Кафуу Нагай
Реката Сумида (2)

2

За кратко време късният августов залез проблесна дори по-силно, отколкото в средата на лятото: широката ивица на повърхността на реката като че пламна и светлината ослепително се отрази в боядисаните с бяло дъски на университетския навес за лодки. Внезапно, като изведнъж загасена лампа, всичко потъмня до сиво и само платната на товарните корабчета, плъзгащи се по набъбващия вечерен прилив, проблясваха в чисто бяло. Бързо, толкова бързо, че докато се забележи, ранният августов здрач се превърна в нощ, сякаш падна завеса. От мрачния отблясък на водата фигурите на хората на ферибота изглеждаха като потопени в черно мастило с очертания релеф на монохром. Дългата редица от вишневи дървета на отсрещния бряг изглеждаха някак си страховито черни. Товарните корабчета, които известно време се бяха движили насам-натам в дълги редици, като че нарочно за да създадат очарователен ефект, изведнъж изчезнаха към горния край на реката и сега тук останаха само малки рибарски лодки, навярно завръщайки се от открито море, които се носеха като листа във водата. Реката Сумида, докъдето стигаше поглед, беше отново спокойна и пуста в цялата си шир. Далеч някъде в един ъгъл на небето се надигаше валмо облаци, които показваха следи от лятото, и светкавица проблясваше на тънки ивици.

От един час Чокичи се шляеше безцелно, ту се облягаше на перилата на моста Имадо, ту се разхождаше по каменния пристан, наблюдавайки как реката се променя от преминаването на вечерния здрач в нощна тъма. Беше обещал да се срещне с Ойто тази вечер на моста Имадо, когато стане достатъчно късно, за да не могат да се различават лицата на хората. За нещастие беше неделя, така че не можеше да се извини пред майка си с това, че отива на училище, Още непреглътнал и последния си залък от вечерята, той изхвръкна от къщи, макар и да не беше залязло слънцето. Когато пристигна, много хора бързаха към ферибота или слизаха от него, а сега вече нямаше почти никого и светлините на товарните корабчета, които заставаха на пристан под моста за през нощта, трептяха във водата, точно там, където се отразяваха високите дървета на един храм. От една новопостроена къща с върба при вратата се чуваше шамисен, а пред решетестите врати на къщичките край реката собствениците им бяха започнали, полуоблечени, да излизат на вечерния хлад. Чокичи напрегнато се озърташе, мислейки, че вече е време Ойто да пристигне.

Първият човек, който се зададе, беше един свещеник в черно конопено расо. После мина някакъв човек с навити крачоли и гумени обуща, последван след няколко минути от бедно облечена жена с чадър и пакет, която стъпваше по мъжки, ритайки праха. После, макар и да чака дълго — никой. Обезкуражен, Чокичи обърна уморените си очи към реката. Повърхността на водата сега беше по-светла и неприятното валмо облаци беше напълно изчезнало. Загледа се в голямата червеникава луна, която се издигаше измежду дърветата над пристана. Небето беше чисто като огледало, с което правеше пристана и дърветата срещу него да изглеждат съвършено черни. Само Вечерницата се забелязваше; от светлината на ясното небе другите звезди съвсем бледнееха. Разпокъсани сребристи полупрозрачни облачета се носеха хоризонтално по дължина на небето. Щом пълната луна се издигна над дърветата, светлината и бе уловена от керемидените покриви край реката, блестящи от нощната роса, от мокрите колове на рибарските мрежи, от покрития с водорасли бряг на пристана, плискан от прилива, от страничните стени на лодките, от дългите бамбукови пръти — целият пейзаж излъчваше бледо сияние. Чокичи изведнъж забеляза колко по-ясно се откроява сега на стената на моста собствената му сянка. Мъж и жена, улични певци, минаха край него, възкликвайки: „Погледни луната!“ — и спряха за миг. Едва бяха стигнали редицата къщички на другия бряг и започнаха да пеят „Един ученик стоеше на перилото на моста“, но съзнавайки, че това явно няма да им донесе никакви пари, избързаха нататък, без да си дадат труд да я довършат.

