Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (19)

Глава 18

Огледът не показа нищо особено. Тейт прекара по-голямата част от следобеда, затворена с баща си и документацията, която той бе събрал, докато Матю ръководеше практическите занимания на Лару, който току-що бе приключил успешно писмения си изпит.

Тя вече бе успяла да организира купчините от бележки, извадките от Националния архив, морските карти и материалите, които Рей бе подбрал от Archivo General de Indias в Севиля.

Бе подредила картите му, диаграмите, метеорологичните сводки, товарителниците, дневниците му. Сега се бе задълбочила в изчисленията му.

Вече ги бе пресмятала и проверявала десетина пъти. Ако информацията им бе вярна, значи се намираха точно там, където трябва. Проблемът се състоеше в това, че дори да разполагаха с координатите, намирането на потънал кораб бе все едно да търсиш игла в купа сено.

Морето бе толкова голямо, толкова безбрежно, че дори с помощта на най-съвременната техника способностите на човека си оставаха ограничени. Беше напълно възможно да се намираш на по-малко от десет метра от потъналия кораб и въобще да не го забележиш.

С „Маргерит“ бяха имали невероятен късмет. Тейт нямаше желание да изчислява вероятността светкавица да удари два пъти на едно и също място, особено като виждаше надеждата и вълнението, които озаряваха очите на баща й.

Нуждаеха се от „Изабела“. Всеки от тях, макар и по съвсем различни причини.

Знаеше, че магнитометърът на борда на „Русалка“ работи неуморно. Това бе един точен и ефикасен метод за засичане на потънали кораби. Досега обаче сензорът, който „Русалка“ влачеше след себе си, не бе уловил показания за наличието на метал в достатъчно количество, за да говори за присъствието на оръдия, такелаж и котва на морското дъно.

И на двата кораба разполагаха с уреди, измерващи дълбочината, така че всяка издайническа промяна в дълбочината на водата, причинена от потънал кораб, щеше да бъде отчетена. Бяха разположили шамандури, които маркираха изследваните петна.

Ако „Изабела“ бе там долу, те щяха да я намерят.

Баща й излезе на палубата, а тя остана в общата каюта.

— Ако стоиш тук няма как да разцъфнат рози по бузите ти, Червенушке.

Тя вдигна глава. Матю й подаваше една чаша, пълна с лимонада.

— Върнал си се? Как се представи Лару?

— Той е добър партньор в гмуркането. Още колко пъти ще преглеждаш всичко това?

Тя поразчисти листите на масата.

— Докато свърша.

— А какво ще кажеш за една почивка? — Той посегна и я подръпна за ръкава на тениската. Цял ден бе обмислял подхода си и още не беше убеден, че е избрал правилния. — Защо да не прескочим до Нейвис и да вечеряме?

— Да вечеряме?

— Точно така. Ти — той отново подръпна ръкава й — и аз.

— Не, благодаря.

— Мислех, че сме обърнали нова страница.

— Това не…

— А и аз не изгарям от желание да се включа в голямата игра на вист, която е планирана за довечера. Доколкото си спомням, ти също не си падаш по картите. В курортния комплекс е пристигнала една реге група, свирят на терасата. Ще вечеряме, ще послушаме музика. Няма да имаме много време за такива неща, щом намерим „Изабела“.

— Денят бе уморителен.

— Не ме карай да си мисля, че те е страх да прекараш няколко часа с мен. — Очите му й се усмихнаха ослепително, сини като морето и също толкова опасни. — Е, ако те е страх, че пак ще ми се хвърлиш на врата…

— Колко си жалък само.

— Добре тогава. — Доволен, че подходът му се е оказал успешен, той тръгна към стълбата за палубата. — Разпусни си косата за довечера, Тейт. Харесва ми така.

