Кет Мартин
Смелият ангел (12)

Глава дванадесета

Рал се размърда и притисна още по-силно към себе си свитата до него жена. Тя спеше. След малко той също заспа — безметежно, без сънища, много по-спокойно и отморително, отколкото му се бе случвало от седмици насам. Когато се събуди, Кеърин плачеше.

— Причиних ти болка — промълви той, като се изправи на лакът, а по лицето му се изписа тревога. — Страхувах се, че ще се случи така.

Съпругата му се усмихна през сълзи.

— Не си ми причинил никаква болка, Рал. Беше красиво, прекрасно, като да летиш на звезда към луната.

— Защо плачеш тогава?

— Мислех си за селяните. Заради мен няма да получат земите си.

Той я целуна нежно по устните.

— Всичко е наред, Кара. Планът ти не успя напълно. Ферит се измъкнал с част от хората си.

— Искаш да кажеш, че е избягал?

Младият мъж кимна.

— Наистина ли?

— Наистина. Но не задълго. Следващия път, когато го открия, няма да ми се изплъзне.

— Аз ще ти помогна — рече тържествено тя. — Ще открия къде се крие и ще…

— Няма да правиш нищо, чуваш ли ме? Вече направи предостатъчно.

Кеърин се отпусна с въздишка на възглавниците.

— Грешката не е само моя. Ако ми се беше доверил, това нямаше да се случи.

Дьо Жере се намръщи.

— Един мъж не е длъжен да се доверява на съпругата си.

— Може и да е така, но е факт, че ако ми се беше доверил, сега Ферит щеше да бъде твой.

Лорд Ралф размишлява известно време върху думите й, след което въздъхна.

— Ще се старая да те информирам за всичко важно. — Обгърна я през кръста, придърпа я под себе си и я затисна върху дюшека. — А ти няма да правиш нищо без моето одобрение. Ясно ли е?

Тя очевидно бе усетила възбудата, която започваше да го обзема, и се засмя.

— Трябва ли да искам одобрението ти за една целувка?

Рал усети, че устните му сами се разтягат в усмивка.

— Не, моя опърничава съпруго, това можеш да си вземаш когато поискаш.

Тя точно така и направи — обгърна врата му, придърпа надолу главата му, притисна нежните си устни в неговите и пъхна език в устата му. Цялата бе изтъкана от меки извивки и сладък мирис на жена. Желаеше я с такава страст, че се изуми. Дланта му откри едната й гърда, поигра си със зърното, след това се плъзна надолу, пръстите му я разтвориха и откриха, че вече е влажна и готова.

Господ може да бе създал прохода й малък и стегнат, но бе компенсирал това, като го бе направил толкова влажен, че да може да го приеме в себе си. Рал се усмихна при тази мисъл, разтвори краката й с коляно и проникна в нея с един-единствен тласък.

— Сигурна ли си, че не те боли?

— Чувствам се изпълнена докрай от теб, това е всичко. Усещането е доста вълнуващо.

Младият мъж се засмя.

— Надявам се да е така.

Започна да се движи в нея и усети как пулсът й се ускорява под дланта му. Собственото му сърце биеше бясно, кръвта кипеше във вените му. Наложи си да действа по-бавно; не трябваше да забравя, че това бе ново и непривично за нея, колкото и бързо да се бе научила да го прави. Целуна я страстно, стиснал едната й гърда. След това наведе глава и започна да смуче лекичко връхчето й. Зърното набъбна, Кеърин потрепери под него. Усещаше кожата й приятно гладка под дланта си. Пръстите му се плъзнаха по тялото й, погалиха тънкия кръст, докоснаха женствения ханш и стегнатата овална бариера.

Слабините му се свиха, докато я галеше там, кръвта му се превърна в огън. Изпъшка победен, неспособен да се контролира повече, и се отдаде на страстта си. Започна да се движи все по-бързо, по-буйно, да прониква по-дълбоко. Кеърин изохка и се вкопчи в раменете му, изви нагоре бедра и вълната на екстаза я заля.

Това породи неговия оргазъм и семето му се изля в нея, като охлади изгарящата му страст, макар и само за известно време.

