Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (6)

Глава 5

Застигнаха ги бури и през следващите два дни гмуркането стана невъзможно. След като първата вълна на нетърпение отмина, Тейт се настани удобно на палубата на „Приключение“ и се зае да почисти и впише в каталога находките от „Санта Маргерит“, които баща й и Бък бяха донесли при последното си гмуркане.

Дъждът барабанеше по насмоления брезент, опънат над главата й. Островите бяха изчезнали в мъглата, останало бе само неспокойното море и гневните небеса над него. Светът им се бе свил до водата наоколо и взаимната им компания.

В палубната каюта течеше истински маратон по покер. Гласове, прекъсвани от смях и ругатни, долитаха до Тейт през монотонния тропот на дъжда. Тя почистваше патината от един грубо изработен сребърен кръст и знаеше, че никога през живота си не е била по-щастлива.

С по една голяма чаша кафе във всяка ръка, Матю се шмугна под брезента.

— Искаш ли помощ?

— Може. — Стигаше й само да го погледне и сърцето й със салто се качваше в гърлото. — Да не би да свършихте с покера?

— Не, но ми свърши късметът. — Той седна до нея и й подаде едната чаша. — Бък извади флош и моят фул отиде по дяволите.

— Така и не можах да запомня кое какво бие. Повече ме бива на джин. — Тя вдигна кръста. — Може да го е носил корабният готвач. Трябва здравата да го е удрял в гърдите, докато е месел тесто за курабии.

— Аха. — Той плъзна пръсти по среброто. Кръстчето бе грозно, направено по-скоро от ковач, отколкото от бижутер. Нито пък тежеше достатъчно. Стойността му бе твърде ниска, за да задържи вниманието на Матю. — Какво друго имаш тук?

— Тези такелажни макари. Гледай, по тях още има следи от въжетата. Само си представи! — Тя благоговейно завъртя почернелия метал из ръцете си. — Как са се борили да спасят кораба. Вятърът вие, платната плющят разкъсани.

Тя впери поглед в мъглата зад борда и картината оживя пред очите й.

— Моряците впиват отчаяно ръце във въжета и мачти, когато галеонът се килва на една страна. Пътниците са ужасени. Майките притискат децата си, а корабът се люлее и все повече се накланя. И сега ние намираме онова, което е останало от тях.

Тя остави макарите и с две ръце вдигна една глинена лула.

— Някой моряк я е държал в джоба си и след края на вахтата е заставал на палубата, запалвал е лулата и е пушел, наслаждавайки се на кратката си почивка. А тази халба сигурно е била пълна с ейл.

— Жалко, че й липсва дръжката. — Той я вдигна и я огледа от всички страни. Не искаше да признае, че картината, която Тейт бе нарисувала с думи, го е развълнувала. — Намалява стойността й.

— Не е възможно да мислиш само за пари.

Той се ухили.

— Възможно е и още как, Червенушке. За тебе драмата, за мене сухото.

— Но…

Той пресече възражението, открадвайки си една бърза целувка.

— Много си сладка, когато се възмущаваш.

— Наистина ли? — Беше достатъчно млада и влюбена, за да се почувства поласкана от думите му. Взе чашата си и отпи от кафето, наблюдавайки го над ръба. — Не ми се вярва да си чак такъв сребролюбец, за какъвто се представяш.

— Повярвай. Нямам нищо против историята, стига да мога да изкарам нещо от нея. Като изключим това, остава само някой и друг мъртвец. — Той вдигна очи, без да забележи нацупената й физиономия. — Дъждът намалява. Утре ще се гмурнем.

— Май не можеш да си намериш място.

— Има нещо такова. Това висене на палубата е истинска беля, да не говорим за майка ти, която непрекъснато ми тика чинии под носа. Като нищо ще взема да свикна. — Той прокара ръка през косата си. — Това е друг свят. Вие сте друг свят.

— Не сме толкова различни, Матю — промърмори тя и вирна устни към неговите. — Може би просто достатъчно различни.

