Кет Мартин
Смелият ангел (13)

Глава тринадесета

Младата жена се облече припряно и се спусна да търси любимия си из замъка. Тялото я болеше от дивата, изпълнена със страст нощ, но тя се усмихваше и се чувстваше доволна и щастлива.

Спря в горния край на стълбището.

— Къде е Рал? — обърна се към Марта тя. — Спала съм толкова дълбоко, че не съм го чула като става.

— Замина, миличко.

— Замина ли? Къде?

— Напусна замъка заедно с хората си. Ричард се погрижи да ги нахрани богато и след това потеглиха за Кейънън. Лорд Рал трябва да се присъедини към своите воини.

— Но битката е спечелена… крал Уилям е победил!

— Господарят каза, че сте спала толкова дълбоко, че не искал да ви буди. Рече също, че ще се върне колкото се може по-скоро.

— Но той не може да си е отишъл! Не и след като положихме толкова усилия! Със сигурност е забелязал какво сме направили.

От гърлото на Марта излезе някакъв къркорещ звук.

— Какво има? Защо ме гледаш така?

Преди слугинята да успее да отвърне, младата жена се завъртя на пети, побягна нагоре по стълбите и оттам се вторачи към голямата зала. Скамейките бяха прекатурени, няколко от тях дори бяха изпочупени, а малкото останали по масите покривки бяха изпоцапани с вино и мазнина и покрити с изсъхнали останки от храна и хляб. Подобно беше положението и с пода, макар кучетата да се бяха погрижили да почистят каквото могат. Дори сега продължаваха да се зъбят едно на друго заради търкулналия се сред свещите кокал.

— Не мога да повярвам!

— Мъжете бяха в много добро настроение — обясни Марта. — Празнуваха както победата, така и вечерта, прекарана у дома.

— В добро настроение! — повтори саркастично Кеърин. — Нима не са забелязали промените, които направихме, безупречната чистота в трапезарията, белите покривки? Не им ли е направило впечатление поне колко добре бе приготвена храната?

Слугинята повдигна рамене.

— Доста коментираха колко вкусна била миногата. Това със сигурност бе най-предпочитаното ястие.

— Това ли е всичко? Нищо повече ли не казаха? Ами лорд Рал? Бракстън кийп все пак е негов. Не може да не е забелязал дървената облицовка по стените, благодарение на която вече не вее толкова и гоблените, с чиято помощ сега в стаите е доста по-топло от преди. Няма как да не му е направило впечатление, че предишните неприятни миризми почти ги няма вече.

— Страхувам се, че не е казвал подобно нещо.

— И за красивите рисунки на Моркей ли не каза нищо?

— Не, миличко.

През ума на Кеърин преминаха отново безкрайните уморителни часове, които бе посветила на подготовката на трапезарията. Сети се за Леофрик и Брета, за Марта и останалите от прислугата, които бяха изранили колената си и превивали неуморно гърбове, докато престанеха да ги усещат. Спомни си как се бе свличала изтощена в леглото, само за да стане призори на следващия ден и да продължи работата си.

— Значи лорд Рал не е забелязал. — Младата жена постави ръце на хълбоците си и заоглежда отново пораженията в голямата зала. — Кълна се, че когато се завърне следващия път, ще забележи. — Обърна се с лице към Марта. — И никога няма да забрави тази гледка.

 

 

— Умолявам ви, лейди Кеърин. Трябва да сложите край на тази лудост преди завръщането на лорд Рал.

Веждите на Ричард, извити на дъга, достигаха почти до средата на челото му.

— Най-малко десет пъти вече ти повтарям, че ще вършим само нужното за собственото ни удобство.

— Ричард е прав, миледи. — Джефри на свой ред също бе прекарал часове в опити да я разубеди. — Единственото, което ще направите, е да си спечелите един бой.

— Може и така да е. Но поне Рал ще е забелязал. И със сигурност няма повече да приема присъствието и действията ми за гарантирани.

