Кет Мартин
Смелият ангел (19)

Глава деветнадесета

Както бе предсказал Рал, Белтар Жестокият се появи, преди да бяха изминали и три часа. Към Бракстън кийп се бе устремила внушителна група от рицари и войници. Господарят на крепостта изпрати пратеник да го приветства и да му съобщи за пира, който щеше да бъде устроен в негова чест.

Междувременно дьо Жере продължаваше да крои планове. При положение, че малката армия на Белтар бе все още извън стените на крепостта, рицарите на Рал можеха да я защитят. За нещастие при една обсада щяха да имат отчаяна нужда от повече хора.

Тъй като подобна възможност не бе изключена, младият мъж изпрати пратеници до съседите си, на които знаеше, че може да разчита да го подкрепят в случай на нужда и до рицарите, които му бяха задължени, с молба да имат готовност. Въпреки това не беше спокоен.

Белтар пристигна малко преди мръкване. Той бе едър, набит, с мощни крайници мъж, с надвиснали гъсти вежди, мазна черна коса и няколкодневна брада. Зад него яздеше антуражът му от съветници, рицари и оръженосци, който вдигаше прахоляк по пътя. След малко всички те спряха и изпълниха поляната пред подвижния мост.

Рал, заобиколен от собствените си въоръжени рицари, покани Белтар и най-близките му съветници да влязат в двора на замъка, където го приветства. По тесните прозорци и амбразури на кулата се бяха наредили стрелци, готови при нужда да пуснат дъжд от стрели.

— Добре дошъл, лорд Белтар — поздрави го дьо Жере, разкрачил крака, като се насилваше да се усмихне. — Приветстваме ви в Бракстън кийп.

— Изненадан съм, че съм посрещнат така добре.

Новодошлият не направи опит да слезе от коня си. Яздеше огромен боен жребец; животното бе разширило ноздри, като душеше вятъра.

— Знаете ли защо съм дошъл?

— Получихме съобщението ви. Очевидно е станала някаква грешка.

— Как така? — попита Белтар. — Момичето не е ли тук?

— Предлагам да влезем, за да обсъдим този въпрос. Вътре ни чакат вино и ейл, а слугите приготвят трапезата.

— Попитах дали момичето е тук.

— Лейди Амбра е в Бракстън, но аз я доведох тук. Всъщност тя дойде сама. Разбрахме коя е тя едва след пристигането на вашия пратеник. Но тогава вече бе прекалено късно.

Новодошлият замръзна в седлото си. Вятърът развяваше подгъва на късата му черна туника, а лъчите на залязващото слънце се отразяваха ослепително в ризницата му.

— Прекалено късно ли? Значи си е отишла?

— Страхувам се, че се омъжи за друг. Венча ги свещеникът в крепостта. Непоправимото е сторено вече, приятелю. Момичето е женено за моя управител, Ричард Пембрук.

— Не ти вярвам. — Дръпна юздите на огромния си кон и спря едва когато бронята на крака му се допря в гърдите на Рал. — Пъхнал си девицата в леглото си и искаш да остане при теб.

Дьо Жере не помръдна, само натисна мощното си тяло срещу коня и го принуди да отстъпи крачка назад. Понечи да отговори, но зад гърба му се понесе шепот. Ричард се показа на входа и застана на горната площадка на стълбището, което водеше към двора.

— Лорд Рал говори истината, лорд Белтар. Момичето е моя съпруга. Аз съм Ричард Пембрук. Факт е също така, че никога не е била любовница на лорд Рал. Беше девствена, когато я взех. А това направих добре и то неведнъж. Дори вече може да носи моето бебе.

Гостът размаха юмрук във въздуха.

— Всички знаеха, че я търся — обърна се към своя домакин той. — Защо разреши венчавката?

— Тогава още не знаехме кое е момичето, тъй като пътуваше с трубадурска трупа. Беше налята и сочна и моят управител я пожела. Тогава бракът ни се струваше безобиден.

— Наистина беше сочна — изсумтя Белтар и се наведе, за да се изплюе в прахта. — Рядък плод, който възнамерявах да обера за себе си.

Той отмести поглед към главния вход на замъка. Рал забеляза дълги кестеняво червеникави коси.

Кеърин стоеше вътре, току до входа, заедно с Амбра. За Бога, беше й казал да не се показва, за да не си навлече неприятности. Тя се размърда и пълната й гръд се мярна. Мили Боже, каква привлекателна жена само беше! Нищо чудно, че не можеше да й се насити.

Младият мъж насочи вниманието си отново към госта си, който гледаше към съпругата му с такъв похотлив поглед, че му се прииска да стовари юмрук върху грубото му лице.

