Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (2)

Глава 1

Съкровище, златни дублони и испански долари. С малко късмет щеше да ги обере от морското дъно като праскови от дърво. Или поне така бе казал баща й, помисли си Тейт, докато се гмуркаше.

Знаеше, че само с късмет далеч не се стига, както го бяха доказали и десетте години на търсене. Бяха необходими пари, време и изнурителни усилия. Бе необходимо умение и дълги месеци на проучвания и подготовка.

Но докато плуваше към баща си през кристално сините води на Карибско море, тя бе повече от склонна да участва в играта.

Изобщо не бе неприятно да прекарва лятото на своята двайсета годишнина в гмуркане край брега на Сейнт Кристофър и да се плъзга във великолепната топла вода сред риби с блестяща окраска и скулптури от разноцветен корал. Всяко гмуркане носеше изненади. Какво ли има например под онзи бял пясък, скрито сред ветрилообразните сводове и морските водорасли, погребано под изкусно преплетените корали?

Въпросът не бе в съкровището, знаеше тя. А в търсенето.

Е, от време на време ти излизаше и късметът.

Много добре помнеше първия път, когато извади една сребърна лъжица от тинестото й ложе. Изненадата и тръпката, които почувства, докато държеше в ръцете си почернелия прибор и се чудеше кой ли е сърбал бульона си с него. Навярно капитанът на някой натоварен със съкровища галеон. Или пък любимата на капитана.

Пак тогава майка й жизнерадостно разтрошаваше едно голямо парче конгломерат — каменен къс, роден от вековната подводна дейност на десетки химически реакции. Помнеше доволния й писък, после и триумфалния смях, който твърде много приличаше на магарешки рев — Марла Бомон бе попаднала на златен пръстен.

Редките попадения позволяваха на семейство Бомон да прекарват по няколко месеца всяка година в търсене на нови находки. На още късмет, на още съкровища.

Докато плуваха рамо до рамо, Реймънд Бомон потупа дъщеря си по ръката и й посочи нещо. Заедно проследиха ленивото цапане на една морска костенурка.

Смехът в очите на баща й казваше всичко. Бе работил усилено през целия си живот и сега се наслаждаваше на отплатата. За Тейт моменти като този бяха неоценими.

Те плуваха заедно, свързани от любовта към морето, тишината, цветовете. Отряд старши сержанти^[1] се стрелна край тях и златно-черното им райе проблесна на слънцето. Заради чистата радост от движението, Тейт направи лениво кълбо във водата и се загледа в сблъсъка на слънчевите лъчи с морската повърхност над главата си. Чувстваше се толкова свободна, че се засмя и потокът мехурчета, изригнал от устата й, стресна един любопитен сержант.

Гмурна се по-дълбоко, следвайки мощните движения на баща си. Пясъкът криеше толкова тайни. Всяка могилка можеше да се окаже дъска на прояден корпус на испански галеон. Тъмният участък ей там можеше да прикрива скрито пиратско съкровище. Напомни си да не се любува на ветрилообразните шарки на морския релеф и на коралите, а да търси знаците, сочещи потънало съкровище.

Бяха тук, в топлите води на Карибския басейн, по следите на онова, за което мечтае всеки търсач на съкровища. Недокоснатите останки на потънал кораб, криещи кралско съкровище. Това беше първото им гмуркане и имаше за цел да ги запознае с терена, чието местонахождение бяха издирвали прилежно в книги, карти и диаграми. Щяха да изпробват теченията, да измерят силата на прилива. И може би — само може би — щеше да им излезе късметът.

Тя се насочи към една пясъчна могилка и започна да маха бързо с ръце. Баща й я бе научил на този най-прост метод за разравяне на пясък, когато разбра, че и тя изпитва неутолим интерес към новото му хоби да се гмурка с леководолазен дихателен апарат.