 

 

Тя я вдигна на кок. Не за да му направи напук, увери сама себе си Тейт. А защото така искаше. Беше се преоблякла в деколтирана рокля без ръкави с цвят на смачкани боровинки, която бе заела от гардероба на майка си по настояване на Марла. Разкроената пола улесняваше качването и слизането от малката лодка.

Веднага щом се настани в нея и лодката набра скорост към острова, Тейт си призна, че с удоволствие очаква изисканите ресторантски блюда, поднесени на тих музикален фон.

Въздухът ухаеше, слънцето все още блестеше ярко по пътя си на запад. Скрита зад тъмните стъкла на слънчевите си очила, тя разглеждаше Матю. Косата се вееше около лицето му. Ръцете му върху лоста на кормилото бяха широки и умели. Ако не ги разделяше общото им минало, на Тейт би й било приятно да прекара вечерта в компанията на толкова привлекателен мъж.

Но миналото съществуваше. Мисълта за това не й развали удоволствието, а по-скоро прибави някакъв лютив привкус към него. Май пак старата надпревара, реши тя. Ако той си мислеше, че тя за втори път ще си загуби ума по този груб чар, който винаги му е подръка, то тя с най-голямо удоволствие щеше да му докаже, че греши.

— Според прогнозата времето ще се задържи така през цялата седмица — каза тя, колкото да подхване разговора.

— Знам. Все още не си слагаш червило. — Когато тя инстинктивно прокара език по устните си, на Матю му се наложи да успокоява неравномерния пулс на сърцето си. — Жалко, че повечето жени не осъзнават колко изкушаващи са неначервените устни. Особено когато се цупят.

Тя нарочно отпусна своите.

— Ще се наслаждавам на мисълта, че през следващите няколко часа неначервените ми устни ще те подлудяват.

Тейт насочи вниманието си към Нейвис. Планинският конус бе обвит в облаци, които се открояваха на фона на ясното синьо на небето. Много по-ниско белият бряг се разстилаше в съседство със спокойното море. Пясъкът бе нашарен от хора, пъстри чадъри и шезлонги. Един новак в сърфа полагаше безполезни усилия да запази равновесие върху вълните. Когато нещастникът за пореден път падна във водата, Тейт се засмя.

— Лоша работа. — Тя вдигна вежда и погледна Матю. — Опитвал ли си някога?

— Не.

— Аз пък да. Изисква дяволски много упражнения. Тъкмо си мислиш, че си му хванал цаката, когато отново губиш равновесие и потъваш. Но уловиш ли вятъра, е направо страхотно.

— По-хубаво от гмуркането?

— Не. — Тя все още се усмихваше, загледана в младия мъж, който полагаше неимоверни усилия да се качи на дъската. — Нищо не е по-хубаво от гмуркането.

— Нещата тук доста са се променили.

— Виждам. — Тя изчака, докато Матю насочваше лодката към пристана, после хвърли въжето на един служител от персонала на курортния комплекс. — Когато за последен път бяхме тук, дори не предполагах, че възнамеряват да строят. — Матю й предложи ръка, тя я пое и скочи на кея. — А сега изглежда така, сякаш е било тук открай време.

— Нейвис вече не е тайното местенце, което беше преди. — Докато вървяха по кея към плажа, той я придържаше за лакътя.

Покрити с камък алеи се виеха сред тучни градини и вълнисти зелени морави, които приютяваха симпатични двуетажни бунгала. Те отминаха ресторанта край басейна и се насочиха към мраморните стъпала, които водеха към основната сграда.

Тейт хвърли поглед през рамо.

— Няма ли да вечеряме тук?

— Край басейна предлагат само лека храна. Ресторантът вътре има тераса. — Той поведе Тейт към бюрото за резервации и каза на една жена, облечена в ярка риза, като останалите от обслужващия персонал, която му се усмихна широко. — Ласитър.

— Да, сър. Обадихте се за маса на терасата.