— Коя е жената с докоснатите от огъня коси?

— Моята съпруга — отвърна с привидно спокойствие дьо Жере, макар да не чувстваше нищо подобно.

Развратният начин, по който новодошлият оглеждаше женствените извивки на тялото на Кеърин и суровото му изражение, когато забеляза стрелците на кулата, не му се нравеха.

Очите на Белтар се насочиха отново към домакина.

— Искам да се видя с момичето и със свещеника, за да бъда сигурен, че казваш истината.

В този момент Амбра си проправи път към Ричард, който настръхна, щом я видя, но все пак я пусна да мине. От своя страна свещеникът се отдели от сянката край стената, в която стоеше.

— Двамата са наистина и без съмнение венчани — заяви отец Бъртън. — И като се има предвид каква измамница е тя, трябва да се радвате, че сте се отървали.

Част от гнева на Белтар се насочи към русата жена, застанала насреща му в другия край на двора.

— Изглежда успя да измамиш всички ни. Може би свещеникът е прав — имам късмет, че си се омъжила за друг. — След това насочи суровия си поглед към Ричард. — Съветвам ви да си приготвите една по-здрава пръчка и да я използвате по-често. Добрият бой е единственото, от което разбира момиче като нея.

Част от напрежението се свлече от раменете на управителя.

— Ще помисля върху думите ви, милорд. Моля ви, приемете извиненията ми за неприятностите, които може би ви е причинила. Имате обещанието ми, че момичето няма да напусне стаята си по време на престоя ви тук. — На устните му се изобрази нещо като усмивка. — Амбра, изчакай ме горе.

Видял как Амбра побърза да изпълни заръката на съпруга си, Рал усети, че се развеселява. Управителят бе пропуснал да отбележи, че щеше да остане заедно с нея в стаята. Очевидно съпружеската роля не се бе оказала толкова трудна, колкото бе предполагал.

Ричард изчезна на свой ред в главната сграда на замъка. Бе изиграл добре ролята си и макар Белтар да изглеждаше все още недоволен, явно вече не обвиняваше господаря на Бракстън кийп за загубата на годеницата си.

— Надявам се, че разполагаш с момиче, което охотно ще заеме мястото на онази — рече гостът, като слезе от коня си. — От шест месеца си представям как ще яздя между бедрата на Амбра. Целият се надървям само при мисълта, че сега разтваря краката си за твоя човек.

— Ще се намерят едно-две миловидни момичета — отвърна Рал. — Чували са за твоите геройства и вече очакват с нетърпение да ти доставят удоволствие. — Тъй като бе очаквал подобно желание от страна на госта си, домакинът бе взел предварително мерки, за да е готов да го задоволи. — Ще изпратя едно от тях да ти помогне, докато се къпеш. Можеш да му се насладиш, заедно с чаша вино, а след това да се присъединиш към тържеството долу при нас.

В отговор Белтар само изръмжа.

Засега поне бяха в безопасност. Дьо Жере отново хвърли поглед към мястото, където бе видял Кеърин от вътрешната страна на отворената врата. Беше й казал да го изчака вътре и тя се бе подчинила, макар и неохотно; само сантиметри я деляха от излизането навън. Иисусе Христе, тази жена бе наистина изключително труден, опърничав човек.

Но тези нейни упоритост и чувство за независимост само я правеха още по-съблазнителна в очите му.

Видя я да се отдръпва от входа, когато той се насочи натам и си отбеляза, че трябва да я накара да плати скъпо за неподчинението си — тази вечер, в леглото му. Сещаше се поне за десет начина, по които можеше да го стори.

Рал се усмихна, но почти веднага смръщи вежди. Преди всичко трябваше да направи необходимото, за да забавлява госта си и същевременно да го държи под око.

 

 

След като скриха Амбра от погледа му, Белтар се успокои и напрежението в крепостта започна да намалява. Той изпи като че ли бурета вино и ненаситно нареждаше да му пращат момиче след момиче в леглото му. За щастие броят на онези, които бяха готови да му доставят удоволствие, не бе малък; той пълнеше кесиите им с достатъчно пари, за да направи по-поносимо грубото отношение и да смекчи дивите тласъци между краката им.

Въпреки това обаче погледът му често се отправяше към Кеърин. Фактът, че я желаеше, вбесяваше Рал. Трябваше да впрегне желязната си воля, за да не го сграбчи за гърлото и да го стиска дотогава, докато похотливите му очи се затворят завинаги. Най-после, след като прекара цялата нощ в женска компания, мислите на госта започнаха да се насочват в друга посока.