Младият мъж се усмихна в мрака. Дори някога да се бе съмнявал, че жена с нейните размери би могла да му достави удоволствие, вече бе забравил напълно тези си опасения.

 

 

Кеърин се надигна в леглото до спящия си съпруг. Чувстваше се променена, помъдряла, по-женствена. Питаше се дали й личеше. Рал отвори очи и едва сега тя си даде сметка, че всъщност той не спеше, а я бе наблюдавал изпод гъстите си черни ресници.

— За какво мислиш? — попита я той. — Какво накара прекрасните ти вежди да се смръщят така?

Съпругата му прибра зад ухото си кичурите кестеняви коси.

— Искам да знам какво ще се случи с хората, ако не успееш да получиш тези земи.

Рал направи гримаса и седна, като подпря широките си рамене на дървената табла на леглото. Първите лъчи на изгрева се промъкваха през тесния прозорец. В стаята бе станало студено, но под кожените завивки бе топло.

— Все още дължа пари за построяването на замъка. Щом се прибере реколтата, ще трябва отново да наложа тежки данъци. Това ще остави селяните с толкова, колкото да изкарат едва-едва зимата, а оборите им ще се изпразнят почти напълно. Надявах се да могат да обработят и засадят нови земи тази пролет, но вече е късно. Тази зима ще можем да преживеем все някак си, но другата година много от селяните ще гладуват.

Младата жена потрепери.

— Няма ли някаква друга земя, която кралят би ти дал?

— Нищо, което едновременно да е близо и да е годно за засаждане. Всичко е стръмно и каменисто.

— А няма ли други свободни владения?

— Всичко хубаво вече е взето. За поправката на останалите пък ще бъдат нужни повече пари, отколкото биха могли да се изкарат от тях.

Кеърин замълча. Когато усети, че Рал става от леглото, вдигна поглед. Той бе облякъл туниката си и се взираше през прозореца.

— Ако се бе оженил за богата жена, — рече тихо тя, — сега нямаше да имаш подобни проблеми.

— Ожених се за теб. Нищо друго няма значение.

— Можеше да се ожениш за Елияна дьо Монреал. Тя притежава повече земи, отколкото…

— Какво знаеш за Елияна? — попита Рал и се обърна към съпругата си.

Стори й се толкова напрегнат, че съжали за въпроса си.

— Единствено, че някога сте били сгодени.

— Кой ти каза?

Младата жена облиза устни.

— Брат й, лорд Стивън. Рече още, че скоро щяла да мине насам.

— Какво още ти каза?

Тя се поколеба само за секунда.

— Че си я обезчестил, като си отказал да се ожениш за нея.

— Точно той ли ще ми говори за чест? — изсумтя Ралф.

— Значи не си я обичал?

— Обичах я… някога. Но дори и да не я обичах, пак щях да се оженя за нея, ако нещата… ако нещата бяха по-различни.

— За какви неща гово…

— Достатъчно по този въпрос! Не искам да обсъждам Елияна. Не тук, не сега, изобщо — никога!

Кеърин трябваше да положи усилия, за да издържи погледа му.

— Както желаеш, милорд.

Строгото изражение на съпруга й омекна и той се устреми към леглото.

— Нямах намерение да бъда груб. — Наведе се и я целуна по устата. — Ако тази нощ не беше първата в живота ти с мъж, щях да те взема отново и да те накарам да забравиш глупавите си въпроси. — Постави ръка върху твърдата издутина под туниката си. — Вече те желая отново.

Кеърин усети, че бузите й пламват.

— Както казваш, може би наистина е по-добре да изчакаме.

Действително се усещаше леко натъртена, но дори докато произнасяше тези думи, пулсът й започна да се ускорява.

— Утре ще бъде достатъчно рано да подновиш изпълнението на съпружеските си задължения.

— Задължения…? Доста странна дума за удоволствията, които ми показа.

Рал й се усмихна топло.

— Няма да се изненадам, Кара, ако открия, че ти струваш много повече от всяка друга жена, за която бих могъл да се оженя.

 

 

По-късно същата сутрин двамата се изкъпаха и се облякоха, после слязоха в голямата зала. В помещението цареше тишина. Очевидно прислугата искаше да разбере как се чувстват господарят и неговата съпруга.

