Кет Мартин
Смелият ангел (18)

Глава осемнадесета

Рал яздеше големия си боен кон начело на малката група мъже. Копитата на конете вдигаха прахоляк по пътя. Всички бяха с пълно бойно облекло, с ризници, мечове и щитове. Бродеха из планината и долината северно от крепостта, за да търсят Ферит.

Нищо повече не се бе чуло за разбойника след нещастния му сблъсък с Молвърн — никакви нападения, никакви ограбени пътници, никакви пропаднали вдън земя кервани. Въпреки това Рал яздеше неспокойно. Инстинктът и годините, преминали в битки, го предупреждаваха, че рано или късно Ферит щеше да се върне, че дори в този момент събираше нови хора и нямаше да мине много време, преди бандата му да започне да сее отново ужас из района.

Дьо Жере нямаше намерение да позволи това да се случи.

— Следи пресичат пътя край реката пред нас. — Одо пришпори коня си към него. — Каруца и движещи се пеша пътници. Малко вероятно е това да е Ферит.

Рал кимна.

— Той и хората му имат нужда от коне. Нещо друго особено?

— Не, милорд.

В този момент изотзад се приближи Джефри, яхнал голям бял жребец, когото наричаше Барон.

— Открихте ли го, милорд? Одо намери ли Ферит?

— Не, няма никакви следи от него. Изглежда поне още известно време ще имаме мира от него.

Русият рицар се отпусна по-спокойно на седлото си.

— Най-голямата ми надежда е, че никога вече няма да покаже насам гадната си физиономия.

Дьо Жере остави без коментар думите му. Желанието му беше същото, но от друга страна оставаше важността да получи земите, които бяха обещаната награда за главата на разбойника. Още повече сега, след като измря толкова добитък. Ако се завърнеше Ферит, той отново щеше да граби, да пали и убива и да тормози пътниците. Но ако не се появеше, Бракстън никога нямаше да получи земите, от които толкова се нуждаеше.

Рал погледна към Джефри; младежът се усмихваше чистосърдечно, смееше се на онова, което му казваше Одо. Почти не се бе сещал за него, откакто Кеърин го бе приела отново в леглото си. Все пак мисълта за красивия млад рицар понякога смущаваше спокойствието му.

Кеърин продължаваше да говори с обич за Джефри, да играе шах с него, да се смее по-охотно, когато бе в неговата компания, отколкото в тази на собствения си съпруг. Какви ли бяха чувствата й към него? Можеше ли да бъде сигурен, че нямаше да прераснат в нещо по-сериозно?

Рал бе имал много жени. Но бе обичал само веднъж. Елияна. Пепелянка в кожата на жена. Тя бе изкушението и покварата, преоблечени като жена, която бе способна да мами и предава, без да изпитва никаква вина.

И други от жените, които познаваше, не струваха повече от нея. Правеха всичко възможно да му се харесат, докато беше с тях, но щом се умореше от компанията им, незабавно си намираха някой друг, а после трети и така наред, и на всички тях повтаряха същите признания в любов и клетви за вярност.

Майка му обаче бе добра жена, вярна на баща му дори когато той кръшкаше. Бе мила и любяща, търпеше многобройните любовници на съпруга си и винаги го приемаше обратно в леглото си. Доколкото знаеше, сестрите му също бяха верни на мъжете си и както изглеждаше, бяха щастливи с тях.

А Кеърин? Вече знаеше, че тя няма да прости неверността му, а и честно казано той самият нямаше особено желание за други жени. Ами нейните желания? Какви чувства хранеше към него, освен физическото привличане помежду им? Дали го обичаше истински?

С всеки изминал ден неговите собствени чувства ставаха все по-силни и по-дълбоки. Ужасяващо по-силни. Все пак бе успял да си наложи да ги приеме. Да победи страховете си, да й бъде верен… и да й повярва. И вярата му в нея също нарастваше ден след ден, проникваше все по-дълбоко в душата му, обсебваше все по-здраво сърцето му.

