Нора Робъртс
Проклятието на Анжелик (10)

Глава 9

Останала без дъх и пребледняла от гняв, Тейт нахълта в болницата. Видя родителите си и Матю да си говорят в края на коридора и едва се сдържа да не извика. Тръгна към тях в бърз тръс, който накара майка й да се обърне и да я зяпне в недоумение.

— За бога, Тейт, изглеждаш така, сякаш си плувала с дрехите!

— Знам. Задават се големи неприятности. Там има една яхта. Разкопават. Не можах да ги спра.

— Спри за малко — нареди й Рей и сложи ръце на раменете й. — Къде си била?

— Ходих до мястото на разкопките. Там има една яхта, направо страхотна, луксозна, с всички екстри. Първокласно оборудване. Разработват „Маргерит“. Видях мътилката от смукача. — Тя млъкна за секунда, колкото да си поеме дъх. — Трябва да отидем там. Били са на борда на „Приключение“ и „Морския дявол“. Каталозите ми ги няма, както и голяма част от находките. Знам, че ги е взел. Той ще отрече, но аз го знам.

— Кой?

Тейт отмести очи от баща си и погледна Матю.

— Вандайк. Сайлъс Вандайк.

Матю я сграбчи за ръката и рязко я обърна към себе си.

— Откъде знаеш?

— Стюардът му се обърна към него по име. — Страхът, който бе усетила на борда на „Триумф“, беше нищо в сравнение с ужаса, който изпита при убийствения гняв, пламнал в очите на мъжа, когото обичаше. — Знаеше за теб. Знаеше и какво се е случило с Бък. Каза… Матю! — Тревога изтъни гласа й, когато той тръгна с бързи стъпки по коридора. — Чакай! — Успя да го настигне и се изправи пред него. — Какво смяташ да правиш?

— Онова, което отдавна трябваше да направя. — Очите му бяха студени, безизразни и плашещи. — Да го убия.

— Овладей се. — Макар гласът на Рей да бе спокоен, хватката му върху ръката на Матю бе изненадващо силна. Тейт познаваше този му тон и скришно въздъхна с облекчение. Нищо или почти нищо не минаваше пред баща й, когато беше в подобно настроение. Дори и убийственият гняв. — Трябва да действаме внимателно. И разумно — продължи той. — Залогът е твърде голям.

— Този път това копеле няма да се измъкне.

— Хайде да излезем. Марла, двете с Тейт изчакайте тук. Ние с Матю ще имаме грижата за това.

— Няма да чакам тук.

— Никоя от нас няма да чака тук — присъедини се към дъщеря си Марла. — Ние сме екип, Рей. Отиде ли един, отиват всички.

— Нямам време за семейни спорове — каза Матю и се отърси от ръката на Рей. — Тръгвам. Ти си стой тук и се препирай с женорята си колкото искаш.

— Ти, невеж…

— Тейт! — Марла си пое дъх, обуздавайки собствените си чувства. — Нека обмислим ситуацията. — Тя отправи към Матю поглед, който би разтопил стомана. Когато отново заговори, южняшката сладост в гласа й се бе скрила под дебел слой лед. — За едно нещо си прав, Матю. Губим време.

И се понесе към асансьора и натисна бутона за надолу.

— Идиотщина! — беше всичко, което каза Тейт.

 

 

Когато се качиха на борда на „Приключение“, Тейт застана до майка си край парапета. Рей и Матю бяха на мостика и сигурно обсъждаха стратегията. Обидата изгаряше вътрешностите й.

По-изплашена, отколкото й се искаше да признае, Марла се обърна към дъщеря си.

— Какво впечатление ти направи този човек? Този Вандайк?

— Хлъзгав е. — Това беше първото определение, което й дойде наум. — Има нещо отблъскващо под повърхностния му блясък. Освен това е умен. Знаеше, че не мога да направя нищо, и това определено му доставяше удоволствие.

— Уплаши ли те?