Макар бузите й да горяха, Кеърин им се усмихна топло, а Рал я стисна лекичко за ръката. Поведе я надолу по стълбите и оттам — към подиума, където ги очакваше обядът — поднос с месо и кана ейл. Двамата разговаряха тихичко, усмихваха се често и се докосваха така, сякаш това бе най-естественото нещо на земята.

Рал заобяснява нещо на Одо. Кеърин предположи, че ставаше дума за кралското възнаграждение и за неуспешния й опит да им помогне.

— Сега, след като вече сме женени истински, — обърна се отново към нея съпругът й, — искам да изпълня някое твое желание. Има ли нещо специално, което би искала да правиш?

Лицето на Кеърин светна.

— Искам да видя сестра си, Рал. От доста време не съм чула нищо за нея. Гуенет не е осъзнала, че ме няма, но аз не мога да го забравя и с всеки следващ ден ми става все по-мъчно. През последните седмици мислех много за нея. Ще ми се да разбера как се чувства.

— Сестра ти е добре дошла да живее тук, ако желаеш това.

Младата жена поклати глава.

— Аз искам, но Гуенет няма да желае това. Тя е щастлива в манастира. Там откри истински покой. Няма да я взема оттам.

— Тогава ще те заведа да я видиш. Тръгваме в края на седмицата.

Междувременно продължаваха да се любят. Понякога невъздържано, друг път — с изключителна нежност. Рал бе страстен любовник; съобразяваше се с отсрещната страна и очевидно изпитваше огромно удовлетворение от удоволствието, което й доставяше. Часовете, които прекарваха заедно, бяха нов, изпълнен с много красота, свят за Кеърин. Това бе време за чувствено пробуждане, за близост, подобна на която не познаваше досега.

Когато дойде денят да тръгват за манастира, младата жена откри, че се разкъсва между вълнението от предстоящата среща със сестра си и съзнанието, че ще чувства липсата на изпълнените със страст часове, които бе преживяла в леглото на съпруга си. Кеърин се усмихна несъзнателно при мисълта за тези сладки мигове, докато се обличаше. Когато се приготви, побърза да слезе в голямата зала.

Пътуването до манастира мина безпрепятствено. Хората на Рал си направиха лагер пред голямата каменна сграда. Монахините приютиха двамата съпрузи в една стая на горния етаж. Помещението бе тясно и непроветриво, леглата — прекалено малки за едрия мъж, но затова пък когато падна нощта, той заспа до нея, притиснал я в обятията си. Желаеше я. Можеше да го прочете в очите му всеки път, когато го погледнеше, но той не я взе. Това бе Божи дом, а и вероятно усещаше, че спомените й, свързани с манастира, не включваха него самия.

Гуенет изглеждаше точно такава, каквато я бе оставила сестра й — спретната и усмихната, с добре пригладена и бляскава гъста черна коса, която се спускаше на десет-петнайсет сантиметра под кръста й. Приятелката на Кеърин, сестра Беатрис, очевидно бе заела мястото й като нейна покровителка, което натъжи донякъде младата жена. Тя вече имаше свой собствен живот. По всичко личеше, че това се отнасяше и за Гуенет.

— Щастлива ли е? — попита Кеърин.

Сестра Беатрис кимна.

— Никога не съм я виждала друга. А и знаеш колко я обичат сестрите. Мисля, че животът ще им се стори доста по-мрачен, ако тя си тръгне оттук.

И тя я погледна, търсейки някакъв знак какви са намеренията й. В отговор Кеърин се усмихна.

— Мястото й е тука. Няма да я взема.

Напрежението изчезна от лицето на монахинята.

— Ами ти, Кеърин? Ти откри ли твоето място?

Младата жена погледна дребната, крехка монахиня, която бе най-близката й приятелка.

— Може би. Все още не съм сигурна. Но е хубаво човек да се върне у дома.

— Мислех, че Айвшам е целия в развалини.

— От къщата няма и следа, но хората от селото са останали. А сега на върха на възвишението се издига Бракстън кийп. И той е пълен с познати лица — усмихна се тя. — Марта е там, Ричард — също. Рядко чувствам самота.