Не смееше да мисли за риска, който поемаше.

И сега, докато яздеше обратно към замъка, се молеше този път да не съжалява.

 

 

— Край на играта — Белтар пристига!

Сърцето на Амбра се блъсна неудържимо в ребрата. Стоеше недалеч от подвижния мост, където се наслаждаваше на разходката преди обяда и се грееше на топлите слънчеви лъчи. Щом чу гласа на Ричард, тя се завъртя по посока на звука.

— Мили Боже, Ричард, кажи, че се шегуваш.

Той обаче продължаваше да крачи решително към нея и мрачното му изражение говореше красноречиво, че е напълно сериозен.

— Тази сутрин дойде пратеник. Белтар пристига утре.

— Той със сигурност не може да знае, че съм тук.

— Това е причината за пътуването му.

— Но как може да е открил къде съм?

— И лейди Кеърин, и аз знаем къде си. Членовете на трупата, с която пътуваше — също знаят. Те пък сигурно са споделили с някои от своите близки.

Младата жена се опитваше да не позволи на ръцете си да треперят.

— Какво още се казваше в съобщението?

— Белтар обвинява лорд Рал, че те е отвлякъл. — Дъхът на Амбра секна. — Иска Бракстън да те предаде в ръцете му. Намеква, че лорд Рал те е принудил да легнеш с него, че сега си негова любовница.

— Мили Боже, дето си в небесата! Какво казва лорд Рал?

Бузите на Ричард поруменяха.

— Той още не знае. Засега не съм показвал посланието на друг, освен на лейди Кеърин. — И младият мъж хвърли тревожен поглед към сивите каменни стени на крепостта. — Тя сега трябва да го търси. Може би ще успее да спечели благоразположението му в твоя полза.

— Той няма да остане доволен, че не си се обърнал първо към него.

— Както каза веднъж, двамата с теб сме приятели.

— Да.

Само че Амбра не желаеше приятелството му. Сега, след като знаеше, че трябва да си тръгне, тя изведнъж се убеди в онова, за чието съществуване подозираше от известно време. Искаше любовта на Ричард.

— Лейди Кеърин ще говори в твоя полза. Може би лорд Рал ще успее да убеди лорд Белтар…

— Не, не мога да поема такъв риск.

И младата жена се устреми напред, но управителят я хвана за ръката.

— Къде възнамеряваш да отидеш?

— Колкото се може по-надалеч оттук.

И тя понечи да тръгне, но Ричард я стисна още по-силно.

— Не мога да ти позволя да направиш това.

Очите му се спряха върху лицето й. Протегна десница, свали шапката от главата й. Блестящите руси коси се разпиляха по раменете й. След това махна парченцата глина иззад ушите й.

— Ти си жена — рече тихо той, при това млада и красива. Не е безопасно да бродиш из страната. Ако лорд Рал не може да ти помогне, тогава ще трябва да приемеш да тръгнеш по пътеката, която лежи пред теб.

Амбра го съзерцава известно време. Сърцето й биеше тъпо в гърдите. След това си наложи да бъде твърда и поклати глава.

— Може и да съм жена, но досега се справях сама. И ще продължа да го правя.

Издърпа ръката си и тръгна, но младият мъж я догони с няколко крачки. Сграбчи я за лакътя и я обърна с лице към себе си.

— Ще правиш каквото ти казвам, чуваш ли!

— Ще правя както ми харесва.

И тя опита да се отскубне, но не успя.

— Ти си твърдоглава и инат. Своеволна си и вироглава, с теб изобщо не може да се излезе на глава. Жал ми е за лорд Белтар, ако се ожени за теб.

Преди да успее да помисли и да се спре, Амбра го зашлеви през лицето. Дъхът и на двамата секна.

— И-извинявай. — Прехапа долната си устна, когато видя червената следа на бузата му. — Не исках да го направя.