— Точно така. Обадих се предварително — каза той на Тейт, когато тя го погледна намръщено. Навъсената й физиономия стана още по-мрачна, когато той й издърпа стола. Ако не я лъжеше паметта, маниерите му се бяха подобрили значително. — Ще можеш ли да се справиш с малко шампанско? — промърмори той и се наведе, така че дъхът му я погъделичка по ухото.

— Разбира се, но…

Той поръча една бутилка още преди да заеме мястото си срещу нея.

— Хубава гледка.

— Да. — Тя отмести очи от лицето му и погледна към градините, които се простираха до морето.

— Разкажи ми за последните осем години, Тейт.

— Защо?

— Защото искам да знам. — Защото имаше нужда да узнае. — Да кажем, че така ще запълним част от празнините.

— Учих доста — започна тя. — Повече от първоначалните ми очаквания. Сигурно съм си мислила, че знам много, когато започвах. Но се оказа, че знам съвсем малко. Първите няколко месеца… — Първите няколко месеца беше изгубена, нещастна и той толкова й липсваше. — Първите няколко месеца трябваше да се адаптирам — завърши предпазливо тя.

— Но си наваксала доста бързо.

— Така изглежда. — „Успокой се — заповяда си тя, — обърни се към него и му се усмихни.“ — Харесваха ми ежедневните занимания, установения ред. И наистина исках да науча много.

Тя погледна настрани, когато сервитьорката донесе шампанското и показа етикета му.

— Дамата да го опита — нареди Матю.

Сервитьорката любезно отвори бутилката и отсипа една глътка в кристалната чаша на Тейт.

— Чудесно е — промърмори Тейт с пълното съзнание, че очите на Матю не изпускат нито за секунда от поглед лицето й.

Когато чашите им бяха напълнени, тя отново понечи да отпие, но той докосна с пръст китката й, после леко чукна чашата си в нейната.

— За следващата страница — каза той и се усмихна.

— Добре. — Тя бе голяма жена, напомни си Тейт. С опит. Знаеше всички защитни тактики, необходими да устои на един мъж. Дори на такъв като Матю.

— Значи си учила — подсказа й Матю.

— Да. И винаги, когато ми се откриеше възможност да приложа наученото при някоя експедиция, се възползвах от случая.

— А „Изабела“? Не е ли и тя една възможност?

— Това времето ще покаже. — Тя отвори менюто, хвърли му един бърз поглед, после вдигна към него широко отворените си очи. — Матю!

— Успях да поспестя някой и друг долар през годините — увери я той. — Освен това ти винаги си ми била щастливото талисманче. — Той взе ръката й в своята. — Този път, Червенушке, ще се приберем у дома богати.

— Значи това все така е най-важното? Добре. — Тя сви рамене. — Ти черпиш, Ласитър. Щом искаш да живееш за днешния ден, аз нямам нищо против.

Докато се хранеха, а виното шипеше в чашите им, слънцето се снижи над хоризонта, после потъна в морето, обагряйки въздуха с краткия и до болка прекрасен полумрак на тропиците. Тъкмо навреме откъм вътрешния двор се разля музика.

— Не си ми разказал за твоите осем години, Ласитър.

— Нищо кой знае колко интересно.

— Построил си „Русалка“. Това определено е интересно.

— Тя е красавица. — Той погледна към морето, където „Русалка“ се люлееше някъде извън полезрението му. — Точно каквато си я представях.

— Каквото и да стане с „Изабела“, теб те чака голямо бъдеще в проектирането и строежа на яхти.

— Повече никога няма да работя, колкото да свържа двата края — тихо каза той. — Да правя онова, което трябва да се направи, и да забравям онова, което в действителност искам.

Безпощадността в очите му я порази дотам, че тя се пресегна да докосне ръката му.

— Това ли си правил?

Изненадан, той отново погледна към нея. Вдигна нехайно рамене и сплете пръстите си с нейните.

— Не го правя сега. А само това има значение. Знаеш ли какво, Червенушке?