— А съпругът ти? — попита тихичко Беатрис.

Приятелката й се изчерви.

— Аз съм още младоженка, макар че дадохме обет преди доста време. — Бузите й пламнаха още по-силно. — Всички тези събития обаче доказаха за сетен път, че не съм създадена да бъда монахиня.

Сестра Беатрис се засмя и видът й за момент се смекчи, въпреки строгите й черни дрехи.

— Не мисля, че някой някога се е съмнявал в това.

На следващия ден Рал поговори с Гуенет. Макар чернокосото момиче да не си спомняше нито кой е той, нито какво се бе случило преди три години, то го посрещна топло, усмихна се и му подаде парче топъл хляб. Той го прие с не по-малко топла усмивка, но в очите му нямаше и намек от копнежа, който Кеърин се бе бояла, че ще види.

По пътя за манастира тя бе опитала да се подготви психически, в случай, че съпругът й все още изпитва някакви чувства към Гуенет. Но още от първия миг на срещата им стана очевидно, че няма нищо подобно.

— Красива и грациозна е като лебед — заяви той. — Жалко, че трябваше да преживее подобно нещо, но, както каза, изглежда доволна от живота си тук.

— Да, милорд. Вярвам, че е така.

— Как се случи това?

— Отивахме да се срещнем с роднините на майка ни. Сестра ми винаги е яздела зле. Животното се уплаши от нещо и тя падна от гърба му. Удари главата си в някакъв камък и известно време мислехме, че няма да оживее. Когато дойде на себе си, се беше превърнала това, което е и до ден-днешен.

— Жалко, жалко. Но важното е, че се чувства щастлива.

— От нея би станала прекрасна съпруга — заяви Кеърин, като наблюдаваше Рал изпод полуспуснатите си ресници.

— Но на някой по-кротък мъж от мен — отвърна той. — Обичам моите жени да имат огън във вените си.

И той наведе глава и я целуна страстно, което изясняваше недвусмислено какво има предвид. След като разбра, че Рал желаеше именно нея, а не много по-красивата й сестра, Кеърин си отдъхна.

Този път се сбогува с Гуенет, изпълнена с много по-малко притеснения и с много по-големи надежди.

 

 

По студените сиви каменни стени на Бракстън кийп барабаняха дъждовни капки, като че ли отвсякъде проникваше леденостуден въздух. Ричард се притесняваше, че ако времето не се промени, ще избухне спор.

Обядът от овнешко и заешко задушено бе приключил току-що, но лорд Рал продължаваше да седи върху платформата и да разговаря с Одо за предстоящото му пътуване до Франция, за Ферит и проблемите, които ги очакваха. Ричард ги остави, с намерение да се захване със задълженията си, тъй като не бяха никак малко. Джефри го спря на края на платформата и посочи с показалец към пратеника, застанал на входа.

Управителят последва Джефри, изпълнен с любопитство и донякъде разтревожен, че може да се е случило нещо сериозно. Поздрави новодошлия, пое посланието, върна се в голямата зала и се насочи право към платформата.

— Кралски пратеник, милорд. — Изкачи няколкото стъпала. Всички присъстващи отправиха погледи към запечатания с восък папирус в ръцете му. — Човекът отказа да остане. Стоя само колкото да се увери, че известието е получено.

— Отвори го — рече лорд Ралф.

Ричард се подчини, огледа текста. С всеки следващ ред стомахът му се свиваше все повече.

— Неприятности на север, милорд. Уилям иска да се отправите към Кейънън, заедно с колкото мъже можете да съберете. Кейънън касъл вече е обсаден от неговите воини.

— Лорд Арнот. От известно време се говореше, че не може да му се има доверие. — Мургавият норман стовари юмрук върху масата. — По дяволите, няма ли най-после да свърши тази война?

Дьо Жере никога не бе опитвал да бяга от задълженията си или да се откупва от военна повинност, но Ричард знаеше колко мрази човешкото клане.

— Изглежда хората не могат да живеят по друг начин — заяви замислено управителят. — Толкова ли е трудно да разберат колко скъпа цена се плаща за всяка война, та са вечно готови да плащат с кръв, само и само да победят!

