Кет Мартин
Смелият ангел (4)

Глава четвърта

Кеърин забеляза гнева на огромния норман още докато той прекосяваше голямата зала и се запътваше към стръмните каменни стъпала. Лорд Ралф бе смъкнал ризницата, но все още бе с късото си кожено палто. Лицето му бе истинска маска на яростта, крачките — дълги и устремени, а мускулите на ръцете му — стегнати. Бе свил длани в юмруци.

Скъпа света Богородице! Как бе открил толкова бързо ролята й? От мястото си на стълбищната площадка чу как дава нареждане на Ричард да не го безпокоят, след което заизкачва стълбите. Кеърин се обърна и хукна към стаята си. Надяваше се да стигне там, преди да я е уловил, но очевидно го бе подценила.

— Пусни ме! — разкрещя се тя, когато една желязна ръка се обви около кръста й и я повдигна от пода.

Младият мъж отвори с ритник вратата и пак така я затвори след тях. След това грубо я пусна на земята пред себе си.

— Ти беше, нали? Ти предупреди разбойниците!

— Н-не знам за какво говориш.

— Не знаеш, а? Каква изкусна лъжкиня!

Кеърин вирна брадичка. Чакаше да види какво ще направи по-нататък. Сърцето блъскаше лудо в гърдите й. Света Дево, какво ли щеше да й стори? Опитваше се да запази спокойствие, но ръцете й трепереха. Затова ги скри в диплите на туниката си.

— Съжалявам, милорд, ако с нещо съм ви ядосала.

Лицето му се изкриви от гняв и очите му добиха същия цвят като каменните стени около тях. Сграбчи я за рамената и я повдигна така, че пръстите й едва докосваха земята, стиснал зъби толкова силно, че едвам успяваше да говори.

— Малко е да се каже, че си ме ядосала, както сама добре знаеш! Защо го направи? Защо?

Кеърин преглътна мъчително. Нямаше как да отрече, но нямаше да позволи и на страха да я обсеби. Повдигна още малко брадичка и го погледна право в очите.

— Защото съм саксонка. Защото им дължа поне малко лоялност. Защото това е моят народ. Те просто защитават правата си.

— Глупачка! — Когато Рал я пусна на пода, тя залитна и щеше да падне, ако не я беше хванал. — Тези хора не са бунтовници. Те са главорези и обирджии. Бандити, прогонени далеч от градовете. Убили са толкова саксонци, колкото и нормани. А може би и повече.

— Какво?!

— Не знаеше ли? Трябваше да се досетя. Това е напълно естествено, при положение, че през последните три години си била заключена зад манастирските стени.

— Не, това не е истина.

— Не е ли? Питай селяните. Те дойдоха да ме молят да ги защитя. Така че аз преследвам тази сбирщина колкото заради моето, толкова и заради тяхното спокойствие.

— Тези хора не са ли бунтовници? Истината ли ми казваш?

Рал потърси погледа й. Трябва да бе забелязал смущението й, защото гневът му започна да преминава.

— Наричат водача им Ферит. Това е един убиец и крадец, най-безжалостният бандит, за когото съм чувал. Името му изпълва с ужас и саксонци, и нормани.

Долната устна на Кеърин потрепери. Мили Боже, какво бе сторила?

— Н-не мислех… Никога не бих… — Изправи гръб. — Не е достатъчно да кажа, че съжалявам. Ако знаех, това никога нямаше да се случи.

— Ако знаеше… — повтори той и прокара ръка през косата си. — Не се ли страхуваше, че ще те набия? Не те ли интересува какво ще стане с теб?

Изненадана от тона на Рал, младата жена се вгледа в лицето му.

— Последствията не бяха от значение. Мислех, че са мои сънародници, бунтовници. И вярвах, че трябва да им помогна. — Срещна погледа му, без да трепне. — Честно казано, почти бях сигурна, че няма да разбереш.

— Само вие с Ричард говорите моя език.

Кеърин го сграбчи за ръката.

— Нали не си му сторил нищо? Той е невинен. Управителят ти няма пръст в това.

