

 

 

— Да яздиш ли? — възкликна грациозната блондинка. — Денят определено не е особено подходящ за това. Облачно е, а вятърът духа от север.

Младата жена тръгна към средата на голямата зала. Златните й коси блестяха, лицето й бе гладко и бяло, недокоснато от слънчевите лъчи и покрито с дребни лунички точно както носа на Кеърин.

— Времето е свежо, не е студено — отвърна тя. — Освен това, дори и студено, то не ми пречи, защото отивам в селото. Но това не е твоя работа.

Линет са засмя, но звукът нямаше нищо общо с гърленото мъркане, предназначено за Рал.

— Изглежда те бива повече за този вид езда. — Едната й безупречна руса вежда се изви нагоре. — Аз самата предпочитам да яздя двукраки коне — удоволствието е несравнимо по-голямо. Но ти няма как да знаеш кой знае какво по този въпрос. В противен случай съпругът ти нямаше да избяга от твоето легло.

— Достатъчно, Линет. — Ричард застана помежду им, тъй като Кеърин направи крачка към съперницата си. — Както каза нашата господарка, това не е твоя работа.

Кеърин се постара да се усмихне вежливо. Не бе предполагала, че може да ревнува Рал от любовницата му, но не беше толкова глупава, за да не разпознае собствените си емоции.

— Отдавна приключи с яденето. Какво искаш? — обърна се към Линет управителят на замъка.

— Скучаех, тъй като няма какво да правя, а Рал е зает с хората си. Търся някакво развлечение. — Усмихна му се; погледът й пробяга по жълтеникавочервените коси и лешниковите очи на Ричард, и се спусна към гърдите му, които не бяха толкова широки като на господаря му, но въпреки това бяха видимо силни и здрави. — Може би ще намериш време за една игра на дама?

— Зает съм. Днес лорд Рал ни свиква на съвет. Бих те посъветвал да не се мотаеш насам.

— Винаги си толкова сериозен, Ричард — въздъхна младата жена. — Жалко, че нямаш жена, която да отклонява мислите ти от твоята вечна заетост.

И тя прокара тънкия си пръст по предницата на туниката му. Управителят на имението я стисна за китката.

— Не мисля, че лудориите ти ще се понравят на лорд Рал. Отново ти казвам да се прибираш в стаята си.

— Лорд Рал е повече от доволен. — Тя погледна многозначително към Кеърин. — Не се съмнявай в това, Ричард.

И с доволна усмивка се обърна и се запъти към тежката дървена врата, която водеше към двора.

Господарката на замъка я проследи с поглед, вбесена на себе си заради гнева, който можеше да предизвика в нея Линет. Чудеше се какво толкова привлекателно бе намерил в нея съпругът й. Всъщност, бе достатъчно човек да я погледне, за да намери отговора на този въпрос. А фактът, че красивата любовница на Рал му доставяше такова удоволствие, само изпълни с горчивина младата жена.

— Не й позволявай да те предизвиква — обади се Ричард. — Тя не го заслужава.

— Съмнявам се, че лорд Рал ще се съгласи.

Лицето на верния управител почервеня и той погледна към пода, за да прикрие смущението си. Беше наистина прекрасен човек, вечно загрижен за другите, който не правеше почти нищо за самия себе си.

— Съжалявам, Ричард. Не би трябвало да обсъждам Линет, а новите си задължения като стопанка на Бракстън.

И тя извади ключовете, които издрънчаха леко при това движение.

— Той ми спомена за намеренията си. Все пак се надявах да се вразуми. — Изчерви се дори още повече. — Прости ми, лейди Кеърин. Нямах предвид точно това.

— Точно това имаше предвид и аз съм съгласна с теб. Нямам представа от тази работа. Само ще объркам нещата. Какво ще кажеш, Ричард, ако продължим както досега?

Думите й очевидно му донесоха облекчение.

— Бих казал, че това ми се струва съвсем разумно.

