Кет Мартин
Смелият ангел (1)

Глава първа

Англия, 1069 г.

Би трябвало да се страхува от него. Не един саксонски воин бе бягал само щом го зърне в пълно бойно снаряжение, но въпреки това Рал не забеляза страх в сините очи, които го оглеждаха. Изпод островърхия си шлем я наблюдаваше как се приближава и как малката й ръка му подава букет от ярки цветя. Тя се усмихна, без да се смути от засъхналата по плетената му ризница кръв или от свирепия черен дракон върху щита му.

Би трябвало да се страхува. Но вместо това тя се приближи още повече, изпълнена с любопитство и същевременно спокойна, заинтригувана, почти нетърпелива, сякаш си бе намерила нов приятел.

Рал се размърда върху седлото — погледът й го бе смутил. Огромният черен боен кон под него тропна с копито и изпръхтя, после наостри уши и обърна глава към прекрасната чернокоса девица, която достигаше едва до широките гърди на животното.

Ралф дьо Жере бе готов да се закълне, че никога досега не бе виждал по-голяма красота и по-очарователна усмивка от тази, която озаряваше лицето на жената пред него. Тя изглеждане на не повече от осемнайсет години, с тяло, съзряло за любовта на някой мъж и излъчване в очите, което говореше, че е готова да я приеме. Изненадващото бе, че чувствата, които събуждаше у него, бяха от съвсем друго естество. Копнеж за дом и огнище и край на боевете и кръвопролитията.

Тя не каза нищо, просто вдигна букетчето си. Рал протегна ръка, все още скрита в тежката желязна ръкавица, и го пое. Когато пръстите им се докоснаха, усмивката й стана още по-широка и той й се усмихна уморено в отговор. Очакваше тя да каже нещо. Изпитваше нетърпение да чуе гласа й, но същевременно не му се искаше да наруши магията на мига. Чудеше се откъде ли е дошла и как се казва.

 

 

Къде ли беше отишла сестра й? Кеърин Айвшам заобиколи гранитната скала и заоглежда между дъбовете от дясната си страна. Пресвета Дево, беше се отделила само за момент; Гуенет не може да е отишла далеч.

Кеърин огледа ливадата, а после се взря към могилата в противоположна посока. Светлосинята туника, която се развяваше от лекия ветрец можеше да бъде само на Гуенет, но до нея… Пресвета Божия майко! Дъхът й секна. Черният рицар! Черен дракон на кървавочервен фон. Ралф Непреклонния! А до него стоеше Гуенет и, безстрашна в неведението си, му подаваше букетче полски цветя.

Кеърин повдигна краищата на горскозелената си туника и, с бясно блъскащо в гърдите й сърце, се затича през ливадата.

— Гуенет! — извика тя. „В името на всичко свято.“ — Гуенет!

Но сестра й не се обърна и момичето продължи да бяга. Докато не застана до Гуенет и не се вгледа в суровите черти на огромния нормански рицар, яхнал грамадния си черен кон. Рал Непреклонния — той бе профучал като ураган над страната и бе опустошил северната й част в името на крал Уилям, твърдо решен да смаже въстанието.

— Пусни я! — извика Кеърин.

Думите й бяха малко нелогични, тъй като мъжът просто си седеше на седлото. Без да отвърне, той продължи да съзерцава Гуенет, сякаш тя бе някое приказно същество, дошло от друг свят. Което донякъде си беше самата истина.

— Моля те — обади се отново Кеърин. — Сестра ми не би направила нищо лошо. Не е способна да хитрува. Тя не разбира. Тя не е…

Какво можеше да каже да Гуенет? За света, в който живееше, за добротата й, за нежността й? Един поглед към лицето на Черния рицар обаче й бе достатъчен, за да разбере, че не е нужно да го прави.

— Прекрасна е — промълви почти благоговейно той, сякаш се бе понесъл надалеч заедно с нея.

След това се намести на седлото. Бе толкова висок, че чак закри слънцето. Изпод шлема му проблясваха черни кичури коса — носеше я по-дълга от останалите нормани, които бе виждала. Брадичката му бе силна и волева, кожата — смугла. Едва сега младият мъж насочи вниманието си към Кеърин и нежното му изражение се стопи.

— Не трябва да се разхождате така навън. Горите са пълни с рицари и въоръжени мъже, още разгорещени от някоя битка, които могат да ви причинят голямо зло. Не може да не знаете, че в тези времена не е безопасно да се скитосва така.