Почувства как в пръстите му се вля напрежение, после бавно се оттегли. Не бе видяла достатъчно от света, от неговия свят, помисли си той, за да усети разликата. Ако той беше добър човек, истински добър човек, нямаше да я докосва сега, нямаше да води и двамата към нещо, което неминуемо щеше да се окаже грешка.

— Тейт…

Тормозеше се на тънката граница между желанието си да я притегли и по-разумното решение да я отблъсне, когато Бък мушна глава под брезента.

— Хей, Матю, ти… — Челюстта му увисна, когато Тейт и Матю рязко се отделиха един от друг. Неизбръснатите му бузи пламнаха в червено. — Ъъъ, извинявам се. Ъъъ, Матю… — Докато Бък се чудеше какво да каже, Тейт преспокойно взе химикалката си и вписа глинената лула в каталога.

— Здрасти, Бък. — Тейт му отправи една широка и непринудена усмивка, докато двамата мъже се измерваха неуверено с очи. — Разбрах, че ти било провървяло.

— Аха. Аз, ъъъ… — Той натика ръце в джобовете си и запристъпва от крак на крак. — Дъждът отслабва — обяви той. — Мисля двамата с Матю да натоварим тия работи и да ги складираме на „Морския дявол“.

— Тъкмо свършвах с каталога. — Тейт добросъвестно сложи капачето на химикалката. — Ще ви помогна.

— Не, не, ние ще се оправим. — Бък измъкна ръката си от джоба, само колкото да побутне очилата на носа си, и пак я пъхна обратно. — Пък и трябва да почовъркаме това-онова по мотора. Майка ти май спомена, че си била дежурна по кухня тая вечер.

— Права е — каза с въздишка Тейт. — Аз по-добре да вървя. — Тя се изправи и пъхна тетрадката под мишницата си. — Ще се видим на вечеря.

Мъжете почти не проговориха, докато опаковаха и пренасяха находките на лодката. Предположението на Матю, че може би ще се наложи да наемат някое помещение или гараж като допълнителен склад, бе посрещнато с изсумтяване и кратко вдигане на раменете. Бък изчака да се отправят към „Морския дявол“, преди да избухне.

— Ти да не си се побъркал бе, момче?

Матю побутна леко кормилото.

— Няма нужда да ми четеш конско, Бък.

— Ако трябва да ти чета конско, за да ти стигна до мозъка, точно това смятам да направя. — Бък се изправи с плавно движение, когато Матю угаси мотора. — Толкова ли не ти стига акълът, че се забъркваш с това младо девойче?

— Не съм се забъркал с нея — каза през зъби Матю и привърза надуваемата лодка към носа на яхтата. — Не в тоя смисъл.

— Слава богу. — Бък сръчно метна първата брезентова торба на рамо и се хвана за стълбата. — Нямаш работа да си играеш игрички с Тейт, момко. Тя не е момиче за една нощ.

— Знам каква е. — Матю нарами втората торба. — И знам каква не е.

— Гледай да не го забравиш тогава. — Бък занесе брезентовата торба в кабината на щурвала и внимателно я разтвори. — Семейство Бомон са добри хора, Матю, почтени хора.

— За разлика от мен.

Изненадан от горчивината в гласа му, Бък вдигна очи.

— Никога не съм казвал, че не си добър или почтен, момко. Но ние не сме като тях. Никога не сме били. Ти може и да си мислиш, че няма нищо да се позанасяш малко с Тейт преди да продължим нататък, но момичетата като нея очакват разни неща.

Той извади цигара, запали я и присвил очи от дима, погледна племенника си.

— Сега ще ми кажеш, че смяташ да й дадеш, каквото очаква.

Матю извади една бира от кашончето и пи дълго, отмивайки част от яда, полепнал по гърлото му.

— Не, няма да ти кажа това. Но няма и да я нараня.

„Няма да искаш“ — помисли си Бък.