В действителност замъкът се нуждаеше още от много неща: от гоблени, които да стоплят стените, от по-често проветряване на завивките, от осигуряване на сухи ароматни треви, които да освежават въздуха в помещенията. Но като цяло имението се поддържаше добре и Рал и хората му изглеждаха доволни. Кеърин се усмихна и протегна ръка.

— Значи се договорихме?

Ричард отвърна на усмивката й.

— За щастие, миледи, се договорихме.

Изпълнена с огромно облекчение, младата жена се обърна и видя Джефри, който крачеше забързано към нея, самоуверен както обикновено. Той приемаше много сериозно задължението си да я пази, макар тя самата да бе убедена, че господарят му го бе поставил, за да я надзирава.

— Лорд Рал каза, че се готвите да ходите в селото. Наредих да приготвят и оседлаят коня ви. Можем да тръгнем, когато пожелаете.

Кеърин погледна към забързаните слуги, които подготвяха голямата зала за предстоящото събрание, посветено на проблемите на имението. Масите бяха събрани в единия край, донесоха допълнително пейки. С помощта на Ричард, през този ден господарят на Бракстън кийп щеше да раздава правосъдие от издигнатата в единия край платформа.

— Готова съм; трябва само да си наметна пелерината.

И тя се запъти към стълбите, за да отиде за дрехата си, но на пътя й се изпречи една от слугините.

— Умолявам ви, лейди Кеърин. Аз съм саксонка, някога вярна поданичка на баща ви. Умолявам ви да ми отделите малко от своето време.

Сега, след като се вгледа по-съсредоточено, Кеърин забеляза, че това е селянка, а не слугиня в замъка. Слабата женица, облечена в груба вълнена туника, мачкаше нервно диплите на дрехата си.

— Разбира се. За какво става дума?

— Казвам се Нелда, миледи. Съжалявам, че ви притеснявам, ала…

Тя погледна смутено към платформата, а след това към Джефри, който стоеше само на няколко крачки от тях.

— Може би ще е по-добре да поговорим на някое по-спокойно местенце — предложи младата жена, усетила мъката и колебанието на селянката. После се обърна към своя придружител. — Връщам се веднага и тръгваме към селото.

— Както желаете, миледи. Ще се погрижа да докарат наблизо конете.

И Джефри отиде да изпълни поръчката. Нещо у жената с изпито лице подсказваше на Кеърин, че в крайна сметка изобщо няма да тръгне към селото.

 

 

Уморен от безкрайната върволица изложени пред него случаи, чакащи правосъдието му, Рал потри очи и се отпусна на високата облегалка на украсения си с дърворезба стол. Седнал вдясно от него върху платформата, отец Бъртън си играеше с окачената на врата му верижка, докато Ричард, разположен вляво, водеше записки върху покрита с восък плочка. Съдържанието й по-късно щеше да бъде преписано от писаря. В ролята си на управител, Ричард следеше развитието на събранието и четеше подред петициите от навит на руло свитък.

В момента разглеждаха молбата на един свинар да омъжи дъщеря си за сина на пчеларя.

— Разрешавам — отсече Рал и се съгласи таксата — три прасенца, да бъде донесена в замъка тогава, когато животните пораснат. — Предай моите най-добри пожелания на дъщеря си.

— Добре, милорд. Покорно ви благодаря.

И човекът заотстъпва заднишком с усмивка на лицето. Предишният господар щеше да поиска много повече.

— Какво е следващото, Ричард?

— Един от селяните иска да получи наследството си. Баща му Алфред е умрял и Осриг претендира за земите му като негов единствен жив син.

— Разрешавам. Като данък от наследството очаквам една черномуцунеста овца. Отче Бъртън?

Дребният набит свещеник застана по-изправено върху стола си. При получаване на наследство, на свещеника също се плащаше.

— Бих предпочел вол. Само един ли имаш, синко?

— Овца е най-голямото, което мога да ви предложа, отче. Волът умря миналата седмица.

— Тогава да бъде овца. Бъди благословен, синко, и дано Господ да бъде щедър към теб.