— Предложи ми шампанско и обиколка на яхтата. Като сърдечен домакин на скъп гост. Държа се съвсем разумно, прекалено разумно, ако питаш мен. — Тейт стисна парапета. — Да, уплаши ме. Напомняше ми на римски император, който си хапва захаросано грозде, докато лъвовете разкъсват християните на парчета. Подобно представление би му харесало.

Марла потисна тръпките, които плъзнаха от основата на гръбнака й. Дъщеря й бе жива и здрава и стоеше до нея, напомни си тя. Все пак постави ръката си върху ръката на Тейт — като един вид презастраховка.

— Вярваш ли, че е убил бащата на Матю?

— Матю вярва. Ето. — Тя вдигна ръка и посочи. — Ето я яхтата му.

Матю също гледаше „Триумф“. Беше нова и по-луксозна от яхтата, която бяха използвали край Австралия. Доколкото можеше да види, на палубата нямаше никого.

— Отивам там, Рей.

— Нека караме по-полека, а?

— С Вандайк „по-полека“ не върши работа.

— Нека най-напред ги поздравим.

Рей насочи корабчето между „Триумф“ и „Морския дявол“ и угаси двигателите.

— Накарай жените да влязат в каютите и ги дръж там — каза Матю и взе един водолазен нож.

— А ти какво ще правиш? — настоя Рей. — Ще стиснеш това между зъбите си и ще се прехвърлиш отсреща, залюлявайки се на някое въже? Мисли с главата си, момче! — С надеждата, че унищожителният му тон е подействал, той излезе на палубата и извика: — Ей, на „Триумф“!

— Там имаше една жена — обади се Тейт. Косъмчетата по ръцете и врата й настръхнаха неприятно, когато Матю дойде при тях. — И екипаж — моряци, стюарди. И водолази.

В момента обаче „Триумф“ приличаше на призрачен кораб, потънала в тишина, с изключение на плющенето на сенниците и плясъка на вълните в корпуса.

— Отивам там — отново каза Матю.

И в същия момент Вандайк излезе на палубата.

— Здравейте — долетя над водата. — Прекрасен ден да излезеш в морето, нали?

— Сайлъс Вандайк?

Сякаш позираше за снимка, Вандайк се облегна на парапета и скръсти ръце.

— Всъщност да. Какво мога да направя за вас?

— Аз съм Реймънд Бомон.

— А, да, разбира се. — С галантен жест Вандайк докосна ръба на панамената си шапка. — Вече се запознах с очарователната ви дъщеря. Радвам се да ви видя отново, Тейт. А вие трябва да сте госпожа Бомон. — Той се поклони леко на Марла. — Сега разбирам откъде идва свежата и интригуваща красота на Тейт. А това е младият Матю Ласитър, нали така? Колко интересно да се срещнем тук.

— Знаех, че си убиец, Вандайк — извика Матю. — Но не знаех, че си паднал дотам да се занимаваш с пиратство.

— Не си се променил. — Зъбите на Вандайк проблеснаха. — Това ме радва. Би било жалко да се изгладят всички тези остри ръбове. Бих ви поканил на борда, но в момента сме доста заети. Навярно ще можем да си организираме едно малко гости за вечеря някъде през седмицата.

Матю понечи да си отвори устата, но Рей постави ръка на рамото му и пръстите му го стиснаха като менгеме.

— Първи сме получили разрешително за „Санта Маргерит“. Ние я открихме и я разработвахме в продължение на няколко седмици. Необходимите документи са уредени с правителството на Сейнт Кристофър.

— Боя се, че становищата ни се различават. — С грациозно движение Сайлъс извади тънка сребърна табакера от джоба си и си избра цигара. — Обърнете се за проверка при властите, ако смятате, че е необходимо. Разбира се, ние се намираме извън наблюдавана зона. Когато пристигнах, тук нямаше никого. Само това празно корито.

— Съдружникът ми пострада тежко преди няколко дни. Трябваше временно да отложим разкопките.

— А! — Вандайк запали цигарата си и дръпна замислено. — Чух за злополуката с бедния Бък. Колко тежко трябва да е за него, за всички вас. Моля, приемете съчувствието ми. Въпреки това остава фактът, че аз съм тук, а вие не.