Лорд Рал кимна.

— За нещастие думите ти са напълно верни. — Въздъхна и погледна към стълбището. — Вярвам, че ще се погрижиш всичко тук да бъде наред в мое отсъствие.

— Разбира се, милорд. — След това, проследил погледа на господаря си, се усмихна. — Предполагам, че ще й липсвате.

Едното ъгълче на устата на Рал се изви нагоре. Очевидно тези думи му доставиха удоволствие.

— Ще се погрижа това да бъде наистина така.

Младият мъж избута назад стола си и тръгна, като спря само да поговори с Одо, който трябваше да предаде нарежданията на хората му. А след това прекоси с големи крачки залата и се заизкачва по стълбите.

Ричард го наблюдаваше с известна завист как бърза. Лейди Кеърин очевидно вече бе обикнала съпруга си. Виждаше го в очите й всеки път, когато гледаше към Рал. Трябваше и той да помисли по този въпрос — да се ожени. Дори Одо бе споменал нещо за търсене на жена, брак и отглеждане на синове.

Ричард се намръщи при тази мисъл. Нямаше да постъпи честно към жената, която вземеше за своя съпруга. Имаше прекалено много работа и можеше да й отдели съвсем малко време. Но всъщност какво значение имаше това? Никоя представителка на нежния пол досега не го бе привлякла за нещо повече от няколко мига на удоволствие. А и нямаше време да търси.

Управителят изсумтя и пропъди тези мисли от главата си. Прекоси трапезарията и се запъти към стаята, в която работеше над счетоводните книги. Лорд Рал имаше нужда от пари, за да плати дълговете си. А негово задължение бе да се погрижи откъде да ги намери. Освен това го чакаше чистенето, времето за което отдавна бе просрочено, трябваше да се погрижи за хамбарите и складовете, както и за празниците, които се спазваха строго. Работата в градината също вече трябваше да започне… Списъкът можеше да се продължи безкрайно.

Той обаче не се оплакваше. Нуждаеха се от него тук, в Бракстън, а замъкът се бе превърнал в негов дом.

Ричард се приближи до тежката дървена маса, където бе разтворил счетоводните книги, седна с уморена въздишка и поднови работата си.

 

 

Бяха изминали само три дни от заминаването на Рал, когато скуката и тревогата накараха съпругата му да слезе по стълбите, които водеха към голямата зала.

— Искам да поговорим, Ричард — повика го през отворената врата на стаята му тя.

— Разбира се, лейди Кеърин. — И младият мъж се изправи пъргаво от стола зад бюрото си, отрупано със счетоводни книги, документи и петиции. — Какво има, миледи?

Тя се настани насреща му върху дървен стол с кожена тапицерия и висока облегалка.

— Мислиш ли, че всичко ще бъде наред по време на битката?

Управителят седна отново зад писалището си.

— Зад краля стоят големи сили. Към тях се присъединява не само лорд Рал, а и Стивън дьо Монреал.

Тревогите й обаче не намаляха, беше ги подхранвала в продължение на дни. Тя въздъхна.

— Уморих се от това време.

— Аз също — отвърна Ричард. Съзерцава я в продължение на няколко секунди, след което попита предпазливо: — Какво има, миледи? Нуждаете ли се от нещо?

Младата жена се усмихна насила.

— Съвсем просто е, Ричард. Сега, след като вече съм наистина съпруга на лорд Рал, бих искала да ме научиш на задълженията, които трябва да изпълнява една домакиня на замък.

Едната светлокафява вежда насреща й се изви нагоре.

— Но вие мразите да се занимавате с подобни неща. От дете правите всичко възможно, за да се отървете от домакинските задължения.

— Това е така и със сигурност не е работата, която бих си избрала, но сега вече съм длъжна да се заема с нея. Имам предостатъчно време и…

Бузите й поруменяха.

— И…?

— И ми се иска да доставя удоволствие на съпруга си.

Погледът на управителя остана все така скептичен, а добре оформените му устни се издължиха в несигурна усмивка.

— Сигурна ли сте?