— Какво?

— Красива си. Не. — Той се усмихна лениво, когато тя се опита да издърпа ръката си. — Сега си ми в ръцете. Засега — поправи се той. — Свиквай.

— Фактът, че предпочетох теб пред виста, явно ти е завъртял главата.

— А и този глас — промърмори той, доволен от начина, по който смущението се смеси с играта на светлината от свещите в очите й. — Мек, бавен, плавен. Като мед с добавка от подходящото количество добър бърбън. Един мъж може да се удави само като те слуша, Червенушке.

— Мисля, че прекали с шампанското. Аз ще управлявам лодката на връщане.

— Добре. Но ще изтанцуваме поне един танц. — Той направи знак да му донесат сметката.

От един танц нямаше да я заболи. Ако не друго, поне можеше да използва близкия контакт на телата им, за да го убеди, че няма никакъв шанс да я изкуши дотолкова, че да приеме кратката любовна авантюра, към която той явно се стремеше.

Можеше да се наслаждава на компанията му, без да губи повторно ума и сърцето си.

За да му покаже колко малко я интересува това, тя му позволи да я държи за ръката, докато отиваха към вътрешния двор под терасата.

Мелодията беше бавна и еротична, а интерпретацията на думите — доста пиперлива. Мъж и жена седяха сгушени в сенките, обвили масата им, но на дансинга нямаше други двойки, когато Матю я взе в прегръдките си.

Взе я близо до себе си, така че телата им сляха извивките си, а бузата й нямаше друг избор, освен да се притисне в неговата. Без да мисли, тя затвори очи.

Би трябвало да е подготвена за любезността и хитростта му. Но не бе очаквала, че стъпките й ще паснат така съвършено с неговите.

— Не знаех, че можеш да танцуваш.

Той прокара ръка по гърба й до точката, където материята на роклята отстъпваше пред голата плът — плът, която потръпна от допира му.

— Много неща не знаехме един за друг. Но аз знам точно как миришеш. — Той я подуши точно под ухото. — Това не се е променило.

— Аз съм се променила — каза тя, опитвайки се да потисне реакцията си, докато огънят облизваше уязвимата й плът.

— Но те чувствам същата в ръцете си. — Той посегна да измъкне фибите от косата й.

— Престани.

— Харесваше ми къса. — Гласът му бе тих като бриза и също толкова съблазнителен. — Но така е по-добре. — Устните му едва доловимо докоснаха слепоочието й. — Някои промени са такива.

Тялото й трепереше — онези бързи, неволни потрепвания, които си спомняше толкова добре.

— Сега сме различни — промърмори тя. Искаше й се това да е вярно, изпитваше нуждата да е вярно. Но ако беше, тогава защо бе толкова лесно да се отпусне в ръцете му, сякаш от последния път не ги делеше и секунда?

— Много други неща са си същите. Като начина, по който тялото ти пасва на моето.

Тя рязко отметна глава и почти подскочи, когато устните му блъснаха нейните.

— И вкусът ти е същият.

— Не съм същата. Нищо не е същото. — Тя се отскубна от него и хукна надолу по стълбите, които водеха към плажа.

Изглежда, не можеше да си поеме достатъчно въздух. Благоуханната вечер внезапно предателски й бе обърнала гръб и сега кожата й настръхна от хладния въздух. От гняв е — искаше да повярва, че гняв е онова, което свиваше стомаха й и разплакваше очите й. Но знаеше, че виновник е нуждата, и го мразеше, задето бе върнал към живот отдавна мъртвата искра.

Когато я настигна, тя бе сигурна, че ще се нахвърли със зъби и юмруци върху него. Но незнайно как ръцете й се озоваха около врата му, а устата й потърси неговата.

— Мразя те, задето ми причиняваш това. Господи, колко те мразя!