Ричард не отговори, но едно мускулче на бузата челюстта му потрепна. Сграбчи я за ръката и я дръпна към себе си. Миг след това устните му бяха върху нейните. В напрегнатото тяло, притиснато към нея, Амбра усети не само яростта му, а и страстта му. А когато езикът му си проправи път в устата й, тя помисли, че краката й ще се подкосят. Тогава буйната му целувка започна да става по-нежна. Той трепереше, когато се отдели от нея.

— Извинявай. Не трябваше да правя това.

Младата жена докосна подутите си от целувката устни. Вкусът му все още стоеше по тях.

— Исках да ме целунеш. Отдавна исках.

Управителят извърна поглед.

— Двамата с теб нямаме нищо общо.

— Знам. Аз съм твърдоглава и своеволна, докато ти…

Устните му се разтегнаха колебливо в усмивка, която изчезна почти веднага.

— Освен това си сгодена за друг. — Отново я сграбчи за ръката и за пореден път я помъкна към замъка. — Говорех съвсем сериозно. Няма да ти позволя да избягаш.

„Но ще му позволиш той да ме вземе.“ Очите й се напълниха със сълзи — нещо, което не й се бе случвало отдавна — и те започнаха да се стичат по бузите й.

 

 

— Не мога да повярвам, че отново си ме измамила — казваше в това време Рал на Кеърин, като я гледаше така, сякаш го бе предала по някакъв начин.

От тази мисъл стомахът й се сви тревожно.

— Това не е измама, а опит да помогна на една жена.

— Толкова ли бе сигурна, че аз също нямаше да опитам да й помогна?

— Ами, аз…

— Така ли мислеше?

Двамата бяха в стаята си, Рал ходеше напред-назад пред леглото, туниката му се отмяташе при всяка крачка.

Кеърин вирна брадичка.

— Когато реши да се ожениш за мен, ти го направи, независимо от желанието ми. Сега пък Белтар желае да се ожени за лейди Амбра. Не мога да повярвам, че би се опълчил срещу него заради това.

Младият мъж я изгледа продължително и студено.

— А защо дойде при мен сега, след като не го направи преди?

Съпругата му сведе очи към краката си; меките й кожени обувки бяха все още кални от сутрешното й посещение в конюшнята.

— Лорд Белтар пристига утре.

Рал стовари с всичка сила ръка върху колоната на леглото.

— Иисусе Христе, не е за вярване! Белтар в Бракстън! Само това ни липсваше. — Прокара пръсти през вълнистите си гъсти коси, а лицето му се набразди от гняв и тревога. — Откъде знаеш?

— Ричард ми каза. Тази сутрин пристигна съобщение.

— Ричард ли? И него ли си включила в машинациите си?

— Той получи съобщението. Обърна се към мен, тъй като лейди Амбра не му е безразлична. Не си ли виждал как я гледа?

— Да, забелязах. Искаш да кажеш, че той също е знаел за хитростта на шута?

— Откри го наскоро, макар да мисля, че тялото му е разбрало истината отдавна.

Рал изпъшка.

— Това няма да доведе до нищо добро за никой от тях. Утре момичето си отива с Белтар.

Кеърин хвана съпруга си за ръката и усети напрежението в мускулите му.

— Моля те, милорд, не може да говориш сериозно. Този човек е истински змей. Опитал се да я изнасили още преди сватбата. Не може да говориш сериозно, че ще му я дадеш.

— Белтар й е годеник. Аз не мога да направя нищо.

— Белтар мисли, че ти си виновен. Мисли, че момичето ти е любовница. Може би, ако му кажеш, че наистина е така, той…

— За Бога, жено! Белтар е един от хората с най-голяма власт в Англия. Малко са тези, които могат да излязат насреща му — само да пожелае, може да вдигне под знамената си хиляди. Нима искаш да му обявя война, за да дам възможност на някаква си женичка да не му стане съпруга?

Кеърин си пое дълбоко въздух. Рал имаше право, ако положението се гледаше от тази страна. Не можеше да си позволи да излага на опасност, дори на смърт, хората си.