— Нали знаеш, че уча бързо? Познаваш ме отдавна и добре, Ричард. Мога да пиша и да чета, учила съм латински и френски. Знам как да отглеждам пшеница, ечемик и овес. Известни са ми много неща за животните и растенията, за това как да се грижа за конете. Няма нещо, което да не мога да науча, ако реша.

Ричард се усмихна за първи път. На бузите му се появиха трапчинки. Той обаче се тревожеше толкова много, че Кеърин ги забелязваше за първи път.

— Това, което казвате, е вярно — отвърна той. — Винаги сте обичала да учите и сте се справяла с лекота. Ще ви запозная с всичко, което е нужно да знаете по този въпрос. — После се приведе над писалището. — Господ ми е свидетел, истинска благодат ще бъде, ако наистина решите да се заемете с тази работа.

Започнаха уроците по-късно още същия ден. Младата жена облече избеляла кафява ленена туника, сплете косите си и ги нави на тила си.

— Накратко — обяви управителят, — задължението на стопанката е да се грижи за имението. Тук, в Бракстън, има да се вършат доста неща. Отдавна трябваше да се почисти основно, свещите — да се сменят, стените — да бъдат варосани.

Всъщност така наречените „свещи“ представляваха натопени в лой тръстикови пръчки, ленено влакно или слама. Някога Кеърин бе помагала на майка си да ги прави, а по-късно ги бе изработвала заедно с Марта. Младата жена се усмихна. За това поне нямаше да й бъде нужна помощ.

— Би било добре да облицоваме някои от стените — добави тя, загледана в неприветливия сив интериор. — В селото има един човек, наречен Моркей, който може да изрисува красиви картини върху дървото. А в един от килерите открих гоблени. Рал трябва да ги е донесъл от Франция.

Управителят се изчерви.

— Възнамерявах да се заема с тяхното окачване, миледи, но времето все не ми достигаше.

— Не се извинявай, Ричард. Аз съм тази, която не е свършила работата си. Но възнамерявам да променя това положение.

Младият мъж се усмихна и изражението му стана още по-младежко. Едва сега Кеърин си даде сметка, че всъщност той не беше чак толкова по-възрастен от нея самата, макар винаги да й се бе струвало точно така.

— Задачите са многобройни — додаде той, — но прислугата е оправна и ще ви бъде от безценна помощ. Вие обаче ще трябва да наглеждате всичко и това ще ви отнеме не един и два часа. Ако все пак промените намеренията си, не се колебайте…

— Няма да променя намеренията си, Ричард.

И тя действително сдържа думата си.

Кеърин работеше от тъмно до тъмно. В началото въпреки усилията й, не се забелязваха особени промени. Чистенето обаче отвличаше мислите й от Рал. След няколко седмици атмосферата в замъка започна да се променя.

— Съпругът ти ще се гордее с теб — рече един ден Марта, застанала широко усмихната пред гоблена, който бяха окачили току-що в господарската спалня. — Макар че няма да бъде особено щастлив, като научи колко усилия си хвърлила.

— Искам да приготвя всичко за деня на неговото завръщане. И тъй като не знаем кога точно ще стане това, ще продължа да работя усилено, както досега.

— Като знам как винаги си мразела подобни занимания — изсумтя слугинята, — не се съмнявам, че рано или късно ще се вразумиш.

Измина още една седмица, а след нея — втора. Масите бяха поправени, чаршафите — белосани и закърпени, а мъжете се захванаха да дълбаят дървени лъжици и чинии и да плетат ракитови и тръстикови кошници.

От сутрин до вечер в замъка кипеше трескава дейност, в която вземаха участие всички, с изключение на Линет; тя рядко се появяваше в голямата зала. Сега, след като бе станало ясно, че лорд Рал спи със съпругата си, стройната блондинка се бе усамотила почти напълно. На Кеърин й се искаше тя да си тръгне, но нямаше къде да отиде, а и очевидно не се бе отказала от надеждата да спечели отново благоразположението на Ралф. Младата му съпруга отказваше да размишлява върху този факт, но не можеше да избяга от него нощем, когато останеше сама в стаята си.