— Значи се притесняваш за Ричард, а не за себе си. — От гърлото му се отрони дрезгав звук. — Ричард Пембрук се закле да ми бъде верен. Не съм и помислил, че е виновен. Ти си тази, която е прегрешила и която заслужава наказание. Какво да бъде то?

— Мен… мен ли питаш?

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Ако избраното от теб наказание не е подходящо, можеш да бъдеш сигурна, че ще измисля нещо друго.

Кеърин задъвка долната си устна. Беше очаквала побой, жесток и безмилостен, но не и това.

— В манастира игуменката ме караше да търкам пода със сноп клонки. — Погледна към него през спуснатите си ресници. — Задето пропуснах месата, нали разбираш. Денят бе толкова хубав и аз…

— Ясно ми е какво е станало. Ако съдя по това, което видях вече, ти не обичаш да изпълняваш чуждите нареждания.

— Не ми се иска да ме биете, милорд.

— Да, и аз така мисля. И, може да не ми вярваш, но на мен също не ми се иска да те бия.

— Може би да ме оставите известно време без храна. И това би било съвсем справедливо, тъй като разбойниците грабят храната на другите.

Рал поклати глава.

— Предпочитам да сложиш малко повече месце на кокалите си. Обичам жената под мен да е мека, а не кокалеста.

Кеърин се изчерви до корените на косата си. Заби поглед в пролуката между две дъски на пода.

— Бих могла да работя в кухнята.

— Скоро ще ми станеш съпруга. Не искам да се говори, че съм се оженил за слугиня.

Без да обръща внимание на неприятното напомняне, младата жена понечи да предложи нещо друго, но дьо Жере вдигна повелително ръка.

— Ще останеш в стаята си до края на седмицата, няма да излизаш от кулата в продължение на четиринайсет дни. — Думите му очевидно я поразиха. — Сега, след като вече започвам да те опознавам и като имам предвид, че не си знаела истината за разбойниците, мисля, че наказанието е достатъчно сурово за прегрешението ти.

Момичето огледа мрачните сиви стени, сякаш виждаше за първи път колко печално изглежда спалнята й. И не само тя, целият замък имаше мрачен вид.

— Иисусе Христе — промълви тя, — бих предпочела боя.

Младият мъж присви устни.

— Може би следващия път ще помислиш по-добре, преди да предприемеш нещо. Ти си нова тук. Този път се отърва леко, но за в бъдеще няма да търпя нелоялността ти. Не забравяй това, Кеърин.

С тези думи той излезе от стаята. — Би ли я? — Одо се приближи към Рал, докато той крачеше из коридора. — Жалко, тя е толкова мъничка. Моля се да не си я наранил непоправимо.

— Мислела ги за бунтовници. Последните три години е прекарала затворена в манастир. Наредих да не излиза от стаята си.

Долната челюст на приятеля му увисна.

— А аз се притеснявах да не я убиеш. Вместо това ти си заповядал да остане в стаята си. Подобна постъпка не е характерна за теб, Рал.

— Не може да се каже, че имам навик да пердаша жени… особено пък едно момиче, почти дете.

— Дете ли? Това ли виждаш, когато я погледнеш? За мен тя е напълно съзряла жена, буйна палавница, която има нужда от силна мъжка ръка. Онова, от което се нуждае твоята Кеърин, е да бъде взета хубаво, здраво. Някой, който да я обяздва дълго и добре, и да й покаже къде й е мястото. Ако не беше твоя, аз самият с радост щях да се заема с тази задача.

Кръвта на дьо Жере пламна гневно — нещо, което не бе очаквал. Двамата с Одо бяха приятели от много години. Беше сигурен, че никога няма да го излъже, но дори само засягането на темата го вбеси.

— Тази жена ми принадлежи. Аз съм този, който трябва да я научи да се подчинява.

— А аз пък ще се погрижа да не й се доверяваме, нещо, което би трябвало да сториш и ти.

Рал кимна.

— Може да си сигурен, че ще го направя. — Повдигна рамене. — Веднъж щом се оженим и я взема в леглото си, тя ще ми бъде вярна. Дотогава обаче ще си остане саксонка. Трудно е да се прецени към кого е лоялна.