— Нима не можем да сторим нищо? Тя е прекрасно момиче.

Още не бе свършила, когато в главата й започна да се оформя една идея.

— Не. Трябва да я предам на Белтар. Да се надяваме, че ще успея да го убедя в невинността си.

Младата жена се обърна — идеята назряваше и добиваше все по-определени форми.

— Както желаеш, милорд — отвърна тя и понечи да излезе от стаята, но съпругът й я хвана за ръката.

— Прекалено лесно се предаде, любов моя. — Оглеждаше я проницателно. — Какво се мъти в малкото ти своенравно мозъче?

— Много малко, за съжаление, милорд.

— Добре. Междувременно, за по-голяма сигурност, момичето ще бъде заключено в една от стаите в крепостта. Искам да бъда спокоен, че когато утре младоженецът пристигне, ще я намери.

Кеърин не каза нищо повече. Плановете й изобщо не включваха бягството на Амбра. Усмихна се доволно, когато излезе от спалнята.

 

 

— Трябва да поговоря с теб, Ричард.

Кеърин надникна в стаята, в която работеше управителят. Вместо да го намери надвесен над писалището, както бе очаквала, тя го завари да крачи напред-назад, точно така, както бе оставила Рал на горния етаж.

— Разбира се, миледи. — Той се приближи до нея с мрачна физиономия, като изучаваше изражението й с надежда, че съпругът й бе променил решението си. — Отведоха я в една стая на горния етаж. Лорд Рал изпрати да я пазят, за да бъде сигурен, че няма да избяга.

— Знам.

— Тя плаче, миледи. Досега съм я виждал почти винаги усмихната. Открих, че тази гледка ме разстройва страшно много.

Лицето на младата жена светна.

— Значи чувстваш нещо към нея. Така ли е?

— Разбира се. — Ричард отклони погледа си. — Ние сме нещо като приятели.

— Само това ли изпитваш, Ричард? Приятелство?

Видът му показваше недвусмислено, че се чувства неудобно.

— Желая я, ако това имате предвид. И това е съвсем естествено. Амбра е много красива жена.

— Радвам се, че си забелязал.

Младият мъж въздъхна.

— Какво значение има това? Лорд Рал ще се погрижи тя да се омъжи за Белтар.

— Да, това е вярно. Не по-малко вярно е, че Амбра не би могла да се омъжи за него, ако вече е омъжена за теб.

— Какво?

— Това не може да не ти е минавало през ума. Каза, че я желаеш.

Ричард се подпря несигурно в бюрото.

— Да, минавало ми е през ума. Но също съм си мислил колко глупаво би било подобно решение.

— Но защо? Както каза, Амбра е прекрасна млада жена. От нея би станала чудесна съпруга за всеки мъж.

— За всеки, но не и за мен — изсумтя управителят.

— Не те разбирам.

— Как не можете да разберете? Не съм виждал други двама души, които да си подхождат по-малко от нас с нея. За своя съпруга бих избрал някоя спокойна, тиха, покорна жена. Някоя, която няма да ми противоречи на всяка крачка. За Амбра трудно може да се каже, че е покорна.

— Не, не е покорна. Тя е жизнена, духовита и пълна с живот. И тя е от онези жени, които биха могли да вървят редом с теб, вместо да се влачат по дирите ти. Несъмнено само след седмица ще се отегчиш, ако живееш с жена като тази, която описа.

— Не става въпрос за скука — отвърна Ричард. — Искам просто да се държи така, както подобава за всяка жена.

— Аз самата рядко се държа така, както според теб би трябвало да се държи една жена — напомни му Кеърин.

Внезапно се запита дали и Рал също не желаеше точно такъв тип съпруга. Младият мъж я изгледа странно.

— Струва ми се, че имате право. Нямах предвид точно това, което казах.

Кеърин мълча в продължение на няколко секунди. След това въздъхна.