През следващите години той я бе научил и на много други неща. На уважение към морето и към всички негови обитатели. И към онова, което лежеше скрито на дъното. Най-съкровеното й желание бе един ден да открие нещо — за баща си.

Тя извърна очи към него — той разглеждаше един нисък коралов гребен. Колкото и да мечтаеше за съкровища, създадени от човешка ръка, Реймънд Бомон обичаше съкровищата, създадени от морето.

След като не намери нищо при могилката, Тейт се стрелна към една красива раирана раковина. С периферното си зрение улови тъмносинята сянка на нещо, което се приближаваше към нея, бързо и тихо. Първата смразяваща мисъл, която мина през главата й, бе, че я напада акула и сърцето й прескочи уплашено. Обърна се, така както я бяха учили, посегна с една ръка към водолазния си нож и се приготви да защитава себе си и баща си.

Сянката се оказа водолаз. Хлъзгав и бърз като акула наистина, но човек. Дъхът й изсвистя навън в поток от мехурчета. Водолазът направи знак към нея, после и към мъжа, който плуваше след него.

Тейт се озова маска до маска с едно дръзко ухилено лице, чиито очи бяха сини като морето наоколо. Тъмна коса се вееше с течението. Видя, че той й се смее, без съмнение отгатнал каква е реакцията й на неочакваната компания. Мъжът вдигна ръце в миролюбив жест и не ги свали, докато тя не прибра ножа в канията. После й намигна и с плавно движение поздрави Рей.

Докато мъжете си разменяха мълчаливи поздрави, Тейт огледа новодошлите. Екипировката им беше добра и включваше нещата, необходими на всеки търсач на потънали съкровища. Торбичката за находки, ножът, компас на китката и водолазен часовник. Първият мъж беше млад и изглеждаше строен в черния си непромокаем костюм. Жестикулиращите му ръце бяха с широки длани, с дълги пръсти и носеха белезите на ветеран в търсенето на съкровища.

Другият мъж беше плешив и натежал в кръста, но се движеше като истинска риба. Доколкото Тейт можеше да прецени, той се опитваше да постигне някакво тактическо споразумение с баща й. Тя искаше да се възпротиви. Това си бе тяхното място. В края на краищата те първи бяха пристигнали тук.

Но можа само да се намръщи, когато баща й оформи кръгче с палеца и показалеца си в знак на съгласие. Четиримата се разпръснаха да огледат терена.

Тейт се върна при друга могилка и се зае да разравя пясъка. Според изследването на баща й четири кораба от испанската флота бяха потънали северно от Нейвис и Сейнт Кристофър^[2] по време на ураган на единайсети юли 1733 година. Два от тях, „Сан Кристобал“ и „Вака“, бяха открити и извадени преди години при рифовете край нос Диеп. Оставаха „Санта Маргерит“ и „Изабела“ — неоткрити и недокоснати.

Според документите и товарителниците тези кораби далеч не пренасяли само захарта, натоварена на островите. Имало скъпоценности и порцелан, както и повече от десет милиона песос в злато и сребро. А не можеше да ги няма и личните вещи на пътниците и екипажа.

И двата кораба обещаваха щедра реколта. Нещо повече, те биха представлявали една от най-значимите находки на столетието.

След като отново не откри нищо, Тейт се придвижи малко по на север. Конкуренцията на другите гмуркачи я караше да си отваря очите на четири. Дружинка ярки като скъпоценни камъни рибки се струпаха около нея и тя се оказа между двата лъча на съвършено очертан остър ъгъл, чиято цветна повърхност се врязваше в ярък контраст със синьото на океана. Развеселена, тя бавно се плъзна през строя им.

Със или без конкуренция, тези неща винаги щяха да я радват. Продължи неуморно огледа си, разравяйки пясъка и изучавайки рибите с еднакво въодушевление.

На пръв поглед приличаше на камък. И все пак инстинктът я насочи натам. Оставаше й по-малко от метър, когато нещо се шмугна край нея. Със слабо раздразнение тя видя как една покрита с белези дългопръста ръка се пресяга надолу и сграбчва камъка.

