Кафуу Нагай
Реката Сумида (7)

7

На другия следобед той пак отиде в театър „Миято“. Жадуваше за упоението на това чувство на патос, което беше изпитал за първи път предишния ден, когато видя красивата сцена, в която двамата влюбени, ръка за ръка, изплакваха любовта си. Чувствуваше някакъв почти неутолим копнеж по самия театър, по мрачния втори балкон, притиснат между почернелия таван и стените, по светлините и тълпата. Понякога Чокичи чувствуваше тъга и самота, които не можеше да обясни, и това не беше причинено само от загубата на Ойто. Той самият нямаше и най-малка представа за причината. Знаеше само, че е самотен и прекарваше всеки миг в трескаво търсене на това неопределено нещо, което ще го успокои в неговата самота и тъга. Той Чувствуваше един завладяващ го стремеж да разказва за смътните страдания в гърдите си на някоя красива жена — нямаше значение коя точно, — която ще му отговори с нежен глас. Понякога сънуваше не Ойто, а някоя непозната жена, която беше докоснал, минавайки по улицата — момиче, гейша или дори обикновена домакиня.

Чокичи гледа пиесата за втори път със също така голям интерес, както предишния ден. Но днес той погледна и към хората, които седяха в ложите. „Има толкова много жени по света. Учудвам се, защо аз никога не мога да срещна една, която да е мила с мен? Която и да е тя. Ако някоя жена ми отправи само една мила дума, аз няма така много да мисля за Ойто.“ Колкото повече мислеше за Ойто, толкова повече копнееше за нещо, което ще намали страданията му. Ако имаше това нещо, не би бил така паднал духом по отношение на училищната си работа и на бъдещето си.

Както стоеше между тълпата от правостоящи, сепна се от някой, който го потупа по рамото. Обърна се и видя млад мъж с филцова шапка, с дебели вежди и тъмни очила. Той се навеждаше от горния ред.

— Ти ли си, Китчан?

Изрекъл това, Чокичи не можа да продължи, така изненадан беше от голямата промяна във вида на Китчан. Той му беше съученик от първоначалното училище и винаги подстригваше Чокичи в бръснарницата на баща си. Сега под дрехата си носеше жакет от китайска коприна от Ошима и копринен шал около врата си. Чокичи усети силната миризма на парфюм, когато той се наведе да му пошепне:

— Сега съм актьор.

Както беше притиснат от тълпата, Чокичи не можа да направи нищо друго, освен да стои на мястото си в нямо удивление. Сцената скоро се смени с мимическото действие край реката и героят изтича по пътеката между публиката с откраднатите пари, пъхнати в кимоното му. На това място дървените клепала заудряха. Завесата започна да се затваря и същият човек от предишния ден мина през тълпата от правостоящи, викайки: „Следващо представление!“ Докато публиката започна да си проправя път към тесния изход, завесата съвсем се затвори и някъде отзад задумка барабан. Китчан хвана Чокичи за ръкава.

— Отиваш ли си? Защо не останеш за още едно действие?

Слабичък човек в театрална ливрея дойде да събира пари за следващото действие. Чокичи остана на мястото си, макар и да се безпокоеше за времето.

Китчан извика:

— Тук има място, можеш да седнеш.

Той беше на празните задни редове под светлините. Почака, докато Чокичи седне до него, и тогава започна с театрален жест да бърше очилата си в златни рамки с копринения си хастар. И каза отново:

— Актьор съм. Променил съм се, нали?

— Да, наистина. В първия момент не те познах.

— Изненада ли се? — Китчан се разсмя от задоволство. — Така както ме виждаш, се осмелявам да се нарека актьор. Аз съм нова звезда. Ще се появя отново на сцената в други ден. Ще дойдеш да ме видиш, нали? Иди при вратата на сцената и поискай да повикат Тамамицу.

— Тамамицу?

— Точно така. Тамамицу Сабуро. — Извади портфейла от вътрешния си джоб и показа на Чокичи малка визитна картичка. — Виждаш ли, Тамамицу Сабуро. Името ми вече не е Китчан. В програмите съм Тамамицу.

— Трябва да е забавно да си актьор.

— Понякога е забавно, понякога е тежък труд… но по отношение на жените, няма от какво да се оплаквам. — Китчан хвърли един изпитателен поглед към Чокичи. — Ти ходиш ли много с жени?

Чокичи не отговори, тъй като почувствува, че ще е обида за мъжкото му достойнство да каже: „Още не.“

— Познаваш ли заведението „Каджита“? Най-доброто в Токио. Хайде тази вечер да отидем заедно. Няма да се безпокоиш за нищо. Не искам да се хваля, но там не съм непознат. — Китчан отново се отдаде на глупав смях.

Чокичи изведнъж се изтърва:

— Предполагам, че гейшите са скъпи, нали?

— Ти харесваш ли гейшите? Това е разточителство. — Китчан, новата звезда, отново изгледа лицето на Чокичи с изненада. И прибави самоуверено: — Те не са чак толкова скъпи, но глупаво е да даваш пари за жена. Познавам някой и друг гейша-клуб в парка. Ще те заведа. Остави всичко на мене.

През следващите няколко минути прииждаха хора по трима-четирима и галерията отново се претъпка. Тези, които чакаха от предишното действие, се отегчиха и вече ръкопляскаха от нетърпение. От време на време биеха дървените клепала зад завесите и постепенно интервалите намаляваха. Чокичи стана. Беше се уморил да седи.

— Има още много да чакаме — каза Китчан сякаш на себе си и после прибави: — Това е, което наричаме клепала на „смяната“. Сигнал за актьорите да знаят, че реквизитът е готов. Самото действие няма да започне още дълго време.

Запали цигара с непринудена увереност. Чокичи промърмори с възхищение: „Така ли?“, и още изправен, хвърли поглед из театъра. Хората от публиката очевидно не знаеха какво означават клепалата на „смяната“ и се блъскаха да заемат местата си, след като бяха се разхождали отвън, уплашени, че действието ще започне всеки миг. В светлината на слънчевия лъч, който проби отстрани на залата към завесата, Чокичи можа да види носещия се във въздуха прах и тютюнев дим. Светлината на късния следобед беше странно патетична. Чокичи се взираше в завесата, издувана от време на време на вълни от вятъра. На завесата беше написано името на един актьор наред с имената на гейши от парка Асакуза, които му я бяха подарили.

След известно време Чокичи запита:

— Китчан, познаваш ли някоя от тези гейши?

— Разбира се! Паркът е периметър на актьорите. — Китчан навярно малко се засегна. Вярно или невярно, той започна да разказва в големи подробности кариерата, появите и характера на всяка от гейшите, чието име се появяваше на сцената.

Клепалата удариха два пъти. Чуха се песента за откриване на действието и шамисенът и завесата беше дръпната встрани под ритъма на постепенно забързващите удари на пръчките. От галерията вече долитаха викове с имената на актьорите. Отегченото бърборене на публиката изведнъж замря и театърът прие светлината и оживлението на настъпваща зора.