— Извинявай, Ричард. Не трябваше изобщо да идвам. Сгреших, че те помолих да правиш нещо, което не желаеш. Само си мислех… може би всъщност съм се надявала…

И тя понечи да се приближи до вратата.

— Почакайте.

Младата жена се обърна и видя несигурността, изписана върху красивото му лице.

— Може би в думите ви има известна истина. — Изправи гръб; изражението му бе прекалено сериозно за обсъждането на тема, която би трябвало да предизвиква радост. — Може би с времето тя ще се поправи. Освен това мой християнски дълг е да я спася от човек като Белтар.

„Християнски дълг“ — помисли си Кеърин, като прикри усмивката си. Надали би мислил точно за дълг, когато би отвел прекрасната Амбра в леглото си.

— Може би ти също ще пооправиш някои неща в характера си.

Управителят се намръщи при тези думи, но не започна да ги оспорва.

— Говорихте ли за това с Амбра? Сигурна ли сте, че ще ме приеме?

— Страхувам се, че това трябва да обсъдите само двамата помежду си.

От гърдите му се откъсна неволен вик.

— Има голяма вероятност да ми откаже. Освен това остава въпросът със свещеника. Може би той ще откаже да ни венчае.

— Тук се отнасяме добре с отец Бъртън, много по-добре, отколкото ако бе отишъл на някое друго място. Той ще стори всичко, каквото трябва, за да заслужи благоразположението на лорд Рал.

— Ами лорд Рал?

— Да, своенравна ми съпруго, какво ще кажеш за лорд Рал?

Кеърин изтръпна, когато откъм вратата долетя дълбокият глас на мъжа й.

— А-аз… радвам се, че си тук, съпруже. — Едната от черните му вежди се изви нагоре. — Както виждаш, най-съкровеното желание на Ричард е да се ожени за лейди Амбра. Казах му, че ти ще помогнеш да се венчаят.

— Откога започна да говориш от мое име?

Младата жена облиза нервно устни.

— Надявах се, че ще бъдеш доволен, че ще бъдеш щастлив да видиш задомен Ричард. Ще им помогнеш ли?

За нейна изненада Рал се усмихна, макар и едва забележимо.

— Точно затова и дойдох. Исках да разбера дали намеренията на Ричард са почтени.

— Наистина ли, милорд?

— Да. — И той се обърна към своя управител; туниката се уви около него при това движение. — Какво ще кажеш, Ричард? Дамата допада ли ти?

Управителят се смути дори още повече. Но след това изправи рамене.

— Да, милорд.

Дьо Жере го изучава още няколко секунди, след което се обърна и каза нещо на слугата, който стоеше до него. Той кимна и побърза да излезе.

— Наредих да я доведат тук. Трябва да видим какво е мнението и на дамата. Амбра се изправи пред широкото бюро на Ричард.

— Май всички сте се побъркали напълно!

Ричард я сграбчи трескаво за ръката и я стисна предупредително.

— Забравяш се, лейди Амбра. Тези хора са ти приятели. Единственото им желание е да ти помогнат.

— Извинете ме, лорд Рал. Не исках да ви обидя. Само дето…

— Дето какво? — настоя дьо Жере. — Дето би предпочела да се омъжиш за Белтар ли? В такъв случай работата се улеснява многократно за всички нас.

— Не искам да се омъжвам за никого! Искам да си остана сама както преди.

Кеърин се приближи до младата жена, която бе започнала да трепери, а красивите й зелени очи се бяха напълнили със сълзи.

— Мислех, че Ричард не ти е безразличен — рече тихо тя. — Всеки път погледът ти се изпълваше със светлина, когато го насочеше към него.

Амбра настръхна.

— Това бе преди да разбера какви са чувствата му. Сега, след като вече знам, бих предпочела да се омъжа за Белтар.

Ричард се приближи до нея с изопнато от тревога лице.

— Май ти си тази, която се е побъркала. Нима не ми каза, че този човек се отнасял ужасно с жените? Представяш ли си как ще постъпи с онази, която го е накарала да изглежда такъв глупак?