„Простак“ — помисли си тя и тъкмо се канеше да му обърне гръб, когато го видя да разклаща парчето скала. Въобще не беше камък, а покрита с налепи дръжка на сабя, чието острие той измъкна от ножницата на морето. Устните му се извиха в предизвикателна усмивка около мундщука на маската и той претегли находката си на ръка.

Има нахалството да я поздрави със сабята, имитирайки поздрав при дуел. Когато се отправи нагоре, Тейт го последва. Разсякоха повърхността почти едновременно.

Тя изплю мундщука си.

— Аз я видях първа.

— Не съм съгласен. — Все така ухилен, той вдигна маската от лицето си. — Но във всеки случай ти беше бавна, а аз не. Който превари, той натовари.

— Правилата на улова — каза тя, полагайки усилия да запази спокойствие. — Ти беше на моя територия.

— Както аз го виждам, ти беше на моя. Дано имаш повече късмет следващия път.

— Тейт, миличка — извика Марла Бомон от палубата на „Приключение“. — Обядът е готов. Покани приятеля си и заповядайте на борда.

— Нали нямаш нищо против? — С няколко мощни замахвания той стигна до кърмата на „Приключение“. Сабята издрънча на палубата, последва я тупването на плавниците му.

Проклинайки лошото начало на лятото, което до днес бе давало всички признаци, че ще бъде чудесно, Тейт заплува към яхтата. Без да обръща внимание на галантно подадената й ръка, тя се прехвърли през борда точно когато баща й и другият водолаз се показаха на повърхността.

— Приятно ми е да се запознаем. — Младежът прокара ръка през подгизналата си от водата коса и се усмихна чаровно на Марла. — Матю Ласитър.

— Марла Бомон. Добре дошъл на борда.

Майката на Тейт се усмихна широко под широката периферия на украсената си с цветя шапка. Беше поразителна жена, с кожа като порцелан и кръшна фигура, скрита под широка риза и спортни панталони.

— Виждам, че вече си се запознал с дъщеря ми Тейт и със съпруга ми Рей.

— Може и така да се каже. — Матю разкопча колана си и го остави настрани заедно с маската си. — Хубава яхтичка.

— О, да, благодаря. — Марла с гордост огледа палубата. Макар да не беше почитателка на домакинската работа, нищо не й доставяше по-голямо удоволствие от това да поддържа „Приключение“ лъсната до блясък. — Онова там е вашата, нали? — Тя махна с ръка по посока на носа. — „Морския дявол“.

Тейт изсумтя презрително. Макар че името със сигурност подхождаше както на човека, така и на яхтата. За разлика от „Приключение“, „Морския дявол“ не блестеше и със сигурност се нуждаеше от пребоядисване. Отдалече не изглеждаше много по-различна от раздрънкана черупка, носеща се по блестящата равнина на морето.

— Не е кой знае колко красива — каза Матю, — но върши работа.

Той отиде да подаде ръка на двамата водолази.

— Добро попадение, момко. — Бък Ласитър тупна Матю по гърба. — Това момче му е хванало цаката по рождение — каза той на Рей с глас, хрущящ като счупено стъкло, и му подаде ръка, представяйки се със закъснение. — Бък Ласитър. А това е моят племенник Матю.

Като пренебрегна последвалото взаимно представяне на палубата, Тейт прибра екипировката си и се измъкна от непромокаемия костюм. Докато останалите се възхищаваха на сабята, тя се шмугна в каютата си.

Не беше нищо необичайно, каза си тя, докато изваждаше една огромна тениска. Родителите й винаги се сприятеляваха с разни непознати, канеха ги на борда и ги гощаваха. Баща й не бе усвоил предпазливите и пълни с подозрение маниери, характерни за ветераните в търсенето на съкровища. Вместо това родителите й блестяха с южняшкото си гостоприемство.