— Наситих се на жени — заяви той следобед на следващия ден. — Това, което ме интересува, е ловът на глигани, който ми обеща. — Дори сега, когато косата му бе измита, а мустакът — изравнен, усмивката му пак изглеждаше порочна в известна степен. — Ще потопя копието си в кръв в Бракстън, ако не по един, тогава поне по друг начин.

Дьо Жере кипна. „Внимавай, Белтар, или кръвта, която пулсира в твоите вени ще напои земята на Бракстън кийп.“

Тръгнаха призори на следващия ден, Рал с десет човека и Белтар с десет от своите хора. Другите останаха в крепостта, за да поддържат напрегнатото примирие.

Когато няколко часа по-късно, вече навътре сред хълмовете, хрътките се втурнаха напред, разбраха, че са открили следите на диви свине.

— Глиганът е едър — заключи Белтар, след като изучи оставените в калта следи.

— Да, и то доста — съгласи се Рал.

— Ловът ще бъде достоен за крал.

Дьо Жере не отвърна. Бе вперил поглед далече напред, там, където бяха изчезнали кучетата. Спряха край група дъбове и звуците от бесния им лай станаха още по-гръмки, като отекнаха из цялата гора.

— Най-после са го обкръжили! — разнесе се гласът на Белтар. — Свинята най-после се е обърнала да се бори!

— Да… така изглежда.

Пришпориха конете натам. Въоръжените мъже зад тях бяха готови да се намесят, ако стрелите на господарите им не успеят да спрат дивото животно.

— О, глиганът е дори по-едър, отколкото предполагах — възкликна Белтар, който тъкмо бе изкачил върха на възвишението и видя силуета на животното, открояващ се върху зеления фон на гората.

— Тогава би трябвало да е и доста по-як. И както виждам, е точно така — вече е успял да убие три от най-добрите хрътки на Бракстън.

— Да, но са успели да му пуснат кръв. А това ще направи лова само по-интересен.

С тези думи Белтар опъна лъка, прицели се внимателно и стреля. Стрелата улучи глигана в хълбока и остана да стърчи мрачно там. От раната бликна кръв. Последва ужасен писък. Животното, макар все така обърнато с муцуната към тях, се прикри между дънера на повалено дърво и купчина заоблени камъни.

— Ще трябва да слезем от конете, за да го уловим — рече Рал.

Гостът му обаче вече скачаше от своя жребец. Дьо Жере направи същото и даде знак на Ламбърт и Джефри да го последват.

Оставиха конете зад себе си и запълзяха към ранения глиган. Той бе огромен, със застрашителен вид и, настръхнал от гняв, риеше земята с крака, а кривите му бивни блестяха на слънцето, докато се подготвяше за последната битка.

Миризмата, която се носеше от дивата свиня, накара Рал да се намръщи — това бе мирис на страх, на кръв и на смърт. Беше я усещал десетки пъти по време на бой.

— Звярът е мой — обяви Белтар и постави втора стрела в лъка си.

Приближи се още; двамата с жертвата му се дебнеха взаимно. Рал, Джефри, Хю и двама от хората на Белтар също поставиха стрели в лъковете си.

Стрелата на набития мъж запя смъртоносната си песен и полетя право към животното. Вместо обаче да се забие между ребрата му, както бе възнамерявал, тя се удари в някоя от костите и рикошира. Глиганът изквича влудено и нападна.

Белтар пусна друга стрела, която улучи дивата свиня право в гърдите. Тя спря рязко и се олюля, но не падна. Залитна наляво и продължи атаката си. И повали Джефри на земята в мига, в който стрелата на Рал се заби във врата й.

— Иисусе Христе! — възкликна дьо Жере, захвърли лъка и сграбчи дръжката на меча.

Хукна към Джефри, завъртя с всичка сила оръжието си и отсече главата на глигана.

Тялото му още не бе спряло да потрепва, а двамата рицари на Белтар вече бързаха да го вдигнат от проснатия безжизнено върху земята мъж; в главата му зееше рана, от рамото му струеше кръв.

— Увийте плат около раната и около главата, за да спрете кръвотечението — нареди дьо Жере. — Трябва да го отнесем в крепостта.

— Какъв прекрасен екземпляр! — побутна с крак трупа на животното Белтар. — Жалко за твоя човек, но точно това прави интересен лова — опасността.

Рал не отговори. Помогна на Ламбърт и Хю да положат Джефри върху коня му. Овързаха го за седлото и Хю хвана юздите. А след това се отправиха към Бракстън кийп.

„Дявол да го вземе, — мислеше си дьо Жере, — ако само Хасан бе останал в замъка.“ Арабският лекар обаче си бе тръгнал няколко дни след раждането на детето в селото, за да отиде в кралския двор. Свещеникът разбира се, бе в крепостта, но лечителските му способности бяха, меко казано, примитивни.

