Блага Димитрова
Лавина (2)

ПРОЛОГ
Снежен бордов дневник

Прелиствам белите страници на снега.

Зная, че тъкмо там е написано това, което търся. Никъде другаде. Само че не разбирам снежната азбука.

При корабокрушение дневникът остава — за да разкаже на живите как се умира и може би да им загатне как да живеят.

При потъването под лавина случаят е по-особен. Затова и бордовият дневник има по-друг вид. В полусвяст издъхващият го е вписал по белите листа на снега с дъх, с пръсти, с конвулсии. Трябва да се опитам да разчета този шифър.

Снегът е изплъзваща се, променлива, но по-трайна книга от всяка друга. Като се стопи напролет, ще се превърне в потоци, в подземни сокове, в мъзга по дърветата, в облаци, в дъжд, в атмосфера, която ни обгръща. И азбуката му ще се промени. Знаците, вдълбани в снега, ще се озвучат като магнитофонен запис. Викай вятъра на помощ!

Гласът, заровен в преспите, многократно ще повтори ехото си: ще се стопи, изпари и разсее в пространството, за да се върне пак в снега.

Гадая по празните страници. Трябва да разчета тайното писмо, лаконично надраскано, и да го предам някому. За да го напише в последния си миг, когато дъхът му се е свършил, човекът е имал нещо важно да съобщи. Нещо, което му е проблеснало в самия край.

Пипнешком, наслуки, като азбука за слепи, разчитам впечатаното в снега. Релефни думи, мисли, въздишки, изтриващи се при докосване. Сякаш възстановявам йероглифи, а ключът е загубен.

Чувствувам се неука майка, получила от сина си последното му писмо от фронта. Няма кой да й го прочете. Цялото село е неграмотно. Сричам непознатите букви с догадки.

Мъртвите говорят с мълчание, записано на бялата лента на снега. Опитвам се да озвуча лентата и тръпна от боязън, че всяко надникване може да изтрие записа завинаги.

Превръщенията на снега от ръка на ръка, от лед на вода, от вода на въздух предават тайнописа.

Слепешком тръгвам в бяла тъмнина.