При нормални обстоятелства тя намираше тази им черта за много мила. Искаше й се само да са по-внимателни в подбора на обекти за гостоприемството си.

Чу как баща й въодушевено поздравява Матю за находката му и изскърца със зъби.

Тя я видя първа, да пукнат дано!

Ама че цупла, реши Матю, докато подаваше сабята на Рей да я разгледа. Колко типично за жените. А нямаше никакво съмнение, че червенокосият фъстък е от женски пол. Косата й с оттенък на мед може и да бе остригана като на момче, но миниатюрното й подобие на бански костюм определено бе запълнено както и където трябва.

И доста хубавичка на всичкото отгоре. Лицето й сякаш бе сглобено от най-невероятни ъгли, а скулите й спокойно можеха да нарежат на филийки нечии любопитни мъжки пръсти, но големите й, изкусително зелени очи променяха впечатлението изцяло. Очи, които бяха изстреляли към него остри малки стрелички, както под водата, така и над нея.

Което само засилваше желанието му да я дразни.

И тъй като за известно време щяха да се гмуркат в един и същи район, би могъл да се позабавлява.

Седеше с кръстосани крака на предната палуба, когато Тейт се появи отново. Хвърли му един бърз поглед, почти успяла да убеди самата себе си, че няма смисъл да се цупи повече. Кожата му бе почерняла от слънцето, а на гърдите му проблясваше закачена на верижка сребърна испанска монета. Искаше й се да го попита за нея, да разбере къде и как я е намерил.

Но той й се хилеше самодоволно. Доброто възпитание, гордостта и любопитството се сблъскаха с някаква необичайна преграда, която й пречеше да се включи в общия разговор.

Матю захапа един от дебелите сандвичи с шунка.

— Страхотно, госпожо Бомон. Съвсем различно от помията, на която сме свикнали с Бък.

— Вземи си и от картофената салата. — Поласкана, тя натрупа огромно количество върху картонената му чиния. — И ми викай Марла, миличък. Тейт, ела насам и си вземи нещо за ядене.

— Тейт. — Матю примигна към слънцето, докато я изучаваше. — Доста необичайно име.

— Моминското име на Марла. — Рей прегърна жена си през раменете. Седеше все още с мокрите си плувки и се наслаждаваше на слънцето и компанията. Посребрялата му коса танцуваше с поривите на лекия вятър. — Нашата Тейт беше колкото бирена халба, когато започна да се гмурка. Няма да намериш по-добър партньор. Марла обича морето, обича яхтите, но не може да преплува и метър.

Марла се закиска и сипа повторно студен чай във високите чаши.

— Обичам да гледам водата. Да си в нея обаче е нещо съвсем друго. — Тя се отпусна в стола си с чаша в ръка. — Стигне ли над коленете ми, изпадам в паника. Сигурно съм се удавила в някой предишен живот. Така че, докато трае този, ми стига да се грижа за яхтата.

— А нея си я бива. — Бък вече я бе оценил. Добре поддържана, дължина дванайсет метра, тикова палуба, декоративна украса. И сигурно имаше две самостоятелни кабини и добре оборудван камбуз. Дори и без диоптрите на маската си, можеше да различи масивните прозорци на лоцманската кабина. С удоволствие би огледал машинното отделение.

По-късно щеше да го направи, след като си вземеше очилата. Но и без тях можеше да прецени, че диамантът, който Марла носеше на пръста си, е най-малко петкаратов, а златната халка на дясната й ръка е с антична изработка.

Подушваше пари.

— И така, Рей… — Той нехайно наклони чашата си. — Двамата с Матю се гмуркаме из тия води през последните няколко седмици. Не сме ви виждали.

— Днес ни беше първото гмуркане. Отплавахме от Северна Каролина веднага щом свърши пролетният семестър на Тейт.

