Кет Мартин
Смелият ангел (10)

Глава десета

— Искал си да ме видиш.

— Ела да изпиеш една чаша с мен, Хю.

Рал посочи към едно от местата край огъня. Мускулестият рицар се запъти към него, като оголи в усмивка кривите си зъби.

— За мен ще бъде удоволствие, милорд. — Настани непохватно огромното си тяло върху здравата дъбова пейка, точно срещу мястото, където господарят му седеше на стол с висока облегалка, и опъна напред дългите си крака. — Отдавна не сме сядали така само двамата. Това ми напомня за старите времена в Нормандия.

Един паж донесе калаени чаши, пълни с вино; и двамата отпиха по солидна глътка.

— Нормандия… да-а — произнесе замислено дьо Жере. — От доста години се познаваме с теб.

— Така е, милорд.

— Никога не си ме предавал.

Хю го погледна със сериозно изражение.

— Дори да изтръгнат сърцето ми, пак ще запазя твоята тайна.

— Точно затова моля именно теб за помощ, стари приятелю.

Рал се надвеси напред; същото стори и Хю, а по насеченото му от белези, обветрено лице, се изписа нетърпение.

— Някаква важна тайна ли имаш, милорд? Както вече казах, могат да ми…

— За нищо такова не става дума, приятелю. Онова, за което искам да поговорим, е от съвсем лично естество. — Гъстите сиви вежди на огромния рицар се сбраха озадачено, любопитството му очевидно бе възбудено дори още повече. — Тъй като двамата сме почти с еднакви размери, помислих, че ще можеш да ми помогнеш. Ти си по-възрастният и не е тайна броят на жените, които си закарал в леглото си.

Хю се позасмя.

— Няма да преувелича, ако кажа, че съм покорил повече женски, отколкото ми се полага. Няма да излъжа, ако река същото и за теб.

— Това е така — изсумтя Рал. — По този въпрос обаче съм пълен новак.

Хю кръстоса ръце пред широката си като буре гръд.

— Какво искаш да знаеш, приятелю?

— Може би е най-добре да започна от самото начало.

Сигурен, че тайната му е в сигурни ръце, младият мъж разкри истината за своя брак, обясни, защо бе постъпил по този начин и припомни на Хю за нощта преди три години, когато бяха открили двете сестри на поляната. Разказа за Стивън дьо Монреал и за отправената от него заплаха, накарала Рал да се ожени за Кеърин, за да я спаси.

— Значи все още не си спал с нея? — рече замислено рицарят.

— Не, не съм, но това е тайна, която трябва да си остане само между нас.

Хю кимна.

— И сега, когато изглежда, че това положение ще се промени, ти се притесняваш, защото тя е прекалено дребна.

— Тази моя част, която ще проникне в нея, е пропорционална по размери с останалите части на тялото ми. Страхувам се, че ще я разкъсам на две.

Събеседникът му се засмя и зелените му очи проблеснаха развеселено.

— Твоята Кеърин съвсем не е някоя крехка госпожица. Тя е дребна, но здрава. Не си ли забелязал колко широк е ханшът й? Достатъчно, за да роди здрави синове на който и да било мъж.

— Да, забелязал съм.

По дяволите, вече бе виждал закръглените извивки на бялото й тяло, бе почувствал прекрасния й стегнат задник под пръстите си.

— А гърдите й — продължи Хю, — са закръглени и пълни, достатъчно налети да изпълнят ръцете дори на едър мъж. Този факт със сигурност не е убягнал от вниманието ти.

— Вече казах, че съм забелязал. За Бога, човече, не съм сляп!

Събеседникът му се ухили.

— Сляп никога не си бил, единствено притесненията те спират, но аз ще те отърва от тези страхове. — Хю се наведе напред и подпря дългите ръце върху коленете си. — Съпругата ти е малка, за това две мнения няма. Но всяка жена е устроена така, че да може да поеме един мъж, независимо дали е едра или дребна. Тялото на твоята Кеърин ще се приспособи към твоето. И ще те поеме целия в себе си — в това можеш да бъдеш съвсем сигурен.

Големият рицар се усмихна и се загледа в пламъците; очевидно отново преживяваше спомен за някоя хубавица от своето минало.

— Представяш ли си колко тесен е проходът й? И колко лесно можеш да я държиш и да я поставяш в такова положение, че да поема по-добре всеки твой тласък? Не се ли сещаш за всички неща, които можеш да правиш с една жена с нейните размери?