Говореше на саксонски, със силен акцент, но все пак разбираемо.

— Идваме от селото, прибирахме се у нас — излъга Кеърин, тъй като в действителност бяха решили да разнообразят мрачното си всекидневие в голямата зала. — Объркахме пътя, но вече се оправихме. Връщаме се веднага вкъщи.

— Не приличате на селянки. Ако се съди по дрехите ви, трябва да сте със знатен произход. И двете. Би трябвало да се грижат по-добре за вас.

Кеърин се наежи.

— Това не ви засяга. Грижа се достатъчно добре за сестра си — по-добре от който и да било другиго. Мога да се грижа и за двете ни!

И сграбчи Гуенет за ръката, но тя се отскубна. Усмихна се и протегна десница към високия рицар над себе си. Очите на сестра й щяха да изскочат от смайване, когато огромният мъж се надвеси, сграбчи предложената длан и я стисна.

— Вървете — обърна се към Кеърин той; тонът му отново бе станал рязък. — Връщайте се у вас, преди да сте си намерили белята. Следващият, когото срещнете, може да търси нещо повече от приятелство. Вървете!

Кеърин преглътна с усилие и отстъпи назад. Дръпна рязко сестра си за ръката и я помъкна към близката горичка. Когато стигнаха първите дървета, вече се тресеше от нерви. Гуенет вървеше спокойно след нея и береше диви цветя, напълно забравила за огромния мургав мъж на могилата.

Благодарна, че се бяха отървали на косъм от опасността, Кеърин се облегна на един чемшир и си въздъхна облекчено. Той беше толкова висок! Само с един удар на огромния си юмрук можеше да отнеме живота на когото и да било. Говореше се, че е избил десетки саксонски воини, че изнасилвал и грабил по целия си път от крайбрежието дотук. Във въображението си обаче виждаше отново мургавия великан, хванал китката полски цветя и стиснал ръката на сестра й.

Кеърин се намръщи, неспособна да проумее тази загадка. Днес не трябваше да излизат. Знаеше това много добре, но се говореше, че норманите са още далеч, а и прекалено дълго бе стояла затворена между четирите стени.

Сети се за думите на Черния рицар, че някой би трябвало да се погрижи по-добре за двете със сестра й. В действителност чичо й рядко се интересуваше от тях и тя дори подозираше, че изпитва облекчение, когато с Гуенет не бяха близо до него. Освен това Айвшам бе в опасност. Макар симпатиите на чичо й да бяха насочени към саксонските братя, за пред другите той бе останал верен на краля.

Никой не знаеше за съчувствието му към бунтовниците. Дори Кеърин, докато една вечер не го чу случайно да разговаря с някого в голямата зала.

Пусна ръката на сестра си и се наведе, за да откъсне един яркожълт невен. Денят беше прекрасен, слънчев и топъл. Погледна с копнеж към безоблачното синьо небе. Нямаше кой знае какво за правене в голямата зала, с изключение на обичайната женска работа, която ненавиждаше. Младото момиче ритна едно камъче с върха на платнената си обувка и го чу как цопва в близкото езерце.

Трябваше да се върне в Айвшам — и така и щеше да стори — но какво лошо имаше ако останат навън още час-два? Черният рицар си бе тръгнал. Щеше да внимава повече и никой нямаше да ги срещне. Можеха да се насладят на езерцето, да прекарат още малко време на слънце и чак тогава да се приберат.

 

 

Рал се взираше към дърветата, зад които се бяха скрили момичетата, разкъсван между тревогата за красивата чернокоса девица и желанието си да се върне при своите хора. Засега бунтовниците бяха разбити, но бе напълно възможно да се върнат. В такъв случай неговите момчета щяха да имат нужда от него.

Слънцето грееше безмилостно върху шлема и тежката плетена ризница; беше му непоносимо горещо. Сатана, големият му боен кон, тъпчеше земята с нарастващо раздразнение. Мислите на Рал обаче оставаха съсредоточени върху прекрасното момиче, което бе опитало да се сприятели с него и за няколко кратки мига го бе накарало да забрави за ужасите на войната. Двете девойки несъмнено щяха да изпълнят поръката му и да се приберат на сигурно място в дома си. Но след като си спомни за дръзкото момиче с кестеняви коси и предизвикателния му поглед, вече не се чувстваше толкова убеден.