Оставаше Кеърин.

Съпругата му бе научила доста неща от Хасан и бе доста способна в учението. Тя бе единственият шанс за оцеляване на младия рицар. Отец Бъртън може би нямаше да одобри, но Рал не възнамеряваше да остави Джефри в неговите ръце.

Но тогава Кеърин щеше да се грижи за младия рицар, тя щеше да има решаваща роля за неговото оцеляване, нейните ръце щяха да галят и лекуват младото стегнато тяло на красивия младеж.

Стомахът на Рал се сви при тази мисъл.

 

 

— Мили Боже… Джефри! — Кеърин се спусна към мъжете, които носеха рицаря към замъка. — Какво стана? Нали не е… нали не е мъртъв?

— Не — отвърна Рал, — все още е жив, но е сериозно ранен.

Младата жена преглътна мъчително горчилката, насъбрала се в гърлото й при вида на кръвта на Джефри, като опитваше да успокои бесните удари на сърцето си.

— Донесете го тук.

Ръцете й трепереха, докато оглеждаше бледото му лице и привидно безжизненото тяло. Рицарите внесоха тежкия си товар в помещението, което служеше за лечебница. Сега, след като Хасан си бе отишъл, го използваше отец Бъртън. Както и Кеърин, когато имаха нужда от нея.

— По-внимателно с рамото му.

Стаята се поддържаше безупречно чиста и подредена по нейните указания, а шишенцата и бурканчетата, които бяха напълнили заедно с Хасан, стояха приветливо върху дървената маса край стената.

— И ми донесете кана вода.

Положиха ранения върху дървената маса и побързаха да изпълнят поръките й. В това време младата жена махна окървавените превръзки.

— Света Богородице…

— Да, миледи — обади се Ламбърт, — ще имаме нужда от Божията благословия, за да го спасим.

Хю мачкаше нервно шапката си.

— Никога не съм виждал по-зъл глиган, миледи.

— Да, в това няма съмнение. — Кеърин намокри една кърпа и започна да почиства с трепереща ръка раната. — С подобно нараняване инфекцията е сигурна. — Поклати глава. — Блед е като смъртта. Загубил е много кръв.

— Истинско чудо е, че все още е жив — обади се Рал, който се бе приближил до съпругата си. — Обратният път до вкъщи бе труден.

— Още по-трудно ще бъде възстановяването му. Моля се да оцелее.

Дьо Жере я огледа смутено и тя се запита какво ли мисли.

— Е, не можеш да сториш нищо повече от онова, което си научила — рече най-накрая той. — Никой не иска нищо повече от теб.

След това се обърна и излезе от стаята.

 

 

Кеърин остана край леглото на Джефри в продължение на седем безкрайно дълги дни. Спря кръвотечението от раната на главата му с помощта на специални билки, след това я превърза и сменяше често превръзката. След известно време я обзе сигурност, че ще заздравее.

Раната на рамото му бе съвсем друго нещо. Бивните на глигана бяха разкъсали кожата, която висеше на парчета, а цветът на възпалената плът варираше между виолетово и огненочервено. Младата жена я остави да кърви още известно време с надеждата да я предпази от инфекция, но Джефри вече бе изгубил премного кръв.

Почистваше често раненото място, като използваше разтвор от корен на мандрагора, но не виждаше признаци на подобрение. Дори лапите, които правеше от специалните гъбички на Хасан не можеха да изтеглят всичката отрова.

Както се бе опасявала, младежът вдигна висока температура. Тресеше се от студ, макар кожата му да бе гореща, после пък започваше да отмята завивките си, тъй като тялото му изгаряше от треската. Въпреки забраната на свещеника, Кеърин нареди да съблекат Джефри и сама изми тялото му с надеждата да го охлади, доколкото може. Притесняваше се да не би Рал да я спре, но той само стоеше безмълвно до нея, изпънал гръбнак, а по изражението му не можеше да се разбере какво чувства, докато съпругата му изпълняваше тази интимна дейност.

Макар Белтар да си бе тръгнал от Бракстън кийп в деня след нещастието и да се бе върнал в крепостта си на север, всеки следващ път, когато влезеше в лечебницата, Рал изглеждаше все по-неспокоен. Тревогата бе набраздила лицето му; очевидно бе, че не се и хранеше. Притесненията му се увеличаваха непрекъснато, както заради Джефри, така и заради Кеърин.

— Крайно време е да поспиш — заяви той една вечер, като се приближи до нея. — Ще пратя Брета да стои до него.

Младата жена поклати глава.