— Взел си неща от яхтите ни! — извика Тейт.

— Това е абсурдно обвинение. Обвинение, което ще ви бъде особено трудно да докажете. Разбира се, може да опитате. — Той млъкна, загледан с възхищение в двойка пеликани, които се спускаха в елегантен танц към морето и после се стрелваха обратно във висините. — Търсенето на съкровища е обезсърчаващо занятие, не мислите ли? — подхвана добросърдечно той. — А често може направо да ти разбие сърцето. Непременно предай сърдечните ми поздрави на чичо си, Матю. Надявам се лошият късмет, който се предава в семейството ти, да свърши с вас.

— Майната ти! — Матю тръгна да се прехвърля през парапета и Тейт го хвана да го спре. С едно движение той се отърси от ръцете й, но Рей го блъсна обратно на палубата и промълви:

— Горната палуба! Носа и кърмата.

Двама мъже бяха пристъпили напред, всеки с пушка в ръце.

— Смятам, че собствеността трябва да се пази добре — обясни Вандайк. — Човек в моето положение бързо се научава, че сигурността не е просто лукс, а жизненоважен елемент на бизнеса. Реймънд, сигурен съм, че си разумен човек, достатъчно разумен да не позволиш Матю да пострада заради няколко дрънкулки. — Напълно доволен от ситуацията, той дръпна от цигарата си тъкмо когато пеликаните разплискаха игриво водата между яхтите. — Бих бил съкрушен, ако някой заблуден куршум удари теб или едно от безценните бижута, застанали от двете ти страни. — Усмивката му стана още по-широка. — Матю може да ти каже, че се случват и злополуки, трагични злополуки.

Побелелите пръсти на Матю стискаха парапета. Цялото му същество крещеше да си опита късмета, да се гмурне във водата…

— Вкарай ги вътре.

— Ако той те застреля, какво ще стане с Бък?

Матю тръсна глава. Кръвта бушуваше във вените му.

— Трябват ми само десет секунди. Десет секунди, мамка му — и един нож в гърлото на Вандайк!

— Какво ще стане с Бък? — настоя Рей.

— Не ме увещавай.

— Не те увещавам, заповядвам ти! — Страхът и яростта помогнаха на Рей да надвие Матю и да го откъсне от парапета. — Не си струва да рискуваш живота си за това. И със сигурност не си струва да рискуваш живота на жена ми и дъщеря ми. Върви на щурвала, Матю. Връщаме се в Сейнт Кристофър.

Дори от мисълта за оттегляне му се повдигаше. Само ако беше сам… Но не беше. Без да каже дума, той се обърна и тръгна към мостика.

— Много мъдро, Реймънд — отбеляза Вандайк с нещо близко до възхищение в гласа. — Много мъдро. Боя се, че момчето е доста невъздържано, не е зряло и разумно като нас двамата. За мен беше удоволствие да се запозная с всички ви. Госпожо Бомон, Тейт. — Той отново докосна ръба на шапката си. — Желая ви попътен вятър.

— Божичко, Рей! — ахна Марла, докато яхтата завиваше. — Те щяха да ни убият.

С чувството, че е бил лишен от мъжеството и силата си, Рей я погали по косата, загледан в елегантната фигура на Вандайк, която се смаляваше с увеличаване на разстоянието.

— Ще уведомим властите — каза тихо той.

Тейт ги остави и изтича към мостика. Матю се бе вкопчил в щурвала, въпреки че курсът вече бе определен.

— Нищо не можехме да направим — започна тя. Нещо в стойката му я предупреди, че ще сбърка, ако го докосне в този момент. След като той не каза нищо, Тейт се приближи до него, стиснала ръце. — Щеше да им нареди да те застрелят, Матю. Наистина щеше. Ще уведомим властите веднага щом пристигнем на острова.

— И каква полза ще има от това според теб? — Освен горчивина в тона му имаше и нещо друго. Нещо, което не й приличаше на срам. — Парица е царица, нали знаеш.