Усмихна се при тази мисъл, но почти веднага се ядоса на глупостта им да бродят сами из полето. По-малката не бе красавица като сестра си, но може би като пораснеше още малко щеше да я настигне. И двете бяха дребни и хубави, но кестенявата бе доста по-слаба, все още не се бе превърнала в жена. Как ли щеше да изглежда след още две-три години?

Погледна за последен път натам, накъдето се бяха изгубили. Нямаше защо да се тревожи. Бе видял как по-малката сестра потрепна от резкия му тон. Дори тя нямаше да бъде чак толкова глупава, че да не се подчини на нареждането му. Сведе очи към букетчето в ръката си. Уханието на цветята събуди в него спомена за две ясносини очи и невероятна нежност. Неохотно захвърли китката и насочи коня си към своите хора.

 

 

— Рал! Хубаво, че се върна. Започвах да се тревожа от дългото ти отсъствие. — Това бе гласът на Одо, най-верният му рицар и дългогодишен приятел. Той се спусна към него с копие в ръка.

— Нещо ново? — попита го Рал. — Разузнавачите върнаха ли се?

Червенокосият рицар кимна.

— Да, и донесоха слуховете за някаква група бунтовници, които се отправили към хората на Монреал. Би било добре за нас, ако се доберем първи до тях.

Съперничеството между Рал и Стивън дьо Монреал, господарят на Молвърн касъл, бе пословично, а неприязънта им се разпростираше и споделяше дори между хората им.

— По кой път са тръгнали?

Одо посочи натам, откъдето Рал току-що бе пристигнал. Сети се за двете девици и по тялото му преминаха тревожни тръпки.

— Събери момчетата. Предупреди ги, че тръгваме.

Два часа по-късно малката група бунтовници бе открита и разгромена. Двайсет саксонци бяха пленени, други двайсет лежаха мъртви или умиращи на бойното поле. Въстанието обаче все още не бе потушено. Скоро щяха да получат съобщение от краля за предателството на други саксонски лордове. Задачата на Ралф щеше да бъде да сложи край на това предателство. Уилям искаше мир за опустошената си от непрекъснатите войни земя.

А Рал искаше да се сдобие със собствена земя.

— Днес момчетата свършиха чудесна работа — рече той, като оглеждаше разбитите вражески редици и уморените от битки войници. — Недалеч оттук има поляна. Подходящо място да си направим лагер.

Изтощен до мозъка на костите, той яздеше до Одо, към мястото, където бе срещнал двете момичета. Минаваха през гъста елхова горичка. Сестрите не се виждаха никъде и това го поуспокои донякъде. В този момент някакъв шум привлече вниманието му и той се спря. Вдясно чу шум на течаща вода, примесен с весели мъжки гласове, говорещи на нормански френски.

— Спри! — извика той, като се обърна към въоръжените хора зад себе си; те го следваха пеша или на коне. — Одо, ти с Джефри, Хю и Ламбърт идвате с мен.

Това трябва да бяха хората на Стивън. Те не бяха от значение за него, но все пак трябваше да разбере какво правят тук.

Вървяха мълчаливо сред дърветата, заслушани в пресипналите мъжки смехове. В този момент Рал чу остър женски писък. Пришпори коня си и животното се понесе напред. След минути бе на полянката, откъдето се носеха звуците и за свой ужас видя точно онова, за което някакво шесто чувство го бе предупреждавало през целия ден. Скочи от жребеца и измъкна широкия меч.

— Ей, вие там, спрете!

Суровите нотки в гласа му пресякоха смеховете. Неколцина от хората на Стивън, изцапани с кръв и уморени от битката, извиха глави към него.

— Молвърн може да няма нищо против насилието и убийствата, но аз няма да позволя подобно нещо. Ако ви е мил животът, пуснете жената и се махайте!

Един набит рицар пристъпи напред.

— Жените са наши по правилата на войната! С какво право ни ги отнемате?

— Ей с това право.

Рал повдигна меча си и широката му метална повърхност блесна на светлината на залязващото слънце. Бе преметнал продълговатия си щит на рамо и свирепият черен дракон съзерцаваше предупредително враговете му.

— Това е той — прошепна един от воините. — Внимавай, Бернар, не се спречквай с Черния рицар. Не може да не си чувал за него. — Той преглътна с усилие и Рал видя как адамовата му ябълка се придвижи мъчително нагоре-надолу.

— И те са пет, и ние сме пет. Викам да ги нападнем!

— Остави и него да опита от момичетата. Защо да бъдем алчни — ние вече им се наситихме достатъчно.