В продължение на седмици вече не вършеха почти нищо за поддръжката на голямата зала, да не говорим пък за двора. Ричард и Джефри неуморно правеха опити да я убедят, че постъпва необмислено, сигурни, че гневът на господаря им щеше да се стовари върху главите на всички. Марта само кършеше ръце и се молеше храненичката й да дойде на себе си. Дори слугите бяха започнали да се тревожат, макар Кеърин да мислеше, че тайничко я аплодират, след като до неотдавна бяха превивали гръб.

— Оставете ни поне да почистим огнището и да сменим свещите — продължи Ричард. — Подът е покрит с кокали, а курешките на соколите се разнасят из целия замък. А как само вони от хрътките, които наредихте да оставим да спят вътре!

— Трябва да се погрижим за килерите с храна, които са почти празни — рече умолително Марта. — Лорд Рал и хората му очакват да бъдат нахранени богато, когато се завърнат. А дотогава остава по-малко от седмица.

— Последния път, когато си дойдоха, ги очакваше пребогата гощавка. Но дори не ни благодариха за положените усилия.

— Покривките, с изключение на онези върху масите, на които се храним, са ужасно замърсени — намеси се управителят. — Нека да ги избелим, за да заприличат на нещо.

— Изобщо не се надявай на това, Ричард. В деня на завръщането на лорд Рал, ще се погрижиш да застелят масите с най-мръсните покривки. Не трябва да има приготвена никаква храна, килерите трябва да са празни. Огнището ще зее мъртво, а из трапезарията ще се разхождат кучета. Може би следващия път лорд Рал ще си помисли, преди да обиди по този начин онези, които полагат такива усилия, за да му доставят удоволствие.

— Миледи, моля ви… — започна Джефри, но господарката му го сряза с поглед.

— И никакво плевене на градината, изриване на торта от конюшните и почистване на свинарниците. — Кеърин се усмихна. — Направо можеш да кажеш на прислугата да си почива до края на седмицата.

Последва нова самодоволна усмивка. Младата жена вирна решително брадичка, обърна се и се отдалечи.

Тримата й приятели се гледаха мълчаливо след нея. Беше им пределно ясно — нямаше да послуша предупрежденията им, макар, че голяма част от мрачните им предсказания несъмнено щяха да се сбъднат. Тя бе убедена, че никой от подчинените не бе заплашен, тъй като по време на отсъствието на Рал, тя бе господарката на замъка. Думата й беше закон и съпругът й скоро също щеше да се убеди в това.

Единствено тя щеше да заплати цената за своята лудост.

Кеърин потръпна при мисълта за дивия гняв на черния норман. Но веднага изправи гръбнак. Битката, която й предстоеше действително беше страшна, но тя нямаше намерение да се откаже от нея.

 

 

Рал изгаряше от нетърпение да се върне в Бракстън кийп и, по-точно, в топлите обятия на хубавата си съпруга, затова караше хората си да се движат малко по-бързо, отколкото би трябвало. Разстоянието от Кейънън изминаха за по-малко от четири дни, но макар и уморени, никой от тях не се оплакваше. Всички искаха почти колкото него да се приберат по домовете си.

— Земите ти ли те привличат така силно или мисълта за малката саксонка? — попита Одо, който яздеше до господаря си.

— Не ми вади душата, Одо. Не виждам нищо изненадващо в желанието си да се търкулна в леглото с нея. От седмици съм без жена.

— В селото на Кейънън имаше колкото щеш жени. Можеше да имаш която си искаш.

— Все още не съм се наситил на тази, която ме чака у дома.

— Може би никога няма да успееш да й се наситиш.

Рал изсумтя.

— Не бъди глупак.

— Искаш да кажеш, че ще дойде време, когато ще започнеш да търсиш отново Линет или някоя друга?

— Никога няма да стана роб на някоя жена, която и да е тя. Ти поне би трябвало да ме познаваш по-добре от другите.

Сети се за Елияна, за това, как го бе предала; беше сигурен, че мислите на Одо също се въртяха около тази история.

Червенокосият рицар се усмихна с горчивина.

— Радвам се да го чуя. Нищо добро няма да излезе, ако отдадеш напълно сърцето си някому.

— Особено пък на саксонка. Това си мислеше, нали?

