Кафуу Нагай
Реката Сумида (3)

3

Изгрявайки все по-късно и по-късно, луната всяка нощ ставаше по-сияйна. Влагата на речния вятър се чувствуваше по-остро и стана неприятно хладно за лятно кимоно. Скоро луната започна да изгрява толкова късно, че никой вече не я виждаше. Сутрин, по обед и нощем небето винаги бе пълно с облаци, които безспирно се движеха в големи, тежки валма. Понякога те го покриваха цялото, като оставяха сякаш нарочно някой и друг откъслек от тъмносиньо. Времето стана потискащо влажно и някаква мръсна лепкавост се стелеше по кожата. Но даже и в такова време всеки момент можеше да подухне вятър с неопределена сила и посока; на пресекулки падаше дъжд, който спираше само за да почне отново. В този вятър и дъжд имаше някаква тайнствена сила, която разпращаше музика, нечувана никога през пролетта и лятото по дърветата на храма, по тръстиките на брега на реката и по покритите с шинди покриви на къщите от покрайнините на града. Залезът настъпваше така бързо, че изненадваше, и дългите нощи изведнъж потъваха в тишина. Камбаната на храма, която биеше в осем или девет часа и лятно време често не се чуваше поради тропота на хората, излезли на вечерния хлад, сега отекваше в затихналата околност, сякаш бе среднощ. Щурците цвъртяха френетично. Светлината на лампите добиваше неприятна яркост. Есен. Чокичи за първи път остро почувствува, че есента беше така омразна, както хората говореха за нея, че беше наистина непоносимо самотна.

Училището беше започнало преди няколко дни. Чокичи излизаше от къщи рано сутринта с книгите си, завити в пакет заедно със закуската, приготвена от майка му, но на втория или третия ден силите му да изминава пеш целия път до Канда го напуснаха. Предишните години, когато дългата лятна ваканция наближаваше своя край, му домъчняваше за класната стая и с някакво нетърпение очакваше започването на годината. Тези момчешки вълнения сега напълно изчезнаха. Каква беше ползата от ученето? Училището не беше мястото, което можеше да му даде щастието, търсено от него. С някакъв интуитивен проблясък Чокичи почувствува, че училището беше нещо съвсем несвързано с щастието.

Сутринта на четвъртия учебен ден Чокичи излезе от къщи преди седем часа, както обикновено, и вървя до храма „Канон“. Седна тежко на една пейка до централното здание, подобно на изтощен пътник на крайпътен камък. Никакви отпадъци от хартия не замърсяваха оросените каменни пътеки; навярно току-що бяха изметени; и вместо обикновената блъсканица и гюрултия около храма беше учудващо просторно, тихо и свято в ранната утринна светлина. Няколко с вид на скитници мъже, които навярно бяха прекарали нощта в коридорите на храма, все още седяха там. Единият от тях беше развързал пояса на мръсното си кимоно и безцеремонно наместваше парчето плат около интимните си части. Небето беше сиво, с ниско натегнали облаци, нещо обикновено за този сезон от годината, и изядени от червеи листа, още зелени, падаха от време на време от дърветата. Остро и ясно прозвучаваха провикванията на врани и петли и плясъкът от криле на гълъби. Каменната чешма, мокра от преливаща вода, вече изглеждаше някак студена в сянката на веещите се парцалчета, вързани по храста от богомолци. Мъжете и жените, които идваха за утринна молитва, все пак спираха да измият ръцете си на чешмата, преди да изкачат стъпалата на храма. Между тях Чокичи спря погледа си на една млада гейша, захапала розовата кърпичка в устата си, която, докато миеше белите си ръце, от страх да не намокри кимоното си така много ги беше протегнала напред, че той можа да ги види до лакътя. Чу как един от учениците, седнали на съседна пейка, каза:

— Виж, гейша. Не е лоша.

Нежната фигура с деликатно приведени рамене, косите й, свързани в специалната прическа, кръглото лице с решителни устни, нейните петнадесет или шестнадесет години — всичко толкова напомни за Ойто, че Чокичи едва не скочи от пейката. Ойто удържа обещанието, което беше дала вечерта, когато луната беше така хубава. Два дни по-късно тя се върна в къщи да вземе личните си вещи, защото оставаше за постоянно да живее в Йошичо. Чокичи беше поразен — Ойто се беше така променила, че изглеждаше съвсем друг човек. Внезапно, в разстояние само на един ден, момичето в обикновен пояс от червен муселин беше цъфнало в гейша като тази, която току-що беше видял да си мие ръцете. На ръката й вече имаше пръстен и от време на време, съвсем без нужда, вадеше от пояса си огледало и чантичка, за да напудри лицето си или оправи някоя непослушна къдрица от косата си. Беше наела рикша, която я чакаше пред вратата, и си отиде, след като прекара по-малко от час с Чокичи, като че ли беше заета с някаква изключително важна работа. Последните й думи бяха да помоли Чокичи да предаде поздрави на майка си. Вярно е, че той я чу да казва с тона, който той обичаше, че скоро ще дойде да го види. Този тон Чокичи изтълкува не като откровено обещание от тези, които тя винаги правеше, а като изкусно ласкателство на една жена с много опит. Момичето Ойто, любимата от неговото детинство Ойто вече я нямаше на този свят. Зад нейната рикша, подкарана така отривисто, че спящите край пътя кучета се стреснаха, остана да се носи парфюмът на пудрата й. Той достигна до ноздрите му с почти потискаща острота.

