Кафуу Нагай
Реката Сумида (4)

4

Така или иначе, през останалите дни на седмицата Чокичи можа да посещава училище, но следващия понеделник, по пътя за училище, той внезапно слезе от трамвая. Не беше успял да реши нито една от задачите по алгебра, които учителят им беше задал. Нито беше подготвил уроците по китайска класика и по английски. И това, което беше най-лошо и заради което слезе от трамвая, този ден трябваше да имат гимнастика, нещо, което той мразеше най-много на света. Такива фокуси като изправяне с главата надолу на лоста или скачане от трамплин по-високо от себе си бяха съвсем невъзможни за Чокичи независимо колко го тормозеше учителят — един запасен сержант, нито колко му се подиграваха съучениците. Чокичи не можеше да се равни с другите от класа в спорта, какъвто и да бил вид, и беше обречен да търпи техните подигравателни освирквания. Никой от класа не можеше да стигне Чокичи, когато се касаеше до рисуване или калиграфия, но по темперамент беше определен в съвсем различна посока от света на успоредките, жиу-жицу и общия японски дух. От съвсем малко дете обичаше да слуша шамисена, на който свиреше майка му по цял ден, за да изкарва прехраната им, и се научи, без да бъде обучаван, как да настройва струните. За него беше достатъчно да чуе веднъж една песен, за да я запомни. Вуйчо му много прозорливо разбра, че момчето притежаваше необходимите качества да стане добър изпълнител на шамисен и беше посъветвал Отойо да изпрати Чокичи да учи при някой първокласен учител. Тя не само че направо отказа, но властно забрани на Чокичи повече да барне шамисен.

Ако бяха позволили на Чокичи да учи шамисен, както посъветва вуйчо му Рагецу, досега той положително би добил известно умение и биха му били спестени сегашните болезнени преживявания. Но станалото беше вече наистина непоправимо. Чокичи чувствуваше, че целият му живот е насочен в погрешно направление. Внезапно го облада вълна от гняв срещу майка му и докато негодуванието му от нея нарастваше, копнежът по вуйчо му така се засили, че имаше желание да бъде при него. След като беше вкусил страданията на любовта, започна да си обяснява историите, които така често беше слушал — и винаги с пълно безразличие — от майка си или дори от самия си вуйчо за неговата разгулна младост. Чокичи си спомни историята за една известна куртизанка, която дошла да търси помощта на вуйчо му, когато жените от домовете „Йошиуара“ били разпуснати след реставрацията на Меиджи. Вуйна му също беше много привързана към Чокичи още от малко дете, но, изглежда, майка му не я обичаше; Отойо понякога съвсем открито правеше изявление, че даже да разменят поздрави два пъти годишно, било неприятно задължение. Споменът за това надигна у него още по-голямо негодувание спрямо майка му. Чокичи се чувствуваше непоносимо притеснен от тази майчина любов, която така отблизо следеше всяко негово движение. Веднъж леля му беше казала на него и на Ойто с глас, пълен с топла нежност: „Вие трябва винаги да останете приятели.“ Ако майка му поне малко беше като нея, щеше бързо да се досети защо той страда и да му съчувствува. Тя не би му налагала някакво си щастие, което той ни най-малко не желаеше. Чокичи се улови, че сравнява схващанията на една почтена жена като майка му с тези на жена с минало като леля му. После сравни учителя си с вуйчо си Рагецу.

Такива мисли пълнеха главата на Чокичи, докато лежеше изтегнат на тревата в парка. После извади романа, който беше скрил в пакета си за обяд, и потъна в него. Мина му през ума, че трябва по някакъв начин да открадне печата на майка си, за да извини отсъствието си в училище следващия ден.