Колежанка. Матю надигна рязко чашата си със студен чай. Боже господи! Съзнателно отклони поглед от краката й и се съсредоточи върху обяда си. Облозите определено се отлагаха. Той беше почти на двайсет и пет и не искаше да си има работа със сополиви колежанки.

— Смятаме да прекараме лятото тук — продължи Рей. — А може да останем и повечко. Миналата зима се гмуркахме една седмица край бреговете на Мексико. Има няколко запазени кораба там, но са обрани кажи-речи до шушка. Все пак успяхме да извадим едно-две неща. Хубава керамика, няколко глинени лули.

— И онези сладки шишенца за парфюм — обади се Марла.

— Значи отдавна се занимавате с това? — попита Бък.

— Десет години. — Очите на Рей светнаха. — Петнайсет, откакто се спуснах за пръв път. — Той се наведе напред заговорнически. — Един приятел ме нави да тръгна на уроци по гмуркане с леководолазен апарат. След като си получих разрешителното, отидох с него на Диамантените плитчини. Захапах въдицата още с първото спускане.

— Сега прекарва всяка свободна минута в гмуркане, в планове за гмуркане или в разговори за последното си гмуркане. — Марла се разсмя сърдечно и очите й, наситено зелени като на Тейт, блеснаха. — Така че аз се научих да управлявам яхта.

— Аз пък търся съкровища повече от четирийсет години. — Бък загреба последните парчета от картофената си салата. Не беше се хранил толкова добре от месец и повече. — В кръвта ми е. Баща ми беше същият. Преобърнали сме цялото крайбрежие на Флорида преди ония скръндзи от правителството да провалят улова. Аз, баща ми и брат ми — Ласитърови.

— Ами да, разбира се. — Рей се плесна по коляното. — Чел съм за вас. Баща ви е Големия Мат Ласитър. Открил е „Ел Диаболо“ край Раковидния риф през шейсет и четвърта.

— Шейсет и трета — поправи го с широка усмивка Бък. — Открил и него, и съкровището в търбуха му. Злато, скъпоценности, сребърни кюлчета — все неща, за които човек може само да мечтае. Лично съм държал в ръката си златната верижка с драконова фигурка на нея. Истински златен дракон, мама му стара — каза той, после млъкна и се изчерви. — Простете, госпожо.

— Няма нищо. — Очарована от разказа му, Марла набута в ръцете му още един сандвич. — Какво представляваше?

— Бедно ви е въображението. — Забравил притеснението си, Бък захапа шунката. — Имаше рубини вместо очи и изумруди по опашката. — И завърши с горчивина: — Струваше цяло състояние.

Уловен от магията, Рей отвори широко очи.

— Виждал съм го на снимка. Драконът от „Ел Диаболо“. И вие сте го извадили! Невероятно.

— Държавните служби ни притиснаха — продължи Бък. — С години се влачихме по съдилищата. Твърдяха, че трите мили ограничителна зона започвали от края на рифа, а не от брега. Изсмукаха ни кръвчицата преди да се свърши. В крайна сметка те спечелиха, а ние загубихме. Проклети пирати — каза той и довърши бирата си.

— Сигурно е било ужасно — промърмори Марла. — Да направиш такова нещо, да откриеш такова нещо и накрая да ти го вземат.

— Разбиха сърцето на стария. Така и не се гмурна повече. — Бък вдигна рамене. — Е, има и други потънали кораби. Други съкровища. — Стрелна преценяващо мъжа насреща си и реши да рискува. — Като „Санта Маргерит“ и „Изабела“

— Да, те са тук. — Рей спокойно издържа погледа му. — Сигурен съм в това.

— Може и така да е. — Матю вдигна сабята и я завъртя в ръцете си. — А може отливът да ги е завлякъл навътре в морето. Никъде не се споменава за оцелели. Само за два кораба, които се разбили в рифа.

Рей вдигна пръст.