Приятелят му не отговори. Не беше и нужно да го прави.

— Не я харесваш, нали?

— Тя е саксонка. Изгубих баща си и брат си заради един мръсен саксонски предател. Този урок е предостатъчен, за да накара човек винаги да бъде нащрек, когато става дума за тези хора. Но, както вече каза, тя е привлекателна. Не мога да те виня, че искаш да спиш с нея.

Рал стисна челюсти. Двамата с Одо бяха приятели откакто се помнеше и въпреки това, когато говореше така за Кеърин, с мъка се сдържаше да не го дръпне от седлото и да го събори на земята.

Усещането беше странно, не можеше да го разбере. Но това не го притесняваше. Действително я желаеше силно и компанията й му доставяше по-голямо удоволствие от всичко друго. Но тя си оставаше просто една жена, а той вече бе имал доста. И със сигурност щеше да познае още много.

— Виждате ли го вече, милорд?

Това бе Обри, оръженосецът на дьо Жере.

— Бракстън е веднага след този завой — рече той. — Ако погледнеш натам, откъдето слънцето наднича през клоните на онези дървета, ще видиш един ъгъл от външната стена.

Обри изви врат, за да зърне далечната сива стена, а след това се отпусна отново върху седлото и се усмихна.

— Радвам се, че се връщаме у дома, милорд.

Рал изви нагоре крайчеца на устата си.

— Да.

Не му бе трудно да си представи как ще ги посрещнат: рицарите и оръженосците облечени в най-хубавите си дрехи, застанали в очакване да го приветстват, нетърпеливите да му угодят слуги, сервиращи превъзходната вечеря, безкрайното количество пълни с вино чаши, смехът и разговорите.

И най-вече си представяше малките ръце на своята съпруга, обвити около врата му, нежните й сладки целувки, нарастващата й страст, стегнатото й тяло, което поемаше мощните му тласъци.

Слабините на младия мъж се стегнаха при тази мисъл и той едвам се сдържа да не изпъшка.

— Защо не е свален подвижният мост? — учуди се Обри, когато наближиха входа към замъка.

— Не знам. Сигурен съм, че са получили съобщението ми.

Рал се спусна напред, извика на часовоя върху стената и в резултат мостът бе спуснат. Поведе хората си към двора, но спря рязко от разкрилата се пред очите му гледка.

Някога безупречно почистеното и подредено пространство пред конюшните се бе превърнало във воняща купчина слама и тор. Навсякъде се търкаляха преобърнати бурета и кошници, а свинете се ровеха сред купищата смет. Пред хамбара кучетата бяха изровили дупки и дори в момента се биеха за някакъв неоткрит досега полузаровен кокал.

Дьо Жере отмести смаяния си поглед към мястото пред стълбите, водещи към вътрешността на замъка, където трябваше да го очакват васалите му. Бе очаквал блестящо посрещане, а вместо това получи нещо безлично като опушено от огъня пръстено гърне.

Хората му действително се бяха струпали там, като го поглеждаха нервно, очевидно притеснени. Прислугата също бе застанала пред входа с мръсни, изпокъсани дрехи. А съпругата му стоеше на първото стъпало заедно с Ричард. По-точно, мислеше, че това е тя, но не бе съвсем сигурен.

Опъна юздите, скочи на земята и тръгна към нея. Жената насреща му — дребно размъкнато създание с мръсни кестеняви коси и изцапани със сажди лице — го забеляза и се усмихна. Носеше парцалива кафява туника, цялата в мазни петна и разкъсана на няколко места, дори не си бе направила труда да сложи обувки.

— Какво става тук? — изрева Рал и спря пред нея, стиснал юмруци.

Кеърин се усмихна.

— Добре дошъл у дома, милорд. Хубаво е, че се върна.

Младият мъж огледа двора, взря се в грухтящите свине и разпръснатите навсякъде боклуци с мисълта, че всеки момент ще се пробуди от този ужасен кошмар.

— Кажи ми какво става — изкомандва той, като се стараеше да говори възможно най-спокойно.

— Нищо не е ставало, милорд. Сам виждаш.