Одо се усмихна.

— Ако питаш мен, момичето ти харесва. Не вярвам, че ако ставаше дума за Линет, боят щеше да й се размине.

— Линет щеше да постъпи така единствено от злоба. Тя се грижи винаги само за себе си и мотивите й са неизменно егоистични. Тук е само защото ми харесва в леглото.

— Не оставяй малката да завладее сърцето ти, mon ami. Опасно е, когато една жена придобие подобна власт.

Рал се наежи.

— Не ставай глупак — сряза приятеля си той. — Нито една жена на света не би могла да го постигне. Виждал съм как подобно нещо докарва не един мъж почти до лудост и го кара да прави неща, за които никой разумен човек дори не би и помислил.

В този момент се сети за Стивън дьо Монреал и по гърба му пролазиха ледени тръпки.

— Несъмнено си прав — рече Одо.

Очите му обаче говореха, че Рал все пак трябваше да внимава и да вземе предвид предупреждението му.

 

 

— Не се измъчвай, миличко. Утре вече ще можеш да обикаляш из замъка.

Марта прекоси празната стая; младата й повереница седеше на ръба на леглото и очевидно не можеше да си намери място.

Като се изключи тежкия, обкован с желязо сандък, дъбовата маса, върху която бе поставена полуизгоряла свещ и оловна купа с остатъци от заешко задушено, и опушения мангал с угаснали въглени, останали от снощния огън, помещението бе празно.

— Но това пак е затвор. Иска ми се да видя слънцето, да чуя песента на птиците.

— Трябва да си щастлива, че не те преби.

— Това е по-лошо от бой.

Марта се усмихна; присъствието на момичето, което бе отгледала от бебе, стопляше сърцето й.

— Можеш да бродираш. Имаш да научиш още доста неща в тази област.

Това дете винаги си е било недисциплинирано и буйно. Трите години в манастира не го бяха променили. Беше си останала разпиляна и безотговорна, все същата мечтателка, но в нея имаше и някаква нежност и обичливост.

— Знаеш колко мразя да бродирам.

— Много добре знам, че предпочиташ да скитосваш из полето, да наблюдаваш насекомите или да изучаваш шарките по корите на дърветата. Знам, че можеш да прекараш часове в колибата на някой селянин и да го разпитваш как сади това или онова или как подготвя земята след прибирането на реколтата. Това е съвсем ненужна за теб информация. Много по-добре би било да се заинтересуваш как да доставяш удоволствие на съпруга си.

— Не искам съпруг.

— Предпочиташе да останеш в манастира ли? — прекъсна я с отвращение Марта.

— Знаеш добре, че не искам.

Старата жена поклати глава. На лейди Ан не й беше лесно да защитава непрекъснато една дъщеря, която вечно ядосваше баща си. Майка й бе покосена от чума, когато Кеърин бе само на седем години. Страхът на покойницата, че съпругът й може да пребива момичето, се бе оказал несъстоятелен; той просто бе забравил за неговото съществуване. С времето девойката стана дори още по-непокорна и буйна — независима, както казваше неизменно скъпата й майка. Не можеше да й се отрече обаче, че в същото време бе мила и обичлива, винаги готова да помогне и особено — да учи.

— Вече ти казах — лорд Рал е по-различен от останалите.

Марта огледа своята възпитаница; наистина се бе превърнала в красавица. Не колкото Гуенет, поне не като нейната неземна прелест. Чернокосата й сестра приличаше на приказна фея и покоряваше сърцето на всеки, който я видеше. Кеърин от своя страна, с буйните си кестеняви къдрици, големи кафяви очи, осеяни със златни точици и налято женствено тяло, можеше да завърти главата на всеки мъж и да го накара да пожелае да я вземе в леглото си.

— Не е по-различен — опълчи се момичето. — Той е норман.

— Взема те за своя съпруга — кой норман би го направил? И то, за да те спаси.

— Прави го, за да успокои съвестта си.

