Кафуу Нагай
Реката Сумида (10)

10

Има един период от време между края на пролетта и началото на лятото, подобно на сезона, в който късното лято минава в есен, когато на прекъсвания падат тежки дъждове. Тази година както всякога имаше наводнение и Рагецу, понеже не знаеше какво е станало в квартала на Отойо, реши една вечер, на връщане от някаква работа в тази част на града, да я посети. Там не беше имало наводнение, но той беше стъписан от друга, още по-странна беда: Чокичи лежеше на носилка и когато Рагецу пристигна, се правеха шумни приготовления за изпращането му в инфекциозна болница. Отойо му разказа как Чокичи отишъл в тънкото си лятно кимоно да види наводнението. Беше ходил из мътните води от вечерта до късно през нощта и хванал простуда, която се развила в тифозна треска. Такова било заключението на лекаря и като обясни това, Отойо, разплакана, последва носилката. Рагецу трябваше да остане и пази къщата, докато се върне Отойо.

След бъркотията, подобна на тази при пролетно чистене или преместване в друга къща, причинена от дезинфекцирането на къщата от един човек от районната служба, в дома легна самота, лишена от човешки чувства, подобна на тази след изпращането на ковчег на погребение. Силен вятър се разрази при падането на нощта и всички капаци започнаха да тракат. Времето стана неприятно хладно и нахлуващият от време на време през пролуките вятър разклащаше пламъка на висящата в стаята лампа така силно, че на моменти едва не я загасяше; всеки път черният дим от маслото замъгляваше стъклото на лампата и сенките на домашната мебел, разхвърляна наоколо, се раздвижваха по мръсните рогозки и лющещата се стена. Един глас в съседна къща започна да напява милионните обръщения към Буда и звукът болезнено легна в ушите на Рагецу. Времето увисна тежко в самотата му. В такова време, мислеше си той, човек се нуждае от питие и се завъртя в кухнята да потърси нещо за пиене. Но в това домакинство, управлявано от сама жена, нямаше и чаша вино. Повлече стъпките си към предния прозорец и като открехна един от капаците, погледна надолу по улицата. Нищо от къщите отсреща не напомняше пивница. Повечето от магазините бяха вече затворени, макар че беше още ранна вечер, само напяващият обръщенията към Буда глас се чу още по-ясно. Свирепият вятър откъм реката караше телеграфните жици над покрива да пеят и този звук, заедно с яснотата на звездите, създаваше впечатление на студенина, като че зимата внезапно се беше върнала тази нощ.

Рагецу затвори капаците и отново седна под клатушкащата се лампа. Пушеше лула след лула и наблюдаваше как се движат стрелките на дядовия му часовник. От време на време мишки щукваха по тавана и вдигаха ужасен шум. На Рагецу му дойде на ум, че в стаята може би има нещо за четене. Претърси навсякъде по етажерки и в долапи, но единствените книги, които намери, бяха учебници по пеене и стари алманаси. Взе лампата в ръка и се изкачи горе, в стаята на Чокичи.

На масата бяха струпани множество книги, имаше и цяла библиотечка. Рагецу извади очилата си и започна да отваря една след друга книгите на Чокичи, подвързани в западен стил. От една от тях изпадна нещо. Той го вдигна. Беше портрет на Ойто в пролетно облекло на гейша. Разлиствайки по-нататък, попадна и на писмо. Очевидно писмото не беше довършено, на места от него липсваха думи, защото хартията беше протрита. От още четливите думи обаче можеше да се разбере съдържанието и ставаше ясно едно: Чокичи и Ойто от ден на ден се отдалечаваха един от друг и в сърцата си, поради различието на условията, при които живееха; явно беше, че въпреки дружбата им през детството, бяха обречени в края на краищата да станат напълно чужди един за друг. Даже и да се предположи, че понякога разменяха писма, те никога нямаше да могат да споделят еднакви чувства. Той беше решил да стане актьор, но тази му амбиция беше осуетена и сега беше обречен на еднообразието да прекарва дните си безцелно, напразно завиждащ на щастието на Китчан, сина на бръснаря. В момента му липсваше смелостта да се самоубие, но щеше да бъде много щастлив, ако можеше да се разболее и умре.

Рагецу по интуиция разбра, че ходенето из наводнения район беше специално замислен план от Чокичи и нямаше надежда за оздравяването му. Обзе го силно угризение на съвестта, като си спомни как даде на Чокичи съвет, какъвто всъщност не искаше, и с това провали надеждите на момчето. Рагецу още веднъж си спомни как през младостта си беше изгонен от дома заради увлечението си по една жена. Именно той измежду всички други хора трябваше да се покаже съюзник на Чокичи. Ако той не можеше да направи Чокичи актьор и да му даде Ойто за жена, какъв смисъл бе имало това, че провали търговията на баща си и преживя всички трудности в живота си. Почувствува се засрамен в претенциите си за светски човек.

Внезапно друга мишка изтича по тавана. Вятърът още продължаваше да беснее и пламъкът на лампата непрекъснато се люлееше. Подобно на илюстратор на романи, който търси картини за някоя книга, Рагецу отново и отново извикваше в съзнанието си лицата на двамата красиви млади хора — Чокичи със своята бледа кожа, нежно лице и ясни очи и Ойто с очарователната си уста и кръглото си личице. И сърцето му извика:

— Колкото и да е лоша треската ти, не умирай! Чокичи, не се отчайвай, аз съм с тебе!