Бяха прочетени и обсъдени още молби, след което дойде редът на случаите, в които бе нарушен законът.

Ричард се изкашля, преди да започне да чете тази част.

— Търговецът Жерве се обвинява, че е продавал фалшиви реликви — рече той.

Пред подиума, стиснал кафявата си филцова шапка в ръце, стоеше мъж на средна възраст с леко прегърбени рамене. Управителят разясни подробностите около случая и завърши с думите:

— Човекът е признал престъплението си и сега моли за милост.

Рал се обърна към свещеника.

— Отче Бъртън, искам да чуя вашия съвет по този въпрос.

Понякога бе по-разумно да се намеси и църквата. Това бе другата, може би дори по-високата власт, а и щеше да отнеме част от товара, легнал върху плещите на дьо Жере.

Дребният свещеник огледа сериозно търговеца, сключил намръщено рошавите си посивели вежди.

— В това си съгрешил срещу Бога, синко. Знаеш ли, че рискуваш да погубиш душата си? — Отец Бъртън се приведе напред. — Да продадеш на някой клетник парче от реброто на свети Мартин, когато всъщност това е волско ребро — та това е светотатство от най-висока степен!

Отецът погледна към Рал.

— Ако този човек не бе признал вината си, щях да предложа да го подложим на Водното изпитание.

Това означаваше да потопят за момент цялата му ръка, добре увита, във вряща вода; след три дни я оглеждаха и по пораженията преценяваха дали обвиняемият е действително виновен. За невинен се признаваше само онзи, чиято ръка е оздравяла. Което, разбира се, никога не се случваше.

Търговецът пребледня, което бе целта на свещеника.

— След като сам си признал греха си, — продължи той, — от теб зависи да се покаеш. След това ще трябва да се откупиш, за да бъдеш опростен. — Отец Бъртън отново насочи поглед към Рал. — Милорд, предлагам този човек да прекара известно време на позорния стълб, за да размисли върху престъплението си. В края на седмицата трябва да върне парите на онези, които е измамил и после да се яви пред мен. Мисля да го накарам да свърши това-онова в името Бога.

Рал кимна.

— Така да бъде.

И той даде знак на Хю, мускулестия рицар, който играеше роля на охрана. Високият мъж се приближи и плетената му ризница издрънка. Макар виновникът да бе изведен обезчестен от залата, той тръгна почти весело, защото наказанието му беше нищожно в сравнение с онова, което можеше да го сполети.

Измина още един час. Вниманието на Рал се отклони за момент. В полумрака, вляво от подиума, забеляза някакво движение, а след това пред погледа му се мярна гористозелена дреха. Едва сега си даде сметка, че Кеърин стои в голямата зала и наблюдава действията му. Мускулите на врата му се стегнаха, очите като че ли сами се насочваха натам, където бе зърнал съпругата си. Погледите им се срещнаха неколкократно; видя, че младата жена е смутена и се почуди какво я бе накарало да присъства.

Може би искаше да го прецени според действията му, така както той самият съдеше другите.

— Ричард?

— Да, милорд. — Управителят погледна надолу към свитъка в ръцете си. — Изглежда остават още три.

Рал кимна, благодарен, че най-после се виждаше краят на уморителния ден. Мъжът, който бе търгувал с фалшиви монети, едно от най-тежките престъпления, бе осъден да изгуби ръката си, подобно на стария крадец, отмъкнал спестяванията на някакъв бедняк, правени цял живот. Законът повеляваше крадецът да изгуби или алчните си очи, или грабливите си ръце. На обвинения в прелюбодеяние режеха единия тестис, а избягалият крепостник се наказваше с отрязване на езика или ушите.

Титлата на Рал изискваше от него да изпълнява строго законите: глоби, бичувания, хвърляне в затвор, дамгосвания, ампутиране на една или друга част от тялото, дори понякога екзекутиране, макар обикновено те да се решаваха от пътуващия кралски съд. Като барон и господар на Бракстън кийп, негов дълг бе да поддържа законите. Понякога обаче му се искаше някой друг да се занимава с тази работа.