Макар в резултат на усилената си дейност да бе поотслабнала, а под очите й да се бяха появили сенки, Кеърин не щадеше усилията си. И слава Богу, защото още на следващия ден, след като всичко най-после бе готово, пристигна пратеник с вестта за завръщането на господаря на замъка.

— Постовите са забелязали в далечината знамената му! — спусна се по стълбите към голямата зала Кеърин, за да се похвали на Марта. — Добре ли изглеждам? Дали да не сложа гористозелената туника вместо кехлибарената?

Вярната слугиня са изкиска, слабите й рамене се затресоха, в ъгълчетата на очите й се образуваха бръчки.

— И кехлибарената туника, и прическата ти приличат много, миличка. — Косите на младата жена бяха пуснати свободно, ограничени единствено от мрежичката с вплетени в нея златни нишки. — Лорд Рал ще остане доволен.

Мили Боже, надяваше се да бъде така. От седмици очакваше този ден и нямаше търпение да зърне изписаното върху лицето му удоволствие при вида на онова, което бе направила със замъка.

А той целият блестеше като скъпоценен камък с белосани и украсени с гоблени стени, с окичени с уханен градински чай и сладък копър свещи.

Кеърин застана в двора заедно с рицарите, останали да пазят имението и прислугата; всички очакваха с нетърпение пристигането на Черния рицар. Наблюдаваха безмълвно как води хората си през подвижния мост. Придружаваха го неколцина човека; другите бяха останали с краля в Кейънън.

Ризницата на Рал проблясваше на слънцето. Младият мъж не носеше шлем, а до него се полюляваше щитът му с червено-черния дракон. Очевидно бе спрял да се поосвежи на близкия ручей, тъй като бе прясно избръснат, а косата му беше мокра. Гъстите кичури изглеждаха синьо-черни.

Погледът му започна да я търси сред тълпата. Откри я бързо и не се отдели повече от нея. Спря огромния си боен кон насред двора, спусна дългите си мускулести крака на земята и подаде юздите на един паж. Оръженосецът му се приближи и дьо Жере коленичи, за да може да вземе тежката му ризница и прашните шпори, все така без да откъсва очи от Кеърин.

Веднага след като се освободи от доспехите си, той се отправи към нея. Тя очакваше съпругът й да се спре, за да поприказва с Ричард или да размени някоя дума със свещеника. Младият мъж обаче продължи да крачи устремено към нея, без да се отклонява. Щом застана пред нея той се усмихна широко, обгърна я през кръста и я вдигна в обятията си.

— Света Богородице, Рал! Какво правиш?

В отговор той само се засмя, сведе тъмнокосата си глава и я целуна диво и собственически. В края на целувката тя вече трепереше и почти не си даваше сметка, че любимият й минава през наскоро смазаната врата, водеща към вътрешността на замъка, пресича голямата зала, без дори да забележи безупречно белите покривки върху масите и се изкачва по блестящите от чистота каменни стъпала.

— Ами хората ти? — попита тя, докато той я носеше из неотдавна белосания коридор. — Те несъмнено са гладни и уморени. Ти също имаш нужда от храна.

— Да, ma chere, напълно си права.

Очевидно обаче той говореше за съвсем друг тип храна. Отвори с ритник вратата, като остави петно върху излъсканата й повърхност, след което я затръшна с лакът.

— През тези дълги седмици не можех да мисля за нищо друго, освен за това, как ще взема сладкото ти телце.

И той отпусна хватката си, така че Кеърин се плъзна надолу и най-после стъпи на краката си.

— Толкова се притеснявах — рече тя.

— Боят е приключен. Завзехме замъка.

— Слава Богу.

Вече можеше да усети възбудения му член. Силното желание на съпруга й я накара да пламне цялата и да се навлажни. Устните му се притиснаха силно към нейните и всичко наоколо започна да се върти. Коленете й омекнаха, цялото я тяло затрепери. Осъзна, че се е вкопчила в раменете му, разтворила уста за настойчивия му език, в очакване да почувства дланите му върху гърдите си.

Той като че ли я чу, тъй като само след секунди съблече туниката и ризата, която носеше под нея, и я понесе съвсем гола към леглото. Седна и я постави в скута си, без да престава да я целува, като се бореше с вървите на панталона си. Най-после се справи с тях.

