Кафуу Нагай
Реката Сумида (5)

5

Седмиците на почти непрестанни дъждове бяха последвани от няколко дни синьо небе без никакво облаче по него. Когато облаците се върнаха, бяха придружени от вятър, който внезапно вдигаше праха от улицата. Вятърът и студът се изостряха всеки ден и вратите и прозорците започнаха своето безспирно мрачно тракане. Чокичи трябваше всяка сутрин да става най-късно в шест часа, за да пристигне навреме в училище, където започваха в седем. Всяка сутрин той ставаше във все по-тъмно, докато накрая в шест часа му беше нужна лампа, като че ли е среднощ. Самият вид на скучния жълт пламък на лампата в ранното зимно утро беше достатъчен да вдъхне на Чокичи меланхолично настроение. Майка му винаги ставаше по-рано от него, явно за да го насърчи, и треперейки в нощната си дреха, приготвяше топла закуска. Чокичи ценеше нейното мило отношение, но това не намаляваше желанието му да поспи още. И ако се опиташе да се застои един момент повече около печката, майка му, която не сваляше очи от часовника, започваше да му натяква, докато той, мърморейки, не излезеше на студената улица, помитана от бръснещия речен вятър. Понякога нейната прекалена загриженост го нервираше. Понякога, даже и с риск да се разболее, той нарочно развиваше шала от врата си само защото тя го беше предупреждавала за това.

Чокичи сравняваше тази зима с предишната и нея с още по-предишната. Връщайки се назад в годините, той разбра с учудваща яснота колко много неща бе изгубил от това, че бе пораснал. Докато беше още дете, преди да тръгне на училище, можеше през студените зимни утрини да лежи в леглото колкото му се иска. Пък и тогава не чувствуваше така много студа. Всъщност той радостно скачаше от леглото, когато имаше студен вятър или дъжд. А сега, когато беше пораснал, колко му беше неприятно да върви по моста Имадо рано сутрин, докато имаше още лед на земята, и колко тъжна му изглеждаше силната червенина на слънцето, когато то залязваше рано през зимните следобеди зад старите дървета, където винаги виеше вятър. Какви нови страдания щеше да му носи всяка следваща година? Никога бързото отминаване на дните не му се бе струвало така меланхолично като този декември. Годишният панаир бе вече започнал в храма „Канон“ и торбичките със захар, които учениците на майка му й носеха като новогодишен подарък, вече се трупаха. Изпитът в средата на срока бе минал и до майка му бе вече стигнала бележката от учителя, с която я уведомяваше за лошия му успех.

Чокичи беше се примирил с получаването на лоши бележки. Той слушаше в мълчание, с отпусната глава, докато майка му му четеше наставления. Това беше нейната обичайна прочувствена реч, която тя между впрочем произнасяше за всичко: тя и Чокичи нямаха никого на света, на когото да се облегнат, освен себе си. Беше такъв час на деня, когато тя имаше най-много свободно време за наставления; малките момичета, които идваха за сутрешен урок, си бяха отишли и нямаше да има други ученици до три часа следобед, когато щяха да дойдат връщащите се от училище големи момичета. Зимното слънце блестеше в прозорците откъм улицата. Те седяха смълчани, когато глас на момиче се обади весело откъм решетестата врата:

— Добър ден! — Майката на Чокичи скочи изненадана. Почти веднага след това думите долетяха от преддверието. — Аз съм. Дойдох да се извиня, че толкова време не ви се обадих.

Чокичи се разтрепера. Беше Ойто. Тя влезе и разкопча красивото си палто от шевиот.

— О, Чокичи, и ти си тук. Днес трябва да имате празник в училище. — Тя се разсмя, очарована от тази мисъл. После учтиво се поклони на Отойо и измърмори: — Как прекарахте всичкото това време? Наистина ми е много трудно да излизам. Иначе никога нямаше да проявя такова незачитане.

Ойто поднесе кутия със сладки, завита в копринена кърпа. Чокичи, втрещен, се взираше безмълвно в Ойто. Майка му благодари на Ойто със стеснителен тон и добави:

— Станала си толкова хубава, едва те познах.

— Ужасно остарях. Всеки ми го казва. — Ойто се усмихна очарователно и извади от пояса си табакера от кадифе. — Пуша и цигари. Шокиращо за мене, нали? — Този път се изсмя малко по-високо.

— Ела до мене, студено е — каза Отойо, като взе чайника от мангала и наля чай. — Кога ще станеш истинска гейша?

— Още е рано. Трябва да стоя там доста време и тогава.

— Уверена съм, че ще бъдеш популярна. Ти си хубава и добре обучена.

— Благодарение на вас — каза Ойто. — Много са доволни от мене. Някои момичета, дори по-големи, не разбират нищо от музика.

Отойо извади от долапа една чиния за сладки, като че изведнъж нещо й дойде на ума.

— Съжалявам, че нямам да ти предложа нищо по-хубаво, но тези сладки изглеждат доста необикновени. — Тя извади една с клечките за ядене и я поднесе на Ойто.

— Добър ден, учителко — две малки момиченца изпискаха на висок тон на вратата.

— Моля ви, не се безпокойте за мене — каза Ойто.

Чокичи се почувствува неловко и гледаше настрана, но Ойто прошепна, като че нищо не беше се изменило помежду им:

— Получи ли писмото ми?

В съседната стая двете момиченца пееха нещо за вишневите цветове в Омуро. Чокичи кимна и се размърда на мястото си. Ойто му беше изпратила писмо преди няколко седмици, за да каже, че няма да може да излезе. Чокичи беше отговорил веднага с писмо, в което описваше в подробности всичко случило се, откакто се бяха разделили. Отговорът, който очакваше да получи от Ойто, никога не пристигна.

— Хайде да отидем на панаира в храма „Канон“. Разрешиха ми да прекарам вечерта в къщи.

Чокичи не можеше да отговори, защото майка му беше в съседната стая. Ойто продължи невъзмутима:

— Като се нахраните, ела да ме повикаш. — И след малко добави: — Предполагам, и майка ти ще дойде.

— Да. — Гласът на Чокичи беше изгубил силата си.

Ойто изведнъж си спомни нещо.

— Помниш ли как вуйчо ти веднъж се беше напил и се сби със стареца, който продаваше сувенири? Кога беше това? Така се бях изплашила. Как ми се иска да може да дойде и тази вечер.

Ойто използува едно прекъсване на урока, за да се сбогува с Отойо.

— Ще се видим довечера. Прощавайте, че ви обезпокоих.

И като каза това, тя си тръгна с лека стъпка.