Едно мускулче на бузата му потрепери. Рал стисна челюсти, мина покрай нея, изкачи стъпалата две по две и влезе в замъка, без да затвори вратата след себе си.

Съпругата му го последва. Изуменото му изражение при вида на ужасното състояние, в която се намираше голямата зала, й достави истинско удоволствие. Вратът му бе почервенял, а устните му бяха разтегнати в тънка линия; очевидно беше вбесен. Ричард, Джефри и още неколцина от хората му влязоха точно в мига, в който Рал се обърна към нея.

— Защо? — попита със зле прикрита заплаха в гласа си той. — Защо направи това?

Кеърин се престори на объркана.

— Но аз не съм сторила нищо, милорд. Мислех, че е пределно ясно.

Норманът измина само с няколко гневни крачки разстоянието, което ги делеше, сграбчи я за раменете и я повдигна така, че тя допираше пода само с пръстите на краката си.

— Ще ми кажеш за какво е всичко това. Ще ми обясниш какво си направила и защо?

Огледа отново трапезарията; по пода се търкаляха боклуци, а от свещите се носеше неприятна миризма.

— В такъв случай ще те унижа така, както ти унизи мен. Ще те кача на платформата пред очите на всички рицари и на прислугата, ще ти вдигна полите и ще спра да те бия едва когато видя, че може да предадеш Богу дух.

Пусна я на земята и отстъпи крачка назад, а погледът му говореше красноречиво, че действително мисли това, което казва.

Кеърин облиза устни. Знаеше какъв риск поема още в самото начало и не възнамеряваше да отстъпи точно сега.

— Изненадана съм, че си недоволен, милорд. Всъщност, изненадана съм, че изобщо си направи труда да забележиш. Последният път, когато се прибра, изобщо не забеляза резултатите от многоседмичните ни усилия, макар всички до един да работихме от тъмно до тъмно, за да ти доставим удоволствие. Но тъй като не прояви никакъв интерес към онова, което сторихме преди, не мислех, че ще забележиш и когато не сме свършили нищо.

Рал сключи смръщено дебелите си черни вежди.

— Последният път, когато се прибрах, Бракстън кийп блестеше както никога преди това.

Сега бе ред на съпругата му да повдигне вежди.

— Искаш да кажеш, че си забелязал свършеното от нас?

— Разбира се, че го забелязах. Били са нужни много седмици усилен труд, за да се постигне подобно нещо. Замъкът се бе превърнал в нещо, с което би могъл да се гордее всеки мъж.

— Защо тогава не го каза? Защо позволи на хората си да разрушат плода на нашите усилия? Защо просто влезе тук и си направи удоволствието, а след това си замина, без да дадеш поне да се разбере, че си забелязал?

За първи път от пристигането си младият мъж се смути.

— Не обърнах особено внимание на този факт. Беше егоистично от моя страна, струва ми се… и неучтиво. Имах да мисля за толкова други неща… за хората ми, останали в Кейънън, за лорд Арнот, за краля.

— Имаш ли представа колко мразя да се занимавам с подобни неща? Знаеш ли, че предпочитам да яздя или да посещавам обитателите на селото?

Това бе самата истина, макар да бе открила, че видът на стореното бе само по себе си достатъчно голяма награда за положените усилия. До такава степен, че бе трябвало да напрегне доста волята си, за да не се откаже от дадения обет да накаже съпруга си за неговата неучтивост и да даде нареждания всичко в замъка да се постави отново в ред.

Погледът на Рал й се стори странен.

— Щом си мразела толкова да се занимаваш с подобни неща, защо тогава се захвана с тях?

Кеърин усети, че бузите й пламват. Интересно дали любимият й можеше да види червенината им под слоя мръсотия.

— Защото исках да ти доставя удоволствие.

Той я погледна внимателно.

— А днес?

Младата жена изправи рамене и вирна брадичка.

— Исках да бъда сигурна, че си разбрал какви усилия полагат твоите хора, за да ти доставят удоволствие. Какъв по-добър начин за това от сравнението?