При тези думи другарят му се изсмя, макар в гласа му да се долавяше известна нервност. Те отстъпиха от жените, които бяха наобиколили, пооправиха туниките си и започнаха да завързват вървите на панталоните си.

Рал погледна към проснатите на земята момичета. И двете бяха голи. Чернокосата гледаше с невиждащ поглед към небето. Бедрата й бяха окървавени, тежките тъмни коси се бяха разпилели по белите й рамене. Край нея сестра й надигна глава, като очевидно ту изпадаше в безсъзнание, ту изплуваше от него. Бе цялата изранена и в синини, единият клепач бе така надут, че закриваше почти напълно окото й, устната й бе сцепена и подута. От едното ъгълче на устата й се процеждаше кръв.

Пръстите му стиснаха дръжката на меча.

— Предупреждавам ви отново, назад от жените!

Един як рицар със сплъстена кестенява коса, се отдръпна пръв.

— Приеми слабата като дар от лорд Стивън — изсумтя един от мъжете. — Девствеността й е недокосната. Можеш да правиш каквото искаш с нея.

— Затова пък по-закръгленката е супер — обади се друг. — Всички й се насладихме — един подир друг. Бог ми е свидетел, на нея това й се понрави повече, отколкото на най-страстната слугиня!

Светкавичната реакция на Рал го свари неподготвен. Той сграбчи мъжа за гърлото, като пресече въздуха му, и го вдигна от земята. Онзи започна да рита и да се извива, като правеше опити да се освободи и да си поеме въздух, но хватката на противника му стана само още по-силна. Когато рицарят изхърка за последен път и се отпусна безжизнено, Рал изпсува под носа си и го захвърли като червясала мърша.

— Вземайте го и да ви няма! — нареди той.

Другарите издърпаха изгубилия съзнание човек, като мърмореха под носа си, хванаха конете си, натовариха върху им оръжието и се изгубиха послушно в гората.

— Донеси още едно одеяло — обърна се Рал към Одо, докато издърпваше собствената си завивка иззад седлото.

В това време и последният от хората на Молвърн изчезна сред дърветата. Рицарят коленичи до чернокосото момиче, уви го внимателно и го подаде на приятеля си, който бе протегнал ръце към него. Когато отиде да покрие кестенявокосата, тя започна да се съпротивлява; юмруците й се стоварваха върху му с по-голяма сила, отколкото би могъл да предположи.

— Пусни я! — извика тя и свитата й на топка длан се озова върху челюстта му. — Не й причинявай нищо лошо!

Младият мъж я хвана за китките и почти нежно сломи съпротивата й.

— Успокой се, ma petite. И двете със сестра ти вече сте в безопасност.

Тя обаче продължи да се бори още известно време, напрегнала цялото си тяло, но след малко се отпусна безжизнено в ръцете му. Рал я вдигна и я понесе към конете.

— Добре, че не пристигнахме още по-късно — обади се Одо. — Дотогава и двете девойки щяха да бъдат мъртви.

Приятелят му кимна мълчаливо.

— Колко жалко — заяви Одо, като съзерцаваше лекия си товар. — Чернокосото момиче е необикновено красиво; малката пък е истинска тигрица.

— Струва ми се, че се е борила неустрашимо.

— Какво ще правим с тях?

Рал се поколеба само за миг.

— Не знаем къде живеят. Ако близките им са сред саксонските бунтовници, те няма да бъдат в безопасност дори в дома си.

Подаде товара си на Джефри, най-младия от неговите рицари, русо седемнайсетгодишно момче, служило като оръженосец на Одо.

— Заведете ги в манастира „Свети кръст“. Сестрите ще разберат къде живеят и ще предупредят близките им.

— Да, това е напълно разумно решение, особено като се има предвид, че изобщо не се знае какво има да става.

Рал кимна безмълвно. Не можеше да се отърве от образа на чернокосата, буквално разкъсана от хората на Стивън. Или от спомена за израненото лице на по-малката й сестра, която се бе борила така храбро, за да я защити.

Младият мъж стисна челюсти. Трябваше да се погрижи за сигурността им. Те бяха толкова млади, толкова невинни. Толкова доверчиви. Знаеше колко много опасности ги заплашват. Беше привикнал да командва и не му се вярваше, че някой би се осмелил да не му се подчини.

По дяволите, чувстваше се толкова виновен!

Това бреме тежеше като огромен камък на сърцето му, докато яздеха мълчаливо към манастира.