— Вече ми каза за случилото се в ливадата. Разказа ми за грубото държане на войниците… за това, как изнасилили сестра ти. Има моменти, когато мъжете не приличат на себе си. Обзема ги една особена кръвожадност… от всички тези битки и убийства… от непрекъснатата близост на смъртта. Виждала съм това да става и с нашите хора. Не трябваше да се случи, но вече не можем да променим нищо. Ти не трябваше да си там, но все пак отиде. Ако господарят желае да изкупи вината си, твой християнски дълг е да му дадеш тази възможност.

Кеърин присви устни.

— Като се въргалям с него в леглото му ли?

— Като приемеш честта да му станеш съпруга. Ако не го желаеш заради теб самата, помисли за доброто, което ще направиш на хората си с тази връзка. Като саксонка и жена на норман, ще можеш да действаш в тяхна полза. След време може би дори ще успееш да подобриш някои неща.

Младата жена се замисли над тези думи. Досега не й бе идвало на ум за тази възможност. Голяма отговорност бе да стане съпруга на един от бароните на Уилям. Трябваше да се грижи за замъка, за прибирането на реколтата и за складовете с храна, за облеклото, лековете, провизиите, запасите… без да се говори за обитателите на селото. Главата й се замая само при тази мисъл.

— Няма да се омъжа за него.

— Не разбираш ли, че това е съдбата ти? Пътищата ви са се преплели от мига, в който си го видяла за първи път. Няма съмнение, че си предопределена за него.

— Съдбата ми е това, което възнамерявам да направя аз с нея, а не някакъв си нормански подлец. — Кеърин стана от леглото, приближи се до прозореца и отмести тънката рогова пластина, която пропускаше светлината, но предпазваше от студения въздух. — Остави ме, Марта. Иска ми се да съм сама за известно време.

Марта се отправи към вратата и я отвори, но в последния миг спря и се обърна към девойката.

— Чуй ме добре, миличко. Лорд Рал не е от хората, с които можеш да си играеш. Никой не може да осуети плановете му. По-добре и ти не се опитвай.

Кеърин не отвърна, просто изчака вратата да се затвори зад дойката. Утре вече щеше да може да ходи свободно из замъка, но това нямаше да помогне с нищо за осъществяване на целите й. Трябваше да огледа добре двора, да си осигури кон и продукти за няколко дни. И веднага след това можеше да избяга.

Взираше се с копнеж към ширналите се поля, прясно изорани и готови за посев. Оттук едвам съзираше сламените покриви на плетените, измазани с глина селски колиби. Долу, в двора на замъка, големите сиви хрътки, които бе виждала често да обикалят из имението, подгониха някаква жълта котка, която се покатери върху купа сено.

О, как само й се искаше да тича след тях или да язди из ливадата с малкия бял кон, който притежаваше някога. Това щеше да стане скоро, обеща си тя. Скоро отново щеше да бъде свободна.

 

 

Кеърин излезе от стаята си рано на следващата сутрин. Лорд Ралф точно излизаше от параклиса; малкото помещение беше свързано с голямата зала и имаше миниатюрни прозорчета с цветни стъкла в единия край. По петите му вървеше някакъв дребен, набит свещеник, когото младото момиче виждаше за първи път.

— Лейди Кеърин — провикна се Рал; дълбокият му глас я изненада и това я ядоса. — Иска ми се да те запозная с един човек.

Войниците бяха привършили със закуската си — комат хляб и канче ейл — и се събираха в другия край на двора за сутрешната си бойна тренировка с копие и меч.

— Както желаете, милорд.

Усмихна се насила и тръгна към него. До дребния мъж лорд Рал изглеждаше дори още по-висок, отколкото й се стори последния път, когато го бе видяла при нахлуването му в стаята й. По-висок и дори по-красив в тъмновиолетовата си бродирана туника, която подчертаваше черните му коси.

Усети пронизващия му поглед, докато се приближаваше към него. Върху меката си жълта риза тя бе сложила червеникавокафява вълнена туника. Очите му като че ли се стоплиха, докато оглеждаха одобрително дрехите й, а след това се насочиха отново към лицето й.

— Добре си избрала премяната си. Надявам се, че на теб също ти харесва.