Рал огледа отново залата. Съпругата му затаи дъх. Не пропусна нито едно ъгълче, видя красивите рисунки и грижливо провесените гоблени, а след това празното огнище и мръсните покривки. Неприятната миризма на лоените свещи вече не се облагородяваше от уханието на сушени цветя и билки.

Ъгълчето на устата пред нея се изви нагоре. В краищата на очите му се появиха бръчки. Следващото, което видя Кеърин, бяха здрави бели зъби. Усмивката се разшири, премина в смях и накрая почти в рев. Младият мъж стовари десницата си върху масата и започна да се смее дори още по-силно. Ричард, който стоеше до него, също се засмя. Последва го Одо, след това Джефри, после Хю и Ламбърт на свой ред започнаха да хихикат. Обри зацвили весело, а Лео най-после махна дланите от устата си и позволи на смеха да излиза свободно от нея.

В трапезарията настана истински хаос. Брета се смееше и ръгаше Одо в ребрата. Дори Марта се включи към всеобщата еуфория, но според Кеърин повече от облекчение, отколкото от веселие.

— Имаш късмет, ma petite — избърса сълзите от очите си господарят на замъка, — че не извих прекрасното ти вратле.

Младата жена се усмихна.

— Не за врата си се страхувах, милорд.

— Предполагам, че сега, след като постигна целта си, ще върнеш всичко на мястото му.

— Слугите вече чистят залата.

Беше им дала предварително нужните инструкции. Така че сега те махаха мръсните покривки и събираха боклуците. Откъм кухнята започваше да се носи мирис на печено месо.

— Преди да е минала седмица, всичко това ще ни се струва само един лош сън.

Рал повдигна брадичката й.

— А нашата стая? Тя също ли прилича на лош сън?

Бузите й поруменяха още по-силно.

— Не, милорд. Останалата част на замъка почти не е пострадала. Надявах се, че проблемите ни ще бъдат разрешени, преди да си легнем.

Младият мъж се засмя тихичко.

— Как стана така, че вместо да се ядосам, се развеселих. Ти винаги ме развеселяваш, малка моя съпруго.

— А аз, съпруже мой, откривам, че ми е повече от приятно да те видя. Ако ми позволиш да се изкъпя и преоблека, ще те посрещна както подобава.

— Може би ще трябва да те изкъпя сам. Така ще бъда сигурен, че работата е свършена както трябва.

— Може би ще трябва да го сториш — пошегува се тя. — Но само ако ми позволиш аз също да се погрижа за теб.

Очите на Рал се плъзнаха надолу по тялото й; погледът му бе едновременно гладен и изпълнен с интимност. Кеърин го хвана за ръката и той сплете пръстите си с нейните. И докато слугите се трудеха трескаво, за да приготвят трапезарията, тя го поведе нагоре по стълбите.

 

 

Рал се събуди доста преди разсъмване; чувстваше се неудобно, макар тялото му да бе добре задоволено. Внимателно се отдели от съпругата си, облече се и слезе долу. Голямата зала вече бе започнала да заприличва на нещо. Но вместо да породи усмивка, днес тази гледка го накара да се намръщи.

Именно споменът за безредието в залата и за разговора му с Кеърин бе отнел спокойствието му тази сутрин и го бе изгонил от удобното му легло. Непрестанно мислеше за начина, по който бе укротила гнева му, по който го бе очаровала и го бе подчинила на волята си.

Младият мъж стисна зъби и продължи да слиза по стръмните стъпала. Никоя от жените, които познаваше, не се бе осмелявала да му противоречи така, както го правеше съпругата му. И това ставаше не за първи път. Трябваше да я накаже за сцената, която му бе направила, независимо дали имаше право или не. Вместо това дързостта й само го бе развеселила. Точно така, както по-късно любенето с нея му бе доставило удоволствие.

Рал пресече залата, като стъпваше внимателно сред натъркалялите се хъркащи хора, и излезе в двора. Събуди един от оръженосците в конюшнята и му нареди да приготви дорестия жребец. След това се приближи до кафезите и вдигна ястреба Цезар върху обвитата си в кожена ръкавица длан.