— Изпълнихме всички изисквания, всички документи — настоя тя. — В архивите…

Огънят в очите му я преряза като нож.

— Не говори глупости. Няма да има нищо в архива. Нищо, което той не иска да е там. Корабът е негов. Ще го оголи до скелето. И аз го оставих. Стоях си там, точно както преди девет години, и не направих нищо.

— Нищо не можеше да направиш. — Пренебрегвайки собствените си инстинкти, тя сложи ръка на гърба му. — Матю…

— Остави ме на мира.

— Стига, Матю…

— Остави ме на мира, по дяволите!

Наранена и безпомощна, тя го послуша.

 

 

Вечерта тя седеше сама в стаята си. Сигурно това имаха предвид, когато говореха за шок вследствие на тежки бойни условия. Денят се бе превърнал в серия от жестоки удари и бе завършил с онова, което потресеният й баща им бе съобщил — че в архива няма копие от молбата им. Не бе останала и следа от документите, които бяха попълнили толкова усърдно, а чиновникът, обслужил Рей, му бе казал в очите, че никога не го е виждал.

Вече нямаше никакво съмнение, че Сайлъс Вандайк е победил. Отново.

Всичко, което бяха направили, целият им труд, страданията на Бък, се оказаха напразни. За пръв път в живота си Тейт се сблъскваше с факта, че да си прав и да постъпваш правилно невинаги се брои.

Мислеше си за красивите неща, които бе държала в ръцете си. Изумруденият кръст, порцелановата купа, всички пропити с история дреболии, които бе изтръгнала от пясъчното ложе и бе извадила на белия свят.

Никога вече нямаше да ги докосне, да ги изучава, да ги види как й намигат зад стъклото на витрините в някой музей. Нямаше да го има дискретния надпис, обявяващ ги като част от колекцията „Бомон-Ласитър“. Нямаше да види името на баща си в „Нешънъл Джеографик“, нито да се наслаждава на своите собствени снимки, публикувани върху лъскавите страници на списанието.

Бяха загубили.

И я обхващаше срам, като осъзнаваше колко силно бе желала славата. Беше си представяла как се връща в колежа и колко впечатлени ще бъдат преподавателите й, как пътят към дипломата й е постлан с червената пътека на триумфа.

Или как отплават двамата с Матю, понесени от течението на общата им победа по пътя към следващия успех.

Сега не бе останало нищо, освен горчивото поражение.

Твърде неспокойна, за да остане в стаята си, тя излезе навън. Реши да се разходи по плажа. Да се опита да проясни мислите си и да стигне до някакво решение за бъдещето.

Точно там го намери, застанал с лице към морето. Бе избрал същото място, където преди време двамата бяха слезли на острова. Където тя го бе погледнала, бе видяла, че я гледа, и бе разбрала, че го обича.

Сърцето й спря от състрадание, после се върна към нормалния си ритъм. Защото тя вече знаеше какво да направи.

Отиде до него и спря. Бризът решеше косите й.

— Толкова съжалявам, Матю.

— Не е нещо ново. Лошият късмет ми е обичаен спътник.

— Става въпрос за измама и кражба. А не за лош късмет.

— Винаги става въпрос за късмет. Ако моят беше по-добър, щях да се добера до Вандайк сам.

— И какво щеше да направиш? Да блъснеш яхтата му, да се прехвърлиш на борда й и да надвиеш въоръжения му екипаж с голи ръце?

Вече нямаше значение какви глупости му говори.

— Поне щях да съм направил нещо.

— Щяха да те застрелят — каза тя. — И да направиш услуга на всички ни. Бък има нужда от теб, Матю. Аз имам нужда от теб.

Той приведе рамене. Лош аргумент. Не му изнасяше да бъде необходим.

— Аз ще се погрижа за Бък.