— Не ми пука. — Той дръпна главата й назад и се нахвърли обезумял върху устните й. И откри, че всичко е все още там — живецът, силата, страстта. През главата му мина дивата, отчаяна мисъл да я завлече в храстите и да се гмурне в горещината, която се излъчваше на вълни от тялото й.

— Знам, че е така. — И точно от това я болеше, като стара рана, която пулсира под уж заздравелия белег. — Но на мен ми пука.

Тя се отскубна и вдигна ръце пред себе си, сякаш да го спре, ако повторно понечи да я прегърне. Положи неимоверни усилия да успокои дишането си, да устои на безразсъдния, непреодолим пламък в очите му.

— Искаше да докажеш, че все още си в състояние да запалиш искрата между нас. — Тя притисна стомаха си с трепереща ръка. — Е, доказа го. Но онова, което ще направим или няма да направим по този повод, е въпрос на мой избор, Матю. А аз не съм готова да избирам.

— Искам те, Тейт. Искаш да го кажа ли? — Той пристъпи напред, но не я докосна. — Искаш да ти кажа, че не мога да спя нощем, защото мисля за теб?

Думите, грубият му, нетърпелив тон се завъртяха като вихрушка в главата й, препуснаха в кръвта й.

— Може и да искам, но това не променя факта, че ще се възползвам от всичкото време, което ми е необходимо, за да реша. Някога бих отишла навсякъде, бих направила всичко за тебе, Матю. Някога. Каквото правя сега, го правя за себе си.

Той пъхна напрегнатите си ръце в джобовете.

— Звучи справедливо. Защото този път всичко, което аз правя, го правя за себе си.

— Този път? — Тя се изсмя и прекара пръсти през разбърканата си коса. — От моя гледна точка разлика няма.

— Значи си наясно с какво си имаш работа.

— Не съм съвсем сигурна — каза уморено тя. — Ти ми играеш номера, Матю. Вече не знам кое е истинско и кое само сянка.

— Това е истинско. — Той я хвана за тила и я повдигна на пръсти, докато устните им не се срещнаха.

— Да, това е истинско. — Тя се освободи от него и си пое дъх. — Сега искам да се връщаме, Матю. Утре сутрин започваме рано.

 

 

Тейт наистина нямаше нищо против начина, по който се оформиха екипите — баща й работеше с Лару, а тя и Матю съставляваха втория екип. Двамата винаги бяха работили добре под вода. След първото гмуркане тя осъзна, че все още притежават естествената и инстинктивна връзка и ритъм, които им бяха помагали и преди.

Електронното оборудване бе най-ефикасният метод за засичането на „Изабела“, но Тейт бе благодарна, че има възможността да се гмурка, да търси с очите и ръцете си, както бе свикнала да прави.

Часовете, прекарани в разравяне на пясъка, не я отегчаваха. Нито пък изнасянето на късове конгломерат към повърхността, където майка й и Бък щяха да ги разтрошат на дребни парчета. Що се отнасяше до нея, тя се бе върнала у дома си, сред рибите, които й бяха както публика, така и другари в игрите. Очите й се радваха на всяка изваяна скулптура от корал. Дори разочарованието бе част от цялото. Ръждясала верига или някоя кутийка от газирана вода превръщаха забързания пулс в тиха въздишка. Но всичко това бе част от лова.

А там беше и Матю, винаги подръка, когато й се приискаше да сподели някоя дребна радост. Градинка от морски растения, някой намръщен костур, чийто обяд бяха смутили, ярката сребърна светкавица на профучаваща наблизо риба. И ако той проявяваше склонност да я докосва малко по-често от уместното, тя си казваше, че е по-добре да се наслаждава на допира му.

Ако бе достатъчно силна да устои на едно упорито съблазняване, значи със сигурност бе достатъчно силна, за да устои на романтичните чувства.