Коремът на Рал се стегна. О, колкото до това — представяше си даже много добре. Дори в този момент съзнанието му бе изпълнено с еротични картини, а слабините си чувстваше натежали и напрегнати.

— Ако никога досега не си бил в дребна жена, приятелю — обади се Хю, а гласът му бе станал дрезгав, — все едно че не си живял.

Ръката, с която Рал държеше чашата потрепери и в резултат се разляха няколко червени капчици вино.

— Сигурен ли си, че няма да й причиня болка?

— Само първия път. Бъди внимателен в началото и тялото й скоро ще се пригоди към твоето.

Дьо Жере кимна, като опитваше да се пребори със създадените от думите на събеседника му образи; молеше се приятелят му да говори истината.

— Имаш моите благодарности, Хю.

Разбрал, че е дошъл краят на разговора им, рицарят остави чашата си и се изправи.

— Всички тези приказки за жени ме накараха да се надървя като разгонен шопар. Ще отида да потърся Брета. Проходът й действа като предъвкваща овес кобила.

Рал се засмя на това определение, но почти веднага след това се намръщи от силното напрежение или по-точно казано — болката в слабините си. Всяко негово мускулче бе напрегнато от силно желание, кръвта му сякаш се бе сгъстила и завряла. Погледна към дървената врата, която водеше в двора. Линет вече се бе оттеглила в стаите си. Ако отидеше сега при нея, всичко щеше да бъде простено и тя щеше да го приветства в постелята си.

Тази перспектива го изкушаваше. Страшно го изкушаваше. Но нещо го задържаше. Затова се обърна към стълбището и се насочи към леглото си на горния етаж. Още една самотна нощ едва ли фигурираше сред списъка му с желания, но интуицията му подсказваше, че наградата, към която се стремеше, заслужаваше тази жертва.

Все така замислен, младият мъж почти бе стигнал стълбите, когато някакво раздвижване край вратата накара неколцина пажа да изтичат натам.

— Пристигнал е пратеник, милорд — втурна се към него Джефри. — Носи съобщение от краля.

Лорд Ралф кимна и последва младия рус рицар към кралския бързоходец. Висок и почти мършав, човекът стискаше голям дървен кол, с чиято помощ прескачаше потоците и къс, разцепен по средата бастун, в който носеше посланието. От единия му край измъкна навития на руло свитък с царския печат. Рал го прие заедно с поздравите на пратеника и побърза да се приближи до Ричард.

— Погрижи се вестоносецът да бъде нахранен и да му се осигури почивка — нареди дьо Жере на един от слугите и подаде свитъка на своя управител.

Той разчупи печата и започна да чете.

— Уилям праща поздравите си — рече Ричард. — Надява се, че всичко е наред, и пожелава на вас и на съпругата ви щастлив и плодотворен брак.

— Давай по същество — прекъсна го Рал.

— Отново ви отказва земята, която поискахте. Дьо Монреал също настоявал да я получи. Уилям казва, че ще се постарае да бъде безпристрастен. — Управителят вдигна поглед от посланието и смръщи чело. — Кралят предлага земята като награда, милорд, за онзи, който му донесе главата на Ферит.

— По дяволите! — Рал стовари юмрук върху масата и тя потрепери и затанцува. — Уилям знае от какво значение е тази земя. Стивън я иска единствено защото ми е нужна, за да изхраня жителите на Бракстън. За Бога, оцеляването им може да зависи от нея.

Ричард го погледна право в очите.

— В такъв случай просто ще трябва да уловите Ферит преди дьо Монреал. — Усмихна се. — Не се и съмнявам, че точно така ще стане.

Част от напрежението на лорд Ралф се изпари.

— Ти си добър човек, Ричард, и думите ти могат да се окажат верни. Утре се връщаме в гората и няма да се върнем, докато не хванем Ферит. — Потупа управителя по гърба. — Няма да се провалим — не можем да си го позволим.

 

 

Кеърин се надвеси над хаванчето, поставено върху масата пред нея. С негова помощ стри сушените мента, синап, карамфил, розови пъпки и праз лук, а след това изсипа тъмния прах в малък съд с похлупак.