— Сменяй курса, момко. По улиците е пълно с женски, ако толкова те е засърбяло. — Видя как гневът запали огън в очите на Матю и спокойно издържа погледа му. — Казвам ти го, щото няма кой друг. Един мъж хване ли се с неподходяща жена, и двамата отиват по дяволите.

Полагайки усилия да запази спокойствие, Матю остави настрани преполовената бутилка.

— Като майка ми и баща ми.

— Точно така — каза Бък, но сега гласът му отново беше омекнал. — Вярно, само да се погледнат и прескачаха искри като при фойерверки. Забъркаха се преди някой от двамата да се замисли поне малко. Накрая и двамата пострадаха.

— Не мисля, че тя е пострадала особено — озъби му се Матю. — Изоставила го е, нали така? Както и мен. И така и не се върна. Никога не е погледнала назад, доколкото аз знам.

— Не можа да понесе нашия живот. Ако питаш мен, повечето жени не могат. Няма смисъл да ги виним за това.

Но Матю можеше.

— Аз не съм като баща ми. Тейт не е като майка ми. И точка.

— Ще ти кажа аз къде е точката. — Бък го погледна загрижено и ядно загаси цигарата си. — Онова момиче отсреща е тук да си направи веселото за няколко месеца. Ти си привлекателен мъж, така че е съвсем естествено да бъдеш част от приятното й прекарване. Но когато лятото свърши, тя ще се върне в колежа, ще си намери лъскава работа и лъскав съпруг. А ти ще останеш на сухо. Ако забравиш това и се възползваш от звездите в очите й, и двамата ще пострадате.

— Въобще не ти е хрумвало, че може и да съм достатъчно добър за нея, нали?

— Няма жена, за която да не си достатъчно добър — поправи го Бък. — По-добър си от повечето. Но да си подходящ за някого е друга работа.

— Казва гласът на опита.

— Може и да не знам много за жените. Но на теб ти познавам и кътните зъби. — Надявайки се да успокои бурните води, той сложи ръка върху скованото рамо на Матю. — Имаме шанс да направим големия удар, Матю. Мъжете като нас цял живот го търсят и само малцина го намират. Ние го намерихме. Остава ни само да го вземем. С твоя дял можеш да направиш много за себе си. След това ще имаш достатъчно време за жени.

— Аха. — Матю пак взе бирата си. — Фасулска работа.

— Така те искам. — Облекчен, Бък го шляпна силно по рамото. — Дай да погледнем двигателя.

— Ей сега идвам.

Останал сам, Матю се втренчи в бутилката и не отмести поглед, докато не овладя забилия нокти в плътта му порив да я разбие на парчета. Бък не му бе казал нищо, което той да не си бе казал сам. И далеч не толкова меко.

Той беше трето поколение търсач на съкровища с наследство от лош късмет, който го бе преследвал като чистокръвна хрътка през целия му живот. Бе преживявал от уменията си и от малкото случайно промъкнал се добър късмет. Нямаше друг близък човек освен Бък, нито друго имущество освен онова, което можеше да вдигне на гърба си.

Беше скитник — нито повече, нито по-малко. Дори да намереше скритото десет метра по-долу съкровище, това щеше да направи скитничеството му по-приятно, но нямаше да му сложи край.

Бък беше прав. Матю Ласитър, без постоянен адрес и с по-малко от четиристотин долара, пъхнати в една кутия от пури, нямаше право да мисли за Тейт Бомон.

 

 

В главата на Тейт се въртяха други мисли. С объркване бе открила, че от няколко дни единственото време, което прекарва насаме с Матю, са часовете под водата. А тук разговорите и физическият контакт бяха твърде ограничени.

Щеше да сложи край на това, обеща си Тейт, докато пресяваше изсмуканото от помпата. И щеше да го направи днес. В края на краищата нали навършваше двайсет години.

Внимателно се ровеше из пироните, шиповете и раковините, наострила очи за ценните неща, които се сипеха от тръбата. Дребни корабни принадлежности, един секстант, малка пиринчена кутийка с капаче на панти, сребърна монета, врасла в буца корал. Дървено разпятие, октант и една прекрасна порцеланова чашка, счупена на две съвършено еднакви половинки.