Чокичи чувствуваше не само вълнението, което влюбеният изживява пред тайна среща, и раздразнението от уморителното чакане, но и някаква неизразима тъга. Какво ли бъдеще ги очакваше Ойто и него? Да остави настрана далечното бъдеще, какво можеше да бъде тяхното утре, след като се срещнеха днес? Тази вечер Ойто трябваше да отиде в един гейша-клуб в Йошичо, за да преговаря, и бе обещала на Чокичи той да я придружи дотам и да си поговорят по пътя. Ако Ойто наистина станеше гейша, те вече не можеха да се срещат всеки ден, както досега. Но това не беше най-лошото — той не можеше да не чувствува, че всичко свършваше, като че ли тя отиваше в някаква непозната, далечна страна, от която никога нямаше да се върне. Той винаги щеше да си спомня луната от тази вечер. Чокичи беше напълно сигурен, че човек не може два пъти в живота си да види такава луна. Много, много спомени от всякакъв вид минаваха като светкавици през съзнанието му. Когато ходеха на първоначалното училище, почти всеки ден се караха, но скоро другите ученици започнаха да ги дразнят, като пишеха едно до друго имената им по оградите на съседните къщи. Вуйчо му ги водеше заедно на цирк; или хвърляха трохи на шараните в езерото.

Една година Ойто танцува на сцената на фестивала Санджа. Тя често танцуваше и на корабчетата, които отвеждаха хората от квартала на ежегодните екскурзии за събиране на черупки от миди. На връщане от училище почти всеки ден се срещаха в околностите на храма и минаваха през оризовите ниви по пътя, който само те знаеха… Е-ех, защо Ойто трябваше да става гейша? Той искаше да я спре; беше решил да й попречи да стане гейша, ако беше нужно дори със сила, но при второ обмисляне разбра, че дори с частица от въображението си не можеше да прояви такава власт над Ойто. Изведнъж почувствува безнадеждно отчаяние и примирение. Ойто беше на петнадесет години, с две по-малка от него, но напоследък и особено днес Чокичи не можеше да се отърси от чувството, че тя е по-възрастна. По начало Ойто бе по-силна от Чокичи и съвсем не така страхлива. Даже когато другите ученици им пишеха имената едно до друго по стените, тя никак не се трогваше. На тези, които я дразнеха, тя отговаряше: „Да, Чокичи ми е мъж.“ Ойто беше тази, която миналата година предложи да се срещат всеки ден след училище, и Ойто даде идея да отидат да гледат заедно една пиеса от галерията. Когато се връщаха късно през нощта, тя никак не се страхуваше и даже като изгубваха пътя и попадаха на някоя непозната улица, тя казваше: „Я да видим докъде можем да отидем. Най-много ще попитаме някой полицай“ И продължаваше игриво напред, като че това беше приятно развлечение.

По дървения мост силно трополяха гета, когато Ойто дотича внезапно.

— Закъснях, нали? Не харесвам, както мама ми направи косата. — Тя изпъна една къдрица, изскочила при тичането. — Смешно е, нали?

Чокичи само я гледаше, зяпнал от почуда. Тя беше оживена и весела както винаги, но при сегашните обстоятелства това беше неприятно на Чокичи. Изпълваха го мисли, които искаше да каже: „Ни най-малко ли не ти е мъчно, че ще станеш гейша?“, но думите не излизаха от устата му. Ойто, без да обръща внимание на кристалната лунна светлина, която блестеше във водите на реката, тръгна бързо.

— Хайде да побързаме. Тази вечер съм богата. Отивам да купя подарък.

— Ти ще се върнеш утре, нали? — продума Чокичи, почти заеквайки в своята мъка.

— Ако не утре, то сигурно в други ден. Трябва да се върна в къщи да си взема дрехите и всички други неща.

Минаваха през една тясна уличка. Тя попита:

— Защо не кажеш нещо? Какво има?

— Когато си дойдеш в други ден, ти ще си отидеш завинаги. Да. И ще станеш една от тях. Вече няма да можеш да се виждаш с мене.

— Ще идвам понякога да те посетя. Но ще трябва да се упражнявам много упорито.

В тона й имаше леко вълнение, но не беше достатъчно силно, за да задоволи Чокичи. Той след малко каза:

— Защо ще ставаш гейша?