Това бе поредното магическо биле на Изолда, което действаше като силен афродизиак. Младата жена тайно бе събрала няколко косъма от Рал, парченце плат от дреха, която бе носил в непосредствен контакт с тялото си и засъхнала кръв, която бе изчегъртала от рамото на късото му кожено палто. Всичко това знахарката бе смесила с глина, от която бе изработила фигурка и я бе заровила на кръстопът по пълнолуние.

В резултат на тези манипулации трябваше да се получи силно любовно биле, на което Рал нямаше да може да устои.

Кеърин въздъхна. Засега магиите и отварите на Изолда не бяха й помогнали кой знае колко. Нито пък уроците по прелъстяване на Брета. Марта се опитваше да ги събере при всяка възможност, но такава напоследък почти не се удаваше, тъй като лорд Ралф през повечето време не беше в замъка, а преследваше отчаяно разбойниците. А когато се върнеше бе толкова уморен, че заспиваше още пред огъня, често изтощен до такава степен, че нямаше сили да се нахрани.

Отказваше дори да спи с любовницата си; бе си направил нещо като спалня на горния етаж. Сигурно бе много уморен, щом постъпваше така. Съпругата му си даваше сметка, че нямаше никакъв шанс да го привлече с помощта на сухите теоретични уроци, които бе взела напоследък, щом даже изкусната Линет се бе провалила.

Кеърин взе шишенцето и се запъти към вратата. Рал се бе върнал този следобед, недоволен и депресиран, че отново не бе успял да открие местонахождението на Ферит и неговите хора. Не й се искаше да търси компанията му точно сега, когато бе в подобно мрачно настроение, но нямаше за кога повече да отлага — търсенето на негодниците можеше да продължи още месеци наред. Гладът на Рал за жена щеше да се върне много преди изтичането на този срок. Ако желаеше тя да бъде тази жена, нямаше за кога да чака.

Запъти се към стълбището, като мимоходом размени няколко думи с Марта; тя, разбира се, не пропусна да я окуражи. Щом се озовеше на подиума в трапезарията щеше да сипе билето на Изолда във виното на Рал, цяла вечер да води разговор на приятни теми и накрая да се опита да го прелъсти според указанията на Брета.

Може би този път щеше да успее да привлече интереса му. Може би щеше да я вдигне на ръце, да я отнесе горе и…

Младата жена се изчерви при спомена за онова, което, по думите на симпатичното слугинче в кухнята щеше да се случи в съпружеското легло. Бе опитала да прикрие удивлението си, но Брета го бе забелязала и се бе разсмяла.

— Не трябва да се притеснявате, миледи. Това е съдбата на всяка жена и не мога да кажа, че е някакво неприятно бреме. Ще видите, че нищо няма да ви бъде толкова приятно, колкото часовете, прекарани под красивия ви любовник.

Кеърин настръхна. Никога досега не й бе минавало през ума, че Брета може да е имала близост със съпруга й.

— Да не искаш да кажеш, че… да не би да имаш предвид, че…

— Не, миледи, не говоря за вашия човек, а за самия акт. — Момичето намигна и се усмихна заговорнически. — Ако не се страхувах, че може да надуя корема, щях да си вдигам полите много по-често.

Младата жена усети, че бузите й се затоплят. Въпросите й бяха свързани най-вече с проблема как да привлече един мъж, а не върху онова, което щеше да стане след това. Слушаше обясненията на Брета за усмивки и докосвания, за това как да се движи с изкусителни извивки на тялото и как ловко и фино да даде знак на един мъж, че не й е безразличен. Тъй като всички мислеха, че Рал предпочита любовницата си пред своята съпруга, слугинята разбираше и одобряваше мотивите на господарката си.

— Мястото на съпруга ви е във вашето легло, миледи, а не в леглото на онази студеносърдечна развратница.

Това, че мястото му бе в леглото й не означаваше, че щеше да успее да го привлече там.

 

 

Рал седеше върху подиума до Кеърин, слушаше нежния й смях, усещаше допира на рамото й в неговото, когато се надвесваше да прошепне нещо в ухото му. Усмихваше се сладко, очевидно развеселена от думите му и полагаше видими усилия да го забавлява на свой ред.

Движенията й бяха женствени, прелъстителни и смисълът им бе невъзможно да се обърка, тъй като си оставаше един и същ от векове. През последните няколко дни Рал бе виждал съпругата си да ги използва често и неминуемо бе карала тялото му да й отговаря. Трябваше да полага доста усилия, за да сдържа желанието си.