Всичко това тя събра в кофата, без да обръща внимание на отломките, които се сипеха по гърба й, нито на дребните порязвания по ръката си.

Някакъв златен проблясък се стрелна край нея. Сърцето й подскочи, докато очите й шареха из мътния облак, търсейки издайническото сияние. Най-после пак забеляза кратък слаб проблясък, втурна се напред и зарови ръце в пясъка, подплашвайки скатовете, които изхвърчаха възмутено от пясъчните си убежища.

В главата й се редяха ярки картини на съкровища, дублони, бижута с огромна стойност и стар произход. Но когато ръката й се затвори върху малкото златно изделие, очите й се премрежиха от сълзи.

Не беше монета или отдавна заровено под вълните бижу. Не беше безценен артефакт, но въпреки това беше безценно. Тя вдигна златния медальон с единична перла.

Когато се обърна назад, видя, че Матю е насочил смукача настрани и я наблюдава. После изписа с пръст във водата три букви. Ч Р Д. Честит рожден ден. С клокочещ в гърлото й смях, тя заплува към него. Без да се смущава от кислородните бутилки и другите принадлежности, хвана ръката му и я притисна към бузата си.

Той я остави там за секунда, после категорично й махна да се връща към работата си.

Смукачът отново се заби в пясъка. Пренебрегвайки струята, която се сипеше от тръбата, Тейт нави медальона около китката си и внимателно направи клуп, така че да не падне. После се върна към работата си, а любовта пърхаше като пеперуда в сърцето й.

Матю съсредоточи вниманието си върху близкия към сушата край на купчината баласт. Търпеливо врязваше тръбата в пясъка, чертаейки все по-широки кръгове с полегнали стени. Трийсет сантиметра надолу, после шейсет, докато Тейт усърдно пробираше засмуканото от тръбата. Пасаж от риби-спусък се стрелна досами тях. Матю вдигна очи и видя през мътния облак ухилената усмивка на баракудата.

Подчинявайки се на внезапен импулс, той се премести. Никога не се бе смятал за суеверен. Като човек на морето той следваше знаците и живееше според познанията си. Зъбатата риба ден след ден висеше кажи-речи на същото място. Нямаше да загуби нищо, ако използваше талисмана им като жалон.

Тейт вдигна любопитно очи и го видя как изоставя вече започнатата дупка и изтегля смукача с два метра на север. После мислите й лениво се насочиха към калейдоскопа от рибки, които се вихреха сред мътната вода, отправили се на лов за морските червеи, които тръбата бе разпръснала по дъното.

Нещо изтрака по бутилките й и тя добросъвестно поднови досадната си работа. Първият златен проблясък едва не й убягна. Тя се взря в пясъчното легло през размътената вода. Ярките проблясъци бяха пръснати като току-що разпукнали се цветя. Зашеметена, тя посегна надолу и изрови един дублон. Отдавна умрелият испански крал зяпна насреща й.

Монетата падна от безчувствените й пръсти. Обладана от внезапна треска, тя се хвърли да събира останалите — пъхаше ги под ръкавите на водолазния си костюм, тикаше ги без ред в кесията на кръста си, без да обръща внимание на твърдите предмети, които извираха с плътната струя пясък от наконечника на тръбата. Конгломератът се сипеше като дъжд, но тя бе забравила за него, носът й бе забит в пясъка, а очите й шареха по морското дъно.

Пет монети, после десет. Двайсет и повече. Дъхът й изригна в струя безумен смях. Не й достигаше въздух. Когато вдигна глава, видя Матю да й се хили насреща, очите му светеха тъмни и диви. Зад маската лицето й беше бяло като изсушени на слънцето кости.

Бяха попаднали на основния товар.