— Колко съм копнял за този миг. Не мислех за нищо друго, освен как ще проникна в теб.

Махна златната мрежичка от косите й и прокара ръце през гъстата им маса, разпръсна ги по раменете й, след това повдигна Кеърин, разтвори краката й и я сложи така, че да възседне мускулестите му бедра.

Младата жена се вкопчи във врата му и усети как дланите му обхванаха задните й части и започнаха да ги мачкат. По тялото й пробягаха тръпки, кръвта й кипна. Дъхът й секна, когато усети пръста му в себе си, напрегна се цялата, а след това се отпусна, за да му позволи да се движи свободно.

— Както винаги си готова — заяви дрезгаво Рал. — Благодаря на Бога за това чудо. — Последва нова дълбока продължителна целувка. — Обвий краката си около мен.

— Но все пак ние не бихме могли…

— Довери ми се, cherie, ще се погрижа и двамата да останем доволни.

Беше й трудно да се движи така, както трепереше. Кръстът му обаче бе тънък като бедрата му и, с помощта на неговите ръце, Кеърин се справи със задачата.

Устните им се сляха, дланта му масажираше гърдите й, зърната й се втвърдиха болезнено, като се притискаха трескаво в ръката му. След това любимият й я повдигна, проникна в нея и само с един тласък я изпълни цялата.

Заляха я горещи вълни, увлякоха я във водовъртежа и от гърлото й се отрони страстно скимтене. Тялото й трепереше, а между краката й гореше огън. Рал проникваше в нея, като я стискаше здраво и не й даваше възможност да се движи и ту я повдигаше, ту я сваляше надолу. Единственото, което искаше от нея, бе да отвърне на страстта му.

— Рал… мили Боже… Рал.

Кеърин отметна назад глава; косите й се плъзнаха по силните му бедра. Всичко край тях й се струваше размазано и далечно, а след малко изчезна напълно. Пламъците я погълнаха, докато накрая не я заля умопомрачително удоволствие. Плуваше в море от блаженство, което я отнасяше към огненочервени пясъци. Извика името на Рал в същия миг, в който той свърши и я последва към този див далечен бряг; движенията му бяха започнали да стават по-бавни.

Плувнал в пот, той бе отпуснал глава върху рамото й, а влажните му гъсти коси се къдреха около гърлото й. Кеърин приглади с треперещи пръсти залепналите по лицето му кичури и почувства скулите му и падините под тях, както и чувствената извивка на устните му.

Едва сега, когато започна да възвръща способността си да мисли, младата жена си даде сметка, че в бързината съпругът й не се бе съблякъл. Осъзна, че й се искаше да го бе направил. Щеше й се да почувства широката му космата гръд, стегнатия мускулест задник и плоския му корем. Искаше да го усети отново вътре в себе си, този път без никакви дрехи, които да ги разделят.

Кеърин се плъзна надолу край леглото и коленичи, за да събуе меките му кожени ботуши. Рал повдигна вежди въпросително. Миг след това се усмихна одобрително, отгатнал намерението й. Сграбчи туниката си и я съблече припряно през главата си.

— Изглежда аз също съм ти липсвал — произнесе дрезгаво той.

Бузите й пламнаха дори още по-ярко.

— Да, милорд, така е.

— Това ми доставя… по-голямо удоволствие, отколкото предполагаш.

Младата жена понечи да обясни, че тя и останалите бяха направили доста, за да му доставят удоволствие, но той обхвана устата й в своята, като я повдигна и я постави върху леглото. Членът му отново бе твърд и пулсираше до бедрото й, а тя бе влажна и готова да го приеме. Не можеше да кажеше колко пъти се любиха тази нощ. Знаеше само, че слънцето отдавна бе залязло и нощта се бе спуснала, че бяха поспали известно време, а след това се бяха събудили и отново се бяха любили.

По някоя време късно през нощта умората надделя и двамата потънаха в дълбок, спокоен сън. Когато се събуди, вече беше светло. Кеърин се обърна, за да открие празно мястото до себе си — Рал го нямаше.