— Всички ще се погрижим за него. Има и други потънали кораби, Матю. Стоят и чакат. Когато той се оправи, ще ги намерим. — Усетила необходимостта от нова вълна на надежда, тя хвана ръцете му. — Дори може отново да се гмурка, стига да поиска. Говорих с доктор Фарж. Постигат невероятни неща с протезите. Следващата седмица ще можем да го закараме в Чикаго. Тамошните специалисти ще го изправят на крака за нула време.

— Точно така. — Остава му само да измисли как да плати за пътя до Чикаго, за специалиста и за терапията.

— Изпишат ли го от болницата, ще отидем някъде, където е топло и където ще може да се възстанови. Така ще имаме време да направим предварителните проучвания за друг потънал кораб. За „Изабела“, ако все още иска нея. Ако ти все още я искаш.

— В колежа няма да ти остава време да проучваш потънали кораби.

— Няма да се върна в колежа.

— Какви ги говориш, по дяволите?

— Няма да се върна. — Доволна от решението си, тя го прегърна през врата. — Не знам защо въобще съм си мислила, че ми е потрябвал. Всичко необходимо мога да го науча от практиката. Какво значение има една диплома?

— Това са пълни глупости, Тейт. — Той вдигна ръце да се освободи от прегръдката й, но тя се притисна към него.

— Нищо подобно. Съвсем логично е. Ще остана с тебе и Бък в Чикаго, докато не решим накъде ще тръгнем след това. После тръгваме. — Тя докосна устните му със своите. — Където и да е. Стига да сме заедно. Само си представи, Матю, да плаваме с „Морския дявол“, където и когато ни душа поиска.

— Аха. — От факта, че си го представяше, при това с лекота, му се подкосиха краката.

— Мама и татко ще дойдат при нас, когато намерим друг кораб. А ние ще намерим, и то по-хубав от „Маргерит“. Вандайк няма да ни победи, Матю, освен ако ние не му се дадем.

— Той вече го направи.

— Не е вярно. — Затворила очи, тя притисна бузата си към неговата. — Защото ние сме тук и защото сме заедно. И всичко е пред нас. Той иска амулета, но още не го е намерил. И аз знам, просто знам, че никога няма да го намери. А независимо дали ние ще го намерим, или не, вече имаме повече, отколкото той може да има някога.

— Мечти.

— И какво ако е така? — Тя се отдръпна усмихната. — Нима търсенето на съкровища е нещо друго? Сега поне можем да мечтаем заедно. Не ми пука дори никога да не намерим друг кораб. Нека Вандайк вземе всичко, до последния дублон. Ти си онова, което искам.

И това не бяха празни приказки. От тази увереност главата му се замая, нуждата и вината го изпълниха с ужас. Трябваше само да щракне с пръсти и тя щеше да го последва до края на света. Щеше да зареже всичко, което имаше или би могла да има някога.

И не след дълго щеше да го намрази почти толкова, колкото той сам се мразеше.

— Май не си се замисляла какво може да искам аз. — Гласът му бе студен. Той вдигна брадичката й и я целуна небрежно.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Слушай, Червенушке, тук нещата се сговниха тотално. Вложих много труд и сега всичко се изплъзва между пръстите ми. Това е достатъчно гадно, но не е най-лошото. Вече съм вързан с един инвалид. Какво те кара да мислиш, че искам да се вържа и с теб?

Болката беше толкова внезапна, толкова остра, че тя почти не я усети.

— Не го мислиш наистина. Още си разстроен.

— Това няма нищо общо. Ако ти и твоето идеално семейство не ми се мотаехте в краката, нямаше да стоя тук с празни ръце. Но не, Рей непременно трябваше да го направи по законния ред! Как мислиш ни е надушил Вандайк, а?

Цветът се отцеди от страните й.

— Не можеш да обвиняваш него.

— Не мога друг път. — Той пъхна ръце в джобовете си. — Двамата с Бък бяхме подхванали друг вид операция. Обаче зеленото беше у вас. Сега нямаме нищо. Единственото, което ми остана след няколко месеца работа, е един куц чичо.

— Как можеш да кажеш такова ужасно нещо?