Чертите му бяха неустоими: гладка мургава кожа, пълни устни, решителни черни вежди над необикновените му очи. Видя, че й се усмихва и с нежелание си спомни как кръвта бе запулсирала по-бързо във вените й, когато я бе целунал.

— Дрехите са прекрасни. Много съм ви благодарна, милорд.

— Кеърин, това е отец Бъртън. Върнал се е от манастира „Свети Маркс“. Отче, това е Кеърин Айвшам, моята годеница.

„Друг път“ — помисли си младата жена, като в същото време отново изобрази усмивка на лицето си.

— Добро утро, отче.

— Сега, след като отец Бъртън се върна в замъка — рече като че ли с леко предупредителен тон Рал, — рано всеки ден в параклиса ще се отслужва литургия.

В отговор девойката само кимна. Не че имаше нещо против литургията. Църквата бе важна част от живота на всички и тя бе набожна посвоему. Само че знаеше думите наизуст, можеше да разговаря с Бог навсякъде, където пожелае, а и за това време можеше да научи още толкова неща.

— Хапна ли вече? — попита дьо Жере. — Има хляб и ейл, а ако искаш може да ти сервират и парче сирене.

— Ще изчакам до следобедното ядене.

Извърна се при звука на отваряща се врата и успя да зърне слънчевия лъч, който влезе заедно с едно от момчетата в кухнята. Въздъхна, когато тежката дъбова врата се затвори отново и прегради пътя на светлината.

— Тази сутрин май си неспокойна? — обърна се към нея Рал, щом свещеникът им пожела приятен ден и се отдалечи.

— Да.

— Така и би трябвало да бъде.

Не можеше да не се съгласи с него, като имаше предвид, че бе помогнала на разбойниците.

— Така мисля.

Младият мъж се намръщи леко.

— Може би глътка чист въздух ще ти подобри настроението.

Този път Кеърин се усмихна искрено, ободрена от перспективата да се покаже за момент навън.

— Да, милорд. Дори една глътка въздух би помогнала.

— Ще се поразходим малко двамата, а след това ще се върнеш вътре, както заповядах.

Сърцето на момичето спря да бие за миг. Дивият норман щеше да бъде с нея. Не й се нравеше, че ще трябва да прекара още време в неговата компания. В този момент я озари мисъл. Какво като дойдеше с нея? Дори още по-добре — щеше да й покаже двора. Може би щеше да открие начин да избяга.

Така да бъде, щеше да се примири с присъствието на черния норман. Цената не бе чак толкова висока.

Рал хвана малката длан на Кеърин. Усети я как настръхна, щом я докосна. Поведе я към тежката врата. Не беше трудно да разбере какво мисли момичето. Той не й беше симпатичен — обвиняваше го за случилото се със сестра й. Въпреки това щеше да се омъжи за нея. С времето тя щеше да се укроти. Щеше да възтържествува над непокорния й дух, да направи характера й по-благ и мек; в крайна сметка щеше да я накара да легне доброволно с него.

Хвърли отново поглед към меките извивки на тялото й, към налетите й гърди под туниката. Кеърин бе дребна, но добре оформена и много по-хубава, отколкото му се бе сторило в началото. „За мен ще бъде удоволствие, demoiselle — помисли той и усети напрежение в слабините си. — Наистина ще бъде удоволствие.“

Слязоха по дървените стълби и тръгнаха по твърдата влажна земя в двора. Рицари, оръженосци, пажове, тежковъоръжени войници се бяха събрали в пълно бойно снаряжение, за да тренират, както изискваше господарят им. Рал желаеше оръженосците му да бъдат добре подготвени, когато наближи времето да бъдат посветени в рицарството, а пажовете му да се превърнат в добри оръженосци.

— Добър ден, милорд — приветства го Одо.

Плетената му ризница издрънча, когато свали шлема си и се отдели от останалите, като пристъпи напред. Сините очи светеха ярко под червената му коса. Беше подстриган според норманската мода, тилът му избръснат високо, а на челото му висеше дълъг бретон — прическа, по която дьо Жере не си падаше.

— Миледи.

Одо се обърна към жената до приятеля си, след което го изгледа укорително заради проявената слабост. Според него не трябваше да прави тази отстъпка от наложеното й наказание.