Гърдите на Кеърин се докоснаха в ръката му. Кръвта му кипна и сякаш й стана тясно във вените му, сърцето му спря да бие за миг от силната болка, която усети в слабините. Ако съпругата му бе действително опитната жена, за която се представяше, щеше да прозре през маската му на безразличие, да види глада му за нея, който той полагаше толкова усилия да скрие.

— Тази вечер си с нова рокля — рече младият мъж.

Искаше му се вечерята да привърши по-скоро и се питаше дали тази нощ нямаше да се предаде пред страстта си и да вземе жената, за която копнееше. Или пък щеше да успее да изчака, както възнамеряваше, да играе започнатата от нея игра и да даде възможност на пламъка, който тя бе запалила в него, да се разгори също така и в нея.

— Харесва ли ти, милорд?

Туниката бе с цвят на рубин, съчетана с черна копринена блуза, която подчертаваше богатите червени отблясъци от косите й.

— Цветът ти прилича много. Добре си го избрала.

Кеърин се усмихна.

— Още вино, милорд?

Вече на няколко пъти пълнеше чашата му, така че в крайна сметка Рал се зачуди дали не възнамеряваше да го напие.

— Тази вечер виното нагарча малко, но пак пих предостатъчно. Утре ме чака труден и дълъг ден.

Не искаше да я има, ако не е напълно трезв и не се контролира. Беше се заклел, че няма да й причини болка и за да изпълни намерението си, трябваше да действа бавно.

— Тъй като, както виждам, приключи с вечерята, би ли ме удостоил с честта да изиграем партия шах.

Младият мъж повдигна учудено вежди.

— Не знаех, че играеш шах.

— Много неща не знаеш за мен, милорд.

Кеърин се усмихна предизвикателно и показа два реда малки бели зъби.

От своя страна Рал стисна челюсти от внезапния спазъм в слабините. Наложи си да се отпусне.

— Една игра преди лягане ще ми помогне да заспя по-бързо.

За Бога, каква опашата лъжа бе това! Очакваше го спокойна нощ единствено ако можеше да вдигне полите на дамата пред себе си.

Усмихна се вътрешно — играта му доставяше удоволствие, въпреки физическите неудобства. Надяваше се, че в крайна сметка и двамата щяха да победят.

Седнаха един срещу друг пред шахматната дъска. Кеърин размишлява известно време и премести една пешка два хода напред. Нямаше да му трябва много време, за да я победи, не се съмняваше в това, тъй като тази игра беше въпрос на стратегия, като да планираш голяма битка. Все още не бе срещнал жена, която да разбира войната достатъчно добре, че да му бъде достоен съперник.

Няколко часа по-късно вече не мислеше така. Шахматната дъска бе почистена значително и черните му фигури нямаха по-голям шанс да бият нейните бели, отколкото в началото на играта. Тя, разбира се, не бе по-близо до победата от него.

— Ти си труден съперник, милорд.

Съпругата му премести топа, изработен от бивниците на морж, така че парира опитите му да препречи пътя на нейната царица. Рал се усмихна.

— Винаги би могла да ме оставиш да победя.

Кеърин го погледна изненадано, след което се намръщи.

— Не мислех, че ще искаш подобно нещо.

Изражението й бе на провалил се в изпълнение на задачата си човек. Тогава на Ралф му мина през ума, че онзи, който я бе учил на изкуството на прелъстяването, очевидно бе пропуснал да отбележи този номер.

— Ако си била на мнение, че победата би ми доставила удоволствие само ако е спечелена в борба с достоен противник, значи си била права. Играта тази вечер ми се понрави много повече, отколкото очаквах.

Младата жена засия, лицето й блестеше от младост и радост на светлината на огъня. Беше невероятно хубава и се разхубавяваше все повече с всеки изминал ден.

— Радвам се, че съм ти доставила удоволствие.

— Щеше да ми бъде още по-приятно, ако те бях победил, но не и защото си ме оставила да го направя.

Тя очевидно бе щастлива, че е преценила правилно и атакува шахматната дъска дори с още по-голямо усърдие. В крайна сметка завършиха пат. Рал се засмя добродушно и заяви, че ще се представи по-добре при следващата им игра. Кеърин пък твърдеше, че победата ще бъде нейна.

Съпругът й си помисли, че ако загубата щеше да осигури мястото му до нея в леглото й, с удоволствие щеше да й даде играта.