— Днес ще ходим на лов, приятелю — рече тихо дьо Жере. — Това ще ми даде възможност да размисля върху случилото се — нещо, от което наистина се нуждая.

Рядко излизаше да язди сам. Гората беше пълна с опасности, особено за господаря на замъка. А в негово отсъствие хората му пък бяха изложени на опасност. Въпреки всичко днес реши да рискува. Имаше нужда да остане за малко далеч от Кеърин, за да се опита да разбере чувствата, които тя пробуждаше в него и да научи как да се справя с тях.

Това решение бе взел по някое време през изминалата нощ, след като се бяха любили и после я бе притискал в обятията си диво, като обезумял. Този факт нямаше да го разтревожи, ако тя просто бе някой от неговите васали, някой, който му принадлежи.

Притесненията му идваха от факта, че той също й принадлежеше.

Рал премина през подвижния мост и навлезе в гората, като се наслаждаваше на прохладната й сянка и на пеенето на птиците. Когато стигна поляната, дръпна юздите и се огледа. После вдигна кожената качулчица от зорките очи на ястреба.

Голямата птица полетя нагоре, все по-нагоре към небето, но господарят й беше сигурен, че в крайна сметка ще се върне при него, привлечена от невидимата сила, която ги свързваше. Беше опитомил ястреба и сега той бе негов пленник. Ако не се научеше да владее емоциите си, той на свой ред щеше да се превърне в пленник на Кеърин.

Очевидно набелязала жертвата си, хищната птица започна да се спуска над ливадата. За момента тя контролираше съдбата си, но само след минути щеше да се върне, да кацне върху дланта на господаря си и отново да се превърне в негов покорен слуга.

Рал си даде дума, че няма да позволи да се озове в същото положение спрямо Кеърин.

 

 

— Като че ли всичко е готово. Пиршеството трябва да бъде достойно за посрещането на нашия господар в дома му.

Кеърин се усмихна на Ричард. Планираха тази тържествена вечер още от завръщането на Рал. Тогава той и хората му не бяха получили онова, което заслужаваха, така че днес най-после щяха да отпразнуват както подобава този случай.

— Мисля, че съпругът ви ще бъде доволен — рече управителят.

Двамата бяха замислили заедно всичко до най-малките подробности и бяха положили не малко усилия да върнат нещата по местата им. В нощта на завръщането си, Рал бе опитал да разубеди съпругата си от намерението й да поеме в свои ръце грижите по имението. В крайна сметка се бе съгласил на известен компромис. Тя щеше да следи всичко в замъка да върви както трябва, но само до известни граници, така че да разполага с достатъчно време за самата себе си. Бе настоял, че не е нужно жена му да работи от тъмно до тъмно.

Това компромисно споразумение отговаряше напълно и на желанията на Кеърин, тъй като й даваше възможност да посещава приятелите си в селото и да язди из гората. Въпреки това изпита странно удовлетворение, когато женските й задължения приключиха и всичко в голямата зала беше наред.

— Да, наистина ще стане добро посрещане — рече тя. — Щеше обаче да бъде безкрайно по-приятно, ако можехме да му се насладим, без да трябва да изтърпяваме компанията на дьо Монреал и неговите хора.

Лорд Стивън бе изпратил съобщение за предстоящото си пристигане. Очакваха го около залез-слънце с цялото му обкръжение.

— Пътува с кралския бирник. Нямаме никакъв друг избор, освен да ги приветстваме с разтворени обятия.

— И отворени кесии. Това още повече ще увеличи бремето върху плещите на селяните. Лорд Рал и без това се тревожи какво ще стане с тях през идната зима.

— Няма да им даваме друго, освен дължимото на крал Уилям. Данъкът не е особено тежък. Проблемът идва от факта, че все още не сме се издължили за строежа на Бракстън кийп. Съмнявам се, че данъкът изобщо е бреме за лорд Стивън.

— Нямаше да бъде бреме и за лорд Рал, ако се бе оженил за сестрата на Молвърн. — И Кеърин хвърли смутен поглед към Ричард. — Знаеш, че тя пътува с тях, нали?