— Да, но свидетели на корабокрушението твърдят, че са видели „Изабела“ и „Санта Маргерит“ да потъват. Оцелели от другите кораби са видели вълните да се надигат и да пробиват корпусите.

Матю вдигна очи към Рей и кимна.

— Може би.

— Матю си е циник по природа — отбеляза Бък. — Пази ме да не хвърча в облаците. Нека ти кажа нещо, Рей. — Той се наведе напред, бледосините му очи блестяха. — Направих си собствено проучване. Пет години с прекъсвания. Преди три години с момчето стояхме тук повече от шест месеца и прекарахме през ситен гребен района, най-вече двете мили между Сейнт Кристофър и Нейвис, и водите около полуострова. Намерихме това-онова, но тия два кораба не ги намерихме. Аз обаче знам, че са тук.

— Е. — Рей подръпна долната си устна, жест, който, както Тейт добре знаеше, бе знак, че обмисля нещо. — Аз мисля, че не сте търсили където трябва. С което не искам да кажа, че съм по-добре осведомен. Корабите са потеглили от Нейвис, но от онова, което успях да сглобя, излиза, че двата изгубили се и потрошени от урагана кораби са успели да се придвижат още на север и са се разбили точно след като са подминали носа на Сейнт Кристофър.

Бък изкриви устни.

— И моите сметки са такива. Но морето е голямо, Рей. — Той хвърли бърз поглед към Матю, който вдигна равнодушно рамене. — Имам четирийсет години опит зад гърба си, а Матю се гмурка откакто е проходил. Онова, което нямам, е финансова подкрепа.

Като човек, който преди ранното си пенсиониране се бе издигнал до поста на главен изпълнителен директор във водеща брокерска фирма, Рей знаеше кога му предлагат сделка.

— Значи си търсиш съдружник. Ще трябва да поговорим за това, Бък. Да обсъдим условията, процентите. — Рей се изправи и се усмихна широко. — Защо не отидем в кабинета ми?

— Е, в такъв случай — усмихна се Марла, когато Бък и съпругът й се скриха в палубната каюта — мисля да поседна на сянка и да дремна над книгата си. Вие, деца, се забавлявайте самички.

Тя се отдалечи към раирания навес и се нагласи удобно с чаша изстуден чай и роман с меки корици.

— Аз най-добре да прескоча до нашето корито и да си почистя плячката. — Матю се пресегна за един голям найлонов плик. — Нещо против да взема това назаем? — И без да дочака отговор, напъха нещата си в него и вдигна кислородните бутилки. — Искаш ли да ми помогнеш?

— Не.

Той вдигна вежди.

— Реших, че може да ти е интересно как изглежда това без налепите по него. — Той размаха сабята и зачака да види дали любопитството й ще надделее над раздразнението. Не му се наложи да чака дълго.

Мърморейки под носа си, тя сграбчи найлоновия плик, понесе го надолу по прикрепената от външната страна на корпуса стълбичка и скочи във водата.

Отблизо „Морския дявол“ изглеждаше още по-зле. С професионална прецизност Тейт прецени поклащането му по вълните и се прехвърли през парапета. До носа й достигна лек мирис на риба.

Въжетата и другите принадлежности бяха в образцово състояние, но палубата се нуждаеше от мокър парцал почти толкова, колкото и от прясна боя. Прозорците на миниатюрната кабина на щурвала, където се полюляваше един хамак, бяха безобразно зацапани от солта и пушека. За сядане служеха още един хамак и две обърнати кофи.

— Не е „Кралица Мери“ — каза Матю, докато прибираше бутилките си, — но не е и „Титаник“. Няма фасон, но плава добре.

Той взе плика от нея и прибра непромокаемия си костюм в една голяма пластмасова кофа за боклук.

— Искаш ли нещо за пиене?

Без да бърза, Тейт отново огледа палубата.

— Да ти се намира нещо стерилизирано?