В този момент погледна към стълбите.

— Време е да лягаме.

След това насочи поглед към нея, като внимаваше да не даде израз на чувствата си. Нещо в очите й проблесна, но само след миг изчезна.

„Кажи го — заповяда безмълвно младият мъж. — Кажи, че съм добре дошъл в леглото ти.“ Можеше да я има. Беше очевидно, че щеше да го остави. Но искаше да го чуе от устата й. Искаше да признае, че е готова да му бъде съпруга в истинския смисъл на думата. Искаше да го желае със същата бясна страст, с която я желаеше той.

Надяваше се, че безразличието му оказа нужното въздействие.

— Уморен ли си, милорд?

Дьо Жере повдигна рамене.

— Все още нямаме никакви известия за разбойниците. Утре ще излезем на лов, за да попълним запасите на замъка от месо и трябва да си почина добре.

Пое дланта й в своята и я постави върху лакътя си, след което я поведе нагоре по каменните стъпала.

— Напоследък спиш на горния етаж — рече тихо тя. — Сигурен ли си, че само един дюшек е достатъчно удобен?

„Съвсем не толкова, колкото ако се намирах между хубавите ти крака.“

— Засега ми върши добра работа.

Никога досега не му се бе налагало да използва точно тази техника, за да привлече някоя жена, но чувстваше инстинктивно, че именно безразличието щеше да осигури успеха му пред Кеърин. Колкото по-малко внимание й обръщаше, толкова по-усърдно тя щеше да опитва да му се хареса.

Неговата Кеърин обичаше да побеждава, каквато и игра да захванеше.

Спря пред вратата й, обърна я с лице към себе си и я целуна. Това бе нежна целувка, но въпреки това го изгори здраво. Единствено железният му самоконтрол му позволи да намери сили да се отдръпне от жената, която желаеше повече от всичко друго. Надяваше се, че след ден-два вече нямаше да има нужда от подобни ограничения.

— Лека нощ, миледи.

— Л-лека нощ, милорд.

Ръката й потрепери, когато повдигна резето, за да отвори вратата и влезе в спалнята.

Рал се обърна, като се усмихваше в себе си, и се запъти към своята стая. Кеърин Айвшам не бе единствената, която обичаше да побеждава.

 

 

— Миледи? Миледи? Къде сте? Нося спешно съобщение от селото.

— Тук съм, Леофрик — провикна се младата жена от ъгъла в конюшнята, където люлееше сърнето в скута си. Животинчето растеше и ставаше по-силно с всеки изминал ден. — Какво има?

Момчето хукна към нея; лицето му бе зачервено от бързане, тесните му гърди се издигаха тежко.

— Новини за разбойниците, миледи. Майка ми се опитваше да открие къде лагеруват. Искаше да се отплати на лорд Ралф за неговата доброта.

Кеърин премести внимателно сърнето и се изправи, като отърси полата и тежката си плитка от сламките.

— Днес лорд Рал е на лов. Няма да се върне преди мръкване.

— Мога да му отнеса съобщението.

— Не знам къде е. Трябва да ми кажеш, Леофрик. Ще се погрижа да му съобщят в мига, в който пристигне.

— Майка ми каза, че лагерували край прохода Шеврей, на брега на река Идън. Причакват кралския бирник. Никой не знае точно кога ще мине оттам, но Ферит е решил твърдо да го нападне и да открадне парите на Уилям.

— Парите със сигурност ще бъдат добре охранявани.

— Мама каза, че бандата се увеличила до почти петдесет човека. Върлували на север, но тези дни се върнали отново насам.

Петдесет човека! Предостатъчно да изложат на опасност хората на Уилям… както и нейния съпруг и войните му. Стомахът на Кеърин се сви на топка.

— Те са истински главорези, миледи. Вече десетина добри рицари и войни паднаха под ножовете им.

Младата жена потрепери несъзнателно.

— Може би този път лорд Ралф ще го хване.

— Да, миледи, господарят със сигурност ще ги пипне.

Несъмнено човек със силата и изкусността на съпруга й не можеше да бъде заплашен от тях. Предупредителните думи на Лео обаче все още отекваха в ушите й.

— Ще предам на лорд Рал вестта веднага, щом се прибере.

— Иска ми се да отида с него.

„Радвам се, че не можеш да отидеш с него“ — помисли Кеърин. И тревогата й за Рал се увеличи още повече.