— Той отслабва с всеки изминал час. Изключително важно е аз да бъда при него.

Дьо Жере потърка уморените си очи, обкръжени от същите тъмни кръгове, които ограждаха и нейните.

— Ами свещеникът? Той със сигурност знае достатъчно, за да може да се погрижи за момчето.

— Джефри ми е приятел. Няма да рискувам живота му заради няколко часа сън.

Рал сведе поглед към русия рицар, чието лице бе бледо като алабастър. Дишаше трудно, неравно, мъчително. Дьо Жере въздъхна примирено, като продължаваше да го съзерцава.

— Ще кажа да донесат тук легло.

И отново ги остави сами.

През същата нощ Джефри я събуди с несвързаните си приказки; след малко започна да вика и да се мята в пристъп на нарастващ гняв. Разбра, че говори на баща си и го уверява, че няма да се правила в живота така, както бе направил родителят му.

— Ще стана богат — шепнеше младежът, като се мяташе в леглото си. — И ще се погрижа за мама — нещо, което ти никога не си правил.

— Всичко е наред, Джефри. — Кеърин сложи мокра кърпа на трескавото му чело. — Всичко това е минало. Ти си болен. Опитай се да поспиш.

— Майко? За мен ли си дошла, майко?

Младата жена се поколеба за момент.

— Да, Джефри, майка ти е тук.

— Знаех… че ще дойдеш. Винаги… си идвала… когато съм имал нужда от теб.

Вярната болногледачка избърса потта по лицето му.

— Скоро ще се почувстваш по-добре.

— Хубаво е… да те… видя… майка. Липсваше ми.

— Ти също ми липсваше.

Младият рицар обаче отново бе изгубил съзнание, а по-късно през нощта състоянието му се влоши още повече.

— Той все още изгаря от температура — рече на съпруга си Кеърин, докато бършеше потта от лицето на ранения. — Страхувам се, че е от инфекцията. Тя изяжда последните му сили.

— Ти стори каквото можеше. Няма какво друго да направиш.

Младата жена се взря в лицето на младежа; по него бе изписана тревога. Страхуваше се от решението, което трябваше да вземе, но знаеше, че трябва да рискува.

— Остава ни един последен шанс… единственото, което можем да направим в това положение.

Обърна се към Рал; в този момент не желаеше нищо друго така силно, както да се озове в обятията му и да получи утехата, която само той можеше да й даде. Страхуваше се обаче, че ако постъпи така, после няма да има сили да изпълни намерението си.

— Повикай Ламбърт и Хю. Вие тримата ще трябва да го държите.

Изражението му й показа красноречиво, че знае какво е намислила. Младият мъж я остави и не след дълго се върна с другите двама, които влязоха смутено в стаята. Междувременно огънят бе разпален и сред въглените бе пъхнат малък остър нож.

Кеърин застана до съпруга си; сърцето й думкаше оглушително в гърдите и й причиняваше тъпа болка и тежест.

— Може би трябва да извикам отец Бъртън да реже. Той има доста голяма практика в тази област, докато аз съм правила подобни неща само няколко пъти; предимно съм наблюдавала как работи арабинът.

Рал повдигна с длан брадичката й.

— Решението е твое, Кара. Ти трябва да сториш онова, което според теб дава най-големи шансове за оцеляване на Джефри.

Тя погледна умореното лице на любимия си.

— В такъв случай ще го направя аз. Ще бъда много по-внимателна и нежна от свещеника, а и желанието ми Джефри да оживее, е далеч по-голямо.

Докато съпругът й и другите държаха здраво болния, Кеърин започна да изрязва загнилата част от раната, а след това обгори краищата й. Когато свърши, ръцете й трепереха, а в ушите й продължаваха да ехтят виковете на младежа.

— Е, и тази работа свършихме — промълви едва чуто тя; чувстваше се толкова отмаляла, че се олюляваше. — Сега Господ ще реши какъв ще бъде изходът.

Напрегна последните си сили, за да превърже раната и седна да чака.

Три дни по-късно Джефри дьо Клеър, рицар в служба на господаря на Бракстън кийп, се завърна в света на живите.

— Как си? — попита го вярната му болногледачка, която все още не бе напуснала мястото си до него.

Младият мъж бе блед и отслабнал, но това не го бе лишило от красотата му.

— Може би съвсем малко по-добре от глигана.

Кеърин се усмихна при тези думи, зарадвана да види светлината да се завръща в очите му.

— Благодаря ви за всичко, което сторихте — промълви Джефри и протегна ръка, за да хване дланта й. Колкото и да бе отслабнал, духът му бе силен, а и младостта бе на негова страна; затова неговата спасителка се надяваше, че ще се оправи напълно. — Дължа ви живота си, лейди Кеърин.

