Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Евгения Паничерска-Камова, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сборник. Японски разкази, 1973
Първо издание
Превод от английски
Съставител и бележки за авторите: Евгения Паничерска-Камова
Редактор: Красимира Тодорова
Художник: Димитър Трендафилов
Художник-редактор: Васил Йончев
Техн. редактор: Александър Димитров
Коректор: Емилия Спасова, Евдокия Попова
Излязла от печат февруари 1973 г.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гр. Игнатиев“ 2-а
ДП „Стоян Добрев — Странджата“ — Варна, ул. „Хр. Ботев“ 3
История
- — Добавяне
6
Чокичи простина. Вместо да вземе необходимите мерки, той направи усилие да отиде на училище първия ден след зимната ваканция и от това разви инфлуенца, която върлуваше из града. И прекара в легло до края на януари.
Големият барабан на фестивала „Първият ден на коня“ в светилището „Хачиман“ бумтеше от рано сутринта. От време на време сянката на малка птичка прелиташе над корнизите на предните прозорци, през които нахлуваше топлото меко следобедно слънце. Беше достатъчно светло, за да се вижда вътре мъжделивият олтар на Буда в ъгъла на приемната. Цветовете на сливата над беседката бяха започнали вече да окапват. Пролетта правеше своето радостно посещение в тази мрачна, затворена къща.
Чокичи беше станал от легло от два-три дни и се чувствуваше достатъчно силен да се разходи на слънцето. Сега, след като беше оздравял, сериозната болест, която му беше донесла двадесет дни страдания, му изглеждаше като изпратена от бога. Той беше уверен, че по никакъв начин нямаше да може да изкара изпита следващия месец и наложителното отсъствие поради болест го въоръжи с най-благовидното извинение, което можеше да поднесе на майка си, ако пропаднеше.
Разхождайки се, той се озова зад парка Асакуза. По тясната уличка зееше ров, зад който под разпръснати оголени дървета се виждаше мръсната редица от гърбовете на стрелбищата. Водачи на рикши със сериозно изражение се мотаеха из улицата, винаги готови да се долепят до всеки минувач, чийто вид и най-малко загатваше намерение да се качи в рикшата им. Чокичи вървя до кръстопътя, откъдето можеше да види каменния мост, на който винаги стои полицай, и целия път оттатък до храма „Ауай“. Няколко души бяха спрели на улицата и гледаха към театър „Миято“. Чокичи също погледна пъстро илюстрираните реклами.
Тъкмо когато си мислеше, че трябва да намери място, където да се приюти от студения вятър — макар и да беше топло времето, пролетта все пак бе току-що започнала, — Чокичи забеляза тесния вход към галерията и влезе. Тръгна нагоре по стълбището със счупени стъпала. При извивката по средата на стълбата стана тъмно и той усети отгоре да идва противен, спарен въздух. Публиката с чести викове акламираше актьорите и като ги чу, Чокичи изпита онова удоволствие и възбуда, които само израсналият в града и свикнал да посещава театрите може да изпита. Стъпалата нагоре взе по две-три наведнъж и си проби път през тълпата. Галерията под ниския покрив беше като вътрешно помещение на океански кораб. Светлината на оголените газови лампи в задната част на театъра се закриваше от главите на гъсто струпаните зрители. От първия ред на галерията, където правостоящите бяха оградени като маймуни в клетки, сцената изглеждаше много малка и далечна поради задимения въздух; таванът, обратно, изглеждаше огромен. Сцената току-що се беше сменила под акомпанимента на дървени клепала. От една платформа, на която имаше само ъглеста каменна ограда, висеха мръсни светлосини платна. В дъното на сцената беше нарисувана миниатюрно лакираната врата на къща. Цялото небе над портата беше боядисано в черно, с усърдното желание да се убеди публиката, че сцената става през нощта. Чокичи, убеден от опита си в театъра, че комбинацията на нощ и река положително означаваше сцена на убийство, застана на върха на пръстите си с опънат врат в младежко любопитство. И както чакаше, скучното думкане на барабана бе внезапно придружено от топуркане по сцената; от сянката край някаква колиба вляво, карайки се високо, изскочиха мъж, облечен като слуга, и една жена. Публиката се разсмя. Един от актьорите, като се преструваше, че търси нещо, което е загубил, вдигна лист хартия и приемайки съвсем различен вид, започна да чете имената на героите на пиесата. Наричаше се „Вечерната луна между сливата и върбата“. Съобщението беше посрещнато от публиката с ентусиазирани викове. По сигнал, даден с друго леко удряне на клепалата, един облечен в черно човек дръпна надясно една завеса и разкри трима певци в традиционни костюми и двама свирачи на шамисен, натъпкани на малък подиум. Шамисените веднага започнаха да свирят и след малко към тях се присъединиха и гласовете на певците. Такава музика бе удоволствие за Чокичи още от детството му и нито проплакването на едно бебе някъде в театъра, нито гласовете на хората, които се мъчеха да го успокоят, не му попречи да долови всички думи на песента и акцентите на шамисена.