Долната устна на младата госпожица потрепери.

— Няма да се омъжа за човек, който не ме желае.

Управителят изруга под носа си.

— И какво те кара да мислиш, че не те желая? Дори сега едвам удържам ръцете си от теб. — И сякаш, за да докаже правотата на думите си, той я сграбчи за раменете. — Ако ми беше съпруга, щях да те отнеса в стаята си и да те любя в продължение на часове.

— Ричард!

По кожата й се разля руменина, от врата до корените на русите й коси.

— Извинявай. Но ме ядоса толкова, че за момент забравих къде сме.

Рал се засмя тихичко.

— Може би стана по-добре, че го направи. Какво ще кажете сега, лейди Амбра? Очевидно моят управител ще бъде повече от щастлив да се ожени за вас.

„Той не ме обича — помисли си Амбра, — но аз го обичам. И го желая не по-малко, отколкото той — мен.“ Засега това бе достатъчно. Тя погледна Ричард право в очите.

— Аз не съм това, което желаеш и вероятно никога няма да бъда. Можеш ли да ме приемеш такава?

Младият мъж се вгледа в закръглените й женствени форми, които се долавяха дори под диплите на широката розова туника, която носеше.

— Да, без никакво съмнение.

— В такъв случай ще се омъжа за теб.

Рал се усмихна.

— Така да бъде. Ще поговоря с отец Бъртън. Подгответе се. Колкото по-бързо свършим тази работа, толкова по-сигурно ще бъде за дамата.

Не спомена за яростта на Белтар, която щеше да се изсипе отгоре им, щом разбереше за случилото се. Все пак се надяваше, че Белтар нямаше да насочи последствията от яростта си срещу тях, след като момичето вече бе омъжено.

Поне се молеше да стане така. И без това Бракстън кийп имаше повече проблеми, отколкото можеше да разреши.

Свещеникът ги очакваше пред малката ниша, която служеше за параклис. Последните лъчи на залязващото слънце преминаваха през витражите, отразяващи ранния период от живота на Христос, които внушаваха възвишени мисли.

Амбра се взря примирено в тях. Ако само тези сцени можеха да повдигнат и настроението й? Но щом погледна към онзи, който щеше да й стане съпруг, забеляза, че челото му бе тревожно смръщено.

Трябваше да повика на помощ всичката си смелост, за да повтори словата на брачната клетва. Но дори куражът й нямаше да помогне, ако не бе заплахата от предстоящото пристигане на Белтар. Не след дълго венчавката приключи. За младата жена тя бе поредица от размазани картини и образи. Бе сервирана подходяща за случая гощавка. И рицари, и слуги вдигнаха наздравица в чест на младоженците и ги обсипаха с благословията си.

При други обстоятелства Амбра вероятно щеше да се забавлява. Сега обаче всеки път, когато погледът й попаднеше върху Ричард, виждаше неизменно мрачното му изражение и сърцето й се свиваше.

— Става късно — рече най-после съпругът й, като полагаше усилия да се сдържа. — Лорд Рал каза да ни приготвят стая на горния етаж.

Устните на булката внезапно пресъхнаха и тя ги облиза.

— Да, вярно, стана късно.

Предстоящото пристигане на Белтар бе станало причина за съкращаването на сватбената церемония и им бе спестило ритуала около първата брачна нощ. Въпреки това като излязоха от голямата зала, нервите им бяха опънати като струните на лютня.

Изкачиха мълчаливо стълбите и дори когато се озоваха в стаята си, никой не направи опит да наруши тишината. Амбра забеляза напрежението в раменете на съпруга си. Бе казал, че я желае, но в очите му не бе забелязала дори намек за подобно нещо. В тези последни мигове осъзна, че не бе достатъчно само да я желае, да обладае тялото й, да я използва за собствено удоволствие.

— Не мога да направя това — заяви сред възцарилото се мълчание тя, като се облегна с ръка на една от колоните на леглото. — И няма да го направя.