— По-вероятно го дължиш на Бога и на арабина — отвърна тя. — Радвам се, че се завърна сред нас, Джефри.

— Радвам се, че съм тук, миледи.

Той обаче все още имаше нужда от непрестанни грижи. Младата жена се бе надвесила над него и бършеше челото му, когато Рал влезе безшумно в стаята. Веднага забеляза, че чаршафът бе паднал неприлично ниско и голото тяло на младежа бе абсолютно открито почти до бедрата.

Дьо Жере настръхна целият, докато съпругата му миеше нежно с мократа кърпа лицето, а след това раменете и гърдите на ранения. Той спеше или по-точно имаше такъв вид, докато не отвори очи и не се усмихна.

— Вие сте моят ангел-хранител, лейди Кеърин.

Тя се отдръпна леко и бузите й поруменяха. Посегна към завивките, но се спря и се изчерви още повече, тъй като си даде сметка, че той вече не се нуждаеше от подобни грижи — можеше да задоволява сам елементарните си нужди.

— Очевидно си по-добре — отвърна сопнато тя, но в гласа й се долавяше топлота.

Рал се отдели от стената, до която бе застанал и накара и двамата да подскочат.

— Несъмнено е по-добре. — Взря се в порозовелите бузи на съпругата си и усмивката, застинала върху лицето на Джефри. — Отсега нататък за него ще се грижи Брета. Освен лечението на този млад самец имаш и други задължения.

Кеърин не направи опит да спори.

— Да, милорд. — Преди да излезе от стаята, хвърли още един поглед към младежа. — Сега състоянието ти ще се подобрява значително с всеки изминал ден — обясни му тя. — Не след дълго ще бъдеш отново на крака.

„И какво ще правиш тогава? — заразмишлява Рал. — Какви са плановете ти във връзка с моята съпруга?“ Спомни си изражението на Джефри, когато бе нарекъл Кеърин свой ангел-хранител. Какви ли мисли се въртяха в главата му? Какви бяха намеренията му? Младият мъж проследи с поглед отдалечаващата се фигура на своята съпруга.

„Ами ти, скъпа моя съпруго? Дългите часове, които прекара с Джефри, промениха ли чувствата ти към мен?“ Всъщност, той дори не бе сигурен какви точно бяха тези чувства.

Объркан, Рал излезе от болничната стая със стиснати юмруци. Имаше намерение да се върне в двора и да се упражнява още няколко часа с хората си. Вместо това тръгна към голямата зала с широки, решителни крачки. Завари Кеърин в компанията на Ричард. Двамата обсъждаха приготовленията за предстоящия празник на един от светците.

— Имам нужда от теб, Кеърин — обърна се към нея той. — Качи се с мен горе.

Тя се приближи веднага до него; лицето й бе изопнато съчувствено.

— Какво има, милорд? Какво се е случило?

— Нищо не се е случило — отвърна той и я прегърна, щом стигнаха горната площадка. — Просто току-що открих колко ми е липсвала моята съпруга през тези дълги дни. Имам нужда от теб и твърдо съм решил да те взема.

Дъхът на съпругата му секна, когато той отвори с ритник вратата към спалнята и след това я затвори с трясък.

— Посред бял ден сме, милорд. Има още много работи за вършене. Трябва да…

— А нуждите на съпруга ти не са ли по-важни?

— Да, но…

Усещаше напрежението в мускулите му, в цялото му тяло. Предишната нощ се бяха любили, но желанието му за нея като че бе неизтощимо. Какво, за Бога…?

Въпросът й се стори незначителен, щом я понесе към леглото и я постави отгоре, а след това я последва. Докато я целуваше необуздано, махна гребените от косите й и вплете пръсти в тях, като накара сърцето й да забие по-учестено. Намери пипнешком вървите на туниката й, развърза ги, смъкна дрехата през раменете и оголи гърдите й.

— Толкова са красиви — прошепна Рал и дрезгавият му глас изпрати тръпки по тялото й. — Високи и налети… и принадлежат само на мен.

Пое едното връхче в устата си и започна да го смуче нежно, като същевременно въртеше езика си около него. А след това започна да го дразни със зъби и го захапа лекичко, колкото да предизвика слаба, изпълнена с удоволствие болка.

Кеърин извика, изви нагоре тяло; долната част на корема й пламна. Под устните му гърдите й се подуха, изтръпнаха, набъбнаха от желание.

— Искам те, Кара.

Устите им се сляха. В това време младият мъж повдигна полите на туниката й. Всяко докосване сякаш я изгаряше, мъжественият му дъх действаше еротично, а стегнатото му мускулесто тяло бе истински шедьовър на Бога.

