Кафуу Нагай
Реката Сумида (9)

9

Следобеда трябваше да има среща на поети на хайку в библиотеката на храма „Рюган“. Когато Рагецу и Чокичи, който беше дошъл от сутринта, привършиха обеда, тръгнаха заедно за храма, вървейки край канала. Обедният отлив разкриваше черното кално дъно на канала и топлото априлско слънце изтръгваше от водата силна воня на мръсотия. Въздухът беше пълен с летящи сажди от някакъв комин и се чуваше бумтежът на машините от близка фабрика. Къщите по улицата бяха построени по-ниско от самата улица и минавайки, те виждаха тъмната им вътрешност, в която домакините, безразлични към пролетното слънце, усилено шиеха, за да изкарат някой сен повече. По ъглите на тези малки къщички имаше мръсни дъски за обяви с множество обявления за търсене на момичета за фабриката наред с обикновените реклами за лекарства и гадания. Тук обаче неприветливата улица се изкачваше малко в своя криволичещ път и видът й внезапно се променяше от боядисаната в червено стена на храма „Мйокен“ от едната страна и оградата на ресторант от другата. Това отбелязваше края на бедняшкия квартал. Оттатък дървения мост, простиращ се над реката, зад покрития с трева бряг, се разстилаха обширни поля и дървета, блестящи в цветовете на пролетта.

Рагецу спря.

— Аз отивам в храма ей там, оттатък реката. Можеш да различиш покрива му по боровете, нали?

— Да — каза Чокичи, бързо сваляйки шапката си. — Аз трябва да кажа довиждане оттук.

— Няма защо да бързаме. Аз съм жаден. Хайде да си починем минута-две.

Минаха край дървената ограда на една чайна с транспаранти от тръстика и там се настаниха. Каналът и тук беше мръсен, но от далечните полета духаше приятен ветрец и на пристана отсреща, където се виждаше порта на старинен храм, трептяха младите листенца на върба. Врабци и лястовички непрекъснато цвърчаха от навеса над портата на храма зад тях. Наистина тук-таме се издигаха стълбове от дим на фабрични комини, но човек все пак можеше да се наслади на спокойствието на пролетния следобед далеч от града. Рагецу се загледа в околността, после хвърли поглед на Чокичи и каза:

— Както разбирам, ти се съгласи с това, което говорихме?

Чокичи, който току-що беше сръбнал от чая, можа да отговори само с кимане.

— Потърпи още една година. Ако успееш да завършиш сегашното си училище… Майка ти остарява и не можеш да бъдеш така упорит.

Чокичи отново кимна и се загледа безцелно в далечината. Двама-трима кули минаваха насам-натам, пренасяйки пръст от една лодка, привързана на канала, до фабриката на другия бряг. Няколко рикши внезапно забързаха от моста по отсамния пуст бряг и спряха пред вратите на храма. Това навярно бяха посетители, които идваха да навестят семейни гробове. От една от рикшите излезе жена с малко дете и влезе в портата.

Чокичи и вуйчо му се разделиха на моста. Рагецу с загрижен вид се обърна за последен съвет.

— Зная — каза той след кратка пауза, — че ти е противно, но засега, моля те, бъди търпелив. Никога няма да съжаляваш, че си бил добър син.

Чокичи вдигна шапката си и се поклони леко. Той отмина бързо, почти тичайки в посоката, от която беше дошъл. Рагецу изчезна зад обраслия с бурени пристан. Нищо през неговите близо шестдесет години не беше го безпокоило толкова и не беше му създавало такава мъка, както това, което се случи днес. Молбата на сестра му не беше лишена от разум, но едновременно с това той не можеше да намери в себе си сили да осъди желанието на Чокичи да постъпи в театъра. Той беше убеден, че различните хора имат различни темпераменти и е неправилно да ги принуждаваме всички да бъдат по един калъп, каквито и мотиви да ни ръководят. Рагецу, изправен пред тази дилема, беше неспособен напълно да вземе страната както на сестра си, така и на племенника си. Той инстинктивно знаеше от опита на собственото си минало какво се таеше в дъното на сърцето на Чокичи, без дори да го пита. Колко болезнено и потискащо изживяваше той на младини, когато биваше принуден да изгуби един хубав пролетен ден на работа в тъмния заложен магазин на семейството. Колко по-приятно би било да чете някаква забавна книга в приветлива стая, гледаща към реката, отколкото да седи под опушена лампа и да вписва получени и разходвани пари в голямата счетоводна книга. Чокичи беше казал, че предпочита да изкарва прехраната си с нещо, което обича, отколкото да стане педантичен чиновник с мустаци. И двата бяха начини за прекарване на един живот. Но Рагецу, в качеството си на съветник на момчето, не можеше напълно да разкрие собствените си чувства. Най-доброто, което можеше да направи, беше да предложи това временно успокоение, което беше вече дал на майката на момчето.

