Блага Димитрова
Лавина (6)

ЕПИЛОГ
Въображение без протези

Стъпки в снега.

И дупките от патериците също са следи на човек в снега. Двукраки. Дори по-дълбоки следи.

Суеверният така си мисли, учейки се да върви с протези из болничния коридор. С една ръка се обляга на патерицата, с другата се държи за стената.

Колко усилия, колко воля и самообладание, за да понася болката на всяка своя стъпка. Една по една. Стъпва върху жарава. Пламтящи въглени се забиват навътре в раните му. Причернява му.

И все пак той върви. Не иска да се подчини на болката, която му повелява да се вцепени. Стъпва! От стъпката започва човекът. От стъпката започва човечеството. Каква огромна мъка за една малка стъпка. Ако би могъл да влее тази неимоверна енергия в някакво полезно действие, той би отместил планините. Но вместо тях той едвам помества единия крак, после — другия. Каква победа! Боли. Той стиска челюсти. Болката го отличава от неподвижната стена, о която се държи. Всеки миг може да се свлече до нея, изгубил свяст, пребледнял, превърнат в стена. Той се държи изправен. Измерва разстоянието с болка: най-чувствителната и най-точна мярка. Дългият коридор става безкраен. Преодоляване на безкрайността.

Върви. Най-неопровержимото изразяване на човека е вървежът.

Въображението му го понася далече от болницата.

Първо изкачване на планината без крака. Бавно пъпле по нанагорнището. Протезите още не са му станали привичка. Върви пряко сили. Сякаш стъпва по очите си. Лицето му, оросено от мъченическа пот, се вдига. Погледът су гмурва в бездънните далечини.

Беловласи хребети, неуморни носачи на небе.

Човекът потъва в самота, гъмжаща от цялата вселена.

Селско момче, обрамчило шарена торбичка, се връща от училище. В ръка носи синьо блокче. Суеверният се поспира. Поема въздух издълбоко с всичките си бронхи. Планината го напълва с необятност.

— Момче, я да видя какво си нарисувал?

Момчето го поглежда изпод рошавия перчем. Подава му неохотно блокчето. Той го отваря. Вижда собствената си детска рисунка, направена някога с прехапано езиче от старание:

Бяла, назъбена линия от единия край на листа до другия. Детската му представа за планината, приличаща на скоклив порив към слънцето.

— Много хубаво! — връща той блокчето.

А момчето гледа патерицата му и го съветва предпазливо:

— Батко, ей там има пътека! Защо се мъчиш оттук?

— Трябва да изкача този връх, момче.

— Защо?

Живото лице на балканджийчето е осветено от две умни, любознателни очи, искрящи от хитринка.

— Знаеш ли, какво е отговорил Тенсинг, като го попитали защо е трябвало да изкачи Монт Еверест — най-високия връх на света?

— Какво? — казва момчето сдържано.

— Тенсинг, планинско чедо като тебе, отвърнал: „Защото Еверест съществува!“

Момчето поглежда към гребена на билата. Вижда ги през своите детски, удивени очи. Върволица върхове, нарамили облаците.

Стъпките в снега, макар и със следи от патерици, водят нанякъде.

Водят нагоре в планината. Към връх или към пропаст?

Стъпки в снега. Правят планетата обитаема.

Викат ни настойчиво да тръгнем по тях, да ги продължим по-нататък. Накъде?

По-нататък не е утъпкано…