„Дево Мария“ — помисли Кеърин, като се питаше какво го влудяваше толкова. Това не й попречи да отвръща с не по-малка страст от неговата, когато пръстите му започнаха да изучават мястото в горната част между бедрата й. Беше влажна, гореща и пулсираща; бе готова. Рал я погали там. Тя усещаше притиснатия му в тялото й възбуден член, който обещаваше удоволствия.

Пръстът му се плъзна в нея, навлезе дълбоко и се измъкна, после повтори още няколко пъти тези движения. В следващия миг Рал вече сваляше панталоните си. Разтвори краката й дори още повече, настани се между тях и проникна в нея.

Заля я удоволствие, диво и еротично. След минута Кеърин вече се извиваше под него и се напрягаше, за да посрещне всеки негов тласък. Мускулите на раменете му се бяха стегнали и образуваха буци. Не беше го виждала никога толкова подивял; обладаваше я така, сякаш искаше да докаже дори на нея самата, че е негова и ничия друга. А това само още повече разпалваше страстта й.

— Ела с мен, cherie — промълви младият мъж; това бе по-скоро команда, отколкото молба.

Тялото на Кеърин отговори — нямаше друг избор, подчини се на волята му, като се сгърчи в спазми от удоволствие и потрепери.

Той я придърпа към края на леглото, повдигна краката й и ги постави на раменете си, след което проникна дори още по-дълбоко. Това породи нова гореща вълна от удоволствие.

След секунди тя се устреми отново нагоре, към онези висини, към които можеше да я отнесе единствено той. Пръстите й се впиха в стегнатите му мускули, след това сграбчиха завивките; тя мяташе глава и мълвеше името му.

— Да, точно на това се надявах — процеди през стиснатите си зъби Рал — само така можеше да се овладее. — Помни това удоволствие, ma chere. Помни мъжа, който те накара да се чувстваш така.

Още четири дълбоки тласъка и той на свой ред получи оргазъм. Отметна назад глава, мускулите на врата и раменете му се изпънаха, мощните му бицепси изпъкнаха още повече.

Времето като че бе спряло. Стаята се размаза, а след това съвсем изчезна. Кеърин почти не усети кога той излезе от нея. Прекалено доволна бе, прекалено силно бе удоволствието.

Съпругът й се надвеси и я целуна по бузата.

— Имаш нужда от почивка, не от такова яздене. Все още не си се възстановила напълно. Не трябваше да искам толкова от теб. — Леката руменина и щастливото й изражение го накараха да се усмихне дяволито. — Въпреки това не мога да кажа, че съжалявам.

Доволен, както не се бе чувствал от дни, Рал остави съпругата си свита на топка под завивките. Видът й бе сънлив, очите — притворени, красивите кестеняво червеникави коси — разпилени около раменете й.

Много по-уверен, отколкото като излезе от лечебницата, дьо Жере се отправи отново към голямата зала. До времето за вечеря вече бе започнал да прилича на себе си, а в края на деня окончателно се бе преборил с неспокойните си мисли.

Онова, което Кеърин изпитваше към Джефри, не бе нищо повече от приятелство. Той бе нейният съпруг и командваше малкото й женствено тяло. Той бе нейният съпруг и нямаше никой друг.

И възнамеряваше това положение да остане непроменено.

 

 

Вятърът духаше силно към Молвърн касъл. Слънцето грееше над полята и реколтата растеше с часове. Стивън дьо Монреал наблюдаваше земите си през отворения прозорец с цветно стъкло, горд от обширните си владения.

Крепостните селяни работеха без почивка, добивите му бяха едни от най-високите в страната. Замъкът бе построен от най-хубавия йоркширски камък, на стените и кулите му се гледаше като на непревземаеми. Стаите бяха обзаведени с най-скъпи, донесени от чужбина мебели, с богати, дебели килими и гоблени. По масите можеше да се види само сребро, не дървени и калаени съдове. Дрехите му бяха пищни като синята копринена туника, която носеше в момента, съчетани по форма и цвят. Бяха поръбени със сребърна и златна сърма, а пелерините му бяха подплатени с хермелин.

За Стивън обаче всичко това не бе достатъчно.

Той прекоси стаята и се настани срещу сестра си пред махагоновата маса. Облечена с пурпурна, бродирана със сърма туника и с прибрани назад лъскави черни коси, Елияна се приведе напред и стисна ръката му.

— Значи дойде вест? — попита тя. — Вече знаеш, кога ще мине кралският човек, така ли?

Стивън се усмихна самодоволно.