— Просто посочвам един факт — поправи я той и остави без внимание отвращението, което се наслагваше като гноен налеп по гърлото му. — Ще го настаня някъде. Това поне му дължа. Но ти и аз, Червенушке, това е друга работа, макар и не по-малко вонлива. Да си убиваме времето за няколко седмици, малко странично забавление, колкото да разчупим еднообразието, е едно. И наистина беше забавно. Но да ми се увесиш на врата и то сега, когато съдружието ни отиде по дяволите, е съвсем друга работа. Противоречи на стила ми.

Тя се почувства така, сякаш някой бе изстъргал вътрешностите й с едно-единствено движение. Той я гледаше, устните му бяха саркастично извити, в очите му пробягваше хладна усмивка.

— Ти си влюбен в мен — настоя тя.

— Пак мечтаеш. Е, ако толкова държиш да си измислиш някакво романтично приключение с мен в главната роля, добре. Но не очаквай да отплаваме със залеза.

Не беше достатъчно. Трябваше да го направи още по-лошо за нея. Само думите нямаше да я отблъснат от него, нямаше да я спасят от него. Отвратен от себе си, той я хвана с две ръце за дупето и я притисна интимно към себе си.

— Нямах нищо против да се включа в играта, захарче. Какво ти, направо си беше голям кеф. Както се сговниха нещата, защо да не се опитаме да си вдигнем малко духа, а? Да сложим края с едно готино чукане.

И впи уста в нейната. В целувката не трябваше да има и следа от мекота и нежност. Трябваше да е алчна, изискваща и достатъчно изкусна. И беше. Когато Тейт започна да се дърпа, той плъзна ръка под блузката й и я стисна за гърдата.

— Недей! — „Това е грешно — помисли си обезумяла Тейт. — Не би трябвало да е така. Не може така!“ — Боли ме.

— Хайде стига, маце. — Господи, кожата й бе като сатен. Искаше му се да я гали, да я опитва до безкрай, да я люби. А вместо това я нараняваше, съзнавайки, че каквито и белези да останат по нея, ще избледнеят много по-скоро от онези, които оставяше по самия себе си. — Знаеш, че и двамата го искаме.

— Не! — изхълца тя, издра го и го отблъсна от себе си. После прегърна раменете си в плах опит да се защити. — Не ме докосвай.

— Само закачки значи, а? — Той се насили да срещне обезумелите й очи. — Само приказки, а другото да го духам?

Тя едва го виждаше през сълзите, които изпълваха очите й.

— Въобще не те е грижа за мен!

— Напротив. — Той въздъхна драматично. — Какво искаш да направя, за да ми легнеш? Поезия? Все ще си припомня нещо. Прекалено си срамежлива, за да го направиш на плажа, нали? Добре. Разполагам със стая, за която плаща твоят старец.

— Никой от нас не е означавал нещо за теб.

— Аз си поех моята част от сделката.

— Аз те обичах. Ние всички те харесвахме.

„Вече в минало време — помисли си той. — Не е трудно да убиеш любовта.“

— Голяма работа! Съдружието се разпадна. Ти и твоите родители се връщате към хубавичкия си подреден живот. Аз продължавам по моя си начин. Питам те за последно — искаш ли да се повъргаляме в леглото междувременно, или да си потърся нещо друго?

Част от съзнанието й се учудваше от факта, че все още може да стои тук, да говори, когато той бе изтръгнал сърцето от гърдите й.

— Никога вече не искам да те видя. Стой далеч от мен и семейството ми. Не искам да разберат какво копеле си!

— Нямаш проблем. Тичай при мама, чедо. Имам си работа.

Каза си, че няма да тича, че ще си тръгне бавно, с вдигната глава. Но след първите няколко крачки направи точно това. Избяга, а разбитото й сърце кървеше.

Когато тя се скри от погледа му, Матю седна на пясъка. Главата му се цепеше и той я подпря на свитите си колене. Изглежда, току-що бе извършил първата героична постъпка в живота си, като бе спасил нейния.

И докато болката пулсираше във вените му, стигна до заключението, че не е роден да бъде герой.