Дните се превръщаха в седмици, но тя не губеше надежда. Времето, прекарано тук, задоволяваше една нужда, която Тейт не бе предполагала, че носи в сърцето си — нуждата да се върне към морето, което обичаше, но не в ролята си на учен, на обективен наблюдател, обучен да събира информация. А като жена, която се наслаждава на свободата си и на компанията на мъж, който пали въображението й.

Разравяше пясъка, за да огледа отблизо едно коралово образувание. Погледна през рамо и видя Матю да натиква едно парче конгломерат в кошчето за ловене на омари. Понечи да му се усмихне с усмивката, запазена за случаите, когато бе сигурна, че той не я вижда, и изведнъж остра болка проряза ръката й под китката.

Тя дръпна ръката си и в същия момент главата на змиорката се скри в цепнатината сред корала, която й служеше за дом. Още преди Тейт да се ядоса и да прокълне собствената си небрежност, Матю бе вече до нея, стиснал пръстите на ранената й ръка, докато кръвта обагряше водата. Тревогата в очите му премина през бариерата на собствения й шок. Даде му сигнал, че е добре, но той вече бе обвил ръка около кръста й и риташе към повърхността.

— Отпусни се — заповяда й той веднага щом изплю мундщука си. — Ще те издърпам до лодката.

— Нищо ми няма. — Но от пулсиращата болка очите й се насълзиха. — Просто драскотина, нищо повече.

— Отпусни се — повтори той. Докато стигнат до стълбата, лицето му бе не по-малко бледо от нейното. Извика на Рей и се зае да разкопчава каишите на кислородните й бутилки.

— За бога, Матю, това е най-обикновена драскотина!

— Млъкни, по дяволите! Рей!

— Какво? Какво става?

— Ухапа я змиорка. — Матю му подаде бутилките й. — Помогни ми да я прехвърлим.

— Господи, човек ще си помисли, че ме е сдъвкала акула — измърмори тя, после примигна, когато осъзна какво е изтърсила. — Добре съм — побърза да каже тя, когато майка й се втурна тичешком към парапета.

— Дай да видя. Ох, слънчицето ми! Рей, донеси ми аптечката.

— Само ме гризна — настоя на своето Тейт, когато Марла я бутна да легне на пейката. — Сама си бях виновна. — Тя въздъхна и проследи с поглед Матю, който се прехвърляше през парапета. — Нямаше нужда да създаваш цялата тази паника, Ласитър.

— Дай да видя това проклето нещо! — С рязко движение, което накара Марла да примигне от изненада, той я отстрани с рамо и сам взе ръката на Тейт. Избърса с палец кръвта и отдолу се показа плитка драскотина. — Май ще мине и без шевове.

— Какви шевове, за бога! Само една… — Тейт млъкна, когато Матю издърпа аптечката от ръцете на Рей. Следващият звук, който излезе от устата й, бе писък, предизвикан от антисептика, който той изля върху раната. — Сега пък се правиш на доктор Ох Боли!

Кръвното му налягане постепенно се връщаше към нормалните си стойности.

— Сигурно ще ти остане белег. — С раздразнението му бе по-лесно да се справи, отколкото със страха, така че той вдигна очи и й се озъби. — Глупачка!

— Може да се случи на всеки, нали?

— Не и ако внимава.

— Аз внимавах.

— Пак се беше размечтала.

Рей и Марла си размениха погледи, докато спорът и медицинският преглед продължаваха.

— Теб сигурно никога нищо не те е хапало. Ръцете ти са целите в белези!

— Говорим за теб. — Вбесяваше го мисълта, че тези прекрасни фини ръце може да загубят съвършенството си.

Тя изсумтя и сви пръсти. Превръзката бе малка, спретната и професионално направена. По-скоро би си отхапала езика, отколкото да го признае на глас.

— Няма ли да го целунеш и да кажеш, че ще мине като на кученце?

— Естествено. — Той я вдигна на крака и докато удивените й родители ги гледаха втренчено, залепи устните си върху нейните в дълга, дълбока и настоятелна целувка.