Чокичи безцелно вървеше от една пуста улица в друга. Той съвсем не търсеше кратък път, който да го заведе дома в Имадо. Нито пък имаше намерение да спре някъде по пътя. Беше напълно обзет от отчаяние. Единствената надежда на Чокичи в плана му да стане актьор беше да спечели симпатиите на своя мил вуйчо. Беше уверен, че вуйчо му ще помогне, но се беше излъгал. Той, разбира се, не се противопостави категорично, както майка му, но след като цитира поговорката „Като слушаш за него — рай, като го видиш — ад“, Рагецу надълго и широко му беше изброил трудностите в театралната кариера, несгодите на сценичния живот, пълния с безпокойства живот на хората от този свят и разни други подобни. Опита се да накара Чокичи да зачита майка си и му наприказва неща, които Чокичи прекрасно разбираше и без съвета на вуйчо си. Чокичи най-после разбра удобната способност, която хората притежават да забравят страданията на своята младост, когато остареят, така че със съвършено безразличие да увещават и критикуват младите от по-следващите поколения. Той почувствува с остра болка, че между старите и младите съществуваше непреодолима пропаст.

Улиците бяха тесни и земята тъмна и влажна, където и да минеше. Повечето от улиците бяха просто алеи, така извиващи, че понякога мислеше, че са задънени. Безкрай се простираха неправилните редове от неугледни къщички — покрити с плесен дървени покриви, загниващи основи, разклатени диреци, изцапани табелки, овисени да се сушат дрипи и пелени, изложени за продажба на улицата сладкиши, съдове и тавички. От време на време се показваше необичайно голям вход и се оказваше, че е на фабрика. Извисяващите се покриви с керемиди бяха на храмовете, обикновено напълно пусти; през счупените огради можеше да се види чак до гробищата зад зданията на храмовете. В старите езера, които приличаха на големи локви, бяха паднали надгробни камъни, покрити с мъх и множество възпоминателни табелки. По гробовете естествено нямаше никакви пресни цветя. Вече можеха да се чуят жаби да крякат в блатата, а във водите гниеше миналогодишна трева.

Чокичи случайно забеляза на една от къщите табелка с името на улицата. Спомни си изведнъж, че това беше улицата, спомената в „Календарът на сливовите цветове“^[1], която той жадно беше изчел неотдавна. Ах, въздъхва той, нима тези злочести влюбени са живели в такава тъмна, злокобна улица. Някои от къщите имаха бамбукови огради точно както на илюстрациите в книгата. Бамбукът беше изсъхнал, а стълбовете — разядени в основата си от червеи. Чокичи мислеше, че ще се разпаднат, ако ги бутне. Една мършава върба беше спуснала клони, едва докоснати от зеленина, над дървения навес на една порта. Гейшата Йонехачи трябва да е минала точно през такава порта, когато един зимен следобед посетила скришно болния Танджиро. И, изглежда, в стаята на също такава къща другият герой, Ханджиро, разказвайки приказки за духове през една дъждовна нощ, се осмелил за първи път да поеме ръката на любимата си. Чокичи изживя странно очарование и мъка. Прииска му се и той да има тази сладка, мила, внезапно студена и безразлична съдба. Докато крилете на неговата фантазия се разтваряха, пролетното небе изглеждаше по-синьо и по-дълбоко от преди. Долови в далечината звуците от корейската флейта на един продавач на сладкиши. Това, че чу флейта на съвсем неочаквано място да извива своята странна мелодия, събуди у него неописуема с думи меланхолия.

За малко време Чокичи забрави загнездилото се в гърдите му недоволство от вуйчо му. За малко време забрави терзанията на действителността.