Особено когато ставаше дума за случаи като този, който трябваше да разреши сега.

— Момчето Леофрик, милорд, се обвинява в бракониерстване в гората на крал Уилям.

В северната част на страната нямаше съд, който да се занимава с нарушаването на горските закони; тъй като Уилям бе дал право на Рал да използва земите, задачата да ги защитава се падаше на него.

— Какво ще кажеш, момче? Бракониерствал ли си дивеча на краля?

— Само един заек, милорд. Майка ми се разболя. Стомахът й не задържаше никаква храна. Отслабна много, а в килера вече нямаше нищо за ядене.

— Къде е баща ти?

— Умря от дизентерия преди две години, милорд.

— Защо не се обърна към мен?

— Към вас ли, милорд? Ами, вие сте норман.

— Вярно, но също така съм и твой господар. — Рал се приведе напред. — Щях да се погрижа и за теб, и за майка ти. Вместо това си решил да нарушаваш закона.

Юношата не отвърна, но ръцете му затрепериха.

— Наказанието за предизвикателство срещу краля е много тежко. Бракониерите трябва да се бесят или да им се отрежат краката. Законът е непреклонен в това отношение. Болестта на майка ти не е извинение.

Момчето се олюля. Подпря се на ръба на масата, за да не падне.

— Да, милорд.

— Готов ли си, Леофрик, да посрещнеш последствията от престъплението си?

Мускулите на гърлото му се раздвижиха, но не се чу никакъв звук.

— Да, милорд — успя да отвърне най-после момчето. — Но предпочитам смъртта, вместо да остана жив инвалид. Не искам да бъде в тежест на майка си.

От тъмния ъгъл се чу приглушено възклицание. С крайчето на окото си Рал видя Кеърин, която пристъпи напред, а зад нея се показа слаба жена, с изпито, бледо като на смъртник лице. Младият мъж замръзна, щом разбра, че съпругата му възнамерява да се приближи до платформата. По дяволите тази жена, никога ли нямаше да научи къде й е мястото?

— Моля за извинение, милорд.

Дьо Жере я погледна и почувства, че го обхваща все по-силен гняв.

— Не те извинявам. Искам да се върнеш там, където стоя досега.

Кеърин спря за момент. Погледна жената зад гърба си и продължи напред, докато не застана между съпруга си и юношата.

— Умолявам те, милорд. Познавам това момче, Леофрик. То живееше при нас, когато земите принадлежаха на чичо ми. Той е добро момче, милорд, и работи здраво. Вярно, че е сгрешил, но трябва да се вземат под внимание обстоятелствата и възрастта му. Искам да помоля…

Юмрукът на Рал се стовари върху тежката дървена маса.

— Нямаш право да молиш каквото и да било!

Всякаква руменина изчезна от бузите на младата жена и господарят на замъка изпита внезапно задоволство. Всеки мъж имаше право да удари съпругата си, ако се осмели да му дава съвети. Но да стои тук като Кеърин, пред всички тези хора и при решаването на такива важни проблеми — това бе извънредна обида.

— Учудващо е, че отново рискуваш да предизвикаш гнева ми. Вече опита вкуса му — заяви със заплашителен тон той. — Нима забрави толкова скоро урока?

От безцветни, бузите й се оцветиха в яркорозови при спомена за преживяното унижение.

— Не, милорд.

— Ела тук, Кеърин.

— Да, милорд.

Но вместо да изкачи няколкото дървени стъпала и да застане до него, тя се приближи до подножието на подиума, така че високата маса да ги раздели. Той нямаше предвид това и двамата го знаеха добре. Ако Рал не беше толкова ядосан, щеше да се усмихне.

— С какво право се осмеляваш да ми даваш съвети? Заради многократно по-голямата си интелигентност ли? Или заради мъдростта, придобита в продължение на дългия ти живот? А може би заради факта, че си се родила саксонка? Искам да знам, Кеърин, защо си решила, че ти трябва да ме напътстваш в решаването на този проблем.