— Да, знам къде и кога ще дойде дьо Балмен.

— А Ферит?

— Събрал е хората си и дори в този миг чака заповедите ми.

— Сигурен ли си, че можеш да му се довериш?

— Никому не вярвам, особено пък на него. Само че аз мога да му давам информацията, която му е нужна, а той… — Дьо Монреал изви самодоволно устни. — … а той да ми доставя половината от плячката си. И засега тази уговорка ни устройва чудесно и двамата.

— Досега той се подвизаваше далече на север. Атакува ли кралските хора обаче, Бракстън ще научи, че се е появил отново и пак ще се втурне да го преследва.

Изражението на Стивън се изпълни с жестокост.

— Точно това и искам. Хем ще пипна парите на краля, хем ще се отърва от Бракстън. Докато с теб си говорим, хора, на които вярва, го предават. Ще го премахна, щом науча плановете му. И ще направя така, че вината за нападението на бирника и липсата на кралското сребро, да се стовари върху него. Тогава ще се разправя с него и ще си присвоя всичко, което му е скъпо.

Сестра му повдигна едната си вежда.

— Включително жената, която си взе за съпруга ли?

— Особено нея. — Приближи дланта на Елияна до устните си. — Двамата с теб ще си поделим плячката. Колкото до лейди Кеърин… ти винаги си имала голямо въображение. Сигурно ще се сетиш за начин, по който да може да достави удоволствие и на двама ни.

Елияна прекара език по нежните си рубинени устни.

— Тя е хубава и добре сложена — пълно с живот младо цвете, все още непрекършено от мъжката воля… дори от тази на съпруга й. Би било интересно да пробваме нектара й, преди да си смазал листенцата й под своя ботуш.

Устните на Стивън се разтегнаха в злобна усмивка.

— Хубаво е, че си тук, Елияна. Ще ми помогнеш да направя още по-приятна насладата от победата над Бракстън.

— Хубаво ми е, че съм тук, любов моя. Винаги съм знаела, че ще дойде ден, в който ще успееш да накажеш лорд Ралф за обидата, която ми нанесе.

— Обидата, която нанесе на двама ни — поправи я дьо Монреал.

Споменът за сестра му в леглото с огромния мургав норман, който бе успял да изолира в най-затънтените кътчета на съзнанието си, изплува отново на повърхността.

Беше казала, че го е прелъстила умишлено, за да бъде сигурна, че ще има венчавка. Младият рицар можеше да бъде воден лесно за носа и те можеха да си продължават както преди, без никаква опасност да бъдат разкрити. Елияна бе твърдо решена да защити брат си, каквато и цена да трябваше да заплати за това.

Така бе постъпила и през онзи ден в манастира, когато той бе само на девет години. Бяха го изпратили там да учи, но учението имаше доста горчив привкус. Когато Елияна бе отишла заедно с мащехата им да го навести, той й бе разказал за случилото се, нещо, което не би споделил с никого другиго. Със сълзи на очи бе обяснил какво бе сторил с него монахът, какви неща го бе принуждавал да върши, грозни, мръсни неща, а Елияна го бе притискала силно към себе си, докато той плачеше на рамото й.

И бе отказала да го остави там, въпреки настояванията на новата съпруга на баща им. Бе му помогнала да скочи през прозореца и двамата бяха избягали заедно. Бяха им нужни цели четири безкрайно дълги дни, за да се доберат до дома си, гладни, мръсни, окъсани и толкова уморени, че едва се държаха на крака.

А след това именно Елияна бе спорила с баща им, тя го бе убедила, тя бе спасила Стивън от съдба, по-ужасна от смъртта. През всичките години го бе защитавала, покровителствала, отглеждала така, както не би го сторила никоя друга жена.

Откакто се бе превърнал в мъж, нещата се бяха променили и сега той я бе взел под своето крило, той защитаваше тяхната тайна.

Стивън я обичаше.

И щеше да отмъсти на Рал дьо Жере, който бе омърсил името й и я бе направил на глупачка в очите на другите.

Черният рицар бе отказал да уважи дадената дума при годежа им, бе я унизил пред баща им, бе я опозорил, и то след като неведнъж се бе наслаждавал на прелестите й. Именно Стивън й бе помогнал да се отърве от нежеланото си дете, Стивън бе стоял до леглото й, изпълнен със страх от голямата загуба на кръв, ужасен, че тя може да умре, убеден, че вината бе не негова, а на Рал дьо Жере. И именно Стивън се бе заклел да му отмъсти.

— Не се страхувай, сладката ми. — Обърна ръката й и я целуна нежно по дланта. — Бракстън ще плати скъпо и прескъпо за онова, което стори.