Рал се усмихна в себе си. Одо нямаше защо да се притеснява — съвсем скоро щеше да върне момичето в кулата. А тя щеше да му бъде благодарна за проявената снизходителност. Това щеше да бъде стъпка към сближаването им.

— Приятен ден, нали? — обърна се Одо към Кеърин.

— Да. Дългоочакван отдих от студа. — Вдигна глава към покритото с облаци небе. — Макар да ми се струва, че ще се разрази буря.

Гласът й се понрави много на Ралф; беше нежен и лек, но в него долавяше и чувственост. И не само в него — също и в поклащането на бедрата й, покрити от красивата червено-кафява туника, съвсем близка по цвят до сплетената й на плитки коса. Усещаше я и в пълните й устни, когато се усмихваха, в начина, по който ресниците й се свеждаха над кадифените кафяви очи, когато опитваше да скрие мислите си.

— Как вървят тренировките? — попита Рал.

Намръщи се, когато видя, как удариха по рамото Джефри, най-младия му рицар, който не успя дори да реагира, тъй като от доста време съзерцаваше Кеърин.

— Доста добре. Някои са станали прекалено самоуверени. Ще им послужи за урок, ако ги наръгат един-два пъти.

— Утре отиваме на лов. Вдругиден се включвам в тренировките. Давам кесия сребро на онзи, който успее да ме повали, подпомаган от още деветима.

— По-добре дай парите на онези, които опитат и не успеят — изхили се Одо. — Ще им трябва, за да платят на доктора.

Рал също се засмя.

— Тъй като тук нямаме такъв, ще се постарая да не ги наранявам тежко.

— Ще се биеш с десет човек? — възкликна младата жена, като го погледна изумена. — Няма съмнение, че си силен, но десетима…

— Един по един, cherie. Задачата не е чак толкова трудна.

— Не е толкова…? Струва ми се, милорд, че норманското слънце трябва да е доста по-силно, тъй като явно е повредило мозъка ти.

Рал повдигна въпросително вежди, а приятелят му избухна в смях.

— Десет мъже са нищо за господаря ти. Неведнъж вече съм виждал да го прави, миледи. Би било добре да го наблюдавате. Какво ще кажеш, Рал?

— Мисля, че дамата ще прекара деня в кулата. Следващия път, когато излезе навън, ще бъде като моя съпруга.

— Какво!

— Значи си получил отговор от краля? — попита Одо.

— Тази сутрин пристигна пратеникът. Крал Уилям праща благословията си и препоръчва горещо, при дадените обстоятелства, да побързаме със сватбата. Тя е определена за след шест дена.

Уилям бе дал разрешението си за този брак, но бе отказал молбата му за земите между Бракстън и Молвърн. Земи, от които Рал се нуждаеше отчаяно.

— Той познава злото сърце на Стивън не по-лошо от теб самия, но няма да го признае.

Дьо Жере кимна безмълвно. Не можеше да си обясни неочаквания отказ. „Защо?“, питаше се той и се притесняваше, че причината може да е в Молвърн.

Кеърин бе застинала до него; от всяка нейна пора се излъчваше гняв. Младото момиче отметна червеникавата си плитка през рамото.

— Иска ми се да видя и останалата част на онова, което скоро ще стане мой дом — заяви тя, вперила поглед право пред себе си. — Подходящо е да се каже — на онова, което скоро ще се превърне в мой затвор.

Огромният мъж изскърца със зъби. Значи тя все още не се бе примирила. Това нямаше значение. Съдбата им бе предопределена и едно твърдоглаво инатче като нея не можеше да промени нищо. Той също бе безсилен. Дори Стивън не можеше да го направи.

Дьо Жере изруга наум, внезапно раздразнен от неблагодарността й. Отново изскърца със зъби и я хвана за ръката. Момичето скоро щеше да му се отблагодари — когато се наместеше между разтворените й крака.

— Ела — рече сърдито той и я помъкна след себе си. — Ще се погрижа да те върна в кулата веднага, щом свършим.