— Да.

— Как ли ще реагира Рал?

Управителят поклати глава.

— Зная само, че някога са били сгодени. Но това е останало в миналото, лейди Кеърин, сигурен съм. Вие сте съпруга на лорд Рал, не лейди Елияна.

Може да му беше съпруга, но не знаеше почти нищо за чувствата му. А за любов помежду им изобщо не бе ставало дума. По гръбнака й премина тръпка. Ричард не знаеше нищо за жената от миналото на Рал. Искаше й се да бе малко по-осведомен. През последните няколко дни господарят бе все замислен и дистанциран. След завръщането си от Кейънън сякаш я избягваше, с изключение на изпълнените със страст нощи.

Нямаше представа каква е причината, но се опасяваше, че може да има връзка с предстоящото пристигане на сестрата на лорд Стивън.

— Трубадурите трябва да дойдат всеки момент — обърна се към управителя тя, твърдо решила да отклони мислите си от своя любим и да ги съсредоточи върху предстоящото тържество. — Казват, че били много забавни.

— Ние също си имаме музиканти, имаме и акробати. Ще се получи паметна вечер.

Кеърин не се съмняваше в това. Единственото, което я измъчваше, бе как съпругът й щеше да се отнесе към жената, за която е бил сгоден. Веднъж бе споменал, че някога е изпитвал чувства към нея. Но тогава защо бе отказал да се ожени за нея?

А какво изпитваше към нея сега?

Часове след началото на празненството младата жена все още не можеше да си отговори на този въпрос. Откакто се бе появил в голямата зала, Рал бе мрачен и замислен, дистанциран и затворен в себе си. Лорд Стивън и сестра му бяха пристигнали заедно с Франсоа дьо Балмен, кралския бирник, който сега стоеше до тях върху платформата. Кеърин се бе облякла грижливо. Бе избрала една тъмнорубинена туника и бяла копринена риза, докато дрехата на мъжа й бе с цвят на сапфир и сърмена бродерия.

Той се държеше учтиво както със съпругата си, така и с гостите, но в очите му нямаше никаква топлинка. Макар че се усмихваше, държането му бе странно и нещо необяснимо разваляше удоволствието, което трябваше да й донесе отдавна очакваната и грижливо подготвена вечер.

При други обстоятелства изобилието от храна щеше да й достави радост — паунът, който все още носеше пъстрото си оперение, пълненият с гъби глиган, яребиците, дъждосвирците и херингата, пресните зеленчуци от градината, сушените плодове, ядки и фурми. Щеше да бъде омаяна от звуците на лютнята и цитрата, флейтата, гайдата и рогът.

Трубадурите наистина бяха толкова талантливи, колкото й бяха казали и очароваха присъстващите с chansons de geste, песни, възпяващи безстрашни и благородни постъпки. В тях се говореше най-вече за Карл Велики и неговите битки с баските, за Ролан и Оливър, двама от най-верните му приятели. Според легендите Ролан бил жесток, а Оливър проявил голяма мъдрост във войната със сарацините.

После дойде ред на разказа за Черния рицар, за самия Ралф дьо Жере, известен с непреклонността си воин, откъдето в крайна сметка идва и прозвището му. Възпяха смелостта му, непобедимостта му в битката със саксонците при Сенлак; как бе се изпречил на пътя на сабята, насочена срещу краля и с това бе спасил живота му.

Макар да ставаше дума за поражението на народа на Кеърин, разказът за дивия кураж на съпруга й я изпълни с гордост и любов. Любов. Да, това бе точната дума. Само една глупачка не би го видяла. А сега, след като осъзна чувствата си, й се прииска Рал да изпитва същото към нея.

А вместо това той се държеше все така хладно и поглеждаше прекалено често към Елияна, като смръщваше вежди, сякаш присъствието й го измъчваше, но въпреки това не можеше да отдели очи от нея. Тя определено бе красавица, забеляза с трепет в сърцето Кеърин. С черни коси и сини очи и със същата бяла кожа като лорд Стивън.