Той отвори рязко капака на една хладилна чанта и измъкна кутийка пепси. Тейт я хвана във въздуха и седна на една от кофите.

— Живеете на яхтата, така ли?

— Точно така.

Той влезе в кабината на щурвала, а Тейт протегна ръка и погали сабята, която бе оставил върху другата кофа.

Дали е красяла пояса на някой испански капитан с дантела по маншетите и безразсъдство в душата? Дали е убивал с нея пирати, или я е носил като допълнение към тоалета си? Навярно я е стискал с побелелите си от напрежение пръсти, докато вятърът и вълните са разбивали кораба му.

И оттогава никой не е усещал тежестта й в ръката си.

Вдигна очи и видя Матю, който стоеше на вратата на кабината и я наблюдаваше. Страшно смутена, Тейт дръпна ръката си и небрежно отпи от пепсито.

— Имаме една сабя у дома — каза тя колкото можа по-небрежно. — Шестнайсети век.

Пропусна да добави, че е само дръжката и че е пукната.

— Браво на вас.

Той взе сабята и се настани с нея направо върху палубата. Вече съжаляваше за спонтанно отправената покана. Колкото и да си повтаряше, че е прекалено малка, полза никаква. Особено с полепналата по тялото й мокра тениска и с тия кадифени, едва докоснати от слънцето крака, които изобщо нямаха право да изглеждат толкова дълги. А пък гласът й — наполовина уиски, наполовина ледена оранжада — не беше на дете, а на жена. Или поне така трябваше да бъде.

Тя се намръщи, наблюдавайки го как търпеливо почиства сабята. Не бе очаквала тези покрити с белези, груби на вид ръце да бъдат търпеливи.

— Защо си търсите съдружници?

Той не вдигна очи.

— Не съм казвал, че си търся.

— Но чичо ти…

— Това е работа на Бък. — Матю вдигна рамене. — Той се оправя с бизнеса.

Тя опря лакти на коленете си и обхвана брадичката си с длани.

— А ти с какво се оправяш?

Той най-после погледна към нея и очите му, неспокойни, въпреки търпението на ръцете му, се сблъскаха с нейните.

— С търсенето.

Тя го разбра съвсем точно и в усмивката, огряла лицето й, се четеше пламенност, която преодоля бариерата помежду им.

— Нали е прекрасно? Да си мечтаеш какво може да има там долу и че може ти да си щастливецът, който ще го намери. Къде я намери? — Когато той я погледна объркано, тя се ухили и посегна да докосне сребърния диск върху гърдите му. — Монетата.

— Първото нещо, което извадих — каза той. Искаше му се да не изглежда толкова изкусително свежа и дружелюбна. — В Калифорния. Известно време живяхме там. А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да въртиш на пръста си някое колежанче?

Тейт тръсна глава и реши да го дава по-обиграно.

— Колежанчетата са лесни — провлече тя и се плъзна на палубата срещу него. — А аз обичам предизвикателствата.

Внезапният спазъм в стомаха му изпрати сигнал за опасност.

— По-полека, момиченце — промърмори той.

— На двайсет съм — заяви Тейт с пълната доза смразяващо самочувствие на разцъфващата женственост. Или поне щеше да бъде, поправи се тя, преди края на лятото. — А ти защо се гмуркаш и търсиш съкровища, вместо да си изкарваш някъде хляба?

Беше негов ред да се ухили.

— Защото много ме бива. Ако тебе те биваше повече, това щеше да е твое, а не мое.

Решила, че не си струва да удостоява с отговор последната му реплика, Тейт отпи от пепсито.

— Баща ти защо не е с вас? Да не се е отказал от гмуркането?

— Може и така да се каже. Умря.

— О, боже! Извинявай.

— Преди девет години — обясни Матю и продължи да почиства сабята. — Обработвахме останките на един кораб в австралийски води.

— Злополука при гмуркане?