 

 

Кеърин крачеше напред-назад пред огъня в голямата зала. Рал трябваше вече да се е върнал. Ричард се бе погрижил да приготвят особено питателна вечеря, която все още надигаше пара в кухнята. Младата жена се обърна при отварянето на вратата. Влезе Жирар. Съпругът й никога не оставяше замъка незащитен. Днес отново бе оставил тук повече от половината си хора. Те трябваше да си починат, за да могат да се отправят на другия ден с възстановени сили да търсят разбойниците.

Тъй като чу шум откъм вестибюла, тя се спусна натам.

— Лорд Рал ли се е върнал? — обърна се пътьом към Жирар тя.

— Не, миледи.

Появи се и Ричард; изражението му беше мрачно.

— Това е Стивън дьо Монреал.

Молвърн!

— Мили Боже! — Лорд Стивън бе последният, когото желаеше да вижда, особено при положение, че съпругът й не беше в замъка. — Трябва ли да го пуснем?

— Така изисква елементарната учтивост. Той пътува с шепа от хората си. Няма как да му откажем подслон и храна за една вечер.

Младата жена кимна със съзнанието, че това е самата истина.

— Поне имаме предостатъчно храна. — И предостатъчно мъже, които да пазят замъка. — Покани го, Ричард. — Нямаше друг избор, освен да играе ролята на господарка на имението и внезапно осъзна, че това й допада. — И му предай моите поздравления.

Молвърн се появи с типичната си грациозна и гъвкава походка, макар все още да не бе свалил плетената си ризница. Дрехите му бяха прашни от часовете, прекарани върху седлото, но русите му коси блестяха на светлината на премигващите свещи, наредени на стената зад него.

— Миледи.

Надвеси се над ръката й и докосна устните си до опакото на дланта й. Те бяха твърди, а дъхът му — топъл. Кеърин едва се удържа да не издърпа ръката си.

— Милорд.

Направи реверанс и си наложи да се усмихне. Както при първата им среща й направи впечатление, че ако не бяха жестокият му поглед и заостреният нос, той бе изключително красив.

— Май ми стана навик да идвам, когато съпругът ви го няма. — Светлосините му очи огледаха сапфиреносинята й туника, златния колан и бродираната копринена блуза. — Но сега, след като виждам какво съкровище се е крило под грубите манастирски одежди, не мога да кажа, че съжалявам особено за липсата му.

Младата жена се направи, че не го е чула, като същевременно се опитваше да укроти гнева си.

— Съпругът ми ще се върне скоро. Казах да ви приготвят стая, в случай, че решите да се изкъпете и освежите преди вечерята.

Гостът кимна.

— Денят бе уморителен. Една вана и чаша вино ще ме направят вечно задължен към вас, миледи.

Кеърин даде знак на един от слугите и понечи да излезе, но лорд Стивън я хвана за ръката.

— Може би ще останете да ми помогнете лично вие.

— Разбира се — усмихна се насила тя.

В действителност не възнамеряваше да прави подобно нещо. Посетителят, придружен от оръженосеца си, бе отведен в стаята му на горния етаж, а в това време хората му отпиваха от пълните с ейл рогове или от чашите с вино.

Кеърин се отправи към кухнята, с надеждата някоя от слугините да се съгласи да изпълни ролята й. В краен случай щеше да нареди да отиде някой паж.

— Аз ще му помогна да се изкъпе, миледи — заяви Брета, която работеше край фурните.

Прясно изпеченият ечемичен хляб изпълваше помещението с приятен мирис.

— Не си длъжна да го правиш. Не знам какви са намеренията му. Не бих накарала насила никоя от жените…

— Всичко е наред, миледи — ухили се слугинята. — Мисълта да изтрия гърба на лорд Стивън ми се нрави. Бас държа, че го бива.

Кеърин се усмихна.

— Все пак бъди предпазлива.

По времето, когато лорд Стивън се появи отново в голямата зала, Рал все още не се бе върнал. Облечен с прекрасна пурпурна туника и алена блуза, той действително приличаше на добре отпочинал барон, а не на грубиянина, какъвто бе всъщност.

— Добър вечер, милорд — усмихна се тя.

— Мога ли да дойда при вас?

— Разбира се.

Той се настани до нея върху платформата. В очакване на пристигането на господаря си, неговите хора разговаряха на различни теми: за времето, за реколтата, за събитията в селото, в Бракстън и Молвърн.