— О, Чокичи, ти пак започваш да питаш. Не бъди наивен.

Ойто повтори на Чокичи с големи подробности факти, които той вече знаеше твърде добре. От две-три години му беше известно, че Ойто ще стане гейша — не, от по-рано. Всичко започна, когато някаква дама от едно заведение в Хашиба видя за първи път Ойто. За да подпомогне препитанието на семейството, дори още като беше жив бащата на Ойто, който беше дърводелец, майка й шиеше дрехи на тази дама. Един ден тя каза:

— Трябва да ми дадете Ойто за дъщеря. Ще направя от нея прекрасна гейша.

Дамата беше от един много известен гейша-клуб в Йошичо. По това време обаче семейството на Ойто не беше толкова притеснено финансово и ги болеше да се разделят с детето си точно във възрастта, когато беше най-очарователно. Ето защо решиха да започне да учи музика и държане в обществото, докато все още живее под родителския покрив. По-късно, когато бащата на Ойто умря и за известно време майка й беше останала без никакви средства за издръжка, дамата от Хашиба й зае една сума пари; с тях тя откри сладкарницата, която държеше сега. Така че не само поради паричния дълг, но и от искрена благодарност към вниманието на дамата беше решено съвсем естествено, без някой да е насилвал нещата, че Ойто ще отиде в Йошичо. Чокичи беше съвършено добре запознат с цялата тази история и не беше попитал само за да я чуе от Ойто. Той се надяваше, че тя ще я разкаже с малко по-тъжен тон, с което да прояви, че съжалява, задето го напуска, но няма друг избор и трябва да отиде. Чокичи ясно разбираше, че рано или късно ще възникнат различия в чувствата им един към друг и съзнанието за това му навяваше още по-дълбока тъга.

Мъката му стана съвсем непоносима, когато Ойто влезе в базара да купи подарък. Тя внезапно спря в средата на забързаната тълпа, излязла да се порадва на прохладната вечер, и дръпна Чокичи за ръкава.

— Чокичи — пошепна му тя, — съвсем скоро ще ходя облечена така, нали? Прозрачен креп, също като този…

Чокичи се обърна да погледне за какво говори. Минаваше една гейша с коси, високо вдигнати на главата. До нея вървеше изискан господин, облечен в черна коприна. Чокичи въздъхна — когато Ойто стане гейша, такива елегантни господа ще я водят под ръка. Колко години ще са му нужни, мислеше си той, да стане такъв джентълмен. Сегашният му ученически вид го накара да се почувствува безкрайно жалък; същевременно се чувствуваше омаловажен и като обикновен приятел на Ойто.

Докато стигнат началото на улицата за Йошичо, с редицата висящи фенери, Чокичи беше изгубил сили даже да изрази колко безнадеждно трагично е душевното му състояние. Всичко, което можеше да направи, беше в ням смут да наблюдава тясната тъмна улица, която се извиваше недалеч и тайнствено изчезваше от погледа.

— Първата, втората, третата — на четвъртата газова лампа е. Можеш да видиш, пише „Матцубая“. Това е къщата.

— Добре, аз сега си тръгвам — каза Чокичи, но не помръдна.

Ойто леко се държеше за ръкава му. Изведнъж тя се приближи до него, като да го приласкае, и каза:

— Утре или в други ден. Сигурна съм, че ще се видим. Това добре ли е? Обещавам. Ела у дома.

— Ммм.

Ойто изглеждаше напълно доволна от този отговор и отмина, потраквайки с гетата по дървения тротоар, без да се обърне повече. Стъпките й звучаха на Чокичи, като че ли тя бягаше от него. Миг по-късно той чу звънчето на една решетеста врата. Чокичи несъзнателно последва Ойто надолу по улицата, но точно тогава най-близката до него врата се отвори. Чуха се гласове и един мъж с книжен фенер се появи насреща му. Нищо всъщност не се случи, но сърцето на Чокичи замря и му стана така противно да го видят, че затича и не спря, докато не стигна главната улица. Кръглата луна беше станала много по-малка и светлината й бе избледняла. Тя се издигаше високо над покривите на складовете, разположени по тясната улица, в небе, пълно със звезди.