Когато отново бе в състояние да проговори, Тейт педантично прочисти гърлото си и каза:

— Не уцели — и вдигна бинтованата си ръка пред очите му.

— Нищо подобно. Точно устата ти имаше нужда от помощ, любима.

— Сериозно? — Очите й се свиха до тесни цепнатини. — Сега пък стана специалист по нуждите ми.

— Винаги съм знаел от какво имаш нужда, Червенушке. Само кажи и… — Внезапно той си спомни, че не са сами, обузда чувствата си и отстъпи крачка назад. — Най-добре си вземи два аспирина да поуспокоят болката.

Брадичката й бе вирната като копие.

— Не ме боли. — Тя се обърна и вдигна бутилките си.

— Къде отиваш, по дяволите?

— Връщам се долу.

— Връщаш се друг път.

— Само се опитай да ме спреш.

Рей понечи да каже нещо, но Марла го потупа успокоително.

— Остави ги да излеят напрежението, скъпи — промърмори тя. — Изглежда, къкри от доста време.

— Искаш да се опитам да те спра значи? Добре! — Оставил емоциите да вземат връх, Матю грабна бутилките от ръцете й и ги метна през борда. — Това трябва да свърши работа.

Единственото, което Тейт успя да направи, бе да зяпне, после извика:

— Ах ти, идиот такъв! Тъп кучи син! Скачай и ми донеси бутилките или не знам какво ще става!

— Вземи си ги сама, нали нямаш търпение да се гмурнеш.

Беше грешка да й обръща гръб. И той си плати за нея. Тейт се хвърли към него. В последния момент той усети намерението й и в старанието си да се спаси, смени рязко посоката. Но тя направи същото и последвалият сблъсък изпрати и двамата зад борда.

— Не трябва ли да направим нещо, Марла? — попита Рей, докато стояха край парапета.

— Мисля, че и сами се справят добре. Гледай, за малко да го улучи с това кроше! И то с ранената си ръка.

Матю избегна удара в последната секунда. Но не се справи толкова добре с юмрука, насочен към слабините му. Макар и обезсилен от съпротивлението на водата, ударът й си заслужи изръмжаването му.

— Стига толкова — предупреди я той и улови ранената й ръка за китката. — Ще пострадаш.

— Ще видим кой ще пострада! Върви да ми извадиш бутилките.

— Изключено е да слезеш долу преди да сме сигурни, че няма да се появи алергична реакция към ухапването.

— Ще ти дам аз една алергична реакция! — викна тя и заби едно кроше в брадичката му.

— Добре, това вече преля чашата. — Той я потопи под водата, после я издърпа отгоре, проврял ръка под брадичката й в не съвсем нежната хватка на плажните спасители. Всеки път, когато го одраскаше или започваше да го ругае, той я потапяше отново. Докато стигнат до стълбата, тя едва си поемаше дъх.

— Стига ли ти толкова?

— Копеле!

— Май още едно солидно потапяне…

— Ей, на „Приключение“!

Матю отслаби хватката си. Викаше ги Бък от борда на „Русалка“, която се приближаваше от югоизток, където Бък и Лару бяха оглеждали дъното със сензора.

— Ей! — извика още веднъж Бък. Лару се бе облегнал самодоволно на парапета край носа. — Попаднахме на нещо.

— Качвай се на борда — измърмори Матю на Тейт и само дето не я пренесе нагоре по стълбата.

Бък прецизно спря „Русалка“ успоредно с „Ново приключение“ и угаси двигателите.

— Сензорите уловиха купчина метал. Уредът за дълбочината също отчита нещо. Оставихме шамандура — трийсет градуса югоизток. Боже, ако питаш мен, може и да сме я намерили!

Тейт си пое дълбоко дъх.

— Искам си бутилките, Матю. — Очите й блестяха. — И този път хич не си и помисляй да ме спираш!