 

 

Кеърин вървеше до високия мускулест норман, като опитваше да обуздае гнева си. Трябваше да се овладее, да се сдобри с врага си и да оправи настроението му. Моментът не беше подходящ да се спречква с него. Не желаеше да го ядосва, нито да възбужда подозренията му. Особено сега, когато й бе останало толкова малко време.

В крайна сметка усилията й се увенчаха с успех и той дори започна да се усмихва. Младата жена слушаше с интерес обясненията му за свършената вече работа и за онова, което възнамеряваше да направи, докато я развеждаше из хамбара, конюшните, пекарната, склада за оръжия и ковачниците.

— Един ден ще направя кули, откъдето да се командва подвижния мост, а в двора ще построя по-голям параклис. Искам ми се един ден тук да се издигне град. Бракстън се намира на важен кръстопът. От него би станал чудесен търговски център.

Кеърин усети гордостта в гласа му; не можеше да го кори за нея. Бракстън кийп и стената, която го ограждаше, нямаха нищо общо със зле поддържаната дървена постройка и голия двор, които представляваше до неотдавна Айвшам хол.

— Големи са амбициите ти, милорд. Не предполагах подобно нещо за теб.

— Уморих се от битки. Иска ми се да направя възможно най-доброто от това, което наричам вече мой дом.

Подобно заявление от човек като него бе наистина много дръзко; макар и неохотно, Кеърин не можеше да не му се възхити. Въпреки това нямаше намерение да се превърне в част от грандиозния план на Черния рицар.

Така докато той я развеждаше и говореше с прислугата, младата жена оглеждаше трескаво и се опитваше да отгатне къде можеше да се намират нещата, от които имаше нужда. И, слава Бог, когато се върнаха в кулата, в главата й вече се бе оформил някакъв план.

Това бе добре дошло, тъй като, докато се разхождаха из двора, се бе случило още нещо.

След като лошото настроение на Рал бе отминало и той бе започнал да се усмихва, Кеърин откри, че отвръща на усмивките му, че дори се смее или се изчервява от похвалите му. И на няколко пъти, когато силната му ръка бе докосвала нейната или й бе помогнала да премине някое препятствие, кожата й настръхваше.

Край строежа на подвижния мост той преметна ръка през кръста й, за да я успокои, когато край тях претича една от големите хрътки. Стомахът й моментално се сви.

Света Дево, той пробуждаше опасни чувства в нея. Знаеше що за човек е, знаеше за участието му в онова, което сполетя сестра й, и въпреки това…

Беше крайно време да се махне оттук и вече знаеше и как да го направи. Сега, след като Бракстън и хората му се бяха върнали, стражата се чувстваше по-спокойна. Като че ли никой не знаеше за ограниченията, които й бе наложил лорд Рал. Освен това бе чула да казва, че утре отива на лов.

Планът й бе прост. Щеше да се облече за езда, щеше да накара някой паж да оседлая малкия сив кон, който бе забелязала в конюшнята, да обясни, че отива в селото и ще се върне скоро.

Щеше да вземе двата сребърни свещника, останали от имуществото на Айвшам хол и една от тежките, богато инкрустирани със скъпоценни камъни чаши, също принадлежали някога на баща й и просто да си замине. Щеше да тръгне към Уилингам, най-близкия град, да продаде плячката си — наследството, поправи се тя — и да замине по-надалеч.

Точно една година. От толкова време се нуждаеше. За да стане свободен човек, един крепостник трябваше да не бъде заловен в продължение на една година. Това със сигурност щеше да се отнася и за жената, собственост на господаря, подобно на крепостните селяни.

Не бе съвсем наясно какво щеше да прави със свободата си, но възможностите бяха безкрайни. В градовете имаше пивници и ханове, по пътищата се движеха актьорски трупи, трубадури и търговци. Все някой щеше да има нужда от помощ.

Кеърин се усмихна. Сърцето й заби ускорено при тази мисъл. Колко неща само можеше да научи, колко приключения да преживее! О, щеше да види най-различни места, да опознае чудесата на света отвъд крепостните стени. Утре сутринта щеше да бъде готова.

А утре вечер, обеща си младата жена, щеше да бъде свободна.