— За какво говориш? — Широките рамене на младия мъж се стегнаха дори още повече. — Ти си ми съпруга. Прекалено късно е вече да съжаляваш.

— Ще накараме свещеника да анулира брака ни. Без това той все още не е консумиран. Не е невъзможно да…

— Бракът ще бъде консумиран и то съвсем скоро. Можеш да разчиташ на това.

— Не!

— За Бога, Амбра, трябва да го направим. Само така ще бъдеш в безопасност.

Очите й се напълниха със сълзи, но успя да ги задържи.

— Не мога да сторя това. Ако не те обичах толкова, може би щях да го изтърпя. Но сърцето ми се къса всеки път, когато видя съжалението в очите ти. Не, Ричард, няма да позволя това да се случи.

Съпругът й я изгледа смаяно и невярващо.

— Предпочиташ да се омъжиш за Белтар, защото мислиш, че съжалявам за решението си да се оженя за теб, така ли?

— Единственото, което ми е останало на този свят, е моята личност. Ако човекът, когото обичам, не цени тази личност…

Младият мъж я хвана за ръката.

— Какво каза?

— Моля те, Ричард. Лорд Рал ще направи, каквото пожелаеш, сигурна съм. Кажи му, че си променил решението си, че искаш да се ожениш за друга.

Той повдигна с пръст брадичката й. За първи път този ден челото му не бе сбърчено от тревога.

— И защо да го правя… след като не е истина?

Очите й се взираха в скъпото за нея лице, докато тя се опитваше да проумее смисъла на думите му.

— Вярно, че сме различни — продължи той. — И това действително ме тревожи донякъде. Но още от първата ни среща ти пробуди нещо в мен. А откакто открих, че си жена, си непрекъснато в мислите и в сърцето ми. — Придърпа я нежно в обятията си. — А ако ти наистина изпитваш към мен не само приятелски чувства, а и любов, тогава изобщо няма да се колебая. — Избърса търкулналата се по бузата й сълза. — Ще направим така, че бракът ни да потръгне, ще видиш. Ще намерим начин да бъдем щастливи.

Целувката му я остави без дъх и изсмука страховете от сърцето й.

— Сериозно ли говориш, Ричард?

— Да, наистина възнамерявам да спазя брачната си клетва.

И устните му отново се сляха с нейните, първоначално собственически, а след това — с все по-голяма нежност.

— Страхуваш ли се от онова, което ще се случи помежду ни тази вечер? — попита тихо младият мъж.

— Никога не съм се бояла от теб.

— Обещавам, че ще бъда много нежен и внимателен.

Амбра поклати глава.

— Не искам да бъдеш нежен. Когато ме целуваш, в тялото ми започва да бушува огнена стихия. Страст искам от теб, Ричард. Безумни изпепеляващи целувки, които нямат край.

Младоженецът се усмихна толкова широко, че трапчинките заеха половината му бузи. Обхвана лицето й в дланите си.

— Ти си повече жена, отколкото може да мечтае един мъж. И мислеше, че съжалявам за брака ни? Щях да съжалявам, и то до края на дните си, ако не бях се оженил за теб.

И след като я целуна още веднъж, Ричард я занесе до леглото и започна да я съблича. Очите й отново се изпълниха със сълзи, но това не бяха сълзи от мъка. Вече се чувстваше щастлива, а нощта едва започваше. С Божията помощ това щеше да продължи през целия им живот.

 

 

Кеърин се обърна буйно, измъчвана от съня си. Рал лежеше до някаква стройна тъмнокоса жена. Елияна, това бе Елияна. Беше гол и потен. Току-що се бяха любили. Въпреки това Рал галеше гърдите й, милваше зърната им, искаше тя отново да отвърне на страстта му.