Той й махна. Като в сън, Тейт преплува до него и треперещата й ръка посегна към неговата. Пясъкът се сриваше на вадички в пробната дупка, но тя видя искрите, които изскачаха от съвършено запазената кристална чаша, видя блясъка на монетите и медальоните. И безбройните калцирани форми на различни артефакти. И почернелия ручей от пясък, който за всеки търсач означаваше река от сребро.

Зад тях се възправяше голямата купчина баласт. А отдолу ги чакаше голямата печалба — галеонът „Санта Маргерит“ и цялото му съкровище.

Ушите й бучаха, когато се наведе и ръката й се затвори върху една дебела златна верижка. Издърпа я бавно. На нея висеше тежък кръст, покрит с морски полипи. И с изумруди.

Очите й се премрежиха, когато го вдигна към Матю. С неочаквана церемониалност тя внимателно сложи верижката на врата му. Непринуденото великодушие на жеста го развълнува. Как му се искаше да я притисне до гърдите си. Вместо това само вдигна палец нагоре, затвори вентила на смукача и я последва към повърхността.

Тейт не беше в състояние да говори. Дори сега трябваше да впрегне всичките си сили само за да си поеме дъх и след това да го изпусне от дробовете си. Трепереше като лист, когато се изтегли на палубата. Нечии силни ръце я повдигнаха.

— Добре ли си, миличка? — Набразденото от тревога лице на Бък се надвеси над нея. — Рей, Рей, ела тук. Нещо става с Тейт.

— Нищо ми няма — успя да изрече тя и жадно си пое въздух.

— Стой и не мърдай. — Суетейки се като квачка, той разхлаби маската й и едва не се разтресе от облекчение, когато чу Матю да се прехвърля с дрънчене през борда. — Какво стана долу? — попита той, без да се обръща.

— Нищо особено. — Матю остави колана си да се свлече на палубата.

— Нищо особено друг път. Момичето е бяло като платно. Рей, донеси малко бренди.

Но Рей и Марла вече тичаха към тях. Гласовете им звъннаха като далечно жужене в главата на Тейт. Нечии ръце я опипваха, търсейки наранявания. Когато най-после си пое дъх, тя започна да се киска неудържимо.

— Добре съм. — Наложи се да затисне устата си с две ръце, за да удържи новия изблик от истеричен смях. — Добре съм. И двамата сме добре, нали, Матю?

— И още как — съгласи се той. — Малко вълнение, това е всичко.

— Хайде, слънчице, дай да те измъкнем от тоя костюм. — С известно раздразнение майка й стрелна поглед към Матю. — И какво по-точно беше вълнението? Тейт трепери цялата.

— Ще ви обясня. — Тейт изпръхтя иззад ръцете си. — Трябва да стана. Бихте ли ме оставили да стана?

Сълзи се затъркаляха една след друга по бузите й, докато се опитваше да овладее смеха си. Рязко отмести ръцете, които я задържаха, и се изправи със залитане. Задъхвайки се от сподавения смях, тя обърна чантичката си и с треперещи ръце свали ципа на костюма си.

Монетите се изсипаха по палубата като златен дъжд.

— Мама му стара! — изграчи Бък и седна тежко.

— Намерихме основния товар. — Тейт отметна глава и извика към слънцето: — Намерихме основния товар!

Сграбчи баща си и го завъртя в лудешки танц, после го пусна и сграбчи майка си. Залепи звучна целувка по голата глава на Бък, който продължаваше да седи на палубата и да зяпа монетите в краката си.

Гласовете им ромоняха край нея, когато тя се извъртя и се хвърли в обятията на Матю. Докато той успее да възстанови равновесието си, устата й вече се бе впила в неговата.

Ръцете му се стрелнаха към раменете й. Знаеше, че трябва да я отблъсне и да се преструва, че целувката й е резултат от моментното вълнение. Но го връхлетя поток от безпомощност и ръцете му се плъзнаха по гърба й, срещнаха се и я обгърнаха.

Така че тя бе тази, която се отдръпна; очите й все така светеха, лицето й бе порозовяло и жадно.