— Сестра ми пристига скоро — обяви гостът. — Отдавна не е идвала. Може би вие двете ще имате възможност да се срещнете.

— Може би. Би ми било приятно да мога да си побъбря с някоя жена.

Стига, разбира се, тя да не приличаше на жестокосърдечния си брат.

— Елияна е истинско съкровище, висока и белокожа, направо красавица. Знаете ли, че някога бе сгодена за съпруга ви?

Кеърин вдигна рязко глава.

— Сестра ви и лорд Рал?

— Това бе доста преди да се появите вие. Бащите ни се договориха още когато и двамата бяха деца.

— Не, не знаех.

— Това не ме изненадва… след като той я обезчести, като отказа да изпълни уговорката и да се ожени за нея.

Да не би това да бе причина за омразата между двамата мъже?

— Трябва да е имал причина да постъпи така.

Лорд Стивън стисна челюсти.

— Може и да е имал. Знам само, че причини голямо зло на сестра ми. — Усмихна се едва забележимо. — Може би някой ден ще ти обясни.

А може и да не й обясни никога, макар страшно да й се искаше да я узнае.

— От юг ли пристигате? — попита младата жена, за да промени темата на разговор.

— Да. Връщам се от имението си в Гренъл.

— Пътувате с много малко хора. Не забелязахте ли някакви следи от Ферит и неговата банда?

— Не. Говори се, че заминали някъде на север. Говори се също, че съпругът ви ги преследвал неуморно. — Изви нагоре ъгълчето на устата си. — Ако открие местонахождението им, бих бил щастлив да му помогна.

Кеърин се облегна назад; внезапно бе застанала нащрек. Колкото и да мразеше лорд Стивън, опасността за Рал щеше да бъде много по-малка, ако му помогнеха Молвърн и хората му.

— Но — продължи гостът, — не вярвам, че ще приеме помощта ми.

Младата жена изпъшка безмълвно. Не, наистина нямаше да я приеме. Тогава й дойде наум нещо друго.

— Ако знаехте къде се намират разбойниците, бихте ли отишъл да ги търсите?

Лорд Стивън бе безмилостен и безстрашен в боя, подобно на съпруга й. Какво значение имаше кой от двамата ще разгроми бандитите? Важното бе да се отърват от тази напаст.

Дьо Монреал се размърда, като я оглеждаше с подновено любопитство.

— Ако лагеруват някъде на север, както се говори, мога да пратя съобщение на моите хора в Молвърн. Достатъчно са, за да се справят с разбойниците.

— Лорд Ралф няма да одобри, че съм ви казала. Не бих искала да разбере.

Но ако така щеше да запази и него, и хората му живи и здрави, рискът си заслужаваше.

— Знаете ли къде са?

— Днес открих местонахождението им. Дойдоха да ми съобщят нашите селяни.

— И защо ще ми го кажете на мен?

Наистина, защо? Този въпрос я накара да се почувства неудобно, но мисълта, че Рал може да бъде ранен или дори убит, я караше да се чувства много по-зле.

— Нямам търпение да видя края на набезите на тези бандити. — „Искам съпругът ми да се върне жив и здрав у дома.“ — Струва ми се, че колкото повече хора се захванат с тази задача, толкова по-голяма вероятност за успех има.

Младият мъж се усмихна.

— Както казах вече, с радост ще помогна.

Кеърин се поколеба само за момент.

— Лагеруват край прохода Шеврей на брега на река Идън.

— Сигурна ли сте?

— Информацията е от сигурен източник, но не мога да кажа колко време разбойниците ще останат там.

Стивън я съзерцава още известно време, после се обърна и повика един от хората си. От полумрака изплува мускулест рицар, изслуша онова, което дьо Монреал прошепна в ухото му, кимна разбиращо и излезе с бърза крачка от залата.

— Дюран тръгва веднага към Молвърн. Там ще събере отряд и ще се отправи към Шеврей. Аз потеглям утре, както възнамерявах. Ако имаме късмет, Ферит и бандата му ще бъдат пленени дълго преди да пристигна в Шеврей.

Младата жена се усмихна.

— Благодаря, милорд.

— Благодаря ви, лейди Кеърин.

Изражението му й се стори толкова самодоволно, че й се прииска да не му бе казвала. Иисусе Христе, молеше се само да бе постъпила правилно.