Лицето й също бе като неговото, с фини, определени черти, но правият й нос не бе толкова остър като този на брат й. Беше висока и с чудесни пропорции, с високи налети гърди и зрели като череши устни. Смехът й се носеше като музика из цялата зала и привличаше вниманието на почти всички мъже. — Прекрасна е — обърна се към Рал тя, докато се хранеха от общ поднос.

— Бъди сигурна, че красотата й не стига по-дълбоко от кожата.

— Лорд Стивън очевидно я смята за много забавна.

Погледът на съпруга й пробягна по двойката на отсрещния край на масата.

— Стивън е очарован от нея още от времето, когато беше момче.

— Кой е по-големият?

— Елияна, но само с една година. Не възрастта й, а женските й номера имат такава власт над Молвърн. Нищо чудно тя да е единственият човек на земята, способен да му влияе.

В този момент Кеърин чу как Стивън се засмя на нещо, казано от сестра му. Лицето му бе поруменяло, очите му блестяха; никога досега не го бе виждала да се усмихва така топло. Кеърин погледна към Рал и видя, че се бе намръщил.

— По дяволите, тази жена има власт на вещица. Вече погреба един съпруг. Жал ми е за следващия нещастник, който ще се ожени за нея.

И той се извърна от масата и насочи вниманието си към Франсоа дьо Балмен.

Посивелият мъж говореше с него тихо, почти шепнешком и сочеше към някаква жена, наречена Тейт, която пътуваше с него като негова любовница. След това се изсмя грубо; Рал го последва. А после двамата напуснаха подиума и се приближиха към останалите, които пиеха и играеха на разни игри.

Кеърин ги проследи с поглед; в гърлото й заседна буца. Рал не казваше нищо хубаво за лейди Елияна, но от пристигането й в Бракстън кийп бе започнал да се държи дори още по-резервирано отпреди. Виждаше го как оглежда любовницата на Балмен — привлекателна жена с дълги коси с цвят на лешник. Той открито се възхищаваше на извивките на тялото й, усмихваше се и дори се смееше на онова, което тя му говореше.

След малко Рал се озова до Одо, който също изглеждаше развеселен от уличницата на бирника. Двамата се засмяха заедно, напълниха отново чашите си и се приближиха до огъня. Когато Тейт, хваната под ръка с Франсоа, най-после излезе от залата, Кеърин си отдъхна облекчено.

В този момент обаче към Рал се запъти Линет. Двамата започнаха да си шепнат и стомахът на младата жена отново се сви на топка.

„Мили Боже, какво става?“ Никога не го беше виждала да се държи по такъв начин, дори преди да се оженят. Все едно че тя не беше тук; не й обръщаше никакво внимание. Ръцете й затрепериха, гърлото й се стегна. Когато съпругът й остави Линет и тръгна към Ричард, я заля вълна от облекчение.

„Не бъди глупава — смъмри се тя, като опитваше да сдържи сълзите си. — Рал сега е твой съпруг.“ Спомни си за миговете, когато бе лежала в обятията му, за нежността, с която я притискаше, за страстта, която ги обединяваше. „Просто присъствието на Молвърн и на сестра му го дразни. В мига, в който си отидат, всичко ще стане както преди.“

Изпълнена отново с увереност, Кеърин играеше ролята си на домакиня, която имаше усмивка за всички. Но тъй като все така почти не виждаше съпруга си, в крайна сметка започна да се притеснява. И Елияна, и лорд Стивън, вече се бяха оттеглили в покоите си. Младата жена потърси съпруга си и го откри край стълбището.

— Отивам да си лягам, милорд. Повечето от гостите ни вече си легнаха. И със сигурност малкото, които останаха, няма да почувстват липсата ми.

В отговор Рал само кимна.

— Дълго ли ще останеш, милорд?

— Не съм сигурен. По-добре не ме чакай.

За миг я обзе тревога. В този момент той се усмихна. Стори й се, че изгря слънцето; притесненията й отзвучаха на часа.

— Лека нощ, милорд — рече тя.

Но той вече бе потънал в разговор. Младата жена се приближи до стълбището, огледа залата и, тъй като не забеляза Линет, се успокои окончателно.