— Не. На опитен гмуркач като него злополуки не се случват. — Той взе кутийката, която тя бе оставила на палубата, и отпи. — Убиха го.

В първия момент Тейт не реагира. Матю го каза толкова прозаично, че думата „убийство“ не предизвика обичайния отклик в съзнанието й.

— Мили боже, как…

— Не знам със сигурност. — Нито пък знаеше защо й бе казал. — Спусна се жив, извадихме го мъртъв. Подай ми оня парцал.

— Но…

— Това беше краят — каза той и сам се пресегна за парцала. — Няма полза да се ровиш в миналото.

Прииска й се да хване изпъстрената му с белези ръка, но прецени, че той по-скоро ще откъсне нейната от китката, отколкото да й позволи.

— Звучи странно от устата на един търсач на съкровища.

— Бебчо, брои се само онова, което миналото ти поднася в настоящия момент. А това тук никак не е за изхвърляне.

Объркана, тя сведе поглед към дръжката на сабята, която Матю търкаше усилено. Постепенно започна да съзира блясъка.

— Сребро — промърмори Тейт. — Сребърна е! Знак за висок сан. Знаех си!

— Хубаво парче.

Забравила за всичко друго, тя се наведе по-близо и плъзна пръсти по блестящата повърхност.

— Мисля, че е от осемнайсети век.

Очите му се усмихнаха.

— Сериозно?

— Основната ми специалност е морска археология. — Тя отметна нетърпеливо бретона си. — Може да е била на капитана.

— Или на който и да било друг от офицерите — студено отбеляза Матю. — Но при всички случаи за известно време ще ми осигури бирата и скаридите.

Зашеметена, тя се дръпна рязко назад.

— Смяташ да я продадеш? Просто така ще я продадеш? За пари?

— Определено няма да я продам за мидени черупки.

— Не ти ли се иска да разбереш откъде е дошла, на кого е била?

— Не особено. — Той обърна почистения участък от дръжката към слънцето и се загледа в ярките отблясъци. — В Сейнт Бартс има един търговец на антики, който ще ми даде добри пари за нея.

— Това е ужасно. Това е… — Тя разрови мозъка си за най-голямата възможна обида. — Невежество! — И се изправи. — Да я продадеш по този начин! Като нищо може да е принадлежала на капитана на „Изабела“ или на „Санта Маргерит“. Като нищо може да се окаже, че има историческа стойност. Мястото й може би е в музей.

„Аматьори“ — помисли си Матю с отвращение.

— Мястото й е там, където аз реша. — Той се изправи грациозно. — Аз я намерих.

Сърцето й прескочи от ужас, когато си представи сабята забутана в прашен антикварен магазин, или още по-лошо — в ръцете на някой небрежен турист, който ще я закачи на стената в бунгалото си.

— Ще ти дам сто долара за нея.

Той се ухили широко.

— Дори от стопената дръжка ще взема повече, пиленце.

Само при мисълта за това Тейт пребледня.

— Не би го направил. Не би могъл… — Но той само наклони глава към едното си рамо и Тейт прехапа устни. Стереосистемата, с която смяташе да обзаведе стаята си в колежа, можеше да почака. — Тогава двеста. Само толкова съм спестила.

— Ще си пробвам късмета в Сейнт Бартс.

Кръвта се върна с тласък в страните й.

— Ти си един отвратителен опортюнист.

— Права си. Ти пък си идеалистка — усмихна се Матю и я погледна. Тя стоеше пред него със стиснати юмруци и пламтящи очи. Над рамото й улови някакво раздвижване по палубата на „Приключение“. — А за добро или за лошо, Червенушке, изглежда, че с теб сме партньори.

— Само през трупа ми!

Той я хвана за раменете. Стресната, за секунда тя си помисли, че смята да я хвърли зад борда, но той само я обърна с лице към нейната яхта.

Стомахът й се сви. Баща й и Бък Ласитър си стискаха ръцете.