— Нямам подобно желание, милорд. Ти доказа мъдростта си, докато раздаваше правосъдие днес. Само искам да те помоля в полза на момчето, тъй като то самото не каза нищо, за да се защити.

— Поемаш голям риск, Кеърин.

Младата жена преглътна нервно.

— Съзнавам го добре, милорд. И се надявам, че ще разберете колко много означава това за мен, за да се осмеля да се застъпя.

Дьо Жере погледна към юношата, който бе затаил дъх с надежда. Не бе възнамерявал да осакатява детето, а само да изпита куража му. Но тя, естествено, не можеше да знае това. И с намесата си го бе поставила в трудна ситуация. Проклетата малка глупачка!

— След като момчето означава толкова много за теб, искам да знам, дали си готова да изтърпиш част от неговото наказание.

Кеърин прехапа долната си устна, която му се стори мека и пълна, оцветена в розовите багри на залеза. Рал усети вълнение в слабините си.

— Да, милорд, ако това е твоето желание.

— Изчакай ме в стаята ми. Там, както и тук, ще се раздава правосъдие.

— Ами момчето, милорд? Какво…

— Придружи съпругата ми — обърна се към Хю той, стиснал зъби. А след това впи мрачния си поглед в младата жена. — Ще дойда при теб, когато свърша тук. И те съветвам да прекараш времето до моето идване в размисъл за последствията от твоята намеса.

В нежните й кафяви очи проблесна страх, но изчезна почти веднага.

— Както желаеш, милорд.

Погледна несигурно към Леофрик, който отвърна с подобен поглед; в него се четеше притеснение за наказанието, което я очакваше. Кеърин се обърна нервно и тежката й червеникавокестенява плитка се плъзна по рамото й. Вирна брадичка и, последвана от Хю, напусна голямата зала.

„Дявол да го вземе!“ — изруга под носа си Рал. Докога щеше да продължава да си създава неприятности това момиче? Прокле твърдоглавието й, но, макар и неохотно, не можеше да не признае, че й се възхищава. Не познаваше друга жена, която би се осмелила да каже онова, което мисли, както бе направила тя. Но това не променяше факта, че не бе нейна работа да се бърка в делата му и той не възнамеряваше да позволи тази случка да се повтори.

Щом чу затварянето на вратата на стаята й, младият мъж насочи отново вниманието си към момчето.

— Леофрик, днес ти призна доблестно прегрешението си и се изправи смело пред съда — рече той. — Все пак, справедливостта изисква да бъдеш наказан. Леофрик от Бракстън, ще прекараш следващите два месеца като помощник на жените в замъка. Ще работиш в кухните, ще търкаш подовете, ще дереш животните, които донесат, ще помагаш при приготвянето на храната и ще изпълняваш всяка друга задача, която ти възложат. А след това, ако си се справил добре, ще станеш мой паж. — Рал се отпусна назад на стола си и си позволи да се усмихне. — При мен винаги ще се намери място за едно смело момче.

Юношата изглеждаше като поразен от гръм — и очевидно изпита такова облекчение, че за момент господарят помисли, че краката ще му изневерят и собственикът им ще се строполи на земята.

— Марта — извика той, преди да е станало нещо такова. — Намери място за спане за това момче, изпрати храна на майка му и се погрижи да не кръшка от задълженията си.

— О, не, милорд — обади се Лео. — Ще изпълнявам всичко, което ми кажат. Давам ви думата си.

Рал кимна, сигурен, че юношата е научил урока си и ще заслужи с труда си повече от стойността на издръжката си. Изчака, докато го отведат. В това време майка му изказваше хълцайки благодарността си. След това дьо Жере бутна назад стола си, изправи се и сложи край на събранието.

Най-после беше приключил.

„Почти приключил“ — поправи се той и погледна мрачно към стълбището. Стисна челюсти и се насочи към него.