Младата гейша се появи от храма след молитвата си и леко заситни към портата Нио. Очите на Чокичи я последваха и той си припомни горчивия миг, в който рикшата на Ойто беше потеглила. Стана от пейката с терзание, като че ли неспособен повече да издържа. Машинално той последва момичето до края на редицата с магазини, където тя изчезна в една странична улица. Продавачите бяха заети да метат и подреждат стоката си. Чокичи, без да съзнава какво върши, бързо се запъти в посока към портата Светкавица. Не че се надяваше да открие къде беше отишла младата гейша: той преследваше един образ на Ойто, който само неговите очи можеха да уловят. Напълно беше забравил за училище. След много скитане най-сетне в далечината видя покрива на театър „Меиджи“ и скоро след това дочу далечното изсвирване на един речен параход. В този момент го обхвана ужасна умора. Освен че челото му под фуражката беше потънало в пот, но цялото му тяло беше мокро. Той обаче не можеше да си позволи да почине нито миг и най-сетне можа да намери началото на улицата, до която беше доведен през онази лунна нощ.

Част от улицата беше осветена от утринното слънце и сега Чокичи можеше да я види от край до край. Тя не беше само от малки къщички с решетести стени отпред; гледана през деня, в нея имаше изненадващо голям брой високи складове и една ограда с остриета, над които се виждаха клони на борови дървета. Видя също напръскания с вар вход на един обществен клозет, спретнато наредени кофи за боклук и разхождащи се котки. В улицата имаше необикновено голям брой хора, които трябваше да се извиват един край друг, като минаваха по тесните тротоари. Шумът от говор се смесваше с упражненията на шамисен, чуваше се и плискането на вода от някой, който переше. Една ниска жена с червена долна дреха, полите на която бяха затъкнати нагоре, метеше тротоара с метла от трева, а друга енергично лъскаше рамките на една решетеста врата, летвичка по летвичка. Всички тези хора отблъсваха Чокичи и той за първи път се попита какво ще прави, след като веднъж беше дръзнал да влезе в улицата. Мислеше да се прокрадне до „Матцубая“ и да се опита да хвърли един поглед на Ойто през оградата. Но мястото беше твърде много открито, за да не бъде забелязан. В такъв случай, чудеше се той, дали да остане да чака в началото на улицата с надеждата, че Ойто може да излезе по някаква работа. Но и това беше трудно. Чокичи чувствуваше как всички продавачи го наблюдават и той не можеше да остане там дори и пет минути повече. Точно тогава от една странична улица изскочи стар амбулантен търговец, който въртеше дървено кречетало, и децата от квартала тичаха подире му. Чокичи влезе в улицата, от която дойде търговецът. Нуждаеше се от малко време да размисли.

Чокичи измина криволичещата към реката улица. Едно нещо му беше ясно: най-вероятно беше, че няма да срещне Ойто, колкото и дълго да чака. Беше вече и твърде късно, за да отиде на училище. От друга страна, ако решеше да отсъствува, къде и как щеше да прекара деня до три часа следобед? Майка му знаеше учебната програма наизуст и ако Чокичи се върнеше един час по-рано или по-късно, щеше да се разтревожи и да започне да му задава отегчителни въпроси. Чокичи, разбира се, беше сигурен, че може да измисли оправдание и да се измъкне от положението, но намираше за крайно незаслужаващо да търпи угризения на съвестта за толкова дребно провинение. Приближавайки реката, видя как демонтират дървените бански къщички при мястото за плуване. В сенките на върбите хора ловяха риба. Четири-пет минувача бяха спрели и зяпаха рибарите. Чокичи, намирайки това като възможност, отиде до хората и се престори, че също наблюдава. Той приклекна, останал без сили дори да стои прав, и облегна гръб на дънера на една върба.

Небето се беше почти напълно изчистило и през влагата есенното слънце грееше с бляскава яркост по широката река и на човек му се струваше, че може да му опърли кожата въпреки вятъра. Изглежда, в сянката на гъстия кичур от клони, сведени над оградата, от едната страна на улицата имаше чудна хладина и един старец, който продаваше сладко вино, постави пъстро нашарената си кутия там и приседна. Керемидените покриви на къщичките отвъд реката и всичко друго в пейзажа изглеждаше потискащо мръсно, без съмнение поради яркостта на светлината. Редиците от облаци лежаха неподвижно на пластове, по-ниско от фабричните комини, бълващи обемисти кълба дим. Часовникът в барачката, където продаваха рибарски принадлежности, удари единадесет. Броейки ударите, Чокичи разбра с изненада колко дълго време беше вървял. Почувствува се облекчен: щом времето минава така бързо, нямаше да му е трудно да изчака до три часа. Забеляза, че един от рибарите започна да яде обеда си и Чокичи отвори своя пакет. Но му стане неудобно, като че ли го наблюдаваше някой. Но за щастие, вече почти обяд, по брега не бяха останали зяпачи. Чокичи нагълта ориза, зеленчуците и останалото колкото можа по-бързо. Рибарите бяха мълчаливи като статуи, а този, който продаваше вино, дремеше, където беше приклекнал. След пладне поречието беше по-тихо от всякога. Даже кучетата спираха да се движат. Защо, мислеше си Чокичи, трябваше да се чувствува така зле и да е такъв страхливец? Изглеждаше толкова смешно.

След като заобиколи моста Рьогоку и Новия мост, Чокичи най-сетне реши да се върне в Асакуза. Той отново се приближи до началото на Йошичо, теглен от някакво „може би“, в което вложи цялото си сърце. Олекна му, като видя, че в улицата нямаше толкова много хора както сутринта, и целият тръпнещ от страх, се провря до „Матцубая“. Вътрешността на къщата беше изключително тъмна и той даже не чуваше гласове или звук от шамисен. Но само поради факта, че е минал пред къщата на своята любима, Чокичи почувствува такова удовлетворение, че престана да съжалява за умората и страданията, които му донесоха скитанията през деня.