„През една мъглива нощ, когато светят две-три звезди и четири-пет пъти удари камбаната, ще дойде някой да ме преследва…“
Нови удари по барабаните. Всяко лице от публиката беше пламнало от възбуда, някои от зрителите достигнаха дори дотам, че да закрещят. Куртизанка в червена долна риза, с широка лента от пурпурен сатен около шията, изтича по пътеката в салона към сцената, приведе се и покри лицето си с кърпа.
— Наведи се ти, там, отпред!
— Свали си шапката!
— Дявол да те вземе! — разнесоха се викове.
„Бягаше тя, но без да знае къде, преследвана все по-отблизо…“
Актьорът, преоблечен като куртизанка, достигна края на пътеката и като се обърна, изрече през рамо своя монолог. Последва песен.
„Ако дойдеш тайно при мен, ела по лунна светлина. Тази нощ никакъв облак няма да затъмни луната. О, досадна вечер на очакване, всичко ще бъде хубаво, всичко ще бъде хубаво тази нощ. Гадателят предсказва, че облаците бързо ще преминат и в блясъка на лунната светлина, лице до лице…“
Публиката отново зашумя. В огромна кръгла дупка, изрязана в центъра на черното небе на задната завеса, бе запалена лампа и овисените облаци бяха изтеглени на върви, които ясно се забелязваха от публиката. Луната беше така прекалено голямо и блестяща, че изглеждаше много по-близо от вратата на къщата. Но това ни най-малко не развали хубавата илюзия на Чокичи или който и да било в залата. Като си спомни голямата кръгла луна, която беше наблюдавал от моста Имадо в края на лятото, докато чакаше Ойто, сцената вече не беше сцена.
Един изтощен човек със скъсани дрехи и разчорлена коса излезе на сцената и краката му трепереха от умора. Мина край една жена и се обърна да я погледне в лицето:
— Изайой, ти ли си?
Жената се долепи до него.
— Така много исках да те видя отново.
Зрителите извикаха:
— Гледай ги тия двамата!
— Хайде де!
— Ревнуваме! — Избухна смях.
А по-романтично настроените викаха:
— Тишина!
Сцената се смени, а влюбените скочиха във водата. Декорът беше пак този от първата сцена. Жената беше спасена, хваната в рибарска мрежа, а мъжът пълзеше нагоре по брега, неспособен да се отдаде на смъртта. Интригата се усложни. Последваха неприлични песни, изказване на завист спрямо богатите и могъщите и на радост за това, че са още живи, примери за куриозните игри на съдбата и едно убийство; с това завърши първото действие. Един ужасно остър глас изкрещя почти в ухото в Чокичи: „Следващо представление!“ Публиката тръгна на вълни към изхода.
След като излезе от театъра, Чокичи тръгна бързо. Още беше светло, но слънцето вече не грееше. Завесите и знамената на малките магазини силно плющяха. Чокичи се наведе и надзърна в един магазин да види часа, но в ниското здание беше тъмно като в рог. Забърза още повече, изплашен от вечерния вятър след болестта си. Но като хвърли поглед към река Сумида, ширнала се оттатък моста Имадо, не можа да не се спре за миг. Повърхността на водата блестеше с меланхолична сивота и изпарения замъгляваха отсрещния бряг, бързайки да завършат зимния ден. Няколко чайки прелитаха между платната на товарните корабчета. Чокичи помисли, че има нещо ужасно тъжно в една течаща река. На пристана от другата страна вече бяха запалили една-две лампи. Изсъхнали дървета, рушащи се каменни стени, прашни керемидени покриви — всичко, което окото му срещаше, имаше увехнал, студен цвят, което още по-живо върна в съзнанието му ярките фигури от сцената. Чокичи завидя на героите от сцената така, че почти ги намрази и окая собствената си съдба. Беше сигурен, че никога няма да постигне такова щастие. На Чокичи му се прииска да умре, но това само му напомни с още по-голяма горчивина, че никой не беше готов да умре заедно с него.
Като тръгна по моста Имадо, вятърът от реката удари лицето му като плесница. Той потръпна от студ и в този миг, за негова изненада, от гърлото му излезе откъс от песен, която не си спомняше да беше учил: „Да се говори повече, е глупост…“
Това беше една фраза с мелодична красота, срещаща се само в стила кийомото[1]. Чокичи, разбира се, не пееше разпалено, влагайки цялото си същество в музиката, както правеха професионалните певци, нито пък така високо. Мелодията се изливаше от гърлото му меко и той почувствува как тя малко успокои силната болка на сърцето му. „Да се говори повече, е глупост…“ Чокичи повтаряше тази фраза, докато стигна портата на дома си.