— Помислих, че ще припадна. Когато погледнах надолу и видях монетите, цялата ми кръв се отдръпна от главата. Единственият път, когато съм се чувствала така, бе, когато ме целуна.

— Бива ни като екип. — Той я погали по косата.

— Страхотни сме като екип. — Тя сграбчи ръката му и го затегли към Бък и Рей, които вече навличаха водолазните си костюми. — Трябваше да го видиш, татко. Матю размахваше тръбата като пръчка за откриване на вода.

С грейнало лице, тя им разказа всичко до най-дребните подробности, докато им помагаше да закрепят кислородните си бутилки. Единствено Матю забеляза, че Марла се е умълчала, а топлите й очи са засенчени от тревога.

— Ще сляза с вас да направя снимки — обяви Тейт и метна на гърба си нови кислородни бутилки. — Трябва да документираме всичко. Корицата на „Нешънъл Джеографик“ ще е наша преди да се усетим.

— Недей още да биеш барабана. — Бък седна на ръба и изплакна маската си. — Трябва да го запазим в тайна колкото се може по-дълго. — Той се огледа сякаш очакваше дузина лодки да се появят всеки момент и да щурмуват яхтата. — Открития като това са едно на милион и има мнозина, които биха дали мило и драго да се докопат до някое парче.

Тейт само се ухили.

— Изяж се от яд, Жак Кусто — каза тя и се гмурна с кълбо във водата.

— Сложи шампанското да се изстудява — извика Рей на жена си. — Довечера имаме двоен празник. Тейт си заслужи най-страхотния купон за рождения си ден. — Той отправи широка усмивка към Бък. — Готов ли си, съдружнико?

— Винаги готов, господинчо.

Спуснаха смукача и изчезнаха под водата.

Матю сипа гориво в компресора и измърмори едно „благодаря“, когато Марла му донесе висока заледена чаша с лимонада.

— Вълнуващ ден — отбеляза тя.

— Аха. Не се случва често.

— Така е. Преди двайсет години на този ден си мислех, че никога няма да съм по-щастлива. — Тя седна на един шезлонг и кривна широкополата си шапка да заслони очите си от слънцето. — Но през следващите години имах много щастливи мигове. Тейт ни е голямата радост, още от раждането си. Тя е умна, пламенна, щедра.

— И ти искаш да стоя настрана от нея — довърши той.

— Не съм сигурна. — Марла въздъхна и почука с пръст по чашата си. — Не съм сляпа, Матю. Виждам искрите, които прескачат между вас. То си е естествено. И двамата сте здрави и привлекателни, работите и живеете един до друг.

Той свали верижката с кръста от врата си и прокара палец по тревистозелените скъпоценни камъни. „Като очите на Тейт“ — помисли си Матю и остави медальона настрани.

— Нищо не се е случило.

— Оценявам факта, че ми казваш това. Но ако не съм дала на Тейт основите, които да й подскажат какви решения да вземе сама, значи съм се провалила като родител. А мисля, че не съм. — Тя се усмихна замислено. — Това обаче не ми пречи да се притеснявам. Толкова неща й предстоят. Като всяка майка, аз искам Тейт да се възползва пълноценно от възможностите, които й се предлагат. Когато им дойде времето. Това, за което те моля, е да бъдеш внимателен с нея. Ако тя е влюбена в теб…

— Не сме говорили за това — бързо каза Матю.

При други обстоятелства Марла можеше и да се усмихне на паниката в гласа му.

— Ако тя е влюбена в теб — повтори Марла, — това ще блокира всичко останало. Тейт мисли със сърцето си. О, тя си мисли, че е практична, разумна. И действително е такава. Докато не се пробудят чувствата й. Така че бъди внимателен с нея.

Сега тя наистина се усмихна и се изправи.

— Ще ти приготвя нещо за обяд. — Сложи ръка на рамото му, надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Попечи се на слънцето, миличък, и се порадвай на своя момент на триумф.