Кеърин отвори очи в желанието си да се освободи от този кошмар. Първите слънчеви лъчи тъкмо започваха да нахлуват в спалнята. Рал лежеше зад нея, притиснат плътно към гърба й, едрото му тяло почти я обгръщаше, а пръстите му бяха обхванали едната й гърда. Галеше зърното и предизвикваше горещи усещания. Очевидно това докосване бе предизвикало съня й, осъзна младата жена, почувствала възбудения му член, притиснат в задника си. Предвкуси удоволствието, което щеше да й донесе.

Мрачните сцени от съня обаче още витаеха в съзнанието й и си съперничеха със забързания ритъм на сърцето й.

„Това е само сън и е без значение“ — помисли си тя. Рал желаеше нея, не красивата Елияна. Тя щеше да го поеме в себе си, да облекчи страстта му и въпреки това…

Устните му се потъркаха в косите на тила й, отместиха ги назад и езикът му започна да се плъзга нежно по кожата.

— Разтвори си краката, cherie — прошепна той и дрезгавите нотки на гласа му изпратиха тръпки по гръбнака й.

Тя се подчини. Сънят вече бе отлетял, заместен от буйно разгорелите се в тялото й пламъци. Пръстите му я докосваха леко, като я опипваха, дразнеха, изпращаха искри, караха я да се извива от желание и да се навлажнява. Отдаде се напълно на страстта, която пробуждаше в нея, на усещането на устните му по гърлото си, на играта на мускулите на широката му гръд, притисната в гърба й.

След като я подготви достатъчно, младият мъж проникна в нея, огромен и твърд, а Кеърин изви хълбоци, за да го поеме. Той обхвана ханша й от двете страни, като проникваше все по-дълбоко, все по-здраво и достигаше най-далечните ъгълчета. Всеки тласък я караше да се издига все по-високо и по-високо и я приближаваше към края. Навън-навътре, навън-навътре, този ритъм сякаш я хипнотизираше.

След минути тя достигна върха. Удоволствието я разтърси до мозъка на костите й, а след това сякаш заплува в топло, море от меден нектар. Усети как Рал се напрегна, когато свърши на свой ред, а след това започна да се връща обратно към действителността. Известно време лежаха неподвижни, безмълвни, с преплетени крайници, и двамата напълно задоволени.

Кеърин усети пръста му да чертае фигурки по рамото й. Шепотът му раздвижи пръснатите по бузата й коси.

— Питам се дали нощта на Ричард е била поне наполовина толкова приятна, колкото моята.

— Надявам се, че са щастливи.

Младата жена се сгуши в съпруга си, като полагаше неимоверни усилия да не мисли повече за съня и неясното си бъдеще. И за известно време бе успяла. Сега обаче те искаха да се върнат.

— Не ми се ще с намесата си да сме им причинили мъка.

— Мисля, че Ричард точно това и желаеше — да се ожени за Амбра — отвърна Рал. — Само дето по времето, когато осъзнаеше това си желание, щеше вече да бъде късно.

Кеърин се усмихна — толкова й беше приятно да го чувства така близо до себе си, без значение какви последствия можеше да има по-късно това за нея.

— Твоята мъдрост винаги ме е изумявала, милорд.

Съпругът й се намръщи.

— Ще видим колко мъдро съм постъпил едва след като пристигне Белтар.

Тя повдигна глава от мускулестата му ръка и се обърна с лице към него.

— Как ще постъпим, Рал? Кое според теб е най-разумното решение?

Дьо Жере също седна и прибра гъстите коси от челото си.

— Дълго мислих по този въпрос. Реших да го приветстваме като скъп гост. Ще приготвим истински пир, макар да не можем да си позволим големи разхищения на храна, а ако всичко тръгне така, както се надявам, ще организираме лов. Казват, че Белтар обичал да ловува глигани и да яде месото им. Може би кръвопролитието ще укроти гнева му от загубата на девицата.

— Надявам се да стане както казваш — отвърна младата жена.

Рал кимна.

— Разузнавачите ми ще пристигнат много преди Белтар. Така поне ще знаем колко мъже имаме насреща си, ако моята „мъдрост“ се окаже погрешна.